Джудит Майкъл
Сцена на любовта (16)

Глава 16

— Ти си полудяла — изкрещя Джесика. Беше влязла в къщата на Хърмайни с бутилка вино, хляб и книга, която продуцентката бе искала да прочете, но само след няколко минути беше забравила и подаръците си, и вечерята. — Пуснала си Луси? Как си могла? Боже, Хърмайни, какво си направила?

— Защо не седнеш и не го обсъдим? Защо не отворим прекрасното ти вино и не поприказваме спокойно и разумно?

— Само за седмица загубихме и звездата си, и дубльорката — а ти искаш спокоен разговор? Настоявам да разбера какво става. Какво си й казала? Къде е тя? Трябва да я върнем. Хърмайни, къде е?

— В Мелбърн, но…

— О, слава Богу! Близо е. Ще й се обадя и…

— Недей, Джеси. И не ме гледай така. — Въздъхна, като се опитваше да овладее страха, който внезапно се надигна в нея: „Не трябваше да го правя. Какво ми става? Джеси е права, откачила съм. А сега какво ще правим?“ Седна на мястото си в края на дивана и протегна ръка към бутилката на Джеси. Наля вино в чашите.

— Ммм, прекрасно е — промърмори. — „Пенфълдс Рейндж Сайра“. — Опитваше се да изглежда спокойна. — Научила си едно — друго за австралийските вина.

— Защо да не й се обаждам?

— Защото си е много по-добре там, където е сега, вместо да я насилваш да играе Хелън.

— Да я насилвам ли? Кой е казал, че…

— Тя. Каза, че й напомняш за майка й. И двете с Хелън. Каза, че колкото повече й повтаряш, че е добра, толкова по-лоша се смята тя и не може да понесе идеята да те провали. Не може и да те гледа в очите, като ти го казва. Надява се някой ден да й простиш.

— Не мога да повярвам… Кога си се видяла с нея?

— Джеси, седни. Не можем да говорим така.

— Кога сте се виждали?

Хърмайни въздъхна:

— Около пет следобед, когато най-сетне приключихте за днес.

— Тя се е втурнала към теб, защото не е доволна от мен ли?

— Аз я потърсих. Един мой приятел има идеална роля за нея в новата си пиеса в Мелбърн и си помислих, че трябва да й съобщя.

Джесика присви очи:

— И защо приятелят ти се е сетил точно за Луси? — Хърмайни не отговори. — Ти си се сетила. И си му се обадила. Защо? Защо? Знам, че никога не си харесвала Луси, но защо трябваше да правиш това? Как можа? — Другата жена продължаваше да мълчи. — А тя защо се съгласи? Как би могла просто да си тръгне ей тъй, като знае, че нямаме заместничка?

— Е, тя не знае. Казах й, че сме намерили кой да играе Хелън. Това я накара да се…

— Какво? Излъгала си я! Хърмайни, какво си намислила? Можех да я подготвя, знам, че можех. Тя щеше да е готова до премиерата.

Хърмайни избухна:

— Не ми пука дали щеше да е готова или не! Не искам да играе Хелън.

— Нямаш право да взимаш такова решение.

— Да. Права си. Няма да се повтори.

— Това не е шега!

— Знам, че не е. Извинявай, Джеси. — „Извинявай, съжалявам, не трябваше да го правя, лудост беше, но не мога да ти кажа такова нещо, защото трябва да те убедя…“

— Но защо, Хърмайни? За какво си си мислела, за Бога.

— Много добре знаеш какво мисля, Джеси, седни тук до мен, моля те. Трябва да говорим за много неща и като стоиш там и се пулиш срещу мен, не ми става по-лесно.

Джесика не помръдна:

— Полудяла си. Мислиш, че аз ще играя Хелън. Не си познала. Не мога. Знаеш много добре. Ти ще провалиш всичко, защото ти е хрумнала смешната идея да ме изкараш на сцената, като че ли…

— Стига, Джеси. — Пое си дълбоко дъх и се хвърли в дълбокото. — Това не е каприз и не те насилвам; просто ти разчистих пътя. Цяла нощ мислих за това. Толкова искаш да си отново на сцената. Е, имаш тази възможност. Знаеш всяка думичка от тази пиеса, познаваш Хелън — знаеш всичко за нея, даже каква е била в детската градина ако щеш. Ще я изиграеш както трябва, ще бъдеш Хелън. Анджела не можеше да се справи, а Луси изобщо нямаше и да опита. Ти ще си Хелън, за която авторът, мир на праха му, е мечтал.

— Във въображението ми, може би. Но не и на сцената. Не разбираш ли? Повтаряла съм ти безброй пъти защо не мога.

— Е, забравила съм. Кажи ми го пак. Ела, седни, пийни от виното и ми изложи причините си.

Джесика остана на мястото си, пламнала от гняв и разтреперана от огорчение и нарастваща паника.

— Какво ти става? — изкрещя. — Знаеш причините ми, виждаш ги! Погледни ме! — Прекоси стаята, като се облягаше на бастуна. — И малоумен би се сетил. Как мога да обикалям сцената? Това ще гледат хората и… — Стигна до дивана и хвърли бастуна на възглавниците. — Ще видят как вървя, как изглеждам — и с това ще се свърти. Не виждаш ли? Всеки път, щом направя няколко крачки, някой се обръща да гледа тази развалина, която се преструва на нормална. Опитваме се да увлечем зрителите в историята и да ги накараме да ни повярват. В какво ще вярват, като ме видят? — Мълчание. Седна на ръба на дивана.

— Питах те нещо!

Хърмайни решително се беше заела с ордьовъра.

— Ами например… — започна.

Джесика се взря внимателно в нея:

— Нямаш отговор. Притесняваш се повече и от мен. Боже мили, Хърмайни, какво ще правим?

— Нямаме друг избор. — Тя си прочисти гърлото. — Не съм оставила избор. Чакай. Една минутка. — Отпи от виното. — Ако единственият ти проблем е в придвижването по сцената, то не е необходимо. Защо не преправим сцената така, че Хелън през повечето време да стои на едно място? Тя може да се изправя, да пристъпва към бюро или стол, такива неща, но да стои на едно място и останалите да се придвижват към нея. За умните ни актьори няма да е трудно да свикнат за час-два.

— Не.

— Не, не са умни? Не, няма да свикнат? Не, не може за час-два? Опитай виното, великолепно е.

— Хърмайни, не превръщай това във фарс. Когато напуснах сцената, това ми приличаше на смърт, но с времето свикнах и ако смяташ, че…

— Свикнала си колкото орел с подрязани криле или коала, която не може да се катери по дърветата. Какви са другите ти причини?

— Хелън е на четиридесет и е красавица; тя има мощно присъствие и се гордее със себе си. Не е грозна, нито прегърбена и не е саката.

— Казваш ми защо не можеш да участваш в тази пиеса или защо не играеш изобщо?

— Точно сега говорим за тази.

— Значи ако пиесата беше за посивяла грозница с патерица, щеше да участваш?

Джесика се разсмя.

— О, извинявай. — Хърмайни се нацупи. — Пак ли те направих на глупачка?

— Недей така, Хърмайни. Не е смешно.

— Е, Бог знае, че съм наясно. Добре, ти печелиш, Джеси. Не мога да се боря с причините ти. Ще отменим премиерата. Ще намерим друга Хелън и ще започнем на първи април. Пропускаме март, но е по-добре, отколкото да отменим всички представления. Утре ще се обадя на агенциите, за да проведем прослушване в края на седмицата. — Тя се изправи. — Сега ще вечеряме ли? Този път не съм забравила да пусна фурната, така че всичко е готово.

Да отменят премиерата! За всеки в театъра това беше като погребален звън. Джесика се взря през прозорците. Ръмеше и замъгляваше гледката към залива. Беше като в сън. Тя несъзнателно докосна бастуна. Хърмайни беше права; трябваше да потърсят друга Хелън. С напрегнати репетиции опитна актриса би могла да се сработи с екипа за две седмици. Щяха да дават цял месец представления, достатъчно да утвърди името си на режисьорка. А после…

После щяха да започнат отначало.

„Но такъв е животът ми сега — помисли си тя. — Една или друга актриса, какво значеше има?“

Хърмайни се наведе напред и напълни чашата на Джесика, след което вдигна своята. Чувстваше се по-добре.

— Винаги съм се чудила, защо не си боядисваш косата — отбеляза спокойно. — Не говорихме ли за това и преди? Искам да кажа, аз си я боядисвам, както и всички останали, тъй че защо и ти не опиташ? Би могла например да я изрусиш.

Джесика се обърна към нея, намръщи се и се опита да вникне в думите й.

— Косата ти — повтори приятелката й. — Руса вместо сива. Нали знаеш, има едни такива секси платиненоруси. Защо никога не си пробвала?

— Защото няма да промени останалото: гърба, крака, лицето… Говорихме за това и ти казах, че ще изглежда смешно — да се опитвам да съм нещо друго, да се преструвам, че съм млада и хубава. А няма да изглеждам по-различно, само защото косата ми е с друг цвят.

— Е, значи мненията ни се различават. Би трябвало да опитаме и да проверим. Ще изглежда страхотно, знаеш ли, особено когато си на четиридесет. Като теб. Или Хелън.

Джесика се напрегна:

— Никога няма да заприличам на Хелън.

— Добре, за Бога тогава я накарай да прилича на теб.

Загледа я изумено. Разбира се. Нали винаги това правеше. Как е могла да забрави? „Ти си актриса — каза си. — Накарай я да прилича на теб. Ти си актриса; накарай зрителите да вярват, че тя прилича на теб. Накарай ги да вярват, че Хелън си ти. Можеш. Не си забравила как. Защото си актриса.“

Изпита див възторг: „Връщам се. Връщам се!“ По бузите й потекоха сълзи. Страхуваше се и се радваше едновременно, беше разтреперана от ужас и възбуда. „Ще опитам. Боже мили, ще опитам! О, Констанс, бих искала да си тук. Бих искала Люк да е тук.“

Хърмайни си пое дъх. Имаше ужасно главоболие, но не я интересуваше. Нямаше нищо по-важно от възторга, който видя изписан на лицето на Джеси… и само колко работа имаха да вършат през следващите дни. Но това нямаше значение. Бяха успели. „Ще успеем“ — помисли си. Защото най-трудното беше зад гърба им.

Тя се наведе, прегърна Джесика и тихо изрече:

— Добре. Не се притеснявай. Заедно сме. Ние сме страхотен екип, нали така?

Джесика кимна. Бършеше си очите, но сълзите продължаваха да се стичат.

— Моля те, говори ми, докато спра да плача.

— Ами, да видим. Вече съм говорила с гардеробиера да смалят костюмите на Анджела за Луси, тъй че ще ги поправят като за теб, истински магьосници са. Това е уредено. Утре ще отидеш на проба. Какво друго? Косата ти. Това също остава за утре. Знам, че Систи ще ни вземе, тя е най-добрата фризьорка на света. Грим… е, това е лесно. Сигурна съм, че си специалистка по тази част, но не си пробвала от години и ще наемем един от местните гримьори да ти помага, просто за всеки случай. Сигурно ще трябва да променим и осветлението, така че да е най-доброто за теб. Но за това ще говорим утре сутринта. Какво ще кажеш в седем да се видим с Дан в театъра и да започнем да преработваме пиесата? Аз ще донеса закуската. Анджела ми каза, че със сигурност ще остане до края на седмицата, така че няма да съобщаваме на другите до събота. Така ще имаме уикенда плюс понеделника да работим заедно — цели три репетиции — и ще можеш да промениш нещо, ако се налага. Как ти се струва това?

— Шест репетиции. Може би и повече.

— Какво?

Джесика целуна Хърмайни по бузата и седна изправена, като се освободи от прегръдката й:

— Две репетиции на ден, може би и три. Имаме много да учим и ще трябва да минем много пъти цялата пиеса. Също ще трябва да се обадиш за нови афиши, да са готови за уикенда, когато хората ще дойдат да си купуват билети. Трябва да позвъниш и на печатницата да сложат листче с промяната и с няколко думи за мен. Аз ще ги напиша. За неделя трябва да пуснем и обяви по вестниците… Не преди това, не искам Анджела или някой друг да си мисли, че се опитваме да провалим предпремиерата. Да се сещаш за друго?

— В момента мисля само за теб. — Хърмайни се ухили — Тост за смелата дама. Обичам те.

— Не, почакай, има още нещо. Хърмайни, за какво говорим? Та аз не мога да играя в Австралия, не съм член на МТО. Не ми трябваше, след като режисирах, но всеки актьор трябва да е в профсъюза. А там приемат само австралийци…

— Ако човек е достатъчно знаменит, може да работи тук. Глен Клоуз го направи. Бернадет Питърс също. Джесика Фонтейн би могла. Но си права, много по-лесно е да си член на профсъюза. — Вдигна чашата си. — Предлагам тост. Хайде, време е да опиташ виното. — Когато Джесика взе чашата си, тя продължи: — За най-скъпата ми приятелка, Джесика Фонтейн, която от един месец е член на Медийното и театрално обединение, където успях да я вкарам. — Засмя се отново. — Ще се присъединиш ли към тоста?

— Ти си ме направила член?

— Е, не бих могла да предвидя какво ще стане по пътя, нали? Беше като застраховка. А сега тя се изплаща. Джеси? Ще пием ли за това?

Джесика чукна чашата си в нейната.

— Благодаря. Знам, че ми желаеш доброто. Макар че беше груба и…

— Нахална. Да, знам. Но ми беше ясно, че няма да опиташ сама, така че се налагаше да действам аз. И много добре, че опитах, защото виж какво стана. Каним се да започнем най-новата ти кариера.

Последва пауза.

— Знаеш ли колко съм ужасена? — попита Джесика.

— Това не е проблем, поне засега.

— Казах на Лусинда, че няма страшно да си уплашен, но не и да си ужасен.

— Тя не е като теб. Ти ще го преодолееш, веднага щом се хванеш за работа.

— Никога няма да преодолея сценичната треска.

— Тогава пак ще се тресеш. Но това не е в списъка на главните ми притеснения.

— А кое е?

— Няма да ти кажа. Може да наруши концентрацията ти. И имам едно предложение. Нека хапнем и да отидем в театъра, а после ще се върнем тук и ще говорим, за каквото и да, но не за работа. Това ще е малката ни почивка преди следващите няколко дни, когато се каним да ядем, да спим и да дишаме с пиесата. Как мислиш?

— Ако успеем.

— Разбира се, че ще успеем.

 

 

Но не успяха. Отидоха в театъра, Анджела показа най-доброто си изпълнение, а после се върнаха в дома на Хърмайни и отново говориха за пиесата. Обсъждаха я с часове, докато Джесика не реши да се прибира.

— Не знам дали ще мога да заспя, но трябва да опитам.

— Преструвай се. Почти толкова добре е, колкото истинският сън.

Надежда радостно се хвърли към нея, когато влезе. Джесика я изведе навън. Не отидоха далеч, но й беше приятно да се движи дори и бавно — дори и като куца. Небето беше облачно, странно жълто-оранжево небе над големия град, и тя си помисли за кадифената чернота на Лопес, обсипала с ярки звезди, с Млечния път, разлян от хоризонт до хоризонт… „Моят спокоен рай — помисли си. — А сега каквото и да направя, все се отдалечавам от него.“

От години беше сигурна, че върши най-доброто, като се затваря в себе си и стои далеч от сцената. Как можеше да е сигурна сега, че прави най-доброто?

Седна на масата и започна да пише допълнителния текст за програмата, а Надежда се сви в краката й.

„Ролята на Хелън се изпълнява от американската актриса Джесика Фонтейн, която е също и режисьор на пиесата.

Джесика Фонтейн е играла преди за «Сидни Тиътър Къмпани» във «Всичко е добре, когато свършва добре» и «Сурово изпитание». В Америка, Англия и Канада е участвала в «Ана Кристи», «Селско момиче», «Колко е важно да бъдеш сериозен», «Професията на госпожица Уорън».

Тя спря да пише и препрочете списъка. Толкова триумфи! Двете с Констанс бяха на върха на американския театър до оттеглянето на Констанс, а след това тя остана сама на върха, като продължаваше да жъне успехи. Как можеше да се представи на зрителите в сегашния си вид? «Изрод — щяха да викнат в един глас. — Тя не е Джесика Фонтейн, тя е урод. Кого се опитва да измами?»

Облегна глава на ръката си и остана така доста време. Накрая отиде в кухнята и си приготви чай. «Констанс, трябваш ми — помисли си, докато чакаше водата да заври. Нуждая се от мъдрите съвети на човек, който ме познава. Трябва ми човек, който да знае каква съм била, каква мога да съм сега.»

Констанс й беше писала как да преодолява страха, спомни си. Беше получила писмо скоро преди смъртта й. Нямаше да е трудно да го открие.

Водата беше готова и тя я наля в чайника, после отиде до кутията с писма от Констанс. По пътя мина край факса. Там я чакаше писмо.

«Скъпа моя, ще съм съвсем кратък, но скоро ще ти пиша пак. Сега е три сутринта, седя в един бар и пия скоч — никога не пия скоч, освен когато съм въодушевен от нещо — с актьора, който сигурно ще поеме главната мъжка роля в пиесата на Кент.

Вчера погребахме Клаудия. Бяхме само няколко души. Беше едно от най-тъжните събития в живота ми. Толкова съжалявам, че не успях да й помогна. Бих искал тя да беше опитала сама да си помогне.

Снегът се стопи, лалетата цъфнаха, липсваш ми.

С любов, Люк»

Тя се върна на масата. Не Констанс или писмата й трябваха. Нуждаеше се от Люк.

Люк, ще играя Хелън в «Краят на пътя». Ще ти обясня всичко по-късно, но точно сега се нуждая от някого, който да е до мен; нуждая се от теб. Би ли могъл да дойдеш в Сидни? Веднага?

Джесика“

В седем на следващата сутрин тя беше в театъра с Дан Клана и Хърмайни, седеше на бюрото в дневната на Хелън. Без да обръщат внимание на кроасаните и кафето, те се захванаха с промените в пиесата, като правеха диаграми за движенията на всички, така че Хелън почти да не мърда и другите да се въртят в орбитата й. Джесика беше притеснена, когато започнаха да пробват свързаните с определени действия реплики. Дан и Хърмайни четяха; тя произнасяше думите си сякаш вече беше Хелън.

— Знаеш ли, дори с Анджела това щеше да е интересна идея — отбеляза Хърмайни, докато Дан в ролята на Стан се приближаваше към Хелън. — Прави ролята ти още по-централна, допълва излъчването ти, важността ти. Трябваше да се сетим още преди.

— На Анджела щеше да й хареса — с усмивка отвърна Джесика.

— Щеше да уплаши Лусинда — допълни Дан. — Тежък товар е.

— А какво мислиш за мен в тази роля?

— Страхотна си. Не стоиш по-високо от нея — а Анджела я чувстваше така — и не се страхуваш както Лусинда. Ще си невероятна.

Хърмайни и Джесика се спогледаха и избухнаха в смях.

— Колко просто било! — възкликна Джесика. — Благодаря ти, Дан. Това означава за мен извънредно много.

Към десет бяха приключили с първите две действия и прибраха диаграмите, когато актьорите пристигнаха за репетиция.

Едуард пристъпи към Хърмайни и заяви:

— Анджела напуска, а никой не може да намери Лусинда. — Изглеждаше посърнал и на лицето му беше изписано дълбоко отчаяние. — Всичко се разпада.

— Отдръпни се — рязко изрече Хърмайни. После добави по-внимателно. — Ще се радвам да отговоря на всички въпроси, но първо трябва да направя едно съобщение. Анджела ще остане до петък. Лусинда отиде на прослушване за главна роля за нова пиеса в Мелбърн.

— Заминала е? — изстена Едуард.

— За Бога! — възкликна Уитбред. — Исках да кажа: О, Боже!

— Тя ми каза — обади се Анджела. — Значи ли това, че премиерата отпада?

— Не можем да го направим! — Нора закри лицето си с ръце. — Налага се премиерата да се състои. Не можем да зарежем всичко, не и след толкова работа…

Хърмайни търпеливо обясни:

— Във вторник е премиерата, датата не се променя. Сменя се само актрисата в ролята на Хелън. Ще я изпълнява Джесика, която благородно се съгласи да…

— Джесика! — Едуард се обърна да я погледне. В очите му се четеше безумен гняв. Плъзна поглед по облегнатия на бюрото бастун.

— Как? — попита мрачно.

— Винаги сме благодарни за подкрепата ти — сухо изрече Хърмайни и се обърна към останалите. — Ето какво ще направим…

— Хърмайни, трябва да го чуят от мен. — Джесика се изправи. — Преди шест години напуснах театъра. Пострадах при катастрофа, а след това изглеждах толкова различна и се чувствах променена, така че мислех, че вече няма да мога да играя. Но не е лесно да напуснеш театъра, когато той е смисълът на живота ти, ето защо се върнах да режисирам „Краят на пътя“.

— И се справи прекрасно — допълни Хърмайни. — Но Джесика Фонтейн принадлежи на сцената. Знам, че само велика актриса може да замести Анджела, и помолих Джесика да заеме мястото. Слава богу, тя се съгласи. Някой да има възражения?

— Мисля, че това е изумително — усмихна се Анджела и се втурна да прегърне Джесика. — Притеснявах се за Лусинда… не е много добра, знаеш, няма усещане за стойността си… но сега… е, Хърмайни, разбрала си колко си приличаме с Джесика. Прекрасен избор.

Продуцентката скромно кимна.

— Ами бастуна? — обади се Едуард.

Нора затаи дъх; никой друг не бе посмял да спомене за това.

Хърмайни се накани да отговори, но Джесика я изпревари:

— Променяме някои неща. Хелън ще стои в този малък участък, а вие ще се движите в орбитата й. С други думи, вече няма да приемаме, че тя ще идва към вас, което да води към определена реплика или действие. Трябва да вършите всичко сами. Сега го обмисляме и през уикенда ще репетираме.

— Утре — каза Едуард. — Трябва ни всичкото време, с което разполагаме.

— Всички сте професионалисти — напомни му Хърмайни. Разполагаме с уикенда, понеделник и вторник сутрин, ако се наложи. Има предостатъчно време за хора, които вече са играли цели две седмици.

— Всички сте толкова добри — съгласи се и Джесика и си помисли, че те с Хърмайни са като във водевилна сценка и си подхвърлят репликите. — Ставате все по-добри — не съм виждала такъв напредък само за две седмици — и съм сигурна, че ще сме готови във вторник. Надявам се, че ще се издигна до нивото ви, страхотни сте.

— Е, не бъди прекалено скромна — засмя се Нора. — Ти си тази… спомням си как изигра всичките ни роли наведнъж… Джесика, това е много въодушевяващо, за мен е огромна чест да работя с теб.

— Ще дадем най-доброто от себе си — промърмори Уитбред, като целуна ръката й. — Добрите актьори винаги са готови да посрещнат изненадите.

Всички погледнаха към Едуард.

— А ти готов ли си? — попита го Хърмайни.

— Не ми харесват рисковете, но не виждам какъв избор имам. Мога само да се надявам, че тези от нас, които имат много за губене…

— Няма да губим — спокойно вметна Джесика, като се чудеше какво изобщо е виждала в него. — Мисля, че всички сме заложили много. Благодаря за подкрепата ви. Сега на работа. Все още ще репетираме всекидневно по време на предпремиерите, в десет. През уикенда и в понеделник започваме в осем. Новите схеми ще са готови до утре, ще ги получите и ще можете да ги проучвате до събота. Ако имате въпроси или проблеми, или каквото и да е, не се притеснявайте да питате Хърмайни. Трябва да успеем.

След това репетираха до един и се разделиха. Хърмайни и Джесика обядваха набързо в кафенето на долната тераса на Операта, почти не си говориха и се взираха в океана.

— Време е за косата ти — обяви Хърмайни и я поведе към салона на Систи.

— Гъста коса, със здрав косъм — заяви фризьорката, когато вдигна и остави няколко кичура да се плъзнат през пръстите й. — Хърмайни ми каза, че искаш да я изрусиш.

— Да — съгласи се тя.

Систи боядиса косата й и после я приглади назад. Джесика се погледна в огледалото и видя слабото си, сухо лице с дълбоки бръчки. Под ярката непрощаваща светлина тя изглеждаше стара и грозна.

— Чакай — каза, като се опита да стане. — Хърмайни, аз не мога…

— Какво ще кажеш за маникюр? — предложи приятелката й.

— Може — съгласи се Систи. — Ейми е свободна в момента — Тя вдигна ръцете на Джесика и ги огледа. — Идеята определено е добра.

Два часа по-късно, когато си тръгнаха, Хърмайни сияеше:

— Знаех си, знаех си. Как мислиш? Беше много любезна със Систи, но наистина ли ти харесва? Много е хубаво, Джеси.

— Няма голяма разлика, нали? — Те стигнаха до колата й и тя се огледа в страничното огледало. Беше много по-добре отколкото през онази ужасна секунда със зализана назад коса, но все пак… — Цветът е хубав, но не изглеждам по-различно.

— Подмладена си. Повярвай ми. Почакай само да ти сложим и грим.

— Ще изглеждам толкова подмладена, че ще трябва да ме пратите в детска градина.

Хърмайни се поколеба и когато Джесика потегли, въздъхна:

— Май не ти харесва?

— Добре съм. Просто ми трябва време да свикна.

— Ще свикнеш. Мисля, че ще отнеме около петнадесет минути. Да отидем да пием кафе някъде?

Тя поклати глава:

— Прибирам се вкъщи да чета пиесата. Мислех, че я знам, но откривам много неща, за които не съм се замисляла.

След представлението тази вечер тя се втурна към къщи и едва не се спъна в Надежда в стремежа си да се добере до писмото на факса. Само че нямаше писмо, факсът си остана безмълвен и през следващите две нощи. „Изобщо не е получил писмото ми — помисли си, вторачена в смълчаната машина. Прислужникът го е изхвърлил, когато е чистил библиотеката. Или е паднало на пода зад дивана. Или факсът му не работи. Може и да е извън града.“

„А може и да не е писал, защото не иска. Решил е, че няма да хукне, когато най-сетне съм го помолила. Пък и защо би трябвало, след като толкова пъти съм му повтаряла, че искам да си проправям път сама и да не завися от него? Не — помисли си тя. — Не вярвам. Не и след последното писмо.“

Така че вдигна телефона и му се обади.

Никой не отговори. Не се включи дори секретар, където да запише съобщението си.

Всички бяха изчезнали: Люк, Мартин и прислужницата.

Тя тресна слушалката. Щеше да се справи и сама.

Изведе Надежда и куцукаше след нея, докато тя душеше насам-натам. Когато се прибраха, къщата изглеждаше пуста като празна черупка. Като че ли Люк я е населявал, докато й пишеше писма, а сега е напуснал и тя е по-спокойна и тиха отвсякога. Но тя си има писмата на Констанс. И Хърмайни. Манипулативна заговорничка, но и прекрасна. И тя я обичаше. Повечето хора си нямат и това; не й трябваше друго.

В събота сутринта започнаха да репетират за премиерата. Предишната вечер имаше банкет за изпращането на Анджела, както и една превъзходна рецензия от Грегъри Вардън. Но не можеха да празнуват успех, защото никой не беше виждал пиесата, чиято премиера щеше да е във вторник. С Джесика в главната роля всичко щеше да е различно и критиците щяха да забравят предишните си мнения и да започнат отначало, пък и се бяха подготвили да са злобни — не само защото е известна, но и защото е американка.

В събота следобед страхът ги беше обгърнал като облак. Джесика не се справяше добре. Не се справяше с до болка познати реплики. Забравяше новите схеми и откриваше, че пълзи по сцената, за да се добере до място, където уж би трябвало да отиде. Непрекъснато се налагаше да прекъсват.

— Истинско бедствие! — изръмжа Едуард зад кулисите след първата репетиция. — Целият ми живот зависи от тази пиеса, заложил съм бъдещето си в ръцете й и тя го съсипва.

Джесика го чу през тънката стена в женската съблекалня, където й правеха проби за костюмите. Сведе поглед и срещна очите на жената, която поправяше костюма.

— Забрави го — промърмори тя, без да се опитва да понижава глас. — Гледах те в „Изпитанието“ и беше невероятна. Можеш всичко. Ще го накараш да изглежда като конски задник. И бездруго всички знаят, че е точно такъв.

Тя се засмя.

— Така е по-добре — усмихна се жената. — Ако го чуеш пак да се оплаква, обади ми се. Винаги има две страни, нали знаеш? Не губи надежда.

— Благодаря. — Кимна Джесика. — Добре казано. Радвам се, че си тук.

Проблемът беше, че не можеше да свикне да не се движи по сцената и останалите да идват при нея. През цялата сутрин инстинктивно беше скачала на крака, беше пристъпвала, изстреляна от емоциите в диалога. Чувстваше се като стълб, като облегнатия на бюрото бастун… беше като заклещена между мебелите.

Освен това смяташе, че и останалите виждат разликите между нея и Анджела, но са прекалено любезни да й го кажат и се преструват, че не забелязват колко слаба и прегърбена е, а Анджела беше висока и стройна, колко по-стара изглежда, а Анджела отговаряше на възрастта, как не успява да използва схемата, която сама е създала, а Анджела успяваше…

Вместо да са груби, бяха много мили. Нора например каза:

— Я, прическата ти ми харесва. Чудесна идея.

Уитбред пък отбеляза:

— Прекрасно. Изглеждаш подмладена, ако мога да си позволя да го кажа.

Само Едуард остана неприятно изненадан:

— Харесваше ми преди.

Защото в меланхоличния му свят човек не биваше да изглежда добре.

— Напрегната си — каза й Хърмайни. — Отпусни се. Ще стане.

— То е като да караш колело — веднъж като се научиш, никога не забравяш. Поръждясала си, това е всичко. Не си тренирала. Отпусни се, Джеси; нервираш всички. Не сме командоси, тръгнали да се бият.

— Да, ама така започва да изглежда.

Но когато продължиха репетициите следобед, тя се концентрира върху текста и прикри страха и разочарованието си. По-малко грешеше, но нямаше живец и останалите реагираха, като изричаха думите си като роботи.

— Не е добре — отбеляза приятелката й, когато минаха през трите действия. — Но днес е събота. Имаме достатъчно време. Ще се връщаме ли довечера?

Джесика поклати глава:

— Всички се нуждаем от почивка. Утре в осем.

Караше към къщи бавно, вече не трепереше от нетърпение да търси писмо. Отключи вратата и само хвърли поглед към празния факс. Изведе Надежда навън, върна се, по навик погледна пак към машината и си каза, че не бива. Накрая седна на дивана, Надежда се сви до нея, а тя се зае да си преповтаря репликите от пиесата.

Какво й ставаше? Не беше само защото се налага да стои на едно място, нито пък заради външния й вид. Знаеше репликите, чувствата, израженията; знаеше си и движенията — малкото, които й се полагаха. Но огънят, който помнеше така добре — онази секунда, когато внезапно преминаваше през бариерата и се превръщаше в героинята си — липсваше. „Загубила съм вдъхновението — помисли си. — Аз съм като балерина, която вече не е способна да прави стъпките и движенията в танца. Имах талант, но не се грижих за него, така че е изсъхнал и е умрял.“

Телефонът иззвъня. Сигурно беше Люк. Най-после.

— Джесика? — беше Нора. — Надявам се, че нямаш нищо против дето ти звъня. Просто исках да ти кажа, че знам колко е неприятно, когато не се справяш. Искам да кажа, когато осъзнаваш, че не си толкова добър колкото можеш. Обаче не бива да се притесняваш, защото всичко ще се оправи, наистина, вярваме ти и ти ще си най-най-най-добрата.

— Благодаря — отвърна Джесика — Много си мила. Когато затвори, се усмихваше. Забавната ситуация разсея самосъжалението и огорчението й. „Нора — помисли си тя, — която не е постигнала почти нищо в театъра, да съветва Джесика Фонтейн и да я окуражава, да й казва, че е най-добрата. Е, значи такава трябва и да бъда.“

Спомни си какво й беше писала Констанс, когато започваха репетициите за „Професията на госпожа Уорън“. Сложи кутията с писма в скута си и го откри.

„Няма тайни пътища, нито формули. Няма нравила. Тук сте само ти, талантът ти, твоят вкус и твоите решения.“

На следващата сутрин — неделя, само още два дни! — тя пристигна в театъра преди всички други. Мина през слабо осветената сцена, накрая спря на бюрото, където трябваше да стои през по-голямата част от първо действие. Седна и така остана повече от час, а мислите й свободно се рееха: беше част от сцената, от декора, от театъра. Когато пристигнаха останалите и Дан включи прожекторите, тя примигна, като че ли се събуждаше.

— Ще караме без повторения — каза, когато заеха местата си, — но ще спираме, ако имате въпроси или забележки.

Нямаха въпроси и забележки. Вече вървеше по-гладко; те го почувстваха и дори се отпуснаха. Джесика беше поставила новите диаграми на ключови места из двата апартамента и самата мисъл, че те са там, им помагаше. А когато движенията им станаха по-естествени, можеха да се съсредоточат върху репликите си и начина, по който Джесика произнася своите. Още се запъваше тук-там, пропускаше някои думи, но по-малко от преди, а и те бяха толкова погълнати, че изобщо не забелязваха. Виждаха само, че отвръщат на Джесика по различен начин, не като на Анджела, и поради това откриваха нови значения и преоткриваха начините да се сближават един с друг. В края на втората репетиция, въпреки че все още имаше проблеми, всички бяха наясно, че постановката е станала по-богата и по-интересна отколкото преди.

— Бих искала да репетираме отново следобед и след вечеря — съобщи Джесика. — Някой да възразява?

— Не — отвърна Едуард и изненада всички. — Започва да става забавно.

В понеделник, денят преди премиерата, сутрешната репетиция мина безпроблемно.

— Почти сме го достигнали — възкликна Уитбред в гримьорната. — Мисля, че сме на върха.

— Джесика не е добра — намеси се Едуард с отчаян глас. — Не е жива. Изглежда отвлечена и — о, Боже, не искам да повярвам! — уплашена.

Джесика отново се спогледа с жената, която правеше последната проба на ръкавите на вечерната рокля за трето действие.

— Задниците никога не се научават — отбеляза тъжно тя. — Величието се постига бавно. Ако трябва да ушия нещо за половин час, какво смяташ, че ще стане? Чувал за картофи с бутониера. Не знаят ли, че се нуждаеш от време?

„Имаме днес, довечера и утре сутрин!“ — помисли си.

— Забрави, че си режисьорка — каза й Хърмайни, когато обядваха. — Аз ще режисирам. Седя на четвъртия ред и броя колко пъти мигаш.

— Много ли мигам?

— Не повече от обикновено. Ако започнеш, ще ти се обадя. Сега ме слушай внимателно. Искам да забравиш всичко, освен Хелън. Така си го постигала преди, нали, като не мислиш за друго, освен за ролята си. Е, как си го правила? Ти и Констанс — как сте се преобразявали?

— Не знам. Просто се случва в определен момент.

— Тогава го направи.

— Кое?

— Остави го да се случи.

— Но…

— Потискаш нещо. Може би още се притесняваш за вида си. Може би те е страх, че ще успееш, защото тогава ще трябва да се запиташ защо си похабила всичките тези години. Но те са минало, Джеси, а сега сме в настоящето и ти трябва да си Хелън. Остави го да се случи, а миналото да отмине.

— Но то никога не отминава напълно. Това е поуката от пиесата.

— Тогава го използвай. Чрез миналото си ни накрай да повярваме в Хелън. Трябва да можеш да го направиш. Това ти е работата. В това си най-добра.

Те започнаха отново малко преди два следобед. Този път репетицията беше с костюми, грим, осветление и ефекти. В трето действие Джесика носеше вечерна рокля от тъмночервена коприна с дълги ръкави с дантелени маншети. Когато зае мястото си, Уитбред възкликна:

— Мили боже, Джесика, поразен съм! Тоест, гримът, роклята, косата ти… Поразен съм. Нищо чудно, че Хелън впечатлява всички. Тя е наистина забележителна жена!

— Не е зле — обади се Хърмайни. Преди да тръгне към мястото си в залата, прошепна на Джесика: — Ако вече си се освободила от притесненията за вида си, няма за какво друго да се боим.

Гледаше как останалите застават по местата си. Свободата! Нали за това служеше театърът. Свободата да откриваш нови светове, да научаваш още за човешката природа, да откриваш и преоткриваш чудните особености на живота.

Свободата да надраснеш миналото си.

И за пръв път осъзна какво чувства. Просто беше свободна. Едуард и Нора започваха трето действие в апартамента на сина им. После беше ред на Джесика да заговори до дивана в своето жилище — обръщаше се към Уитбред. И точно тогава, в тази секунда, в нея пламна искрата и се превърна в предишната Джесика. Превърна се в Хелън.

Стана толкова лесно, че минаха няколко секунди преди останалите да реагират. После Нора възкликна:

— О! — Едуард се втурна от мястото си към Джесика да види лицето й.

— По местата! — изръмжа Хърмайни от четвъртия ред.

Той се обърна към нея:

— Просто исках…

— Репетираме — отряза го тя. — Джесика, веднага щом Едуард се приготви, ще повториш ли последната си реплика?

Той разочаровано се върна в другия апартамент. Джесика не беше помръднала, все още гледаше Уитбред, тялото й бе напрегнато като в мига преди прекъсването. И както Хърмайни първа забеляза, прегърбването й беше почти изчезнало. Някак успяваше да държи раменете си така, че да създава илюзия за изправена стойка и високо вдигната глава.

— Господи, благодаря ти — прошепна продуцентката. Искаше да подскача, да крещи, но остана на място, стиснала бележника в скута си и само надраска „АЛИЛУЯ“ на най-горния лист. Зад кулисите Дан Клана и жената от гардеробната се усмихваха един на друг. Осветителят, горе високо в кабинката си, кимна, сякаш през цялото време беше знаел какво ще стане. И от този момент нататък на кого в театъра ще му се стори, че жената до дивана е прегърбена или куца, че лицето й е отслабнало и сбръчкано, а тялото — сакато? Докато пиесата приближаваше към края си, те всички виждаха Хелън. И вярваха в нея.

Вторник сутрин беше последната генерална репетиция, която не вървеше добре и Джесика бързо я приключи.

— Май прекалихме, трябва да се поразсеем. Прибирайте се и си починете. Повозете се на ферибота. Занимавайте се с йога в парка. Медитирайте в Китайската градина. Мислете, за каквото и да е, но не и за пиесата. Ще се видим тук в шест. Мисля, че бяхте страхотни и довечера ще изнесем умопомрачително представление.

— Ние смятаме, че ти си страхотна — обади се Нора. — Толкова е въодушевяващо да те гледаме, Джесика: начинът, по който променяш гласа си, как сядаш и ставаш, даже как си вдигаш ръцете — нали знаеш, ето така — и си разрошваш косата… Искам да кажа, не сме те виждали да правиш така.

— Защото само Хелън го прави — намеси се Едуард. Стисна ръката на Джесика. — Скъпа моя, дано успеем да те догоним. Ще ти се обадя утре и ще отидем някъде да се опознаем отново. Бяхме разделени твърде дълго.

Тя учудено го погледна. За какво говореше този? Но тъй като мълчанието се проточи и видя бръчките на лицето му да се задълбочават, а устните му се свиха, тя разбра, че не бива да рискува тази вечер. Утре вече нямаше да има значение, но за тази вечер не биваше да рискува. Едуард трябваше да е в най-добра форма.

— Ще поговорим сутринта — каза му спокойно. — След като Сидни открие най-новия си актьор тази нощ.

— Бихме могли да вечеряме преди това. — Дръпна я за ръката. — Чакахме толкова време…

— Никога не се храня преди представление. Предполагам, че и ти. Освен ако изобщо не се безпокоиш преди появяване на сцената.

— О, притеснявам се.

— Тогава е по-добре да играеш на празен стомах. — Тя му се усмихна и тръгна към Хърмайни, която я чакаше зад кулисите. — Надявам се, че нямаш нищо против дето ги пращам вкъщи. Ние бяхме…

— Пренапрегнати, да. Знам. Решението ти е правилно. Какво ще правиш днес следобед?

— Мисля да отида на кино.

— Чудесна идея. Имаш ли нещо против да те придружа?

— Би ми било приятно.

— Между другото, няма да съм тук в шест. Нали не възразяваш?

— Не, не е необходимо.

— Знам, че няма да попиташ, но ще ти съобщя, че имам среща.

— Вечерта на премиерата?

— Взела съм му билет.

— Чудесно — отвърна Джесика. — Всичко е продадено, нали?

— За четири седмици напред. Сега продаваме за април. Което прави нас, инвеститорите, много щастливи. Кой филм смяташ да гледаме?

— Да си вземем един вестник и да избираме наслуки. Който се падне.

Падна им се някакъв американски филм с оглушителен трясък на картечници и викове, сума тела хвърчаха през прозорци, а от време на време главните герои се търкаляха в леглото.

— Сексът е добър, но останалото не струва — отсече Хърмайни, докато се прибираха. — Напомни ми на една връзка, която имах преди време. Защо онези от киноиндустрията смятат, че хората харесват такива кланета?

— Сигурно защото много хора ги харесват.

— Дали не им напомня за живота вкъщи? Притесняваш ли се?

— Да.

— Страхотна си, от мен да знаеш. Не съм ли ти го казвала? Има нещо магическо в това как се превръщаш в Хелън. Ще ги изправиш на крака, ще получиш и овации, и ръкопляскане, и свиркане, всичките хубави неща.

— Лош късмет е да се говорят такива работи преди представление.

— Тогава няма да мръднат, няма да те аплодират и дори от куртоазия няма да изръкопляскат.

Джесика се засмя:

— Обичам те, Хърмайни. Не бих могла да се справя без теб. Върви на среща, надявам се вечерята да е много секси.

Хърмайни спря пред къщата й:

— Знаеш ли, че си много сладка? Не съм имала такава добра приятелка или толкова добър сътрудник. Тази вечер е изцяло твоя, не моя…

— Наша е.

— … и ти я заслужаваш. Заслужаваш всичко хубаво на света. Ти си най-приятната личност, която познавам, и си голяма актриса. — Целуна Джесика. — Пожелавам ти късмет. Или и това е лош знак?

— Не, щом идва от теб. — Тя изпрати колата на Хърмайни с поглед и влезе в къщата. Погледна към празния факс и почувства остра болка. Искаше й се Люк да е тук. Вчерашното въодушевление не беше пълно, защото той не беше с нея да го сподели. Помисли си: „О, проклет да си, Люк, защо не си тук?“

„Чаша чай — каза си. — И гореща вана. После книга или списание, или просто ще позяпам през прозореца и ще събирам сили. А после в театъра. Правила съм го толкова пъти. Вече е навик.“

Но когато се върна в Операта и паркира в подземния гараж, трепереше така, че едва можеше да ходи. Следващите два часа бяха истински хаос. Гримира се, облече се и приготви другите си костюми така, че лесно да може да ги сменя; провери всичко, поговори с останалите, окуражи ги и им помогна за онези реплики, които, даже ако зависеше животът им от това, не биха могли да си спомнят, защото умираха от страх. Но почти не забелязваше какво прави, поне не, докато Дан мина наблизо, като се провикна:

— По местата за първо действие, моля.

Тя застина, докато изчакваше светлините да угаснат и да тръгне в мрака, така че всички да са по местата си, когато светнат прожекторите. Дишаше напрегнато, а стомахът й се беше свил. За да се отвлече, погледна през малкия процеп в завесата да се увери, че залата е пълна и публиката се настанява.

И видя Люк.

Той седеше на шестия ред, в средата, и оживено разговаряше с Хърмайни. Беше в профил към Джесика, толкова познат и едновременно странен: острите му черти и тежките вежди, дълбоките му очи и прекрасната усмивка. С една ръка стискаше програмата, а в другата държеше вложката с обявата за Джесика в ролята на Хелън.

Тя не можеше да повярва, че е тук. Защо бе дошъл, без да й се обади? „Познавам го и го обичам с цялото си сърце — помисли си. — Но май въобще не съм го познавала. Защо е тук? Защо не отговори на писмото ми? Хърмайни ще знае.“

„Не бе попитала, но всъщност имам среща.“

„О, Хърмайни — помисли си Джесика. — Още един заговор. Писала си на Люк или си му се обадила и си го поканила. Но и аз му писах. А на мен не ми отговори.“

— Готова ли си? — попита Дан.

— Да. — Устата й беше пресъхнала и тя се облегна на стената. Възторгът от вечерната репетиция в понеделник беше изчезнал. Един успешен ден не гарантираше успех и на следващия — всеки актьор, художник и писател го знае. Всеки нов ден и нов проект са като да започваш от началото. „А тази вечер — каза си Джесика, — има и публика, критиците са тук… и Люк. А аз не си спомням репликите си.“

Но така ставаше винаги. Не трябваше да се притеснява. Пристъпи в тъмното по сцената и се насочи към мястото си, като внимателно остави бастуна настрани. Вдигна телефона.

Уитбред беше в другия апартамент, седнал в трапезарията с Едуард и Нора. Прожекторите се включиха и осветиха четиримата актьори.

Избухнаха ръкопляскания. После зрителите се успокоиха и Джесика произнесе първите си думи.

Люк се наведе напред и стисна облегалките на стола си. Това беше Джесика… и същевременно не беше. Не приличаше на жената, с която се запозна на Лопес, но и не беше световноизвестната актриса от миналото. Тя беше Хелън — горда, арогантна, самовлюбена — и той знаеше, че ако някой забележи колко слабо и сбръчкано е лицето й, ще си помислят само, че точно такава трябва да е Хелън. Косата й беше руса, забеляза и се зачуди за момент защо не я е боядисвала преди — беше и по-дълга, а гримът беше съвършен. Тя почти не се движеше, стоеше на едно място и само от време на време пристъпваше, като се държеше за облегалката на стола или за ръба на бюрото, но движенията на всички бяха толкова умело разчетени, че сковаността й изглеждаше естествена. Тялото й беше изкривено и прегърбено… не, не беше прегърбена… да, разбира се, че беше, но по начина, по който се държеше, създаваше илюзия, че е изправена. Едва ли някой би забелязал — освен режисьори, танцьори или атлети — но повечето зрители, помисли си, изобщо няма да осъзнаят какво усилие е вложено в тази поза. Щяха да видят само жена, която не е точно красива, но ги привлича със силата на таланта си и изкуството да създава цялостна героиня с изключително изчистените си жестове, движения и с гласа си.

Точно гласът й го накара да затаи дъх. Вибриращият музикален глас, който беше чул на Лопес, но отдавна не бе звучал в театър: страстен, силен, способен да вложи и в най-кратката дума любов, омраза, страх, трепет, възбуда, гняв или безразличие.

Той седеше, без да помръдне през цялото първо действие и чакаше Джесика да го погледне. Но тя, разбира се, не го стори. Споделяше пиесата със зрителите, но в същото време беше Хелън и делеше историята с останалите членове на трупата, а Хелън не познаваше Люк Камерън и не я интересуваше дали е наблизо.

Веднага щом светнаха лампите, той скочи от мястото си, теглен от копнежа да отиде зад кулисите. Хърмайни го хвана за ръката и го дръпна обратно.

— Не върши глупост — каза му меко. — Какво правиш с хората, които се завират зад кулисите по време на антракта на някоя твоя постановка?

Той се засмя:

— Изхвърлям ги. Права си.

— Чудесно — отвърна тя и го поведе навън. — Права ли бях за Джеси?

— Знаеш, че си напълно права.

Те спряха в единия край на фоайето, далеч от претъпканото кафене. Неколцина се осмелиха да излязат на слабия дъжд отвън да пушат, но повечето оставаха вътре. Люк долови части от няколко разговора и почувства огромна гордост, като че ли сам бе взел участие в представлението.

— Изумителна е — каза на Хърмайни. — Минали са толкова години, откакто съм я гледал на сцената, че бях забравил колко е впечатляваща. Сякаш увлича сцената около себе си и я понася… а дори не помръдва! Само като си помисля, че през всичките тези години е могла да играе в Ню Йорк, Лондон, навсякъде…

— Не й го казвай.

— Няма, разбира се. Но може би греша. Може би се е нуждаела от тези години, за да се подготви.

— Инкубационен период? — вдигна вежди тя.

— Нещо такова. Мисля, че когато ни се случват наистина ужасни неща, онези, които побеждават накрая, са хората, които приемат, че никога няма да са същите като преди и се стремят да си създадат нов живот. Предполагам, че това е като да се преродиш.

— Помогна й да го направи. Когато я открих, тя почти беше изминала пътя сама. Ти сигурно си й помогнала повече.

— Това не е състезание — изсумтя Хърмайни. — И двамата я обичаме и обожаваме. Тя наистина откри какво иска да прави с живота си и сега работи по въпроса.

— А ти още не си открила.

— Разбира се, че съм. Това е моят живот, няма да се промени. Разказах ти за това на вечеря. Ти си добър слушател, така че приказвах доста.

— Но може да се омъжиш пак.

— Не. Едва ли. Няма чак толкова много свестни мъже, Люк, особено когато си на моята възраст, а и съм имала невероятен съпруг. Какъв е шансът да намеря втори като него? Имах няколко приятни връзки, но не бяха голямата ми любов и поне докато мога да се издържам, защо трябва да се стремя към нещо по-малко? Смяташ ли да отведеш Джеси в Ню Йорк?

— Ако приеме.

Хърмайни кимна.

— Съжалявам — въздъхна Люк. — Знам колко значи за теб.

— Значим много една за друга. Тук й се очертава страхотно бъдеще, да знаеш. Не заради мен; има куп други продуценти… е, от тази вечер ще се трупат край нея. Ще може да си създаде име. Без всичките боклуци, в които трябва да се рови в Ню Йорк.

Каза ми, че и тук е получила дял. Слухове и тем подобни.

— Подмина ги. И вече няма да се повтори. Няма водеща на клюкарска рубрика, която да я мрази.

— Нека ти кажа нещо за водещите клюкарски рубрики. Мислят, че имат сила да градят или съсипват кариери, всъщност единствената им власт е в това да нараняват хората. Не създават нищо, само се опитват да развалят и да разрушават, а това не е хубав начин да живееш, пък и не е важно, щом става дума за кариери. Никой няма да се откаже да гледа нейна постановка, само защото е прочел нещо си.

— Никой ли?

— Знаеш защо хората ходят на театър: или са чули, че нещо е страхотно, или искат да видят някоя звезда, или и двете. Слуховете не могат да го променят. Ако Джесика дойде в Ню Йорк, хората ще си кажат, че изглежда различна — по-стара, вече не тъй красива — но веднага щом я зърнат на сцената, ще забравят за това. Играта й ще я върне на върха, сякаш изобщо не е изчезвала. Мисля, че това е, което можеш да й пожелаеш.

— Желая най-доброто за нея. Но Ню Йорк не е пъпът на света, нали знаеш; може да е на върха и в Австралия, а да пътува до Америка и до Лондон от време на време, тъй че да получава най-доброто отвсякъде.

— Ню Йорк е пъпът на света за нея. Както и за всеки друг, който е в театъра.

— Е, това може да го реши само Джеси, нали?

Той й подаде ръка:

— Мир. Не искам да се караме.

— Карахме ли се?

— Хайде де…

— Е, добре, ето. — Тя му стисна ръка и после го целуна. — Глупаво е да се бием за Джеси, нали, след като знаем, че тя сама решава. Извинявай, Люк. Ти ми харесваш; просто ми е тъжно, че може би няма да живеем заедно щастливо в един и същ град.

Той я погледна изпитателно:

— Не може да си сигурна.

— Правя точна прогноза. Знам колко те обича.

Второто и третото действие сякаш минаха за секунди. Люк разпозна силната ръка на режисьора. По време на последната любовна сцена между Хелън и Рекс в залата не се чуваше нито звук — напрежението беше сковало всички. После светлините започнаха да гаснат, толкова плавно, че на Люк му отне цяла минута да осъзнае какво става: бавно, бавно прожекторите тлееха, докато накрая остана само един да осветява двамата любовници. После и той изгасна.

Чу се слаб звук, нещо като колективна въздишка, и после аплодисментите избухнаха. Те разтресоха залата и зрителите се изправиха на крака.

— Доста добре — отбеляза Хърмайни, като се надигна и лудо заръкопляска. В очите й имаше сълзи. — Чудесна беше, не мислиш ли? О, Боже, Люк, не беше ли прекрасно?

— Прекрасно — отзова се той. Стоеше до нея и се опитваше да надникне през мрака на сцената. „Погледни ме. Кажи ми, че знаеш, че съм тук. Нека споделя това с теб.“

Прожекторите светнаха и разкриха Джесика и Уитбред в същата поза на дивана в апартамента на Хелън. Беше невъзможно аплодисментите да станат по-силни, но някак успяха и продължиха доста дълго. Нора и Едуард излязоха зад кулисите и спряха отпред. Поклониха се. Пристъпиха встрани и се разделиха, за да могат Джесика и Уитбред на свой ред да застанат между тях. Джесика използва бастуна си, за да измине десетте крачки до тях, и когато ги достигна, другите трима отстъпиха назад и останаха така, като й ръкопляскаха заедно с публиката. Очите на Джесика блестяха, лицето й сияеше. Един сценичен работник й поднесе цветя — две дузини рози от Люк, букет от Хърмайни, друг от Алфонс Мъри — бяха прекалено много, и се разпиляха, тъй че изглеждаше сякаш стои сред поле от цветя. Тя сведе глава, когато аплодисментите и виковете продължиха. А когато вдигна поглед, се взря право в Люк.

Ръкоплясканията продължаваха; дори критиците на петия ред още не си бяха тръгнали. Но когато Джесика протегна ръка напред към Люк и Хърмайни и към зрителите, аплодисментите заглъхнаха.

— Моля — извика тя. Шумът все още беше прекалено силен, за да я чуват.

— Има предвид нас — каза Хърмайни. — Не знам какво иска, но това е без значение. Точно в момента ще я последвам и в ада. Хайде. — Дръпна Люк за ръката и го поведе към сцената. Когато стигнаха зад кулисите, Джесика стоеше сама отпред и приемаше отново надигналите се аплодисменти.

Тя се обърна, видя ги и протегна ръце към тях. Хърмайни погледна към Люк:

— Как мислиш?

— Иска да сме до нея. — Двамата с Джесика се гледаха и продължиха да се гледат, докато той заедно с Хърмайни прекосяваше сцената да застане отпред. Едуард започна да се цупи, но се сети за зрителите и само очите му изразяваха изумление и нарастващ гняв, докато се взираше в Люк.

Все още обърната към Люк, Джесика вдигна ръка.

— Обичам те — каза й той. — Беше страхотна. Както винаги.

Когато залата притихна, тя се обърна към публиката:

— Искам да ви представя двама души. Това е Хърмайни Монталди, продуцентката на „Краят на пътя“, която беше мой ангел-хранител, откакто дойдох в Сидни, даде ми шанс да работя, когато никой друг не ме искаше, помогна ми и ме подкрепяше, когато губех доверие в себе си, а накрая — когато Анджела Краун трябваше да напусне — ме накара да приема тази възможност и ролята на Хелън.

Зрителите отново заръкопляскаха. Люк никога преди не беше преживявал това и изумен си пое дъх под тежестта на чувствата, които изразяваха тези аплодисменти: обожание, благодарност, любов… и мощ. „Нищо чудно, че да изоставиш театъра е като да умреш“ — помисли си той.

Джесика отново вдигна ръка и пак настана тишина.

— Но онова, което най-много дължа на Хърмайни Монталди, е приятелството. Без нея нямаше да мога да режисирам „Краят на пътя“ или да поема ролята. Без нея сигурно щях да се откажа и от мечтите, и от надеждите си още преди доста време. Тя знае, че я обичам и й благодаря, надявам се, че и вие също.

Отново избухнаха аплодисмента. И Люк си помисли колко точно е изчислила всичко Джесика. Видя Хърмайни да прави лек жест, сякаш подсказва, че няма думи и не се кани да изнася реч. Сведе глава с благодарност, прегърна Джесика и я целуна. Прошепна в ухото й:

— Пропусна да им кажеш, че и ти си вложила пари в пиесата.

— Това не е важно. — Тя отново вдигна ръка, призовавайки за тишина. — А сега искам да ви представя Лукас Камерън, режисьор от Америка, мой добър приятел, който пръв ми подсказа възможността да се върна към живота. Преди няколко години преживях ужасна катастрофа и си мислех, че съм приключила с театъра. Той твърдеше, че вярва в мен, дори когато аз бях престанала да си вярвам. Виждаше вътре в мен, когато не смеех дори да погледна. Обичаше ме, когато мислех, че не заслужавам обич. — Тя погледна Люк, улови го за ръката и се обърна към зрителите. — Знае, че го обичам и съм му признателна. Надявам се, че и вие също.

Отново избухнаха аплодисменти, хората станаха на крака, ръкопляскаха, усмихваха се и Джесика махна на Нора. Едуард и Уитбред да се приближат. Хърмайни и Люк отстъпиха назад — „като в менует — помисли си Люк, — след малко ще се въртим едни около други“ — и оставиха актьорите да застанат под прожектора и да се поклонят. Критиците си тръгнаха, мнозина поеха между редовете и Джесика се обърна, за да напусне сцената. Нора и Уитбред ги последваха. Люк и Хърмайни бяха точно зад тях. Едуард, все още вцепенен от появата на Люк, се оказа сам на сцената, докато аплодисментите окончателно заглъхнат.

Премиерата беше приключила.

Оставаше банкетът в „Бенелонг“, ресторантът точно над тях, над фоайето на Операта.

— Ти тръгвай! — каза Джесика на Хърмайни зад кулисите, докато се преобличаха във вечерни рокли. Нора и Уитбред бяха отишли в ресторанта, Едуард се мотаеше наоколо и се опитваше да реши дали да остави гнева за Джесика и Люк да му отрови вечерта.

— Все пак ще дойдеш, нали? — попита Хърмайни. Погледна към Люк и после към Джесика. — Не можеш да си тръгнеш. Трябва да ти благодаря в някоя по-спокойна минутка, тоест, божичко, Джеси, почти ме разплака! Не го прави отново.

Тя се засмя и я прегърна:

— Мисля, че става само веднъж.

— Но ще дойдеш на банкета.

— Да.

— И няма да закъсняваш много.

— Хърмайни.

— Извинявай. Знам, че вие двамата имате много да си говорите. Ще се видим горе. Люк, радвам се, че си тук. Радвам се, че сме приятели.

— Аз също. Благодаря за вечерята. И особено за билета.

Сценичните работници разчистваха сцената и връщаха мебелите на местата им. Един по един приключиха и си тръгнаха. Кулисите бяха осветени само от няколко крушки, тъмните сенки се пресичаха, катереха се по стените и изчезваха в тъмнината нагоре. Сцената беше потънала в здрач.

— Нямам лична гримьорна — каза Джесика.

Люк й протегна ръка. Отидоха до дивана на сцената и седнаха. Той я прегърна и те се притиснаха един към друг. Трепереха.

— Писах ти — каза тя, като се поотдръпна. — Не ми отговори.

— Писала си? Кога?

— Миналият вторник. Преда седмица. Помолих те да дойдеш в Сидни. Писах, че се нуждая от теб.

— Изобщо не съм го получил. Джесика, мила моя, щях да хвана първия самолет, ако знаех. Бях извън града и дадох на Мартин две седмици отпуска, защото Хърмайни ми беше писала и знаех, че после ще дойда.

— Чудех се дали ти е писала, или се е обадила. Какво ти каза?

— Че имам билет за премиерата и че ме кани на вечеря преди това. Не споменаваше причини, не даваше обяснения. Но и не ми трябваха. Бях за няколко дни в имението на Монти — те с Гладис не бяха там. Просто исках да се измъкна от града за малко и да приключа с преработките. После заминах за Сидни. Смятах да се отбия вкъщи и да проверя за писма, но нямах време пък и нали скоро щях да те видя, така че изобщо не се отбих в Ню Йорк. О, сигурно си си помислила, че… Мила моя, съжалявам, прости ми. Трябваше да съм до теб тази седмица.

— Не, всъщност не бях права. Предполагам, че точно заради това Хърмайни е пазила в тайна пристигането ти. Тя не знаеше, че съм ти писала, и сигурно си е помислила, че искам сама да стигна до премиерата, за да не смята никой, че завися от теб или от друг човек… Хм, май ясно го показах на всички, нали? Пък и всъщност не бях сама — имах Констанс чрез писмата й. И Хърмайни. Две невероятни жени. Не беше ли казал някой, че това е достатъчно да повдигне света?

— Три невероятни жени. Ти си третата. Знаеш ли, че тази вечер беше изключителна? Станала си различна актриса, направо умопобъркваща. Скъпа моя, ще трябва…

— Как съм различна?

Той се ухили. За актьорите изявата им стоеше над всичко.

— По-задълбочена си, струва ми се; има една тъга, дори скръб. Не знам дали за друга роли е подходящо, но за Хелън е перфектно. — Той я целуна леко. — Нали не възразяваш да оставим тази тема за друг път?

Тя се засмя и го целуна:

— Харесват ми устните ти. Приятно ми е да си близо до мен. Харесва ми как ръцете ни се сплитат така, че не можем да се разделим после…

— И бездруго не го желаем. Джесика, скъпа, обичам те. Липсваше ми непоносимо. Нещата бяха незавършени без теб. Продължавах да се обръщам, за да ти кажа нещо или да те питам какво мислиш, или пък да се посмеем на нещо забавно. Казвах си, че е невъзможно да се чувствам така след само една седмица, но беше факт. Мисля, че и ти си го чувствала. Писмата ти бяха много предпазливи, но мисля, че това прозираше — или просто съм го искал отчаяно и съм повярвал. А щом си ми писала, че имаш нужда от мен, то…

— Да. — Тя го целуна с цялата страст, която беше сдържала през месеците в Сидни. — Обичам те, имам нужда от теб, искам те. Спрях да мисля за теб и внезапно…

— Спряла си да мислиш за мен? Как така?

Те се засмяха, така преизпълнени от щастие, че им се струваше невъзможно.

— Докато работех — обясни тя. — Обзалагам се, че и при теб е било така. Надявам се.

— Тогава и само тогава. — Той се облегна назад и огледа лицето й. — Любима моя, направи ли всичко, което ти трябваше? След този невероятен успех, двоен успех при това, сигурно смяташ, че си доказала това, което искаше, за да…

— За какво?

— Да се омъжиш за мен. Да си ми партньорка, приятелка и жена. Да станеш част от живота ми и да ме допуснеш в своя. Да зависиш от мен и аз да завися от теб. Да изградим живот… О, Боже, да сме всичко, което Констанс се е надявала да сме.

Джесика се засмя:

— Главната причина.

Той отново се усмихна:

— Ще го сторим ли заради нея? Или защото най-сетне сме поумнели, открили сме се един друг и сме се обикнали. И защото знаем, както и тя, че заедно ще сме по-силни, отколкото разделени. Поради всички тези причини, а сигурно има и още. Достатъчно за цял живот.

— В Ню Йорк ли?

— Да. И в Сидни, ако желаеш. И в Лондон, Кейптаун или Нова Гвинея, ако това те устройва. И на Лопес през ваканциите. Мила моя, можем да правим каквото си пожелаем. Не мога да изоставя Ню Йорк напълно, пък и смятам, че трябва да се върнеш и да го завладееш отново. Но не сме обвързани с него. С Хърмайни сигурно ще искате да работите заедно; може би тримата ще работим заедно. Защо не? Искам да играеш в пиесата на Кент, можем да я поставим в Ню Йорк и след това да дойдем тук при Хърмайни.

— За една от твоите пиеси.

Той повдигна вежди:

— Благодаря. Ще поговорим и за това. Съгласна ли си? Ще се върнеш ли с мен? Вярваш ли, че можем да успеем в това и във всички други начинания?

Мълчанието се проточи. Театърът сякаш беше оживял от всичко, случило се тази вечер: шума от стъпки, шумоленето на програми, диханието на стотици хора, репликите от сцената, работата зад кулисите, аплодисментите. „Моят живот — помисли си Джесика. — Моят дом.“ Но това й беше достатъчно. Прокара длан по лицето на Люк, по скъпото му обично лице, и погали меката топла кожа, усети костите, които оформяха скулите му, тежките вежди над втренчените в нея очи… „Това също ми трябва Люк е моят живот и мястото ми е до него, също както и в театъра. Не бих могла да съм цяла без него.“

Тя се усмихна и Люк попита:

— Какво?

— Веднъж казах, че никога няма да съм завършена без театъра. А сега си помислих, че няма да съм цяла без теб.

Той я взе в обятията си.

— Благодаря ти. Мисля, че съм чакал цял живот да чуя тези думи. Точно от теб. — Устните им се докоснаха. — Обичам те, скъпа — прошепна и я целуна със страст, каквато бяха открили на Лопес. Тя ги заля като аплодисментите по-рано. Желанието се надигаше в тях, заливаше ги… — Тук не му е мястото — промърмори Люк. Джесика меко се засмя:

— Ставаше за Хелън и Рекс.

— Те се любят само във въображението на зрителите. А ние се каним да се любим наистина, в истинско легло, ако намерим такова.

Тя го целуна:

— Имам къща. Винаги идваш в къщата ми, не си ли забелязал? Люк, скъпи мой, трябва да отидем на банкета горе. Но после…

— После ще се приберем в къщата ти, ще се любим и нищо няма да ни попречи, цяла нощ, цял ден и вечерта… е, ще трябва да отидем и в театъра. Но това ще е единственото изключение. — Те се изправиха, все още притиснати, телата им отказваха да се разделят. — Веднага щом мога, ще те върна в Ню Йорк и ще се любим в моя дом. Бракът ни е между равни, нали? Което ми подсказва. — Наведе се, вдигна бастуна и й го подаде. — Искам да се оженим веднага. В Сидни. Церемонията ще е скромна, евентуално ще предприемем кратко пътешествие до някое хубаво местенце. Как смяташ? Или искаш шаферки и най-малкото хиляда поканени?

— Не съм мислила за това. — Тя се усмихна хитро. — Само че ти си знаменит режисьор; сигурен ли си, че не искаш цяла тълпа, която се бие за билети за сватбата ти? Всичките нюйоркски репортери, продуценти, критици и актьори и… — Тя спря.

— … и водещи клюкарските рубрики. Не. Нищо такова. Искам теб. И евентуално, неколцина приятели. Със сигурност — Хърмайни. Може би Уитбред. Ако съдя по погледите на Едуард, той няма да е очарован. А после, скъпа моя, само теб. Теб единствена. Сега и завинаги. Кога можем да го направим?

— В понеделник нямаме представления.

Той се засмя и радостният му смях отекна в празния театър:

— Понеделник. Нашият сватбен ден.

Те обърнаха гръб на празните редове и минаха зад кулисите, край съблекалнята и редицата гримьорни, край виещите се по пода кабели. Стигнаха до външната врата. Люк я отвори, но Джесика се поколеба за миг на прага. Зад нея беше сцената, готова за утрешното представление. Пред нея беше светът със своята красота и предизвикателства, проблеми и триумфи, готов да я приеме отново. Защото заедно с Люк щяха да преуспеят във всичко. Вече вярваше в това.

Той я прегърна през раменете и тя вдигна глава. Спогледаха се. Все още бяха на прага. Всичко наведнъж, всичко заедно.

„Скъпа Констанс — каза Джесика наум, — благодаря, че ми помогна да намеря пътя към дома.“