Джудит Майкъл
Сцена на любовта (14)

Глава 14

„Билсънс“ се намираше на горното ниво на Интернешънъл Пасенджър Терминал в Съркюлър Кий. Ресторантът — боядисан в сребърно, черно и сиво, с по едно цвете на всяка маса — накара Джесика да си представи сценичен декор. Едуард беше запазил маса до прозорците, откъдето се разкриваше гледка към Операта, една от колоните на Харбър Бридж и корабчета, които разпенваха водата. По кея се разхождаха влюбени и семейства, спираха да погледат въжеиграчите и мимовете; малък джазов състав свиреше на нисък подиум. Докато Джесика и Едуард вечеряха, слънцето залезе и изгряха светлините на Сидни — очертаха моста и небостъргачите, осветиха покрива на Операта и придадоха на водите леко сияние, което се отразяваше в посребрения таван на ресторанта.

Тя се усмихна, загледана в сенките, които се носеха по тавана. После сякаш се отправяха към морето.

— Чувствам се като русалка. Чудесен декор би излязъл.

Едуард напълни отново чашите:

— Можеш да го ползваш в следващата си пиеса.

— Може би. — Тя отново се усмихна, вече беше привикнала с опитите му да я накара да говори за себе си. По време на първата им вечеря беше насочила разговора към него. Научи за семейството му в Канада, за братята и сестрите му, за кариерата на баща му като пианист и за внезапната му смърт от сърдечен удар, когато Едуард бил шестнадесетгодишен.

— Майка ми се омъжи отново и се чувствахме предадени: сватба след по-малко от година след смъртта на баща ни, както и непознат у дома. Всъщност той се отнасяше добре с нас и имахме хубав дом, но всички го напускахме веднага щом завършвахме гимназия. Трима отидохме в колеж, останалите си намериха работа в Торонто, Детройт и Лос Анжелис. Повече не сме се събирали.

— Сигурно ти липсват.

— Само понякога, но това е слабост, която се опитвам да победя; връщане към младостта, когато исках да имам някого, на когото да се оплаквам. Предполагам, че повечето хора си прекарват живота в търсене на такава личност, но аз отдавна престанах да го правя.

— Защото си открил театъра. Това ли имаш предвид? Той ти е по-близък от семейство. Не си ли се женил?

— Веднъж. Още сме приятели, но тя е в Канада, а и двамата не умеем да пишем писма. Е, театърът. Всъщност не участвам в него. Или поне не участвах досега.

— Каза, че си играл в Канада.

— Не в големи театри.

— Но все пак не изпитваш ли удоволствие от споделянето, създаването на някаква хармония?

— Не знам. Сигурно не умея да споделям. Залогът е толкова голям, когато се подлагаш на критики, че…

— Би могъл да получиш и одобрение.

— Да, може, но е малко вероятно. Повечето хора намират за какво да ме критикуват. Не се оплаквам; разбирам какво виждат те. Не съм мек, сърдечен или плачлив; сдържам емоциите си; обикновено гледам нещата откъм черната им страна. Майка ми казваше, че съм бил кротко дете, което си измерва живота в празни стаи и по пътища, по които върви самотно.

Джесика си пое рязко дъх:

— Така ли преценяваш живота си?

— През повечето време. Добър преподавател съм, но не съм близък със студентите, просто не мога да се отпусна. Но и това не е оплакване. Справяме се с живота си и обикновено това ни стига да ни направи горе-долу щастливи. Признавам ти повече, отколкото пред всеки друг; ти си добра слушателка и не оставяш впечатление, че би желала да се възползваш от тези неща.

— Да се възползвам? Боже мили, защо?

— Обикновено хората го правят заради власт.

Тук тя смени темата — не искаше да проучва по-отблизо черния пейзаж на душата му. Но сега, докато седеше срещу него в „Билсънс“, отново го накара да заговори за това.

— Къде е майка ти? — попита го тя.

— Тя и съпругът й се преместиха в Сан Диего. Обичат топлия климат.

— И не си ги виждал отдавна?

— Не сме се събирали от години. Не си пишем; нещата са прекалено сложни и объркани, за да ги излагаме на хартия. Някои от нас им се обаждат от време на време, но така сме се отчуждили, че се налага да разговаряме за времето. Дори не ги смятам за част от живота си сега; те са останали в миналото, като хората, с които съм се познавал, и апартаментите, където съм живял. И това е чудесно; те не ми трябват и не показват, че и аз им трябвам. Чувствам се добре сам. Трудно ми е да давам онова, от което хората очевидно се нуждаят, така че всичко свършва зле. Най-добър съм в работата си, където винаги има дистанция между хората.

Докато го слушаше, Джесика си мислеше, че в сравнение с неговия, животът й от последните няколко години изглежда като весел водовъртеж.

— Мисля, че си много смел и одобрявам това, но смятам, че имаш по-голяма нужда от хората, отколкото признаваш. Защо иначе би ме водил на вечеря?

— Изведох те, защото очите ти са прекрасни и искам да ги гледам безкрайно. А ти защо си тук?

— За да слушам странни комплименти.

— Защо ме отблъскваш, когато ти задавам въпроси за теб самата?

— Защото искам да говорим за теб. Как си станал актьор, след като си толкова самотен? Актьорите се учат да са част от света. Бил си самотен от гимназията насам.

— Като се изключи онзи брак, продължил само шест месеца. Да, но аз наблюдавам хората, анализирам ги в главата си и мисля за тях. Само не се приближавам прекалено близо.

— Бедничкият — меко отбеляза Джесика.

Той се наведе през масата и стисна ръката й:

— Не трябва да ме съжаляваш. Особено сега, когато имам теб. Благодаря, че ме разбираш толкова добре. От години не съм се чувствал така удобно с някого. Ти си удивителна жена, загадъчна, възхитителна, чувствителна… Сигурно ще наречеш това екстравагантен комплимент.

— Да — съгласи се тя, но го съжаляваше, а освен това се радваше на честността му, на топлата му длан върху нейната и това я накара да потрепери и да се остави на чувства, които се беше опитвала да скрие, откакто Люк си бе заминал, тъй че гласът и омекна и тя не си отдръпна ръката.

— Искам да те виждам често — продължи той. — Колкото е възможно по-често. Поставихме чудесно начало… Притеснявам се какво ще стане, когато започнем репетициите.

Джесика се подразни и отдръпна ръката си.

— По-добре да поговорим за пиесата. Ако не постигнем споразумение, значи няма да сме на едно мнение, за каквото и да е.

По лицето му се очертаха дълги, меланхолични бръчки — точно както първия път, когато го беше видяла.

— Каниш се да ми кажеш, че за теб пиесата е над всичко.

— Точно така. Бих искала и ти да я чувстваш по същия начин.

— Как бих могъл, след като тъкмо те открих? Не, не се мръщи, Джесика, моля те, изслушай ме. Истина е, че умея да съм сам — но когато съм с теб, сякаш съм си намерил пристан. Обикновено се страхувам да се сближавам с хората, но ти ме караш да се чувствам в мир със себе си и със света. Не искам да кажа, че пиесата не е важна, но ще се откажа веднага, ако разбера, че се каниш да разрушиш това, което сме постигнали.

— Постигнати сме много малко — хладно отвърна тя. — Два пъти сме вечеряли заедно. Това едва ли може да се нарече страстна любовна връзка. Едуард, тази пиеса означава всичко за мен. Ако се проваля… Е, не мога да се проваля. Тя ще е моят успех и основа за бъдещите ми планове. Нищо не може да ме отвлече от това. Радвам се, че сме приятели, но няма да мина отвъд тази граница.

Той се поколеба, после мрачно кимна:

— Както желаеш. — Махна на келнера. — Сметката, моля.

— Още не съм готова да си тръгвам — меко изрече Джесика. — Бих искала още едно кафе. И коняк. — Потрепери от жалост и от досада. Знаеше, че е приел думите й като отхвърляне — а очевидно това често му се е случвало, защото в противен случай нямаше да постави самотата на олтар — и й се искаше да върне усмивката, която доскоро бе осветявала лицето му. Искаше й се отново да й стисне ръката, да чувства топлината и близостта му, неговото желание. Проблемът беше, че когато си представи как ляга с него, мислите и веднага се насочиха към Люк. „Но аз и бездруго няма да се любя с Едуард — помисли си, — не и докато се държи като дете, което се цупи, защото не може да получи онова, което иска. Ще е добър на сцената — ще е страхотен, ако се постарае — и засега от него искам точно това. Поне за момента.“

„Скъпа Джесика, благодаря, че ми прати «Краят на пътя». Чудесна пиеса! Ти си късметлийка. Бих искал да разбера как ще развиваш образите на Хелън и Рекс и как ще направиш накрая събирането им неизбежно. Смяташ ли, че хората, които се обичат, в определен момент винаги се събират? Надявам се да е така.

Ню Йорк е в снежна прегръдка, температурите са под нулата и Мартин държи запалени и трите камини. Тук е малко след полунощ, вторник — което значи около три следобед в сряда за теб. Купих си часовник, който нагласих на сиднейско време, за да не се налага да пресмятам разликата във времето, когато мисля за теб…“

„Той не би могъл да си стои вкъщи всяка вечер, не и в Ню Йорк. Къде ли е бил преди да ми напише това писмо? Какво ли е правил? И с коя?“

На следващата вечер Едуард й донесе билети за „Футбридж Тиътър“ и после я заведе на вечеря в „Риджънси“. Седяха дълго, говориха за пиесата, която току-що бяха гледали, и за други пиеси, за книги и музика. За пръв път не споменаваха за живота на Едуард и когато си тръгнаха, Джесика реши, че е било прекрасно, и малко съжаляваше, че всичко свърши.

— Харесваш ли мюзикъли? — попита той, докато пътуваха към дома й. — Имам билети за петък, за Кралския театър. Направих и резервации за вечеря след това. Би ли искала да отидем?

— Да — отвърна тя с усмивка. — Умееш да планираш нещата, Едуард.

— Това обикновено е обвинение — скучен тип, старателно планира. Но в правенето на планове как да съм с теб няма нищо скучно. — Той спря пред къщата й. Прегърна Джесика и я целуна. — Обичам те. Караш ме да се чувствам жив. — Отново се наведе към нея и тя се отпусна в топлината и сигурността на обятията му, устните й се разтвориха под натиска на неговите. Той вдигна глава и тя се взря в очите му — бяха бледосиви, уличните лампи се отразяваха в зениците.

— Искам да вляза с теб — промърмори той. — Не мога да те оставя сега.

Беше сложил ръка на едната й гърда, целуваше устните й, шията. Джесика се изви към него със затворени очи, когато устните му се спуснаха по шията й, до деколтето на роклята и по-надолу. През тънката коприна чувстваше горещия му дъх върху гърдите си; топлината я изпълваше и я привличаше към него.

— Нека остана с теб — продължи той. — Искам да съм с теб.

„Да — помисли си тя. — Вече е време, такъв е животът ми сега. Люк е в миналото.“

Не вярва, че някой може да е привлечен от него, и е ужасен до не го отхвърлят.

Тя внезапно отвори очи, щом се сети за този цитат от свое писмо. Беше го писала на Констанс преди много години. Кой ли беше мъжът? Не си спомняше. Някой, който я беше привлякъл заради нуждата си да го поощрява, окуражава и…

— Трябваш ми — промърмори Едуард. — Моят пристан. Място, където да се чувствам сигурен.

Май не мога да преценявам мъжете, необходимо ми е много време, за да разбера какви са. Ще трябва да поработя върху това.

„Не и за Люк — помисли си. — По отношение на Люк не съм заслепена. Но освен него, о, Боже, не съм се научила на нищо!“

Тялото й изстиваше.

— Едуард?

Той вдигна глава и когато видя изражението й, с тревога попита:

— Какво има?

— Не искам да продължавам. Съжалявам, но… — Той се дръпна, а лицето му буквално увехна. — Все още не желая. Не е заради теб, просто…

— Какво друго може да има? — Облегна чело на волана. — Бях нетърпелив. Сигурно съм ти се сторил като някое ударено от хормона хлапе, което…

— Едуард, престани! — Тя все още трепереше от възбуда. Да ти е хрумвало някога, че може да съм обвързана с друг?

Той я изгледа изненадан:

— Не.

— И защо?

— Ами, струваше ми се, че не е възможно.

„Заради външния ми вид. Смятал е, че никой друг няма да ме хареса, нали?“

— Исках да кажа, нова си в града, живееш сама, винаги работиш по пиесата… и излизаш с мен. Защо някоя жена би ме погледнала втори път, ако е увлечена по някой друг?

Джесика се втренчи в него и избухна в смях.

— Това пък какво значи? — настоя той грубо.

— Съжалявам. — Леко докосна бузата му. — Веднъж Хърмайни ме укори за нещо и май е права. Едуард, има един мъж, с когото се чувствам близка. Мога да ти кажа само това за него — вярно е, че сега не съм с него. Обаче с теб сме приятели и това е достатъчно за момента. Освен това работим заедно. Защо трябва да усложняваме нещата? Имаме достатъчно време да разберем дали се харесваме.

— Говорех ти за любов. И когато си чакал нещо такова цял живот…

— Ще можеш да почакаш още малко. — Отвори вратата на колата. — Благодаря за вечерта. Ще се видим утре. — Наведе се към него, мислеше да го целуне, но се отказа. И най-малкото поощрение би го накарало да планира следващите им десет години заедно. — Би ли ми подал бастуна? — Той се обърна назад и й го връчи. — Благодаря. Лека нощ, Едуард.

Затвори вратата и прекоси късото разстояние до входа си. Знаеше, че той се мръщи, докато я гледа. „Нуждая се от някого, който да се усмихва постоянно — помисли си, докато отключваше и влизаше вътре, без да се обърне. — Смятам ли, че Едуард може да бъде такъв? Вероятността е, да кажем, едно на хиляда.“

Но на следващата сутрин, когато се събуди, мислеше за него и знаеше, че самотата и тъгата му точно сега неудържимо я привличат, защото и се искаше да вярва, че може да помогне на някого.

Заедно с Хърмайни и главният мениджър на „Краят на пътя“ обсъдиха бюджета на пиесата. Работиха близо час, като се стараеха да намалят допълнително разходите.

— Ако реализираме предпремиерите, всичко ще е наред — отсече Хърмайни накрая. — Груповите посещения, Бог да ги благослови, ще ни пренесат през първите две седмици след премиерата, но трябва да се доберем до тях.

Джесика въздъхна:

— Дали няма да се наложи да се откажем от двата отделни декора? Ако върху въртяща сцена построим два апартамента и…

— Скучно и отегчително. Ще решим, като видим окончателните сметки.

В осем отидоха в репетиционната, където ги чакаше Дан Клана. Настаниха се, включиха вентилаторите и в продължение на един час разговаряха с осветителя, гардеробиера и специалиста по ефектите.

Към девет и половина хората си тръгнаха и Джесика остана сама за около половин час преди да пристигнат секретарката на продукцията и екипът.

Разходи се по ограденото пространство, което имитираше сцената на „Краят на пътя“. Опитваше се да мисли за актьорите, но не можеше да се съсредоточи.

Спря се и затвори очи. Беше в средата на сцената. Прожекторите я осветяваха. Чу шумоленето на програмите, докато зрителите се настаняваха. Видя асистента зад кулисите, а останалите актьори се подготвяха за излизането си. Изпита енергията и възбудата, които я обземаха всеки път, щом застанеше на сцената. Почувства радостта и възторга, които я понасяха от началото и до края на пиесата.

— Господи, каква жега! — отбеляза Хърмайни, като си пееше със сламената си шапка. — Прекалено е горещо дори да мисли човек; карах дотук на автопилот. — Тя се взря в Джесика. — Леле, каква глупачка съм. Втурвам се тук и си приказвам. Съжалявам, Джеси. Това е настина ужасно за теб, нали? Едно от най-трудните неща, които ти някога… Ето. — Подаде й носната си кърпичка.

Джесика избърса сълзите си:

— Благодаря. Няма да го допусна отново. Това е път, който не води никъде. Трябва да сме способни да редактираме спомените си така, че да съвпадат с промените и с времето, в което живеем.

Тогава това няма да са спомени, а лъжи.

— Е… измислици.

— Което е добре, докато не започнеш да строиш живота си върху тях. Така ли правиш?

— Не. През цялото време държа сметка за суровата действителност.

Актьорите заеха местата си и първо действие започна. А Джесика си помисли, че суровата действителност е в това, че тя желае да е с тях, там в прашния правоъгълник, на мястото на Анджела Краун.

„Ревнувам. О, Боже, бих искала да не е така! Ще трябва да се освободя от това или ще съсипя пиесата и ще се окажа глупачка.“

— Анджела, съжалявам, но се налага да опиташ отново. През първите няколко минути трябва да вярваме, че си ядосана, но и че си сигурна, че можеш да контролираш гнева си. Трябва да въведем чувството за контрол много рано, защото то се отразява на действията ти, когато Рекс чука на вратата.

Анджела кимна.

Джесика не ги прекъсна повече, остави ги да преминат през трите действия и накрая отбеляза меко:

— Добре. Вие как смятате?

— Добре беше — отзова се Уитбред Касъл. — Вече започвам да виждам нещата.

— Нуждаем се от ужасно много работа — намеси се Едуард.

Джесика се усмихна. Нямаше опасност да се почувстват неоправдано щастливи, защото той винаги би ги поставил на място. Каза:

— Да, така е, но съм съгласна с Уит — започваме добре. — Имам много бележки, но искам да чуя и вашите идеи. Тази пиеса е на всички ни и ще трябва да поговорим, да изслушаме предложенията, въпросите, всичко, което може да я направи по-добра. Бих искала да имахме помощта и на автора, но за съжаление, ще трябва да правим собствени интерпретации на диалозите и героите, така че бих желала всички да приемете това.

Уитбред се намръщи:

— Да, но ти си режисьорката. Тъй де, последната дума е твоя. Театърът не е място за демокрация, нали знаеш — със сигурност не искам да настъпва такъв хаос — и държа на режисьор, които режисира.

— Щом Джесика желае да чуе идеите ни, трябва да й ги съобщим — намеси се мрачно Хърмайни. — Нека да дадем малка почивка на…

Уитбред махна с ръка:

— Притесняваш се, затова ли?

— Да се притеснявам?

— Носят се слухове, Хърмайни. Знаеш. Искам да кажа, аз самият малко се притесних, като разбрах, че режисьорката ми няма опит, не…

— Ще взема да го уволня — промърмори продуцентката.

— Не, няма — меко възрази Джесика.

— … няма никаква, нали знаете, концепция за режисура — освен, предполагам, да ни моли да споделяме идеите си, което според мен е тревожно и…

— Да си чувал за Лукас Камерън? — попита Хърмайни.

— Не.

— О, Боже, бих искала Сидни да има някаква връзка с Ню Йорк. Е, за твое сведение Лукас Камерън е един от най-великите режисьори на света и всеки път пита екипа си за идеи, проблеми и всичко останало… и взима това предвид. Даже им дава личния си телефон да му звънят вкъщи по всяко време, за да обсъждат пиесата. Това не ми звучи тревожно; той просто е достатъчно уверен да изслушва и останалите. Така е и при Джесика. Тя има свои силни идеи, но иска да чуе и вашето мнение. Някой да не е съгласен с мен?

Никой не се обади.

— Половин час за обяд? — попита накрая.

— Да. Достатъчно е.

— Да сте тук след трийсет минути — предупреди ги тя. Изчака ги да си тръгнат и се обърна към Джесика: — Страхотна си! — Имитира Уитбред и те избухнаха в смях. — Всъщност не е особено смешно; ще трябва да поговорим за това. Докато обядваме. Казах ли ти, че съм донесла обяда? — Извади от чантата си два сандвича, кутия със салата и парче шоколадов кейк. — Остатъци от малко вечерно парти.

— За какво да говорим? — попита Джесика.

— Да не пускаме на репетициите посетители, журналисти или студенти. Само Дан, секретарката и актьорите. Това е то. Мислех си го още преди Уитбред да повдигне въпроса. Отнема време да станеш режисьор, човек трябва да си стъпи на краката, преди да тръгне да плува, и да разпери криле, преди да полети. Мили Боже, чуй ме само, днес непрекъснато ръся клишета, във всеки случай на теб ти е необходимо време да се превърнеш в режисьорката, която искаш да си, и нямам намерение да позволя никой да ти се бърка. Необходими са ти пространство и спокойствие да се изградиш.

— Това обичайна практика ли е?

— Закритите репетиции ли? Случва се от време на време.

— Но нима хората не си мислят най-лошото, когато ги изхвърлят от такова нещо?

— Може и тъй да е.

— Това ще се отрази на предварителните продажби.

— Продали сме толкова билети на групи, че не бих се притеснявала за това.

— Каза, че групите ще ни помогнат през първите две седмици. Но все пак ти трябват индивидуални продажби или просто няма да даваме представления. Вложила си свои пари в това, Хърмайни.

— Ти също. И си права за продажбите. Но не искам да мислиш за това сега. Просто влагай всичко от себе си в режисирането и направи нещо, което този град не е виждал досега. Остави ме да се грижа за останалото. Обещай ми да забравиш за другите неща.

— Просто така?

— Просто така. Мисли за пиесата. За вечеря. За Едуард, който, между другото, беше много притихнал, не мислиш ли?

— Хърмайни…

— Добре де, няма да говорим за това. Но бих искала да отбележа, че се държа чудесно. Чел е пиесата и е мислил върху нея. Печели точка.

— Да. Благодаря за обеда. Ще погледнеш ли списъка ми за Дан? Искам да му го дам, като се върне. Ето и списък за ефектите и предложения за костюмите. Не ти споменах тази сутрин, но измислих още един вариант за декора.

— Май работиш денонощно. Спиш ли изобщо?

— Не се нуждая от много сън.

Хърмайни я видя да вдига глава, щом Анджела Краун влезе в залата.

— Кошмари ли сънуваш?

— Не. Просто… Прекалено много мисля.

— Е, знаеш ли, Джеси, ако можех да ти помогна, щях да…

— Знам и съм ти благодарна за това. Но съм добре. Ти се притеснявай за групите, а аз ще се погрижа за себе си. Забрави останалото. Обещай ми да го сториш.

— Просто така?

— Да, така.

Те се засмяха.

— Е, не мога да ти обещая, но ще се опитам да не ти натяквам. Ще се справиш. Добра си, знаеш ли — силна и умна. Нищо не може да те спре.

„Не чак толкова силна“ — помисли си Джесика по-късно същата вечер. Беше прекарала близо час с Хърмайни и Оджи след репетицията, после беше работила над дизайна на костюмите до осем. Когато си тръгна, беше уморена и се чувстваше самотна — жадуваше за компания. Даже не за разговор, както си помисли, просто за нечие присъствие. Не беше разговаряла с Едуард цял ден и й липсваха мрачните му забележки, както и тъжното изражение на лицето му, което се поразведряваше само когато бяха заедно.

Но докато шофираше по пътя за Пайпър Пойнт, тя си спомни, че у дома я очаква писмо от Люк. Винаги имаше писмо от него. Той й пишеше всяка нощ, около полунощ по нюйоркско време, тъй че писмата му пристигаха редовно през горещите сиднейски следобеди, докато тя репетираше. Когато се прибираше в седем или осем, намираше писмото му да лежи на факса — тънки бели страници, изписани с неговия почерк. Отлагаше прочитането им, като извеждаше Надежда на разходка, после си наливаше вино и се настаняваше в удобното кресло до прозореца. И накрая започваше да чете, като си представяше, че той е при нея и заедно се наслаждават на прекрасната гледка…

„Скъпа Джесика, не съм получавал вести от теб от няколко дни, но знам, че сега е най-трудният период за теб. Изпратих ти пиесата на Кент, надявам се, че ще имаш предложения за трето действие. Не бързай, не ми трябват веднага — но ако ти остане време да си поемеш дъх от «Краят на пътя», ще съм ти благодарен. Кент, какъвто си е, искаше да се хвърлим в дълбокото, да подберем екип и да работим по третото действие, докато репетираме — нещо, от което плувнах в ледена пот. Понякога ми се иска да съм млад като него, да преливам от абсолютна увереност, че всичко е възможно. Кент сигурно щеше да е в Сидни отдавна… Сигурно така трябваше да постъпя, но всъщност, където и да видя агенция за самолетни билети, все си мисля колко лесно би било да полетя към тебе, да позвъня на вратата ти и с присъщата на Кент безцеремонност да те поканя на вечеря. Понякога дори ми се струва, че би ти харесало. Но през повечето време съм уверен, че ще ми кажеш да се махна от пътя ти, че имаш много неща за доказване и докато не се справиш сама няма да си в мир със себе си.

А може и да не ме искаш вече. Може да срещнеш друг, в когото да се влюбиш…

Каквото и да става, ще почакам да се справиш сама. Докато ми пишеш и така ме правиш част от живота си, мога да чакам. Но мисля, че не би трябвало да продължава прекалено дълго — може да откриеш, че съм остарял, посивял, разтреперан и олигавен. Въпреки, че ще те обичам все тъй силно.

Винаги твой: Люк“

 

 

— Да опитаме отново — каза Джесика на следващия ден. — От влизането на Стан.

Тя се изправи, като че ли с това можеше да ги подтикне към усещането за необходимост, даже към напрежение, след като точно напрежение изискваше от тази сцена и не го откриваше, макар да бяха репетирали вече десет пъти. Проблемът беше в ужасната горещина, от която трудно се концентрираха.

— Имам едно предложение. Едуард, опитай се да спреш на вратата, вместо да влизаш в стаята. Мислиш, че това е жилището на сина ти, и си толкова стреснат, когато виждаш Хелън, че буквално не си в състояние да помръднеш.

— А аз как да вляза, щом той е застанал на вратата? — попита Нора.

— Няма да влизаш, поне не веднага. Започваш да говориш зад гърба на Стан; Хелън чува гласа ти още преди да те види. После Стан влиза, ти си след него и така тримата се виждате отново след цели двадесет години. Да опитаме по този начин.

— Харесва ми — отбеляза Хърмайни, когато Джесика седна. — Кога се сети за това?

— Към два сутринта.

— Продължаваш да стоиш до късно.

— Да. — „Но по-голямата част от нощта прекарах в препрочитане на писмото на Люк, защото не можех да мисля за нищо друго.“

Анджела се настани на кушетката и малко по-късно Едуард имитира чукане на вратата и отварянето й.

— Рекс, тук сме… — Той спря и издиша, сякаш го бяха ударили в стомаха. Тялото му се стегна, докато се взираше в Хелън.

— Прекрасно, прекрасно — прошепна Хърмайни.

— Рекс? Къде е момчето ми? — попита Дорис зад гърба на Стан. Като чу гласа й, Хелън скочи на крака. — Стан, запречваш ми пътя. Искам да видя сина си! — изплака Дорис.

Стан несигурно пристъпи напред, Дорис буквално го буташе отзад. Хелън отстъпи назад и те тримата се втренчиха един в друг.

— Много по-добре — отбеляза Джесика. — А на вас как ви се стори?

— Добре беше — кимна Нора. — Някак по-естествено.

— Добре, а сега искам всички вие — Уит, това включва и теб — да разработите онова, което сте правили, преди да се стигне до тази сцена.

Те я зяпнаха.

— Какво? — попита най-сетне Уитбред.

— Измислете си реплики, занятия, каквото и да е. Искам да видя къде сте били и какво сте правили точно преди влизането в апартамента. Анджела, това идва да каже къде си била и какво си правила в апартамента, преди другите да пристигнат.

— Защо?

— Защото животът не започва тук с тази сцена. Играете цялостни личности и действието в момента не е изолирано. Винаги идвате отнякъде и когато си тръгвате, отивате другаде. Ако не можете да го усетите, нищо на сцената няма да е истинско.

— Чувала съм да се говори за това — промърмори Анджела, — но да го изиграваме… Защо да го правим?

— Защото аз искам. Уит, ще започнеш ли пръв?

Всеки от тях с усилие започна да изобретява диалог и действие.

— Не знам — изръмжа Уитбред. — Нямам никаква представа какво искаш да постигнеш.

Джесика въздъхна:

— Ето какво искам. — Тя грабна бастуна си и се качи в сцената. — Анджела, ако обичаш. — Анджела отстъпи от сандъка, който служеше за кушетка. Тя седна на мястото й, като се преструваше, че държи бележник и химикалка — Коктейл в зоологическата в петък — каза. Всяка дума се чуваше ясно, но беше очевидно, че си говори сама. — Благотворителен коктейл за болните от рак, прием в Ботаническата градина, прием в Галерията, бал с маски на как му беше името… О, боже! — повиши глас, изпълнен с гордост и задоволство. — Ще ми трябва помощник; една секретарка не ми стига; това се разраства прекалено, за да се справям сама.

Чукна по масичката за кафе, сякаш Стан чукаше по вратата й, вдигна стреснато глава и произнесе по ред репликите и за трите роли на участниците.

— Ето това искам да постигна — каза, когато се изправи. — Разбира се, още не знаем какво са правили Стан и Дорис, преди той да почука, но знаем поне, че Хелън се е чувствала горда от себе си и оттам срещата лице в лице с миналото става още по-ужасна. Сега опитайте. Нора, Едуард, ваш ред е.

Нора я гледаше изумено:

— Беше невероятно. Накара Хелън да звучи… Ако аз можех да играя така…

— Чакаме ви — напомни й Джесика.

Хърмайни се наведе към нея:

— Видя ли Анджела? Направо е шашната. Обзалагам се, че мисли, че ролята по право ти принадлежи.

— Анджела ли? Да вярва, че някой е по-добър от нея? Не го казваш сериозно, нали?

— Е, погледнато така, сигурно не. Пък и тя е доста добра.

— Чудесна актриса е, ще се справи.

— Знам. А сега ги чуй. Май схванаха идеята. Бавничко, но поне се опитват.

Джесика кимна.

След като приключиха упражнението, отново мина през първите пет минути от сцената.

— Имаше ли някаква разлика? — попита Анджела. — Не забелязах такова нещо.

Джесика бавно си пое дъх:

— Малко, но беше по-различно. С времето ще стане още по-добре. Ако не се получи, значи няма смисъл да репетираме. Да ви кажа какво се опитвам да постигна. Сигурна съм, че сте чували същото и преди, но май трябва да ви го кажа и аз. Търсим истината. Значи, ако на сцената става нещо изненадващо, трябва да сте изненадани! Актьорът може да имитира всякаква емоция, но да се преструваш на изненадан, уплашен или разгневен не убеждава така публиката, както да си действително изненадан или разгневен. След като веднъж ги убедите… е, знаете как става: те вярват във вас и ще ви последват навсякъде, докато накрая — или поне така се надяваме — открият нещо ново. За мен това е и истинската магия на театъра.

Едуард поклати глава:

— Прекалено големи очаквания. Колко актьори действително успяват? Шепа. Става дума за забележителен, извънредно рядък талант.

— Мисли за това като за главната ти цел — каза му хладно Джесика, която в момента не смяташе песимизма му за особено приятен. — Сега да продължим с второ действие.

„Скъпа Джесика, пращам ти две книги, които ми харесаха. Надявам се да намериш време да ги прочетеш. Девизът ми за деня е следният: малки почивки за отпускане всъщност правят всичко по-приемливо, тъй както глътка вино подпомага храносмилането; кратки раздели между влюбените усилват чувствата им. Дай си време за себе си.

С обич: Люк“

„Скъпи Люк, имам проблем с началото на второ действие; не мога да постигна напрежението, което ми трябва. Сега е по-добре, но още не е както трябва. Какво бих могла да сторя?

Джесика“

„Скъпа Джесика, махни Хелън от онази кушетка. Сцената е прекалено статична. Нека Хелън да бъде в банята и да се появи, като още си бърше косата, или пък пробва някакъв шал, точно когато Стан отваря вратата. Тъй че и двамата са прави, замръзват на място за около три секунди и… Надявам се това да помогне.“

 

 

— Да! — възкликна Хърмайни, когато проследиха как Анджела и Едуард се гледат от двата края на сцената. — Невероятно! Най-сетне успя.

— Един приятел го предложи — поясни Джесика.

— А, чудесата на факса.

— И приятелството.

— Като говорим за приятелство, защо не вечеряме заедно? Ще наемем видеокасета и няма да говорим за работа.

— Идеята не е лоша, но може ли да го отложим за утре?

— Разбира се. Имам ли право да попитам какво ще правиш днес?

Джесика се усмихна:

— Трудно е да се справя с такава настоятелност. Едуард ще ме води в „Манли“ и после ще ходим в нещо, наречено Оушънуърлд.

— Колко романтично. Това романс ли е?

— Не, просто е приятел.

Точно това каза и на Едуард, когато седнаха на терасата на „Хедлъндс“ в Манли. Бяха стигнали дотам с джет, който прорязваше с висока скорост сияйните води на залива, после бяха отишли в Оушънуърлд, огромен подводен цилиндър с подвижна пътека. Там гледаха акули, октоподи, змиорки и множество други океански създания от Големия бариерен риф.

— Колко забавно — отбеляза Джесика. — Най-добрият начин да се преструваш, че си змиорка или акула. Поне виждаш нещата от тяхната гледна точка.

— Неотдавна се чувстваше като русалка — напомни й той. Бяха вървели бавно към ресторанта и той я държеше под ръка, което я дразнеше, но нищо не му каза, за да не се почувства отритнат. — Омръзнало ли ти е да живееш на сушата?

— Нищо не ми омръзва — отвърна тя. — Обичам новите чувства и събития. Новите начини да погледнеш на нещата.

— Доволна ли си от репетициите? — попита Едуард, докато я настаняваше на масата.

— Мисля, че се споразумяхме да не говорим за работа.

Той вдигна менюто и го проучи:

— Тук всичко е чудесно. Може би ще искаш да пробваш бръмбари от Маертън Бей — ако още не си яла такива.

— Не съм. Но на името определено му липсва представителност.

— А, това е просто местен вид миниатюрни скаридки, нали разбираш. Просто малко са им сбъркали името. Има също местен омар, и то доста вкусен. А барамунди е прекрасна риба. И тасманийски гребенчета на трил. Препоръчвам ти нещо такова. Червено или бяло вино?

— Червено. Едуард, какъв е този внезапен интерес към храната? Винаги си толкова безразличен, сякаш храната е просто нещо, което стои между теб и гладната смърт…

— Да, но съм с теб и това прави нещата различни. Джесика, трябва да ти кажа колко различен е животът ми с теб.

— Решихме да не говорим за това.

— Ти го реши.

— Добре, аз го реших. Не е ли достатъчно.

Устните му потрепнаха:

— Разочаровам те.

— Малко. Хайде, Едуард, да се забавляваме.

От този момент тя поведе разговора — и не засягаше въпроса за тях двамата поне докато не приключиха с десерта и не поръчаха кафето. Тогава Едуард си пое дълбоко дъх и заяви:

— Попитах те по едно време дали си доволна от репетициите.

— И аз ти казах…

— Знам, но трябва да поговорим за това. — Той я хвана за ръката и я стисна здраво. — Вярвам напълно в теб, Джесика, повече отколкото, в който и да е друг до момента. Но точно сега трябва да те попитам как смяташ, че се справяме, защото много хора от Сидни твърдят, че пиесата е истински кошмар, а аз съм прекалено пристрастен, за да знам дали са прави, или грешат. Така че питам теб.

Джесика побесня:

— Искаш да те успокоя, че пиесата не е ужасна? Какво ще стане, ако се потвърдят слуховете?

Той промърмори:

— Не знам. Не очаквам да го кажеш.

— Тогава защо питаш?

— Защото искам да ми кажеш, че е прекрасна. Заложил съм всичката си енергия и надежда на нея — повече отколкото някой може да си представи — и искам да ме успокоиш. Прекалявам ли?

Тя отдръпна ръката си:

— Бих искала да се прибера, Едуард.

— Не, не. Защо се отдръпваш, когато всичко между нас е така добре? Зададох ти прост въпрос. Доволна ли си от репетициите?

— Вървят добре. Остават ни две седмици и после предпремиерите. Какво друго казват хората за пиесата? Или за мен?

— Не искаш да слушаш такива неща, нали? Споменах го само защото ние четиримата сме малко притеснени. Анджела смята, че проблемът е в закритите репетиции, но не можем да сме сигурни, така че трябваше да те питам.

— Това значи ли, че не смятате репетициите за добри?

— Докато не започнахме да чуваме…

— Да чувате какво? Искам да знам, Едуард.

— Джесика, не ми е лесно. Но трябва да вярваме, че вършим нещо добро. Не може да продължим да се чудим още две седмици дали е… Може би…

— Пълен провал. Това сте чули.

— Да, между другото. Но това са само лъжи и…

— Ако наистина не сте повярвали, нямаше да повдигнеш въпроса. Продължавай. Искам да знам какво говорят хората за нас.

— Ами, не е истина, всички го знаем, но някои казват, че ти потъваш, че не знаеш как да изградиш постановката, нали разбираш, да развиеш действието и не можеш да работиш с екип и актьори…

— А вие съгласни ли сте с тези твърдения? Например, че не знам как да работя с актьорите?

— Не, разбира се, не. Казах ти, това не е вярно. Всички мислим, че си най-добрият режисьор, с когото сме работили. Дори Анджела казва така, а тя има най-голям опит от всички ни.

— Тогава защо говорим за това?

— Защото за нас е трудно да понасяме слуховете.

— Мислех, че обект на слуховете съм аз.

— И ние също. Създаде се една атмосфера, знаеш, на доверие и подозрение, на притеснение, а ние трябва да се концентрираме върху пиесата, вместо да се притесняваме за това какво казват хората.

— Съгласна съм.

— С какво?

— Че трябва да се концентрирате върху пиесата. Това е чудесен…

— Джесика, ужасна си. Не искаме да се притесняваме, но… Атмосферата, знаеш…

— Да, чух го вече. Съгласни сте, че съм най-добрият режисьор, но започвате да се чудите веднага щом чуете разни слухове.

— Не, не исках да кажа това.

— Тъй ли? Какво тогава искаше да кажеш?

— Ужасно сме несигурни. Вероятно си го разбрала — много си чувствителна. Анджела ме попита дали може да покани няколко приятели — влиятелни приятели — на репетициите, но Хърмайни не позволи. Защо? Какво би могло да попречи? Джесика, не трябва да се изненадваш, че се притесняваме за бъдещето си.

Джесика замълча. Всички се безпокоят за бъдещето, каза си, но не би могла да сподели своите тревоги с Едуард.

— Ето какво ще направим — каза му. — Ще започнем с рекламите по-рано, ако Хърмайни е в състояние да уреди предпремиерите в Мелбърн да са по-рано. Тоест, ще получим ранни рецензии от критиците, преди да са чули твоите ужасни слухове. Но ще трябва да сгъстим графиците, което означава, че няма да имам време за нищо друго до премиерата — това впрочем трябва да ви убеди, че отдавам всичко на пиесата. Ние ще успеем, Едуард. Не бива да се притеснявате за бъдещето.

Той кимна печално:

— Тоест, повече няма да вечеряме заедно.

— О, за Бога! — възкликна вбесена. — Чу ли ме въобще? Говоря за пиесата, за бъдещето. Внимавай, Едуард. Всичко е наред, ние с Хърмайни контролираме нещата. Разбираш ли? Ще го запомниш ли да го предадеш и на другите? Ако не можеш, ще ти го напиша. Всъщност може и да ви напиша открито писмо. — Тя замълча за момент. — Това е добра идея. — И продължи да си мърмори, сякаш него го нямаше: — Да опишем как върви, да обсъдим следващите няколко седмици… Нещо като доклад пред борда на директорите. Да, точно това ще направя. И то веднага. — Вдигна глава. — Трябва да се прибирам, Едуард. Имам много работа.

„Скъпа Джесика, страхотна идея! Как се сети? Мога да преброя доста трудни ситуации, които бих могъл да избягна, ако бях писал подобни писма по време на репетициите. Във всеки случай идеята ти ми харесва и смятам, че няма да се обидиш, ако я ползвам занапред и аз. Между другото предишното ти писмо, макар и кратко, ми звучеше много печално. Да не би нещо да не е наред с писмото ти до екипа и актьорите? Или с обществения ти живот, за който не знам нищо? Или с бръмбарите от Маертън Бей? (Четох за Австралия и ми хрумна, че може да си изяла някой в момент на лудост.) Добрите приятели се доверяват един на друг; иначе за какво са?

С огромна любов. Люк“

Тя се зачуди какво е написала в кратичкото си писмо, та да се издаде. Беше много късно, когато го писа, след като беше приключила писмото до актьорите и беше притеснена и разтревожена, и много самотна. Копнееше за някого, който да няма нищо общо с това място и страховете й. Но щом започна да пише на Люк, не можа да му каже какво става. Беше едно да иска помощ за постановката и съвсем друго да му разказва личните си проблеми. Във всеки случай нищо не можеше да се направи, а и тя не искаше да й помага за това. Беше дошла тук да води собствени битки и да побеждава по свой начин. Трябваше да се справи сама.

Но, помисли си във внезапен прилив на добро настроение, не беше сама. Имаше Хърмайни. Приятелка. И то много добра.

— Значи негодникът ти е казал. — Продуцентката огледа копието от писмото на Джесика. Бяха на дивана в дневната, а на масичката пред тях имаше ордьоври и бутилка вино.

— Вечерята сега ще стане — бяха първите й думи на вратата. — Студена супа, салата и топъл хляб. Но не бързаш, нали? Няма да бягаш обратно към къщи да вършиш още работа?

— Малките почивки за отпускане правят нещата по-приемливи.

— Така ли? Кога ти хрумна?

— Приятелски съвет. Възнамерявах да го последвам, но бях ужасно заета.

Те избухнаха в смях. Ала когато седнаха на дивана и Джесика й показа писмото до екипа, Хърмайни побесня:

— Мръсен негодник. Нямаше защо да ти казва. Ти си имаш работа и се справяш фантастично — всички буквално са зашеметени…

— Всички?

— Е, почти всички. Само да ги чуеш какво говорят. О, Уит още се съмнява от време на време, но е твой завинаги. Тази галантна свиня Едуард е друга работа. Какъв сълзлив малък негодник е той! Какво го плаши толкова?

— Светът. А точно сега светът май му казва, че режисьорката му се е провалила.

— А режисьорката е като мама и той тича при нея да му каже, че всичко е розово и ще се грижи за него завинаги.

— Нещо такова.

— И продължаваш да излизаш с този…?

— Не точно сега. Казах му, че ще съм прекалено заета.

— И той се отчая.

Джесика замълча.

— Добре, да поговорим за онова, което си му казала. Може и да си блъфирала тогава, но защо да не го направим? Като започнем с представянето и рекламите още сега, правим двоен удар. Ще пуснем интервюта с Едуард — „Преподавател по драма става актьор“, такива неща. Имам и един приятел, който готви прием за фондацията за СПИН, много голям, след две седмици. Точно след вечеря ще има разни музикални номера и ако не възразяваш, искам Анджела и Уит да покажат малък откъс от „Краят на пътя“. Приемът ще е страхотен и ти трябва да си там. — Забеляза изражението й. — Да, хм, ще трябва да си купиш официална рокля. За преуспелите режисьори и продуценти е важно да се движат в обществото, а това включва и някои от тези отегчителни и ненужни неща.

— Ще си помисля. Хърмайни, не би ли трябвало да пускаш хора на репетициите?

— Не. Така е добре. Повярвай ми, Джеси. И ме чуй. Ще ти повторя каквото си казала на Едуард. Пиесата е невероятна. Другите театри ще падат на колене пред нас — ще ни умоляват да вкараме в тях „Краят на пътя“, когато приключи двумесечният ни договор. Казвам ти — не се притеснявай. Бъди просто най-свестният режисьор, който този град някога е виждал. Нищо повече не желая.

Джесика неуверено се засмя. Беше толкова уморена, че едва дишаше.

— Снощи всичко изглеждаше така ужасно…

— Прекалено много емоции, мила моя, ти си изтощена. Да те нахраним и да те пратим в креватчето. Трябват ти храна и сън. Какво ще стане с пиесата ни, ако припаднеш отгоре ми? Никой не би могъл да заеме мястото ти. Ти, аз и Дони Торвил ще бъдем много притеснени, ако влезеш в болница.

Джесика си помисли, че в последните й думи има нещо странно, но беше прекалено уморена да го обсъжда. Хапна каквото й предложи Хърмайни, изпи кафето и се надигна да си ходи.

— Обичам те — каза на прага. — Благодаря, че си тук.

Хърмайни я прегърна и тя се почувства като дете в майчината прегръдка.

— Благодаря, че дойде при нас — каза й приятелката й. — И аз те обичам. Сега изчезвай. И приятни сънища.

„Скъпи Люк, съжалявам, че не съм ти писала от седмица, но се готвим за премиерата в Мелбърн и нямах нито една свободна минута. Най-сетне разполагаме с декори и костюми. Имам точно това, за което мечтаех. Двата апартамента се виждат едновременно и всеки има по три стаи. Много е интересно. В сряда заминаваме за Мелбърн за десет дни и ще се върнем тук за предпремиерите. Нервна съм и ми се вие свят. Съвсем друг тип чувство, различно от онова, което изпитвах на сцената, но пак е сценична треска — странно е след толкова години да открия, че и режисьорите изпитват такова нещо. И все си мисля, че съм пропуснала нещо в пиесата… и се чудя как съм могла да предположа, че ще се хвана да режисирам, като че ли това не отнема години обучение и… Ужасно съм уплашена.“

„Не трябваше да му го казвам, прекалено лично е. Но няма на кого другиго да го кажа — всички тук, дори Хърмайни, ще си помислят, че се страхувам, а това не бива да става. Люк знае как стоят нещата. Разбира, че му пиша като режисьор. Разбира всичко.“

„Пиесата ми достигна върха и върви монотонно. Не ставаме по-добри (или по-лоши, благодаря на Бога) и май просто сме прекалили с репетициите. Случва се.

Притеснявам се най-вече за Анджела… Не умее да сменя плавно емоциите, изглежда по-скоро пресметлива, отколкото страстна. Дубльорката й е много млада и май е по-страстна, но човек не знае със сигурност, пък и не си представям как би могла Анджела да се разболее — би казала на вируса или бактерията да се разкара… и да не приближава до нея.

Нора много се старае и се надявам, че зрителите ще я вдъхновят. Едуард Смит пък направо крепи цялата пиеса…

«Откакто му казах, че ще съм прекалено заета да се срещаме. Оттогава не ми е казал нито дума, освен когато е нужно, но пък какво значение има, щом е толкова добър на сцената? Ако Анджела беше като него…»

«Ако Анджела беше като него, нямаше да съм толкова притеснена. Не ми трябва просто добра постановка, аз искам да е велика. Дълбоко в себе си знам как трябва да стане, просто не мога да намеря начин да го покажа на Анджела. Ти би могъл. Това може би е разликата между естествено великия режисьор и някой, които се опитва да замести с това нещо друго.

Препрочетох горното изречение. Надявам се да не е истина.

Джесика»

«Скъпа Джесика, това не означава нищо за теб, но все пак го направи. Ако получиш някаква поща от Ню Йорк, просто я изгори, хвърли я и не я чети. Моля те, повярвай ми. Тук става нещо, не е опасно, но е трудно и може да стигне до теб, точно когато трябва да се концентрираш върху пиесата. Обещавам после да ти разкажа всичко, но моля те, сега направи каквото те помолих. Вярвай ми. Ще мисля за теб, докато си в Мелбърн.

Обичам те. Люк»

Препрочиташе отново писмото, докато опаковаше багажа и през пет минути й се обаждаха Нора и Уит, на които непрекъснато им хрумваха нови идеи за декорите и финала.

«Вярвай ми.»

За какво? Какво може да се е случило и да достигне до нея?

Сега, когато с Люк си кореспондираха чрез факс, тя не получаваше писма. Никой друг не знаеше адреса й. Тъй че той трябваше да е казал на някого. Защо?

«Вярвай ми.»

«Вярвам ти — помисли си тя. — Почти за всичко. Но поне трябва да проверя дали съм получила нещо.»

И тъй, доста след полунощ, отиде до пощенската кутия. Там имаше писмо, което сияеше бяло на дъното на черната кутия. Тя го извади и го огледа в антрето. Беше адресирано до нея. Беше написано на машина. Нямаше обратен адрес.

Внесе писмото вътре, като го държеше за ъгълчето, сякаш е отровно.

«Люк би споделил само с приятел. Какво опасно има в това? Но той се притеснява» — мислеше си тя.

Писмото остана на бюрото й, докато приготви багажа. В един и половина се приготви да си ляга. А в два без петнадесет посегна към плика.

«Вярвай ми.»

«Ще си помисля» — реши тя. Остави го на нощната масичка и си легна. В три светна лампата за четене и отвори плика, преди да се е разколебала. Изобщо не се сети за пиесата. Можеше да мисли само за това. Каквото и да ставаше, то се случваше на Люк и следователно и на нея, така че трябваше да разбере какво е.

Вътре в плика имаше изрезка от вестник.

ЗАД ЗАТВОРЕНИ ВРАТИ

от Триша Делакорте

Кой «О, колко съм преуспял» бродуейски режисьор е станал истински отшелник, защото се е увлякъл по австралийското валаби^[1]? Или може би е тя, защото се опитва да се вкопчи в една голяма бродуейска клечка, която е способна да разчисти пътя, пред когото и да е… даже и да е износен боклук?“