Джудит Майкъл
Сцена на любовта (7)

Глава 7

— Мисля, че е разчетен доста пестеливо — каза Трейси Бенкс, като докосна с върха на молива си няколко числа в края на бюджета на „Магьосница“. — Заплатите, наема на театъра, твоя аванс и на Кент, застраховката, телефони, секретарката ти… знаеш ги тези работи.

Люк кимна. Напоследък трудно се съсредоточаваше. Непрекъснато мислеше за писмата на Джесика. Намръщи се, за да покаже, че се е съсредоточил върху числата, докато Трейси преповтаряше всяко от тях. След това се облегна назад.

— Добре, ще се опитаме да го посвием малко, но ти си права, явно доста пестеливо е разчетен. Благодаря, Трейси. Просто се постарай да ме уведомиш, когато числата съборят покрива.

— Ще ти дам да разбереш още преди това да стане. А и Монти всеки ден ми се обажда, нали знаеш, да проверява. Жалко, че не ми е любовник; щях да съм възхитена от вниманието му.

Люк се усмихна и прибра документите в папката. Един милион долара, за да се стигне до премиера. И тази сума ще скочи, ако билетите за предпремиерата във Филаделфия и генералните репетиции в Ню Йорк не се продават добре. След това разходите за постановката би трябвало да бъдат покрити от приходите й. Той прибра папката в чекмеджето. „Прекрасна пиеса — помисли си, — отлични актьори и талантлив постановъчен екип. Но всичко зависи от парите. Това е част от нещата около театъра, което не ти се разкриват, когато режисираш първата си пиеса в колежа и примираш от романтизма в нея. После започваш чиракуването си в някоя малка, забравена от бога компания в Чикаго или Ню Йорк и хоп, въвлечен си в безкрайната битка за привличане на пари. Мислиш си: О, когато се добера до Бродуей, всичко ще е различно. Понякога наистина е така. Но невинаги“.

Той се изправи до прозореца и се загледа как градинарят полива дърветата долу. Водата изтичаше от саксиите им — сребърна на слънчевите лъчи. Наблизо една майка приспиваше бебето си в количка, после се отпусна на пейката и взе книга. Отметна косата си с цвета на тъмно злато. Косата на Джесика, спомни си Люк, беше като старо злато.

Погледна часовника си. Оставаше му един час до репетициите. Беше достатъчно. Излезе от кабинета си, смеси се с тълпата на Петдесет и четвърта улица и си проправи път към Пето Авеню и обществената библиотека. Влезе в хладното мраморно фоайе и сви към залата за периодика. На дългата маса отвори тома на „Рийдърс Гайд“ отпреди осем години, времето, когато баба му се беше преместила в Италия, намери „Фонтейн, Джесика“ и прегледа списъка публикации за нея през онази година. Беше дълъг и той пак хвърли поглед към часовника си. Имаше време за няколко статии. Библиотекарят му донесе изданията, които искаше: „Ню Йоркър“, „Таун енд Кънтри“, „Вог“ и „Редбук“.

„Таун енд Кънтри“ бяха пуснали статия на пет страници и когато Люк отвори списанието, видя Джесика — от празната сцена на „Мартин Бек Тиътър“ тя спокойно се взираше в камерата. Носеше синя вечерна рокля, косата й се спускаше на вълни по гърба й, беше скръстила ръце. Изглеждаше отпусната и доволна, сякаш си е у дома. Под снимката имаше обяснение.

„Джесика Фонтейн, носителката на тазгодишната награда «Тони» за най-добра актриса в «Селско момиче». От оттеглянето на Констанс Бернхард не бях виждал друга с такъв незабравим талант — казва продуцентът Ед Къриър. — Може би това е справедливо, тъй като госпожица Фонтейн е протеже и близка приятелка на госпожа Бернхард, на която смята, че дължи успеха си.“

Люк прочете цялата статия, като обръщаше повече внимание на снимките, направени в нюйоркския апартамент на Джесика, в селската й вила в Кънектикът с пристроено студио за рисуване и дървени алеи край реката, където се разхождала рано сутрин и в „Мартин Бек“, в съблекалнята й, на сцената или зад кулисите, където всяка вечер се събираха тълпи за автографи. Беше забравил колко необикновена беше красотата й. Някак ти се изплъзваше, сякаш за да си представи човек · точно как изглежда Джесика Фонтейн, би трябвало да я преследва непрестанно. Очите й бяха синкавозелени, големи, с извити мигли и ясни, но твърде сближени, за да са съвършени. Имаше прекрасна усмивка, но като цяло устните й бяха прекалено пълни, брадичката й беше прекалено остра, челото й — прекалено високо, веждите й бяха доста гъсти.

Кожата й сияеше и косата й беше с цвета на лъвска козина, но във всяко друго отношение тя някак не притежаваше класическия тип красота.

Но всичко това беше без значение, защото погледът и усмивката й, както и променливите изражения на лицето й правеха красотата й незабравима. „И, разбира се — помисли си Люк, — играта й на сцената. Никой, видял я веднъж, не би могъл да я забрави: дълбоката й емоционалност, красивия й музикален глас, който без усилие стигаше до последния ред на най-горния балкон, жестовете, чрез които ръцете й с дълги пръсти приковаваха вниманието на публиката и подчертаваха наситените с напрежение моменти, завладяващото й присъствие, когато пресичаше сцената или само седеше, а всички погледи я следяха като хипнотизирани. Баба ми беше същата — каза си. — И малко актьори притежават този талант.“

Обърна страниците, като набързо прехвърляше текста и съсредоточаваше вниманието си върху снимките — припомняше си гласа й и я чуваше как произнася думите. Спря се на един абзац.

„Мислила съм и за други начини на живот, имам хобита, които ми доставят огромно удоволствие, особено рисуването, но нищо не ме кара да се чувствам така жива и в мир със себе си, както театърът.“

Защо тогава беше писала на Констанс, че е загубила интерес към театъра? Все едно да каже, че вече не й е интересно да диша. Баба му така и не можа да преживее загубата. Защото човек не може да я преживее.

— Господин Камерън — обади се зад гърба му библиотекарят, — помолихте ме да ви кажа, когато наближи десет.

Люк погледна часовника си:

— Господи! Забравих. Благодаря.

С нежелание затвори списанието и излезе от библиотеката. Тръгна пеш към студиото за репетиции и въпреки че закъсняваше, влезе в една книжарница, надникна в секцията за детска литература. Продавачката видя затруднението му и дойде да му помогне.

— Подредени са по автори — отбеляза Люк.

— Разбира се. Как иначе бихте открили каквото търсите?

— Интересувам се от един илюстратор.

— О, ами имаме индекс на илюстраторите. Мога да погледна. Как се казва?

— Джесика Фонтейн.

— О, знам всичките й книги. Наистина е необикновено талантлива. — Жената се наведе да измъкне една книга от най-долния рафт. — Децата обожават илюстрациите й. Може би защото има много загадки.

— Тайни?

— Поне една във всяка рисунка. — Тя мина покрай стелажа, като вадеше книги от различни рафтове. — Тя прави истински картини, не просто илюстрации. Знаете ли, че тя спечели две награди „Калдекът“?

— Не.

— Доколкото знам, не посещава церемониите по награждаването; това е твърде необичайно.

— А загадките?

— Във всички илюстрации има по нещо скрито: лице, фигура, животно, дума, понякога цяло изречение. Като че ли тя подсказва, че животът е пълен с изненади и никога не знаеш какво можеш да откриеш. Разбира се, децата го знаят по-добре от всеки друг, нали? — Връчи на Люк дванадесет тънки книжки. — Не знам коя точно търсите; доколкото си спомням, това са всички, които е рисувала.

— Ще ги взема.

С торбата в ръка се отправи към Осмо Авеню. „Ще ги прегледам довечера — помисли си, — ще прочета и още няколко писма.“ Но дори когато обмисляше това, знаеше, че няма да му е достатъчно. Трябваше да я види. Тъй че щеше да замине за островите Сан Хуан веднага щом успее да се измъкне.

— Да пътуваш? — Монти го зяпна изумено. — Сигурно се шегуваш. Е, разбира се, че се шегуваш. Защо ли се вълнувам? Не би могъл да изоставиш пиесата точно сега.

— Казах „веднага щом мога“ — промърмори Люк. — Какво става с Рейчъл и Корт? Държат се така, сякаш се ненавиждат.

— Точно в момента е така. Малко преди да дойдеш, той я критикуваше за играта й вчера, а тя му заяви, че той няма представа от изграждане на героите, той пък й заяви, че тя не знае нищо за героите и времето, иначе не би се увъртала около Кент Хорн…

— Какво?!

— Той я заведе на вечеря.

Огледа се:

— Къде е той?

— Тя искаше диетична кола и отиде да й вземе.

Люк погледна към актьорите, които пиеха безалкохолно:

— Може би следващия път ще се заеме с Аби.

Монти изсумтя:

— Тя е три пъти по-възрастна от него.

— И е най-свястната жена тук. Ще поговоря с него. Човек би помислил, че той ще внимава повече, за да е сигурен, че всичко върви…

Кент влезе, понесъл голяма кафява хартиена кесия с влажни ивици отстрани.

— Опасявах се, че ще се скъса — каза, докато я оставяше на масата. Мократа кесия се беше скъсала и кутиите се изсипаха от нея. — Боже, минал съм само една пресечка, нали знаете, но заради студените кутии и кондензацията… — Погледна към режисьора. — Нещо не е наред ли? Ти закъсня — добави, като че ли всички проблеми можеха да бъдат обяснени с това.

— Сядай — каза му Люк.

— Разбира се, само да раздам поръчките. — Взе една кутия от торбата и я занесе на Рейчъл, като я отвори по пътя. Те си размениха няколко думи, после той се върна и седна до Люк. — Давай.

— Ще поговорим на обяд. Да започваме. Точно откъдето прекъснахме. Имам няколко бележки от вчера, така че нека да спрем в края на първо действие и да ги прегледаме.

Кент извади малък бележник:

— Снощи си набелязах някои неща. Корт преминава през цялото действие прекалено сладникаво. Не знам как успява, но превръща репликите в желе. Трябва да го стегнеш, Люк. И Рейчъл трябва да е по-различна в началото, тя изобщо не го вижда какъв е в действителност. Искам да кажа, тя се влюбва в него, но това е по-скоро физическо привличане, отколкото любов, защото той в действителност не е свястно момче. Поне не още.

— Знам. Работим върху това.

Те слушаха актьорите, които си знаеха репликите от две седмици насам, но все още работеха върху това кои са и как да изградят отношенията си с останалите. „Твърде много се движат“ — помисли си Люк. Но по време на репетиции това обикновено се случваше и не то го притесняваше. После тримата актьори сякаш се споиха и за няколко секунди всичко се сля, сближи се и изглеждаше правилно. Сякаш слънцето е пробило през гъсти облаци и всички го почувстваха. Монти се беше надигнал, Кент се ухили, а Люк се изправи, сякаш възторгът го бе издърпал от креслото.

После всичко приключи. В средата на репликата си Аби внезапно се обърна и тръгна към ръба на въображаемата сцена, като махна към Рейчъл.

— Люк, няма да търпя това. Тя е като навита механична играчка. Няма ли кой да й каже да стои неподвижно?

— Аз? — зяпна Рейчъл. — Какво точно правя?

— Движиш се — заяви Аби и погледна към режисьора. — Непрекъснато, безспир, безсмислено. Чувствам се като в блъскащите се коли на лунапарк. Не издържам.

— Мислех, че просто се отстранявам от пътя ти — отвърна Рейчъл. — Знаеш, че не бих искала да те затъмнявам.

Очите на Аби проблеснаха и тя вирна брадичка:

— Никога не би могла да ме затъмниш.

— Рейчъл — меко изрече Люк, — смисълът на ходенето е да отидеш някъде. Ако има място, което искаш да посетиш или пък да напуснеш, действай. Но иначе стой спокойно и се съобразявай с останалите. Трябва да се движиш естествено, но винаги с определена причина. Някакъв проблем?

— Не. Ще опитам. Просто… Не беше ли добре за няколко минути? Нали разбирате, перфектно?

Кент кимна замечтано:

— Точно така.

— Пак ще се повтори — успокои я режисьорът. — В това е чудото. Добре, да прегледаме бележките ми.

Те се събраха около масата и се наведоха напред. Люк погледна бележника си:

— Бих искал да видя всичко да се случва доста по-бързо около втората трета на трето действие, репликите да се застигат, реакциите ви също. Това е моментът, когато за пръв път осъзнавате, че и всичко в живота ви е истина, и бих искал да го видя. Един от начините е да опитате като на забавен каданс. Аби, ще започнеш ли първа? От момента, в който влизаш на верандата. Но без да обезсмисляш думите, трябва да привлечеш вниманието към това, което казваш.

Той се облегна и се заслуша. Това беше сред любимите му упражнения, изискваше се дълбока концентрация, която правеше всяка фраза и звук различни не само за актьора, но и за останалите от екипа. Да говориш и да се движиш като на забавен каданс кара всичко да изглежда по-голямо и ясно, тъй като актьорите трябва да подчертават всеки звук и докато го правят, те често откриват нови значения в репликите си и нови пътища за изразяване на чувствата. Обикновено отнема по няколко минути да осъзнаят какво се случва, но след това Люк видя лицата им да се променят и разбра, че са достигнали момента, в който са почувствали героите си да оживяват. Корт и Рейчъл се усмихнаха един на друг, бяха забравили за пререканията си. Аби прегърна Рейчъл. Двамата актьори, които имаха само няколко реплики в първо действие, ги гледаха изумено.

— Добре — каза Люк накрая. — Ще опитаме отново следобед, преди да се върнем към първо действие. Дотогава трябва да сте осъзнали напрежението, което започва да се натрупва, и се надявам, че действията ви ще отразят това: А сега, тъй като сутринта беше тежка, мисля, че е време да обядваме. Ще се видим след час.

Той и Кент отидоха в „Джо Алън“ и седнаха на масата до червената тухлена стена. Сервитьорът мигновено се появи:

— Само час ли имате, господин Камерън?

— Както обикновено. Какво предлагате днес?

Веднага щом сервитьорът донесе айскафетата им, Люк се обърна към събеседника си и му се усмихна.

— Изглеждаш така, сякаш очакваш да те изям.

— Не сме ли тук заради това?

— Прекалено си голям за конско, пък и не вярвам в ползата. Как мислиш, къде си сбъркал?

— Нямам представа. Разбрах само, че беше бесен.

— Чудех се колко време ще ти отнеме да спиш с всички жени, които участват в пиесата.

Кент се втренчи в него.

— Това ли било? Какво значение има с кого се срещам?

— Ще ти кажа веднага. Мислех, че сам ще разбереш, но след като не можеш, се налага да ти го изясня. Ние сме почти семейство, откакто се събрахме за „Магьосница“. Нещо като делови отдел, но и като клуб. Разбираш ли? — Погледна към сервитьора, който тъкмо поднасяше обяда им, и поклати глава, щом видя огромния сандвич на Кент.

— На писателя му трябва много енергия — заяви той. — Давай нататък.

— Не ти говоря за нещо неразбираемо; просто сме се събрали група хора, които зависят един от друг, за да вдъхнат живот на пиесата, но също имат и собствен живот. Всеки знае — също и ти би трябвало да си наясно — че щом се налага хора да работят заедно, без да намесват личните си взаимоотношения, се налага да внимаваш какво правиш или ще нанесеш непоправими вреди.

— Ей, аз просто излязох с… — започна Кент.

— Ти си преспал с поне една от тях, но няма да обсъждаме това. Не искам да ти прозвучи старомодно, но в правенето на един спектакъл има много повече от това да връчиш на няколко души текста и да ги качиш на сцената. Случват се разни неща и трябва да им обръщаме внимание. Групата няма да се събере отново в същия състав, което е една от причините да е различна от други подобни групи, но това означава също, че е и по-лесно да започнеш да се държиш безотговорно. Няма да търпя подобно поведение.

— Което означава?

— Знаеш какво значи. Вложи същите усилия в това да си част от театралната трупа като тези, които влагаш в писането на пиесите си. Положи усилия да доведеш пиесата до идеалната премиера. Тя е твоя, за Бога, кой друг има по-голям дял в нея? Достатъчна ни е подялбата на територии, нямаме нужда и от сцени на ревност. Не ни е нужно жестоко хлапе, което се опива от приема си в големия свят, като чука жените, които играят в пиесата му.

Кент се намръщи.

— Не трябваше да го казваш.

— Не. — Люк поклати глава. — Прав си, не трябваше. Извинявай.

— Извиняваш се?

— Не е необходимо и двамата да сме груби.

— За Бога, няма да се оттеглиш, нали? Никога не си питал, но ще ти кажа все пак. Не съм ги преследвал. Искам да кажа, оставях ги да разберат, че мисля, че са страхотни, но те правеха първата стъпка. Но това е само част от нещата. Гледай сега. — Кент остави сандвича си. — Знаеш, че съм бил навсякъде, познавам света, но хората ме притесняват. Това е твоя територия и ти знаеш какво правиш, заслужил си правото си да си тук. А аз се чувствам като дете, което шпионира групичка възрастни на място, което не познава, или поне не още. Така че се нахвърлям — добре, тази дума не е подходяща точно сега, по-точно — хващам се, за каквото мога. И Мерилин беше…

— Няма да споменаваме имена.

— Добре, но няма да ти разказвам и пикантни истории. Просто се нуждая хората да ми казват колко велик писател съм…

— Всички го правят. Дори Монти.

— Непрекъснато се нуждая от това. Ако ден-два не ми го казват, започвам да се притеснявам, че не съм добър, че всички съвсем скоро ще го осъзнаят и ти ще се откажеш от проекта. Или че критиците ще ме съсипят. Започнал съм нова пиеса — не ти бях казал. Не съм казвал на никого — и се събуждам към два всяка нощ, изплашен до смърт, защото съм сигурен, че тя не е добра, нито пък „Магьосница“, нито пък аз. Така че се устремявам към хората, които ми казват, че съм велик, и тогава се чувствам малко по-добре. Знаеш ли, че едно време пушех и си мислех, че ако не запаля, просто ще умра? Това е още по-лошо.

— Ще ти го запиша на касета. Да можеш да си го пускаш постоянно.

— Ей, това е страхотна идея. Какво точно ще има там?

— Знаеш много добре.

— Кажи ми все пак.

— Че си написал превъзходна, потресаваща пиеса. Че актьорите са във възторг, а също и всички ние, така че ще я поставим по най-добрия възможен начин. Това ще свърши ли работа?

— Чудесно! Кога ще го направиш?

Люк го изгледа изненадано:

— Не говорех сериозно.

— Е, аз пък съм съвсем сериозен. Искам да кажа, знам, че се шегуваше, и може да е глупаво, но това е като фикс идея за мен. О, за Бога, Люк, няма значение дали ще го направиш или не, но много бих искал. Ще ми бъде като мантра.

Люк сви рамене. Винаги го учудваше колко много писатели се нуждаят от похвала. Но пък така беше и с актьорите, художниците и скулпторите. Наистина творците винаги се нуждаеха от повече и това, което ги събуждаше посред нощ преизпълнени със страх, беше мисълта, че не правят нищо добре, поне не така, както биха желали.

— Ще ти го запиша този уикенд — обеща. — Сега ще ми кажеш ли нещо за новата пиеса?

Кент се приведе и понижи глас:

— Ще я запазиш в тайна, нали?

Люк разбра, че идеята е великолепна веднага щом я чу, ролите бяха много силни — за мъж и жена, наближаващи четиридесетте.

— Идеална за Джесика — промърмори.

— Коя? Джесика?

— Фонтейн.

— О! Знаеш ли, не се бях сетил за нея, но ти си прав, тя е страхотна. Гледах я преди време в Лондон в „Медея“, беше невероятна. Но тя се е оттеглила завинаги, напи?

— Не за толкова дълго.

— Какво е станало с нея?

— Не знам. Но се каня да разбера.

— Мислиш ли, че ще приеме ролята? Боже, Люк, ако успеем да я склоним… но нямам какво толкова да й покажа. Искам да кажа, написал съм само част от първо действие. Това е всичко.

— Дай ми готовия текст. Искам да го прочета и ако я намеря, може и да й го покажа. Не обещавам нищо, просто ще видим какво ще стане. — Той поиска сметката. — Да се връщаме, имаме много работа.

Репетициите продължиха с още едно упражнение по забавен каданс, след което се качиха на сцената. Кент седеше до Люк, водеше си бележки, мърмореше и се въртеше. Той го погледна:

— И ти го чувстваш, нали?

— Да, нещо не е наред. Не знам какво.

— Мисля, че аз знам. — Изправи се и се приближи към сцената. — Аби, наистина ли си ядосана на Даниел тук? И защо точно?

— Мили Боже, Люк, та той не ми обръща внимание! Той мисли за момичето, което е срещнал, вместо да се отнася към мен с уважение и любов.

— Той е влюбен. Това как те кара да се чувстваш?

След малко Аби каза:

— Може би стресната?

— Добре.

— Хм, стресната. Да, започва да ми се изяснява. Тя е старица, обича светът й да е предвидим. Нека си помисля… това променя всичко, дори начина, по който се движа. — На устните й се появи лека усмивка. — Ще опитаме. Веднага. Корт, може ли да се върнем към…

Люк седна на стола си, докато актьорите заемаха местата си.

— Ти си гений — прошепна Кент.

— Шшшт.

Те гледаха как Аби играе на сцената. В началото беше несигурна и на Люк му се прииска Констанс да е на нейно място. Но след няколко минути и тя откри пътя си: в началото изобразяваше объркване, после несигурност и колебание, дори малко страх.

— Схванала го е — промърмори и видя, че останалите също променят поведението си. Люк и Кент се спогледаха с усмивка, а Монти каза:

— Да, великолепно. Какво направи на Аби? Хипнотизира ли я? Обикновено е непоносима.

— Пиесата й харесва.

— А ти знаеш как да се оправяш с нея. Страхотно.

— Кажи й през почивката, че я харесваш. — Люк се облегна, преизпълнен с дълбоко задоволство, което изпитваше само в такива моменти. Чувството беше достатъчно силно да остане с него през целия следобед и дори вечерта, когато закара Триша в Амейджънсет за уикенда.

Бяха гости на Монти и Гладис в новата им модерна къща, където им бяха дали крило с дневна и спалня с изглед към плажа и с две бани.

— Боже, Гладис наистина е невероятна — възкликна Триша, докато разглеждаше стаите и се преобличаше за вечеря. — Никога не съм чула, за каквито и да е скандали около нея. И около него. Можеш ли да си представиш продуцент да остане с една и съща съпруга цели тридесет и четири години? Това нарушава всички закони. Люк? Съгласен ли си?

— За какво?

— За законите. Добре ли си? Много си мълчалив.

— Съжалявам. — Той свали ризата си. — Знаеш какъв съм, когато поставям пиеса.

— Пиесата. Понякога си мисля, че тя е отлично извинение за всичко. Да не си си намерил друга жена?

— Ти първа ще научиш, ако се срещам с някоя. И ще пишеш за това.

— Вярно, но понякога просто ми се струва, че нещо друго става едновременно с пиесата. Значи няма да ми кажеш.

— Нямам какво да ти казвам.

— Е, има, но проклета да съм, ако знам какво е то. — След малко отбеляза: — Клаудия продължава да се среща с Перуджа, знаеше ли?

— Не. Не съм го видял в колонката ти.

— Люк, наистина ли я четеш? Не само от време на време?

— Винаги.

Тя се приближи и го целуна. Беше гола, стегната и топла.

— Харесваш ли я?

— Не мога да си представя как е възможно някой да си изкарва хляба, като пуска слухове и лъжи във вестниците.

— Не, повтарям ти го всеки път. Но какво значение има това? Следват те цели орди предани почитатели и почти никой в Холивуд не предприема каквото и да е преди да се запита какво би казала ти. Това трябва да ти е достатъчно.

Тя се отдръпна от него, вдигна един копринен пеньоар и го навлече:

— Харесва ми да си мисля, че ме одобряваш.

— Теб да. Ти си си проправила пътя сама, без ничия помощ, а и вършиш много добре това, на което си се посветила.

— Струва си да го върши човек.

Той се изсмя:

— Не, но усърдието ти е забележително.

— Не ми се присмивай. Правя същото, което и всички онези предавания по телевизията. Даваме на хората информацията, която желаят.

— Права си. Но ми се струва, че хората гледат телевизия и четат колонката ти с болезнено любопитство и единствената причина, която мога да намеря за това, е, че някой, чиито гемии са потънали, иска да се чувства все едно не са. Като че ли вярват, че ако наоколо има толкова много страдание и всички онези хора потъват, тях нищо няма да ги засегне. „Добре се подреди“, казват. Или пък „Тя си го изпроси“. Или „Гледай сега каква я свърши онази“. Забавляват се с болката, която често е съвсем истинска.

Триша се обърна да погледне през прозореца към пустия плаж и ленивите вълни, които ближеха пясъка. В другото крило на къщата някой пусна радио.

— Мога да те съсипя в колонката си.

— Съмнявам се. Но защо? Това ли ти е целта?

— Искам власт. — Обърна се към него. — Знаеш го.

Той кимна, осъзнаваше с какво го привлича. Беше най-прямата жена, която познаваше, както и най-суровата в преценката не само на обществото, но и на самата себе си. Често му изглеждаше наивна, но всъщност беше силна и умна като генерал, който планира нападение от години.

— Във всеки случай аз се забавлявам — подхвърли тя. — Нека да приключим с това, а? Взе да става прекалено сериозно. Наистина ли не те е грижа, че те се срещат?

— Имаш предвид Клаудия? Да се притеснявам, че тя се среща с някого? Боже, ще подскачам до небето, ако се омъжи. Ще им платя разноските по сватбата. Ще ги пратя на сватбено пътешествие. Само ако бих могъл да открия някого, сам ще ги сватосам, но това вече сигурно ще го напишеш. „Кой бродуейски режисьор се прави на сватовник за бившата си жена?“

Триша се засмя.

— Харесва ми. Ще си помисля за това. Може и да измисля някого. Но няма да е за теб, не те слагам в колонката си.

— Да.

Тя кимна:

— Може би никога няма да го направя. Или поне докато сме приятели. Но може и да пиша за Клаудия. Двамата с Перуджа много са увлечени от хазарта; тя го води при Филанс и ми казаха, че той направо се разорява, особено на рулетката, по-внимателен е с картите. Ако продължава да губи, ще трябва да пиша за него. Как бих могла да пропусна такава драма?

— Триш, каня се да се върна в града в неделя сутрин. Ако искаш да останеш още малко, няма да възразя.

— Не, сигурно няма да възразиш. Какво имаш в града?

— Работа преди репетициите в понеделник.

— Остават ти две седмици до извънградската премиера. Какво още имаш за правене?

— Понякога повечето работа остава именно за последните две седмици. Съжалявам, знам, че искаше да отидем на някакво събиране. Друг път, става ли?

Тя развърза пеньоара си и го остави да падне на пода. После се повдигна на пръсти, за да го прегърне.

— Това няма да те убеди да останеш — промърмори и леко го целуна. — Нямам такава цел, пък и няма да подейства. Но просто искам да…

— Също и аз — заяви Люк.

В неделя сутринта Триша беше организирала гостите и домакините да го молят да остане до края на деня.

— Не днес — каза им той. — Някой друг път. Съжалявам.

Триша остана, щеше да се върне вечерта с Монти и Гладис. Очите й бяха студени, а погледът — притеснен, когато Люк си тръгваше.

Той се прибра в града по обяд и първо отиде в студиото. Стъпките му отекваха в празното помещение, докато обикаляше сцената и разместваше столовете и кашоните според диаграмите си. „Така е по-добре“ — помисли си, докато ги оглеждаше. Разбира се, щеше да се наложи да свикнат с новото разположение, но напрежението трябваше да ги поддържа в движение. Прекара два часа в чертане на нови диаграми, с различен цвят за всеки актьор. Почувства се уморен.

„Трябва да се прибера вкъщи — помисли си. — Имам още работа за вършене. Вестникът. Дванадесет детски книжки за четене. И писмата на Джесика.“

„Скъпа Констанс, островът не е удобно място за живот; има нужда от предварително планиране и доста усилия, за да стигнеш дотук и да си тръгнеш. Човек би могъл да купи частен самолет или лодка (и двете са страхотни, ако времето е подходящо), но повечето хора нямат възможност за това, така че се съобразяват с разписанието на ферибота. Това означава да се натовариш с колата си час преди отплаването, да плаваш почти час до континента, после да караш километри на юг към Сиатъл или на север към Белингъм. Пазаруването не е лесно. В Лопес Вилидж има приятно магазинче, но то не разполага с богатия избор на големия град. Във всеки случай това не ме засяга, защото нямам желание да ходя, където и да е. Напълно съм доволна да съм сама с морето, което има хиляди цветове — среднощносиньо, сиво, сребърно, тюркоазно, синьо-сиво, тъмнозелено, изумрудено — в зависимост от небето и облаците.

В изолацията е очарованието на Лопес: дивите борови гори, уединените плажове, стръмните скали.

Къщата ми най-сетне е завършена. Не е голяма, но е светла и сякаш се слива с морето и небето. Пристроих си ателие като онова в Кънектикът и се заех с градината. Повиках специалист, който подреди цветните лехи и ми помогна със засаждането, така че сега от прозорците си виждам сливащи се кръгове рододендрони, азалии, ириси, рози… както и още няколко дузини, които не мога да си спомня (до догодина ще съм ги научила наизуст). Никога не съм имала градина и ми харесва да съм свързана със земята, когато работя с нея.

Първия път, когато си откъснах грозд от лозата, се почувствах много странно, сякаш току-що бях открит абсолютния смисъл на храната, вместо просто да я получавам през трима или четирима прекупвачи в пластмасов плик от супермаркета.

Надявам се, че си получила книгите…“

Люк поклати поразен глава. Тя пишеше така, сякаш Констанс й бе случайна позната, сякаш не са били така близки в продължение на двадесет и четири години, както само две жени биха могли. И нито дума, поне дотук, с която да обясни изгнанието си — защото точно като такова му изглеждаше оттеглянето и.

Ами мъжът, който била срещнала?

„Скъпа Констанс, стоях до късно снощи и мислех за писмото ти. Съжалявам, че съм ти се сторила отчуждена и безразлична. Знаеш добре, че никога не се отнасям така спрямо теб. Просто ми е трудно да свикна тук. Понякога седя в градината си, гледам брега и синята вода в залива и ми се струва, че съм толкова далеч от всичко и от всички, че реалността не съществува (не съм забравила, че ти писах, че изолацията ми допада, но настроенията ми се сменят с вятъра или положението на слънцето). Всичките ми връзки с места и хора и нещата, които някога определяха живота ми, са изчезнали. Животът ми беше толкова възхитителен, че сега ми е трудно да установя, че нищо не е останало от предишната Джесика, освен спомените ми и някои статии във вестниците.

Сякаш влакът в Канада е минал през сърцето ми, отворил е пропаст между миналото и настоящето и е променил всичко така, че е невъзможно да построя мост над пропастта и да се върна към онова, което бях.

Сигурно ти звучи твърде сантиментално? Тук ми харесва и се чувствам добре. Просто има толкова неща, с които трябва да свикна и да се науча да ги приемам за даденост — такъв е сега животът ми. Знам как преживя заминаването си за Италия (като в изгнание), но не казвам, че и при мен е така; никога не бих нарекла това място затвор. Това е ново начало и ще си съградя нов живот.

Има и още една причина, скъпа Констанс, да не мога да дойда в Италия. Знаеш колко те обичам, но не искам да напусна островите, преди да съм си подредила живота тук и да съм го приела. Все още съм ядосана на призраците и трябва да се науча да се оправям с това.

Ще се справя, ще свикна, знам, но, о, Констанс, липсва ми онова, което загубих. Такава пустота изпитвам, увиснала съм в пространството и търся… всичко. Ти си единствената, която може да ме разбере…“

Люк набързо дочете писмото и взе следващото. Искаше да разбера за мъжа, появил се в живота й.

… обикновено яздя рано, преди закуска…

… рисувам следобед, докато светлината е така…

… пътувах към Сан Хуан, най-големия остров, и от местния театрален комитет ме помолиха да им помогна да поставят…

Той се върна към абзаца за Сан Хуан.

„… да поставят «Пигмалион». В началото отказах, но те настояваха — театърът е малък и никой не е гледал «Пигмалион». Приех просто да опитам. Помниш ли онзи път в Чикаго, когато говорихме, че всеки актьор мечтае да режисира? Тогава си мислех, че някой ден може дори да комбинирам играта и режисурата. Но това приключи, защото вече не съм част от театъра. Занятието ми в «Сан Хуан Къмюнити Тиътър и Арт Сентър» е просто малко отклонение, разнообразие в дневния ми график. Пиесата ще се играе три пъти и това ми е достатъчно.“

Люк поклати глава. Имаше нещо странно в стила й. Беше прекалено отчаяна. Прекалено внимателна. Като че ли криеше нещо. Думите й звучаха по-оптимистично само когато пишеше за езда или за градинарство. Прехвърли още няколко страници, докато намери това, което го интересуваше.

„Казва се Ричард, скулптор е и живее постоянно тук. Бях купила две негови неща, преди да го срещна — бронзова глава на кон, която сложих в градината, и майка с две деца от мрамор, абстрактна смесица от меки линии и изключителна нежност, която ме кара да мисля за родителите си и за теб. Срещнах го един ден, докато събирахме миди в малкия залив от другата страна на острова. Представи си една романтична среща: двама край водата, с големи кошници. Ровят с пръчки в мокрия пясък, водата пръска навсякъде, те целите са в пясък… Той е много красив, среден на ръст, рус, с тъмнокафяви очи, руса брада и много странна походка. Смяхме се доста. Много ми липсваше точно това; забравила съм колко се нуждая от веселие.“

Люк удари с писмото по масата. „Защо си губя времето с това? Трябваше да съм се хванал за работа или поне да чета неделните вестници.“ Отнесе подноса си в кухнята. Мартин беше излязъл, апартаментът изглеждаше необитаем, никой не се обаждаше по телефона…

Почисти кухнята, сложи чиниите в съдомиялната машина и избърса плотовете. Всичко беше блестящо; Мартин и прислужницата поддържаха добре дома и присъствието на Люк почти не личеше. „Невидим съм — помисли си. — Несъществуващ. Но това е дом, моят дом и би трябвало да го чувствам като такъв. Ще с най-добре да пооживя апартамента. Да дам няколко приема, да поканя приятели да играят билярд. Или пък може да пусна флипера, който Монти ми подари за Коледа преди няколко години. Би било приятно да има деца тук.“

Сигурно ти звучи твърде сантиментално? Тук ми харесва и се чувствам добре. Просто има толкова много неща, с които трябва да свикна и да се науча да ги приемам за даденост…

„Само че аз съм свикнал — помисли си Люк. — Приемам ги за даденост. Живял съм по този начин доста време.“

Върна се в библиотеката и отвори следващото писмо, когато телефонът иззвъня.

— Люк — обади се Клаудия, — можем ли да вечеряме заедно утре?

Нещо в гласа и му подсказа, че не бива да я отблъсква.

— Добре, но ще репетираме до късно. В девет устройва ли те?

— Когато и да е. Ще дойдеш ли до тук? Бих искала.

— Не, няма. Ще се видим в „Бернардин“. Ако отидеш преди мене, помоли Магай да ти донесе ордьовър и бутилка „Гуенос Шардоне“.

— Но няма да закъсняваш.

— Ще се постарая да съм точен.

Затвори и с неприязън си помисли, че никога няма да се отърве от Клаудия. Тя няма да иска да си тръгне и да потърси начин сама да си оправя живота. Върна се към писмото на Джесика. Описваше работата си по „Пигмалион“ — стори му се, че не изпитва особено задоволство или възторг, а пише от необходимост. Но той не се съсредоточи върху това, търсеше едно име. И го намери.

„Ричард има лодка, което е голямо удобство за репетициите. Докарва ме на Сан Хуан и се връща на Лопес да работи в ателието си, вместо да си губи времето и да гледа как актьорите се препъват по сцената.“

И само това за хубавия скулптор? Той прерови писмата и откри още няколко абзаца.

„Работим здраво, но това сигурно е най-доброто, което «Пигмалион» тук…“

„Бях в Сиатъл и посетих «Елиът Бей Бук Къмпани» да раздавам автографи и да се срещна с ученици, които…“

„… продадени за трите вечери и се наложи да предвидим четвърто представление. Премиерата…“

„… питаха ме дали ще се върна в Ню Йорк и аз казах, че съм щастлива, имам всичко, от което се нуждая.“

По-нататък не се споменаваше нищо за Ричард.

Какво ли му се беше случило?

„Скъпа, скъпа Констанс, гласът ти звучеше толкова притеснено по телефона. Чудя се дали наистина ми вярваш като казвам, че съм добре. Не съм сигурна, откакто преди време каза, че две добри актриси могат да измамят всекиго, особено себе си. Е, не се опитвам да те мамя — наистина съм добре. Не съм сигурна и защо ме питаш, но отговорът е отрицателен — стигнах до извода, че никога няма да се омъжа. Не просто защото не съм готова — макар че, ако не съм готова на тридесет и седем, сигурно никога няма да съм — но по-скоро е, защото няма да съм добра съпруга.

Но не трябва да се притесняваш за мен. Обичам къщата и градината си, наистина съм щастлива да илюстрирам книги и да яздя. Тук намерих прекрасни приятели: писатели, хотелиери, ресторантьори, магазинери, фермери и, да, Ричард. И — голямата ми новина — ще си взема куче. Съседът ми има черни лабрадори, предложи ми да си избера и аз си харесах най-хубавото и засега най-умното. Той ще ми го докара в събота и ще ти пратя снимки. Кръстих го Надежда.“

Люк си наля чаша кафе и прокара пръст по писмата зад маркера, който използваше да отбелязва докъде е стигнал в кутията. Имаше все още няколко дузини непрочетени: тези, които запълваха трите години между „Пигмалион“ и смъртта на Констанс. Той си спомни, че се беше чудил дали Джесика знае за смъртта й. Сигурно. Защото писмата бяха престанали да пристигат.

Отпи от кафето и въздъхна.

Защо беше кръстила кучето си Надежда? Какво прави сега? Дали си е променила решението да не се омъжва? Дали живее с някого?

Но знаеше, че не може да чака повече и да се сближава чрез Джесика само с писмата й. Трябваше да я види.

Посегна към телефона и се поколеба. Премиерата на „Магьосница“ във Филаделфия беше след единадесет дни. Но това не беше причина да не си вземе почивка. Репетициите вървяха превъзходно и дори Корт се беше превърнал в прекрасен Даниел, след като Кент направи някои промени в образа. Не се очакваше да възникнат проблеми, така че една почивка щеше да е добра за всички.

„Освен това — помисли си Люк — имам и задължения. Предполагаше се, че трябва да й пратя пиесите на Констанс. Вече трябваше да съм го направил. Тя искаше Джесика да ги получи.“

С нетърпение вдигна телефона — предвкусваше нещо ново, нещо, което е очаквал от дълго време. Потърси номера на авиокомпанията. Пътническата му агенция нямаше да работи в неделя, но гишетата на летището трябваше да са отворени и нямаше да е трудно за дежурния да му даде билети за Сиатъл и Лопес Айлънд за петък вечерта — както и обратно до Ню Йорк за неделя вечер.