Джудит Майкъл
Сцена на любовта (3)

Глава 3

„Скъпа Констанс, изглежда ми толкова странно да се върна в гимназията и да си губя времето сред всички тези хора, които нямат представа какво съм преживяла това лято, колко много съм научила и колко съм се променила. Едно момче, с което се запознах миналата година, ми предложи да отидем на кино. Каза, че е взело колата на баща си — шестцилиндрова «Алфа ромео», червена, с черни кожени седалки — и сигурно смяташе, че няма да устоя на това. Но аз си помислих колко е жалко, че той не уверен в способността си да бъде главната атракция на вечерта. Почувствах се възрастна… по-възрастна от него във всеки случай, защото аз си вярвам може би за пръв път в живота си. Мисля, че няма да ходя на други срещи в гимназията. Просто съм прекалено различна от всички тук, видяла съм света и въпреки че съм актриса, няма да се преструвам, че съм като останалите в класа.

С любов, Джесика.“

Люк се усмихна. Тя беше млада, очарователна, пълна с енергия и надежда и твърде впечатлителна като всяко друго седемнадесетгодишно момиче — дори и писмата й бяха твърде драматични. Констанс сигурно беше разпознала в това писмо самата себе си на седемнадесет. Нищо чудно, че са се сприятелили.

Пъхна писмото на Джесика на мястото му и се облегна назад. „Констанс ми липсва — помисли си, редовните телефонни обаждания, посещенията, самият факт, че тя е там и е част от живота ми.“

Телефонът иззвъня и той протегна ръка.

— Люк — изрече Триша притеснено. — Аз съм при Джо и Айлин, защо не дойде?

— Реших да си остана вкъщи и да почета.

— Вкъщи? Та ти никога не оставаш вкъщи. А писателят, с когото искаше да се срещнеш…

— Вече му позвъних и се уговорихме да обядваме заедно другата седмица.

— Нещо не е наред. Заради снощи ли? Защото заговорих за женитба? Не беше сериозно, пък и казах, че не искам, така че…

— Няма нищо общо с теб. Просто ми е приятно да си остана вкъщи. Не го правя много често. Утре ще ти се обадя. Ще измислим нещо за петък, ако си свободна. А сега се връщам към четенето.

Когато затвори, напълни чашата си със скоч и си сложи кубчета лед от кофичката.

— Вкъщи ли ще вечеряте? — беше попитал Мартин.

— Да, около осем — отговори Люк. — Искам нещо по-леко.

Посегна към следващото писмо, но телефонът иззвъня отново.

— Какво, по дяволите… — ядоса се той. Помисли си дали да не остави Мартин да се обади, но все пак вдигна слушалката.

— Люк! — възкликна Клаудия. — Защо си вкъщи? Каза, че ще си при Джо и Айлин, после при Монти, а след това имаме среща!

„О, Боже!“ — помисли си той с раздразнение и възмущение, като разбра, че плановете му за спокойна вечер ще бъдат осуетени. Но в същото време видя ситуацията и откъм смешната й страна. Две жени се опитваха да го измъкнат от къщи, когато му се искаше само да остане сам с писмата на трета жена.

— Не искаш да ме виждаш, така ли? Никога не си стоиш вкъщи, просто си търсиш извинение да…

— Няма нищо общо с теб. — „Странно как хората се отнасят критично към всичко и виждат в себе си причината за действията на другите“ — помисли си той. — Добре, ще вечерям набързо с теб. В девет ще бъда в „Италия“.

Предупреди Мартин, че няма да вечеря вкъщи, и го помоли да се обади в ресторанта и да запази маса. След това си наля ново питие и извади следващото писмо. Имаше около час.

„О, какъв великолепен подарък! Скъпа Констанс, колко си добра, огърлицата е наистина най-изумителният подарък, който някога съм получавала. Камеята изглежда невероятно, хареса ми и сребърната верижка. Винаги ще ги нося, като започнем от днес следобед на дипломирането и срещата. Е, да, наистина отивам на среща. Писах ти, че няма да ходя на срещи, докато завърша гимназия, и ти ми отговори, че ще се чувствам като че ли участвам в пиеса, разболяла съм се, редът ми е минал, а никой не е забелязал моето отсъствие. Беше съвсем права, така че започнах да ходя на купони и даже понякога си прекарвам добре. Понякога. Знаеш ли колко млади са съучениците ми? Имат само три-четири теми за разговор и след това пускат в действие ръцете си. Няма да повярваш: както си говорят за училищния футболен отбор или нещо друго, което не ме интересува, внезапно започват да те опипват, докосват те галят те… ужасно! И са груби и тромави. Нямат никакъв финес… като паленца са, скимтят и те бутат с муцунка. Няма нищо романтично. Но срещата, на която отивам, е с едно наистина хубаво момче, което тъкмо се премести тук, много е приятно — истински финес! — и ме помоли да изляза с него… Току-що се обади и ме попита какво ще облека, за да ми подбере подходяща орхидея!“

„Груби и тромави — помисли си Люк. — Паленца.“ Спомни си какъв е бил в гимназията — възбуден и объркан, щом се появи момиче. Гласът му ставаше несигурен, пенисът му болезнено призоваваше към внимание. „Тя не знае нищо за това, по дяволите!“ — изръмжа той. После се изсмя, като се сети, че писмото е отпреди двадесет и три години. „Толкова отдавна — научила е много оттогава досега, а също и аз.“ Отвори следващото писмо и го прегледа, училищната среща не го интересуваше, но едно изречение го привлече.

„Срамувам се от писмата, които ти пращах, толкова са наивни.“

„Нещо се е случило — помисли си той, — тя се е променила. И изглежда е минало доста време от последното и писмо.“ Върна се към началото.

„Скъпа Констанс, писмото ти ме очакваше тук, в Йейл, където приключвам първата си година. Съжалявам, че не съм ти писала, мислех за теб през цялото време, но просто нямах сила. Срамувам от писмата, които ти пращах, толкова са наивни. Не мога да повярвам, че съм била толкова млада и безгрижна и никога не съм се замисляла дали имаш време за нахална тийнейджърка, която настоява да я обичаш. А исках да ме обичаш по много причини, главно защото родителите ми не ме обичаха. Е, сега те са мъртви и аз разбрах, че не съм ги познавала, и това ме отчайва. Казваха, че ме обичат и искат да се грижат за мен, но това означаваше да ме задържат в малкия град. Да се омъжа и да се занимавам с рисуване и вътрешен дизайн например — но продължавах да им повтарям, че това е само хоби. Те така и не разбраха, че Ню Йорк означава за мен театър, живот и просто искам да съм там, така че се карахме, а сега си мисля за нещата, които е трябвало да им кажа или за онези, които е трябвало да изразя по друг начин, или пък да не ги споменавам въобще. Подлудяващо и ужасно е да знам, че няма да ги видя отново и няма да им кажа всичко това, което най-сетне разбрах. Отиваш на кино, спрели на червено, а една кола ги блъснала отзад и един камион връхлетял върху тях. Имах кошмари месеци наред, дори след като пристигнах в Йейл. Отидох при един психоаналитик — доктор Ленард, прекрасен човек. Посещавах го три пъти седмично в продължение на месеци и вече можех да спя, но изпитвах безразличие към всичко. И веднъж той попита защо не съм се включила в театралната програма? Уместен въпрос, тъй като именно по тази причина дойдох в Йейл. Така че отидох в театъра, те подготвяха пиеса и веднага ми дадоха роля. И после се случи най-ужасното. Когато на репетицията излязох на сцената, погледнах към празните столове и се разплаках. Защото там за пръв път осъзнах, че родителите ми са мъртви и вече никога няма да ги видя. Искам да кажа, че бях избрала другия свят, който те не одобряваха, и това беше като предателство към тях. Те няма да разберат, но все пак… Най-накрая се успокоих, но вече бях друг човек. Не дъщерята на родителите си — няма да бъда същата никога повече. И бях самотна. Никой не ме чакаше да се прибера у дома. Но после си спомних за теб и за писмата ти и разбрах, че всъщност имам семейство и дом, това е театърът. Принадлежа му. Ще работя упорито и ще стана най-добрата — с изключение на теб, разбира се, но може би някой ден ще съм добра колкото теб — защото това искам най-много на света. Не мечтая за семейство, деца и всички други обикновени неща, които са толкова объркани и така нараняват. Веднъж си мислех, че театърът е това, което искам, сега знам, че е единственото, което мога да имам.“

— Люк, къде си, за Бога? — обади се Клаудия. — Ние те чакаме!

Той погледна нагоре и срещна търпеливия поглед на сервитьора, величествен като фреските с руините на Помпен и Херкулан по стените и тежките драперии на прозорците.

— Съжалявам. — Прегледа листа с вината. — Ще вземем „Контерно Подери Бароло“, ако все още разполагате с реколта ’90. И ни донесете калмари за начало.

— За какво си мислеше? Или би трябвало да питам за коя?

— За едно осемнадесетгодишно момиче, чиито родители са загинали при автомобилна катастрофа.

Тя се втренчи в него.

— Коя е тя? Не знаех, че познаваш осемнадесетгодишни момиченца. Или е от новата пиеса, която тъкмо започваш? Нищо не си ми казал за нея.

— Не е. — Донесоха виното и Люк се облегна и погледна Клаудия. Тя носеше тъмносиня вечерна рокля. Привличаше погледите, но красотата й беше объркваща, караше хората да се чудят защо такова съвършенство не ги вълнува. Лицето и беше изящно, овално, обримчено от правата й черна коса, която плавно се полюляваше, когато тя обръщаше глава. Черните й очи бяха умело гримирани, скулите й хвърляха сенки върху нежната й, леко напудрена кожа. Устата й… е, това беше един от проблемите, помисли си Люк. Устата й би била съвършена, ако не бяха бръчиците на недоволство в ъгълчетата, като постоянно напомняне, че светът не живее според очакванията на Клаудия Камерън. Пък и нещо не беше наред със самото й съвършенство — липсваше топлина и сърдечност. Дори когато се усмихваше, погледът й беше подозрителен и внимателен.

Преди време Люк беше омаян от красотата й — беше млад и тъкмо започваха да го забелязват. Знаеше, че тя ще му помогне в кариерата, и така и стана. Те бяха такава забележителна двойка, че снимките им се появяваха в списанията по-често от тези на много по-популярни и впечатляващи по произход двойки. Клаудия му помогна и по друг начин. Беше най-добрата домакиня, която стриктно изпълняваше нарежданията на Люк за наемането на прислужници, цветари и всичко останало, посрещаше неочаквани гости с широка усмивка, можеше да поддържа лек и забавен разговор през цялата вечер с хората, които бяха поканили на гости.

— За какво мислиш? — попита тя, забелязала погледа му.

Люк кимна на сервитьора да налее виното.

— За това каква добра домакиня си.

— О, бях. Вече не забавлявам гости. Не каня никого. Реална ли е онази осемнадесетгодишна, или е героиня?

— Истинска е.

— Коя е тя?

— Една актриса.

— На осемнадесет?

— В театралната програма на Йейл е.

— И е изтъкана от амбиции? Затова ли я намираш толкова привлекателна?

— Така ли?

— Дори забравяш, че седя срещу тебе.

— Не те забравям, бях се разсеял. За какво искаше да говорим? Отново за пари?

— О, Люк, колко си груб!

— Права си. Съжалявам. Но ти каза, че искаш да говорим.

— Добре, говорим. — Нетърпеливо се размърда и тя веднага изрече: — Просто трябваше да поговорим. След толкова години още не съм намерила някого, който да ме разбира като теб. Знаеш, че съм нещо повече от това, за което ме мислят хората. Бях добра домакиня, нали? Хората говореха за нашите приеми, мечтаеха да получат покана. Харесваше ми да бъда твоя домакиня, спомням си всеки прием, който сме дали. Сещаш ли се за онзи принц, ниският, как му беше името…

Люк изпи виното си и се зарадва, когато им сервираха салатата и вечерята. Беше наясно, че Клаудия нямаше сериозен повод за срещата им, а ако има, го оставя за обсъждане за някой друг път, за да е сигурна, че ще има друг път.

— … и, разбира се, беше толкова забавно, всички тези хора да ти казват колко си знаменит, а аз бях част от това. Никой не ме забелязва сега. Знаеш ли, колко е ужасно? Не, как би могъл? Това е най-ужасното нещо на света, чувствам се като невидима.

— Имаш много приятели, всяка вечер ти е ангажирана.

— Да, благодаря на Бога, но, Люк, това са само познати, те не са ми истински приятели. Искам да кажа, че те ме търпят, защото съм била омъжена за теб и все още те виждам. Все пак се срещаме от време на време. Обаче, когато се прибирам у дома, никой не ме чака. Апартаментът ми е пуст.

„Никой не ме чакаше да се прибера у дома.“

Люк се изненада от това, че изпита жалост. Рядко съжаляваше за нещо. Вярваше, че повечето хора сами са виновни за нещастията си. Особено Клаудия — красива, развратна, егоцентрична — беше отровила брака им от самото начало. Осланяше се на него за всичко: дрехи, пътувания, познанства, обществен живот, дори начина, по който планираше дните си — настояваше той да решава какво да прави и как да го прави. Настояваше той да режисира брака им като пиесите, но ако нещо не я устройваше, го наричаше тиранин. Беше обект на внимание, когато излизаха, но вкъщи недоволстваше, че хората желаят да разговарят с Люк, а не с нея.

— Какво искаш? — настоя да разбере той след петата година от женитбата им.

— Да ми помогнеш! — заяви тя.

— Помагах ти пет години — беше отбелязал кротко.

— Не е достатъчно!

Но тогава вече не го интересуваше дали е достатъчно или не. Не можеше да й даде това, което тя искаше, и непрестанните и капризи го дразнеха. Заяви й, че иска развод, и тя прие, вцепенена от гняв и страх да остане сама. Клаудия напусна Ню Йорк и една година Люк не я беше виждал. После започна да му се обажда, първо от Европа, за да му каже, че се прибира, а после му звънеше с молба да се срещнат. И както почти винаги Люк намери време да се видят.

— Не трябваше да се жениш за нея — каза Констанс. — Знаеш, че не можеш да понасяш зависими хора, а още отначало беше наясно, че тя ще разчита на теб за всичко. Но не можеш и просто да я изхвърлиш все още от живота си. Носиш отговорност за нея.

— Люк, пак сънуваш! — възкликна Клаудия. — Иска ми се поне веднъж да ми обърнеш внимание. Още щяхме да сме женени, ако го беше правил. — Той се усмихна и тя го погледна изумено. — Не виждам нищо смешно.

— Смешен ми е начинът, по който хората извъртат нещата. Такива извъртания са начин да погъделичкаме гордостта си.

— Да не казваш, че лъжа?

— Казвам, че си написала свой сценарий и той те задоволява, така че няма нужда дори малко да се доближава до моя. — Съжалението му беше изчезнало и както винаги, когато беше с Клаудия, гореше от нетърпение да си тръгне. А сега можеше и да го направи, бяха приключили с кафето и нямаше причина да отлага. — Хайде, ще те изпратя.

— Вече? Нервен ли си? Винаги се нервираш, когато говорим за брака ни.

— Това не е нашият брак, за който говориш. И не съм нервен, искам да се прибирам. Имам работа, следващата седмица започваме прослушването. — Той поиска сметката.

— Бях при Филанс миналата седмица — изрече спокойно Клаудия и Люк най-сетне разбра каква е била причината да се видят, и че тя е отлагала разговора за последния момент.

Седна отново и не погледна сметката, която сервитьорът сложи до него.

— Колко си загубила?

— Можеше поне да прикриеш съмненията си. Защо да не съм спечелила? — Той я погледна сериозно и тя се изчерви. — Е, малко над пет хиляди.

— Обеща ми да не ходиш там.

— Бях самотна.

— Най-вероятно отегчена.

— Това е част от самотата. Така че когато се обадиха и казаха, че им липсвам, поканили са някои наистина интересни хора и имат нова рулетка с изумително ново крупие — а аз се чувствах късметлийка и Бог знае колко ми липсваха те — добре, във всеки случай, приех. Дадоха ми предната спалня, знаеш я, онази в синьо и сребърно, и си прекарах чудесно. Те са прекрасно семейство, Люк, карат ме да се чувствам желана.

— Желаят парите ти.

— Желаят мен! Могат да си докарат купища хора с пари, но винаги канят най-напред мен. Защо не вярваш, че наистина ме харесват?

— Познавам хората като теб. Познавам и тях. — Той подписа сметката за вечерята и бръкна в портфейла си за кредитната карта. — Колко над пет хиляди?

Последва малка пауза.

— Всъщност по-скоро десет.

Сервитьорът взе картата и изчезна, докато Люк вадеше чековата си книжка. Вечерята беше скъпа, помисли си той, и в скоро време едва ли нещо щеше да се промени. Защо тя не може да си намери съпруг? Но знаеше отговора — тя си бе внушила, че биха могли да се съберат отново. Също като децата вярваше, че ако силно пожелаеш нещо, то ще се сбъдне. И поне в едно беше права — той продължаваше да покрива дълговете й от хазарт. Написа чек, подаде й го, тя благодари и го прибра в чантичката си.

— Ще те изпратя до вкъщи — каза той, стана и се обърна да я преведе през ресторанта, като я остави да върви след него.

— Благодаря — каза тя отново, когато стигнаха до жилището й. — Оценявам помощта ти и това, че си близо до мен… Няма да се върна там, нали знаеш, при Филанс, ако не искаш.

— Не исках да ходиш и предишния път. Знаеш го.

— Но не бях ходила толкова отдавна… И нали знаеш, те са ми приятели.

— Следващия път, щом ти се прииска да отидеш, ми се обади.

— Като „Анонимните алкохолици“. — Тя се усмихна. — Не се сещам кого другиго бих избрала за довереник. — Сложи ръка на рамото му. — Няма ли да се качиш за едно питие? Купила съм любимия ти коняк.

Каза, че е взел колата на баща си — и сигурно смяташе, че няма да устоя на това. Но аз си помислих колко е жалко, че той не е уверен в способността си да бъде главната атракция на вечерта.

— Не. Лека нощ. — Люк се отдалечи, като остави Клаудия, докато портиерът търпеливо придържаше вратата.

„Скъпа Констанс, как мога да ти се отблагодаря за прекрасното писмо? Толкова съжалявам, че дъщеря ти е починала… Сигурно звучи глупаво, защото знам, че се е случило отдавна. Но като прочетох писмото ти, плаках. Не мога да понеса мисълта колко си страдала, макар да казваш, че момченцето на дъщеря ти много ти е помогнало. То ми помогна и на мен да разбера през какво изпитание си преминала и, разбира се, най-важната част, когато пишеш: «Не й повтарях достатъчно често, че я обичам, колко добър човек е и каква прекрасна майка мисля, че е. Смятах, че тя си го знае. Но нищо във връзките не може да бъде приемано за даденост, да го оправим или да върнем нещата назад, когато всички възможности за това са изтекли през пръстите ни.» Показах го на доктор Ленърд и той отговори, че си мъдра жена — и ти си, какъв късмет има внукът ти, че расте с теб. Лукас Камерън, какво прекрасно име, той сигурно е чудесен. И иска да бъде режисьор! Това е толкова вълнуващо за теб! Жалко, че беше в Европа, когато се срещнахме на летния фестивал, а сега завършва, но знам, че някой ден ще го срещна, защото той ще стане велик, знам. Може някой ден да режисира пиеса, в която ще участваме и двете. Би било прекрасно, нали? Моля те, кажи ми как би играла госпожица Мофът? Обожавала съм «Зелените жита» цял живот и си мислех как бих я играла. Сигурна съм, че дълбоко в себе си тя е много несигурна и се мъчи да открие каква е и коя е. А ти как я виждаш?“

Люк препрочете последните няколко реда. Спомни си как е говорил с Констанс за „Зелените жита“. Тя беше дошла на дипломирането му и бяха обсъждали пиесата. Констанс му беше казала, че една приятелка мисли, че госпожица Мофът е несигурна. Люк беше отвърнал: „Имаш умна приятелка“. А това е била Джесика, помисли си той, докато прибираше писмото. На деветнадесет, за пръв път споделя идеите си с Констанс като с равна; една актриса говори с друга. Много добре.

Прибра писмото на мястото му. „Била е самоуверена на деветнадесет, също като мен — каза си. — И е смятала, че някои ден ще стана велик.“ Усмихна се. Какво пророчество!

Довърши питието си и погледна часовника. Минаваше полунощ, имаше време за още няколко писма. Издърпа цял куп, всичките от Йейл. В тях описваше уроците си, почасовата си работа и ролите си. На третата година в университета тя редовно участваше в „Йейл Рипъртъри Тиътър“, един от най-престижните в страната, и писмата от последната й година отразяваха това. С всяка изиграна роля тя ставаше все по-самоуверена. Вече не беше малкото удивено момиченце, а професионалистка, която приема всяка пиеса като загадка за разрешаване, като предизвикателство, като прекрасна възможност за нови открития за самата нея и света.

Погледна към прислужника си, който беше застанал на вратата:

— Още ли си буден, Мартин? Вече е един часът.

— Господин Камерън, току-що открих съобщение, което портиерът е приел днес, докато ме нямаше. Господин Кент Хорн казва, че се притеснявал, задето Монти се опитва да подмлади Лена — това са точните му думи — и иска да говори с вас, когато и да се приберете.

— Благодаря, Мартин.

— Бил разтревожен, каза портиерът.

— Той винаги се тревожи! Ако се обади пак, кажи му, че ще говорим сутринта. А най-добре изключи телефона и си лягай.

Лицето на Мартин се изопна:

— Не мога да направя такова нещо. Представете си, че изникне нещо спешно, случват се трагедии. Човек не може да се откъсне от останалия свят, колкото и да му се иска понякога.

Удивен, Люк поклати глава, когато възрастният мъж излезе. „Сякаш участвам в драма. Вероятно създавам такава атмосфера и останалите просто се включват в нея. — Хвърли поглед към последния абзац от писмото, което държеше. — Включително и Джесика.“

„Знам, че си мислиш за щастието ми, когато питаш дали си уреждам срещи, но, скъпа, скъпа Констанс, казах ти толкова пъти, че не искам. Може би някой ден ще си променя мнението, но, повярвай ми, не съм потисната, като не се срещам с момчета, и не се въргалям в леглото с тях като почти всички останали. А сега, НАЙ-ГОЛЯМАТА НОВИНА. Два дни след раздаването на дипломите заминавам за Чикаго да чета за Джон Малкович. От театъра ме поканиха. Пиесата е от Сам Шепърд, не съм я чувала — те сами я пратили и ще я получа след ден — два, но не ме е грижа каква е, ти най-добре от всички ще разбереш, че това е като осъществяване на мечтите ми — имам шанс да работя с Малкович и Гари Синайс, Джоан Алън и Глен Хедли…“

Люк прочете абзаца отново, като споделяше възторга и възбудата й при първото открехване на вратата към бъдещето. Беше се чувствал по същия начин, когато получи първата си работа като асистент на един от великите режисьори на Бродуей — тогава разбра, че е поел по пътя си и нищо не може да го спре. „Също и Джесика — помисли си. — Дали Констанс е отишла на дипломирането й.“

Искаше да чете още, да бъде с нея малко по-дълго и да открие какво се е случило след това, но ставаше късно, а рано сутринта имаше срещи. „Утре вечер — помисли си. — Ще се върна при нея тогава. Но поне вече знам — тя е поела по пътя си.“