Катрин Невил
Пожарът (9)

Съдът

Хексаграм 50: Съд

„Съдът означава създаване и използване на символите така, както огънят използва дървото.

Сготвяш нещо и по този начин го поднасяш в жертва на духовете… Това просветлява сетивата — зрение, слух — и ти позволява да виждаш невидими неща.“

Стивън Карчър, „Пълен наръчник по И Чинг“

Скрих рисунката на шахматната дъска в рояла и затворих капака, докато решим какво да правим с нея. Останалите се заеха да разтоварят багажа си от колата на Кий, а Лили изведе За-за за малко навън на снега. Аз останах вътре да довърша яденето. И да помисля.

Разрових жарта и добавих тънки дървета под пъна. Разбърквах яхнията, а тя бълбукаше тихо в медната тенджера, окачена на кука над пламъците. Исках да я разредя малко, така че добавих още бульон и бургундско вино.

Мозъкът ми също доста силно „бълбукаше“. Но вместо нещата да се изясняват, в мозъчния ми съд, изглежда, всичко се съсирваше в голяма буца на дъното. След разказа на Лили и изводите от него вече знаех, че съм изправена пред твърде много противоречиви факти, които силно си взаимодействаха един с друг. Всяка нова идея повдигаше нови и нови въпроси.

Ако наистина съществуваше формула на еликсир, осигуряващ вечен живот, и някаква монахиня е успяла да я разшифрова преди двеста години, то защо никой друг не го бе сторил досега — например родителите ми? Лили бе споменала, че самата тя не вярва в тази история, но че останалите са вярвали. Чичо Слава, както и мама и татко бяха професионални учени. Ако техният отбор е съумял да събере толкова много от парченцата на мозайката, защо са взели решение да ги скрият, а не да възстановят формулата?

Изглежда, както ни беше казала Лили, никой от четиримата не е знаел точно къде са скрити отделните фигури на шаха Монглан, нито кой точно от отбора ги е закопал. Майка ми, Черната царица, била единствената, която знаела на кого от отбора кои точно фигури е поверила. А баща ми с неговата великолепна памет на шахматист бил единственият, на когото съобщила къде точно са прибрани всички фигури. Сега баща ми беше мъртъв, а майка ми — изчезнала, така че отникъде не можехме да получим помощ. Фигурите навярно никога нямаше да бъдат намерени отново.

Този факт пък водеше към следващия въпрос. Ако мама наистина е искала ние трийсет години по-късно да възстановим формулата и ако наистина прехвърляше водачеството на мен — това последното беше вярно, както по всичко личеше, — то защо е скрила намерените и събрани фигури така, че никой да не е в състояние да ги открие? Защо не ми беше оставила някаква карта?

Карта.

От друга страна, може би все пак ми беше оставила карта, помислих аз, карта под формата на нарисуваната с кръв шахматна дъска и всички останали послания, които бях открила. Докоснах фигурката, скрита в джоба ми. Черната царица. Твърде много следи водеха към тази конкретна фигура. Особено според историята на Лили. Изглежда, тя свързваше по някакъв начин всички останали факти. Но как точно? Трябваше да задам на Лили още един жизненоважен въпрос…

Чух стъпки и гласове в антрето. Закачих черпака на кука над главата си и отидох да помогна за багажа. В следващия момент с цялото си сърце пожелах да не бях отивала.

Лили беше вдигнала За-за на ръце, но чисто физически не можеше да влезе обратно в хижата. Кий не бе преувеличила, когато спомена по телефона нещо за „купища дизайнерски куфари“ — пътни чанти бяха струпани навсякъде и не позволяваха да се мине през вътрешната врата към главното помещение. Как бяха успели да натикат всичко това в един най-обикновен „Астън Мартин“?

— Как докара всичко това от Лондон? С презокеански лайнер ли? — попита Кий.

— Някои от чантите не могат да минат по витата стълба — изтъкнах аз. — Но и тук не можем да ги оставим.

Вартан и Кий решиха да завлекат на горния етаж само онези чанти, които Лили посочи. Останалите щяха да преместят под билярдната маса, където никой нямаше да се спъва в тях.

Двамата грабнаха по едно парче и тръгнаха навътре. Прескочих останалите, издърпах Лили и За-за в голямата стая и затворих вътрешната врата.

— Лельо Лили — попитах, — ти каза, че никой освен баща ми не е знаел къде точно е скрита всяка една от намерените от вас фигури. Но в момента ние все пак разполагаме с известна информация. Знаеш кои фигури си скрила ти самата и къде. Чичо Слава също знае къде и кои фигури е скрил той. Ако си спомниш кои фигури вашият отбор така и не е успял да открие, единственото, което няма да знаем, е кои фигури са били скрити от мама и татко.

— Кат ми повери само две — призна Лили. — Тоест останалите трима е трябвало да се справят общо с двайсет и четири фигури. Само майка ти обаче знае дали на всеки от тях е дала по осем. Що се отнася до шестте, които по принцип ни липсваха, не съм сигурна дали паметта ми няма да ме подведе след всичките тези години. Все пак смятам, че ни липсваха четири бели фигури — две сребърни пешки, един кон и белият цар. А двете липсващи черни фигури бяха златна пешка и офицер.

Замълчах. Не бях сигурна, че съм я чула правилно.

— С други думи… фигурите, които майка ми е събрала и които всички вие сте си разделили и скрили, са били всички останали фигури на шаха, освен тези шест? — казах аз.

Ако онова, което ми бе съобщил Вартан, отговаряше на истината, то една определена фигура задължително трябваше да липсва от двайсет и шестте събрани и скрити преди трийсет години. Той я беше видял, двамата с баща ми я бяха видели, там, в Загорск. Нали?

Вартан и Кий слизаха по витата стълба в другия край на голямото помещение. Не можех да чакам, трябваше да разбера истината сега.

— Значи вашият отбор е притежавал Черната царица, така ли?

— О, да, според дневника на Мирей това беше най-важната фигура — потвърди Лили. — Абатисата на Монглан лично я занесла в Русия, заедно с разрязаната на части дъска. Черната царица попаднала в ръцете на Екатерина Велика, а след смъртта на императрицата била заграбена от сина й Павел. Най-сетне била предадена на Мирей от внука на Екатерина, императора на цяла Русия Александър I. Кат и аз я открихме сред фигурите, скрити от Мини в Тасили.

— Сигурна ли си? — попитах аз, а гласът ми отслабваше заедно с контрола ми над цялата ситуация.

— Как бих могла да забравя онези прилепи в пещерата? — каза Лили. — Паметта може и да ме лъже за липсващите фигури, но тогава държах Черната царица в собствените си ръце. Тя беше най-важната. Сигурна съм, че майка ти сама я е скрила.

Слепоочията ми отново започнаха да туптят и стомахът ми пак се разбунтува. Кий и Вартан тъкмо се появиха за следващите чанти.

— Изглеждаш така, сякаш току-що си видяла прословутия призрак — каза Кий, като ме гледаше някак особено.

Права беше. Призракът си беше съвсем истински: призракът на мъртвия ми баща, загинал в Загорск. Подозренията се стовариха отгоре ми с пълна сила. Как е възможно версиите на Лили и Вартан за Черната царица едновременно да отговарят на истината? Дали това също не беше част от тайното послание на майка? Едно беше сигурно: мъничката черна царица в джоба ми не беше единствената, която създаваше проблеми.

Тъкмо премислях всичко за пореден път, когато в ушите ми се заби оглушителното кънтене на пожарникарската камбана, окачена над входната врата. Вартан ужасено се втренчи в нея. Определено пред вратата стоеше гост, който не се боеше да загуби ръката си. Очевидно бе бръкнал в пастта на мечката и бе натиснал нашия уникален звънец.

За-за залая истерично срещу шумната камбана. Лили я взе и се отдръпна с нея по-навътре в хижата.

Избутах настрани останалите в антрето чанти и се изправих на пръсти да погледна през стъклените очи на орела. На прага стоеше цяла компания в пухени якета с качулки и кожи. Не виждах лица, но не беше трудно да се досетя кои са — със свито сърце забелязах беемвето, паркирано до моята кола. То беше оборудвано с тузарски табели, вместо с номера. На тях беше написано „Сейдж’ис“.

Вартан прошепна в ухото ми:

— Познаваш ли ги?

Като че ли някой непознат би си направил труда да бие път чак дотук.

— Бих искала да забравя, че ги познавам — отвърнах полугласно. — Но и те са сред поканените.

Сейдж Ливингстън не беше момиче, което хладнокръвно би приело факта, че я карат да чака на прага, особено ако е дошла с такава голяма свита. Въздъхнах примирено и отворих вратата. Просто поредната неприятна изненада.

— О, не! Ботаническият клуб пристига. — Кий направо ми взе думите от устата.

Имаше предвид семейство Ливингстън — всички негови членове носеха имена на растения. Базил, Розмари и Сейдж^[1].

Обичайната остроумна забележка на Кий по техен адрес беше: Ако това семейство имаше още деца, щяха да ги кръстят Магданоз и Мащерка.

Когато бях малка обаче, Ливингстънови изобщо не ми се струваха смешни. Още един труден за обяснение факт от списъка с гости, съставен от майка ми.

— Скъпа! Не сме се виждали от сто години! — възкликна Розмари и се вмъкна в претъпканото антре преди останалите.

Със спортните си тъмни очила и увита в екстравагантното си палто от рис, майката на Сейдж изглеждаше още по-млада, отколкото я помнех. Тя за миг ме обгърна в кожи на застрашени от изчезване животни и ме дари с въздушни целувки по двете бузи.

Следваше я моето лично наказание — безукорно-съвършената й пепеляворуса дъщеря Сейдж. Поради чисто физическата липса на пространство в антрето таткото Базил остана пред вратата. Придружаваше го още един мъж — без съмнение, нашият „нов съсед“ — загорял тип с джинси и остри черти на лицето. Носеше яке от овча кожа, каубойски ботуши и ръчно изработена стетсънова шапка. До надменната фигура на Базил с неговите сребристи бакенбарди и до ултрамодерните женски представители на семейство Ливингстън нашият нов гост изглеждаше не съвсем на място.

— Не се ли предполага, че трябва да влезем вътре? — запита Сейдж вместо поздрав, макар че се виждахме за първи път след доста години.

Над рамото на майка си тя хвърли поглед към вътрешната врата. Там се бе изправила Кий и Сейдж повдигна перфектно оскубаната си вежда, сякаш да изрази изненада, че вижда тук точно нея. По ред причини чувствата между Нокомис Кий и Сейдж Ливингстън бяха под точката на замръзване.

Изглежда, никой нямаше намерение да сваля мокрите си дрехи, нито пък да направи опит да ме представи на нашия нов непознат гост. В този момент Вартан размести накачените в антрето палта, прескочи няколко чанти и се обърна към Розмари, демонстрирайки очарователни маниери, каквито не допусках, че някой шахматист изобщо притежава.

— Моля, позволете да поема палтото ви — предложи той с мекия си глас, който лично на мен ми звучеше зловещо. В конкретните условия обаче осъзнах, че би могъл да се възприеме и като салонно префинен.

От своя страна Сейдж, дългогодишна колекционерка на изискани мъже — за нея те не се различаваха особено от дрехите й, — хвърли на Вартан многозначителен поглед, който можеше да накара и слон мъжкар да падне в краката й. Той май не го забеляза, макар че предложи да поеме и нейното палто. Представих ги един на друг. После се промъкнах между тримата, потънали в интимна атмосфера, и се измъкнах навън, за да поздравя и двамата мъже. Стиснах ръка на Базил.

— Мислех, че двамата с Розмари ще пътувате и няма да успеете да дойдете — подхвърлих.

— Променихме плановете си — отвърна Базил с усмивка. — За нищо на света не бихме пропуснали първото парти за рожден ден, което майка ти организира.

Откъде знае той, че майка ми не празнува рождения си ден?

— Май сме дошли по-рано, отколкото сте ни очаквали. Съжалявам — обади се спътникът на Базил, като надникна в задръстеното с багаж и горни дрехи антре.

Гласът му беше топъл и дрезгав, а и беше доста по-млад от Базил — може би някъде между двайсет и трийсетгодишен. Мъжът свали кожените си ръкавици, пъхна ги под мишница и взе ръката ми в своите. Дланите му бяха твърди и загрубели. Сякаш дълго бе вършил най-черна работа.

— Гален Марч, вашият нов съсед — представи се той. — Аз съм човекът, когото майка ви убеди да купи ранчо „Скай“. Вие трябва да сте Александра. Толкова се радвам, че Кат ме покани днес, така имаме възможност да се запознаем. Много ми е говорила за вас.

На мен пък нищо не ми е споменавала за вас, помислих.

Благодарих му сухо и се върнах в къщата, за да проправя път на останалите.

Нещата ставаха все по-странни. Добре познавах ранчо „Скай“. Толкова добре, че в момента се чудех на кого би му дошло наум да го купува. Ранчото беше последният останал частен парцел в щата. С площ повече от двайсет хиляди акра, то струваше най-малко петнайсет милиона долара и обхващаше планините между индианския резерват, националния парк и земите, притежавани от нашето семейство. Цялото представляваше голи скали в алпийския пояс, нямаше никаква вода, а въздухът беше толкова разреден, че нямаше условия нито за земеделска, нито за скотовъдна дейност. Земята беше пустяла толкова дълго, че местните го наричаха Ранчото на призраците. Единствените купувачи, които можеха да си позволят да платят за него, бяха все хора, развиващи друг бизнес — готвещи се или да превърнат земите в ски курорти, или да добиват в тях полезни изкопаеми. Такива хора обаче майка ми никога не би се съгласила да има за свои съседи, камо ли пък да ги кани на партито по случай рождения си ден.

Историята на господин Гален Марч направо си плачеше за допълнителни проверки, но това нямаше да стане точно в момента. Не можех да отлагам вечно неизбежното, така че ги поканих и двамата с Базил да влязат. Те ме последваха по петите, а аз си проправих път с лакти през антрето край Вартан Азов и оглупелите при вида му женски представители на семейство Ливингстън, грабнах още няколко чанти, които Кий да скъта под билярдната маса и най-сетне влязох в голямата стая, за да разбъркам яхнията на огъня.

Едва прекрачих прага и се сблъсках с Лили.

— Колко добре познаваш тези хора? Защо са тук? — изсъска тя.

— Поканени са — отвърнах аз, объркана от сериозната й физиономия. — Това са наши съседи, семейство Ливингстън. Очаквах да дойде само дъщерята — нали и ти чу съобщението на телефонния секретар. Преди време са били някакви важни клечки на Изток, но вече от години живеят тук. Тяхното ранчо се казва „Редландс“ и е съвсем близо, в Колорадското плато.

— Тия притежават доста повече от едно ранчо — информира ме Лили полугласно.

В този момент Базил Ливингстън се приближи. Тъкмо щях да ги представя, когато мъжът най-неочаквано се поклони ниско на Лили, взел ръката й в своите. Когато се изправи, фините черти на лицето му бяха замръзнали в скована маска.

— Здрасти, Базил — каза Лили. — Ти пък какво правиш толкова далеч от Лондон? Както виждаш, аз и Вартан спешно трябваше да заминем. О, да, я кажи успя ли да довършиш шахматния турнир, след като колегата ти Тарас Петросян умря по такъв ужасен начин?