Катрин Невил
Пожарът (26)

Пламъци в главата

„Излязох от лешниковите храсталаци, защото в главата ми пламъци се виеха…“

У. Б. Йейтс, „Песен за Енгъс Скитника“

„Героят Енгъс от поемата на Йейтс… носи в главата си пламъците, които от шаманите по цял свят се смятат за източник на тяхното просветление, огряващо пътя към отвъдните реалности.

Пътуването на шамана започва и завършва в съзнанието…“

Том Коуън, „Пламъци в главата“

Koryakskoe Rayirin Yayai

(Домът на барабана, земите на Корякия^[1])

В юртата шаманът леко потупваше барабана, а останалите, насядали в кръг около огъня, пееха монотонно прекрасните ритми, които Александър толкова харесваше. Той бе седнал пред входа и слушаше. Обичаше песните на шаманите, защото те успокояваха мислите му, създаваха хармония, която сякаш протичаше през тялото му и лекуваше разбитата му нервна система.

Често обаче, когато ритмите спираха, пламъкът се връщаше. Пламъкът, който изпълваше главата му с искряща светлина, с пронизваща болка — не физическа, а нещо, което извираше от дъното на душата му.

Все още нямаше реално усещане за време. Не беше сигурен откога точно е тук — от няколко дни или може би от седмица, или от по-отдавна, не можеше да прецени колко дълго бяха пътували, за да стигнат това място. Прекосиха огромно разстояние, километри и километри от на пръв поглед непроходимата тайга. Към края на пътуването несвикналите му нозе го предадоха и той рухна в снега, усетил се твърде слаб, за да продължи. Шаманите бяха изпратили шейна с кучета, която да го вози през последната част от пътя.

Кучетата бяха великолепни. Наричаха ги самоеди. С интерес бе наблюдавал как се носят напред през снежните поля пред шейната. С настъпването на нощта ги освобождаваха от впряга, Александър ги прегръщаше, те близваха ръцете и лицето му. Имал ли бе и той такова куче, когато бе дете?

Отдавна не беше онова момче, малкият Саша, собственото си Аз, което познаваше толкова добре. Всъщност единственото си Аз, което въобще познаваше. Вече бе възрастен мъж, но помнеше толкова малко. В очите му миналото приличаше на далечна чужда страна. Тя му бе казала цялото му име.

Александър Соларин.

А жената, която го бе довела тук? Прекрасната руса жена, седнала до него сега, бе собствената му майка, Татяна. Заедно чакаха пред юртата да ги повикат, защото двамата бяха готови за лечението.

Преди да се отправят на пътешествието, тя му бе обяснила каквото можеше относно състоянието му.

— В началото — бе казала тя — ти беше в кома, не се движеше и едва дишаше. Етугенът, главният шаман, дойде от север, за да помогне при лечението ти в минералните води. Тя бе онова, което чукчите наричат кацикечка — „подобна на човек“. Жена-шаман с аборигенски произход, една от ененилит — от близките с духа, от онези, които владеят велика сила. Старейшините използваха всички силни билки и целия си опит на лечители, за да излекуват плътта ти, но етугенът каза, че ти сам можеш да възстановиш духа си единствено ако поемеш на път от Пенинелау, народа на мъртвите, до земите на живите. По време на това пътешествие трябва да те крепи единствено силата на собствената ти воля. Много дълго време прекара в неподвижност, което бихме нарекли ступор, макар че в продължение на месец или повече от време на време излизаше от безсъзнанието и след това отново потъваше в него. Най-после достигна сегашното си състояние — буден, в пълно съзнание, можеш да се храниш, да ходиш, да четеш, дори да говориш на няколко езика. Това обаче са все способности, които притежаваш от най-ранната си младост. Очакваме останалите да се завърнат при теб по-бавно, все пак преживя страшен шок. Етугенът ни предупреди, че е била ранена не само плътта ти, но и духът ти. Опасно е да се изследва тази твоя душевна рана, докато все още заздравява — ти виждаш това заздравяване чрез проблясъците, които получаваш от време на време. Понякога страдаш от безсъние, понякога получаваш пристъп на паника или истерия, причинени от страхове, които изглеждат ирационални. Етугенът обаче вярва, че страховете ти са напълно реални и трябва да позволим на истинската причина за твоята травма да изплува по естествен начин, независимо колко време ще отнеме това и колко трудно изглежда на пръв поглед. След време, когато тялото ти укрепне достатъчно, за да можеш да пътуваш — продължи Татяна, — ще се отправим на север, ще започнем друго пътуване — за изцелението на душата ти. Защото живя сред мъртвите, имаш пламъци в главата — премина изпитанията и вече си hetolatigiu — „погледнал в дълбината“, шаман ясновидец.

Отчаяният Соларин обаче знаеше, че единственото му желание е да си върне живота обратно. Колкото повече от спомените му се завръщаха, толкова по-безнадеждно усещаше загубата на всичко, скрито в множеството години между детството му и днешния ден, за които все още не можеше да си спомни нищо. Не можеше да си спомни дори колко всъщност са тези години, колкото и да се стараеше. Най-силно го болеше от това, че няма достъп до дълбините на паметта си — не можеше да си припомни онези, които бе обичал или мразил, проклинал или благославял.

Едно нещо помнеше добре.

Играта на шах.

В мига, в който помислеше за нея — и по-специално за една точно определена партия, — пламъкът в главата му отново започваше да се надига. Усещаше, че ключът към всичко е свързан по някакъв начин с играта. Ключът към загубената му памет, към всичките му травми и кошмари, към страховете и надеждите му.

Но едновременно с това знаеше, че съветът на майка му и на жената шаман е най-правилната тактика: трябваше да мълчи и да чака. Защото, ако се напрегнеше в опит бързо и здраво да хване щастливите спомени, имаше опасност да си навреди тежко и да загуби битката.

Поеха на север. Всеки път, когато спираха и имаха възможност да поговорят, Соларин можеше да разкаже на майка си за нещо ново, което си бе припомнил, дребни неща, подобни на пара, на лека мъгла, надигнала се от миналото.

Например една вечер, когато бе още дете — Татяна тъкмо му бе дала чаша топло мляко и го бе сложила в леглото. Оттам той виждаше цялата си стая и смокиновото дърво пред прозореца. Къщата бе някъде близо до морето и крайбрежните скали. Валеше. После трябваше да бягат. Дотук бе успял да си спомни със собствени сили. Първият му истински спомен — изпълни го усещане за свършена задача, усещане за свобода.

Докато вървяха нататък, Татяна, подобно на художник, който полага цветове на картина, която е все още само скицирана върху платното, сподели със Соларин още подробности от тази част от живота му.

— Нощта, която помниш, е много важна — въздъхна тя. — Беше към края на месец декември 1953 година. Нощта, в която животът на всички ни се промени. Онази вечер в дъжда в нашия дом пристигна баба ти Мини. Къщата ни се намираше на див, слабо населен бряг на Черно море. Макар и част от Съветския съюз, мястото бе оазис, който ни предлагаше защита от масовия терор и чистките. Или поне така си мислехме. Мини носеше със себе си нещо. Поколения от нашето семейство бяха полагали свещена клетва, че на цената на всичко ще пазят и защитават тези предмети.

— Не си я спомням — каза Соларин, макар че току-що с вълнение бе усетил нов проблясък в паметта си. — Но се сетих за още подробности от същата вечер. Мъже нахлуха у дома. Избягах и се скрих сред скалите. Спасих се някак си. Но теб те заловиха… — той шокирано впери очи в майка си. — Така и не те видях повече до онзи ден в манастира в Загорск!

Татяна кимна и продължи:

— Мини бе избрала точно този момент да пристигне в дома ни, носейки едно съкровище. Осем месеца преди да дойде, тя претърсвала Русия нашир и длъж, за да го открие. Осем месеца преди да се появи у нас в Крим, бе починал Йосиф Сталин — човекът, управлявал двайсет и пет години Русия със стоманен юмрук. През месеците след смъртта му целият свят се бе променил — за добро или за лошо. Начело на Ирак, Йордания и Англия бяха застанали нови управници. Русия бе създала водородната бомба. А съвсем скоро преди Мини да дойде у дома, дългогодишният началник на съветските тайни служби Лаврентий Берия — вдъхващият най-силен страх и омраза човек в Русия — бе разстрелян. Смъртта на Сталин и последвалият я вакуум във властта бяха подтикнали Мини да предприеме осеммесечното трескаво търсене с цел да открие колкото е възможно по-голяма част от скритото съкровище — три безценни шахматни фигури, изработени от злато и сребро и обсипани със скъпоценни камъни. Помоли ни да ги скрием. Смяташе, че за нас е лесно да го сторим, при положение че баща ти винаги имаше кораб на разположение.

При споменаването на шахматните фигури Соларин почувства как пламъците се завръщат. Насили се да ги потисне. Имаше още нещо, което трябваше да узнае:

— Кои бяха хората, които те заловиха? — попита той с треперещ глас. — Как успя да изчезнеш от очите ни през всичките тези години?

Татяна избегна прекия отговор.

— В Русия винаги е било лесно да изчезнеш — отвърна тя спокойно. — Милиони са изчезвали, макар и не по своя воля.

— Но ако на режима на Сталин вече е бил сложен край — продължи Соларин, — кои бяха онези хора, които бяха по следите на съкровището? Кой те залови? Къде те отведоха?

— На обичайното място — отвърна Татяна. — В Главното управление на лагерите — съкратено ГУЛАГ. Трудови лагери, съществували още от времето на царете. Администрират ги неизменно тайните служби — при Николай II са се наричали Охрана, а при властта на Съветите — ЧК, НКВД и КГБ.

— Пратили са те в лагер? — удивено възкликна Соларин. — Но как, за бога, си успяла да оцелееш през всичкото това време? Аз бях съвсем малък, когато те отведоха!

— Нямаше да оцелея — отвърна Татяна, — но след малко повече от година Мини откри мястото, където бях въдворена — един лагер в Сибир. Място на самота и мъка. После направи размяна и аз успях да избягам.

— С други думи, осигурила е освобождаването ти, така ли? — попита Соларин. — Но как?

— Не, осигури бягството ми — повтори майка му. — Ако Политбюро бе разбрало за моето освобождаване, животът на всички ни през изминалите години щеше отново да бъде в опасност. Мини купи свободата ми по друг начин и по друга причина. След това останах тук, скрита сред чукчите и сред корякските племена. Само благодарение на това успях не само да спася раненото ти тяло, но и да спася самия теб, защото аз владея много сили. Получила съм ги през годините от тукашните велики повелители на огъня.

— Но как успя да ме спасиш? — попита Соларин. — Какво е дала Мини на съветските власти или пък на пазачите ти от ГУЛАГ, за да издейства да те пуснат?

Но преди последният въпрос да излезе от устата му, Соларин вече знаеше отговора. Сякаш по силата на просветление той внезапно и с ужас съзря искрящата фигура, която се криеше надвиснала в периферното му зрение вече толкова месеци.

— Мини им е дала черната царица! — извика той.

— Не — отвърна Татяна. — Мини им даде дъската. Аз бях тази, която им даде Черната царица.