Катрин Невил
Пожарът (32)

Полетът

„Полет/Летене. Трансценденталност; освобождаване на духа от ограниченията на материята; освобождаване на духа на мъртвия… достъп до свръхчовешко състояние. Способността на мъдреците да летят или «да пътуват с вятъра» символизира духовното освобождаване или способността да бъдат вездесъщи.“

Дж. К. Купър, „Илюстрована енциклопедия на традиционните символи“

— Моля те, опитай да се съсредоточиш — посъветва ме Кий, докато прекосявахме пистата пред малкото летище, за да се качим на чакащия ни самолет. — Както казваха учителите ни в гимназията, „част от информацията, която ще ви дадем днес, със сигурност ще бъде включена в изпита“.

Голямо количество допълнителна информация щеше да ми дойде много добре, но нямах намерение да се опитвам да го получа, като задавам още въпроси. След тазсутрешната неразбория от противоречиви сведения и обяснения най-после бях хванала цаката на това да си мълча, да слушам и да си държа личното мнение за собствено ползване.

Качихме се в машината със саковете на рамо и аз забелязах, че никога преди не съм виждала тази машина — стар самолет от висока класа, марка „Бонанза“, с един двигател. Когато ставаше дума за самолети, Кий определено предпочиташе антиките. Най-общо вкусът й се беше свел до грубовати, но ефективни малки самолети за далечен полет, които можеха да развиват до 80 километра в час във въздуха.

— Нова придобивка? — попита аз. Тримата вече бяхме закопчали коланите и самолетът потегли бавно по пистата.

— Не — отвърна Кий. — Просто тук действа проклятието на Вашингтон, окръг Колумбия — скъсените самолетни писти. Където и да опиташ да кацнеш в този район, все трябва да се опитваш да се сбуташ на нещо не по-голямо от пощенска марка. Взела съм това бебче под наем. По-тежък е, но му е нужно по-малко място за кацане. Иначе е инжекцион — много бърз. Ще стигнем там за нула време.

Не попитах къде е това там.

Не че не бях любопитна, но след малката разправия, докато карахме по черните пътища одеве, вече ми беше станало ясно, че макар Кий и Вартан явно да играят в отбора на майка ми, Кий все още не се доверяваше на шахматиста достатъчно, че да разкрие пред него всичко, което й е известно.

Признавам си, че след изненадата, която Вартан ми поднесе във връзка с Черната царица, рисунката на шахматната дъска и картичката с Жар-птица, изгубена в Загорск, и аз вече бях готова да очаквам нови неизвестни стряскащи подробности. Нямах голям избор обаче, така че реших да се оставя на течението.

Самолетът миришеше на стара кожа и мокра кучешка козина. Зачудих се откъде ли Кий е изкопала тая антика. Машината силно вибрираше, докато рулираше по пистата, сякаш все още сама се чудеше дали ще успее да излети, или не. В последния момент обаче се издигна и внезапно се извиси към небесата с изненадваща лекота. Достигнахме нужната височина и се измъкнахме от напрегнатия въздушен трафик, а Кий щракна някакви лостчета и се извърна към нас с Вартан.

— Хайде да оставим Ото да кара вместо нас, а ние да си довършим започнатия разговор.

Ото беше името, което пилотите на далечни полети бяха дали на автопилота.

Аз също се обърнах към Вартан.

— Целите сме в слух — заявих му със сладък гласец. — Доколкото си спомням, прекъсна разказа си в момента, в който Черната царица попаднала в ръцете на твоя втори баща Тарас Петросян.

— Ще ви обясня всичко, което искате да знаете — увери ни Вартан, — но трябва да сте наясно, че това е една много дълга история, започнала преди повече от десет години. Не би могла да се разкаже просто или накратко.

— Няма проблеми — отвърна Кий. — Като броим и спирките за презареждане на резервоара, разполагаме с поне дванайсет часа, преди да стигнем. Ще можем да те изслушаме.

Вартан и аз зяпнахме.

— На това ти му викаш „ще стигнем за нула време“, така ли? — запротестирах аз.

— Учила съм се от Айнщайн. Всичко е относително — сви рамене приятелката ми.

— Ами, като стана дума за относително — продължих, — можеш ли да намекнеш поне относително закъде сме се запътили?

— Джаксън Хоул, щата Уайоминг — отвърна Кий. — Оттам ще вземем майка ти.

 

Джаксън се намираше на три хиляди и петстотин километра птичи полет. Но, както изтъкна Кий, самолетите не са птици и не могат просто да кацнат и да презаредят с енергия в най-близката царевична нива.

Направо не можех да повярвам.

Последното, което бях чула по въпроса, беше, че майка ми се е отправила — поне в метафоричен смисъл — към Вирджинските острови на Вашингтон, окръг Колумбия. Какво, за бога, правеше сега в Джаксън Хоул? Дали беше добре? И кой идиот беше решил, че трябва да летим половин ден дотам с този морално остарял разпадащ се капан за мишки?

Отчаяно се питах защо не се снабдих с парашут, както и дали беше възможно да се чупя на първата ни спирка за презареждане и да се върна вкъщи на автостоп. Кий обаче прекъсна страшните ми мисли.

— Разделяй и владей, това е цялата работа — каза тя с идея това да звучи като обяснение. — Майка ти може и да не играе шах, скъпа, но отлично разпознава лошите предзнаменования. Имаш ли изобщо някаква представа колко отдавна се играе тази Игра, колко разруха и смърт е причинила, преди майка ти най-после да вдигне тревога?

— Тревога ли? — попитах, опитвайки се да следя реда й на мисли, макар че посоката явно се беше сменила.

— Нокомис е напълно права — намеси се Вартан. — Майка ти очевидно е разбрала нещо много ключово във връзка с Играта, нещо жизненоважно, за което никой така и не се е сетил през последните хиляда и двеста години.

Сега вече слушах внимателно.

— Това е… Не знам точно как да го кажа — продължи Вартан.

— По всичко личи, че след всичките тези изминали векове майка ти е първият участник в Играта, действително проумял истинното, действителното, но дълбоко скрито досега намерение на Създателя…

— Създателя? — изписках аз. Накъде, за бога, отиваше този разговор?

— Вартан има предвид създателя на шаха Монглан — каза Кий презрително. — Името му беше Ал-Джабир ибн Хайан, помниш ли?

Ясно. Схванах.

— И какво всъщност е било „действителното, но дълбоко скрито досега намерение“ на господин Хайан? — успях да попитам задавено. — Имам предвид какво твърди теорията на майка ми, по която и двамата толкова сте си паднали?

Спътниците ми ме гледаха дълго и мълчаливо, може би в продължение на минута. Чувствах въздуха, който се плъзгаше под крилата на самолета, чувах туптенето на двигателя, монотонното му хипнотично бръмчене.

Изглежда, накрая спътниците ми стигнаха до някакво общо, но неизречено на глас решение.

— Майка ти е осъзнала — обади се Вартан, — че може би през всички тези векове Играта е била просто една илюзия. И може би няма Игра…

— Чакай — прекъснах го аз. — Първо твърдиш, че хора са били убивани в тази Игра, че са били насилствено вкарвани в нея, че дори доброволно са се замесвали, макар да са знаели, че може да загинат, а сега ми казваш, че всичко било заради една илюзия?

— Хора умират заради илюзии всеки ден — отбеляза Кий, нашата неуморима философка.

— Но как е възможно толкова много хора толкова дълго време да си мислят, че са част от една опасна Игра, ако тя всъщност не съществува? — попитах.

— О, тя съществува — увери ме Вартан. — Ние всички сме в нея. Всеки един човек винаги е бил в нея. И залозите са много високи, както ни каза Лили Рад. Но не това е, което майка ти е проумяла.

Продължавах да чакам обяснението.

— Майка ти е открила — каза Кий, — че тази така наречена Игра може би е просто хитрост, уловка, която отклонява вниманието ни в погрешна посока. Докато сме играчи, кръгозорът ни е ограничен, жертви сме на собственото си късогледство. Ние сме просто черни и бели противници, които се борят за надмощие върху една дъска, която сами сме си измайсторили. Не можем да видим Голямата картина.

„Уловка“, която уби баща ми, помислих аз.

— Каква точно е тази „Голяма картина“ — попитах на глас?

— Ами предвечните закони — усмихна се Кий.

* * *

Животът ми се наводни с нови открития.

Първото и ако трябва да въведа приоритети, най-неотложното и изискващо непосредственото ми внимание, беше фактът, че в момента преживявах първи етап от пътуване, дълго три хиляди километра, затворена в самолет без тоалетна.

Въпросният факт заяви присъствието си категорично, когато Кий ни отвори по един пакет с готова закуска и ни сипа питиета, за да се подкрепим. При това обаче ни предупреди да не ядем и пием много, преди да сме наближили първата ни спирка при Дюбук, където и да се намираше това.

Ще спестя подробностите. Само ще кажа, че придвижването на такива разстояния, изглежда, изисква или възможност да стискаш дълго, за чието постигане пилотите навярно биват специално обучавани, или много внимателното използване на празен буркан. Но тъй като на това корито нямаше дори килер, в който човек би могъл да се усамоти, аз по необходимост избрах първия вариант и отказах напитките.

За щастие второто ми ново откритие носеше по-голяма изгода.

Това беше разкритието, направено от Вартан по отношение на истинската роля, играна от покойния Тарас Петросян в нашата опасна, макар и „илюзорна“ Игра.

— Тарас Петросян, мъжът, който стана мой втори баща, произхожда от арменски род, обитавал Кримския полуостров от поколения. Арменците живеят по бреговете на Черно море от най-древни времена — обясни Вартан. После добави с кисела усмивка:

— Когато преди десет години Съветският съюз се разпадна, вторият ми баща се оказа в необичайна и много интересна позиция — ако погледнем на нея от шахматистка гледна точка, разбира се. За да схванете какво имам предвид, трябва да ви разкажа малко от историята на земите, за които говоря. Крим не е просто родното място на бащата на Александра. Това е полуостров, почти остров всъщност, който заедно със заобикалящите го земи е обект на много легенди. Смятам за неслучаен факта, че голяма част от историята, която имам намерение да ви разкажа, се развива точно на това място на брега на Черно море.

Втори разказ на гросмайстора

През вековете Крим е имал много и различни господари. През Средните векове бил владение на Златната орда на Чингиз хан, после пък на османските турци. До XV век Крим се превърнал в най-големия черноморски роботърговски център. Никога не е бил в руски ръце до деня, в който Потьомкин го завладял по заповед на Екатерина Велика по време на руско-турските войни. После, в средата на XIX век, през Кримската война бил отнет от руснаците, които все още се мъчели да обезвредят Османската империя, но всъщност воювали едновременно срещу Англия и Франция — всички тези страни участвали във „Великата игра“, както я наричали тогава. През следващия XX век Крим бил окупиран и обезлюдяван от най-различни сили по време на двете световни войни. Това продължило до 1954 година, когато Хрушчов, главният секретар на СССР, поставил Крим под управлението на Украйна. Това решение създава проблеми до днес.

Украинците никога няма да забравят глада, на който ги подложил Сталин през трийсетте години на XX век, няма да забравят милионите мъртъвци, няма да забравят и как диктаторът подложил на унищожение стотици хиляди кримски татари, наследници на Чингиз, изселвайки ги наведнъж към земите на Узбекистан. Украинците мразят Русия, докато на болшинството руснаци, живеещи в Крим, не им допада идеята, че са част от Украйна.

Но никой не обичал арменците. Те са сред първите народи, приели християнството още от времената на Евсевий Кесарийски^[1] — техните древни църкви все още могат да се видят по протежение на черноморския бряг, — но едновременно с това оставали чужди на всички други обитатели на района. После често влизали в съюз с руснаците или гърците за борба срещу османските турци, което довело до множеството кланета над арменците през последните сто години. По време на такива чистки никой не се обявявал в тяхна защита, независимо че били християни — нито руската, нито гръцката, нито римската църква. Това принудило арменците да напуснат района на Крим.

Всъщност това бягство, тази диаспора — думата произхожда от гръцки и означава „разпръскване на семената“, — започнала още в прастари времена и изиграла ключова роля за разказа, който излагам сега. Впоследствие този факт от древната история се оказал много ценен за Тарас Петросян, а и не само за него. Ще обясня за какво става дума.

Народът мини е сред най-древните култури, обитавали обширното Арменско плато в продължение на хиляди години. Занимавали се с търговия. Тези планински земи се спускат на север към Черно море, а на юг — към месопотамските равнини. През годините мините лесно се премествали в тази посока, спускали се по течението на реките Тигър и Ефрат, достигали Сърцето на Вавилон, шумерските земи и Багдад.

Трима от „новите“ императори завладели части от широкото Арменско плато и го поделили помежду си — това били руският цар, турският султан и иранският шах. Границите им се срещали в центъра на платото, където на височина от 5100 метра се издига вулкан от обсидианови скали — планината Арарат. Истинското й име е Koh-i-Noh — Планината на Ной. Нарича се така, защото някога, след оттеглянето на водите от потопа, на върха й спрял Ноевият ковчег. Свещено място в сърцето на древния свят, кръстопът на пътниците от изток и запад, от север и юг.

Тарас Петросян отлично знаел тази история. Освен това проумял, че едно могъщо наследство от древността може да бъде пробудено за живот и в модерния свят да придобие още по-голямо значение.

През 1980 г. Тарас Петросян бил над трийсетгодишен, красив, интелигентен и амбициозен. В същата година Михаил Горбачов поел властта в Съветския съюз и чрез всеобхватния размах на своите гласност и перестройка дал на всички глътка свеж въздух. Тази политика скоро щяла да се превърне в мощен порив, който да отвее подобно на сухи листа гнилите и рушащи се структури на старото Политбюро, заедно с неясните им идеи и изхабени планове.

СССР се сринал в прахта, но все още не съществувала друга организация, която да го замести.

В този вакуум напред пристъпили онези, които имали вече собствени планове. Тези хора или били отлично поставени професионално, или били вече въоръжени с капитали, придобити по нечестен път и с твърдото решение да ги реализират. Гангстери и черноборсаджии предлагали „предварително заплатена охрана“, обеднели правителствени администратори и банкрутирали учени продавали търговски тайни и оръжейни планове, а през 1992 г. чеченската мафия нанесла последния майсторски удар, като отмъкнала с измама повече от 325 милиона долара от Националната руска банка.

Освен това се появили и още един тип опортюнисти — новоизпечените олигарси предприемачи от рода на Тарас Петросян.

Той се ожени за мама, когато бях шестгодишен. В шахматните среди вече бяха чували за мен — „Вдовицата на смел руски ветеран отглежда дете чудо в шахмата“. Нали се сещате, все от този род.

С помощта на средства, предоставени от „партньора му в сянка“ Базил Ливингстън, Тарас Петросян създаде веригата си от модни ресторанти и шикозни клубове, пръснати из цяла Русия. Вторият ми баща отлично разбираше отчаяния глад на руснаците — глад съвсем не за храна, а за допир с истинския лукс след десетилетията на съветското мрачно управление. Знаеше и как да реализира търговски печалби от този глад. Той никога не опровергаваше слуховете, че е наследник на голям род, занимавал се с доставки на храна за царския дворец в имперска Русия и държеше на всяка маса в ресторантите му да има купичка с лед, пълна със запазената марка на този род — черния хайвер.

Дизайнът и вътрешното оформление на всяко негово заведение напомняха някое от местата, от които арменците произхождаха или където бяха мигрирали през вековете. В Санкт Петербург например Тарас отвори скъпарски клуб енотека, в който се сервираха ястия от Централната калифорнийска долина. В ресторант „Златното руно“ в Москва пък се поднасяше гръцка кухня, козе месо и гръцки вина — това беше асоциация с храните, които навярно са ядели Язон и аргонавтите, докато прекосявали Черно море от Колхида до Томис.

Но най-посещаван от всички беше частният московски клуб „Багдадис“ — скъпата членска карта се издаваше само на хора, изрично поканени от управата на заведението. Доходите само от този клуб стигаха Тарас да осигурява за мен, малкия си доведен син, най-добрите преподаватели и партньори по шах, които можеха да се купят с пари.

Това му даде и възможност да спонсорира много шахматни турнири. Причините, поради които Тарас правеше това, ще станат ясни след малко.

„Багдадис“ беше нещо повече от обикновен моден клуб. Там, сред екзотична обстановка от ориенталски медни подноси, камилски седла и самовари се сервираше близкоизточна кухня. До всеки диван стоеше скъпа шахматна дъска. На входа гостите се изправяха срещу голям портрет на великия халиф Харун ал-Рашид, под който бе изписано изречението:

Багдад преди хиляда години — родина на състезателния шахмат.

Известно е, че от всички запалени играчи в историята на шаха единствено този знаменит халиф от династията на Абасидите, който, както твърдят легендите, можел да играе едновременно две шахматни партии, при това със завързани очи, превърнал играта на шах в упражнение по военна тактика от най-висока проба. По този начин халифът направил така, че на шаха вече не се гледало като на хазартна игра или на способ за гадаене — неща, забранени от корана — и го поставил в съответствие с изискванията на свещените текстове на исляма.

Най-интересното в този клуб бе частната колекция на втория ми баща от редки шахматни фигури, които бе събирал от цял свят. Те стояха подредени в осветени ниши край стените. Тарас Петросян бе известил всичките си познати, че във всеки един момент има готовност да закупи нови фигури, стига да му бъдат предложени, и да ги добави в колекцията си. Бе дал да се разбере, че цената няма значение — за шахматна фигура той винаги бе готов да наддава до момента, в който конкуренцията се откаже.

Съществуваше, разбира се, един определен шахматен комплект, от който той особено се интересуваше. След падането на Съветския съюз, последвано от атаките на 11 септември и нахлуването на американски войски в Ирак — всички тези събития всъщност се случиха в рамките на някакви си десет години, — всеки по света, който се нуждаеше от незабавна финансова инжекция, можеше да я получи от Тарас срещу фигура от шаха Монглан, стига да можеше да му я предложи в замяна.

Когато руското правителство се обърна срещу частните предприемачи, вторият ми баща набързо се отърва от бизнеса си в Русия и замина за Лондон. Мисията по събирането на шаха обаче остана незасегната от промените — Тарас и неговият „партньор в сянка“ продължиха методично да я изпълняват. И със сигурност се приближаваха до целта си.

Убеден съм, че преди две седмици, точно преди убийството на Тарас Петросян в Лондон, нещо, което той и партньорът му търсеха, е било изнесено от Багдад.

* * *

— Боя се, че май наистина те бях подценила, господинчо — усмихна се Кий и поклати глава, сетне топло го потупа по ръката. — Какво детство, а? Отгледан от човек, който явно е бил толкова хладнокръвен и безскрупулен, че единствената причина да се ожени за майка ти е била да се докопа до теб. Ти си бил неговият законен пропуск, обяснението на иначе напълно нечестивата му мисия да се превърне в шахматен гуру на най-добрите в играта!

Сигурна бях, че Вартан веднага ще скочи срещу подобна двусмислена забележка, при това направена от жена, с която в края на краищата едва се познават, а и която никога не е и виждала Тарас Петросян. Наместо това той се усмихна и отвърна:

— Изглежда, аз също съм те подценявал.

Имах обаче още един въпрос — беше дълбал съзнанието ми през цялото време, докато слушах историята на Вартан. Въпрос, който бе накарал кръвта ми отново да затупти силно зад очните ябълки. Усещането се изостряше допълнително от непрестанното монотонно бръмчене на самолетния двигател.

Не бях много сигурна как точно да се насиля да задам въпроса си.

Изчаках момента, в който Кий отиде да поеме отново управлението от автопилота и да провери местоположението ни. После си поех дълбоко въздух.

— Доколкото разбирам — обърнах се към Вартан, а гласът ми потреперваше, — ако мисията на Петросян и Базил Ливингстън е била да съберат колкото се може повече фигури от шаха Монглан, то в това число би трябвало да влиза и фигурата, която ти и баща ми сте видели в Загорск, нали така?

Вартан кимна и се вгледа внимателно в мен. После направи нещо напълно неочаквано. Взе ръката ми в своите, наведе се и ме целуна по челото, сякаш бях малко момиченце. Почувствах топлината на кожата му, докосваща моята в две точки, сякаш бяхме свързани в обща електрическа верига. После, доста неохотно, Вартан ме пусна.

Бе ме хванал толкова неподготвена, че почувствах как гърлото ми се сви и очите ми се напълниха със сълзи.

— Трябва да ти разкажа всичко — каза шахматистът тихо. — В крайна сметка затова сме тук. Сигурна ли си, че можеш да го понесеш точно сега?

Не бях сигурна, но кимнах утвърдително.

— Турнирът в Москва, мачът между мен и теб… Тогава бях още дете, не разбирах какво всъщност става. Но оттогава доста мислих и стигнах до извода, че единствената причина за организирането на този мач е била необходимостта двамата с баща ти да бъдете примамени в Русия. Иначе никога не биха могли да накарат баща ти да стъпи на руска земя доброволно. Майка ти го пазеше. Сега разбираш ли?

Разбирах. Прииска ми се да пищя и да си скубя косата. Знаех, че думите на Вартан удариха точно в целта. Знаех какво точно означават.

В известен смисъл аз бях убила баща си.

Ако не беше детинското ми увлечение да стана най-младият гросмайстор в света, ако не беше застаналата пред очите ни златна възможност да постигнем тази цел, баща ми за нищо на света не би се върнал в родината си.

От това се бе страхувала майка ми.

Затова след смъртта на татко ме накара да се откажа от шаха.

— Днес, когато знаем за Играта толкова много — продължи Вартан, — всичко си идва на мястото. Всеки участник в нея тогава със сигурност е знаел кой е баща ти: не просто великият гросмайстор Александър Соларин, но и значим играч, съпруг на Черната царица. Вторият ми баща го е примамил в Русия, за да му покаже, че с Ливингстън притежават важната фигура, може би и с надеждата да опита да сключи с баща ти някаква сделка…

Вартан млъкна и ме загледа така, сякаш му се искаше да ме вземе в прегръдките си и да ме утеши. Но неговото изражение също беше толкова разстроено, че май той самият се нуждаеше от утешаване.

— Екси, нима не разбираш какво означава всичко това? — попита той. — Баща ти е бил пожертван, но аз съм бил стръвта, с която са ви подмамили да влезете в капана!

— Не, това не е вярно — отвърнах аз и сложих длан върху ръката му точно както Кий бе сторила одеве. — Исках да те победя, да стана най-младият гросмайстор в света, точно както си искал и ти. Тогава сме били просто деца, Вартан. Как да предположим, че онова, което се е случвало, е било нещо повече от обикновена игра? Ние нямаше да знаем нищо дори днес, ако Лили не ни беше разказала всичко!

— Е, днес отлично знаем как са стояли нещата тогава — каза Вартан. — Но със сигурност е трябвало да се досетя и по-рано. Преди месец Тарас Петросян ме повика в Лондон. Не се бяхме виждали с години, от времето, когато емигрира. Организирал някакъв голям турнир, искаше да участвам в него. Навярно за да си гарантира присъствието ми, той не се сдържа и ми припомни, че ако не била неговата щедрост по отношение на моето обучение през всичките години, през които изпълнявал ролята на мой баща, никога нямало да спечеля гросмайсторската титла. Всъщност каза ми право в очите, че съм му длъжник. Но малко преди турнира, веднага след пристигането ми в хотел „Мейфеър“, където живееше, установих, че той има наум нещо съвсем друго, нещо много по-важно, което трябва да изпълня, за да му се „отплатя“. Не ставаше дума просто да играя в някакъв си турнир. Той ме помоли да му направя една услуга. После ми показа писмо, което получил от майка ти…

Вартан замълча, явно изражението ми е станало твърде красноречиво. Кимнах му да продължи.

— Та, както казах, Петросян ми показа писмо от Кат Велис. От него разбрах, че в ръцете на Тарас явно се намират предмети, принадлежали на покойния ти баща. Тарас държеше майка ти да си получи тези предмети обратно колкото е възможно по-бързо, но Кат не искаше вторият ми баща да й ги изпраща от свое име, нито да ги дава на Лили Рад по време на турнира. Тези две възможности майка ти бе нарекла в писмото си, цитирам, „непредпазливи“. Тя предлагаше Тарас да направи така, че аз да изпратя въпросните предмети анонимно на доктор Ладислаус Ним.

Рисунката на шахматната дъска.

Картичката с Жар-птица.

Снимката.

Всичко съвпадаше. Да, Тарас навярно се е сдобил с картичката, като я е измъкнал от джоба на палтото ми в Загорск, но как, за бога, бе попаднала в ръцете му рисунката на шахматната дъска? Ним смяташе, че тя се намира у Татяна. Ами „единствената съществуваща снимка“ на семейството на баща ми? Как се бе оказала тя у Петросян?

Но Вартан още не беше приключил.

— Освен това в писмото си майка ти ме канеше заедно с Тарас и Лили Рад на гости в Колорадо след края на турнира. Съгласих се. Ще обсъдим всичко, когато се видим тук, при мен — така пишеше в писмото. — Шахматистът помълча и добави: — Но както сама знаеш, вторият ми баща беше убит още преди края на турнира. Двамата с Лили се срещнахме в Лондон тайно. Не бяхме сигурни какво точно от всичко това, което майка ти бе споделила с всеки от двама ни, можем да разкрием един пред друг при срещата си, още повече че Лили не бе успяла да се свърже повторно с нея. Но и двамата нямахме доверие нито на Петросян, нито на Ливингстън. Съгласихме се, че участието на Петросян, комбинирано с кодираните покани за тържество, които майка ти бе разпратила до всички ни, ясно показват, че смъртта на баща ти в Загорск не е била нещастен случай. Аз бях единственият друг, присъствал на убийството му, и дълбоко в себе си смятах, че и предметите, които бях пратил на майка ти, по някакъв начин също имат нещо общо с него. В момента, в който двамата с Лили научихме за внезапната и подозрителна смърт на втория ми баща, бяхме единодушни, че трябва да напуснем незабавно турнира. За да не привличаме внимание, сметнахме, че е най-разумно да летим до Ню Йорк, а след това да отидем до Колорадо с частната кола на Лили.

Вартан млъкна и ме загледа мрачно с тъмните си очи.

— Разбира се, ти знаеш как се разви историята по-нататък.

Е, не беше съвсем така.

Вартан може и да не знаеше как Петросян се е сдобил с предметите, които майка ми е помолила да бъдат изпратени на Ним, но беше очевидно, че присъствието на още един предмет оставаше необяснено.

— Черната царица — казах аз. — В Мериленд ти спомена пред мен и Кий, че сам си пратил рисунката на шахматната дъска на Ним. Току-що пък ми обясни защо и по какъв начин си го сторил. В Мериленд обаче каза още, че си убеден, че Тарас Петросян е бил убит, защото е изпратил на майка ми Черната царица. Пак ти ме осведоми, че си видял тази фигура от шаха за последен път преди десет години и тя се е намирала зад стъклена витрина в съкровищницата в Загорск. Как е попаднала в ръцете на Петросян? Как и най-вече защо той би изпратил нещо толкова опасно и ценно на майка ми от свое име, след като е бил наясно, че тя се е бояла дори да общува с него лично?

— Не знам със сигурност — отвърна Вартан. — Но като имам предвид случилото се през последните няколко дни, у мен се оформи едно много сериозно подозрение. Хрумна ми, че — колкото и странно да звучи — още преди десет години, когато всички бяхме в Загорск, Тарас Петросян вече е притежавал тази фигура. В края на краищата Тарас беше човекът, който уреди последната партия в онзи турнир да се играе на онова отдалечено място в манастирския комплекс; той лично ми каза, че Черната царица току-що е била открита в подземията на Ермитажа, и ми обясни колко известна е тя; пак той ми съобщи, че фигурата е донесена в Загорск специално за да бъде изложена пред публика, докато се провежда турнирът, в който ние двамата с теб участвахме. Тогава защо да не е възможно отново Тарас Петросян, човекът, който е подмамил вас с баща ти да дойдете в Русия и е поставил фигурата на Черната царица в онази стъклена витрина вероятно с надеждата, че когато Александър Соларин я види…

Вартан млъкна, защото стана ясно — поне за мен, — че тези разсъждения не водят до очевиден отговор на въпроса каква е могла да бъде целта на Тарас Петросян тогава. Не можехме да разберем какво се е надявал да излезе от всички негови хитри ходове преди десет години. В резултат от тях не се е случило нищо. Освен смъртта на татко.

Вартан разтри скалпа си, за да активира кръвообращението. Той също не можеше да проумее смисъла на историята в Загорск.

— Досега винаги сме смятали — предпазливо подхвана той, — че Петросян и баща ти играят в противникови отбори. Ами ако не е било така? Ако вторият ми баща през цялото време се е опитвал да установи връзка с родителите ти? Ако винаги е бил на тяхна страна, но по някаква причина те не са го знаели?

Тогава прозрях.

В същия момент прозря и Вартан.

— Не знам как Петросян се е сдобил с рисунката на шахматната дъска — казах аз. — Може да е бръкнал в джоба на палтото ми и да е взел картичката с Жар-птица, макар че тя не значи нищо за никого другиго освен за мен и за баща ми. Но едно нещо знам със сигурност. Има само един човек на този свят, който би могъл да даде на Петросян снимката, която ти си сложил в един пакет заедно с другите две неща и си изпратил на чичо ми. Същият този човек предупреди мен и татко пред съкровищницата в Загорск, като ни подаде картичката.

Поех си дълбоко въздух и се опитах да осъзная накъде точно ме води нишката на мислите ми. В този момент и Кий слушаше внимателно от мястото си пред пулта за управление.

— Смятам — продължих, — че човекът, който преди десет години е дал на Тарас Петросян Черната царица, човекът, който може би дори му е помогнал да примами мен и татко в Москва, е същият човек, който му е дал и снимката, която е трябвало да стигне до майка ми, но в крайна сметка е била пратена на Ним от теб. Целта на снимката е била да накара мама да повярва на думите на Петросян. Този човек е моята баба! Майката на баща ми! Ти и Кий първи ме наведохте на тази идея, когато ми обяснихте теорията на майка ми, че всъщност няма Игра, че всички ние по някакъв начин сме част от един и същи отбор! А ако баба ми наистина стои зад всичко, то това означава, че…

Вартан и аз се спогледахме от удивление, а аз просто не можах да се накарам да изрека думите, които бяха на езика ми. Въпреки всичко, с което вече се бяхме сблъскали, това беше твърде много. Беше непредставимо.

— Това означава — обяви Кий през рамо, — че разкрихте причината, поради която майка ти се крие. Причината, поради която организира онова парти. Причината, поради която ме прати да те взема и да те отведа при нея. А причината е, че баща ти е още жив.