Катрин Невил
Пожарът (33)

Котелът

„В почти всички световни митологии съществува съд с вълшебни свойства. В някои случаи от него се черпят младост и живот, друг път той притежава силата да лекува, възможно е, макар и по-рядко, в него да бъдат открити… вдъхновяващи сили и мъдрост. Често, особено ако е представен под формата на котел за готвене, съдът е свързан с възможността за трансформация; с това си свойство той става широко познат като vas Hermetis^[1] в алхимията.“

Ема Джунг и Мари-Луиз фон Франц, „Легендата за Граала“

Жив.

Разбира се.

Чувствах се така, сякаш съм стъпила на непозната планета, носеща се неконтролируемо из времето и пространството. От тази нова гледна точка дори и най-шантавите и нелогични събития през последните няколко дни — спонтанно организирани партита, тайнствени пакети, изпратени от далечни страни, изчезването на майка ми, моето собствено отвличане от страна на Кий — изведнъж придобиха смисъл.

Това откритие беше шокът, който в крайна сметка преля чашата. Иначе не си обяснявам как съм могла изобщо да заспя след разговора ми с Вартан. Когато се събудих обаче, бях абсолютно скапана, лежах в мрака в самолета, върху импровизирано легло от сакове с багаж.

Но не бях сама.

До мен лежеше нещо топло. Нещо живо.

Отне ми минута да осъзная, че двигателят на самолета е млъкнал. Кий я нямаше. Трябва да беше доста след полунощ, защото помнех, че към полунощ бяхме спрели за второ презареждане близо до Пиер в Южна Дакота. Тогава Кий ни съобщи, че се налага да поспи, а било добре и ние двамата да дремнем, преди да се отправим към полет над планините.

В този момент осъзнах, че съм просната върху стегнатото тяло на Вартан Азов. Той лежеше по очи зад гърба ми, преметнал отпуснатата си ръка върху мен и заровил лице в косата ми. Помислих да се измъкна от тази случайна прегръдка, но се сетих, че за това ще се наложи да го събудя, а той навярно се нуждаеше от сън точно толкова, колкото и аз.

Освен това се чувствах много добре така.

Какво ставаше между мен и Вартан? Трябваше да го попитам.

Ако просто почаках Кий да се върне от операцията по презареждането на самолета или където там беше отишла, щях да си осигуря няколко минути за спокоен размисъл, без никакви бръмчащи мотори и непрестанните атаки на различни шокове от емоционално естество. Сама в компанията на успокояващия звук от ритмичното дишане на спящия шахматист до ухото ми.

Имаше доста неща, които да обмислям — повечето от тях за съжаление бяха свързани с опити да оправя оплетените конци на разни доскоро напълно немислими явления. В края на краищата едва преди часове бях разбрала защо майка ми се крие, защо беше предизвикала много хора към активност след толкова години бездействие, а едновременно с това бе крила информация от нас през цялото време. Бе я крила от всички ни, с изключение на Нокомис Кий.

Бях проумяла всичко някъде между първата ни за деня спирка в Мойаоне, гробищните полета на племето пискатауей, и първия ни престой за презареждане на самолета в Дюбук. Тоест всичко се бе случило в рамките на някакви си четири часа — не беше зле. През това време бях притиснала Кий до стената и тя ми призна каква е всъщност нейната истинска роля в цялата схема.

Тя наистина беше Бялата царица.

— Никога не съм казвала, че Гален не е прав — възмути се приятелката ми, когато й припомних как бе отрекла този факт на стълбището на хотел „Четирите сезона“. — Просто казах „Не му обръщай внимание“! В края на краищата ония глупаци там до един са разполагали със своя шанс в Играта. Сега е ред на някой друг да извърши окончателния обрат. Аз и майка ти имаме намерение да сторим точно това.

Майка ми и Нокомис Кий. Трудно ми беше да си ги представя двете да си помагат, но ако трябва да бъда напълно честна, още от детството ни насам всъщност Нокомис винаги бе играла ролята на дъщерята, за която мама винаги бе мечтала.

Черната и Бялата царица в таен съюз.

В главата ми се въртеше постоянно един рефрен, едно от детските стихчета от „Алиса в Страната на чудесата“, нещо от рода на: „Бихте ли били така добри да заповядате на чай с Черната царица, с Бялата царица и с мен?“

Колкото и да бях объркана аз самата обаче, със сигурност бях страшно благодарна за това, че майка ми е преценила, че се налага „да вдигне тревога“, както се бе изразила Кий, през първия етап от пътуването ни, както и затова, че е решила да обедини силите си с другия отбор. Независимо от последствията.

Вече пет пари не давах, че майка ми очевидно е прекъснала връзките си с чичо Ним, нито пък за факта, че Кий бе заключила в хотелската стая онези, които най-вероятно бяха играчи от Белия отбор. По-късно щях да търся обяснението за тези събития. В момента чувствах само облекчение.

Защото най-после бях прозряла нещо. Бях прозряла защо Кий през цялото време се усмихваше иронично и защо бе подхвърляла онези загадъчни забележки относно индианските гробища в Пискатауей. Както и защо изобщо бяхме посетили тези гробища в Мойаоне. „Всички кости и всички тайни“, така бе казала Кий.

Сега разбирах, че ако баща ми наистина бе жив, както твърдеше приятелката ми, и ако мама беше научила за това, ставаше ясно, че през цялото време майка ми не бе защитавала мен, нито пък себе си. Защитавала бе баща ми, който пък беше единственият, намиращ се в ясна и непосредствена опасност.

Вече знаех и защо майка ми толкова се е бояла през всичките тези години, дори още преди случая в Загорск. Бояла се е, защото е поставила баща ми в опасност. Тайните на шаха Монглан не са били погребани при костите в Пискатауей, независимо че самите фигури били заровени.

Тези тайни са били скрити в паметта на моя баща.

Александър Соларин се е оказал единственият от всички замесени в Играта, който знаел къде се намират скритите фигури. Ако той беше още сред живите — а аз бях сигурна, че Кий и майка са прави за това, — на всяка цена трябваше да го намерим, преди някой друг да го е сторил.

Молех се само да не сме закъснели.

* * *

Кий не се шегуваше, когато на паркинга пред ферибота ме попита дали имам и „най-бегла представа“ колко трудно е било да организира моето бягство. Небето се обагряше във виолетово, а ние запалихме двигателя на малкия самолет, прехвърлихме се над Блек Хилс и Маунт Ръшмор и се отправихме към Скалистите планини. Кий бе доизпипала още някои технически подробности — самолетът беше под наем, а не регистриран на нейно име, не беше попълнила и летателен план, така че щеше да бъде много трудно не само да ни проследят, но дори и да се досетят накъде изобщо сме се отправили.

Ако служителите на летищата те познават, обясни Кий, няма никакъв проблем. Бяхме спирали само на места, на които тя бе сигурна, че ще намери някой познат по всяко време на денонощието и ще може да кацне при него в момент, в който другите служители отсъстват. Такъв бе случаят с нейния приятел, механика от резервата на сиуксите, който бе презаредил резервоара ни снощи в Пиер, за да можем да излетим преди разсъмване.

Сега, навлечени във ватираните зимни екипи, донесени от Кий, се реехме над покрива на света.

— Зората! — извика Кий към планинските върхове. — Какво събуждане само! Елате да видите!

Да се нося на височина пет хиляди метра над Скалистите планини с малък самолет точно на зазоряване винаги е било преживяване, което ме оставяше без дъх. Върховете бяха само на сто метра под нас. Слънцето изгряваше зад гърба ни, позлатяваше крилата ни, малкият самолет пореше разкъсаните розови облаци като граблива птица. Виждахме и най-малките подробности под нас: грапавите виолетови скали, забулени със сребрист сняг, стръмните склонове, покрити с ели и смърчове, искрящото тюркоазено небе.

Десетки пъти бяха правили такива полети над планините с Кий, но никога нямаше да ми омръзнат. Вартан буквално се беше лепнал за илюминатора, пленен от великолепната гледка. Божията земя — така наричаха местните тези планини.

Да се приземим в Джаксън Хоул четири часа по-късно обаче си беше едно качествено различно преживяване. Кий профучаваше като стрела през планинските проходи, понякога само на метри от скалите отстрани, а това винаги ме изнервяше. После с премерени маневри Кий спусна самолета в долината. Всъщност премерените маневри по принцип бяха задължителни, ако опитваш да приземиш самолет в Джаксън — долината бе твърде дълбока.

Кацнахме някъде преди обед, грабнахме саковете, натоварихме ги в лендроувъра, който Кий винаги държеше на летището, и постигнахме мълчаливо съгласие, че се налага веднага да отидем да хапнем.

По-късно, преяла с бъркани яйца с бекон, препечени филийки, портокалово сладко, пържени картофи, плодове и пресен сок, както и литри черно кафе, осъзнах, че ям за първи път след вчерашната закуска, поднесена ми любезно от чичо Слава.

Практиката да ям веднъж дневно определено трябваше да бъде прекратена в най-скоро време.

— Къде ще се срещнем с нашата приятелка? — попитах Кий, когато платихме и излязохме от ресторанта. — В апартамента ти ли?

— Ще видиш — отвърна тя.

Кий държеше стая в хотелската част на местния спортен клуб, за да може да преспива там при дълги полети, а също и за да имат другите пилоти, с които работеше, място, където да нощуват и да се изкъпят, когато са се отправили далеч на север. Самата аз бях отсядала там няколко пъти. Клубът бил обзаведен по поръчка от един корабостроител. Целта била максимално оползотворяване на наличното пространство. Беше едновременно удобно и изискано. Имаше спортни зали и дори фитнес за вманиачените по добрата физическа форма.

Майка ми не беше в апартамента. Кий нареди да оставим саковете, после премери колко е висок Вартан и измъкна от гардероба три леки, но дебели ватирани гащеризона и поръча да ги навлечем, заедно с по един чифт водонепромокаеми туристически боти за сняг с ципове. После се върнахме в колата. Кий подкара, без да дава допълнителни обяснения.

След половин час обаче вече бяхме подминали отбивката към Тетън Вилидж, един от най-популярните ски курорти в САЩ, и езерото Морган и разбрах, че вече напускаме така наречената цивилизация, и определено се изнервих.

— Мислех, че отиваме да вземем мама, а след това да й помогнем да намери баща ми — обърнах се към Кий. — Този път обаче води само към Националния парк „Йелоустоун“.

— Правилно — увери ме Кий и ме дари с любимия си саркастичен поглед. — За да вземем майка ти с нас, първо трябва да я намерим. Тя се крие, забрави ли?

* * *

Помислих трезво и, признавам, реших да оставя всичко на Кий. До момента проведената от нея мисия бе безупречна до най-малката подробност. Самата аз не можех да се сетя за по-добро скривалище за майка от парка „Йелоустоун“ през зимата. Там определено никой не можеше да я намери. А тук си беше зима, независимо че официалният календар подвеждащо сочеше пролет.

Във Вашигтон в началото на април се провеждаше Фестивалът на цъфналите вишни, а туристическият сезон беше в разгара си. А в Северен Уайоминг триметровите жълто-червени колове, маркиращи трасетата, стояха забити в снега край пътищата от средата на септември. Зимата тук можеше да продължи до юни. Най-малкото тогава се откриваше къмпинг сезонът.

От ноември до средата на май достъп до парка имаха само верижни снегомобили, които се резервираха предварително. От следващата година дори и те щяха вече да бъдат забранени в „Йелоустоун“ — първия национален парк в света. Федерални разпоредби. Дори сега дългото 225 километра централно шосе в парка, образуващо една голяма фигура 8 и носещо името Голямата примка, бе затворено напълно в северните си части.

Само за пазачите на парка и учените, които работеха тук, нямаше забранени територии. Колегите на Кий например провеждаха най-важната част от изследователската си работа точно по това време на годината. Май това й беше хубавото на цялата ни тайна операция, макар че аз лично все още не можех да видя Голямата картина, както приятелката ми би се изразила.

Стигнахме входа на парка. Кий показа пропуска си и взе три билета. Тримата се метнахме в един снегомобил — нещо като бус с гъсенични вериги вместо колела и съоръжение, подобно на водни ски отпред, което да ни помага да не затънем в дълбокия сняг.

Вътре вече се бяха настанили други хора, туристи, които през цялото време възклицаваха „оо!“ и „аа!“, докато приказливата екскурзоводка показваше някои от десетте хиляди геотермални извора на парка. През цялото време чувахме „ето тук, вляво“ или пък „ами вдясно“. Освен това жената поръси всички ни със сериозно количество малко известна история на американския Запад, включваща и някои факти от първите години съществуване на парка.

Вартан изглеждаше действително запленен. По едно време обаче екскурзоводката започна да ни облъчва с данни за интервалите на изригване на един от най-известните гейзери Олд Фейтфул, наречен така заради точните и равни интервали, на които изригва. Момичето обясняваше, че ако гейзерът изригва вода в продължение на две минути на височина от 36 метра, то това означава по-кратък интервал до следващото изригване — около 55 минути, а ако изхвърля вода в продължение на пет минути на височина 37,5 метра, то следващото изригване ще настъпи след около 78 минути. Видях как погледите на хората започнаха да блуждаят, а около устата на Кий се бе образувала стегната гънка — тя с всички сили се стараеше да не се засмее.

Слязохме от снегомобила при хотел „Олд Фейтфул“. Там Кий се запъти към две моторни шейни, отбелязани със знак „Запазено“ само за пазачите на парка, взе и три чифта снегоходки, които можеха с едно щракване да се закопчават на обувките, в случай че се наложи да ходим пеша.

Кий възседна едната шейна, аз седнах зад гърба й, а на другата се метна Вартан и подкара след нас. Отправихме се на север, а зад гърба си чувахме как екскурзоводката и туристите броят секундите до следващото изригване на гейзера:

— Десет, девет, осем, седем, шест…

Изкачихме се на близкия хълм, Кий отби за малко от пътя и посочи зад нас. Вартан също отби и се обърна. Олд Фейтфул изригна и изхвърли вряла вода на повече от трийсет метра височина към ясното синьо небе.

— Експлодира толкова силно дори в този студ? — удивено попита Вартан.

— На много километри под повърхността на земята водата се нагрява до над шестстотин градуса по Целзий — отвърна Кий. — Когато достигне повърхността, изригва, без да се интересува какво е времето навън. Просто чувства облекчение да излезе на свобода.

— Какво я нагрява така? — продължи Вартан.

— А, много уместен въпрос — отбеляза Кий. — В момента сме застанали върху най-големия вулканичен котел в света. Ако изригне, ще унищожи целия североамерикански континент. Интервалът е около милион години. Не сме сигурни кога точно може да изригне. Но това не е най-големият проблем. Бяхме свикнали да мислим, че йелоустоунската калдера е единствена по рода си. Но вече смятаме, че е възможно този вулканичен котел да е свързан с териториите на Айдахо и планината Сейнт Хелън, а след това да достига до Тихоокеанския регион — един още по-голям кръг от геотермални разседи около ръба на Тихоокеанската плоча, наречен Огненият пръстен.

Вартан я погледна за миг. Стори ми се, че между двамата премина някакво взаимно разбиране, но може би си въобразявах. Нещо, за което си бяха говорили, без да го споделят с мен.

В следващия момент погледът на Вартан се отклони.

Карахме шейните още около трийсет минути, когато Кий отново спря и обяви:

— Излизаме от утъпканите трасета. Близо е, но ни трябват и двете шейни, за да можем да натоварим и приятелката ни, и целия й багаж.

Тя замълча и добави:

— Ако видите любопитни мечки гризли, изключете шумния мотор, легнете по очи в снега и се престорете на умрели.

Да бе. Как не!

Кий потегли през една красива гора, после преминахме по ръба на поле, осеяно с гейзери, чиято сребриста пара се издигаше към небето. Минахме покрай врящите кални извори, които бяхме посещавали като малки. Те бълбукаха като котели на вещици, пукаха и съскаха със звуци, които не могат да се опишат.

В една долчинка точно под нас се показа една от онези малки топли хижи, пръснати из горите в целия парк. Обикновено там сервираха кафе и горещ шоколад на премръзналите скиори или на онези, които караха моторни шейни наоколо. Тази обаче се намираше малко встрани от туристическите маршрути.

Кий извади радиостанция, каквито носеха пазачите в парка, включи я и каза:

— Обади се, край.

И проклета да съм, ако от другия край на линията не се чу гласът на майка ми:

— Защо се забавихте толкова?

* * *

Не бях се виждала с мама от пет години.

Сега тя изглеждаше така, както бе изглеждала винаги: като човек, който току-що се е гмуркал в басейн, пълен с вълшебен еликсир.

На мен като човек, който в ранните си години не се е гмуркал в нищо по-опасно от някоя и друга партия шах, винаги ми се бе струвало, че точно първичната енергия на майка ми, суровата животинска сила, която тя излъчваше, бяха карали всички мъже в живота й да полудяват по нея, а мен — да изпадам в някакво благоговение в нейно присъствие.

Днешната ни среща обаче беше пълна изненада за мен. Когато влязохме в хижата, майка дори не погледна Вартан и Кий, а ме прегърна здраво в един необичаен за нас изблик на чувства и аз потънах в познатия аромат на косата й — смес от сандалово дърво и градински чай. После тя отстъпи от мен, а в очите й блестяха сълзи. След всичко, което бях научила за нея през последните няколко дни, през които тя бе изчезнала, за да може да спаси не само този ужасен шах, но също и татко, и мен, сега бях обзета от още по-силен шок и рязък пристъп на благоговение пред нея в момента на внезапната ни среща.

— Слава богу, че си добре — рече тя и ме прегърна още по-силно, сякаш не можеше да повярва, че ме вижда.

— Няма да е добре още дълго — намеси се Кий, — ако не тръгнем бързичко. Имаме по-важна работа.

Майка ми тръсна глава, сякаш да дойде на себе си, и ме пусна. После се обърна към Вартан и Кий и ги прегърна лекичко поред.

— Благодаря ви — каза тя. — Донесохте ми такова облекчение.

Помогнахме й да изнесе няколко чанти от хижата и тя се качи зад гърба на Кий на едната моторна шейна. После ми кимна усмихнато по посока на Вартан, който тъкмо палеше другата шейна, и каза:

— Радвам се, че дойде лично.

Седнах зад Вартан е се понесохме през гората, следвайки Кий.

Убедихме се, че наоколо е пусто и се върнахме на главния път. След около половин час стигнахме до западния вход на парка откъм щата Айдахо. Бариерата беше спусната, за да спира потока автомобили, запътили се към горския национален парк „Тарги“.

Кий спря шейната, слезе и взе багажа на майка.

— Какво става? — обърнах се аз към двете, когато Вартан изключи и нашия мотор.

— Имаме среща със Съдбата — отвърна Кий. — И тя кара „Астън Мартин“.

* * *

Лили и За-за, увити в кожи, невъзмутимо ни чакаха в „Астън Мартин“, модел венкуиш, за поне половин милион долара, на паркинга на парка „Тарги“. Изглеждаха страшно не на място. Слава богу, наоколо нямаше никой, който да ги види. Но как бяха стигнали дотук, след като паркът бе затворен през зимата? Кий май познаваше всеки пазач в резерватите по света, помислих аз.

Лили и кученцето излязоха от колата да ни поздравят, а Кий се зае да натовари багажа отзад. За-за се протегна от ръцете на Лили и ме дари с мокра целувка, която изтрих с опакото на ръкава си. Леля отиде да прегърне майка.

— Толкова се тревожех — рече Лили. — Чаках с дни в онзи ужасен мотел, без никаква вест от вас. Но явно всичко се е развило благополучно, поне до този етап — най-малкото личният състав е налице. — Та кога тръгваме? — обърна се после към Кий.

— А закъде тръгваме? — намесих се аз.

Май аз бях единствената, на която не всичко бе обяснено.

— Не съм сигурна дали наистина искаш да знаеш отговора — уведоми ме Кий, — но все пак ще ти кажа. Както вече обясних, този сценарий не беше лесен за изиграване, но въпреки това сме предвидили всичко. Набелязахме основните черти на плана онзи ден, когато се срещнахме в Денвър, а после ние двамата с Вартан отлетяхме на изток да те вземем. Сега ще се върнем в Джаксън Хоул, сякаш сме ходили в парка само за да покараме моторни шейни, и ще се навечеряме стабилно. Ще нощуваме в апартамента ми и после хващаме първия полет утре рано сутринта. Майка ти и Лили пък веднага ще тръгнат с колата. Ще се засечем с тях в крайната точка. Боя се, че най-близкото място, в което можем да се срещнем, е Анкоридж…

— Анкоридж!? — изпищях аз. — Мислех, че отиваме да намерим татко! Искаш да ми кажеш, че той се намира в Аляска, така ли?

Кий ме изгледа по обичайния си начин.

— Вече казах, че сигурно няма да ти хареса онова, което ще узнаеш — каза тя. — Но не, не отиваме в Аляска. Там ще ни чакат майка ти и Лили и ще вземат баща ти, когато ние се върнем с него със самолета. Всъщност от съображения за сигурност аз и майка ти сме единствените, които знаем точното местонахождение на баща ти. Знам го, защото съм човекът, който трябва да измисли как да стигнем до него и как да го върнем оттам. Зачаках допълнително обяснение, но го получих.

— Колкото до въпроса къде точно е баща ти… — каза тя. — Мисля, че мястото се нарича Огненият пръстен.