Катрин Невил
Пожарът (36)

Завръщането на осмицата

„Душата е привързана към Града на Осмицата, скрит в съзнанието, интелекта и егото и изграден чрез въздигането на петте ефирни елемента на сетивното възприятие.“

Марк С. Г. Дишковски^[1], „Станси върху вибрацията“

„Какво представлява вселената непосредствено? Тя е… светът, напълно обективен в своята реалност, където всичко съществуващо в полето на сетивното има свой недостъпен за сетивата аналог. Този свят на аналозите [ислямът] нарича «осмият климат»“

Хенри Корбин^[2], „Сведенборг и езотеричният ислям“

„Всички неща са осем.“

Томас Тейлър^[3], (цитира питагорейска максима)

Уст-Камчатски район

Полуостров Камчатка

Лек снежец се носеше из приглушената от облаците слънчева светлина, увиснала над реката. Денят беше прекрасен.

Александър Соларин знаеше кой е той всъщност. Спомнил си бе голяма част от миналото и бе научил много за онова, което го чакаше занапред.

Знаеше също, че може би за последен път вижда тази гледка: реката, по чието течение се бе спуснал от високата долина, блестящите обсидианови планини, увенчани със сняг, издигащи своите розови отровни пари нагоре към небето.

До него се бе изправила майка му, Татяна, двамата стояха на кораба, закотвен в Залива, и заедно очакваха да пристигне бъдещето на Александър Соларин, бъдещето, което щеше скоро да го отведе в друг свят, където майка му не можеше да го последва. Още малко момче, той я бе изгубил веднъж и това бе един от ярките му спомени. Нощта, дъждът, бащата, братът, бабата… И трите шахматни фигури. Спомняше си това твърде ясно, сякаш огромен прожектор в съзнанието му осветяваше всеки миг и всяка подробност от преживяването.

Спомняше си и как бе играл шах. С върховете на пръстите си усещаше хладната гладка повърхност на фигурите, представяше си дъската. Спомняше си партиите, които бе изиграл, толкова много партии. Такъв беше той, такъв е бил винаги: шахматист.

Но имаше и някаква друга, различна игра, тайна игра, подобна на географска карта. В нея всички фигури бяха скрити, но не на дъската, а някъде другаде и човек трябваше да разполага със специално зрение, да напряга паметта си, за да може да надникне зад видимото на пръв поглед и да ги открие. В съзнанието на Соларин малко по малко изплуваха местата, на които бяха скрити някои от фигурите…

Но едно нещо оставаше завинаги скрито от съзнанието му. Денят, в който се случи онова. Когато помислеше за него, експлозията в главата му се завръщаше, мощна както винаги. Болката също се завръщаше.

Ами дъщеря му? Татяна му бе казала, че името й било Александра. Ами съпругата му? Скоро щеше да срещне и двете. Тогава вече със сигурност щеше да разбере истината.

Едно обаче знаеше отсега.

Дъщеря му и съпругата му представляваха важна част от изпълващата го болка.

* * *

Кий никога нямаше да престане да ме изненадва.

Камчатският полуостров, за където се бяхме запътили, се намираше на около 645 километра от изходната ни точка — Чукотския полуостров. Трябваше да прекосим Берингово море, но с нашия ръждясал очукан траулер това щеше да ни отнеме около шест часа.

Бяхме открили траулера заедно — бивш рибарски кораб, преоборудван и превърнат в морски научноизследователски център, стоеше на котва в пристанището на Уст-Камчатск. Корабът бе завързан така, че когато Бобъра Беки кацна във водата точно зад него на мястото, откъдето преди са изтегляли пълните с риба мрежи на борда, никой от пристанището не можеше да я види.

— Забелязвам — осведоми ме Кий, — че вече започваш да вярваш на онова, което ти казах за трудностите при организацията на нашето малко приключение. По тия места дори не са чували за гласност и дори да приемем, че гарван гарвану око не вади и че степента на сътрудничество между изследователите на дивата природа, вулканолозите и местните хора днес е много висока, все пак си заслужава да споменем изключителната сложност на начинанието и огромния риск. Ако някога отново доброволно се навия да организирам събирането на някое семейство, подобно на твоето, просто ме простреляй в крака. Така, докато се възстановявам, ще имам време да премисля още веднъж намерението си.

Признавам, че сега, когато предстоеше след малко да се видя с татко, ме бяха изпълнили подобни съмнения. Усещах, че сърцето му тупти като двигателя на Беки. Не знаех в какво състояние ще го заваря, колко болен е бил, до каква степен се е възстановил. Дали ме помни? Вартан и Кий, прочели сякаш мислите ми, сложиха ръце на раменете ми и заедно се качихме на палубата на закотвения кораб.

В отдалечения й край стоеше висока руса жена, косата й бе прошарена със сребърни нишки. Познах я — това беше моята баба, която никога досега не бях срещала. А до нея стоеше мъжът, за когото през последните десет години бях твърдо убедена, че никога повече няма да срещна.

Баща ми ни гледаше, докато приближавахме, прекосявайки палубата. От десет метра разстояние виждах колко е отслабнал, виждах силните, ясни черти на лицето му и челюстта, очертана на фона на тъмната яка на якето. Наближихме и аз видях посивялата му разрошена коса, която, макар да падаше на челото, не можеше да скрие белега от раната.

Застанахме пред тях и сребристозелените очи на татко се спряха върху мен.

Заплаках.

Баща ми разтвори обятията си и аз се отпуснах в тях, без да продумам и дума.

— Екси — промълви той така, сякаш току-що си бе спомнил нещо жизненоважно, което до момента му бе убягвало. — Екси, Екси, Екси.

* * *

Ако се намираш на Чукотския полуостров, разделящ Чукотско от Берингово море, и погледнеш на запад отвъд Беринговия проток, ще видиш, че само на хвърлей разстояние се намират добрите стари Съединени американски щати.

Нашият траулер се бе отправил на изследователска мисия. С него пътуваха чукотски морски биолози, загрижени за спадащата популация от корморани по северните и източните брегове на полуострова. Ние просто пътувахме с тях. Татяна щеше да се върне заедно с камчатските вулканолози обратно при шаманите чукчи, след като станеше ясно, че ние и нашият завързан за кораба самолет сме откарани до място, откъдето да излетим, без никой да ни забележи. Кий обясни, че когато отново навлезем на американска територия, ще спрем да заредим в град Коцебу, Аляска, и после ще се отправим обратно към Анкоридж.

Бързо се мръкваше по това време на годината. Бяхме насядали на палубата около един мангал, който познатите на Кий ни бяха дали. Пиехме квас, печахме картофи и малки парчета мариновано еленово месо на шиш, заровени сред въглените — нормално за тази част от света меню. Баща ми ме бе прегърнал здраво през раменете. От време на време ме поглеждаше, за да се увери, че все още съм край него — сякаш се боеше, че ще отлетя в нощното небе като птичка.

Великолепната ми баба Татяна изглеждаше едновременно екзотична и неостаряваща с високите си скули и сребристоруса коса, искряща на огъня. Тя говореше развален английски с тежък руски акцент, така че Вартан предложи да превежда. Тя ни разказа онова, което всички отдавна копнеехме да научим:

— Бях арестувана в Крим една нощ през есента на 1953 година и откарана с кораб до лагера. Не можете да си представите какво беше — мнозина умираха на тези кораби, лишени от храна, вода и топлина. Ако ме бяха транспортирали през зимата, сигурно щях да замръзна, подобно на хиляди други затворници. Принудителният тежък труд в системата на лагерите пък бе убил милиони. Не знам колко дълго бях в лагера. Ядяхме помия, пиехме мръсна вода, строяхме пътища през замръзналата земя, ръцете ни бяха изранени и кървяха. Това трая може би по-малко от една година. Извадих късмет, откупиха бягството ми. После късметът ми се оказа още по-голям. Намерих убежище сред камчатските и корякските племена в Далечния север, макар те често да бяха избивани, когато се разбираше, че крият политически затворници като мен. В определен момент племената им почти бяха изтребени. Бяха останали предимно жени — чукчи шамани. Те спасиха живота на Саша. Мъжът, който организира и моето, и неговото спасение, нарича себе си Гален Марч.

Вартан преведе думите й докрай и попита:

— Как така „нарича себе си“?

— Ако името се транскрибира според галското произношение — обясних аз, — ще се види, че Гален Марч не е име, а анаграма на Карл Велики.

После се обърнах към Татяна:

— Не разбирам. Как е възможно същият този човек да е помогнал ти да се спасиш преди повече от петдесет години? Аз съм виждала Гален Марч, той е не повече от трийсетгодишен.

Вартан преведе.

Татяна се обърна към мен и каза на разваления си английски:

— Не, той е много по-стар. Името му не е нито Карл Велики, нито Гален Марч. Ще ви дам нещо, което ще… Как се казва… Ще обясни всичко.

Тя бръкна в дълбините на кожената си дреха и измъкна малък пакет. Подаде го на Вартан и му направи знак с ръка да го даде на мен.

— Той написа това за теб, за следващата Черна царица, и…

Усетих как ръката на татко се стегна около раменете ми. Той почти трепереше, когато прекъсна майка си:

— Какво искаш да кажеш?

Татяна поклати глава и заговори бързо на Вартан на някакъв непознат език, навярно украински. След миг той кимна и се обърна към нас с изражение, което не успях да разгадая.

— Екси, Татяна настоява да ти кажа — започна Вартан, — че е важно всички ние да прочетем написаното от Гален Марч точно сега, в този момент, а най-важно е да го чуем аз и ти. Тя казва, че засега Гален Марч е Белият цар, но не за дълго, по всичко изглежда, че той се надява аз да заема неговото място. Но най-важна от всичко е причината, поради която той иска да се оттегли. Той не може да завърши мисията, твърди Татяна. Само аз и ти можем да го сторим.

Вартан ни загледа, изглеждаше доста объркан. После обърна поглед към баща ми:

— Може би това няма да значи нещо за вас, господине, поне не и докато паметта ви не се възстанови напълно — каза Вартан. — Но майка ви, Татяна, твърди, че човекът, наречен Гален Марч, е всъщност ваш прародител. Той е син на Мини Ренселаас, на монахинята на име Мирей. Истинското му име е Шарло дьо Реми.

* * *

— Майка ти сигурно е знаела това през цялото време — каза Кий. — Това е причината, поради която се е доверила напълно на Гален още от първата им среща. Затова се е съгласила да се върне в Четирите ъгъла, както и да използва помощта на Гален, ако се наложи. А това се е наложило, особено като е станало ясно, че баща ти започва да си спомня някои неща. Щеше да стане страшно опасно за всички ни, ако някой, когото добре познаваме, се бе докопал до него преди нас. Майка ти е решила, че трябва да използва Гален като буфер, и го е повикала в Колорадо, по същата причина е забъркала в Играта и мен, и Вартан. Ето защо майка ти е решила да не дава никаква информация нито на теб, нито на чичо ти, нито на Лили Рад относно плановете си до последния възможен момент. Чичо ти и Лили са били сред играчите при последната партия, а тази, която играем сега, е чисто нова. Освен това и тримата сте шахматисти и обичате рисковете, точно както и баща ти, така че Кат сигурно се е страхувала някой от вас да не обърка нещата така, че това да се отрази на останалите. Затова се е заела сама с цялата организация. Корава жена е тя, скъпа.

Мътните го взели, помислих аз.

Решихме, че ще е по-лесно аз и Вартан първи да прочетем написаното от Гален Марч, а после, ако стане нужда, да го разкажем на останалите. Така че когато двамата останахме сами на светлината на мангала, отворихме пакета и зачетохме историята на Шарло дьо Реми.

Разказът на Белия цар

Нямах още седем години, когато пристигнах от Египет в Лондон с моя учител Шахин, отгледал ме от бебе и който беше за мен не просто баща, а едновременно и баща, и майка. Беше предсказано, че аз съм този, който ще разгадае тайната на шаха Монглан, и майка ми Мирей сляпо вярваше в това. По онова време Играта бе завладяла напълно живота й, всъщност бе го завладяла още преди моето раждане. Играта също бе отнела живота на най-близката й приятелка — братовчедка й Валентин.

Двамата с Шахин пристигнахме в Лондон и узнахме, че по време на нашето отсъствие майка ми е прекарала месеци в Париж заедно с баща ми и е получила от него седем фигури от шаха, отнети от тогавашния Бял отбор. Баща ми обещал да й осигури още фигури, стига да успее да се сдобие с тях.

Узнахме още, че точно преди нашето завръщане майка ми е родила малко момиченце, моя сестричка, плод на срещата й с баща ми. Нарекла я Шарлот. След четири години Шарлот се превърна в красиво здраво дете, а мама, аз и Шахин се потяхме над трудовете на Исак Нютон в помещенията в Кеймбридж, които някога самият той обитавал: стаи с изглед към градините, от които се набавяли продукти за кухните на университета. Там направих едно откритие. Установих, че тайната, над която се бяха блъскали толкова умове през вековете, е нещо повече от възможност за трансформиране на металите от един в друг — тя криеше мистерията на безсмъртието. Тя водеше към Al-Iksir, както я наричаха арабите, към еликсира на вечния живот. Но все още не знаех всичко.

Бях на десет години, а Шарлот — на четири, когато за първи път срещнахме баща ни, Шарл-Морис Талейран, при минералните бани в Бурбон д’Арчимбо. Майка ми, решена да прекрати веднъж завинаги Играта, погубила живота й, ни бе взела със себе си, за да ни използва като аргумент да изтръгне от баща ни обещание да й осигури още фигури.

След онази вечер на баните отново срещнах баща си чак след двайсет години. Той убеди майка ми да му даде малката Шарлот, за да може да я отгледа като свое дете. Майка се съгласи, но все още не можеше да се раздели с мен. Той е пророкът, чието идване е предсказано, казваше тя. Родил се е пред очите на Бялата богиня в пустинята. Той ще разгадае тайната на шаха Монглан.

За последното се оказа права.

В продължение на двайсет години ние с нея се трудихме — първо в Лондон, после и в Гренобъл, но дълго, много дълго време не можехме да направим и крачка отвъд моето първоначално откритие относно това какво всъщност представлява тайната на шаха. Тогава всички вярвахме, че съм прав, че вече сме узнали същността на тайната.

В Гренобъл се намираше Академи Дофине — институтът, чийто основател бе самият Жан-Батист Фурие, автор на „Аналитична теория на топлината“. Аз и Шахин бяхме прекарали много време с Фурие, докато пребивавахме в Египет по време на Наполеоновата кампания. Тогава бях дете, а кампанията завърши с това, че от Египет в Европа бе донесен Розетският камък. Неговото дешифриране отне толкова време, колкото ни отнемаше на нас с майка разгадаването на шаха Монглан. Двете мистерии щяха скоро да се окажат свързани по много неочакван начин.

До 1822 година Фурие бе станал вече известен с великите си трудове, описващи множество научни открития, водещи началото си от Египет. Той лично бе осигурил финансово следването в гренобълската академия на един млад човек, който бе изключително вещ в древните езици и когото ние много добре опознахме. Името у бе Жан-Франсоа Шамполион^[4].

На 14 септември 1822 година Жан-Франсоа прелетя през улиците на Гренобъл до кантората на брат си Жак-Жозеф и изкрещя: „Свързах ги!“ След двайсетгодишен труд, започнат почти от детството му, Жан-Франсоа бе първият, който успя да разшифрова тайната на Розетския камък. Ключът към разкриването й се криел в една-единствена дума: Thoth^[5].

Майка ми бе много развълнувана. Известно бе, че Тот е велик египетски бог, когото гърците сравняват с бог Хермес, а римляните — с Меркурий, бащата на алхимията. Самата египетска земя от много векове се наричаше Ал-Хем. Всички, в това число и Фурие, бяхме сигурни, че Жан-Франсоа е открил нещо повече от простото транскрибиране на египетските йероглифи. Смятахме, че е открил ключа към всички древни тайни. Една от тях — шах Монглан — майка ми държеше в собствените си ръце.

Аз самият чувствах, че се намираме на ръба на велико откритие, в което щях да играя точно тази роля, за която майка ми смяташе, че съм роден. Но колкото и да опитвах, все още не можех да се докосна до него.

По настояване на майка ми оставих Фурие и Шамполион да напредват по своето велико научно откритие, а мама и Шахин — по разгадаването на тайната на шаха Монглан. Аз самият се оттеглих сам в пустинята, за да търся древните надписи, изписани върху още по-древните скали около мястото, на което се бях родил. Майка ми бе твърдо убедена, че единственият начин да се сложи край на Играта веднъж завинаги е единият от двата отбора да се добере до възможно най-много фигури и с тяхна помощ да подреди мозайката на тайната, да създаде течност по така сглобената формула и да я изпие.

Но се оказа, че майка ми страшно греши.

Тази грешка разруши живота й.

Както и моя.

* * *

Когато двамата с Вартан стигнахме до това място на ръкописа, шахматистът сложи длан върху ръката, с която държах листовете.

— Хайде да продължим след малко — каза той меко. — Смятам, че и аз, и ти вече знаем какво е било онова, което е разрушило живота му, както и този на майка му. Знаем и защо е било толкова важно за него да извърши всичко онова, което е успял, както и защо е трябвало да напише това точно за нас.

Погледнах в дълбоките тъмни очи на Вартан, в които проблясваха червени искри, отразени от горящите въглени. Знаех, че е прав.

— Написал го е, защото е още жив — казах аз.

Вартан кимна бавно и добави:

— А онази, която е обичал, е вече мъртва.