Катрин Невил
Пожарът (24)

Четирите сезона

„Seminate aurum vestrum in terram albam foliatum.

«Сейте златото си в бялата земя, покрита с листа». Алхимията (често наричана «Небесно стопанство») използва множество селскостопански метафори… Епиграмата… нуждата да се наблюдава като в огледало. Наученото от жътвата на житото… Забележителният трактат (Secretum), издаден в Лайден през 1599 г.^[1], сравнява детайлно действията, извършвани при отглеждането на пшеница, с операциите, влизащи в състава на алхимичната дейност.“

Станислас Клосовски де Рола, „Златната игра“

Според Ним не разполагахме с никакво време. Врагът — който и да беше той — в момента имаше предимство. Бях поставила изчезналата си майка, както и всички останали, в голяма опасност. Бях се проявила като пълна идиотка, пренебрегвайки предупрежденията, независимо че те блестяха ярко като семафори в самолетен хангар, както би се изразила Кий.

Ами аз самата? Ето ме на, избухвам в сълзи и ридая вече за трети път през последните дванайсет часа, после бърша очите си, оставям чичо да ме целува по косата, да оправя нещата и великодушно да се държи с мен така, сякаш отново съм на дванайсет години.

Ако не ме лъжеше паметта, по времето, когато наистина бях на дванайсет години, положението ми бе действително много по-добро от днешното. Бях дете шампион по шах от световна класа, видяло със собствените си очи как убиват баща му и след това успяло да превъзмогне травмата и да продължи живота си. Какво ми ставаше сега, за бога? Изобщо не можех да измисля как да се измъкна от това ужасно положение.

Днешното ми поведение можеше да бъде обяснено по един-единствен начин: явно през последните десет години смесването в шейкъра за коктейли „Молотов“ на рецептата за мис Самостоятелна личност, получена от Сейдж Ливингстън, и самовлюбеното самохвалство на открит огън от страна на Родо Бужарон бяха довели до разкашкването на онова, което някога бях считала за свой мозък, и превръщането му в нещо подобно на пържен банан.

Трябваше час по-скоро да се взема в ръце.

Да вървят по дяволите всички метафори, асоциации и хиперболи — „пълен напред“, както би казала Кий, при това с пълно снаряжение.

Двамата с Ним постоянно си бъбрехме за маловажни неща, за да отвличаме вниманието на подслушващите, докато чичо ми методично обискираше апартамента ми. В това число и мен самата. Имаше малък скенер металотърсач с размерите на парче тел и с негова помощ претърси всичките ми дрехи, порцелановите ми съдове, спалното ми бельо, книгите и мебелите, както и шаха, донесен от Колорадо, който извади от раницата ми, а после го подреди върху масата в гостната. Дадох му и липсващата черна царица, която досега бях носила в джоба си. Той я сканира и я постави на мястото й на дъската.

После взе раницата ми и напъха в нея мои чисти дрехи от един от шкафовете вкъщи, прибра вътре и броя на „Вашингтон Поуст“. После се обърна към мен.

— Мисля, че подредихме апартамента ти възможно най-добре засега — рече той високо. — Сещаш ли се за още нещо, преди да излезем на разходка?

Кимнах, за да му покажа, че има още един въпрос. Посочих към зимния си пухен анорак, погледнах многозначително и отвърнах на висок глас:

— Трябва да се обадя на Родо за смяната тази вечер, преди да излезем. Все пак работя за този човек.

Ним опипваше гърба на пълното с пух яке, където бе скрита рисунката на шахматната дъска. Там бе по-твърдо, отколкото на останалите места. Чичо повдигна едната си вежда.

Кимнах му, но после внезапно ме озари идея.

— Може би е най-добре да звънна на Родо някъде отвън — подхвърлих аз. — Той имаше някакви поръчки към мен. Ще му се обадя по-късно, когато спрем да починем някъде, за да съм сигурна, че ще купя всичко, от което Родо има нужда.

— Ами да тръгваме тогава — съгласи се Ним и задържа якето, за да го облека. — Каретата ви чака, мадам.

Преди да излезем, взех опасния мобилен телефон от масата, където го бях оставила, и го напъхах между възглавниците на дивана, за да изглежда сякаш съм го изпуснала случайно. В този момент Ним протегна ръка към мен.

На дланта му лежеше швейцарското му армейско ножче.

— За повече всепроникващи прозрения — подаде ми го той с усмивка и стисна многозначително якето. Отправихме се към вратата.

Стигнахме до Ем Стрийт в сърцето на Джорджтаун. Там вече гъмжеше от туристи, прииждащи от Националния парк по случай Фестивала на цъфналите вишни. Пред всеки ресторант се виеха опашки от чакащи да се освободи маса или място пред студения бюфет. Трябваше да криволичим из улиците, за да се разминем с всички. Тротоарите на Джорджтаун и без това бяха достатъчно тежък терен за преминаване с всичките кучешки мръсотии, хлъзгавите и смрадливи плодове, нападали от дърветата гинко билоба, с дълбоките пет сантиметра дупки на местата на липсващите плочки, с всичките колоездачи, които караха по тротоара, за да избягнат криволичещите таксита, с камионите, паркирали напреки пред железните порти на складовете, за да разтоварват в мазетата щайги със зеленчуци и каси с бира.

Но най-лошото бяха туристите, които винаги се държаха така, сякаш град Вашингтон им принадлежеше. Разбира се, всеки път, когато се замислех сериозно над този въпрос, стигах до извода, че той наистина им принадлежи.

— В сравнение с това място Манхатън изглежда спокоен — отбеляза Ним, който продължаваше покровителствено да държи раницата ми с една ръка, а с другата — мен, докато очите му обхождаха хаоса край нас. — Сега те водя на едно по-цивилизовано място. Там ще продължим разговора си и ще набележим план.

— Говорех сериозно. Трябва да изпълня някои поръчки — отвърнах. — Спешно е, а и мястото е само на една пряка оттук.

Ним обаче си имаше свое мнение за спешните задачи.

— Всяко нещо с времето си — отвърна той. — Знам много добре кога си яла за последен път. Но кога за последно си се къпала?

Къпала ли? Толкова ли ми личеше? Положих усилие да не се подуша сама на публично място и да установя колко лошо бе положението. Истината бе, че не си спомнях кога се къпах за последно, но със сигурност осъзнах, че това не се е случвало, откак напуснах Колорадо.

Въпреки това задачата, която си бях наумила, беше също толкова спешна и не можеше да чака.

— Защо не сподели педантичните си желания още докато бяхме в апартамента? — попитах аз. — Можех да си взема един душ там.

— В апартамента ли? — изсумтя Ним. — Във военен лагер има повече удобства. Но бездруго е твърде опасно да се връщаме. Ще изпълним поръчката, за която говориш, щом е толкова важна, но само ако се намира по път към моя хотел.

— Хотел ли? — попитах и го изгледах изненадано.

— Разбира се — отвърна Ним с усмивка, — нали ти казах, че съм в града от няколко дни, зает с издирването ти. Къде смяташ, че съм отседнал? Да не би в твоето спартанско убежище? Или в близкия парк?

В интерес на истината, не смятах нищо. Но ми бе трудно да си представя човек, потаен като Ним, да отседне на място с публичен достъп.

— Кой е хотелът? — попитах.

— Ще ти хареса — увери ме чичо. — Ще промениш атмосферата след този твой пуст и оборудван с подслушвателни устройства апартамент. А и ще се изкъпеш. Хотелът, наред с другите екстри, се гордее и със собствен басейн с олимпийски размери и най-добрата римска баня в града, да не споменавам, че осигурява пълно усамотение, така че с теб ще можем да разработим плана за следващия етап от нашата кампания. Съвсем не е далеч, точно в другия край на улицата. Казва се „Четири сезона“.

* * *

Може би защото произхождах от род на самообявили се философи, майстори на сложните теории като моя чичо Слава например, които винаги предпочитаха да достигнат истината по заобиколни пътища, самата аз никога не съм вярвала в постановката, че първият или най-бързо постигнатият отговор на някой въпрос е непременно верният. Не си падах по Бръснача на Окам^[2]. Но в случая бързината бе от жизнено значение — най-простото решение изглеждаше най-доброто, точно както при светкавичния шах. Докато вървяхме, сбито изложих плана си на Ним и получих одобрението му.

Копирният център, който още използваше оригиналния правопис на името, което бе получил при откриването си през шейсетте, се намираше половин пресечка по-надолу по Ем Стрийт, точно между ресторант „Дим Сум“ и едно мексиканско заведение за хранене, чиято реклама се състоеше в грамаден вентилатор, който изхвърляше парите от готвеното направо на улицата. С Ним си проправихме път през тълпите озверели от глад туристи, надушили храна, за да се доберем до вратата на копирния център.

Той се състоеше от изнесен напред щанд за канцеларски материали и център с копирни машини отзад. Това бе единственото място в района, разполагащо с достатъчно голям ксерокс, който да може да копира цяла първа страница на „Вашингтон Поуст“. Да не говорим за нарисувана с кръв схема на шахматна дъска от осемнайсети век.

За щастие Стюарт, управителят на копирния център, беше почитател на останките от храната, готвена в един точно определен четиризвезден баски ресторант. Беше почитател също на помощник-готвачката, която му ги носеше тайно всеки път, когато се удадеше случай, както и на дългокраката приятелка на помощник-готвачката, която можеше да го изпързаля яко с ролковите си кънки.

В Джорджтаун, както във всяко друго затворено племенно общество, на непознатите се гледаше с недоверие. Техните способности биваха източвани докрай, а след това ги захвърляха да гладуват по улиците, точно какъвто бе случаят с туристите отвън. Но сред местните, подобно на вътрешен кодекс на честта, действаше система от размяна на услуги, наречена „танто за танто“. Татко казваше, че в Русия наричали такива отношения блатные. Както и да е, ставаше дума за принципа на реципрочността.

В моя случай Стюарт уважаваше нуждата ми от поверителност. Когато нямаше никой друг наоколо, той ме оставяше сама да си снимам разни неща на голямата копирна машина, обикновено по поръчка на Родо. Освен това копирният център разполагаше с баня за служителите, която Стюарт ми позволяваше да ползвам. Голям плюс, като се има предвид импровизираният ми график днес.

Оставих Ним пред канцеларските материали да избере няколко твърди картонени цилиндрични кутии, скоч, самозалепващи се етикети и един малък телбод, всичките необходими за намисления от мен план. После си взех раницата, помахах на Стюарт, който в момента шумно снимаше някаква камара листа, влязох в банята и заключих вратата.

Извадих „Вашингтон Поуст“ от раницата, разтворих на пода първите страници, свалих анорака и го хванах обърнат наопаки, за да не се изсипе пухеният пълнеж. После с помощта на миниатюрната ножичка в швейцарското джобно ножче на Ним внимателно срязах конците на шева, направен от Вартан Азов.

Беше почти невъзможно да извадя рисунката, без да напълня цялото помещение с перушина, но в крайна сметка успях да изчистя парчето плат от полепналото по него и да го пъхна, без да го сгъвам, между страниците на вестника. После ги навих заедно на руло и ги пъхнах пак в раницата. Посъбрах перата от пода с малко влажна тоалетна хартия, хвърлих ги в тоалетната и пуснах водата.

Първи етап завършен.

Както се бяхме уговорили, с леко почукване по вратата Ним ми напомни, че е готов да се включи — етап номер две.

Отворих му. Той стоеше пред вратата на банята с найлонова торба, пълна с канцеларски принадлежности. Взех я от ръцете му, подадох му анорака, излязох и той зае моето място в банята.

Заключи се вътре, за да затвори подплатата на якето с телбод, а аз се отправих към копирните машини. Шумът беше оглушителен. За мен това бе добро дошло, така можех да се съсредоточа върху задачата си, без да се налага да си бъбря с някого.

Стюарт ми настрои голямата копирна машина и ме остави да се оправям нататък сама. Сложих първа страница на „Вашингтон Поуст“ върху стъклото и направих четири ясни копия. После прехвърлих страниците до мястото, където бе скрита рисунката на шахматната дъска. Тя бе по-широка от вестникарския формат и малко стърчеше извън страниците, които уж трябваше да я крият, но Стюарт беше в другия край на помещението и си вършеше работата, без да ми обръща внимание.

Сложих рисунката върху стъклото, покрита отгоре с поредната страница от вестника и също я копирах четири пъти. После за всеки случай направих и четири копия от вътрешната страница на вестника, където продължаваха материалите от първа страница. Приключих и сортирах направените копия в четири купчинки с еднакво съдържание — големите страници от вестника, а между тях — по едно копие от рисунката на шахматната дъска. Извадих от найлоновия плик картонените цилиндри, навих всяка купчинка копия на стегнато руло и се заех да ги напъхвам една по една в цилиндричните кутии.

В този момент врявата от другата копирна машина внезапно спря.

— Мътните го взели! Заседна лист — обади се Стюарт. — Алекс, би ли дошла за малко да подържиш това, моля те? В тази цял ден засядат листове, а техникът така и не се появи. Ще трябва да остана след работа да я почистя и сам да разбера какво не е наред.

Сърцето ми биеше с всички сили. Не исках да си оставя работата недовършена, но какво можех да направя? Навих на руло всички документи заедно с оригиналите и ги пъхнах в найлоновия плик. После се отправих към Стюарт да му помогна да оправи другата копирна машина.

— Между другото — подхвърли Стюарт, докато държах тежката тава с хартия, а той се опитваше да измъкне заседналия лист, — не съм сигурен, че изобщо има нужда да правиш това.

— Какво правя? — попитах аз колкото можех по-спокойно.

Откъде можеше той да знае какво правя?

— Искам да кажа — продължи момчето, борейки се да измъкне виновника за аварията — един накъсан и оплескан с мастило лист, докато най-после го издърпа навън, — ако снимаш тези неща за шефа ти, господин Бужарон, той вече беше тук сутринта в компанията на един друг тип. Накараха ме да направя няколко копия от същото, което копираш и ти в момента. Нали и ти снимаш първа страница на вчерашния „Поуст“? Не разбирам. Нов вестник струва по-евтино от няколко копия с този формат. Защо го правите?

Господи! Пулсът ми скочи рязко, борех се да не изпадна в паника.

Всъщност защо наистина Родо е снимал тези страници? Да не би той да е човекът, който е поставил подслушвателни устройства в дома ми и в мобилния ми телефон? Подслушал ли е разговора ни с Ним за написаното във вестника? С кого е бил тук тази сутрин? Защо е копирал първата страница на „Поуст“?

Знаех, че трябва да кажа нещо, за да задоволя любопитството на Стюарт. Същевременно трябваше да се разкарам от копирния център колкото е възможно по-бързо. Ним вече ме чакаше отпред и сигурно, облян в студена пот, вече се чудеше какво ли ме е задържало толкова дълго.

— Ами не съм сигурна защо е снимал тези страници. Нали го знаеш моя шеф — казах аз на момчето, докато му помагах да пъхне тавата с хартията обратно на място. — Май ще облепи цяла стая с вчерашните вестникарски заглавия. Във всеки случай ме прати да направя още няколко копия. Благодаря ти, че ми каза.

Плеснах една десетдоларова банкнота на щанда, грабнах найлоновия плик и на път към вратата изпратих на Стюарт въздушна целувка.

На улицата Ним взе раницата от ръцете ми със загрижено изражение.

— Защо се забави толкова? — попита той, докато си проправяхме път през тълпата.

— Не питай — отвърнах. — Давай да приключваме. После ще ти разкажа.

Без повече приказки се добрахме до централната поща на Джорджтаун две преки по-надолу и се качихме по няколкото каменни стъпала пред нея. Ним ме прикри, докато си довърша работата по навиването на документите и пъхането им в картонените кутии, които в крайна сметка залепих отгоре със скоч. Адресирах ги — една до леля Лили, една до Нокомис Кий, една до пощенските кутии на Ним и на майка ми. Оригиналите изпратих до самата себе си тук, в централната поща на Джорджтаун. За по-сигурно попълних и подписах една от големите жълти бланки, така че пощенските служителки да задържат пощата ми тук, до поискване.

Този път поне, мислех аз, докато с Ним слизахме обратно по стъпалата пред пощата, независимо какво се случи с мен или с останалите, жертвата, направена от умиращата абатиса в руската тъмница, няма да е била напразна.

* * *

Взех си горещ душ с много сапунена пяна и отмих колорадската прах с тридневна давност от косата си. Къпех се в най-елегантната, облицована с мрамор баня, която бях виждала през целия си живот. После с дизайнерския бански костюм, предоставен ми великодушно от управата на „Четири сезона“, и дебелата хавлия, закачена в стаята ми, се отправих към мястото, където чичо бе казал, че ще ме чака — спортния клуб на партера на хотела.

Първо изплувах трийсет дължини в частния басейн на клуба — Ним ми бе направил предварителна резервация. После се присъединих към него в грамадното мраморно римско джакузи. Ако се източеше водата от него, вътре спокойно можеха да се поберат поне петдесет от по-едрите сумо борци.

Едно трябваше да му призная на моя чичо — луксът и комфортът си имаха своите привлекателни страни.

Но в същото време бях наясно, че ако тази Игра, в която бях въвлечена, е наистина толкова опасна, колкото повтарят всички, скоро нямаше да мога да се наслаждавам на каквото и да било. Особено ако продължавах да лентяйствам и да се излежавам в топлата вода тук.

Чичо сякаш прочете мислите ми, приближи и седна на мраморната пейка до мен.

— Като вземем предвид факта, че няма как да предвидим какво точно те очаква оттук нататък — каза той, — смятам, че е най-добре да получиш подкрепа под формата на гореща баня и приличен обяд.

— Нещо като последно желание, а? — попитах усмихната. — Няма да забравя помощта ти. Мозъкът ми вече работи по-добре, това мога да кажа със сигурност. А и днес научих нещо много важно.

— За шефа ти в копирния център, нали вече ми разказа — отвърна Ним. — Поведението му наистина повдига някои въпроси. Ние и без това от липса на въпроси не страдаме. Но има нещо, което…

— Не, открих нещо още по-важно — прекъснах го аз. — Открих на кого мога да се доверя.

Ним втренчи двуцветните си очи в мен с нескрито любопитство. Аз добавих:

— В пощата, а дори и преди това, и за миг не се замислих до кого да адресирам пратките. Знаех на кого мога да се доверя и да му изпратя копия от рисунката на шахматната дъска. Не само на теб и на майка — вие и без това вече сте я виждали, но и на леля Лили и на приятелката ми Нокомис Кий.

— А — каза Ним. — Значи малкото име на приятелката ти Кий е Нокомис. Това обяснява нещата.

— Обяснява какво? — попитах.

Отново ме обзе тревожното усещане, че към мен приближава нещо, с което определено не желая да се срещам.

— Докато ти се къпеше, проверих съобщенията си от вчера — каза Ним. — Почти никой не знае, че съм тук, само икономът ми. Въпреки това вече ме чакаше факс от някоя си „Селене Луна, бабата на Високия Ханк“.

За миг останах объркана, но после видях усмивката на Ним и също схванах. „Селене“ също означаваше „луна“.

— Край бреговете на Гитчи Гъмий, край блестящите води на Голямото море…^[3] — започнах аз.

— Стоеше вигвамът на Нокомис, Дъщерята на Луната Нокомис — довърши цитата Ним. — Тази твоя приятелка наистина ли прилича на бабата на Хайауата от известната поема?

— Само тя си мисли така — отвърнах. — Във всеки случай за нея не би било проблем да отгледа смел воин сам-самичка. Ще се изненадаш — тя знае за съставянето на шифри и кодирани съобщения повече от всеки друг, когото познавам, с изключение на теб. Нарича ги индиански димни сигнали. Да оставим настрана как е успяла да открие къде съм. Какво пишеше във факса?

— Признавам, че май нищо не разбрах — отвърна Ним. — Но сега, след като знам що за момиче е тази Нокомис, ясно е, че кодът е предназначен само за твоите очи.

Той бръкна в джоба на хавлията си, оставена край джакузито, измъкна факса и ми го подаде.

Отне ми цяла минута. Когато обаче разбрах написаното, леко позеленях. Как беше възможно? Никой освен мен не бе виждал онова кодирано съобщение в Колорадо!

— Какво има? — попита Ним разтревожено и сложи ръка на рамото ми.

Само поклатих глава, защото бях загубила дар слово.

Факсът гласеше:

„Късметът на Кити се обърна. Тя се връща от Вирджинските острови, наела е луксозна кола, утре ще бъде във Вашингтон. Казва, че имаш номера й, както и останалата информация, която да ти позволи да се свържеш с нея. Все още е в апартамент А1.“

Съобщението сякаш бе същото. А1 означаваше, че съществува сигурна следа, която ни води към руснаците и тайния апартамент, открит в Багдад. Изразът „късметът се обърна“ определено бе ключът към всичко. Припомних си съобщението на майка ми. Тук вместо комбинацията от римски цифри DC-LX-VI, водеща до резултата 6–6–6, сега написаното гласеше: IV-XL-CD и водеше до резултат 4–4–4. Три цифри, чието произведение даваше числото 64, броят на квадратите на шахматната дъска!

Шахматната дъска е ключът.

А ако Кити-Кат бе поела по маршрут, различен от онзи, който ми бе оставила в рояла в Колорадо, то това означаваше, че може би в момента майка ми се намираше във Вашингтон!

Твърде дълго се бях размотавала тук. Обърнах се към чичо да му кажа, че трябва да тръгвам, и се надигнах, за да изляза от джакузито. В този момент пред мен се изправи най-лошото нещо, което не бях сънувала и в най-страшните си кошмари. Иззад ъгъла се показаха три фигури, които изобщо не можех да си представя, че ще видя някога заедно, най-малкото пък че ще ги срещна в сегашното си положение, а именно притисната в ъгъла.

Сейдж Ливингстън, Гален Марч и шефът ми Родолфо Бужарон.