Катрин Невил
Пожарът (10)

Затворена позиция

„Позиция, за която са характерни дълги плътни редици от пешки и твърде малко място за маневриране на останалите фигури. Повечето от тях са още на дъската и се намират зад пешките, като по този начин възможностите за обмяна на ходове стават крайно ограничени.“

Едуард Р. Брейс, „Илюстрован речник на шаха“

В планината слънцето залязва рано. Докато поканим всички гости да се разположат и приберем целия багаж вътре в хижата, през оберлихта вече проникваше единствено сребристо сияние, което превръщаше дървените животни тотеми в зловещи силуети.

По всичко изглеждаше, че Гален Марч от пръв поглед бе напълно завладян от Кий. Предлагаше услугите си, следваше я по петите и й помагаше да включи лампите в главното помещение, да метне чиста покривка върху билярдната маса и да подреди наоколо й табуретки и пейки.

Лили извини майка ми и обясни, че Кат е ангажирана с решаването на сложен семеен проблем — което, технически погледнато, си беше чистата истина. Леля излъга, като каза, че майка ми вече е звъннала по телефона, за да поднесе извиненията си и да пожелае на всички да си прекарат отлично, независимо че нея самата я няма.

Нямахме и достатъчно винени чаши, така че Вартан наля в няколко чаши за чай водка, която намери на един рафт в бюфета, а чашките за кафе напълни със силно червено вино. Няколко глътки и всички се поотпуснахме.

Докато заемахме местата си край масата, стана ясно, че присъстват твърде много хора, за да е уместно да се впускаме в разяснения на определени въпроси. Бяхме осмина — Кий, Лили, Вартан, тримата Ливингстънови, аз и Гален Марч. До един се чувствахме малко неудобно, но все пак взехме чашите си и вдигнахме тост за нашата отсъстваща домакиня.

Единственото, което ни свързваше, беше поканата, отправена от майка ми. Но шахът ме бе научил отдавна, че онова, което се вижда на пръв поглед, най-често е измамно. Например Базил Ливингстън отговори доста уклончиво и мъгляво на Лили, когато тя го попита за ролята, която е играл в провелия се наскоро в Лондон шахматен турнир. В него Базил бил само партньор в сянка, просто спонсор. Едва-едва познавал Тарас Петросян — истинския организатор на турнира.

Все пак Базил изглежда познаваше и Лили, и Вартан — обръщаше се и към двамата с малките им имена. Колко ли добре ги познаваше? Дали беше просто съвпадение фактът, че и четиримата — в това число и Розмари — в деня на убийството на Тарас Петросян са се намирали в Мейфеър?

— А вие обичате ли шаха? — обърна се Вартан към Сейдж Ливингстън, която се бе настанила възможно най-близо до него.

Сейдж поклати глава и тъкмо се канеше да отговори, когато аз скочих и попитах дали не е време да сервирам вечерята. Работата беше там, че никой в тази група, освен Вартан и Лили, не подозираше за моето минало като некоронована кралица на шахмата. Нито пък имаше понятие за причините, поради които се бях отказала да играя.

Обиколих импровизираната маса и сервирах варени картофи, грах и яхния. Позицията ми се оказа много удобна — въртях се около масата и така можех да слушам разговора, да следя израженията на всички, но в същото време да не привличам никакво внимание върху себе си.

Предвид обстоятелствата това се оказа абсолютно необходимо. В края на краищата моята майка бе тази, която бе поканила всички тук днес. Това можеше да е единствената ми възможност да наблюдавам седмината заедно. А ако дори само част от думите на Вартан бяха истина, то някой от присъстващите със сигурност имаше пръст в изчезването на майка ми, в смъртта на татко или в убийството на Тарас Петросян.

— Значи вие спонсорирате шахматни турнири? — обърна се Гален Марч през масата към Базил. — Какво необичайно хоби. Сигурно много харесвате играта.

Интересен избор на думи, помислих аз, докато сипвах яхния на Базил.

— Не особено — отвърна той. — Господин Петросян беше организатор на лондонския турнир. Познавам го чрез компанията ми за рискови инвестиции. Базирана е във Вашингтон. Финансираме всякакъв тип рисков бизнес по целия свят. Първо падна Берлинската стена, а ние и предприемачи като Петросян се заехме да помагаме на държавите от другата страна на Желязната завеса да си стъпят на краката. Когато в Русия настъпи времето на гласността и перестройката, той вече притежаваше верига ресторанти и клубове там. Мисля, че използваше шаха, за да си прави реклама. А когато хората на Путин удариха едрите капиталисти — в Русия им викат олигарси, — ние му помогнахме да пренесе бизнеса си на Запад. Това е всичко.

Базил хапна малко от яхнията, а аз минах към чинията на Сейдж.

— С други думи — отбеляза Лили сухо, — ти твърдиш, че финансовите операции са убили Петросян, а не Играта, така ли?

— Полицията твърди, че това са непотвърдени спекулации — изстреля в отговор Базил, без да обръща внимание на споменаването на Играта. — Според официалната версия Петросян е починал от сърдечен удар. Но нали я знаеш британската преса с нейните конспиративни теории… — добави той и отпи от виното. — Слуховете около смъртта на принцеса Даяна така и не спряха.

При споменаването на „официалната версия“ Вартан предпазливо хвърли поглед към мен. Лесно беше да се сетя какво точно мисли. Сипах му допълнително грах и се отправих към Лили. Тогава се обади Гален Марч:

— Централата на фирмата ви била във Вашингтон, казвате? — попита той Базил. — Не ви ли е малко далечко? До Лондон или До Русия пък е още по-далеч.

Базил се усмихна, прикривайки снизхождението си.

— Някои части от бизнеса се управляват сами. Често минаваме през Вашингтон, когато отиваме на театър или на покупки в Лондон. Съпругата ми Розмари също често посещава столицата по свои собствени дела. Що се отнася до мен, предпочитам да си седя тук, в „Редландс“, и да се изживявам като фермер.

Зашеметяващата Розмари Ливингстън извъртя очи при думите на съпруга си и се усмихна на Гален Марч.

— Нали знаете как фермерът натрупва малко състояние?

Марч изглеждаше озадачен. Тя продължи:

— Трябва да започне с голямо състояние!

Всички учтиво се засмяха и се заеха с храната, потъвайки в тихи разговори с непосредствените си съседи. Настаних се до Кий и също си сипах една чиния. Знаех, че казаното преди малко от Розмари не е никаква шега. В Колорадо се носеха легенди за състоянието на Базил Ливингстън, да не говорим за влиянието и властта му в бизнес средите.

Много добре бях запозната с тях. Базил работеше в същата област като родителите ми и Кий — енергетиката. Каква беше разликата ли? Всичко, което майка, татко и Кий изследваха, Базил го експлоатираше до дупка.

Да вземем „Редландс“, ранчото на Ливингстънови. То заемаше четирийсет хиляди акра от Колорадското плато и съвсем не беше място, където добитъкът кротко си пасе, а разни изпълнителни директори и губернатори идват на екскурзия. Тук бе и най-голямото находище за добив на индустриален уран в света.

А пък във Вашингтон, съвсем близо до мястото, където живеех, Базил държеше цяла сграда, в която бяха струпани офисите на собствените му лобисти. Те имаха за задача да прокарват точно онези закони, които особено вбесяваха майка ми — например отмяна на данъците за инвеститори, добиващи нефт в Антарктика, и данъчни облекчения за собствениците на автомобили, които гълтат бензин като лами.

Още една причина да поставям под въпрос не просто списъка на поканените от майка ми, но и времето, по което е отправила поканата си. Припомних си, че тя се е обадила на всички ни точно в деня на настъпилата в Лондон смърт на „колегата“ на Базил Тарас Петросян. Организатор и на турнира в Загорск, на който загина баща ми.

Огледах поканените около масата — Сейдж Ливингстън си бъбреше с Вартан Азов, Гален Марч учтиво слушаше приказките на Кий, Розмари Ливингстън шепнеше в ухото на съпруга си, а Лили Рад даваше парченца месо от яхнията на За-за, седнала в скута й.

Ако Лили беше права и в момента тук се развиваше някаква мащабна и опасна Игра, все още не можех да кажа, че различавам кои от нас са пешките и кои — останалите фигури. Цялата история повече ми приличаше на бъркотия от шахматни партии на сляпо, в които играех срещу неизвестни противници, като всички те едновременно правеха подли тайни ходове. Знаех, че вече е време да разкарам цялата излишна информация, за да си осигуря нова гледна точка. Изведнъж осъзнах откъде точно трябва да започна.

От всички, седнали на масата днес, имаше само един човек, когото майка ми не беше поканила. Аз го бях поканила, а майка със сигурност е знаела, че ще го направя. Това беше Кий — най-добрата ми приятелка от времето, когато бяхме дванайсетгодишни. Не можех да пропусна очевидното — тя беше единствената, която можеше да осигури липсващия ключ^[1] към цялата тази объркана ситуация.

* * *

Бях на дванайсет години. Баща ми беше мъртъв.

Мама ме беше отписала от нюйоркското ми училище по средата на срока и ме беше прехвърлила в друго училище насред Скалистите планини в щата Колорадо — на хиляди километри от всички, които някога бях познавала.

Беше ми забранено да играя и дори да споменавам шахмата.

Още в първия ден в новото училище едно наперено русо момиченце с коса, хваната на конска опашка, се приближи до мен в коридора.

— Ти си новата — обърна се тя към мен. След това с тон, който издаваше, че бъдещето ми зависи от отговора, който ще дам на следващия й въпрос, тя запита: — Беше ли популярна в старото си училище?

За всичките ми дванайсет години живот нито в училище, нито на безбройните шахматни турнири, които бях посетила, никой никога не ми беше задавал този въпрос. Не бях сигурна как трябва да отговоря.

— Не знам — отвърнах. — Какво имаш предвид под „популярна“?

За миг тя изглеждаше точно толкова втрещена от моя въпрос, колкото бях аз от нейния.

— „Популярна“ означава — каза тя на края, — че всички останали деца искат да ти се харесат. Те копират начина, по който се държиш, обличат се като теб и правят каквото им кажеш, защото искат да влязат в твоята група.

— В моя отбор, искаш да кажеш — отвърнах аз объркано.

После си прехапах езика. Не биваше да споменавам шахмата.

Участвах в състезания от шестгодишна. Нямах своя група, а в отбора ми влизаха само възрастните ми треньори, например баща ми, както и помощниците, с които преигравах и анализирах партиите си. Като се замисля, май при онези редки случаи, в които изобщо си правех труда да разговарям със съучениците си в старото училище в сърцето на Манхатън, те ме гледаха като пълен аутсайдер с непостижим коефициент на интелигентност.

— Отбор ли? Значи спортуваш. Изглеждаш ми като човек, който е свикнал да побеждава. Трябва да си била популярна. Казвам се Сейдж Ливингстън. Аз съм най-популярното момиче в това училище. Ти можеш да бъдеш новата ми приятелка.

Тази среща в коридора беше моментът, в който аз и Сейдж бяхме възможно най-близки. След това пътищата ни определено се разделиха. Причината това да се случи беше неочакваното ми приятелство с Нокомис Кий.

Докато Сейдж се мотаеше с помпони на мажоретка или с тенис ракетата си, Кий ме учеше как да яздя мустанг без седло и ми показваше кога през лятото фирнът^[2] е подходящ да се пързаляме по него. Майка ми одобряваше тези занимания повече, отколкото участията ми в сбирките на Сейдж в елитния частен клуб в Денвър.

Бащата на Сейдж Базил беше богат като Крез. Майка й Розмари оглавяваше всеки списък с важни особи от Денвър до Вашингтон. В същото време обаче лелееше една специална мечта, свързана със Сейдж, която упорито отказваше да се сбъдне — мечтаеше да види дъщеря си притежателка на карта за членство в ДАР — организацията „Дъщери на американската революция“. В нея членуваха жени, за които се знаеше, че са потомки на героите от 1775 година. Централата им, в това число и Конститюшън Хол^[3], се намираше във Вашингтон, на хвърлей разстояние от Белия дом. ДАР съществуваше малко повече от век, но социалното им влияние беше по-силно както от това на наследниците на първите заселници, така и от влиянието на което и да било друго елитарно дружество, претендиращо за носител на американското културно наследство.

Та това беше проблемът. Онова, което дразнеше Сейдж Ливингстън, когато станеше въпрос за Нокомис Кий, беше именно произходът. Кий беше работила всякаква черна работа по разни хотели и курорти — от камериерка до горски рейнджър, — за да си плати образованието. По същото време Сейдж и Розмари често отскачаха до Вашингтон, където веднага ги вписваха като председателки на благотворителни каузи за събиране на средства за различни обществени институции.

Работата беше там, че Кий сама по себе си представляваше обществена институция. Майка й произхождаше от племената алгонкини и ирокези, можеше да проследи рода си чак до великия вожд Поухатан^[4] — тя беше представител на истинските първи американци. Баща й пък беше от едно от най-известните вашингтонски семейства — това на автора на нашия национален химн „Звездно знаме“, мистър Франсис Скот Кий.

Ако Нокомис стъпеше някога във Вашингтон, ДАР на секундата щяха да опънат червения килим и да го проснат през парка и моста, които носеха името на нейния велик прародител^[5].

Това, от своя страна, да я доведе по някаква случайност право до прага на моя дом.

Вашингтон, окръг Колумбия.

Не знам как ми хрумна точно в този миг — мисълта дойде като внезапен проблясък. Не беше само заради Кий, бяха се натрупали доста факти: бизнес далаверите на Базил в столицата, домогванията на Розмари към висок социален статус, манията на Сейдж да се задълбочава в генеалогията на хората и накрая моето собствено вече доста дълго пребиваване във Вашингтон по нареждане на чичо Слава — сам той, по думите на Лили, ключов участник в Играта. Събрано заедно, всичко това изглеждаше вече твърде подозрително.

Но ако целта на майка е била да съсредоточи вниманието ми върху Вашингтон, за какво й беше притрябвало да ни кани всичките в Колорадо? Двете места бяха ли свързани по някакъв начин? Сещах се само за един начин да разбера това.

Предвид жалките способности на майка да измисля кодирани съобщения, естествено бях допуснала, че всяка оставена от нея следа ще води до някакъв конкретен предмет. Такъв беше случаят с руската картичка с нарисуваната Жар-птица, както и със смъртоносната игра, скрита във вътрешността на рояла.

Възможно беше обаче това мое първоначално заключение да е погрешно.

Извиних се на гостите, станах и отидох до огнището да разбутам въглените. Докато ровех с ръжена, тайничко пъхнах ръка в джоба си и докоснах черната царица и малкото картонче.

От намерените до момента следи — шахматната фигурка, руската картичка, направената с кръв двестагодишна шахматна рисунка — ми се бяха изяснили две основни неща. Първо, съществуваха две Черни царици и, второ, в ход бе една мащабна Игра. Опасна игра.

Прехвърлих през съзнанието си всичко, което бях открила от сутринта насам.

Фалшивият телефонен номер с двете липсващи цифри.

Шифрованото съобщение, което ме отведе до шахматната партия, скрита в рояла.

Липсващата от дъската черна царица, поставена на мястото на осмата топка на билярдната маса.

Посланието, скрито в черната царица и свързано с моята последна игра в Русия.

Старата рисунка на шахматна дъска, която открихме в писалището на майка ми.

Всичко изглеждаше ясно и подредено, точно както ясен и подреден бе характерът на майка ми. Сигурна бях обаче, че всички тези следи трябва да съдържат ключа към нещо повече…

И, разбира се, в този момент се досетих.

Господи, как съм могла да бъда толкова глупава? Ами че такива кодирани съобщения бяха детска игра за мен още по времето, когато бях буквално бебе! Прииска ми се да крещя, да тропам с крака и да си скубя косата, макар че всичко това навярно би било лекомислено предвид обстоятелството, че в стаята имаше маса, пълна с вечерящи гости.

Ами че това беше отговорът на първото кодирано съобщение, което трябваше да разшифровам, за да вляза изобщо в хижата. Липсващите цифри от „телефонния номер“ — 64.

Шейсет и четири беше не само броят на квадратите на шахматната дъска, но и кодът на металната кутия сейф, в която майка ми държеше ключовете от дома си.

Шахматната дъска е ключът!

Почувствах, че провиждам далеч, далеч навътре в самото сърце на Играта — сякаш пред очите ми се бе разделило Червено море. А щом първото кодирано съобщение на майка съдържаше втори пласт в значението си, то вече бях сигурна, че случаят с останалите е същият.

Също така бях сигурна, че макар на пръв поглед изборът на гости от страна на майка да изглеждаше донякъде парадоксален, всички присъстващи в тази стая бяхме свързани по някакъв начин един с друг. Но как? Трябваше да разбера, при това веднага, още докато всички играчи седяха събрани на една маса.

Промъкнах се от другата страна на огнището, където куполът на аспиратора донякъде ме скриваше от очите на другите, и измъкнах от джоба си единственото съобщение, написано от ръката на майка ми. То гласеше:

„WASHINGTON

LUXURY CAR

VIRGIN ISLES

ELVIS LIVES

AS ABOVE, SO BELOW“

Вашингтон, окръг Колумбия, оглавяваше списъка. Може би както шахматната дъска ми беше осигурила ключа за достъп до хижата, написаният тук код щеше да ми осигури ключа към останалите загадки. Напрегнах съзнанието си доста, но за LUXURY CAR и VIRGIN ISLES не успях да измисля нищо свястно. Знаех, че първият отговор на кода, за който вече се бях сетила — римските цифри DC-LX-VI, събрани даваха резултат 666 — числото на звяра. Реших да погледна на картинката от нова перспектива със следващия кодиран надпис. И улучих право в десетката.

„ELVIS LIVES“

От думата „Велис“ — фамилното име на майка ми — можеха да се измислят само две смислени анаграми — „елвис“ и „воали“^[6].

„Книга Откровение“ или „Апокалипсис“ — мястото, където се появява образът на звяра — е текст, в който евангелист Йоан разкрива какво ще се случи, когато настъпи краят на света. А от задръстеното си с игри на думи детство още знаех, че думите „апокалипсис“ и „откровение“ водят началото си от смисли, твърде близки до закодираните в името на майка ми: гръцкото Apo-Kalyptein — „Част от скритото“, и латинското Re-Valare — „Отстраняване на воала“^[7].

Що се отнася до последната кодирана фраза — AS ABOVE, SO BELOW, — в нея се криеше същинската връзка между всички факти, която аз така отчаяно търсех. А ако това бе вярно, тази фраза нямаше нищо общо със скритата в рояла партия шах, а беше просто уловка, която да ми се стори интересна и принудително да изостри вниманието ми. Определено беше изпълнила задачата си.

Фактически, ако прибързано не бях обявила майка за неспособна да измисля кодирани съобщения, щях да се досетя за всичко това от самото начало. На първо място щях веднага да получа обяснение защо Кат е поканила всички ни в Колорадо. В случая не ставаше дума просто за щата Колорадо, а за една определена точка високо в Скалистите планини, наречена „Четирите ъгъла“, разположена в самото сърце на четирите планини, които според оригиналната митология на племената навахо отбелязват мястото, където се е родил светът. Ако допуснем, че съществува космическа шахматна дъска, тя със сигурност беше разположена точно тук.

Сглобено, цялостното съобщение гласеше:

„Шахматната дъска е ключът.

Отстрани воала, който скрива злите.

Каквото горе, такова и долу.“

А ако шахматната дъска осигуряваше ключа към начина, по който воалът можеше да бъде отстранен, подозирах, че всичко, което вече бях открила тук „горе“, високо в планините — например старата рисунка, — по някакъв начин отговаряше на нещата, разположени по огромната земна шахматна дъска „долу“.

Доколкото ми беше известно, на света съществуваше само един град, специално планиран така, че да напомня идеален квадрат от шахматна дъска. Това беше градът, който наричах свой дом.

Той беше мястото, където щеше да се случи следващият ход в Играта.