Катрин Невил
Пожарът (29)

Предвечните закони

„Бог дава законите Си на всяко същество съгласно плана Си за световния ред.“

Матю Кинг, „Благородните червенокожи“

„… длъжни сме да следваме нашите предвечни закони — онези, които Създателят ни е дал. Във всяка частичка от вселената още с раждането й е вложена нейната група от предвечни закони, които тя трябва да следва, за да може да се запази балансът в съществуването на света… Хората живеели според своите предвечни закони, следвали реда и регулациите на природния свят, който ги заобикалял.“

Габриел Тайак, дъщеря на Аления пламък Тайак, „Да следваш предвечните закони“ [Родната вселена]

Определено минавахме по заобиколния път, точно според обещанието на Кий. Или пък беше заплаха?

Пискатауей бе забележително красив, дори отдалеч. Диви патици се носеха по течението на реката, над нас се виеха орли, а няколко лебеда тъкмо кацаха във водата. От брега вековни дървета протягаха възлестите си корени и докосваха реката като с нокти, а досами водата всичко бе потънало в гъста тръстика.

Реката направи завой, капитанът приближи ферибота до брега, спря двигателите и течението ни докара съвсем близо до сушата. Неколцина от пътниците на палубата попоглеждаха към мостика с израз на лека изненада.

На брега забелязах двама рибари с измачкани шапки, накичени с кукички и блесни. Седяха на паднал дънер, който стърчеше от каменистия бряг. Реката дърпаше кордите на въдиците им. Единият скочи на крака, като видя, че наближаваме, и започна да навива макарата си.

Капитанът обяви по мегафона:

— Уважаеми пътници, днес реката е много спокойна, затова имаме възможност да оставим двама естествоизпитатели тук в резервата. Ще отнеме само минута.

Едно момче приближи до борда и вдигна от палубата навитото на макара котвено въже.

— Ако погледнете в противоположната посока — продължи капитанът, — нагоре по течението, пред вас на север ще се открие отлична панорама към Джоунс Пойнт, която не може често да се види оттук. Точно там на 15 април 1791 година, в деня, в който започнали да маркират границите на бъдещия столичен град, топографът Андрю Еликът и астрономът африканец Бенджамин Банекер поставили първия, най-южния камък маркер на онова, което по-късно ще наречем Вашингтон. Онези от вас, които се интересуват от масонската история на столицата ни, биха могли да споделят с приятелите си, че при полагането на този камък бил спазен пълен масонски ритуал в съгласие с традициите на тайното общество — камъкът бил равнен идеално с помощта на прав ъгъл, отвес и нивелир, а после поръсен с жито, слънчогледово масло и вино…

Капитанът се справяше отлично, като отвличаше вниманието на прехласнатите пътници от онова, което се случваше край тях. Бих се учудила, ако някой от тях впоследствие си спомнеше — ако приемем, че изобщо ни бяха забелязали — двамата пътници, свалени при непредвиденото спиране на Пискатауей. Реших, че Кий е добавила каса уиски „Чивас Регал“ към уроците по летене.

Рибарите от брега притеглиха ферибота с котвеното въже, помогнаха ни да пропълзим върху гигантския дънер, после хвърлиха въжето обратно. Четиримата поехме по каменистия бряг и потънахме в гъстите храсталаци край водата.

— Може би е най-добре да говорим без имена — каза по-възрастният от двамата рибари и пое ръката ми, за да ми помогне да прескоча няколко камъка. — Можете да ме наричате просто Червен кедър — това е индианското ми име. Получих го от нашата обща приятелка, богинята на луната Нокомис. А това е моят помощник господин Тютюнева кесия.

Той посочи по-младия рибар, нисък и набит мъж, който ми се усмихна с присвити очи. Двамата изглеждаха достатъчно яки да се справят с всичко, което им се изпречи пред очите. Кий май наистина познаваше доста хора наоколо. Следвах индианците крачка по крачка из храсталака, но все така продължавах да нямам понятие какво всъщност се случва.

Не виждах пътека. Гората, оплетена цяла в лозници, храсти и фиданки, бе толкова гъста, че на пръв поглед нямаше начин четиримата изобщо да си проправим път през нея, дори с помощта на мачете. Приличаше на лабиринт, но господин Червен кедър изглежда знаеше отлично накъде да върви — пред нозете му растителността сякаш вълшебно се стопяваше, а той не докосваше дори и едно листо. В момента, в който преминехме, следвайки неговите стъпки, тя отново се затваряше зад гърба ни.

Най-после гората малко оредя. Озовахме се на утъпкана пътека. В далечината, през изпъстрените със слънчеви петна дървета, които тъкмо се покриваха с пролетните си бледозелени листенца, се виждаше реката. Червен кедър вече можеше да върви редом с нас — нямаше нужда да се движим един по един, така че за първи път се заговорихме както трябва.

— Пискатауей е име както на земите в района, така и на племето, което е живяло тук — обърна се към мен Червен кедър. — Думата означава Мястото, където се сливат живите води. Тук е кръстопътят на много реки — потоци от вода и потоци на живота. Нашият народ произхожда от най-древните местни племена: лени ленапе, чието начало лежи назад във времето преди повече от дванайсет хиляди години. Другото местно племе — анакоста — плащало данък на нашия главен вожд Тайак дълго преди европейците да стъпят тук.

Трябва да съм изглеждала объркана от това встъпление, без да мога да си обясня причината за подобен урок по антропология, тъй като индианецът добави:

— Госпожица Луна каза, че си нейна приятелка и се намираш в опасност, и затова е от първостепенна важност да ти съобщя нещо, преди да стигнем до Мойаоне.

— Какво е това? — попитах аз.

— Погребалните полета — отвърна той. После ми намигна и добави шепнешком:

— Там са заровени всички кости!

При тези думи двамата с Тютюнева кесия се изкикотиха високо.

Гробище значи. Какво му беше смешното на едно гробище? Хвърлих поглед към Кий, но тя също се усмихваше по нейния си загадъчен начин.

— Всички кости и всички тайни — каза тя. После се обърна към Червен кедър: — Преди да сме стигнали, защо не разкажеш на приятелката ми за Церемонията на зелената царевица, за двете деви и за Празника на мъртвите?

Леле майко. Знаех си, че Кий по принцип си пада по езотеричното, но тук положението се влошаваше с всяка изминала минута. За какво ставаше дума? Сенки на езически ритуали и жертвоприношения на девици покрай реката Потомак?

Вървях през пъстрата гора, оглеждах се наоколо и се опитвах да си напомням непрекъснато, че Сикрет Сървис все още ни търси и нагоре, и надолу по реката, че аз нямам никакви лични документи в себе си, както и че всъщност никой не знае къде се намирам. Наясно бях, че сме само на километри от столичния град, но усещането все пак беше особено. Чувствах, че по някакъв особен начин местата, през които преминавахме, са отделени във времето и пространството от всичко познато.

Нещата обаче ставаха все по-странни.

— Всичко това е свързано с предвечните закони — каза Червен кедър. — Всяко нещо на света се ражда заедно със закона, по който трябва да съществува — той е вложен в него подобно на воден знак, схема или план. Водата винаги се върти в кръг, пламъкът има триъгълна форма, скалите са кристали, паяците плетат мрежи, птиците вият гнезда, фигурата, описвана от слънцето спрямо хоризонта в продължение на една година, винаги има формата на осмица…

Кий докосна ръката му в знак да побърза — дали искаше да му каже да ускори крачка или пък да съкрати историята… Може би и двете.

— Историята за двете деви започва преди около четиристотин години — продължи Червен кедър, — по времето, когато пристигат първите британски колонисти протестанти и основават град, наречен Джеймстаун — по името на новия им крал. Но още преди да го сторят, през XVI век в ръцете им вече бил попаднал голям къс земя в същия район, която те нарекли „Вирджиния“ — по прозвището на предшественичката на крал Джеймс, кралицата дева Елизабет.

— Знам историята — казах аз, като се опитах да не звуча твърде нетърпеливо. Накъде биеше този човек?

— Надали обаче знаеш цялата история — отвърна Червен кедър. — Трийсет години след основаването на Джеймстаун Англия вече има нов крал, Чарлз, вероятно тайно изповядващ католицизма. Той разрешава на лорд Балтимор да изпрати към Америка два кораба със заселници католици и йезуитски свещеници. Корабите се наричали „Ноев ковчег“ и „Гълъб“. Вече много години в Англия се водели битки коя е „истинната християнска вяра“, която има право да държи властта на кръста и да се възползва от нея. След още няколко години около този въпрос щяла да се разрази и гражданска война, а самият Чарлз щял да загине. Имало обаче един пункт, по който между всички европейски народи царувало съгласие и все още царува — „Законът на първооткривателя“: ако откриеш пръв някое място и забиеш флага си на него, то става твое притежание! Ако там вече живеят някакви местни хора, още по-добре — наричаш ги варвари и имаш право да ги принудиш да приемат християнството или да ги заробиш по силата на специален църковен едикт…

Е, тази история също я знаех. Заграбените земи, нарушените мирни договори, кланетата на индиански деца, резерватите, геноцидът, Пътеката на сълзите^[1]…

Помислих си, че между местните хора и кръстоносните нашественици никога не е съществувало нищо друго освен неприкрита омраза.

Само че ме чакаше изненада.

— С две думи, индианците пискатауей приели католицизма — каза Червения кедър, — защото се случило така, че празникът Успение Богородично съвпаднал с Празника на мъртвите и така предвечните закони не били нарушени.

— Моля? — изненадах се аз и хвърлих поглед към Кий.

— Нали се сещаш — обясни индианецът, — че Празникът на мъртвите през ноември, деня, в който почитаме паметта на предците, съвпада с деня, в който християните почитат мъртвите — деня на Вси светии. Още по-важен ден обаче е 15 август — по християнския календар тогава се отбелязва Успението на Пресветата Богородица. Този ден обаче съвпада с деня, в който ние, индианците, провеждаме нашата древна Церемония на зелената царевица — той бележи „събирането на първата реколта“ и началото на нашата нова година.

— Да разбирам ли — попитах, — че според вас индианците пискатауей са приели католицизма само защото така са можели да запазят собствените си стари вярвания и да провеждат изконните си ритуали, като в същото време на думи поддържат официалната християнска църква?

— Не точно — отговори Кий. — Ще разбереш, когато стигнем до погребалните полета. Това, което Червен кедър се опитва да каже, е, че причината ти да трябва да се срещнеш необезпокоявано с него и с Тютюнева кесия всъщност се крие в предвечните закони. Думите ни свършват тук, дето се вика, имам предвид, че всичко се крие в тях и толкова.

— Дай да спрем за малко — въздъхнах аз изтощено.

Започвах все повече да се ядосвам от посоката, в която поемаше тази наша „разходка“. Поисках да спрем, защото в момента бяхме застанали в началото на дълъг дървен мост, увиснал над обширното мочурище, простряло се отпред, в което ни предстоеше да навлезем. Надявах се да не си намокрим краката, защото и без това имах само един чифт обувки.

Обърнах се към Кий:

— Не разбирам. Какво общо има цялата тази религиозно-ритуална дивотия, която твоят приятел разказва, с нас двете и нашия належащ проблем? — попитах. — С какво са толкова важни тези деви, царевици и вечери сред мъртвите?

— Мястото, на което стъпили за първи път, йезуитите кръстили „Света Мери“ — поясни Червен кедър. — По-късно нарекли целия район от тази страна на реката „Мери Ленд“^[2]. Предполага се, че са го нарекли на името на съпругата на крал Чарлз, но всъщност те взели името на Пресветата Дева, майката на Исус. Така че в момента имаме две Деви, които се гледат една друга над реката — едната е протестантска, а другата — католическа! Два острова на Деви от християнство, които, образно казано, се издигали сред морето от местни племена…

Два острова на Деви! Къде бях чувала това?

Тютюнева кесия стъпи на моста, за да опита дали ще ни издържи. Той се оказа достатъчно високо над водата и напълно сух, така че всички се качихме и отново се занизахме в индианска нишка над море от развълнувани тръстики.

Кий, която имаше какво още да сподели, ме настигна:

— Племената потомак, живели по тази земи, сред тях и народът пискатауей, били първите, които достигнали до така наречената „теория за двете Деви“: според нея едно зърно не е достатъчно. Индианците открили, че ако сееш по две зърна заедно и така оформяш реда, царевицата по-лесно се опрашва. Това също е част от предвечните закони. Племената тук постъпват така от най-древни времена.

Подобна философия със сигурност щеше да допадне на Леда Лесбийката — представете си, две невинни девици, които в комбинацията си гарантират баланса в света, подобно на ин и ян. Въпреки това все още бях объркана.

Но камбанката на спомена в главата ми зазвъня още по-силно.

Сетих се.

— Ти си съставила кода на съобщението, което майка ми беше оставила върху рояла — казах меко. — Та, кажи ми сега за Вирджинските острови.

Кий се усмихна одобрително и кимна.

— Ами това е — отвърна тя. — Затова първо спряхме тук. „Вирджински острови“ е индианското кодирано име на Вашингтон. А точно тук, на това място в Пискатауей, са създадени предвечните закони, които управляват съществуването на нашата столица.

— Мислех, че Джордж Вашингтон е съставил първите закони за столицата — натъртих аз. — В крайна сметка той е купил земята за строеж на града, той е повикал и ония типове, които очертали квадрата на градския план с всички онези масонски шашарми, за които говореше твоят приятел, капитанът на ферибота…

— А откъде мислиш, че Вашингтон се е сдобил с тези закони? — попита Кий.

Замълчах, а тя посочи далеч отвъд мочурищата, от другата страна на реката. Там, в далечината, под искрящото утринно слънце се издигаха зелените склонове на Маунт Върнън — домът на Джордж Вашингтон.

— Земята, върху която е построен градът, изобщо не е избрана случайно — обади се Червен кедър, като се обърна към мен през рамо. — При купуването й президентът трябвало да приложи сложна дипломатическа схема, както и да пази всичко в пълна тайна. Но той от самото начало знаел, че земите, които ние, племето пискатауей, обитаваме, са ключът към осъществяването на неговия план. Традицията идва от нашите изконни вярвания, но тя има и своите корени в Библията: там го наричат Града на хълма, Високото място. Новия Йерусалим. Всичко е написано в Апокалипсиса, в Откровението на свети Йоан. Мястото, избрано за строеж на свещения град, трябвало да се намира при сливането на много реки, за да може да бъде призована силата…

— Каква сила? — попитах, въпреки че малко по малко започвах да схващам.

Преминахме над мочурището и стъпихме на обширна поляна, на която диви цветя и цъфнали глухарчета вече бяха надигнали глави в очакване на пролетта, а птички и насекоми цвърчаха, бръмчаха и прелитаха край нас.

— Силата, която сме дошли тук да видим — отвърна Кий и простря ръка напред, сочейки отвъд поляната. — Това е Мойаоне.

В края на поляната пред нас се възправи огромно вечнозелено дърво, което се издигаше по-високо от всичко наоколо. Ако не грешах, това не беше какво да е дърво, а…

— Червен кедър — отбеляза Кий. — Свещено дърво. Вътрешната мека дървесина и сокът му са червени на цвят, точно като човешка кръв. Това дърво е посадено от последния вожд на пискатауей — Търки Тайак. Неговият гроб също е тук.

Приближихме мястото. Малка снимка на вожда — красив мъж с бронзова кожа и с пълен комплект царствени пера на главата — беше прикрепена към дървена паметна плоча. Там пишеше, че вождът е погребан на това място със специално разрешение от Конгреса през 1979 година.

Около плочата се издигаха четири дървени кола, забити дълбоко в земята, към които бяха прикрепени плетени гирлянди. Клоните на самото кедрово дърво отзад бяха гъсто украсени с малки червени кесийки, привързани с червени панделки. Бяха стотици.

— Тютюневи кесии — рече Кий. — Приношения в чест на мъртвите.

Тютюнева кесия заговори за първи път тази сутрин:

— За баща ти — каза той, пъхна в ръката ми малка кесийка от червен плат и посочи към кедровото дърво. Сигурно Кий му беше казала за татко.

Приближих към дървото. Нещо ме беше стиснало за гърлото. Известно време се оглеждах в търсене на клон, който не е отрупан с панделки, на който да завържа моя подарък. После поех въздух и вдъхнах уханието на дървото. Да изпращаш димни кръгчета направо към Рая — наистина прекрасна традиция.

Кий бе застанала зад гърба ми.

— Коловете с гирлянди пазят това място от зли духове — каза тя. — Отбелязват всяка от Четирите фази — четирите посоки на света. Както виждаш, те се свързват помежду си, точно тук, на това място.

Тя, разбира се, имаше предвид идеално премисления план на град Вашингтон. Градът, чийто първи камък е бил положен северно оттук. Нещата определено започваха да се свързват в обща картина: четирите ъгъла, четирите фази, четирите посоки на света, шахматната дъска, копираща древните олтари, древните ритуали…

Въпреки това бе останало още едно нещо, което трябваше да узная на всяка цена.

— Каза ми, че „Вирджински острови“ е кодово название на град Вашингтон — обърнах се аз към Кий и останалите. — Разбирам защо Джордж Вашингтон като основател на нова нация, сам силно религиозен човек, а може би и масон, е искал да създаде съвсем нов град столица, точно копие на онзи от Библията. Разбирам и защо го е изградил точно така — с мост, прехвърлен през реката, който да свързва двата клона на християнството. Както казахте вие, две кралици девици, ръце, протегнати над водите, две зърна в една шушулка. Но едно не разбирам. Ако вашата мисия е да следвате „предвечните закони“, да се оставите на потока на естествения живот, тогава какъв е смисълът да се занимаваме изобщо с врага? Искам да кажа, вие всички вече изтъкнахте, че религиите са се борили да защитят своите символи и ритуали в продължение на стотици години. Как може включването в някакъв конфликт да помага на Майката Природа да плете мрежите на паяците или да отглежда царевица? Това не е ли пример за поговорката „Ако не можеш да победиш врага, съюзи се с него“?

Кий се обърна и за първи път ме погледна наистина сериозно.

— Александра, на нищо ли не успях да те науча през всичките тези години? — попита тя.

Думите й удариха в десетката. Нима Ним не ми бе задал същия въпрос?

Червен кедър ме хвана за ръката.

— Но предвечните закони са тъкмо това — каза той. — „Естественият ред“, както ти го нарече, показва, че развитието и промяната у всяко нещо идват отвътре, от самото нещо, като по този начин се постига природното равновесие. Нищо не се постига чрез външна сила.

Явно моите трима спътници бяха позабравили някои исторически факти, които би трябвало отлично да познават.

— Значи вие всъщност влагате в християнството законите на съществуването на местните племена? — попитах.

— Ние просто демонстрираме — каза Червен кедър, — че Майката Царевица и Майката Земя съществуват много по-отдавна от всякакви други появили се по-късно деви или майки. А с наша помощ и ще ги надживеят. Ние сеем царевица и събираме реколтата така, както винаги сме го правили, защото в този случай самата царевица е най-щастлива и дава най-много плод.

— Както се казва — добави Кий, — каквото посееш, такова ще пожънеш.

Къде бях чувала това?

Тютюнева кесия, който до момента беше зяпал небето, се обърна към Кий:

— Той ще дойде всеки момент — каза индианецът и посочи към другия край на поляната.

Кий хвърли поглед на часовника си и кимна.

— Кой ще дойде? — попитах аз и погледнах в посоката, в която посочи мъжът.

— Превозът ни — отвърна Кий. — Тук наблизо има отбивка за паркиране, точно до пътя. Някой ще дойде да ни вземе и да ни откара до летището.

В този момент видях мъж, който изникна от дърветата, скупчени в далечния край на поляната, диаметрално противоположен на посоката, от която бяхме дошли.

Дори от това голямо разстояние го познах веднага. Познах го по високата грациозна фигура и широката крачка, с която вървеше през некосената трева. Нямаше нужда дори да виждам запазената му марка — тъмните къдрици, които се развяваха от лекия ветрец.

Беше Вартан Азов.