Катрин Невил
Пожарът (14)

Завръщането

„Изведнъж осъзнах, че вече не съм затворник нито в тялото си, нито в душата си и вече не съм осъден на смърт…

Докато заспивах, без видима причина две латински думи се въртяха из съзнанието ми: magna mater. Когато се събудих на следващата сутрин, осъзнах какво означават… В Древния Рим кандидатите за приемане в тайния култ на magna mater трябвало да преминат през кървава баня. Ако оцелеят, ще успеят да се преродят.“

Жак Бержие^[1], „Утрото на магьосниците“

„Единствено инициационната смърт и последвалото я възкресение определят статута на шамана.“

Мирча Елиаде, „Шаманизмът“

Долината на гейзерите, Далечният изток

Почувства се така, сякаш се издигаше нагоре от някаква неизмерима дълбочина и се носеше към повърхността на тъмно море. Бездънно море. Очите му бяха затворени, но той чувстваше дълбочината под себе си. Докато се издигаше към светлината, тежестта в гърдите ставаше все по-голяма и дишаше все по-трудно. С усилие плъзна ръка към гърдите си. Бяха го покрили с мек плат, тънка покривка или одеяло, което не тежеше изобщо.

Защо не можеше да диша?

Ако се съсредоточеше върху дишането, то все пак се получаваше по-лесно, някак ритмично. Звукът, който излизаше от дробовете му, бе нещо странно и ново, сякаш не го бе чувал ясно преди. Слушаше как става все по-силен и потъваше в този мек, нежен ритъм.

Беше затворил очи, но в съзнанието му се оформи ясно един образ, сякаш увиснал наблизо. Образът бе много важен, стига само да можеше да си го представи ясно. По ръбовете изглеждаше мътен и размит. Напрегна се, за да го види: може би бе някаква статуетка. Да, релефно издълбана фигура на жена, обляна в златна светлина. Тя седеше в павилион със спуснати наполовина завески. Той ли бе скулпторът? Той ли я бе създал? Въпросът му се струваше важен. Само ако можеше чрез съзнанието си да дръпне завеските настрани и да погледне вътре. Тогава щеше да я види добре. Но всеки път, когато се опитваше да си представи това, съзнанието му се изпълваше с искряща, ослепителна светлина.

С изключително усилие най-после успя да отлепи клепачи и опита да се съсредоточи върху онова, което го заобикаляше. Намираше се в някакво неопределимо пространство, огряно от необичайна светлина, искрящо сияние, примигващо наоколо. Отвъд него имаше кафяви сенки, в които погледът не можеше да проникне, а в далечината се чуваше звук, който той също не успя да определи. Приличаше на течаща вода.

Вече можеше да види собствената си ръка, положена върху гърдите, побледняла като откъснат цвят. Изглеждаше нереална, сякаш се бе появила по собствена воля, сякаш бе нечия чужда ръка.

Кой беше той?

Реши да седне, но установи, че няма сили дори да опита да го стори. Гърлото му бе пресъхнало и дращеше, не можеше да преглъща.

Чу гласове да шепнат наблизо, женски гласове.

— Вода — опита се да изрече. Думата едва премина през засъхналите му устни.

— Yah nyihpuhnyee mahyoo — отвърна единият от гласовете. Не те разбирам.

Той обаче я разбра.

— Kah Tohri Eechahs? — попита той притежателката на гласа на същия език, на който тя се бе обърнала към него, макар че все още не можеше да се сети какъв точно език е това. Кое време е?

Макар че все още не виждаше нито фигури, нито лица в примигващата светлина, той забеляза изящна женска ръка нежно да се отпуска върху неговата, легнала върху гърдите му. После чу гласа й, глас, различен от първия, познат глас, който заговори току до ухото му. Нисък, галещ и успокояващ като приспивна песен.

— Сине мой — промълви жената, — най-после се завърна.