Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Осем (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Fire, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
danchog (2014 г.)

Издание:

Катрин Невил. Пожарът

Американска. Първо издание

ИК „Унискорп“, София, 2011

Редактор: Теодора Давидова

Художник: Ралица Димитрова

Коректор: Милка Белчева

ISBN: 978–954–330–362–5

История

  1. — Добавяне

Мителшпил

„Мителшпил: частта от играта, която следва непосредствено след откриващите начални ходове. Това е най-трудният и най-красивият дял от партията. Там живото въображение има голямата възможност да разиграе великолепни комбинации.“

Натан Дивински, „Батсфордска енциклопедия по шах“

Ним ме дари с крива усмивка, която трая само миг. Сигурно съм изглеждала като истинска развалина. Сякаш знаейки за всичко случило се в последните дни, той остави чашата и книгата, дойде до мен и без да каже дума, ме взе в прегръдките си.

До този момент не си давах ясна сметка колко разстроени са всъщност нервите ми. Но когато Ним ме прегърна, потокът се отприщи и аз се оказах хлипаща, заровила лице в ръкава му и загубила всякакъв контрол. Само преди секунди бях ужасно изплашена, но сега ме заля облекчение. За пръв път от доста дълго време — вече дори не помнех откога — се намирах под закрилата на някого, на когото напълно можех да се доверя. Ним ме галеше по косата и започнах да се отпускам.

Баща ми наричаше чичо „Слава“ — името криеше в себе си нещо като руска игра на думи. От една страна бе съкратено от „Ладислав“ — цялото име на чичо според руското произношение, а от друга — бе и самостоятелната дума „слава“. Така се наричаше осмолъчната звезда, образуваща ореолите на руските икони, изобразяващи Бог, Дева Мария или ангелите. Моят Слава определено притежаваше своя аура, подкрепена от ореол от медночервени коси. Откакто бях пораснала, аз го наричах Ним, както всички останали. Но не бях спирала да мисля за него като за мой ангел хранител.

Той бе най-забележителният човек, когото изобщо познавах. Причината за това бе, че притежаваше черти, които всички имаме като деца, но малцина успяват да ги запазят след раздялата си с детството. Ним беше завладяващ именно защото по всяко време сам бе завладян от нещо или от всичко в света по принцип. Когато бях малка, всеки път щом започвах да мрънкам, че съм отегчена и искам някой да ме забавлява, той ми даваше един съвет, в който бе концентрирана цялата му житейска философия. Казваше: „Само скучните хора скучаят.“

Колкото и завладяващо странен да изглеждаше Ним на околните, той беше едно от най-стабилните присъствия в ранните ми години. След като татко умря, а с мама се отчуждихме заради нейната забрана да играя шах, Ним ме дари с две неща, които ми помогнаха да оцелея. Тези две неща бяха и пътищата, по които се бе осъществявало общуването ни през всичките тези години така, че да не ни се налага да говорим за дълбоко скритите тайни, които бяха силно болезнени и за двама ни. Двете неща бяха готвенето и загадките ребуси.

А днес, тази вечер, моят забележителен чичо бе тук, за да ми даде един трети дар, който никога не бях очаквала, търсила или дори искала.

Сега, сгушена в прегръдките му и успокоявайки полека хлипането си, усетих как потъвам в изтощена забрава, нямам сили да задам въпросите си, че съм твърде натежала от умора, за да проумея отговора, който чичо бе дошъл да ми даде — третия „дар“, който щеше да промени живота ми. Истината за собственото ми минало.

— Този твой шеф не те ли храни? Кога за последно си яла? — попита Ним раздразнено.

Въпреки саркастичния тон странните му двуцветни очи — едното синьо, а другото кафяво, които сякаш гледаха едновременно в теб, но и през теб — се взираха в мен много загрижено. Със смръщени вежди и лакти, опрени на кухненската ми маса, чичо следеше всяка глътка, която гребвах от втората порция вкусна супа, която сам той ми бе приготвил от продуктите, изровени незнайно откъде в празната ми кухня. Беше ми забъркал супата, след като очевидно бях припаднала в ръцете му, а той ме бе сложил да полегна на дивана в гостната.

— Май и Родо, и аз пропуснахме факта, че напоследък въобще не ми оставаше време да ям — признах. — От известно време всичко е доста объркано. Последното ми истинско ядене беше приготвеното от самата мен на събирането в Колорадо.

— Колорадо! — възкликна Ним тихичко и хвърли бърз поглед към прозореца. Гласът му се сниши още повече. — Ето къде си била значи. Търся те от дни. Ходих до ресторанта няколко пъти.

Ето кой бил тайнственият непознат с палтото, дето се въртял около „Суталде“.

Внезапно, без никакво предупреждение, Ним удари с длан по най-близкия кухненски шкаф. Чу се звучно „пляс“.

— Хлебарка — каза той, като ми показа празната си длан и вдигна предупредително вежда. — Забелязах една, но сигурно има и други. Хайде, като приключиш със супата, да излезем да изхвърлим тази.

Разбрах го: празната длан показваше, че в апартамента ми са заложени „бръмбари“ — подслушвателни устройства, така че вътре нямаше да можем да разговаряме. От плача очите ми лютяха, а главата ме болеше от недоспиване. Но гладна, уморена или не, аз, както и Ним, разбирах, че се намираме в извънредна ситуация. Наистина трябваше да поговорим.

— Вече съм страшно уморена — казах аз на чичо с прозявка. Не се преструвах. — Хайде да излезем веднага, че да свършим с тази хлебарка. После ще се прибера и ще поспя.

Свалих една дълбока чаша от куката над печката и я напълних със супа. Отбелязах си наум после да си запиша вълшебната комбинация от аромати, която Ним бе забъркал от намереното по разни мои прашни кутийки и скъсани хартиени пликчета. Гъста крем супа, подправена с къри и лимонов сок, поръсена с печени кокосови стърготини, рачешко месо и накълцани мексикански люти чушки. Великолепно. Още веднъж чичо бе демонстрирал умението, с което се гордееше: сътворяването на вълшебно ядене от намереното в един обикновен кухненски шкаф. Родо би се гордял с него.

Облякохме си палтата, аз сложих в чашата със супата лъжица и последвах Ним по тъмните стъпала в мрачната влажна нощ. Брегът на канала под нас и лъкатушещата алея към парка „Кий“ бяха тъмни и пусти, така че тръгнахме нагоре към Ем Стрийт, където уличните лампи образуваха локвички от златиста светлина, разпръскващи нощта. По негласно общо решение завихме наляво към осветения гръб на моста „Кий“.

— Радвам се, че си взе и супата. Бъди така добра да я допиеш — кимна Ним към голямата чаша и преметна ръка през раменете ми. — Мила моя, сериозно съм загрижен за здравето ти. Изглеждаш съсипана. Но не съм и наполовина толкова разтревожен от вече случилото се — ще ми разкажеш за него по-късно, — колкото съм притеснен от онова, което може би тепърва ще се случва. Какво, за бога, те прихвана да се грабнеш така неочаквано и да отлетиш за Колорадо?

— Партито за рождения ден на мама — отвърнах между две глътки от прекрасната супа. — Ти също беше поканен. Поне така каза в съобщението, записано на секретаря…

— Съобщение от мен? — попита Ним и махна ръката си от раменете ми.

— Тъй вярно, хер професор доктор Витгенщайн — отвърнах. — Отклони поканата, защото трябвало да присъстваш на някакъв шахматен турнир в Индия. Чух го записано на секретаря в дома на майка. Всички го чухме.

— Всички! — извика Ним. Бяхме при горния край на парка „Кий“ и точно преди да се качим на моста, чичо спря. — Може би преди всичко е най-добре да ме информираш какво точно се случи в Колорадо. Кой още беше там?

Тъкмо на това място, под уличната лампа, докато часовникът биеше два часът през нощта, аз разказах на чичо как пристигнах в хижата, както и какво представляваше разнородната банда, поканена от майка на партито й, като добавих всички подробности за всеки един от тях, които бях научила междувременно. Чичо се смръщи неволно при споменаването на някои имена — например тези на Базил и Вартан. Най-внимателно изслуша историята, която ни бе разправила Лили за Играта — сякаш се опитваше да възстанови ходовете на важна партия шах, която двамата с Лили бяха играли преди дълги години. Нищо чудно точно това да бе истината.

Почти бях стигнала до важната част с намирането на нарисуваната шахматна дъска в чекмеджето на бюрото и с разказа на Вартан за руската Черна царица и смъртта на баща ми, когато чичо ме прекъсна с трудно прикрито нетърпение:

— Какво правеше майка ти през всичкото това време, докато гостите пристигаха един по един? — попита той. — Не ти ли каза нещо, с което да обясни действията си? Не каза ли например защо е поела такъв глупав риск да организира парти на собствения си рожден ден, пренебрегвайки очевидните опасности? Кой друг беше поканен? Кой отсъстваше? Господи, след всички тези имена, които ти изброи, се моля майка ти поне да е имала достатъчно здрав разум да не спомене подаръка, който й пратих.

Бях толкова замаяна от липсата на сън, че не бях сигурна дали съм чула добре. Възможно ли бе чичо да не знае?

— Мама изобщо не присъстваше на партито — казах аз. — По всичко изглеждаше, че е напуснала къщата малко преди да пристигнем. Така и не се върна. Просто бе изчезнала. Аз и леля Лили се надявахме, че ти имаш някаква представа къде е Кат в момента.

Никога не бях виждала такъв израз на лицето на чичо: изглеждаше просто като ударен от гръм, сякаш досега бях говорила на някакъв екзотичен език, от който той не разбира и дума. Най-после двуцветните му очи се фокусираха върху мен на светлината на уличната лампа.

— Изчезнала — каза той. — Положението е много по-лошо, отколкото предполагах. Трябва да дойдеш с мен. Има неща, които наистина трябва да научиш.

Значи той не е знаел, че майка ми е изчезнала? Положението е много по-лошо, отколкото предполагах, бе казал Слава. Как бе възможно? Ним винаги знаеше всичко. Къде беше майка тогава, след като и той нямаше представа?

В този момент, сама с него, в центъра на Джорджтаун някъде между полунощ и зазоряване, установих, че съм толкова потисната, че нямам сили дори да се потопя в дълбините на собствената си депресия.

Ним и аз прекосихме улицата и стигнахме началото на моста „Кий“. Поехме по тротоара на моста, докато стигнахме най-високата точка на извивката му над водата. Ним ми направи знак да седна до него на бетонната основа, поддържаща бледозелените перила на моста.

Седяхме в петното от млечнорозова светлина, хвърляна от фенерите високо над нас. Зловещият блясък караше медночервените къдрици на чичо да изглеждат златни. От време на време някоя и друга кола минаваше по моста, но шофьорите не ни виждаха, скрити зад бетонната бариера.

Ним хвърли поглед към чашата в ръката ми.

— Виждам, че не си довършила още супата, а със сигурност имаш нужда от нея. Трябва вече да е изстинала.

Послушно гребнах още една лъжица — все още вкусът й бе страхотен, а после наклоних чашата до устните си и изпих остатъка.

После загледах Ним в очакване да започне разказа си.

— Като начало — осведоми ме той, — трябва да признаем, че майка ти винаги е имала собствени възгледи за всичко. Голям инат, така да се каже.

Като че ли това бе нещо ново за мен!

— Само преди няколко седмици — продължи Ним, — малко преди да разбера, че замисля този безумен сблъсък на интереси, който бе имала смелостта да нарече „парти за рожден ден“, аз й изпратих една важна пратка. — Той помълча и повтори: — Много важна пратка.

Бях сигурна, че знам какво е било съдържанието на пратката. Беше вероятно точно то да е зашито под подплатата на анорака ми в този момент. Но Ним се бе разприказвал и нямах намерение да прекъсвам потока от информация, за да го занимавам с такива второстепенни неща като шивашките умения на Вартан Азов. Чичо навярно бе единственият човек, който притежаваше липсващите парченца от мозайката, от които аз силно се нуждаех в тази най-опасна от всички игри.

Но едно нещо трябваше да узная веднага.

Кога пусна тази пратка? — попитах.

— Да питаш кога съм я изпратил, е безсмислено — отвърна Ним. — Интересен е единствено въпросът защо съм я изпратил. Пратката съдържаше предмет от особена важност, който не бе мое притежание. Той принадлежеше на другиго — аз сам бях изненадан, когато го получих. После го пратих на майка ти.

— Добре де, защо й го прати? — попитах отново.

— Защото Кат бе Черната царица, тази, която контролира нещата — отвърна той с нетърпение в погледа. — Не знам колко и какво ви е разказала Лили Рад. Но нейното лекомислие почти сигурно е поставило всички ни и по-специално теб в ужасна опасност.

Ним пое чашата от ръцете ми и я остави на паважа. После взе ръцете ми в своите и продължи да разказва:

— Предметът, който изпратих в Колорадо, бе рисунка на шахматна дъска — каза той. — Преди трийсет години, когато майка ти за първи път се оказа притежателка на шахматните фигури на шаха Монглан, ни липсваше точно това парченце от мозайката. Макар че от един дневник ние знаехме, че то е било някога в ръцете на монахинята, позната под името Мирей.

— Лили ни разказа за нея и за дневника й — отвърнах аз. — Монахинята твърдяла, че все още е сред живите и че сега носи името Мини. А по някакъв начин майка ми заела нейното място като Черна царица.

Отне ми повече от час да разкажа на чичо какво се бе случило в хижата в Колорадо. Знаейки манията на Ним да се задълбочава в подробности, се постарах да не пропусна нищо. Кодираните съобщения, оставени от майка ми, телефонното съобщение, което ме доведе до ключа за къщата, осмата топка, шахматната партия, подредена във вътрешността на рояла, картичката, пъхната в кухата фигурка на черната царица, рисунката на шахматната дъска, скрита в чекмеджето на бюрото. А накрая — разкритието на Вартан за случилото се непосредствено преди смъртта на баща ми, както и общата ми убеденост с младия шахматист, че тази смърт не е била нещастен случай.

Осъзнах, че Ним е единственият, с когото бях споделила досега заключенията си по въпроса: възможното съществуване на втора Черна царица, довела може би до смъртта на татко.

Докато разказвах, той внимателно поглъщаше всяка моя дума, мълчеше и не реагираше по никакъв начин, макар да бях сигурна, че през цялото време мислено си води бележки. Когато млъкнах, той поклати глава:

— Историята ти само потвърждава най-лошите ми страхове, както и увереността ми, че трябва незабавно да разберем какво се е случило с майка ти. Смятам себе си отговорен за изчезването й — въздъхна той. — Има нещо, което никога не съм ти казвал, мила моя. Аз винаги съм бил дълбоко влюбен в майка ти. Също така аз съм този, който идиотски подлъга Кат да влезе в тази опасна Игра. Това беше дълго преди тя да срещне баща ти.

Ним видя реакцията ми и сложи ръка на рамото ми.

— Може би не трябваше да ти разкривам чувствата си, Александра — каза той. — Уверявам те, че никога не съм споделял с майка ти това, което току-що ти доверих. От думите ти обаче съдя, че Кат със сигурност е в опасност. Ако ние двамата с теб искаме да й помогнем, нямам друг избор, освен да бъда максимално честен и прям с теб — макар това да е против моята склонна към загадките природа — завърши той с иронична усмивка.

Не му се усмихнах в отговор. Откритостта е хубаво нещо, но тези изненади, изскачащи иззад всеки ъгъл, вече ми идваха в повече.

— Значи е време да намерим отговорите на още няколко загадки, при това веднага — казах аз остро, мъчейки се с всички сили да се отърся от умората. — Какво общо имат твоите така дълго потискани чувства с изчезването на майка ми или пък с шаха Монглан и Играта?

— След тази моя непланирана изповед вече имаш право да ме питаш всичко, което поискаш. Всъщност дори се надявам, да ме питаш — отвърна чичо ми. — В момента, в който Кат получеше пратката ми с рисунката на шахматната дъска — последното парченце от мозайката, което би ни позволило да я дешифрираме, — тя трябваше веднага да разбере, че Играта отново е започнала. Аз очаквах и се надявах Кат начаса да се обърне за съвет към експерт по кодирането — към мен например, но вместо това тя обяви, че ще организира безумното си парти, а след това е изчезнала безследно!

Това трябваше да обясни поставения преди малко от чичо въпрос „защо“ — защо бе пратил рисунката на майка така незабележимо? Явно, продължавал е да се надява, че десет години след смъртта на баща ми все още той, Ним, ще бъде нейният криптограф, нейният довереник. А може би и нещо повече.

Каква ли бе причината майка ми да не се обърне към него за помощ?

— След смъртта на Саша — продължи Ним, сякаш четеше мислите ми — Кат вече не ми се доверяваше. Не се довери никога повече на никого от нас. Чувстваше, че всички ние сме я предали, че сме предали баща ти и най-вече, че сме предали теб. Затова и те отведе толкова далеч.

— Как бихте могли да ме предадете?

Но вече знаех отговора. Всичко беше заради шаха.

— Помня деня, в който това се случи, в който Кат се отдръпна от всички ни. Беше същият ден, в който осъзнахме какво малко странно зверче отглеждаме сред нас — усмихна се Ним. — Хайде, ела да се поразходим, да се стоплим.

Той се изправи, хвана ме за ръка и ме изправи на крака, като пъхна празната чаша и лъжицата в джоба на палтото си.

— Ти беше само на три години — започна той. — Всички бяхме се събрали у нас, на Монток Пойнт, на самия връх на Лонг Айлънд. Бяхме цялата компания, както често правехме през летните уикенди. В този ден, мило мое момиче, открихме коя си ти, какво всъщност представляваш. От този ден нататък започна отчуждаването ни от майка ти.

Прекосихме моста в посока Вирджиния. Мъгливата нощ напредваше към розовата зора. Ладислаус Ним започна разказа си…

Разказът на криптографа

Небето бе синьо, тревата — зелена. В края на моравата фонтанът плискаше вода в басейна, а в далечината, отвъд брега, докъдето поглед стига, се разстилаше просторът на увенчаните с бяло вълни на Атлантическия океан. Майка ти бе отишла да плува, пореше вълните леко като делфин.

На моравата Лили Рад и татко ти седяха на бели плетени столове с кана леденостудена лимонада и две запотени чаши. Играеха шах.

Баща ти Саша, великият гросмайстор Александър Соларин, се беше отказал от активна кариера в шахмата скоро след като се премести в Америка. Но все пак се нуждаеше от някаква работа. Аз имах информация за една задача, бърз начин да се получи американско гражданство, особено за някого като баща ти със способности в областта на физиката.

Веднага щом стана възможно, и двамата ти родители заеха добре платени, но незабележими на пръв поглед работни места в услуга на американското правителство. После се роди ти. Кат смяташе, че състезателният шах е твърде опасен, особено сега, когато вече имаха дете. Саша се съгласи, но продължаваше да тренира Лили през уикендите. Така беше и през уикенда, за който ти разказвам.

От много малка ти бе запленена от шахматната дъска, от черно-белите фигури върху черно-белите квадратчета. Понякога пъхаше някоя фигурка в устата си и изглеждаше много горда от постижението си. През онзи ден щапукаше по моравата в памучното си гащеризонче, а Лили и татко ти започнаха да играят. Аз си придърпах стола така, че да мога да наблюдавам едновременно партията на двамата и майка ти, която плуваше долу. Александър и Лили бяха погълнати от играта, така че никой не обърна внимание, когато ти внезапно приближи и се хвана за крака на масата, за да се задържиш права. Големите ти зелени очи се взираха в дъската. Ти също гледаше играта.

Ясно си спомням, че странното се случи на трийсет и втория ход от разиграваната индийска защита във варианта на Нимцович[1]. Лили играеше с белите и някак си бе попаднала в капан, просто между чука и наковалнята. Сигурен съм, че баща ти би могъл да се измъкне от подобна клопка, но за нея очевидно нямаше път нито напред, нито назад.

Тя се обърна за миг към мен и се пошегува, че ако допълня чашата й с лимонада, това може да освежи главата й и в този миг, все още държейки се за масата, ти посегна напред с мъничкото си пухкаво бебешко юмруче и взе от дъската нейния кон. После за моя огромна изненада го премести така, че постави царя на баща ти в шах!

За известно време останахме безмълвни, бих казал, направо втрещени. После проумяхме какво се бе случило. Докато го осъзнавахме обаче, бавно пред очите ни изникваха и възможните дългосрочни усложнения на последствията от твоята постъпка. Напрежението около масата започна да расте със силата на пара, затворена в тенджера под налягане.

— Кат ще побеснее — отбеляза пръв Саша. Гласът му бе мек и лишен от всякаква интонация.

— Но това е невероятно — процеди Лили през стиснатите си устни. — Ами ако не е случайност? Ако тя е дете чудо?

Без броколи — заяви ти ясно пред цялата компания.

Всички се засмяхме. Баща ти те взе и те сложи в скута си.

Когато часове по-късно татко ти и Лили възстановиха играта ход по ход — така правеха след всяка тренировка, — видяха, че ходът, направен от тригодишното дете, е бил единственият възможен в така създадените условия и едничкият, който би позволил на Лили да спечели играта.

Капакът, покривал дотогава този огромен проблем, бе отворен. Никога повече нямаше да може да се затвори отново.

* * *

Ним замълча и загледа към лицето ми в дрезгавата светлина. Видях, че сме стигнали бизнес квартала Рослин, откъм противоположната страна на моста. Беше тъмен и безлюден, високите офис сгради бяха заключени. Бях пренапрегната и знаех, че просто трябва да си отида вкъщи и да се свия в леглото. Но чичо още не беше приключил с разказа.

— След плуването Кат се върна на моравата — продължи той. — Изтърсваше пясъка от ходилата си и подсушаваше косата си с края на хавлията. После видя нас тримата, седнали около шахматната дъска. Ти, невинната й малка дъщеричка, седеше в скута на баща си и държеше в ръчичката си шахматна фигура. Нямаше нужда да казваме каквото и да било. Кат разбра на мига. Завъртя се и си тръгна, без да промълви и дума. Никога не ни прости това, че те вкарахме в Играта.

Най-после Ним замълча. Реших, че е време да се намеся или най-малкото да предложа вече да се връщаме, не можехме да стоим навън цяла нощ.

— Това, което научих от леля Лили и от теб за тази голяма Игра — обадих се аз, — със сигурност обяснява защо майка не ви се е доверявала. И защо толкова се боеше за мен. Но изобщо не обяснява защо е организирала партито, нито пък изчезването й…

— Това не беше всичко — каза Ним.

Кое не беше всичко?

— В пакета, който пратих на Кат, имаше още нещо — добави той, отново прочел мислите ми. — Картичката, която си намерила в хижата, картичката с нарисуваните от двете й страни феникс и Жар-птица и с няколкото думи, изписани на руски. Почти като визитна картичка, която някой предполага, че аз трябва да разпозная. Същината й обаче ми бе неизвестна. Но има още нещо, което трябва да ти покажа… — той ми хвърли подозрителен поглед. — Сега пък какво става?

Сигурно съм изглеждала така, сякаш пак ще припадна. Този път причината не бе в липсата на храна и сън. Не можех да повярвам, че това се случва. Бръкнах в джоба на панталоните си, измъкнах картичката и я подадох на чичо.

— „Опасност. Пази се от пожара“ — промълвих аз. — За теб може и да не значи нищо, но сега ще ти кажа какво означава за мен. Тази картичка ми бе дадена точно преди татко да загине. Как е попаднала у теб?

Ним наведе глава над картичката и дълго я гледа, спрял на мрачния паваж. После ме погледна със странно изражение и ми върна картичката.

— Трябва да ти покажа нещо — повтори той.

Бръкна в джоба на палтото си и извади малък кожен калъф с размерите на портфейл. Държеше го внимателно, сякаш бе реликва, и се взираше в него. После разтвори дланите ми и положи калъфа в тях. Задържа ръцете си около моите за миг, преди да се отдръпне.

Отворих портфейла, но на слабата улична светлина не можех да видя ясно подробностите на черно-бялата, допълнително оцветявана снимка. Приличаше на семейна снимка. Семейство от четирима души.

Две малки момченца — може би на четири и осем годинки — седяха на пейка в някаква градина. Двамата носеха широки ризи туники, стегнати на кръста с колани, и панталонки. Светлите им коси падаха на свободни къдрици. Гледаха в апарата с несигурни усмивки, сякаш се снимаха за първи път. Зад тях бе изправен мускулест мъж с рошава коса и неспокойни тъмни очи, изглеждащ така, сякаш е готов да защити децата на всяка цена. Но когато видях жената, застанала до него, кръвта ми замръзна.

— Това сме аз и татко ти, Саша — каза задавено Ним. Никога не го бях чувала да говори така. — Седнали сме на каменната пейка в градината ни в Крим. А това са родителите ни. Това е единствената съществуваща снимка на нашето семейство. Тук все още сме щастливи. Правена е малко преди да разберем, че трябва да бягаме.

Не можех да откъсна очи от снимката. Страхът бе стиснал сърцето ми. Никога нямаше да забравя нейните изваяни черти, бяло-русата коса на жената, по-светла дори от косата на баща ми…

Гласът на Ним сякаш долетя от тунел, дълъг стотици километри.

— Един господ знае как точно се е случило — каза той, — но знам, че съществува само един човек, който може да притежава тази снимка след толкова много години. Един-единствен човек, който би могъл да осъзнае нейната важност, който би могъл да ми я прати заедно с картичката и с рисунката на шахматната дъска. Един-единствен човек.

Той замълча и ме загледа мрачно.

— Това, мила моя, означава, че независимо от това в какво съм вярвал аз в продължение на много години, независимо че и сега ми изглежда невъзможно, изглежда жената на снимката, моята майка, е все още жива.

Със сигурност беше жива. Можех да го потвърдя.

На снимката бе жената, която с татко срещнахме в Загорск.

Бележки

[1] Арон Нимцович (1885–1935) — датски шахматист, роден в Латвия. Влиятелен изследовател на шахматната игра. Автор на собствени варианти в областта на дебютите. — Б.пр.