Катрин Невил
Пожарът (34)

Огненият пръстен

„Огънят най-много от всичко друго в природата прилича на живо същество.“

Плутарх

„[Алхимическата] операция започва и завършва с огън.“

Ибн Бишрун^[1]

„Огънят, който просветлява, е огънят, който поглъща.“

Анри-Фредерик Амиел

„Всички неща се превръщат в огън, а огънят, изтощен, обратно се разпада на всички неща.“

Хераклит

— Алеутският процеп в Аляска — обясни Кий някъде между ордьовъра и супата — пресича Тихия океан и Берингово море. Някога се е намирал на руска територия, още по времето на Екатерина Велика. Нарича се Огненият пръстен, защото по дължината му се намира най-голямата група активни вулкани в света. Повечето ги знам като петте си пръста: Павлов, Шишалдин, Погромини, Тулик, Коровин, Танага, Киска… Там се намира дори една млада вулканична калдера, открита от мен самата. Опитвам се да я кръстя Модерната Мили. — Сетне Кий добави:

— Всички те са част от дисертацията по калориметрия, която пиша: Джеймс Кларк Максуел, Жан-Батист Фурие, аналитичната теория за топлината и така нататък. Но както ви е известно, винаги съм се интересувала най-силно от наблюдения над поведението на топлината в условия на повишено налягане.

Опитах се да не обръщам внимание на бързия поглед, който Вартан ми хвърли, преди да насочи отново вниманието си към супата. Не можех обаче да не се чудя дали докато спяхме в самолета, той също е почувствал онзи наелектризиращ поток, който протече между нас, когато ме бе докоснал. Признавам си, на мен ми беше много трудно да го забравя.

Бяхме заели малко сепаре в „Хотел Хоул“ — Кий познаваше управителя и ни обясни, че така ще имаме възможност да се тъпчем на спокойствие, като едновременно с това необезпокоявано да поговорим какво ни чака на следващия ден. А той се очертаваше като странен ден — щяхме да летим с чартърен самолет до Сиатъл и Анкоридж. Кий обясни, че вече е уредила всичко за полета рано заранта.

— Но нали каза, че татко не е в Аляска? — напомних аз. — Какво общо има Огненият пръстен с мястото, закъдето сме се запътили?

— Оттам минава царският път към Огнения пръстен — отвърна Кий. — Ще обясня, като донесат кльопачката.

Кий и Вартан се бяха уговорили да си разделят една цяла хрупкава печена патица, пълнена с пастет от дреболии, лукчета и гъби — специалитет на заведението. Беше достатъчно голяма за двама им. Аз се спрях на говежди ребърца — ястие, което Родо никога не приготвяше в „Суталде“.

Най-после вдигнаха чиниите. От салатата до супата обаче не можех да спра да мисля за всичко онова, което бе останало заключено в хотелската стая в Джорджтаун — чичо Слава, шефът ми Родо, както и цялата ми доскорошна надежда за бъдеща кариера.

Е, и утре е ден, както несъмнено би казала мис Скарлет Кий О’Хара, пък и нищо не бих могла да сторя по въпроса в момента, колкото и да ми се искаше. Вече бях установила, че са ме понижили до ролята на скромна пешка, на която никой нищо не съобщава, и бях изтикана в средата на дъската от Кий и Кат — тази странна двойка съюзили се царици.

Нямах търпение да чуя още подробности.

Хапнахме стабилно и си поръчахме бутилка бренди Поар Уилям и по едно лимоново суфле към нея. Допуснахме, че това щеше да държи келнерите настрана най-малко 20–30 минути — ще чакат разбитите белтъци да бухнат във фурната.

Убедихме се, че сме съвсем сами, и Кий се обърна към мен.

— Както знаеш, майка ти се опитваше да те държи настрани от цялата тази каша толкова дълго, колкото бе възможно. Това беше за твое добро, тя се грижеше за безопасността ти, следвайки максимата, че невежеството е благословия. Сега обаче ме упълномощи да обясня и на двама ви подробно всичко, което ние двете знаем за случилото се досега, за това къде отиваме утре, както и за онова, което сме планирали да извършим, когато стигнем там. Ако след моя разказ някой от вас иска да се откаже от участие, има пълното право да го стори. Но не смятам, че вие бихте постъпили така. Както ще видите, историята свързва всички ни по начини, които изненадаха и самата мен.

Кий бутна настрани чинията от салатата си и премести подноса с патицата към Вартан. После вдигна високата си чаша с бяло вино и започна да разказва.

Разказът на Бялата царица

Преди десет години бащата на Александра бил прострелян в Русия и всички вярвали, че е мъртъв. По същото време Кат осъзнала, че се е случило нещо много по-страшно от това просто да загуби съпруга си — от дълго време била сигурна, че Играта е спряна завинаги, но сега явно се подготвяла нова партия.

Но как било възможно това?

Фигурите били заровени и единствен Александър Соларин знаел къде се намират. Всички играчи от предишната партия или се били оттеглили от Играта, или вече били мъртви.

Кой тогава бе започнал Играта отново? За съжаление, Кат не разполагала с достатъчно време да открие отговора на този въпрос.

След „трагичната смърт“ в Загорск американското посолство в Москва поело изпращането на малката Александра обратно в Америка под дипломатическа защита, уредили и тленните останки на баща й да бъдат върнати със същия самолет.

Ковчегът, разбира се, бил празен.

По-късно разбрахме, че руснакът, помогнал всичко това да се организира, бил самият Тарас Петросян. От страна на американското посолство пък действал един загадъчен милионер. Казвал се Гален Марч.

Александра се завърнала без произшествия при майка си в Ню Йорк. Тогава Гален Марч се свързал с Кат. Срещнали се и той направо й казал, че участва в Играта. Тя наистина започнала наново със смъртта на Александър Соларин. Гален пък носел специално послание, предназначено само и единствено за Кат. Условието му било да не го прекъсва, докато не й разкаже всичко, което дошъл да изрече пред нея.

Кат се съгласила, защото думите на Гален потвърдили нейните собствени скорошни подозрения относно Играта.

Гален говорил без заобикалки. Съобщил на Кат, че Соларин все още е жив, но е толкова зле ранен, че за момента спокойно могат да го приемат за мъртъв.

Докато траел хаосът след стрелбата, раненото тяло на Соларин, в безсъзнание и с огромна загуба на кръв, тайно било изнесено от Загорск с помощта на същия човек, организирал и самия шахматен турнир: Тарас Петросян. Александър Соларин бил предаден на грижите на една жена, която всъщност през цялото време дърпала тайно конците в цялата история: Татяна, майката на Александър Соларин.

Разбира се, Кат била шокирана от тези разкрития. Тя незабавно поискала Гален да й разкрие откъде се е сдобил с тези сведения. Как така майката на Соларин е оцеляла, след като дори собствените й синове отдавна я смятали за мъртва? Кат настояла да й бъде съобщено къде е бил отнесен съпругът й и къде се намира в момента. Искала начаса да замине за Русия и да го открие, независимо от всички опасности.

— Ще се съглася да сторите това, дори ще ви помогна с всички средства — уверил я Гален Марч. — Но първо трябва да чуете и останалата част от историята, която съм дошъл да ви разкажа. Обещахте ми.

Татяна Соларина, продължил Гален, от десетилетия чакала удобна възможност да се свърже с отдавна загубения си син. Всъщност чакала още от момента, в който приключила предишната партия, от времето, когато Мини — както Лили вече ни разказа — просто напуснала дъската и оставила фигурите заедно с торбата, в която били пъхнати, в ръцете на Кат.

Вече било възможно да бъде започната нова партия, но Татяна знаела, че за да привлече сина си гросмайстор в Русия и на всяка цена да го вкара отново в Играта, й е необходима сложна стратегия. Търсела начин да се срещне не само със Соларин, но и със съпругата му Кат — новата Черна царица. Всичко трябвало да бъде внимателно планирано.

Татяна получила своята възможност едва след падането на Берлинската стена и разпадането на Съветския съюз. По това време вече се било случило и още едно събитие, което майката на Соларин едва ли е допускала: дъщерята на Александър Соларин, малката Александра, била пораснала и се превърнала в стабилен претендент за гросмайсторска титла в шаха. Ако Татяна успеела да примами малката в Русия, то баща й със сигурност би дошъл с нея.

Гален Марч се заклел на Татяна да й помага с каквото може в тази й мисия — в определен смисъл Татяна била предопределена да извърши онова, което била намислила. Но имало и по-сериозна причина.

Татяна била новата Бяла царица.

* * *

— И Татяна е баба на Александра, така ли? — попита смаяно Вартан.

Кий едва успя да кимне и десертът ни пристигна.

След като сервираха, келнерите взеха картата на Кий да уредят сметката и изчезнаха, а приятелката ми задълба с лъжичка в суфлето и се накани да отговори на Вартан.

Аз обаче също имах няколко въпроса.

— Как е възможно Татяна да е Бялата царица, когато Гален каза, че Бялата царица си ти, а и ти самата се съгласи с това? Кой изобщо е този тип Гален? Нима ми казваш, че той десет години е помагал тайно на майка ми, а аз дори не съм разбрала? Моля те, обясни.

— Досега съм имала съвсем малко време да поговоря с Гален и да измъкна някаква информация от него — отвърна Кий. — Изглежда, той е таен играч от много дълго време. Всичко си дойде на мястото, когато съпоставих неговата история и онова, което майка ти ми разказа. Но нека да довърша за Ню Йорк. Гален разкрил всички тези факти на майка ти и тя веднага разбрала, че ти, нейната малка дъщеря, навярно също си в опасност. Разбрала и кой точно представлява заплаха за теб и това съвсем не била собствената ти баба, скъпа. Разбрала и откъде ще дойде опасността. Някой усилено закупувал все повече и повече земя до наследствения ви дом в Четирите ъгъла…

— Ботаническият клуб — възкликнах аз, а Кий кимна.

Е, сега вече доста въпроси си намериха отговор.

Защо се бяхме преместили в Колорадо?

Защо майка ми е убедила Ним да купи съседното ранчо на името на Гален?

Защо партито за рождения ден с всичките му странни гости е трябвало да се проведе точно там, в хижата?

Какво е било самото значение на партито?

Шахматната дъска е ключът.

Господи.

— Розмари Ливингстън наистина е била Бялата царица, но е предала собствения си отбор в стремежа си към лично отмъщение. Уредила е да прострелят татко в Загорск, когато узнала, че Белият отбор се кани да установи контакт с него в Русия. Искала да отмъсти на майка ми за смъртта на баща си Ал-Марад. После трябва някак си… да са я уволнили от поста и на нейно място е застанала Татяна. А сега пък Бялата царица си ти. Но Розмари все още не го знае. Значи затова тя и приятелчетата й толкова се постараха да узнаят дали аз не съм новата Бяла царица!

Кий се усмихна доволно:

— Сега вече схващаш картинката, приятелко — каза тя, — но има още много неща, които трябва да научиш за играчите. Ето например Гален. Нали питаш за него? Оказва се следното. През 50-те години Татяна е арестувана от съветската власт. Изпращат я в лагер, а малкият й син Александър е настанен в сиропиталище от баба си, никога неостаряващата Мини Ренселаас. Съпругът на Татяна, гъркът, заедно с другия им син, Ладислаус, успяват да избягат и да се доберат до Америка, носейки със себе си няколко от шахматните фигури. Гален е човекът, който пръв открил къде била пратена Татяна. Пак той убедил Мини, че руснаците няма да я освободят, освен ако не им бъде направено предложение, което да не могат да отхвърлят. Мини им дала рисунката на шахматната дъска, която в момента е у нас, в замяна на свободата на Татяна. Но тъй като част от Татяниното семейство изчезнало заедно с няколко фигури, било ясно, че самата Татяна никога няма да бъде в безопасност в Русия — трябвало да се скрие на действително безопасно място. Гален й дал Черната царица, тази, която ти си видяла в Загорск, а после скрил самата Татяна на място, където никой не би се сетил да я търси. С изключение на краткото си пътуване до Загорск с Черната царица тя не напуснала скривалището си в продължение на повече от петдесет години.

Кий замълча, а после добави:

— Точно там ще отидем утре. В скривалището на Татяна. Баща ти е при нея.

— Но нали първо каза Сиатъл и Аляска — възразих аз, — после спомена нещо за Огнения пръстен. И какви бяха тия приказки за царския път?

— Не — обади се категорично Вартан, заговорил за първи път след дълго мълчание.

Извърнах се към него. Лицето му беше каменно.

— Няма „не“. Отиваме там утре сутринта — отвърна Кий.

— Аз съм против — настояваше шахматистът. — Мястото, за което говориш, е повече от хиляда и петстотин километра дълго, а е и най-страшното място на земята. Цяло лято е покрито с гъста мъгла и сняг, духат ветрове със скорост сто и двайсет километра в час, вълните на океана край него са високи по тринайсет метра!

— Както се казва — отговори му Кий, — няма такова нещо като лошо време. Съществува само неподходящо облекло.

— Добре, да речем, че можеш да прелетиш високо над него, но не и да го прекосиш ниско долу, камо ли да кацнеш.

— Къде е това място? — попитах.

— Пресметнала съм всички рискове, уверявам те — рече Кий раздразнено. — Това е единственият начин да стигнем дотам, без да привлечем вниманието на цялата американска морска пехота или на бреговата охрана, без да алармираме с присъствието си всяка една руска ядрена подводница, патрулираща под полярния лед на Северния полюс. Но както вече ви уведомих, не е късно да се откажете.

— Къде се намира това място? — повторих аз.

Вартан ме стрелна с тъмните си очи.

— Кий предлага утре с малък частен самолет да долетим незаконно на територията на Русия и да спрем на полуостров Камчатка — обясни той. — А после по някакъв начин — ако сме все още живи, което е малко вероятно — да вземем баща ти и да го върнем тук, в Америка.

* * *

— Не пръскай парите така. Може да ни дотрябват — каза Кий, когато Вартан измъкна няколко банкноти и ги подаде на келнера, после пъхна бутилката скъпо крушово бренди под мишница и се отправи към вратата.

— Ние, украинците, не можем да пием като руснаците — осведоми я той, — но тази вечер се надявам да се напия.

— Добър план — съгласи се Кий и го последва. — Жалко че не мога да ти правя компания, утре трябва да хвана един самолет рано сутринта.

В апартамента набързо преровихме шкафовете и опаковахме в саковете всички дебели ватирани якета и гащеризони, които намерихме.

— По-добре да сме подготвени, за всеки случай — каза Кий.

А стига, бе!

Дизайнът на апартамента не просто беше правен от корабостроител. Самото жилище отвътре приличаше на кораб. Имаше продълговата баня, облицована с огледални плочки, подобна на издължена галера. В дъното й стоеше голяма душ-кабина — в старите бани там би стояла печката. Единствената малка спалня приличаше на корабна каюта. Високите стени на гостната бяха изпъстрени с кръстосани дъбови греди, образуващи фигури „рибя кост“. Между тях бяха прикрепени разгъващи се легла, подобни на койки.

Кий заяви, че се надява да нямаме нищо против да ни остави сами, но тъй като било ясно, че утре тя ще върши всичката тежка работа, в момента се нуждаела от дълъг здрав сън. После си присвои широкото легло в спалнята и заряза мен и Вартан да лагеруваме на сгъваемите легла в „основната каюта“.

Кий отиде да си легне и затвори вратата след себе си, а Вартан ми се усмихна.

— Как предпочиташ — да бъдеш отдолу или отгоре? — попита той и посочи двете легла.

— Не мислиш ли, че трябва да оставим този въпрос за времето, когато ще сме се опознали по-добре? — попитах през смях.

— Знаеш ли — отвърна Вартан сериозно, — ако утре наистина се отправим към онова място, за което говори твоята приятелка Нокомис, уместно е да спомена, че навярно това е последната нощ, която аз и ти можем да прекараме заедно. Всъщност смятам, че това ще е последната ни нощ по принцип. Пътят, по който Нокомис е избрала да минем, е най-страшният маршрут на планетата. Тя или е най-добрият пилот на света, или е напълно откачена. Ние двамата с теб, разбира се, сме също толкова откачени, щом тръгваме с нея.

— Имаме ли друг избор? — попитах.

Вартан сви рамене и поклати глава примирено.

— В такъв случай би ли изпълнила последното желание на един мъж, осъден да умре утре? — попита той с тон, в който нямаше и следа от ирония.

— Последно желание ли? — отвърнах.

Сърцето ми се разтупка. Какво би могъл да пожелае Вартан? Ако е онова, което на мен ми се въртеше из главата, то беше невъзможно, не и с Кий, която спеше през една врата, а и шахматистът отлично знаеше, че утре всички трябваше да сме във форма да излетим в зори.

Вартан измъкна бутилката бренди и една малка чашка, която подозрително приличаше на онези, от които бяхме пили в ресторанта. Хвана ги с една ръка, с другата ме стисна за лакътя и ме поведе към банята.

— Установих, че съм завладян — обясни той — от внезапното желание да науча нещо повече за поведението на топлината в условия на повишено налягане. Ако пуснем душа да потече известно време… Как мислиш, колко горещо може да стане тук?

Вартан затвори вратата на банята и се облегна на нея. Наля едно питие, сръбна от него, подаде ми чашата, а бутилката остави на пода. После, без да сваля очи от мен, се пресегна и пусна душа. Аз бях загубила дар слово.

Почти.

— Доста горещо може да стане — съгласих се аз. — Сигурен ли си, че точно тази вечер държиш да научиш повече за изгарянето на калориите? Искам да кажа, след като утре ни чака толкова важна задача?

— Смятам, че двамата с теб вече сме схванали правилата на Играта доста добре — отвърна Вартан и се наведе към мен. — Изглежда, в нея няма нищо по-важно от това да разбираш същинските характеристики на огъня. Струва ми се, че с теб трябва да си ги изясним напълно.

Той опря пръст в ръба на чашата в ръката ми, после докосна устните ми. Усетих как брендито ме парна. После Вартан притисна устните си до моите и аз отново почувствах как през мен протича поток топлина. Банята вече се пълнеше с кълба пара.

Вартан не откъсваше очи от мен. Не се усмихваше.

— Струва ми се, че достигнахме температура, подходяща за експеримента, с който трябва да се заемем — рече той. — Но да не забравяме, че когато става дума за алхимия, точното преценяване на времето е разковничето към успеха.

Той ме притегли към себе си и отново ме целуна. Усещах топлината през гащеризона, но не за дълго. Вартан разкопча ципа и съблече полиестерната грейка от мен. После се зае с останалите ми дрехи. Когато започна сам да се съблича, сърцето ми биеше така лудо, че ми се стори, че ще припадна от прилив на кръв. Да си призная, въпросната кръв не прииждаше точно към мозъка ми.

— Искам да ти покажа нещо наистина красиво — отбеляза Вартан, вече съвсем гол.

Божичко.

Заведе ме до огледалната стена на банята, избърса с длан запотеното от парата, застана зад гърба ми и посочи отражението ми. Докато парата отново започна да поглъща образите ни, погледнах в очите на Вартан, които се взираха в мен от огледалото.

Господи, желаех го. Не можех да мисля за нищо друго.

— Ти наистина си красив — едва успях да изрека.

Той се засмя.

— Говорех за теб, Екси — каза той. — Исках поне за миг да се видиш така, както те виждам аз.

Гледахме как образите ни потъват в парата. После Вартан ме обърна с лице към себе си.

— Каквото и да се случи между нас тази вечер — каза той, — дори и двамата да се изгорим лошо, бъди сигурна в едно: аз определено ще следвам предвечните закони. Ще ги следвам така, както са написани.