Ноа Гордън
Комитетът на смъртта (9)

Глава седма
Адам Силвърстоун

Във вътрешния свят на Адам Силвърстоун патологоанатомите бяха получили много уважение, но малко завист. Те бяха вършили своята важна работа достатъчно често, за да се разбере, че тя изисква познания на учен и квалификация на детектив, но на емоционално ниво никога не можа да разбере, защо някой ще я предпочете пред практиката с живите.

След всичко това той все още мразеше аутопсиите.

Един хирург опознава човешкото тяло като чудесна машина от месо, опакована в забележителна епидермална обвивка. То цялото тупти с многобройни процеси. Неговите сокове и фибри, грандиозната сложност на неговата чудесна същност пулсира от живот и постоянно се променя. Химикалите реагират на ензимите; клетките се сменят, понякога криминално; мускулите дърпат лостове и крайници се движат върху ябълковидни стави; помпи, клапи, филтри, горивни камери, невронни мрежи, по-сложни от електронните вериги на гигантски компютър — всичко работи, докато лекарят се мъчи да прецени нуждите на целия, цялостния организъм.

Обратно, патологоанатомът работи над разпадащи се органи, в които нищо не работи.

Д-р Сак влезе намусен, поради силното си желание за сутрешно кафе.

— Какво те доведе тук? — поздрави той Адам. — Жажда за знания? Не беше твоя пациентка, нали? — Той си приготви кафе в огромна нащърбена зелена чаша с надпис „МАЙКА“.

— Не беше, но е лекувана в моя отдел.

Д-р Сак изсумтя.

Когато изцеди и последната капка кафе, те го придружиха в облицованата с бели тухли аутопсионна стая. Тялото на мисис Донъли беше на масата. Инструментите бяха готови и чакаха.

Адам се огледа одобрително.

— Трябва да имаш добър помощник — каза той.

— Ужасно вярно — отговори д-р Сак. — Работи с мен от единайсет години. Какво знаеш за помощниците?

— Работех като такъв, когато бях студент. За един съдебен медик в Питсбърг.

— За Джери Лобзенц? Лека му пръст, той ми беше добър приятел.

— И на мен — рече Силвърстоун.

Д-р Сак някак не бързаше да започне. Седна на единствения стол в стаята и зачете бавно и внимателно историята на случая, докато те чакаха.

Най-после остави стола си и отиде до трупа. Като държеше главата в ръце, той я задвижи наляво и надясно.

— Д-р Робинсън — каза той след малко, — бихте ли дошли тук?

Спърджън отиде, Адам го последва. Д-р Сак отново задвижи главата. В смъртта си старата жена сякаш упорито отричаше нещо.

— Чувате ли?

— Да — отговори Спърджън.

Застанал до него, Адам успя да долови лек стържещ звук.

— Какво е това?

— Скоро ще разберем със сигурност — заяви д-р Сак. — Помогнете ми да я обърна. Мисля, че ще открием счупване на зъбовидния израстък — обърна се той към Спърджън. — С една дума, горката бабка си е счупила врата, когато си е ударила главата при автомобилната катастрофа.

— Но нея нищо не я болеше, когато я преглеждах — възрази Спърджън. — Нямаше абсолютно никакви болки.

Д-р Сак сви рамене.

— Не е задължително да изпитва болка. Имала е стари, крехки кости, които лесно се чупят. Зъбният израстък е много дребно нещо, костна изпъкналост на втория шиен прешлен. Синът й съобщи, че снощи се е чувствала много добре, яла е с добър апетит, всъщност час преди да умре. Била е на легло, с три възглавници зад нея, които да я подпират. Бих предположил, че разтърсването плюс частично завъртане на главата върху шийните й кости е преместило свободния фрагмент към гръбначния мозък и е направило смъртта почти моментална.

Той отстрани пластинката на дъгата на прешлена, като разряза шията отзад, за да открие възелчетата на гръбначния мозък и ловко раздели червените мускули и белезникавите връзки.

— Забелязвате ли обвивката на гръбначния мозък, Робинсън?

Спърджън кимна.

— Тя е също като ципата, която обвива главния мозък.

С пръста си в ръкавица и скалпела д-р Сак разшири разреза, така че можаха да видят областта на кръвоизлива и гръбначния мозък, разкъсан от парченцето кост, причинило смъртта.

— Ето го — каза бодро той. — Не сте поискали снимки на шията, нали, д-р Робинсън?

— Не.

Д-р Сак сви устни и се ухили.

— Предсказвам, че другия път ще поискате.

— Да, сър — отговори Спърджън.

— Обърнете я пак — нареди д-р Сак. Той погледна Силвърстоун. — Хайде да видим на какво те е научил старият Джери — каза той. — Довърши я вместо мен.

Без колебание Адам взе скалпела от него и направи широк и дълбок V-образен разрез на гърдите.

Когато след няколко минути вдигна поглед, съзря удовлетворение в очите на д-р Сак. Но погледна и Спърджън, и приятното му чувство изчезна. Очите на стажанта бяха върху неговия нож, но чертите му бяха сковани и пълни със страдание.

Това, което виждаше, беше твърде далече от малката група около масата.

 

 

Адам съчувстваше на Спърджън. Но вцепеняващото съзнание, че той единствен е отговорен за допускането на смъртта, беше професионална Горгона, с която рано или късно се сблъсква всеки лекар и той инстинктивно разбираше, че стажантът трябва да бъде оставен да се срещне с нея по свой собствен начин.

Адам имаше свои проблеми във вивариума.

Немската овчарка на име Вилхелм — първото куче, на което бе дал голяма доза имуран, — бе развила клинична картина почти същата като тази, която бе убила Сюзън Гарланд. След три дни Вилхелм умря от инфекция.

Нечистокръвната кучка Хариет, на която бе дал минимална доза от имуносупресивното лекарство, отхвърли присадения бъбрек един ден преди да умре Вилхелм.

Той оперира голяма серия кучета — някои стари и грозни, но някои все още почти кученца и толкова хубави, че трябваше да оковава в желязо сърцето си, за да не си спомня странните, безумни статии на анти-вивисекционните групи, които предпочитаха да се жертват децата пред животните. С работата си той се прицелваше към най-ефикасните дози, като намаляваше максималните и увеличаваше минималните и грижливо записваше резултатите в изцапания с кафе бележник на Кендър.

Три от кучетата, които получиха големи дози от лекарството, развиха инфекции и умряха.

Четири кучета с по-малки дози изхвърлиха присадения бъбрек.

Когато стесни границите на избраните дози, стана ясно, че границата между ефикасните и опасните е тънка като острие на бръснач, с отхвърляне на присадения орган от едната страна и открита покана за инфекция от другата.

Той продължи с изпитването на други лекарства и беше завършил изследванията върху животни на девет от тях, когато д-р Кендър прие Пеги Уелд в болницата за предоперационна подготовка.

Д-р Кендър грижливо изучи лабораторния дневник. Те заедно преизчислиха теглото на животните към това на хората и пресметнаха пропорционалните дози лекарства.

— Какъв имуносупресор ще използвате при мисис Бергстром? — попита Адам.

Кендър щракна с пръсти, без да отговори, след това подръпна ухото си.

— Ти кой би използвал?

Адам сви рамене.

— Сред тези, които изследвах досега, като че ли няма панацея. Бих казал, че четири-пет са незадоволителни. Две-три, според мен, са приблизително толкова добри, колкото и имурана.

— Но не по-добри?

— Не смятам, че са по-добри.

— Съгласен съм с теб. Твоето изследване е някъде към двайсетото, което сме направили тук. Десет-дванайсет от тях съм направил аз сам. Поне нашият трансплантационен екип познава добре това лекарство. Ще се придържаме към имурана.

Адам кимна.

Те поставиха трансплантацията в операционната програма за четвъртък сутринта, с мисис Бергстром в операционна 3 и мис Уелд в операционна 4.

 

 

Вече беше по-малко притеснен и работеше допълнително много по-малко, но все пак не спеше достатъчно — сега поради Габи Пендър. Те обикаляха музеи, ходеха на симфонични концерти и два-три пъти — на купони. Една вечер останаха в апартамента й и се натискаха с чудесен напредък, но се върна съквартирантката й. В дните, когато не можеха да се срещнат, говореха по телефона.

След това в началото на ноември тя небрежно му съобщи, че трябва да отиде с колата си до Върмънт и попита, дали не би могъл да дойде с нея. Адам се замисли над последиците, а след това над избора на думите.

— Какво искаш да кажеш с това „трябва“?

— Трябва да отида и да видя баща си.

— О!

Защо не, помисли си той. Беше определен да участва в трансплантацията на Бергстром, но биха могли да заминат в четвъртък вечерта.

Можеше да е свободен само трийсет и шест часа, но се споразумя с Меомартино след това да поеме двойна смяна, за да има повече време.

 

 

Мириам Паркхърст и Луис Чин, двамата хирурзи на специализация, бяха работили над спешен случай в ранните часове на сутринта в четвъртък в операционна 3 — мръсен случай, което означаваше, че цялата операционна трябваше да бъде много добре измита и дезинфекцирана, преди да се вкара в нея мисис Бергстром. Адам чакаше отвън в коридора, с Меомартино до носилките, на които лежаха близначките, получили успокоително, но в съзнание.

— Пег? — рече сънливо Мелани Бергстром.

Пеги Уелд се надигна на лакът и погледна сестра си.

— Бих искала да ни повторят всичко още веднъж.

— Това ние можем да го импровизираме.

— Пег?

— Мммм?

— Нито веднъж през цялото това време не ти казах „благодаря“.

— Хайде, не започвай, не бих могла да го понеса — каза сухо Пеги Уелд. После се усмихна. — Помниш ли как те мъкнех в дамската тоалетна, когато бяхме хлапачки? По някакъв начин още те водя там.

Под силното действие на пентатола започнаха да се кискат и скоро затихнаха.

— Ако нещо ми се случи, грижи се за Тед и момичетата — поръча Мелани Бергстром.

Сестра й не отговори.

— Обещаваш ли, Пег? — настоя Мелани.

— О, млъкни, глупаво момиче.

Вратата на операционна 3 се отвори и излязоха двама санитари, които бутаха пред себе си две кошчета за отпадъци на колела.

— На ваше разположение е, докторе — каза единият.

Адам кимна и те подкараха мисис Бергстром към операционната.

— Пег? — обади се тя отново.

— Обичам те, Мели — каза Пеги Уелд.

Тя плачеше, когато Адам буташе носилката й към операционна 4. Без да е необходимо да му се казва, дебелото момче й направи нова инжекция в ръката, преди да я поставят на операционната маса.

Адам влезе в бокса, за да се измие. Когато се върна, анестезиологът вече бе седнал на стола си до главата й и се занимаваше със своите измервания. Рейф Меомартино, чиято задача бе в другата стая, стоеше над Пеги Уелд и внимателно попиваше влагата от лицето й със стерилна марля.

 

 

Протече безупречно. Пеги Уелд имаше много здрави бъбреци, Адам асистираше, докато Лу Чин извади единия, след това го проми и отиде в другата стая, за да гледа, докато Меомартино помагаше на Кендър да извърши трансплантацията.

След това; остатъкът от деня беше без върхови моменти, течеше бавно и той много се зарадва на Габи, когато дойде да го вземе вечерта.

По пътя говориха съвсем малко. Пейзажът беше много красив, есенно-застинал, но не след дълго мръкна и извън колата се виждаха само движещи се сенки. Вътре, при слабата светлина на арматурното табло, тя беше силует, прелестен, променящ се леко от време на време, когато задминаваше по-разумно карана кола или натискаше спирачка, за да не налети на някой камион. Караше твърде бързо и те профучаваха напред, сякаш се състезаваха с дявола или с Линдън Джонсън.

Тя забеляза, че я гледа и се усмихна.

— Гледай си пътя — каза той.

Когато навлязоха в предпланините, температурата падна. Той смъкна прозореца и се изложи на пощипването на есента във въздуха, който се носеше към тях от хълмовете с цвят на слива, докато Габи го помоли да затвори, защото се изплаши, че ще се простуди.

 

 

Курортното място на баща й се наричаше „Северен вятър на Пендър“. Беше голямо и разхвърляно селско имение, което в по-благородната ера бе видяло по-велики дни. Тя зави между два каменни фонтана с фантастични фигури и пое по дълга трещяща чакълеста алея към викторианска къща, която изникна неочаквано, със светлини само в средната част на долния етаж.

Когато излязоха от колата, нещо наблизо — животно или птица — нададе висок, траурен вик, повтарян отново и отново в неспокойна, скръбна молитва.

— Боже — възкликна той, — какво е това?

— Не знам.

Докато Адам измъкваше багажа им от колата, баща й излезе да ги посрещне. Беше висок човек, мършав и стегнат, облечен в работен панталон и синя трикотажна риза. Косата му бе сива, но буйна и чуплива. Беше приятен мъж с чист профил, който трябва да е правил особено силно впечатление, когато е бил по-млад, но дори сега бе хубав.

Но се боеше да целуне дъщеря си, забеляза Адам.

— Е — каза той. — Значи успя, и то с приятел. Радвам се, че доведе някого този път.

Пеги ги запозна и те си стиснаха ръцете. Очите на мистър Пендър бяха живи и твърди.

— Наричайте ме Брюс — нареди той. — Оставете багажа. Ще се погрижим да го приберат — поведе ги по пътеката покрай площадка за голф с последните пеперуди, които се стрелкаха около горната лампа, и спря пред тиха проблясваща водна площ. — Не си го виждала, нали?

— Не — отвърна тя.

— Олимпийски размер. Цяла проклета армия би могла да плува тук, да се провеждат професионални състезания. Все пак, трябваше да ги видиш как го натъпкваха с плът през лятото в някой хубав горещ уикенд. Платих солидна сума, но си струваше.

— Много е хубав — рече тя със странно официален тон.

Той ги поведе през странична врата надолу по вътрешна стълба, през един тунел, и скоро се озоваха в сутеренен бар. Стаята беше построена може би за двеста души. Пред голямата камина, в която пламъците скачаха и пращяха по три големи пъна, жена и две малки момиченца седяха и чакаха с боси, еднакво стройни крака, протегнати към огъня, чиито отражения блестяха върху трийсет лакирани нокти като кърваво червени миди.

— Довела е приятел — каза баща й.

Полин, мащехата на Габи, бе грижливо червенокоса, пищното й тяло беше още младо, но не толкова младо, за колкото го обявяваше червената й коса. Момичетата, Сюзън и Бънти, бяха нейни дъщери от предишен брак, на девет и на единайсет. Предпазливата им майка говореше малко. Когато се обаждаше, всяка дума изглеждаше планирана предварително.

Брюс Пендър хвърли още едно дърво в огъня, вече и без това твърде горещ, според Адам.

— Яли ли сте?

Бяха яли, но така отдавна, че Адам вече бе гладен, но и двамата кимнаха. Мистър Пендър наля чаши с тежка ръка.

— Какво чуваш за майка си? — попита той Габи.

— Добре е.

— Още ли е омъжена?

— Доколкото знам.

— Хубаво, фина жена. Толкова е лошо, че е на тоя хал.

— Мисля, деца, че е време да си лягате — каза Полин.

Момичетата протестираха, но се подчиниха, пъхнаха се в обувките си и казаха сънливо „лека нощ“. Адам забеляза, че Габи ги целуна с топлота, каквато не бе в състояние да прояви към майка им или баща си.

— Полин ще се върне веднага — рече Брюс, когато останаха сами. — Къщата е надолу по пътя.

— О, не живеете ли в хотела?

Пендър се усмихна и поклати глава.

— Цяло лято и всеки уикенд през ски сезона това място е лудница. Музикални квартети. Над хиляда посетители, повечето неженени, които идват тук да вдигнат ада и да получат оргазъм.

— Можеш да се убедиш, че баща ми е твърде деликатен — вметна Габи.

Пендър сви рамене.

— Наричам нещата с имената им. Печеля пари от един легализиран вертеп. Нюйоркска тълпа, но добри консуматори, падат хубави пари.

Последва тишина.

— Силвърстоун — каза той. Погледна косо към Адам. — Еврейско момче ли си?

— Баща ми е евреин. Майка ми беше италианка.

— О — той наля още питие на себе си, на Габи и на отсъстващата Полин. Адам сложи ръка над чашата си.

— Миналото лято една сутрин около два часа — започна Пендър — бяхме твърде близо до удавяне във фонтана на поляната. Не в басейна, забележете. Във фонтана. Изобретателност. Две колежански хлапета, пияни като маймуни.

Габи нищо не каза и отпи от чашата си.

— Някои от момичетата са бомба. Полин ме държи изкъсо — той пийна замислено. — Това място е нейно, разбира се. Искам да кажа, на нейно име е. Майката на Габи ми смъкна кожата. Накара ме да плащам по опис.

— Имаше основания, мили татко.

— Основания, дявол — той отпи.

— Помня сцените от детството си, татко. Дали ти и милата Полин поднасяте на Сузи и Бънти същия вид удоволствия?

Пендър безизразно погледна дъщеря си.

— Мислех, че с гост тук ще бъдеш по-поносима — заяви той.

Навън жалният вибриращ звук се повтори.

— Какво е това? — попита Адам.

Пендър охотно смени темата.

— Елате. Ще ви покажа.

На излизане той запали външната лампа, която освети част от задната поляна зад плувния басейн. В телен кафез за пилета една миеща се мечка крачеше като лъв, а малките й очи бяха злобно червени на черната лицева маска.

— Откъде я намерихте? — попита Адам.

— Един от колежаните я смъкнал от дърво с прът и я покрил с един кашон.

— Ще я задържите ли тук като… атракция за туристи?

— Не, по дяволите, те са опасни. Женска мечка като тази може да убие куче — той взе една метла и пъхна дръжката през мрежата, като я заби в ребрата на животното. Мечката се обърна; лапите й като деликатни дамски ръце сграбчиха пръта, устата й го захапа и го натроши на парченца. — Точно сега е разгонена. Взех я тук, за да привлича мъжките мечки. — Показа два по-малки кашона на ръба на осветения сектор. — Капани.

— Какво ще ги правите, ако ги хванете?

— Фино изпечени, с патати. Деликатес.

Габи се обърна и тръгна към къщата, те я последваха. Седяха пред огъня с нови питиета, когато влезе Полин.

— Бррр — потрепери тя, оплаквайки се от вечерния студ. Като се пъхна до съпруга си, попита Габи за училището. Брюс я обви с ръка и щипна веднъж облия пъпеш на гърдата й, изтъквайки собствеността си. Адам отмести, поглед. Двете жени продължиха да говорят, като се правеха, че не са забелязали.

Разговорът затихваше и се възобновяваше, понякога безнадеждно. Обсъждаха театъра, бейзбола, политиката. Мистър Пендър завиждаше на Калифорния, задето си имаше Роналд Рейгън, мърмореше в чашата си, че великата стара партия е покварена от Рокфелер и Джавиц, настояваше, че Съединените щати трябва да съберат силите си и да заличат на Четвърти юли червен Китай с дъжд от атомни експлозии. Адам, вече парализиран от огромността на отвращението си към този човек, не можеше да се застави да бъде достатъчно сериозен, за да спори с необятното безумие.

Освен това невероятно му се спеше. В края на краищата, след като се бе прозинал три пъти, Пендър взе почти празната бутилка бърбън и показа, че вечерта е завършила.

— Ние обикновено настаняваме Гейбриъл в къщата с нас. Но като виждаме, че си е довела приятел, даваме ви съседни стаи на третия етаж.

Те казаха „лека нощ“ на Полин, която седеше замислено и почесваше тясното си бяло стъпало с острите си нокти, които имаха същия цвят като кървавите нокти на краката й. Пендър ги заведе горе.

— Лека нощ — пожела Габи студено, очевидно на двамата мъже. Тя влезе в стаята, без да ги погледне и затвори вратата.

— Ако нещо ви потрябва, ще трябва да го получите. Гейбриъл знае къде е всичко. Имате на разположение цялото проклето здание.

Как можеше един човек да гледа толкова похотливо, когато момичето, за което мисли, че е на път да се чука, е негова собствена дъщеря, чудеше се Адам.

Знаеше, че Габи слуша от другата страна на затворената врата.

— Лека нощ — каза той.

Пендър помаха и си отиде.

Господи!

Той легна на кревата, без да се съблича. Чу, как Пендър слезе надолу по стълбите, посмяха се кратко с жена си и после напуснаха хотела. Старата сграда беше много тиха. Чуваше как в съседната стая Габи се движи, очевидно приготвяйки се за лягане.

Стаите им бяха разделени от баня. Той мина през нея и почука на затворената врата.

— Какво има?

— Говори ли ти се?

— Не.

— Добре тогава. Лека нощ.

— Лека нощ.

Той затвори двете врати на банята, облече си пижамата, угаси лампата и легна в тъмното. Отвън под отворения прозорец щурците изпълняваха бясна серенада, може би поради предчувствие, че студовете, които щяха да ги убият, са вече някъде до хоризонта. Мечката виеше с безнадежден стон. Габи Пендър влезе в банята и през затворената врата той чу струйката, след това ръмженето на тоалетното казанче — звуци, които въпреки дългата му клинична практика, го караха да лежи скован и да мрази баща й.

Стана и щракна лампата. На масата имаше папка с бланки на курорта. Взе писалката си и написа бързо, сякаш пишеше рецепта:

„До комисаря

Отдел по лов и риболов

Монпелие, Върмънт

Драги господине,

Голяма женска миеща се мечка, уловена незаконно, се държи в клетка в този курорт като примамка за привличане и незаконно улавяне на мъжки мечки. Бях свидетел на малтретиране на животното и с удоволствие ще потвърдя това. Можете да ме намерите в хирургията на Окръжната обща болница в Съфък, Бостън. Необходима е бързата Ви намеса, тъй като мечките са предназначени за изяждане.

Искрено Ваш,

Адам Р. Силвърстоун, доктор по медицина“

Пъхна бланката в плик, облиза лепилото с език и грижливо го запечата. Намери пликчето с марки в портфейла си и постави една, след това сложи писмото в сака си и се върна в леглото. Около четвърт час лежа и се въртя, сигурен, че въпреки съкрушителната преумора вече няма да може да заспи. Старият хотел скърцаше, сякаш развратни духове подскачаха по леглата от стая в стая, като дрънчаха с разкопчаните си девствени пояси, вместо с вериги. Мечката плачеше и се вбесяваше. Веднъж му се стори, че чува Габи да плаче, но реши, че вероятно е сбъркал.

Накрая заспа.

 

 

И бе събуден — почти незабавно, както му се стори — от нейната ръка.

— Какво има? — попита той, като отначало помисли, че е в болницата.

— Адам, отведи ме от тук.

— Разбира се — каза той глупаво, нито спящ, нито буден. И затвори очи от лампата, която тя щракна. Видя, че беше в панталон и пуловер. — Искаш да кажеш, сега?

— Веднага — очите й бяха зачервени от плач. Усети вълна от нежност към нея, и съжаление. В същото време умората тласна главата му обратно към възглавницата.

— Какво ще си помислят? — попита той. — Не смятам, че просто трябва да изчезнем през нощта.

— Ще оставя бележка. Ще им кажа, че са те извикали в болницата.

Той затвори очи.

— Ако не дойдеш с мен, ще тръгна сама.

— Иди напиши бележката. Ще се облека.

Трябваше да налучкват пътя си надолу по широкото стълбище в тъмното. Луната беше ниско, но хвърляше достатъчно светлина и те лесно стигнаха до колата. Щурците бяха заспали или каквото там правеха, след като бяха престанали да пеят. Зад басейна горката мечка още виеше.

— Почакай — каза тя.

Запали фаровете и коленичи в светлината им, за да намери голям камък. Когато той понечи да я последва, тя го спря.

— Искам да го направя сама.

Той седна на седалката, обвита с кожа като от труп, която бе влажна от росата и потрепери, когато Габи заудря ключалката на кафеза, като се питаше дали би пуснал писмото, което съобщаваше за баща й. След миг воят спря. Той я чу да тича към него, след това шум от удар и изругаване.

Когато стигна до колата, тя хълцаше и се смееше, като смучеше обелената си длан.

— Страх ме беше да не ме ухапе и като тичах, налетях на един от капаните. Едва не паднах в проклетия плувен басейн.

Той започна да се смее заедно с нея. Смяха се по целия път по дългата алея, минаха покрай каменните фонтани и стъпиха на шосето. Когато Адам престана да се смее, видя, че тя плаче. Помисли си да вземе кормилото от нея, за да я остави да се наплаче безопасно, но реши, че е толкова уморен, че всъщност е все тая.

Габи плачеше безшумно. Беше много по-мъчително за гледане от по-драматичните изяви.

— Слушай — каза той най-после притеснено, с глас надебелял от умора, сякаш беше пиян. — Няма защо да се измъчваш заради ужасни родители. При твоя баща е сексът, при моя — бутилката.

Той й разказа основното за Майрън Зилбърщайн, фактологично, без емоции, като съобщи много малко: историята на един странстващ музикант от Дорчестър, който попаднал на работа в оркестъра на театър Дейвис в Питсбърг и една вечер срещнал много по-младо и неопитно малко италианско момиче.

— Сигурен съм, че се е оженил за нея заради мен — рече той. — Започнал е да пие, преди да имам някакъв спомен за него и още не е спрял.

Когато отново излязоха на път 128 и колата пробиваше мрака в посоката, от която бяха дошли, тя докосна ръката му.

— Ние можем да положим началото на ново поколение.

Той кимна и се усмихна. След това заспа.

 

 

Когато се събуди, тъкмо минаваха моста Сейгамор.

— Къде сме, по дяволите?

— Уредили сме си свободно време — отговори тя. — Щеше да е жалко просто да се върнем вкъщи и да си провалим уикенда.

— Но къде отиваме?

— На едно място, което познавам.

Така че той замълча и я остави да кара. След четирийсет и пет минути влязоха в Тръроу според пътния знак, осветен за кратко, когато тя обърна колата от път 6 към пътя за Кейп Код — две бразди бял пясък, разделени от ивица остра трева. Изкачиха малко нанагорнище и високо над тях вдясно въртящ се пръст от светлина опипваше черното небе в края на морето. Шумът на прибоя се появи внезапно, сякаш някой току-що го бе включил.

Габи намали скоростта почти до спиране. Той не знаеше какво търси, но каквото и да беше, го бе открила и зави с колата настрани. Адам не виждаше нищо, освен мастилена чернота, но когато излязоха от колата, успя да различи още по-плътен мрак, който беше малка постройка.

Много малка постройка — вила или закусвалня.

— Имаш ли ключ?

— Ключ няма — отговори тя. — Залостено е отвътре. Влизаме през таен вход.

Тя го заведе отзад, като малки борчета ги дърпаха с невидими пръсти. Прозорците бяха заковани, забеляза той при по-внимателно вглеждане.

— Дръпни силно дъските — каза Габи.

Адам го направи и пироните лесно се извадиха — сякаш беше им се случвало много пъти. Тя плъзна прозореца нагоре и се вмъкна над долния перваз.

— Пази си главата — предупреди го тя.

Той все пак я удари в горния нар. Помещението беше колкото килер, при моето дори стаичката му в болницата изглеждаше просторна. Грубите дървени нарове заемаха по-голямата част от пространството, като оставяха само пътечка до вратата. Осветлението идваше от голи крушки, които се включваха чрез дръпване на шнур. Имаше две други камери, подобни на тази, през която бяха влезли, миниатюрна баня с душ, но без вана, и стая за всички цел и с кухненски принадлежности, разнебитен стол — люлка и прояден от молци диван, целият на буци и ями. Декорът беше класическият за Кейп Код — мидени черупки за пепелници, кошче за ловене на омари вместо масичка за кафе, морски таралежи и морски звезди на камината, мачта от сърф, подпряна в единия ъгъл, в другия — газова печка, която тя опитно зареди и запали с лекота.

Той стоеше и се олюляваше.

— Какво мога да направя? — попита.

Габи го погледна и за пръв път можа да оцени пълната степен на умората му.

— О, Боже — промълви тя. — Адам, съжалявам. Наистина — поведе го към долния нар, свали му обувките, нежно го покри с кафяво вълнено одеяло, което гъделичкаше брадата му, утеши го с целувки по очите, които затвориха клепачите му и го остави да потъне в шума на прибоя.

 

 

Той най-после се събуди от предупреждаващите за мъгла сирени, които приличаха на куркане на гигантски стомах, от миризмата и прашенето на пържено и усещането, че пътува в трета класа на много малък параход. Опушена мъгла правеше прозорците слепи като очите на малкото сираче Ани.

— Надявах се, че ще спиш до късно — каза Габи, като обръщаше бекона. — Но така дяволски огладнях, че трябваше да отида до магазина в къмпинга за храна.

— На кого е тази барака? — попита той, все още под влияние на видението, че е арестуван.

— Моя. Беше ми оставена от баба ми в малко завещание, преди да умре. Не се безпокой, законно сме тук.

— Господи, наследница.

— Има достатъчно топла вода. Печката е много добра — каза гордо тя. — Пастата за зъби е в банята.

Душът възстанови ентусиазма му, но съдържанието на аптечката отново донякъде го смъкна. Там имаше нещо, което отначало с опасение помисли за кесийка за душ, но се оказа иригатор, придружен от очистително, капки за нос и за очи, аспирин и болкоуспокояващи от няколко вида, а също и сбирщина от витамини, ненадписани таблетки и лекарства — самоделна сбирка илачи, които един невротик може да натрупа.

— Божичко — каза Адам раздразнено, — ще ми направиш ли една услуга?

— Каква?

— Отърви се от този… боклук в аптечката си.

— Да, докторе — каза тя, прекалено смирено.

Закусиха консервирани праскови, бекон с яйца и замразени царевични питки, които се налепиха по тостера и трябваше да ги изядат на трохи.

— Правиш по-хубаво кафе от всички — заяви той с по-добро душно настроение.

— Интимно познаване на кафеника. Живях тук сама една година.

— Цяла година? Имаш предвид и през зимата?

— Особено през зимата. При тези обстоятелства една чашка хубаво кафе може да бъде абсолютно животоспасяваща.

— Защо си искала да се скриеш?

— Е добре, ще ти кажа. Бях зарязана.

— Наистина ли?

— Наистина.

— Проклетият глупак.

Тя се усмихна.

— Благодаря ти, Адам. Много мило.

— Аз го мисля сериозно.

— Е, няма значение. Отгоре на недотам съвършената ми родителска ситуация — с която ти вече донякъде се запозна — това ме постави в истинска емоционална безтегловност. Реших, че което е добро за Торо, е добро и за народа. Просто взех малко книги и дойдох тук. За да помисля над нещата. Да се опитам да разбера каква съм всъщност.

— Успя ли? Да разбереш, искам да кажа?

Тя се двоумеше.

— Мисля, че да.

— Щастливка.

Той й помогна да измие чиниите.

— Май че сме блокирани от мъглата — каза Адам, когато подредиха чашите и чиниите.

— О, не, не сме. Облечи си сако. Искам да ти покажа нещо.

Извън хижата тя го поведе по пътека, почти заличена от ниска, гъста растителност. Той позна мирти и безлистни плажни трънки. Мъглата беше толкова гъста, че виждаше само къде стъпва и лекото поклащане на тесните й сини дънки пред себе си.

— Знаеш ли къде отиваш?

— Мога да отида със затворени очи. Сега внимавай. От тук нататък ще вървим бавно. Почти стигнахме.

Слизането като че ли беше направо отвесно. Стояха на козирката на морска скала, мъглата беше като стена пред тях, а под тях наклон, който въображението му подсказа, че е ужасяващ — копие на трийсетметровия скок, който някога бе правил за пари в аквакадата на Бенсън.

— Стръмно ли е? И много надолу?

— Много стръмно. И доста надолу. Плаши хората, когато го виждат за пръв път. Но е съвсем безопасно. Стигам до дъното седнала на малко пясък.

— Добре, да видим возилото.

Габи се усмихна, приемайки това за комплимент. Докато той нервно клекна на няколко крачки зад нея, тя провеси крака над ръба на скалата и затвори очи, когато вдъхна студената солена мъгла.

— Ти си влюбена в това — обвини я той.

— Бреговата линия винаги се променя и при все това е все още такава, каквато бе когато дядо ми построи бараката за баба. В Провинстаун има посредник за продажба на недвижими имоти, който непрекъснато ми предлага малко състояние за нея, но аз искам моите хлапета да я видят такава и техните деца също. Това е част от националния плаж Джон Ф. Кенеди, така че тук не може да се строи нищо друго, но океанът постоянно отхапва от сушата, по няколко стъпки всяка година. След около петдесет години скалата ще бъде разрушена почти до къщичката. Ще трябва да я преместя навътре или океанът ще я достигне.

Струваше му се, че висяха окачени в мъглата. Далече долу прибоят гърмеше и съскаше. Адам слушаше и поклати глава.

— Какво има? — попита тя.

— Мъглата. Това е една несвойствена атмосфера.

— Не толкова на сушата. Във водата е напълно несвойствена, преживяването е почти мистично — каза Габи. — Когато живеех тук, понякога не си правех труд да си слагам бански и се потопявах по кожа в мъглата. Неописуемо е, като че ли ставаш част от кюрето.

— Не е ли също и опасно?

— Чуваш прибоя, дори отдалече. Той ти казва къде е земята. Два-три пъти… — тя заглъхна несигурно и после, сякаш взела решение, продължи: — Два-три пъти плувах право навътре, но нямах кураж да продължа.

— Габи! Защо би ти притрябвало да продължиш? — Зад тях в мъглата закрещя яребица. — Толкова много ли означаваше за теб мъжът, който те е зарязал?

— Не, той беше момче, а не мъж. Но аз бях… Мислех, че умирам.

— Защо?

— Имах болки, които ме измъчваха. Периоди на схващане, непреодолима умора. Същите признаци, които имаше баба ми, когато умираше.

А, сбирката от всевъзможни лекарства в аптечката внезапно стана трогателна част от разказа.

— Звучи като в учебник за истерията — каза той кротко.

— Разбира се — тя остави шепа пясък да изтече между пръстите й. — Знам, че съм хипохондричка. Но по онова време бях убедена, че ужасна болест се кани да отнеме живота ми. Да си сигурен, че си болен от тази болест, може да бъде също толкова лошо, колкото и да я имаш. Повярвай ми, докторе.

— Знам.

— Мисля, че плуването беше търсене на изход от страха ми, опит да го преодолея.

— Господи, но защо си дошла тук? Защо не си отишла на лекар?

Габи се усмихна.

— Ходих при лекари. И още лекари. Просто не им вярвах.

— А сега вярваш ли им, когато ти казват, че нищо ти няма?

Отново се усмихна.

— В повечето случаи.

— Радвам се — каза Адам. Но някак си разбра, че тя лъжеше.

Около тях мъглата сякаш се проясняваше. Над тавите им започна да се разпространява светло петно през изпаренията.

— Какво са мислели родителите ти за живота ти тук сама?

— Майка ми тъкмо се бе омъжила повторно. Тя беше… твърде заета. Случайно ми изпрати едно писмо. Баща ми не прати дори пощенска картичка — тя поклати тава. — Той наистина е копеле, Адам.

— Габи… — той търсеше подходящите думи. — Не го харесвам, но ние всички сме слаби, всеки от нас е в някакъв чувал. Бих бил лицемер, ако го осъждам. Сигурен съм, че и аз бих направил повечето неща, заради които го мразиш.

— Не.

— Живял съм сам през по-голямата част от живота си. Познавал съм много жени.

— Ти не разбираш. Той никога нищо не ми е дал. Никога нищо от себе си. Плати за обучението ми в колежа, след това се облегна на стола си и зачака да проявя съответстваща благодарност.

Адам не каза нищо.

— Останах с впечатлението, че си работил, за да се издържаш в колежа.

— Завърших го благодарение на вуйчо си Вито.

— Вуйчо ти?

— Имам трима вуйчовци. Джо, Франк и Вито. Франк и Джо са като бикове, работеха в стоманените заводи. Вито беше висок, но крехък. Умря, когато бях на петнайсет.

— Пари ли ти е оставил?

Той се засмя.

— Не. Нямаше пари. Беше човек по пешкирите в една съблекалня в Организацията на младите християни в клона Ийст Либърти, Питсбърг.

— Какво значи човек по пешкирите?

— Никога ли не си била в съблекалня на ОМХ?

Тя се усмихна и поклати глава.

— Е добре, той подава пешкирите, разбира се. И между другото натиска малките копчета, които пропускат хората в басейна. Всеки ден, когато излизах от училище и разнасях „Питсбърг прес“ по маршрута, отивах на Уайтфийлд Стрийт и Вито ме пускаше в басейна. Когато накрая ме хванаха, че не си плащам таксата, всички ме опознаха и ми дадоха стипендия от Клуба на вестникарчетата. Един голям треньор на име Джек Адамс ме взе в ръце и станах известен скачач във вода, когато бях на дванайсет. Гмурках се толкова често, че получих възпаление на ухото и затова понякога имам проблеми със слуха.

— Не съм забелязала. Глух ли си?

— Съвсем слабо, отляво. Точно достатъчно, за да не стана войник.

Тя докосна ухото му.

— Горкият Адам. Много ли ти досаждаше това, когато порасна?

— Всъщност не. Като скоча във вода представлявах ОМХ и моето училище, и преминах четирите години в Пит при пълна атлетска стипендия като член на плувен екип. Живеех си добре. След това през първата година в Медицинския институт отново се оказах беден. За да си изкарам пари за храна и квартира вземах в едно химическо чистене бельо и го разнасях всяка сутрин по всички общежития. А вечер изминавах същия път с кашон сандвичи.

— Бих искала да съм те познавала тогава — каза тя.

— Нямаше да имам време да разговарям с теб. Не след дълго трябваше да изоставя и двете работи — институтът отнемаше твърде много време. Два семестъра работих в един стол за храната си и вземах на заем от университета за квартирата си. В онова първо лято работих като келнер в един хотел. Имах връзка с една от клиентките, богата гъркиня, женена за мъж, който не искаше да се разведе с нея — президент на верига от специални магазини. Тя живееше в Дрйксъл Хил, недалече от моя институт във Филаделфия. Виждах я през цялото време в продължение на почти година.

Габи седеше и слушаше.

— Това не беше само връзка. Тя понякога ми даваше пари. Не се налагаше да работя. Викаше ме по телефона, отивах в къщата й и след това често пъхаше банкнота в джоба ми. Голяма банкнота.

Главата й беше обърната настрани.

— Замълчи — каза тя.

— Накрая престанах да ходя при нея. Не мажех повече да се понасям. Намерих си работа като огняр, където наистина трябваше да се потя за парите си, сякаш за изкупление на греховете си.

Някъде от много далече друга яребица започна да отговаря на първата птица.

Сега Габи гледаше него.

— Защо ми каза?

Защото съм луд, помисли си той учуден.

— Не знам, никога на никого не съм го казвал.

Тя протегна ръка и отново докосна лицето му.

— Радвам се. — След малко попита: — Моме ли да ти задам въпрос?

— Разбира се.

— Правенето на любов с онази жена… разбираш, случайна връзка — различно ли е от същото нещо с някоя, която обичаш?

— Не знам — отговори той. — Никоя от тях не съм обичал.

— Това е като… при животните.

— Ние сме животни. Няма нищо лошо в това да сме животни.

— Но трябва да сме и нещо повече.

— Невинаги е възможно.

Мъглата се разкъсваше. Адам разбра, че светлината през нея е всъщност огромен слънцеотражател, всичко това беше океан — повече, отколкото някога бе виждал. Плажът беше широк, бял, отбелязан само от изхвърлени боклуци и плавен в горния край, а в долната му част блестящ, твърд и набит така гладко от прибоя, че проблясваше на слънцето.

— Исках да го видиш — каза тя. — Седях тук и си казвах, че ако струпаш всички грозни рани долу, отливът ще ги отнесе.

Той мислеше за това, когато за негов ужас Габи извика и изчезна от погледа му зад края на пропастта, която завършваше зашеметяващо далеч надолу под ъгъл, който беше поне стоградусов. Задните й части бяха оставили права бразда в мекия червен пясък. След миг тя му се смееше от дъното. Оставаше му да направи само едно. Седна на ръба, затвори очи и се хлъзна. „Той, Всемогъщата сила, профуча стремително пламтящ от вечното небе с грозна разруха и горене към бездънната гибел. Джон Милтън.“ В обувките му имаше пясък и несъмнено парчето свличаща се почва под него не бе достатъчно голямо: бутовете му бяха натъртени. Момичето виеше от смях. Когато отвори очи, видя, че когато е радостна, тя беше изключително красива. Не, нещо повече — беше най-хубавото момиче, моето някога бе виждал.

 

 

Те прочесаха плажа, като намериха доста миризливи гъби, но не и съкровище. Гледаха как рибка лъкатушеше по пътя си през бистро малко заливче. Събраха осем неповредени огромни мидени черупки. Изкопаха червена глина от козирката и изработиха гърне, което се напука, щом изсъхна на студения бриз.

Когато премръзнаха, опитаха безуспешно да изтърсят пясъка от обувките си, изкатериха се право нагоре по разнебитените дървени стъпала и се върнаха в топлото бунгало. Слънцето се процеждаше през прозореца и обливаше цицинестия диван. Докато той палеше огъня, тя легна и когато огнището зарева, му направи място. Адам легна до нея, затвориха очи и позволиха на бога на слънцето да превърне техния свят в голяма червена тиква.

След доста време той отвори очи, обърна се и я целуна много нежно и още по-нежно я докосна с връхчетата на пръстите си. Устните й бяха топли, сухи и солени. Цареше тишина, с изключение на шума на морето, крясъците на чайките и вътрешните звуци на огъня и диханието им. Докосна гърдите й през синята трикотажна блуза, съзнаваш, че и двамата си спомняха как баща й бе превърнал същия жест в печат на презрението, с който бе белязал жена си.

Друго е, казваше й той мълчаливо. Разбери това. Моля те, разбери го. Адам почувства вътре в нея потиснато потрепване — по-скоро страх, отколкото желание, разбра това и по някакъв начин, въпреки всичките момичета и жени, страхът се предаде и на него, така че и той потрепери. И все пак остави ръката си да създава мост между тях, докато почувства, че трепетът стихва — неговият и нейният. Този път тя го целуна — отначало нерешително, след това със стремително чувство, сякаш искаше да го погълне, което го разтрепери. Накрая по неизречено съгласие те се дръпнаха един от друг и започнаха трескаво да си помагат взаимно с копчета, ципове и токи. Беше както го бе очаквал: нямаше бели петна, следи от презрамки, съзря той, и това превърна краката му във вода.

— Имаш малко коремче — отбеляза тя.

— Бягам — защити се той. — Много си стегната.

— Невинаги.

След това лежаха притиснати и отново съвършено заедно. Господи, колко беше приятно на топлото слънце. Тя целуваше повреденото му ухо, плачеше и той разбра с внезапно ново чувство, че не искаше да вземе нищо, копнееше само да дава, да й даде всичко, което притежава на този свят, всичко, което бе Адам Силвърстоун.

Постепенно огладняха.

— Утре ще станем рано — каза Габи, — за да успеем за ранния отлив на Хед ъф дъ Мийдоу. Ще ти хвана няколко малки, но дебели камбалки и ти като добър хирург ще ми ги изчистиш, ще ти ги изпека на въглени, после ще ги полеем с лимонов сок и много масло.

— Мммм… — И после: — А какво ще правим днес?

— Днес… Останали са ни малко яйца.

— Не мисля.

— Португалска супа?

— Какво е това?

— Специалитет на местността. Макарони и зеленчуци, най-вече зеле и домати, сварени със свинско месо. Има хубаво място в Провинстаун. Сервирано с топъл, хрускав бял хляб. Последвано, ако желаеш, от студена наливна бира.

— Това е то, Чарли.

— Не съм някаква Чарли — те отново взаимно се стрелнаха с очи и той се ухили.

— Известно ми е.

Замотаха се из стаята, като събираха разхвърляните по пода дрехи и се обличаха само с леко стеснение, след това отидоха при колата и подкараха бавно в прекрасния ден на осем километра надолу по път номер 6 покрай дюните към Провинстаун. Поднесоха им супата, гореща и миришеща на дим, пълна с възхитителни парченца месо, после пристигнаха на риболовния кей точно когато лодка дойде от морето и Габи безсрамно се пазари, докато за трийсет и пет цента купи хубава едра камбала, която още се мяташе — застраховка срещу възможността на другата сутрин да вали или да се успят и да не отидат за риба.

Когато се върнаха в бунгалото, тя пъхна рибата в хладилника, взе лицето му в дланите си и го притисна здраво.

— Ръцете ти миришат на камбала — оплака се той, целуна я продължително, погледна я и двамата разбраха, че той отново ще прави любов с нея, без да й даде възможност да отмие рибата от ръцете си.

— Адам — каза тя развълнувано, — искам да ти подаря шест деца. Най-малко шест. И да бъда омъжена за теб седемдесет и пет години.

Омъжена, помисли си той.

Деца?

Тази побъркана жена.

— Габи, слушай… — започна той неспокойно.

Тя се дръпна назад, той протегна ръце към нея така, че да може да я държи, докато й говори, но Габи не се хващаше на въдицата, гледаше го право в очите.

— О, Боже — каза тя.

— Виж какво…

— Не — спря го тя. — Не искам да виждам. Не съм много умна. Не ме изненадваш, винаги съм го знаела. Но ти! Боже — повтори тя. — Горкият Адам. Ти си едно нищо.

Габи изтича в банята и заключи вратата. Не се чу плач, но след малко се появи нещо ужасно — накъсан звук на гадене в клозета.

Той почука на вратата, като се чувстваше ужасно виновен.

— Габи, добре ли си?

— Върви по дяволите — изпъшка тя, вече разплакана.

След много дълго той чу шум на течаща вода, докато тя се миеше и най-после вратата се отвори и Габи се появи.

— Искам да си отида.

Адам отнесе чантите в колата, тя изключи газта, залости вратата отвътре и скочи през прозореца, на който той намести дъските. Когато се опита да седне зад волана, Габи изръмжа. Карането й по обратния път беше самоубийствено и в резултат в Хингам по път 128 получи квитанция за превишена скорост. Щатският полицай беше твърде саркастичен, тъй като охраняваше общественото имущество и благополучие.

След глобата беше по-внимателна, но започна да кашля — серия стържещи астматични спазми, които я разтърсваха цялата, докато се навеждаше над кормилото.

Той изтърпя звука, докато можа.

— Отбий от магистралата и намери аптека — каза той. — Ще ти предпиша ефедрин.

Но тя продължаваше да кара.

Падаше здрач, когато най-после спря колата на паркинга пред болницата. Не бяха прекъсвали пътуването си за ядене и Адам отново беше изморен, гладен и емоционално изтощен.

Остави чантата си на тротоара.

Чу кашлицата й, когато кракът й натисна газта. Плимутът скочи към средата на улицата пресичайки пътя на приближаващо такси, чийто шофьор изпсува и легна на клаксона.

Адам стоеше на тротоара и внезапно си спомни, че забравиха да извадят рибата от хладилника. Следващият път, когато Габи отиде в бунгалото си ще има поредна отвратителна причина да си спомни прекъснатата им ваканция. Чувстваше се повален от противоречиви чувства, тревожен, виновен и пълен със съжаление. Беше я препълнил до ушите с грозни признания от най-унизителен вид, след това си бе позволил да…

По дяволите, помисли си той, нима нещо съм обещавал?

Договор ли съм подписвал?

Но с внезапно самоотвращение разбра, че докато се бе отнасял към тялото й с нежна кротост, бе разкъсал душата й като животно.

Вдигна глава и погледна нагоре към сградата — старо чудовище.

Е добре, върнах се, каза той на болницата.

С настъпването на здрача се включваха светлините и болницата му връщаше погледа с множество очи. Помисли си за това, което ставаше вътре, с всичките мравки в мравуняка и се запита колко ли от пациентите в отделението ще трябва да оперира следващата седмица.

Като човешко същество съм жалка каша и глупак, помисли си той, но като хирург работя добре и това трябва нещо да означава. Бог дава мъдрост на онези, които я имат, а онези, които са глупави, нека използват талантите си. Уил Шекспир.

Адам взе сака си. Входната врата се отвори като уста и ухиленото здание го погълна.

Когато си разопакова багажа, слезе в отделението да си открадне чаша кафе и почти веднага двойно съжали, че се е върнал.

Мисис Бергстром е добре, каза му Хелън Фулц, но от ранния следобед са се появили признаци, че отхвърля бъбрека. Температурата й е 38,7° и се оплаква от отпадналост и болки в раната.

— Бъбрекът отделя ли урина? — попита той.

Мис Фулц поклати глава.

— Работеше добре, но днес отделеното количество силно намаля.

Той погледна картона и видя, че д-р Кендър се опитва да попречи на отхвърлянето чрез въвеждане на преднизон и имуран.

Коронен щрих за гарнитура на деня, каза си Адам.

За малко си помисли да отиде във вивариума и да поработи, но не можа да се застави да го направи. В момента му беше дошло до гуша от кучета, жени и хирургия. Вместо това се качи горе, мечтаещ да поспи, сякаш сънят бе спасително лекарство, привличащо с перспективата на забравата.