Ноа Гордън
Комитетът на смъртта (16)

Глава четиринайсета
Спърджън Робинсън

Когато Адам се премести в апартамента на Бийкън Хил, Спърджън бе изоставен сам-самотен на шестия етаж и започна все по-често да свири с китарата на старите стени музиката на криво огледало, което изопачаваше отражението на душата му. Беше отчаяно влюбен, би трябвало да е в екстаз. Но песните, които свиреше, се кискаха сподавено с радост, която показваше, че е толкова тъжен, че не може да понася мисълта за това. За да създава по-весела музика би трябвало да си купи банджо и да работи на полето.

Това беше навсякъде около него и с всеки изминал ден го виждаше все по-ясно.

— Можеш ли да ми кажеш — попита го една сутрин Мойлан — как е възможно такова нещо да се случи тук? — Той гледаше едно бебе с интерес, съставен от ужас и страх, с изражение, подобно на онова, което Спърджън си спомняше от лицата на състудентите си, когато за пръв път виждаха в учебниците снимка на ненормален човешки плод.

Бебето беше цветнокожо. Трудно можеше да се определи възрастта му, защото гладът бе изял бебешката тлъстинка, която се получава по рождение и бе останало съсухреното, сбръчкано лице на един старец. Мускулите му бяха атрофирани и то лежеше слабо и умиращо, а крачетата му като кибритени клечки подчертаваха подутото малко коремче.

— Това може да се случи навсякъде — отговори Спърджън. — Абсолютно навсякъде, където едно дете не получава достатъчно храна, за да си подхване пламъчето.

— Не. Мога да разбера, ако бе се намерило такова нещо в колиба на изполичар в Мисисипи — каза Мойлан.

— О, нима можеш, човече?

— По дяволите, знаеш, какво искам да кажа. Но тук, в този град…

Той поклати глава и двамата заедно се отдалечиха от гледката.

 

 

Спърджън не можеше да избяга достатъчно далече.

Когато приключваха трийсет и шестте му часа, почти против волята си вземаше въздушната железница към Роксбъри, слизаше на Дъдли Стрийт и започваше да върви, минаваше покрай „Силен коз“, без да влиза вътре, продължаваше без посока, докато не виждаше вече нито едно бяло лице, а само кожи, които бяха от мургави до черни с всички промеждутъчни оттенъци.

Откри, че възстановява парченца и части от детството си с отделни изгледи, миризми и звуци, уморените къщи с разбити стъпала, с отпадъците и боклука по улиците, дивите писъци на децата, пукнат прозорец със сърцераздирателна саксия от тенекиена консервена кутия на перваза.

Какво ли беше станало с дебелобедрата Фей Хартнет, Пити и Тед Симпсън, Томи Уайт, Шишкото Маккена?

Ако имаше властта да види хората, които бяха формирали детството му — каквито са сега, в момента — би ли го поискал?

Знаеше, че не.

Те сякаш бяха мъртви или по-лошо: курва, сводник, дребен продавач на наркотици, вехтошар — човешка утайка, известна в полицейските досиета, почти сигурно впримчвана, ако не и убивана, от лесното бягство, предлагано от наркотиците.

Малко момче с коса като пяна профуча откъм ъгъла, завъртя задниче и хукна обратно, за да го избегне, като попътно го засегна и му хвърли кратка подигравателна ругатня. Стоеше и го гледаше с тъжна усмивка, докато офейка.

Няма значение колко бързо тичаш, синко, мислеше той, ако не срещнеш свой собствен Калвин Дж. Прийст по пътя си, ще бъдеш муха, заловена в горещ асфалт, вече в сянката на валяка. Изчислявайки шансовете против възможността да се избяга, той се огледа наоколо с ново, плашещо съзнание за собственото си чудотворно спасение.

Когато се върна в болницата, провери за поща и намери само безплатен каталог на фармацевтична фирма, който отвори и запрелиства в асансьора, докато старата барака се бореше със земното притегляне.

Някой чакаше в коридора пред стаята му — нисък червенолик мъж в черно палто с кадифена яка, носещ, отбеляза невярващ той, бомбе.

— Доктор Робинсън?

— Да.

Човекът протегна плик.

— Това е за вас.

— Току-що взех пощата си.

Човекът се изкиска.

— Специална доставка — заяви той.

Спърджън взе плика и забеляза, че няма марка. Бръкна и затърси монета, но мъжът си сложи бомбето и се обърна да си върви с усмивка.

— Не съм раздавач — каза той. — Заместник-шериф.

Заместник-шериф?

Вътре Спърджън седна на леглото и отвори плика.

„ЩАТ МАСАЧУЗЕТС

СЪФЪК

ВЪРХОВЕН СЪД

До Спърджън Робинсън от Бостън, в нашия окръг Съфък. Като се има предвид, че Артър Донъли от Бостън в нашия окръг Съфък е завел дело за правонарушение срещу вас със съдебно нареждане от 21 февруари 1968 г., подлежащо на гледане във Върховния съд в Бостън в нашия окръг Съфък в понеделник, 20 май, 1968, в което е предявен иск за причинени щети на сума 200 000 долара както следва: ПРАВОНАРУШЕНИЕ И/ИЛИ ЛЕКАРСКА НЕБРЕЖНОСТ както ще стане по-пълно ясно от исковата молба, подадена в горепосочения съд и ако споменатото дело бъде регистрирано там:

РАЗПОРЕЖДАМЕ ВИ, ако възнамерявате да предприемете някаква защита при посоченото дело, на посочения двадесети май 1968 г. или в такъв по-нататъшен срок, какъвто законът допуска, да осигурите постъпването на писмена пледоария и ваш писмен отговор или друго законно изложение, което трябва да се заведе в кабинета на съдебния деловодител, на който гореспоменатото съдебно разпореждане трябва да бъде върнато и да се защитите срещу горепосочения иск съгласно закона.

От тук при неизпълнение по ваша вина, както е уточнено по-горе, срещу вас може да бъде произнесена присъда по гореспоменатия иск без по-нататъшно предупреждение.

Вашето имущество и състояние е под запор като гаранция за изпълнение на всяка присъда, която може да бъде произнесена срещу вас по посочения иск.

Р. Харолд Монтано, ескуайър, от Бостън, свидетел от двадесет и първи септември на лято Господне хиляда деветстотин шестдесет и седмо.

Хоумър П. Райли

Деловодител“

Първото нещо, което направи, бе да телефонира на чичо Калвин, като се опитваше да му разкаже историята спокойно, без нито да се щади, нито да пропусне някой от важните пунктове.

— Просто остави всичко на мен — рече Калвин.

— Не искам да го правя — отговори Спърджън.

— Застраховането ми е работата. Познавам много хора. Мога да се погрижа за това без суетене и дандании.

— Искам сам да се погрижа.

— Тогава защо ми се обади?

— О, боже, Калвин, не можеш ли поне веднъж да ме разбереш? Искам съвет. Не искам да го уреждаш вместо мен. Просто исках да чуеш проблема ми и да ми кажеш какво да правя.

— Застрахователната компания трябва да има добър адвокат в Бостън. Веднага се свържи с него. Какво покритие имаш?

— В това отношение съм добре. Имам 200 000, което е двойно по-голяма сума от тази на повечето хора тук — тъкмо Калвин, спомни си той, настоя да вземе най-малко толкова като гаранция срещу лекарска небрежност.

— Окей. Имаш ли нужда от още нещо?

Калвин се чувстваше отблъснат, Спърджън разбираше това от тона му.

— Не. Как е майка ми?

— Роу-Елън? — тонът се смекчи — Добре е. Прекарва сутрините си в магазина за подаръци на Обединените Нации. Забавлява се, като продава тамтами от джунглата на малките бели кокошчици от Дюбок.

— Не й споменавай за това.

— Няма. Внимавай, момче.

— Довиждане, Калвин — каза той, като се чудеше защо, след като се бе обадил, се чувстваше по-потиснат от всякога.

 

 

След четири дни те бяха в Бостън.

— Калвин трябваше да дойде по работа — обясни му Роу-Елън, когато му се обади в болницата. — Реши, че това ще е добра възможност за мен да видя сина си — добави тя многозначително.

— Съжалявам, че не си идвах вкъщи по-често, мамо.

— Е, щом планината не отива при Мохамед… — Бяха в Риц-Карлтън. — Можеш ли да дойдеш при нас за вечеря?

— Да, разбира се.

— Седем часа?

Той направи светкавични изчисления, за да прецени колко време ще му трябва, до Нейтлик и обратно.

— Осем ще е по-добре. Искам да доведа някого.

— О?

— Едно момиче.

— Ох, Спърджън, сладурче! Колко е хубаво!

Що за ад, помисли си той примирено.

— Всъщност, като помислих, бих искал да доведа трима.

— Три момичета? — попита тя с надежда.

— Тя има майка и баща.

— Чудесно.

Той прочете предпазливостта, която се промъкна в тона й в тази единствена дума.

 

 

Но когато Роу-Елън видя Дороти, Спърджън забеляза моменталното й облекчение и разбра, че се е страхувала да не се е заплел с някоя малка бяла уличница. Семейство Прийст я погледна в простата й кафява копринена рокля и с късата й африканска коса и веднага се стоплиха към нея. Харесаха и родителите й. Уилямсови никога не бяха ходили в заведение като Риц, но имаха достойнство, а Калвин и Роу-Елън бяха обикновени хора. Докато стигнат до десерта, четиримата вече бяха приятели и нюйоркчаните бяха обещали да отидат в къщата в Нейтлик на вечеря следващия път, когато дойдат в Бостън.

— Можеш ли да се върнеш за чашка преди лягане? — попита го Калвин, когато се приготви да си тръгне, за да закара Дороти и родителите й вкъщи.

— Няма ли да сте си легнали?

— Майка ти — да. Но аз имам малко писмена работа.

— Разбира се, ще се върна — съгласи се Спърджън.

Когато почука на вратата, Калвин дойде веднага и с пръст на устните.

— Тя спи — пошепна той.

Имаше гостна, но решиха да отидат през улицата в една градска градина.

Навън късният нощен въздух беше достатъчно хладен, за да ги накара да вдигнат яките на палтата си, но намериха пейка до леха зюмбюли, които пламтяха под светлината на лампата. Седнаха с лице към Бойлстън Стрийт и гледаха как нощният трафик затихва.

— Чудесно момиче — каза Калвин.

Спърджън се усмихна.

— Така мисля.

— Майка ти се безпокоеше за теб.

— Съжалявам — рече Спърджън. — Годината на стажа е най-трудната. Нямам много свободно време.

— Можеш от време на време да й се обаждаш по телефона.

— Ще звъня по-често — обеща той.

Калвин кимна.

— Хубав парк. Има ли риба в това езеро?

— Не знам. През лятото тук има лодки — кану. С големи бели лебеди на тях.

— Ходи ли при адвоката?

— Да. Каза да не се тревожа. Каза още, че за млад доктор сега лекарската небрежност е ежедневие, както не можеш да станеш мъж, докато не получиш една плесница.

Калвин го погледна.

— Ти какво му отговори?

— Казах му, че съм виждал някои много грозни случаи на плесницата, и някои са удряни от много жалки подобия на хора.

Калвин се усмихна.

— Не се тревожа за теб.

— Благодаря.

— Безпокоя се повече за себе си — добави той. — Защо винаги ме отпращаш, Спърджън?

През Бойлстън Стрийт гласове се издигнаха в песен и смях, тръшнаха се врати на кола.

— Това е Плейбой клуб — поясни Спърджън. — Пълчища надути мадами със заек на задника.

Калвин кимна.

— Бил съм в един в Ню Йорк. Но благодаря за дефиницията.

— Трудно ми е да намирам думи — извини се Спърджън.

— Мисля, че е време да намериш. Не бих могъл да те обичам повече, ако ти бях баща по кръв и плът. Знаеш това.

Спърджън кимна.

— Никога в живота си не си ми поискал нещо. Дори когато беше хлапе.

— Ти винаги ми даваше нещата, преди да успея да ги поискам. Нали знаеш какво казваха Рап Браун и Стокли — че белите ще ни отрежат топките?

Калвин го погледна и кимна.

— Е, това е нещо такова.

— Аз ще ти отрежа топките? — попита Калвин слабо.

— Не, не, съвсем не това искам да кажа. Виж какво, ти ми спаси живота. Където и да погледна, виждам това. Ти ми спаси живота.

— Аз не съм спасител на животи. Искам да ти бъда баща.

— Тогава слушай какво ти казвам. И се опитай да ме разбереш. Ти си специален човек. Да те оставя да вършиш всичко вместо мен до края на живота ми би било много лесно. Като давене.

Калвин сурово го погледна и кимна.

— Да. Мога да го разбера.

— Остави ме да бъда мъж, Калвин. Не ми предлагай повече помощ.

Калвин продължаваше да го гледа.

— Ще се обаждаш ли на майка си? Ще си идваш ли вкъщи, когато имаш възможност?

Спърджън се усмихна и кимна.

— И ако някога имаш нужда от мен — истинска нужда от моята помощ — ще я поискаш ли? Както ако ти бях кръвен баща?

— Обещавам.

 

 

— Какво щеше да правиш, ако те ме бяха намразили? — попита го Дороти няколко дни след като Роу-Елън и Калвин се върнаха в Ню Йорк.

— Не те намразиха.

— Но ако бяха?

— Знаеш — каза той.

Без да са необходими много думи, едно разбиране за взаимозависимост нарастваше между тях, но му беше все по-трудно да се отнася към нея сякаш бяха юноши — трудност, утежнявана от факта, че често се срещаха с Адам Силвърстоун и Габи Пендър, които толкова явно се наслаждаваха физически един на друг, че понякога се чувстваше като воайор в тяхно присъствие.

В тихите следобеди четиримата изучаваха Бийкън Хил, радваха му се, бродеха по него с чувство на собственици. Възхищаваха се на всичко — на стилната старобостънска подреденост на Луизбърг Скуеър, на гладкия калдъръм, който предхождаше политически присъдените договори за пътищата, важните дебели политици, които спореха над шаха и кафето в кафенето зад общината, на прелестните запазени фенери по Ривиър Стрийт, на усещането през тъмните нощи, че от другата страна на хребета лежеше и ги чакаше годината 1775. Винаги, когато се връщаха в разпуснатата северна страна на хълма, тяхната, наемана предимно от работещи хора и бързо нарастваща колония от бради и чудаци, се съгласяваха, че тя е по-хубавата от двете, по-оживената, по-сочната.

Една сутрин четиримата вървяха под студения пролетен дъжд, фин като мъгла, следвайки указанията, получени от Габи от хазайката й, и намериха на Боудън Стрийт 121 изглеждащата съвсем обикновено къща, където един необикновен президент на Съединените щати бе поддържал адреса си за гласуване и се питаха един друг какво ли би могло да се случи със света, ако младият човек бе оставен да стане по-стар и по-мъдър.

Дороти внезапно се обърна и побягна.

Той тръгна след нея и я настигна на Бийкън Стрийт, до стълбите на щатския правителствен дом, прегърна я и целуна мокрото й лице, като усети солен вкус.

— Губернаторът на целия щат може да ни гледа точно сега от някой от тези прозорци — каза тя.

— Нека му дадем възможност да погледа — привлече я до себе си той и те останаха плътно притиснати, като леко се поклащаха на стълбите в дъжда.

— Съжалявам — рече тя.

— Няма за какво. Той беше истински мъж.

— Не, не разбираш. Не беше от скръб за Кенеди. Разплаках се, защото ме направи толкова щастлива и те обичам толкова много, а Габи и Адам са така лишени от расови предразсъдъци и толкова хубави, че знам, че това прекрасно време няма да трае дълго за никого от нас.

— Ще трае — каза той.

— Но ще се промени. Никога нищо не остава същото.

На кафявата й кожа над горната устна имаше капчици влага, и той ги обра с палеца си също както бе избърсал сухата сол в оня първи ден на плажа.

— Аз искам нещата между нас да се променят — заяви той.

— Горкият Спърджън — въздъхна тя. — Ужасно ли е за теб?

— Ще оживея. Но отчаяно искам нещата да се променят.

— Ожени се за мен. Моля те, Спърджън.

— Не мога. Поне, докато свърша стажа си през юли.

Тя погледна към замъгления от дъжда купол на правителственото здание.

— Тогава можем да използваме апартамента на Филипс Стрийт понякога. Габи и аз говорихме за това.

Той взе мократа й, вълнеста глава между дланите си.

— Бих могъл да им купя куче. Бихме могли да уредим да ги посещаваме, докато разхождат кучето между блоковете.

Тя му се усмихна.

— Биха могли два пъти да обиколят блоковете с кучето.

— Можем да го кръстим Бим-бам — предложи той.

— О, Спърджън! — Тя отново се разплака.

— Не, благодаря, мадам — зарови лицето си в черната вълна. — Ще се оженим през юли — повтори той в мократа й коса. След малко взе ръката й, помахаха за довиждане на губернатора, върнаха се и намериха Габи и Адам. Не го обсъждаха, но по негласно взаимно съгласие никой от тях не каза нищо на другите двама за забележителната промяна, която бе станала със света.

 

 

На следващата сутрин той я взе и закара до гетото Роксбъри. Паркира фолксвагена и двамата тръгнаха по улиците, без да изпитват нужда да говорят. Дъждът бе спрял през нощта, но слънцето беше жестоко.

— Защо ме доведе тук? — попита тя накрая.

— Не знам — отговори Спърджън. — Идвам понякога.

— Мразя това място. Моля те, отведи ме от тук.

— Добре — каза той.

Те се обърнаха и тръгнаха към колата.

Няколко момчета играеха бейзбол на улицата, като погребваха зимата.

— Ей, Чарли — онова с бухалката се подиграваше на подаващото топката. — Ти не си шибания Джим Лонбърг. Много ти е черен задникът.

— Майната ти! — изрева подаващият, като бясно метна топката.

— Нито си шибания Лоуи Тайънт. Дори не си шибания Джим Уайът.

Когато стигнаха до колата, той излезе от Роксбъри без да заобикаля.

— Не мога да понеса да родя дете в това място — рече тя.

Той тананикаше весели късчета музика.

— Тук има не само бедни хора. И много образовани, с професия, също живеят тук и някак успяват да отгледат децата си.

— По-скоро не бих имала деца.

— Добре, не се безпокой за това — подразни се той. — Няма да се наложи да отглеждаш децата си в такова място.

— Ти някога ми обеща остров и червен жасмин в косата.

— Ще ти ги осигуря.

— Защо наистина не отидем?

— Къде? На пуст остров?

— В Хаваите.

Спърджън я погледна, сигурен, че не говори сериозно.

— Там няма расови проблеми. Точно на такова място искам да отглеждам децата си.

— Внуците ти ще имат дръпнати очи.

— О, ще ги обичам много. Ще имат твоя нос.

— За тях ще е по-добре да е така.

— Аз го мисля сериозно, Спърджън — обади се тя след малко.

И той видя, че това бе истина. Започна да свиква с идеята, да я изследва за дефекти.

— Имам още три години задължителна практика — каза той.

— А не бихме ли могли да отидем след това? Ще продължа да работя, след като се оженим и ще си пестим парите като циции, може би ще направим пътешествие дотам след година-две да огледаме и да си направим плановете — сега Дороти беше много развълнувана, сигурна, че очертават бъдещето си.

— Може и да стане — подхвърли той предпазливо, заразен от нейното щастие.

Когато стигнаха в Нейтлик, откри че докато е била паркирана в Роксбъри, някой е откраднал от колата му таса на лявата задна гума. По целия път до болницата пееше с цялата сила на дробовете си.