Ноа Гордън
Комитетът на смъртта (1)

Ноа Гордън разказва за „Комитетът на смъртта“

Един следобед преди няколко години, когато работех в отдела за наука и медицина на „Бостън Хералд“, седях в стаята на младшите хирурзи на прочут медицински център и засипвах с въпроси лекар, който още носеше зеления си костюм след дълъг ден в операционната.

Спомням си, че ме погледна уморено развеселен.

— На репортерите не им се налага да се тревожат за Комитета на смъртта — каза той.

Тогава за пръв път чух този термин. Когато научих повече за ежеседмичните болнични заседания за обсъждане на смъртните случаи, на които се решава дали те са могли да бъдат предотвратени и защо всъщност не са били предотвратени, разбрах, че съм намерил идеална основа, върху която би могъл да се напише роман за съвременната хирургия.

За щастие, когато започнах да събирам автентичен материал за „Комитетът на смъртта“, хората и заведенията, които следях толкова отблизо като репортер, не ме подведоха. Беше ми позволено да работя като лаборант в хирургията и след това дълги часове като доброволец в операционните на Бостънската градска болница, да присъствам на заседанията на изтъкнати университетски болници, да обикалям заедно със стажантите и лекарите по време на визитациите в отделенията, да стоя до патологоанатома, докато разкрива тайните, които са причинили постепенното спиране на най-сложната машина на света — човешкото тяло.

При участието ми в заседанията на различни институции открих, че тонът на техните Комитети на смъртта се различава силно между отделните болници. Във всяка болница съвещанието е аудитория за непрекъснато следуниверситетско обучение, в която хирурзите се учат от своите грешки и от тези на колегите си; в някои от тях съзнават по-добре, отколкото в други, че Комитетът също е и средство да се поддържа ред в хирургията, да се самоконтролира.

Тъй като познавах някои от хирурзите, разбрах, че въпреки страха им от мнението на старшите и равните им, последната критична оценка е лична; че никой не може да бъде осъден от другите толкова строго, колкото подсъзнателно се осъжда сам; и че начинът, по който хората се справят със своите грешки и слабости, създава светци и грешници, и дори романи.