Ноа Гордън
Комитетът на смъртта (5)

Глава трета
Харланд Лонгууд

В началото на август, след като адвокатите му бяха уредили неоспоримото попечителство, Харланд Лонгууд телефонира на Гилбърт Грийн, председателя на съвета на болницата и го помоли да дойде в кабинета му, за да обсъдят условията на неговото завещание, в което той бе определил Грийн за изпълнител.

Струваше му се, че попечителството беше съставено добре. Състоянието от пакет ценни осигурителни книжа ще създаде нова катедра за Кендър в Медицинския институт. Заплатата на Лонгууд като оглавяващ хирургията в болницата беше повече от достатъчна за непосредствените му нужди, но той притежаваше вътрешното отвращение на човек от Ню Ингланд да се занимава с капитал.

Основната част от състоянието му няма да се прибавя към сумата под попечителство, докато е жив, а след това на факултетско тяло от съветници ще бъде предоставено правото да се разпорежда с него в полза на Медицинския институт.

— Надявам се, че още дълго няма да се наложи да избираме факултетско тяло от съветници — каза Грийн, след като прочете документите.

Забележката беше толкова сърдечна, колкото винаги бе чувал от банкера, когато му се налагаше да направи емоционално изказване.

— Благодаря, Гилбърт — рече той. — Мога ли да ти предложа едно питие?

— Малко бренди.

Доктор Лонгууд отвори подвижното барче зад бюрото си и наля от една от старите сини бутилки. Само една чаша, за себе си — не.

Беше особено привързан към малкото шкафче за напитки, цялото от тъмен махагон и старо сребро. Купил го бе един следобед на търг за антики на Рюбъри Стрийт, само два часа след като бе гласувал за назначението на Бестър Кендър в щата на болницата. Кендър вече си бе създал име като новатор в трансплантацията в Кливлънд и този следобед Харланд Лонгууд осъзна за пръв път появяването на по-млади и по-способни хора в неговия свят. Той плати повече, отколкото струваше старото шкафче, отчасти защото знаеше, че Франсес ще го хареса, отчасти защото си каза с черен хумор, че ако някога младите хуни го преместят в тих ъгъл, ще може да напълни бутилките със своето любимо питие и ще анестезира до забрава дългите следобеди.

Сега, след десет години, все още бе шеф на хирургията, си напомни той с известно удовлетворение. Кендър беше привлякъл други млади гении в щата, но всеки хвърляше своята ярка светлина върху тясна област. Все още им трябваше побелял стар общ хирург, за да свързва парчетата в цяло и да поддържа отделението като хирургическо.

Грийн душеше, посръбваше, обливаше с брендито небцето си, преглъщаше бавно.

— Това е щедър подарък, Харланд.

Лонгууд сви рамене. Те бяха еднакво ангажирани към болницата и Медицинския институт. Въпреки че Грийн не беше медик, баща му е бил главен лекар и той влезе в управителното тяло почти автоматично, веднага, след като положението му в банковия свят го свърза с болницата. Лонгууд знаеше, че Грийн ще поставя условия, които ще облагодетелстват болницата дори повече от неговите собствени.

— Сигурен ли си, че не си позволил на лоялността си към това място да те накара да пренебрегнеш другите наследници? — попита Грийн. — Забелязах, че единствените други завещани суми са десет хиляди долара на мисис Марджъри Снайдър от центъра Нюгън и мисис Рафаел Меомартино от Блек Бей.

— Мисис Снайдър е стара приятелка — поясни д-р Лонгууд.

Грийн, който цял живот бе познавал Харланд Лонгууд и мислеше, че познава всичките му стари приятели, кимна с липсата на изненада на човек, който беше прочел множество изненадващи завещания.

— Тя има прилична рента и нито има нужда, нито иска финансова помощ от мен. Мисис Меомартино е моята племенница — Елизабет. Дъщерята на Флорънс — добави той, като си спомни, че по едно време Гилбърт беше наполовина влюбен във Флорънс.

— За кого е омъжена?

— За един от доцентите по хирургия. Доста добре е устроен. Семейни пари.

— Трябва да съм го срещал — каза Грийн с нежелание. — Лонгууд бе забелязал, че Гилбърт не обичаше да си признава, че не познава някои от по-младите хора в болницата — сякаш това все още беше малка, интимна организация.

— Няма никой друг — рече д-р Лонгууд. — Затова исках да осигуря издръжка на катедра за Кендър незабавно. Тя отдавна трябваше да бъде създадена.

— Катедрата на Харланд Мейсън Лонгууд по хирургия — каза Грийн, като вкусваше заглавието така, както бе вкусвал брендито.

— Катедрата на Франсес Сиърс Лонгууд — поправи го д-р Лонгууд.

Грийн кимна.

— Това е много мило. Франсес би го харесала.

— Не съм сигурен. Мисля, че би могло и да я притеснява — каза той. — Искам ти и другите да разберете, че това няма да намали бюджета на отдела, Гилбърт. Това съвсем не е целта на дарението. Искам да се използват фондовете, които то ще освободи.

— По какъв начин? — попита Грийн предпазливо.

— Например, чрез плащането за обучение на нови хирурзи. Ние не развиваме наши собствени факултетски хора. Мисля, че най-добре ще е да започна с това, и то дяволски скоро.

Грийн кимна замислено.

— Звучи ми правилно. Имаш ли предвид някой кандидат?

— Не съвсем. Имаме Меомартино, но още не знам, дали това го интересува. И един млад асистент, на име Силвърстоун, който току-що се присъедини към нас и изглежда ужасно добър. Не е необходимо да решаваме още сега. Това е работа на отдела. Можем да си отваряме очите и да оставим комитетът по номинациите да ни представи най-добрия наличен човек навреме през следващия юли.

Грийн стана да си тръгва.

— Как си всъщност, Хартланд? — попита той, когато си стискаха ръцете.

— Добре съм. Ще те уведомя, когато не съм — каза той, като знаеше, че Грийн получава доклади за неговото състояние.

Председателят на болничния управителен съвет кимна. Той се двоумеше.

— Точно онзи ден си мислех за съботните следобеди, които прекарвахме навън във фермата. Бяха хубави времена, Харланд. Наистина чудесни.

— Да — рече д-р Лонгууд изненадан. Трябва да изглеждам много по-зле, отколкото мислех, си каза той, за да измъкна толкова много сантименти от Гилбърт.

Когато Грийн си отиде, той се отпусна на стола и си припомни летните следобеди, когато като млад временно пребиваващ хирург правеше следобедните визитации и след това завеждаше три коли, пълни с хора — служители, щатни лекари, случайно един попечител — във фермата в Уестън, където играеха шумен футбол на неравната наклонена поляна, докато станеше време да изядат съботата вечеря от кренвирши, печен боб и черен хляб, която Франсес бе приготвила.

След един такъв хубав съботен следобед тя се бе разболяла. Той разбра веднага, че бе апендиксът й и че имаше предостатъчно време да я закара в своята болница.

— Сам ли ще ми го изрежеш? — попита тя усмихнато, въпреки болката и гаденето, защото беше толкова дяволски забавно да бъде негова пациентка.

Той поклати глава.

— Харелман. Ще бъда там, скъпа.

Никога не бе искал да я оперира. Дори за един апендикс.

В болницата я бе предал за обработка на млад стажант пуерториканец на име Самирес.

— Жена ми е алергична към пеницилин — каза той за всеки случай, ако тя забрави да спомене.

Повтори го още два пъти, преди да я целуне и да забърза да намери Харелман. По-късно откриха, че момчето почти не знае английски. Не бе взел историята на болестта на Франсес, защото нито можеше да задава въпроси, нито да разбира отговорите. Очевидно единствената дума, която бе различил, е била „пеницилин“ и покорно й направил мускулна инжекция с 400 000 единици. Преди Харланд да успее да намери д-р Харелман, тя бе получила анафилактичен шок и бе умряла.

Въпреки че приятелите му се мъчеха да го държат настрана от заседанието по смъртните случаи, той бе присъствал спокойно и бе настоял на присъствието на преводач, така че д-р Самирес да може да разбере всяка дума. Пред наблюдателните, аналитични очи на Харелман той се бе отнасял към момчето с разбиране и голяма сдържаност. Но беше безмилостно задълбочен. Месец след като комитетът бе обявил смъртта за предотвратима, д-р Самирес бе прекъснал стажа си и се бе завърнал на своя роден остров, д-р Харелман бе поканил Харланд на обяд и го бе убедил да оглави отдела след неговата оставка.

Трябваше да изостави собствената си частна практика, но никога не съжали за това. Наруши в колкото бе възможно направления предишния им начин на живот. Бе продал фермата на следващата есен, като изпусна печалба от пет хиляди долара от един счетоводител от Устър на име Розенфелд, за да я продаде на адвокат от Фармингам на име Банкрофт. Розенфелд и жена му изглеждаха мили хора и той никога не каза за предложението им на някого от своите приятели. Знаеше, че това е нещо, което би разсърдило Франсес, но въпреки това не можеше да понесе мисълта, че фермата, която тя бе обичала, ще доставя удоволствие на хора, които бяха толкова различни от нея.

Той поклати глава и върна бутилката с бренди на мястото й след кратка борба със себе си.

Никога не бе пил кой знае колко, но напоследък си бе създал малък приятен навик, подхранван от разсъждения, че алкохолното съдържание на брендито почти напълно е метаболизирано и следователно може да се разглежда като форма на самопредписание.

Когато се бяха появили първите симптоми, той бе предположил, че се е увеличила простатата му. Беше на 61 години — точно възрастта, в която това става вероятно.

Перспективата да му отстранят простатата беше досадна. Това означаваше, че трябва да си вземе отпуска, а тъкмо бе започнал дело, за което бе работил години наред — написването на нов учебник по обща хирургия.

Но скоро стана ясно, че не бе простатата.

— Напоследък боляло ли те е гърлото? — бе попитал Артър Уилиамсън, когато най-после бе поканил интерниста да го прегледа. Беше точно въпросът, който бе очаквал и това го обезпокои.

— Да. Трая само един ден. Преди около две седмици.

— Направи ли посявка?

— Не.

— Взе ли антибиотик?

— Не беше стрептокок.

Уилиамсън се втренчи в него.

— Откъде знаеш?

Но и двамата подозираха, че е бил точно стрептокок, и той някак си разбра със странна покорна сигурност още преди да се направят изследванията, че инфекцията е поразила бъбреците му. Уилиамсън незабавно го отправи към Кендър.

Бяха му поставили венозно-артериален шунт в една вена и една артерия на крака.

От самото начало беше много лош пациент, като емоционално се бореше с диализатора от момента, в който свързваха тръбичката с шунта. Апаратът беше шумен и безличен и докато му пречистваше кръвта, което траеше четиринайсет часа, той лежеше неспокойно в леглото и страдаше от страхотно главоболие, като напразно се опитваше да работи с фишовете, на които бе насъбрал материала за първата глава на своята книга.

— Често бъбреците се оправят и започват отново да функционират след няколко процедури с апарата — му казваше Кендър окуражително.

Изпълняваше гадния ритуал с проклетата машина два пъти седмично вече от месец и беше ясно, че бъбреците му не реагират и че само хемодиализата го поддържаше жив.

Назначиха му твърд график, всеки понеделник и четвъртък от осем и половина.

Отказа се от всички операции. Замисли се за напускане, но после реши — безпристрастно, както се надяваше — че е прекалено ценен като администратор и преподавател. Продължаваше да участва в ежедневните визитации.

В четвъртъка на седмата му седмица с диализатора, обаче, без всякакво предварително планиране той просто не отиде в нефрологичната лаборатория. Съобщи им, че трябва да поставят друг пациент на неговото място.

Помисли си, че Кендър ще се опита да го убеди да се върне при апарата, но на следващия ден специалистът по бъбреци не направи опит да се срещне с него.

След две нощи забеляза, че глезените му са отекли и подути. Лежа буден през по-голямата част от нощта и на сутринта за пръв път от години се обади на секретарката и й каза, че този ден няма да отиде на работа.

Две-три капсули му помогнаха да поспи до два часа. Събуди се изнервен и раздразнителен, направи си супа от консерва, която всъщност не искаше, след това взе още хапче и половина и се върна към съня до пет и половина.

От желание да извърши нещо по-добро той се избръсна и взе душ, после се облече. Седна в смрачаващата се всекидневна без да запали лампа. След малко отиде до шкафа в антрето и извади от дъното на поличката бутилка „Шато-мутон Ротшилд“ от 1955, подарено му преди три години от признателен пациент, който го бе посъветвал да го запази за специален случай. Отвори го само с малко затруднение и напълни чаша, след това се върна в приемната, седна в здрача и отпи от топлото, тъмно вино.

Мислеше много ясно. Да продължава по този начин просто не си заслужаваше. Не беше толкова болката, колкото унижението.

Приспивателните капсули бяха наистина прекалено слаби и човек би трябвало да вземе твърде много, но в малкото шишенце имаше повече от достатъчно.

Започна да мисли за жизнените ситуации, при които биха имали нужда от него.

Лиз имаше Меомартино и тяхното малко момченце, и Бог бе свидетел, че той никога не е бил в състояние да й помогне в нейните проблеми.

На Мардж Снайдър ще й липсва, но те взаимно си бяха дали твърде малко от години насам. Тя бе загубила съпруга си малко преди да умре Франсес и те бяха любовници в периода на голяма взаимна нужда, но това бе свършило много отдавна. Ще й липсва само като стар приятел, а тя имаше подреден живот, в който той няма да остави празно място.

В болницата може би ще се отвори дупка, но макар че Кендър би предпочел да си остане специалист по трансплантация, по задължение ще приеме отговорностите на главен хирург и Лонгууд знаеше, че несъмнено ще бъде много добър, дори блестящ в тази роля.

Оставаше само книгата.

Влезе в кабинета и погледна двете очукани картотеки с по четири чекмеджета, препълнени с медицински картони и грамадите библиотечни фишове, натрупани по бюрото.

Можеше ли да се окаже, че тя ще бъде големият принос, който си представяше?

Или беше в края на краищата задоволяване на последното издихание на някога виталната му суета, силно желаеща студентите по медицина да четат Лонгууд вместо Моузли или Драгстед?

Той взе шишенцето с приспивателни капсули и го сложи в джоба си.

Предизвикателно изпи още чаша вино и излезе от апартамента. Влезе в колата и подкара през мътната ранна тъмнина към Харвард Скуеър, като си мислеше, че може би ще отиде на кино, но показваха стар Богарт и той продължи направо през площада, като отбеляза, че Франсес не би го познала — покрит целия с боси крака, бради и голи бедра.

Заобиколи полицейския участък и паркира недалече от параклиса Апълтън. Без да знае защо, излезе от колата и влезе в Апълтън, който беше тих и пуст — каквато религията винаги е била за него.

Скоро чу стъпки.

— Мога ли да ви бъда в помощ?

Лонгууд не знаеше дали любезният млад човек бе свещеник, но видя, че едва ли е по-стар от неговите стажанти.

— Не мисля — отговори той.

Излезе и отиде в колата. Този път знаеше къде отива. Подкара към Уестън и когато пристигна при фермата, паркира встрани от пътя така, че гледаше към поляната, където бяха играли на топка.

В тъмното не можеше да различи много добре, но като че ли не беше променена. На няколко метра от колата още стоеше, голямата стара сребристосива бреза. Той се зарадва, че е оцеляла.

Почти невероятно — усети някога привичното налягане, което се увеличаваше в пикочния му мехур.

Може би е от виното, помисли си той с нарастващо вълнение.

Излезе от колата и отиде до място на половината път между колата и голямото дърво. С лице към старата каменна стена той разтвори ципа си, измъкна члена си и се съсредоточи.

След много време паднаха две капки — като от затворен кран.

Появиха се и се приближиха фарове и той трескаво си закопча панталона като момченце, изненадано от отварянето на врата. Колата проблесна край него и се отдалечи, а той стоеше разтреперан. Идиот, идиот, мислеше си вбесен, опитал се да пикае върху лехата с момина сълза, която беше посадил тук преди четвърт век.

Дъждовна капка студено го целуна по челото.

Питаше се, дали когато му дойде времето Комитетът по смъртта ще реши, че провалът на Харланд Лонгууд е бил предотвратим или ще го сметне за неизбежен.

Ако по някакъв трик на прераждането можеше да му се падне да председателства това заседание, би стоварил отговорността право върху д-р Лонгууд, мислеше си той.

Заради толкова много неправилни решения.

Изпълнен с благоговение, той видя това съвършено ясно.

Целият живот бе Конференция по смъртността.

Историята на болестта започва от първия момент на отговорно съществувание.

И рано или късно — отначало пълзейки, после със зашеметяваща скорост — при всеки човек идва моментът, когато историята наближава своя край. И той бе изправен пред финала на собственото си несъвършено представление.

И е така уязвим, така ужасно уязвим.

Джентълмени, нека разгледаме случая Лонгууд.

Предотвратим или неизбежен?

Докато стигне до колата, дъждът заваля трайно, сякаш изцеждан от небето от тазовите му мускули.

Когато обърна колата, фаровете му осветиха знака в края на алеята и видя, че семейство Банкрофт бе продало фермата на хора с фамилията Фелдщайн.

Надяваше се, че Фелдщайн са толкова симпатични, колкото и Розенфелд.

След малко започна да се смее и скоро се разсмя толкова силно, че трябваше отново да отбие и да спре колата.

— О, Франсес, каза й той, как без да разбера можах да се превърна в този глупав, зле функциониращ старец?

Спомняйки си, той вътрешно още се чувстваше като младежа, който гол бе коленичил пред нея, когато за пръв път правиха любов.

И след като цял живот се бе прекланял пред олтари като този, помисли си той, не можеше внезапно да започне да вярва в божието спасение, просто защото сам имаше нужда да бъде спасен.

Нито пък, разбра изведнъж с ужасяваща яснота, можеше, след като цял живот се бе борил със смъртта, да си помогне да умре.

Когато пристигна в болницата, откри Кендър все още в нефрологичната лаборатория да разглежда рентгенови снимки, заедно с младия Силвърстоун.

— Бих искал да се закача отново за апарата — каза той.

Кендър втренчено разглеждаше един филм.

— Те са заети до края на нощта — отговори му той. — Мога да осигуря един утре сутринта.

— По кое време?

— О, да кажем в десет. Когато свършиш с апарата, бих искал да получиш кръвопреливане.

Това беше изявление, а не молба. Кендър говори на пациент, разбра той.

— Не смятаме, че хемодиализата е постоянно разрешение за теб — казваше му Кендър. — Ще опитаме да ти намерим друг бъбрек.

— Знам колко е трудно да се подберат реципиенти за бъбреци — каза д-р Лонгууд глухо. — Не искам никакви специални привилегии.

Д-р Кендър се усмихна.

— Няма да ги имаш. Твоят случай е избран поради ценността си за обучение от Комитета по трансплантация, но имаш рядка кръвна група и, разбира се, може да ни отнеме много време търсенето на подходящ покойник — донор. А междувременно ще бъдеш зависим и ще се появяваш тук два пъти седмично за хемодиализа.

Д-р Лонгууд кимна.

— Лека нощ — рече том.

Извън лабораторията затворените врати прекъснаха шума на апаратите и стана тихо. Почти бе стигнал до асансьора, когато чу отзад да се отваря и затваря вратата, а после и забързани стъпки.

Като се обърна видя, че е Силвърстоун.

— Оставихте това на бюрото на д-р Кендър — подаде му Адам шишенцето с приспивателното.

Лонгууд потърси в очите на младия човек състрадание, но намери само наблюдателен интерес. Добре, помисли си той, от този може да стане хирург.

— Благодаря — пое шишенцето. — Колко небрежно от моя страна.