Ноа Гордън
Комитетът на смъртта (20)

Глава осемнайсета
Рафаел Меомартино

Меомартино имаше чувството, че тихо и по неразбираеми за него пътища атомите на живота му се преподреждаха в картини, над които почти нямаше контрол. Той се срещна с частния детектив в една пицария на втория етаж на Уошингтън Стрийт и свършиха работата си над солени спагети и гъсто като смола вино.

Кътридж бе видял Елизабет Меомартино да ходи често в един апартамент на Мемориал Драйв в Кеймбридж.

— Но знаете ли дали се среща с някого?

— Проследявах я само до сградата — отговори Кътридж. — Шест пъти аз чаках отвън, тя влизаше вътре. Два-три пъти влизах в асансьора с нея, сякаш живеех там. Зданието е много хубаво, населено с професионалисти, със състояние над средното.

— Колко дълго престоява там?

— Различно.

— Знаете ли номера на апартамента, който посещава?

— Още не съм успял да науча. Но винаги слиза на четвъртия етаж.

— Е добре, това би трябвало да помогне — каза Меомартино.

— Не непременно — възрази Кътридж търпеливо. — Би могла да се качва пеша до петия или да слезе до който си поиска.

— Знае ли, че я следите?

— Не. Сигурен съм.

— Добре, нека приемем, че ходи на четвъртия етаж — рече той с отвращение, като започваше да презира професионализма на агента. — Тя няма квалификацията на международен шпионин.

— Добре — съгласи се Кътридж. Той извади бележника си. — Защо да не ви прочета имената на хората, които живеят на този етаж и да видим, дали някое от тях не ви говори нещо.

Меомартино чакаше напрегнато.

— Харолд Гил Мартин.

— Не.

— Питър Д. Коен. Мистър и мисис.

— Продължавайте.

— В следващия апартамент има две неженени момичета, Хилда Конуей и Марша Нойхаус.

Той поклати глава леко негодуващо.

— В. Стивън Сеймориън.

— Не.

— Остава само един. Ралф Бейкър.

— Не — каза Рейф, потиснат, че трябва да играе такава игра.

Кътридж сви рамене. Извади напечатан на машина лист от джоба си и го подаде на Меомартино.

— Тук са имената на всички други наематели на зданието.

Приличаше на четене на страница от телефонен указател.

— Не — заключи Меомартино.

— Един от мъжете на четвъртия етаж, Сеймориън, е лекар.

— Това не помага. За пръв път чувам това име — той замълча. — Има ли вероятност тя да прави нещо съвсем обикновено, като ходене при зъболекар?

— В два случая, и двата, когато бяхте на работа в болницата, тя се връщаше вкъщи около времето за вечеря и след това отново идваше на Мемориал Драйв, за да прекара цялата вечер.

— О!

— Искате ли да ви дам писмени доклади? — попита Кътридж.

— Не. Не ме пришпорвайте — изджавка той. По искане на детектива написа чек за сто седемдесет и пет долара, като всяко движение на писалката беше по-мъчително от предишното.

Тази вечер в единайсет часа Хелън Фулц дойде при него.

— Д-р Меомартино — започна старшата сестра.

Той видя, че е бледа и изпотена, изглеждаше леко шокирана.

— Какво има, Хелън?

— Страхувам се, че кървя много силно.

Накара я да легне с вдигнати крака.

— Направихте ли онези рентгенови снимки?

— Да. Ходих в тукашната клиника — отговори тя.

Рейф изпрати за кръв и за нейните изследвания и снимки. Рентгенът не показваше никаква язва, но откриваше малка аневризма на аортата — мъничко издуване на главния съд, тръгващ от лявата камера на сърцето. Хората в клиниката смятаха, че аневризмата е прекалено малка, за да е причина за кървенето, което отдаваха на язва, неуловена от рентгеновите лъчи. Бяха й препоръчали лека диета.

Той прегледа корема й, като остави пръстите си да му бъдат зрение и разбра, че колегите му грешат.

Потърси съвет от по-старши хирург. Прочете в бюлетина, че хирург на повикване бе Мириам Паркхърст, но когато й се обади му казаха, че е тръгнала към болницата Маунт Обърн в Кеймбридж.

Обади се на Луис Чин и научи, че е в Ню Йорк. За д-р Кендър знаеше, че е на конференция по трансплантация в Кливланд, на която се надяваше да наеме собствения си наследник. Нямаше други по-старши наоколо.

Силвърстоун беше в болницата.

Меомартино го повика и двамата я прегледаха заедно. Той насочваше ръката на Адам, докато тя напипа аневризмата.

— Колко голяма смяташ че е?

Силвърстоун подсвирна беззвучно.

— Най-малко девет сантиметра, както ми се струва.

Кръвта пристигна и Силвърстоун я включи на система, докато Меомартино отново опита да се обади по телефона, като този път се свърза с Мириам Паркхърст. Трябваше да я извикат от бокса за миене в Маунт Обърн и тя беше много раздразнена от това, че трябваше да провали четири минути стъргане на ръцете си, но се успокои, когато й каза за Хелън Фулц.

— Господи, тази жена е сестра в отделението още откакто бях стажантка — възкликна тя.

— Е добре, тогава елате тук колкото е възможно по-скоро — каза й той. — Аневризмата всеки момент може да не издържи.

— Вие с д-р Силвърстоун ще трябва да започнете да я оправяте сами, д-р Меомартино.

— Няма ли да дойдете?

— Не мога. Имам собствен спешен случай. Един от частните ми пациенти, голяма спукана язва, обхванала дванайсетопръстника и пилора. Ще дойда веднага, щом свърша тук.

Той й благодари и се обади в операционните, за да им каже, че ще слезе със случай на аневризма, а после в бърза последователност се обади за медицинска консултация и на анестезиолога.

Хелън Фулц му се усмихна, когато й каза.

— Вие и д-р Силвърстоун? — попита тя.

— Да.

— Можех да попадна и в по-лоши ръце.

След като се бяха измили, трябваше да чакат, докато Померанц с убийствена бавност й направи упойката, но накрая Меомартино можеше да започне. Направи дълъг среден срез, като преряза кожата и обвивката на правото черво. Когато се появяваше малък кървящ съд, той го прищипваше и Силвърстоун го стягаше.

Внимателно мина през перитонеума и когато влязоха в коремната кухина, видя аневризмата — голямо, пулсиращо издуване от лявата страна на аортата.

— Ето я нашата работа — промърмори Силвърстоун.

От нея се просмукваше кръв в червата — причината за кървенето.

— Хайде да я махнем от тук — каза Адам. Двамата се наведоха над тупкащата аорта на Хелън Фулц.

 

 

Мириам Паркхърст се втурна в операционната, след като Силвърстоун беше настанил Хелън в реанимацията. Тя слушаше Меомартино, като се мъчеше да скрие задоволството си.

— Радвам се, че можахме да помогнем на човек от нашия щат. Използвахте ли фиксиращи шевове?

— Да — каза той. — Как е вашият спешен случай в Маунт Обърн?

Тя му се усмихна.

— И двамата имахме хубава вечер.

— Радвам се.

— Рейф, какво ще стане с Харланд Лонгууд?

— Не знам — отговори той.

— Наистина обичам стария човек — заяви Мириам уморено. Помаха му за лека нощ и излезе.

Меомартино просто седеше, като се вслушваше през отворената врата в тихия говор на сестрите, които почистваха операционната.

Нямаше други звуци.

Той затвори очи. Беше изпотен и вмирисан, но се чувстваше почти като след коитус, освободен, изпълнен, смекчен от един акт на любов, предявил претенции за място на земята. Хрумна му, че това, което Лиз му бе казала веднъж, беше вярно: болницата го държеше така, както любовница не би могла да го задържи.

Каква раздърпана стара проститутка, помисли си той развеселен.

Когато отвори очи, идеята не му хареса и я изостави. Махна зеленото кепе от главата си и го пусна на пода. На масата имаше магнетофон, той взе микрофона, облегна се назад и сложи краката си, още обути в черните антистатични операционни калцуни, на масата до апарата.

Като натисна копчето на микрофона, започна да диктува оперативния доклад.

 

 

Валеше. През целия следващ ден и вечерта, от онези дъждове, които се посрещат от фермерите в Ню Ингланд с радост, после със страх и накрая с гняв, защото пониците се отмиват. Тази нощ той лежеше и слушаше дъжда, а тя в жълта копринена нощница се носеше като светла сянка из тъмната стая.

— Какво има? Сърдиш ли ми се? — попита Лиз.

— Не — отговори той.

— Рейф, трябва да се променя или ще загина — каза тя.

— Кога реши това? — запита Меомартино внимателно.

— Не те обвинявам, че ме мразиш.

— Не те мразя, Лиз.

— Ако само можехме да върнем времето назад и да избегнем грешките си!

— Щеше да е хубаво, нали?

Навън дъждът започна да барабани с нарастваща сила.

— Косата ми израсна почти изцяло. Собствената ми коса.

— Тя е нежна и мека — каза той, като я погали.

— Ти си толкова мил с мен. Съжалявам за всичко, Рейф.

— Шшшт — той се обърна и я прегърна.

— Помниш ли онази първа дъждовна нощ?

— Да — отговори Рейф.

— Искам да се преструвам — промълви Лиз. — Ще ми позволиш ли да се преструвам?

— Как?

— Че ти отново си момче, а аз младо момиче, и че и двамата не сме правили нищо.

— О, Лиз.

— Моля те, моля те, нека повярваме, че никой от нас нищо не знае.

Те заиграха като деца и той отново усети най-бледата имитация на откритие, и страх.

— Amoroso — нарече го тя накрая. — Delicioso, magico, marido — любовните думи, на които Рейф я научи през първите седмици на брака им.

След това той се разсмя, а тя се обърна и горчиво заплака. Рейф стана, отвори френския прозорец и излезе на малкия балкон в дъжда, откъсна цвете от една саксия — един невен, върна се и сложи цветето на пъпа й.

— То е студено и мокро — оплака се Лиз, но позволи жеста и престана да плаче. — Прощаваш ли ми? Ще ми позволиш ли да поставя ново начало?

— Обичам те — каза той.

— Но прощаваш ли ми?

— Върви да спиш.

— Кажи да.

— Да — изрече той радостно. Ще се обади на Кътридж, помисли Меомартино и заспа, като държеше ръката й, и когато се събуди, беше вече сутрин. През нощта тя се бе въртяла и цветето беше смачкано, имаше каша от оранжеви листенца по чаршафите. Лиз спеше дълбоко, с протегнати крака, черна разрошена коса, спокойно лице, измито сякаш в агнешка кръв.

Той се приготви, без да я буди и отиде в болницата — нов човек за един нов ден.

 

 

На обяд се обади, но никой не му отговори. След обяд беше много зает. Д-р Кендър се бе върнал, като доведе със себе си от Кливланд двама професори на име Пауърс и Роджърсън и те всички заедно извършиха следобедните визитации — проточена и официална работа.

В шест часа се обади отново. Този път, след като никой не вдигна, помоли Лий да го замести и отиде в апартамента на Чарлс Стрийт.

— Лиз — извика той, когато влизаше.

В кухнята нямаше никого; във всекидневната — също. Кабинетът бе празен. В спалнята им видя, че някои чекмеджета на бюрото бяха отворени и изпразнени. Дрехите й бяха изчезнали от гардеробите.

Бижутата й.

Шапки, палта, багаж.

— Мигел? — повика Рейф тихо, но синът му не отговори, той бе отишъл там, където майка му бе отнесла всичките му неща.

Той слезе и подкара колата към апартамента на Лонгууд, където бе приет от белокоса непозната жена.

— Това е мисис Снайдър, стара моя приятелка — поясни Лонгууд. — Марджъри, запознай се с д-р Меомартино.

— Елизабет си е отишла — каза Рейф.

— Знам — спокойно рече Лонгууд.

— Знаеш ли къде е?

— При друг мъж. Това е всичко, което ми съобщи. Каза ми довиждане тази сутрин. Обеща да пише — той погледна Меомартино с ненавист.

Рейф поклати глава. Като че ли нямаше какво повече да се каже. Той се надигна да си ходи, но мисис Снайдър го последва в хола.

— Жена ви ми се обади по телефона, преди да замине — каза тя.

— Да?

— Затова и дойдох. Каза ми, че Харланд трябва да отиде днес в болницата за процедура с някакъв апарат.

Рейф кимна, като гледаше загриженото остаряващо лице без напълно да разбира какво казваше тя.

— Е, добре, той няма да отиде — рече жената.

Какво ме е грижа, помисли си Рейф ядосано.

— Той абсолютно отказва — продължи тя. — Мисля, че е много болен. Понякога смята, че съм Франсес. Какво да правя?

Остави го да умре, помисли си той. Не знаеше ли тя, че жена му го е напуснала?

— Обадете се на д–р Кендър в болницата — каза той.

Остави я застанала в коридора, вторачена в него.

 

 

На следващата сутрин бе потърсен в болницата и когато отговори му казаха, че някакъв мистър Сеймориън го чака на рецепцията и иска да говори с него.

— Кой?

— Мистър Сеймориън.

— Да — съгласи се Сеймориън. — Тези неща обикновено отнемат време. Адвокатите и съдиите не бързат. Давам ви думата си, че докато се реши всичко, Мигел ще има добър дом. Веднага щом имаме постоянен адрес в Папо Алто, ще ви го изпратя.

— Благодаря — каза Рейф, като откри, че е невъзможно да го мрази. — Какво означава В? — попита той, когато станаха.

— Какво В?

— Във В. Стивън?

— О — усмихна се Сеймориън. — Васкен. Старо фамилно име.

Излязоха заедно. На тротоара слънцето ги заслепи и двамата, и те примигваха, когато се ръкуваха.

— Успех, Васкен — пожела Рейф. — Внимавайте с мексиканските си градинари.

Сеймориън го погледна, сякаш беше побъркан.

 

 

Този следобед, в присъствието на професорите от Кливлънд, имаше заседание за седмичните хирургически усложнения. Рейф едва чуваше прилива и отлива на гласовете им. Седеше и мислеше за много неща, но след малко разбра, че обсъждат Лонгууд.

— … Боя се, че е стигнал края на пътя — каза Кендър. — Апаратът би могъл да продължи да го поддържа, но той отказва повече процедури и този път наистина го мисли. Избира да получи уремия и да умре.

— Просто не можем да позволим да стане това — заяви Мириам Паркхърст.

Сак изсумтя.

— Би било хубаво, Мириам, ако имахме някакъв избор в тези неща — рече той. — За съжаление, нямаме. Можем да предложим на един пациент диализа, но не можем да го принудим да я приеме.

— Харланд Лонгууд не е просто пациент — отговори тя.

— Пациент е — каза Сак, огорчен от емоционалността както обикновено. — Сега той трябва да бъде разглеждан само като пациент. Нито повече, нито по-малко. Това е най-доброто, което можем да направим за него.

Д-р Паркхърст не искаше да го погледне.

— Ако не забравяме какво Харланд вече е дал на всеки от нас и на хирургията — не се предаваше тя, — ще се намери неоспорима причина да не му позволяваме да направи това със себе си. Някои от нас са чели ръкописа на книга, над която работи. Тя е истински принос, текст, който ще повлияе на цяло поколение млади хирурзи по много съществен начин.

— Доктор Паркхърст! — повиши тон Кендър.

— Добре, животът на много хора извън тази стая ще бъде засегнат, ако се остави този човек да умре.

Права е, спомни си Меомартино.

Тя погледна гостуващите професори от Кливлънд.

— Вие, колеги, сте специалисти по бъбреци. Не можете ли да предложите нещо, което бихме могли да опитаме?

Лекарят на име Роджърсън се наведе напред.

— Трябва да чакате, докато се намери мъртъв донор с В-отрицателна кръвна група — каза той.

— Но не можем — отговори тя презрително. — Не слушахте ли досега?

— Мириам! — рече д-р Кендър. — Трябва да приемеш положението. Не можем да получим В-отрицателен труп. И не сме в състояние да спасим Харланд Лонгууд без В-отрицателен труп.

— Аз съм В-отрицателен — обади се Меомартино.

 

 

Прекалено дълго се спират, помисли той, на шансовете да намалят жизнените ми очаквания.

— Имам бъбреци като на кон — заяви той. — Единият ще изтрае толкова, колкото и двата.

Кендър и Мириам Паркхърст говориха с него насаме и му дадоха пълна възможност да оттегли с чест предложението си.

— Сигурен ли си? — попита го Кендър за трети път. — Обикновено донорът е роднина.

— Той ми е вуйчо по брак — каза Меомартино.

Кендър изсумтя, но Рейф се усмихна. Проведените разговори му бяха достатъчни, за да разбере, че вече са изчерпали аргументите си. Съвестта им се беше успокоила и щяха да приемат бъбрека му охотно.

Кендър потвърди това.

— Един неродствен жив донор е много по-добър от труп — рече той. — Ще трябва да ви изследваме и двамата — погледна Рейф. — Няма защо да се безпокоиш за хирургията. Досега никога не е умирал жив донор.

— Не се безпокоя — кимна Рейф. — Имам само едно условие. Той не трябва да знае от кого е бъбрекът.

Горката Мириам изглеждаше объркана.

— Няма да го приеме. Ние не се харесваме един друг.

— Ще му кажа, че донорът не иска разгласяване — предложи Кендър.

— Да предположим, че пак няма да го поиска.

— Просто му повтори твоята реч за гениалната работа, каквато ще представлява завършената му книга — каза Меомартино. — Ще го приеме.

— Този път ще използваме антилимфоцитен серум — реши Кендър. — Адам Силвърстоун е произвел нужните количества.

Последната пречка бе преодоляна, когато тъканни проби от неговото и на стареца тела бяха проверени за кръстосана съвместимост и бе установено, че тя е в рамките на допустимото.

За плашещо кратко време той лежеше по гръб на операционната маса в стая номер 3, като чувстваше, че е странно за него да бъде на това място, въпреки че анестезиологът Норма Померанц любезно и безболезнено пъхна иглата в ханша му.

— Рейф — каза му Померанц и думите бълбукаха в ушите му. — Рейф? Чуваш ли ме, приятелю?

Разбира се, че те чувам, опитваше се да му каже той.

Виждаше как Кендър приближава до масата, и Силвърстоун.

Режи добре, мой неприятелю, помисли си той.

Доволен, че веднъж е оставил на други да правят операцията, той затвори очи и заспа.

 

 

Възстановяването беше бавно протичаща нереалност.

Отсъствието на Лиз беше все по-очевидно и хората сякаш разбираха, че с брака им беше свършено.

Имаше поток от посетители, който изтъня до тънка струйка, когато времето се изнизваше, а новината се износваше. Мириам Паркхърст му даде малка суха целувка и кошничка с плодове, която беше прекалено голяма. С изминаването на дните бананите почерняха, прасковите и портокалите развиваха пълзяща бяла плесен и излъчваха зловоние, което го накара да изхвърли всичко, освен ябълките.

Бъбрекът му функционираше добре в Стареца. Беше си поставил за цел никога да не пита, но те го държаха в течение за състоянието на Харланд Лонгууд.

Телевизията предлагаше временно убежище. Един ден търсеше нещо в телевизионната програма, когато Джоан Андерсън влезе в стаята с ледена вода в ръцете.

— Днешният мач по радиото или по телевизията ще бъде предаван? — попита той.

— По телевизията. Чухте ли за Адам Силвърстоун?

— Какво за него?

— Назначен е във факултета.

— Не, не съм чул.

— Преподавател по хирургия.

— Много хубаво. По кой канал е мачът?

— По пети.

— Ще ми го намериш ли? Добро момиче — похвали я той.

 

 

Прекарваше много време, като просто лежеше и мислеше. Един следобед видя обявление в „Масачузетски лекар“ и го прочете няколко пъти с нарастващ интерес, докато идеята го завладяваше.

В деня, в който го изписаха от болницата, той взе такси до Федералната администрация и проведе много приятен разговор с един представител на Агенцията за международно развитие на Съединените щати, в резултат на който подписа документи за осемнайсетмесечна служба като цивилен хирург.

По пътя към празния апартамент спря пред бижутериен магазин и купи кутия от червено кадифе, много приличаща на онази, в която баща му бе държал часовника, докато той бе малко момче. Когато пристигна вкъщи, седна в тихия кабинет с писалка и хартия и започна на няколко пъти, като сменяше „Мой скъпи Мигел“ с „Мой скъпи сине“ и накрая смесеното:

„Мой скъпи сине Мигел,

Трябва да започна като ти благодаря, че ми достави повече радост от обичта към някого, отколкото съм изпитвал през целия си живот. През краткото време на твоя живот ти ми показа всички най-хубави качества на моето семейство и на мен самия, и нито една от безвкусните слабости, от които, уви, ще откриваш, че светът винаги е бил разяден, и ние заедно с него.

Ако някой ден, когато пораснеш достатъчно, за да го разбереш, това писмо ти бъде предадено и го прочетеш, то ще бъде, защото не съм се върнал от пътуването, което предприемам сега. Защото ако се върна ще преобърна наопаки света на законите, за да спечеля попечителството над теб, и ако този свят се окаже невъзможен за преобръщане, ще уредя да те виждам редовно и често.

Но е възможно, разбира се, и да прочетеш тези думи. Затова бих искал да съумея да ги направя кредо на твоя живот, същината на това, което един баща дава на своя син за цял един живот, или поне основната мъдрост, с която да облекчи голямата болка на съществуванието. За съжаление, не мога да направя това. Мога само да те посъветвам да опиташ да изживееш живота си така, че да нанасяш възможно най-малко вреди. Опитай да направиш или поправиш преди да умреш нещо, което не би съществувало, ако ти не си присъствал на земята.

Колкото до мен, аз научих преди всичко, че когато те е страх, най-добре е да се изправиш с лице срещу това, от което се боиш и да тръгнеш решително към него. Признавам, че за невъоръжен човек да се изправи пред гладен тигър може да изглежда съмнителен съвет. Отивам във Виетнам да се срещна с тигъра и да открия, какво морално оръжие имам като човешко същество и като мъж.

Часовникът, който придружава това писмо, е предаван от много поколения насам на най-възрастния син. Моля се чрез теб той да бъде предаван още много пъти. От време на време лъскай ангелите и смазвай механизма. Бъди добър към майка си, която те обича и ще има нужда от твоята обич й подкрепа. Помни семейството, от което произлизаш и че си имал баща, който е знаел, че от теб ще произтекат много хубави неща.

С най-дълбока обич

Рафаел Меомартино.“

Той внимателно загъна часовника, като първо натъпка кутията със смачкани листа от Крисчън Сайънс Монитър, за да го предпази от удари. След това написа къса обяснителна бележка на Сеймориън.

Когато свърши, седна и огледа хладната приятна стая, като мислеше за пренаемане, за запазване на мебелите. След няколко минути отиде при телефона и се обади на Тед Бергстром в Лексингтън, поиска и получи, макар и с известна студенина, един телефон в Лос Анжелис. Даде поръчката незабавно, но тя не беше осъществена за изтеклия три четвърти час.

Чак в десет часа същата вечер на обаждането му бе отговорено.

— Ало, Пег? Тук е Рейф Меомартино. Как сте?… Добре… Аз съм добре, просто много добре. Разведен съм или ще бъда всеки момент, предполагам… Да. Добре… Вижте, минавам през Калифорния след две-три седмици и много бих искал да ви видя… Така ли? Чудесно! Чуйте, помните ли, че ми казахте веднъж, че нямаме нищо общо? Е добре, това е най-проклетото нещо в цялата история…