Ноа Гордън
Комитетът на смъртта (19)

Глава седемнайсета
Адам Силвърстоун

Когато дойде април, сякаш някакъв часовник в Габи започна да се нуждае от малко донавиване. Тя леко се задъхваше, когато изкачваше хълма, малко по-неохотно правеше любов, започна да спи тежко след обяд. Преди година ставаше безсънна от тревоги и тичаше на лекар. Сега, когато твърдо си каза, че всичко това е зад нея, вече не беше хипохондричка.

Смяташе, че зимата й бе дошла много, че е обхваната от пролетна умора. Нищо не каза на Адам или на приятния млад психиатър в Бет Израел, който я изслушваше веднъж седмично и сега чуваше интересната история за женитбата на родителите й, като от време на време задаваше въпрос със сънлив, почти равнодушен глас; понякога единствен отговор отнемаше седмици и причиняваше невероятна болка, сякаш режеше през незарасла тъкан, за която тя не бе и подозирала. Започна по-малко да мрази родителите си и повече да ги съжалява. Тя съкрати няколко от предметите си в университета и зачака по-мекото време да промени Градската градина и малките частни дворчета на хълма, да влее зелена сила в стъблата, цветята и нея. В апартамента авокадото започна да пожълтява и тя го натори, поливаше го и се безпокоеше за него. Като оправяше леглото, удари крака си и получи синина като селяндурче. Тя не изчезваше, въпреки че я разтриваше с крем.

— Добре ли си? — попита я Адам една сутрин.

— Чуваш ли да се оплаквам?

— Не.

— Разбира се, че съм добре. А ти?

— Никога не съм бил по-добре.

— Чудесно, скъпи — каза тя гордо. Но когато дойде време за менструацията й, а тя не дойде, разбра със смразяваща сигурност какво я измъчваше.

Някак си проклетите таблетки не си бяха свършили работата и те бяха хванати в капан.

Въпреки чувството й на обща умора тя престана да спи и тогава на сутринта — нещо, което бе искала да избегне — се обади в студентската здравна служба и й дадоха час за преглед.

Името на лекаря бе Уилямс. Беше с побеляла коса и коремче и носеше две пури в горния си джоб.

По-бащинска фигура от собствения ми баща, помисли си тя. Така че когато я попита за характера на оплакванията й, Габи беше в състояние да му каже съвсем спокойно за подозрението си, че е бременна.

Той беше лекар в колеж от деветнайсет години и преди това бе работил още шест в частно подготвително девическо училище. За четвърт век се бе научил никога да не приема тази новина без съчувствие, но донякъде бе свикнал с нея.

— Добре, ще видим — каза той.

Когато капка от урината й — смесена с капка антисерум и после две капки антиген — аглутинира на едно предметно стъкло пред очите им за две минути, той й каза, че няма изгледи да стане скорошна майка.

— Ами менструацията ми? — попита Габи.

— Понякога тя е като бавен влак. Почакайте и постепенно ще дойде.

Тя му се усмихна в глупавото си облекчение и се приготви да си тръгне, но той задържа ръката й.

— Къде хукнахте?

— Докторе, чувствам се толкова глупава. Аз съм от онези идиоти, за които вие, лекарите, с известна галантност казвате, че са свръх безпокоящи се. Мислех, че съм преодоляла страха си от сенките, но май не съм.

Д-р Уилямс се колебаеше. Беше я преглеждал преди това по много поводи и знаеше, че казва истината. Картонът й на бюрото пред него беше дебел от описания на въображаеми болести, започнали преди шест години с постъпването й в колежа.

— Кажете ми как се чувствате напоследък — предложи той. — Смятам, че след като така и така сте тук, бихме могли да направим някои изследвания.

— Е — попита го тя почти час по-късно. — Мога ли да отида и да си призная пред моя психиатър, че съм го направила отново?

— Не, не можете — отговори той. — Чувствате се уморена, защото сте анемична.

Габи усети глупав прилив на триумф, защото явно не беше в края на краищата просто една щура невротична.

— Какво трябва да правя, да ям много полусуров черен дроб?

— Искам да направя още една процедура — каза той и й подаде къса болнична престилка.

— Трябва да се съблека?

— Моля.

Извика сестрата и тя усети студената целувка на спиртен тампон на бута си и убождането на игла.

— Това всичко ли е?

— Още не съм го направил — каза лекарят и сестрата се изкиска. — Инжектирах ви малко новокаин.

— Защо? Ще боли ли?

— Ще взема малко костен мозък. Ще бъде малко неприятно.

Но когато го направи, Габи изпъшка и очите й се насълзиха.

— Ох!

— Бебче — той й лепна анкерпласт. — Елате след един час — поръча й невъзмутимо.

Тя скиташе по магазините, гледаше мебелите, но не видя нищо, което да й харесва, купи поздравителна картичка за рожден ден, за да я прати на майка си.

Когато се върна в кабинета на д-р Уилямс, той беше много зает с писмена работа.

— Здравейте. Искам да уредя да ви направят кръвопреливане.

— Кръвопреливане?

— Имате анемия, известна като апластична. Знаете ли какво е това?

Габи плътно сви ръце в скута си.

— Не.

— Мозъкът във вашите кости по някаква причина е престанал да образува достатъчно кръвни клетки и е станал мастен. Затова трябва да ви се направи кръвопреливане.

Тя се замисли над това.

— Но ако едно тяло не образува кръвни клетки…

— Трябва да му ги доставяме чрез преливане.

Габи усети езика си някак чужд.

— Болестта фатална ли е?

— Понякога — призна той.

— Колко години може да живее човек в моето състояние?

— О… С години и години.

— Колко години?

— Не мога да предскажа такова нещо. Ще работим много упорито да ви оправим първите три до шест месеца, а след това ще се види накъде вървят нещата.

— Хората, които умират… Повечето от тях умират в първите три до шест месеца ли?

Докторът я погледна с досада.

— Човек трябва да гледа откъм положителната страна такива неща. Много, много хора се лекуват напълно от апластична анемия. Няма никаква причина да не бъдете една от тях.

— Какъв процент оздравяват? — попита тя, съзнавайки, че го затруднява, но не я беше грижа.

— Десет процента.

— Добре.

Мили Боже, мислеше тя.

 

 

Габи се върна в апартамента и седна, без да запалва нито една от лампите, въпреки че единственият прозорец не пропускаше светлина, достатъчна за четене.

Никой не дойде до вратата. Телефонът не звънеше. След дълго време тя забеляза, че мъничкото слънчево петно, което падаше върху растенийцето авокадо по за три часа всеки следобед, беше изчезнало. Тя разгледа пожълтяващото растение отблизо и си помисли да го натори и полее, но след това реши да не прави нито едното, нито другото. Това е проблемът, помисли си тя; беше го прехранила и поливала премного и несъмнено на дъното на саксията корените му гниеха в малко тресавище.

След малко видя мисис Крол да приближава входа и за секунди грабна авокадото и побърза да я настигне във входното антре.

— Заповядайте — подаде й го тя.

Бърта Крол я погледна.

— Грижете се за него. Може би за вас ще расте. Сложете го на слънце. Разбрахте ли?

Бърта Крол не показа с нищо дали е разбрала или не. Просто се втренчи в Габи, докато тя се обърна и се върна в апартамента си.

Седна на дивана и се запита защо даде растението.

Постепенно проумя, че въпреки първоначалната й краткотрайна вяра, че просто убива времето до сутринта, когато Адам ще се върне, тя няма да е вкъщи, когато дойде той.

Опакова само своите дрехи. Остави всичко друго. Когато куфарът беше затворен, седна и написа бележка, набързо, защото се боеше, че няма да е в състояние да се насили въобще да я напише, ако се забави. Остави я на дивана, притисната с вазата с изкуствени цветя, за да е сигурна, че ще я забележи.

Не беше разбрала, че е излязла извън града. Когато се огледа, беше на път 128, но в обратна посока, на север, към Ню Хемпшир. Търсене на връзка с баща й? Не, благодаря, помисли си тя. Премина в другата половина на магистралата при Стоунхъм и отново подкара на юг с крак, притиснат до педала на газта. Нито грубият полицай, който един път я бе глобил на този път, нито някой от неговите колеги се появиха, за да я смирят, когато превръщаше плимута в снаряд, като мислеше разсеяно за големите бетонни огради на надлезите, покрай които прелиташе колата.

Виждаха се във вестниците и по телевизията, неподвижни обекти, онова, което беше останало от колите и хората, показвани периодично. Но тя знаеше, че бе имала омагьосан живот, предназначен да изтече бавно, а не да свърши като светкавица или от удар на мълния. Ръката й няма да я послуша, ако реши леко да завърти кормилото, когато доближи някой надлез.

Това стана по-късно, когато с главоломна скорост влизаше и излизаше от бързия трафик, който течеше по път 24 — тя разбра колко глупаво беше да даде растението на мисис Крол. Почти сигурно Бърта Крол ще се напива, ще крещи крясъците си и ще хвърли саксията през прозореца. Черната, купена в магазин пръст ще се разпилее по Филипс Стрийт заедно с боклука на Бърта и растението никога няма да стане дърво.

 

 

Адам почука, когато намери вратата заключена, а след това изохка от изненада, когато видя, че сутрешният вестник не е прибран. Апартаментът беше полутъмен, но той веднага забеляза бележката под цветния белег.

„Адам,

Да се каже, че беше приятно, би било обида за двама ни. Ще го скътвам в себе си до края на живота си. Но бяхме се договорили, че ако някои от нас поиска да напусне, всичко ще свърши. А се боя, че имам остра нужда да се махна. От известно време исках да прекъснем, но нямах куража да го кажа в лицето ти. Не мисли много лошо за мен. Но мисли понякога. Пожелавам ти прекрасен живот, доктор Скъпи.

Габи“

Той седна на дивана и после телефонира на психиатъра в Бет Израел, който нищо не можа да му каже.

Видя колко малко беше взела. Книгите й бяха тук. Телевизорът, грамофонът. Кварцовата й лампа. Всичко. Само дрехите й и куфарът й ги нямаше.

След малко позвъни на Сюзън Хаскел и попита дали Габи е там.

— Не е.

— Ако ти се обади, ще ми кажеш ли?

Последва пауза.

— Не мисля.

— Какво би трябвало да означава това?

— Оставила те е, нали? — В гласа й звучеше триумф. — Иначе не би ми се обадил по този начин. Е, ако дойде тук, няма да научиш за това от мен.

Тя му затвори, но не го беше грижа, Габи не бе там. Помисли още известно време и след това се обади в университета.

Когато телефонистката отговори, помоли я да му даде телефона на студентската здравна служба.

 

 

Адам зае фолксвагена от Спърджън и когато го караше раздрънкан по Сейгамор Бридж се изплаши от това, което би могъл да открие, когато слезе от колата. Веднъж премина покрай Хайанис, като не отлепваше крака си от пода и караше като нея. Сезонът беше твърде ранен за големия трафик и магистралата бе почти пуста. В северен Тръро зави с микробуса от път №6, подкара по тясното чакълено шосе и после, молейки се, едва зърнал зеления светофар, обърна по пясъчния път, който водеше към плажа.

Когато фолксвагенът изпъпли по височината, видя, че плимутът бе паркиран до вратата. Бунгалото бе незаключено, но празно. Излезе от него и закрачи по пътеката към скалата. От високата козирка можеше да види белия плаж долу на километри във всяка посока, разчертан от вятъра и покрит с остатъци от зимните бури. Пясъчният насип го нямаше. Не се виждаше никой.

Докъдето се простираше погледа в морето имаше бяла пяна по вълните.

Би ли могла да бъде някъде там, под водната повърхност? Изгони мисълта от съзнанието си.

Тогава, когато се обърна, за да се върне в къщичката, я видя да крачи бавно по една скала на около петстотин метра. Омекнал от облекчение, той хукна да я настигне. Преди да успее, Габи усети присъствие и се обърна.

— Здравей — каза той.

— Здравей, Адам.

— Какво е станало с пясъчния насип?

— Преместен е с около петстотин метра. Към Провинстаун. Понякога зимните приливи и отливи правят това.

Тя тръгна към бараката и той закрачи до нея. По-късно през сезона тук щеше има плодови храсти. Стъблата се стриваха под краката им и изпълваха въздуха с дъх на къпини.

— О, Адам, защо трябваше да идваш? Трябваше да го оставиш да свърши бързо и ясно, без… това.

— Нека влезем, седнем и поговорим.

— Не искам да влизам вътре.

— Тогава ела в колата. Ще покарам.

Те влязоха в плимута, но Адам отвори за нея вратата на пътника, а сам седна зад волана.

Известно време шофираше без да говори, върна се на магистралата и подкара на север.

— Говорих с д-р Уилямс — каза той.

— О!

— Имам да ти кажа доста неща. Искам да слушаш внимателно.

Но не знаеше как да продължи, никога не бе обичал някого от тях преди и внезапно откри, че любовта прави много различно очакването на предстоящата смърт, както и преживяването в леглото. Господи, молеше се той, изпаднал в паника, промених се, отсега нататък ще мисля за всеки пациент като за човек, когото обичам, само ми помогни да намеря верните думи.

Тя гледаше навън през прозореца.

— Ако знаеше, че ще бъда убит при автомобилна катастрофа, би ли си отказала безценното време, което ми е останало?

Прозвуча му слабо дори на него, някак покровителствено и съвсем не това, което се опитваше да каже. Видя, че очите й светеха, но нямаше да си позволи да заплаче.

— Д-р Уилямс ми каза, че си се опитала да го принудиш да предсказва. В твоя случай ти спокойно можеш да изживееш цялото отредено ти време живот. Можем да прекараме петдесет години заедно.

— Или една, Адам? Или нито една?

— Или една. Това е вярно. Може би имаш само една година живот — каза той рязко. — Но, по дяволите, Габи, не виждаш ли какво означава това днес? Ние сме на ръба на златната ера. Вече се взема сърце от едно тяло и се присажда в друго. И бъбреци, и роговица. Сега и бели дробове, и черен дроб. Работят над малък апарат, който иде заеме мястото на човешкото сърце след много кратко време. За един пациент днес една седмица е много дълъг срок. Някъде в този свят екип хора напредва по всеки важен проблем, за който може да се сетиш.

— В това число и апластичната анемия?

— В това число и апластичната анемия, и обикновената простуда. Не разбираш ли? — полита той отчаяно. — Надеждата е всъщност главното в медицината. Научих това тази година.

Габи поклати глава.

— Няма смисъл, Адам — каза тихо тя. — Що за брак ще е с това, висящо над главите ни? Не само за теб. За мен също.

— Ние и без това имаме неща, които висят над главите ни. Някой кучи син може утре да взриви бомба. Мога да умра догодина или да бъда убит по дузина различни начини. Гаранции няма. Човек просто трябва да живее живота си, когато може, да го вземе в двете си ръце и да го изстисква с всички сили, за да измъкне и последната капчица сок от нещо. — Тя не отговори. — За това трябва кураж. Може би предпочиташ пътя на Ралф. Просто да изключиш. Така е по-лесно.

Адам нямаше други доводи. Чувстваше се изтощен и безполезен и караше мълчаливо, без да знае, как да я накара да разбере.

След малко видяха, че пред тях нещо става, имаше конгрес на чайките, те кръжаха, крещяха и се спускаха към земята, сякаш се смятаха за ястреби. По цялата дясна страна на пътя имаше паркирани коли.

— Какво става? — попита той.

— Къде сме, в Брюстър? Пасаж херинги, предполагам — каза тя.

Той паркира, излязоха от колата и отидоха до ръба на реката. Рибите бяха наредени почти в твърда маса, страна до страна, отправени срещу течението — фантастична флотилия от гръбни перки, порещи водната повърхност, под гърбовете преливаха зеленикаво-сиво-сребристите тела, коремните перки грациозно помахваха, раздвоените опашки — стотици, хиляди раздвоени опашки се поклащаха в бавен ритъм, очаквайки — какво?

— Какви са? — попита Адам.

— Сиви херинги. Дядо ми ме водеше да гледам това всяка пролет.

Херинговите чайки крещяха и празнуваха. На бреговете хората — хищници загребваха мятащата се риба с мрежи и кофи, които не пропускаха нищо. Някои от децата си хвърляха едно на друго живи риби.

Щом се образуваше празнина в почти твърдия рибен поток, тя се запълваше от търпеливи, бавно плуващи тела, идващи откъм морето.

— От колко далече идват? — попита той.

Габи сви рамене.

— Може би от Ню Брънзуик. Или Нова Скотия. Връщат се да си хвърлят хайвера тук, в сладката вода, където са родени те самите.

— Помисли си през колко неприятели трябва да минат, за да го направят — каза той благоговейно. — Китове — убийци, акули, всякакви други едри хищни риби.

Тя кимна.

— Змиорки. Чайки. Хора — тръгна срещу течението.

Той я последва и скоро разбра причината, поради която по-голяма част от рибата долу не се движеше. Течението се издигаше в серия от стъпала, може би дузина, които се спускаха от горните басейни в мънички водопадчета, достатъчни да поберат само една риба. Херингата плуваше нагоре по течащата струя вода към спокойствието на басейните и всеки праг беше по-труден за преодоляване, защото предишните подскоци бяха взели своя данък от усилия и сили.

— Ние с дядо ми си избирахме по една риба и вървяхме нагоре с нея — рече тя.

— Защо и ние да не го направим? — предложи Адам. — Ти избери.

— Добре. Онази.

Тяхната херинга беше около двайсет и пет сантиметра дълга. Наблюдаваха я, докато търпеливо чакаше за точен скок на прага, след това се изстрелваше напред и прелиташе през водата, която течеше от горния басейн, където чакаше отново. Тя премина първите шест прага с явна лекота.

— Избра победителка — каза той.

Може би забележката урочаса херингата. Когато се стрелна да преплува следващия праг, падащата струя вода беше прекалено силна. Тя унищожи инерцията й, понесе я и я шляпна обратно.

Успя на следващия път, но по-горния праг я застави да скочи три пъти, преди да успее.

— Защо се борят така, само за да си снесат яйцата ли? — зачуди се той.

— Запазване на вида, предполагам.

Тяхната риба се движеше вече по-бавно между опитите, сякаш дори за самото плуване й трябваха твърде много усилия. Струваше им се, че правеше всеки успешен скок чрез напрежението на тяхната воля, но изглежда силата беше изцедена от нейното тяло с форма на торпедо. Когато пристигна в басейна преди последния праг, тя остана на дъното почти неподвижна, само пулсиращите й хриле и равновесните коремни перки показваха, че още е жива.

— О, Боже! — възкликна Габи.

— Хайде! — окуражаваше я Адам.

— Хайде, горкичкото.

Гледаха как направи четири напразни опита да премине през последната пречка. Всеки път времето за почивка беше по-дълго от предишното.

— Не мисля, че ще успее — каза Адам. — Смятам, че трябва просто да бръкна, да я хвана и да я пренеса.

— Остави я на мира.

Една чайка се спусна покрай тях към рибата.

— А, няма да стане! — извика Габи и плесна към птицата. Неочаквано се беше разплакала. — Няма да го направиш, негоднице!

Чайката се издигна, като кряскаше възмутено и отлетя надолу за по-лесна плячка. Сякаш усетила отминалата опасност, рибата се хвърли напред, но се удари в прага и тупна недодялано обратно. Този път се спусна отново без почивка, устреми се пак напред и се метна нагоре през падащата вода. Остана за малко увиснала в горния край на струята и после, като се извиваше, тупна в тихата вода от другата страна.

Габи още плачеше.

За миг опашката потрепна, направи триумфално завъртане от възторг и рибата отлетя от погледа им в дълбоките води на вира.

Той я притисна плътно до себе си.

— Адам — изхлипа тя в рамото му. — Искам да родя дете.

— Не виждам причина да не го направиш.

— Ще ми позволиш ли?

— Нека се оженим веднага. Още днес.

— Ами баща ти?

— Ние ще трябва да живеем собствения си живот. Докато аз ще трябва да успявам да се грижа за вас двамата, той има да мисли само за себе си. Трябваше да разбера това по-рано.

Адам я целуна. Нова херинга цапна горе — една атлетка, и се стрелна през последния праг като на асансьор.

Габи отново се смееше и плачеше едновременно.

— Ти нищичко не знаеш — каза тя. — Трябва да се чака три дни, за да се ожениш.

— Имаме предостатъчно време — заяви той, като благодареше на Бога и на облъсканата риба.

 

 

Във вторник сутринта тя тръгна надолу по Бийкън Хил и по моста Фидлър към Еспланадата, където чувстваше, че започна всичко. На брега на реката отвори портмонето си и извади кутията с таблетките. Хвърли я колкото можа по-далече и фалшивата мида блесна на слънцето, преди да падне във водата. Беше калпаво хвърляне, но свърши работа. Седна на една пейка и й стана приятно при мисълта за малката кутийка в бавно течащата вода на Чарлс, може би любопитно опипвана с муцунка от време на време от водна костенурка или рибка. Може би ще бъде отнесена от приливните води към пристанището на Бостън, за да бъде намерена от някого след много време на брега на Куинси заедно с омари, миди, охлюви и рачета, и челюстта на акула, и надраскана от пясъка подлежаща на връщане бутилка от кока-кола, и поставена някъде под стъкло като остатък от Хомо сапиенс отпреди дълго време, толкова от отдавна, чак от двайсети век.

Този следобед, сякаш някак си бе разбрала, че това бе сватбен подарък, Бърта Кроя почука на вратата им за пръв път и върна растението така мълчаливо, както го бе приела. Не беше хвърлила авокадото през прозореца. Нещо повече, листата вече не падаха, въпреки че нищо от това, което можаха да измислят, не успя да я накара да проговори, когато Габи я попита с какво го е подхранвала. С бира, помисли си Адам.

Ожениха се в четвъртък сутринта, със Спърджън и Дороти за свидетели. Когато се върнаха от общината, първото нещо, което Габи направи, бе да скъса табелката с моминското си име от пощенската кутия. Липсващата лентичка остави бледа неизбеляла следа, на която тя се радваше през цялото време, докато живееха в малкия апартамент на Филипс Стрийт.

 

 

Една вечер наскоро след това Адам беше във вивариума, когато Кендър дойде на чаша кафе.

— Помните ли разговора, който водихме веднъж, за поддържането на живота на пациент с фатална болест? — попита той.

— Да, добре си го спомням — отговори Кендър.

— Искам да знаете, че си промених мнението.

Очите на Кендър светнаха с интерес и той кимна, но не попита какво е причинило тази промяна. Те седяха, пиеха кафето си в красноречиво мълчание, Адам се сдържаше да не задава въпроси за мястото във факултета, което той сега не само искаше отчаяно, но и имаше нужда от него като средство да остане там, където по-добри от него биха могли да се борят за нея с всички появили се средства.