Ноа Гордън
Комитетът на смъртта (4)

Глава втора
Спърджън Робинсън

— Бебчо! — прошепна майката на Спърджън с глас като перце. — Спърджън, Бебчо! — повтори тя с по-тежък и повишен тон като птица, която изпълва стаята със своето пляскане на крилата.

Очите му бяха затворени, но я виждаше. Беше наведена над леглото му като прасковено дърво, натежало от плодове, тялото й в гладката бархетна нощница, цялото в зрели извивки и твърди равнини, босите пръсти на краката й като корени, напомнящи съсипан дървесен ствол. Беше го срам, че мамчето е трябвало да дойде при него, защото знаеше, че под тънкото одеяло имаше втвърден чаршаф — резултат на сънищата. Мислеше си, че може би, ако се преструва на заспал, тя ще си отиде, но в този миг сънят стана невъзможен поради тънък метален звън, издаден от неговия будилник. Часовникът дрънчеше — познат, почти успокояващ звук, който честно го бе вдигал с години и той се събуди незабавно, въпреки че му трябваше момент, за да си спомни, че е възрастен и какъв е.

Доктор Робинсън, сети се той.

И къде — в една порутена болница в Бостън. Неговият пръв ден като лекар-стажант.

В кенефа в края на коридора някой стои на пръсти пред изпръсканото огледало и стърже брадата си с бръснач.

— Добро утро. Аз съм Спърджън Робинсън.

Бялото момче внимателно използва пешкира си, след това протяга хубавата си ръка на хирург — не голяма, но силна, с твърдо, непринудено стискане.

— Адам Силвърстоун — казва то. — Само след три маха ще се обръсна.

— Не е спешно — рече Спърджън, макар и двамата да знаеха, че беше. Банята имаше дървен под и боята от стените се лющеше. Върху вратата на едната от двете кабини някой филантроп беше написал: „Рита Лиъри е сестра, която го прави като нежно зайче. Гръдно 7-9910“. Тъй като беше единственото четиво в стаята и бързо го свърши, като рефлекторно хвърли поглед да види дали бялото момче е забелязало, че го чете.

— Как е главният асистент? — попита той небрежно.

Бръсначът, готов да стърже, спря на сантиметър от бузата.

— Понякога ми харесва. Понякога никак не ми харесва — отговори Силвърстоун.

Спърджън кимна и реши да млъкне и да остави човека да се избръсне. Такова чакане може да го накара да закъснее още на първия си ден, помисли той. Закачи хавлията, измъкна се от гащите си и се вмъкна под душа, без да смее да се отдаде продължително на лукса, но и неспособен да му устои след дългата нощ в лятната жега, която се бе натрупала в стаята под покрива.

Когато излезе, Силвърстоун си бе отишъл.

Спърджън се избръсна внимателно, но бързо, извит като вдървен черен въпросителен знак над единствената старомодна мивка. От първия ден в нова болница трябваше да установява прецеденти. Един от тях е да не бъде последният човек, който пристига в кабинета на главния асистент за сутрешната визитация.

В стаята си той се напъха в бялата униформа, колосана толкова силно, че пращеше, в чисти бели чорапи и в обувките, които снощи бе лъснал. Имаше само няколко минути. Закуската, помисли със съжаление, изгърмя. Асансьорът е бавен. Щеше да му отнеме доста време да свикне с охлювската скорост на старото возило при необходимостта от бързи действия. Кабинетът на главния асистент на втория етаж беше пълен с млади хора в бяло, седнали, излегнали се, стоящи, които се опитваха да изглеждат отегчени и някои успяваха.

Главният асистент седеше зад бюрото си и четеше „Хирургия“. Видя смутено, че беше Силвърстоун. Комедиант или философ, помисли и се ядоса на себе си, че си позволи да попита съвсем непознат човек за шефа си, с когото още не се бе запознал. Погледът му се плъзна по всяко лице в стаята. Всичките бели. Моля те, Господи, нека не оплескам работата, каза той мислено молитвата, която беше използвал с години преди всеки изпит.

Стоеше, като пристъпваше от крак на крак. Накрая дойде последният човек — преместен нов лекар, с шест минути по-късно — първите шест минути от неговата работа.

— Как се казвате? — попита Силвърстоун.

— Потър, докторе. Стенли Потър.

Силвърстоун гледаше без да мигне. Новакът чакаше за знак, откровение, изявление.

— Доктор Потър, накарахте ни да чакаме. Сега ние караме да чакат пациентите и сестрите.

Новия кимна и се усмихна от притеснение.

— Разбирате ли ме?

— Да.

— Това е клиничен и образователен дълг, а не шоу, поставено за вашето юношеско развлечение, което можете да посещавате със закъснение или случайно. Ако имате намерение да работите в това отделение, ще се движите, мислите и действате като хирург.

Потър се усмихваше нещастно.

— Разбирате ли ме?

— Да.

— Добре — Силвърстоун бавно огледа стаята. — Всички ли ме разбирате?

Няколко от новаците кимнаха почти щастливо и скришно си размениха погледи, пълни със смисъл; въпросът им бе получил отговор.

Копеле, казваха си те един на друг с очи.

 

 

Силвърстоун водеше, следван от дълга редица лекари и стажанти. Спираше само до някои легла, бъбреше за малко с пациента, кратко описваше случая, задаваше един-два въпроса със сънлив, почти безучастен тон и продължаваше нататък. Групата обикаляше периметъра на голямата болнична стая.

На едно от летата чернокожа жена, чийто червен цвят на косата бе дошъл от евтино шише, се втренчи през него, когато спря пред нея и бе оградена от мълчалива стена млади хора в бяло.

— Здравей — каза Силвърстоун.

Тя много прилича на няколкото проститутки около старата ми къща, помисли си Спърджън.

— Това е… — Силвърстоун погледна картона — … мис Гъртруд Соумс. — Зачете по-нататък: — Гъртруд е била и по-рано в болницата във връзка с няколко симптома, които могат да бъдат приписани на факта, че има цироза на черния дроб… която би могла да се дължи на обикновената причина. Тук като че ли нещо се опипва.

Той отметна чаршафа и повдигна грубата памучна нощница, като откри крака, които се издигаха до меланхолична туфичка и корем с два стари белега от операции.

Натисна корема й първо с пръстите на едната си ръка, после и с двете, докато тя в това време го зяпаше. Спърджън си помисли за куче, което иска, но не смее да ухапе.

— Ето тук — рече Силвърстоун, като взе ръката на Спърджън и я намести.

Гъртруд Соумс погледна Спърджън Робинсън.

И ти си като мен, казваха очите й. Помогни ми.

Той отмести поглед встрани, преди очите му да успеят да й кажат: не мога.

— Напипахте ли го? — попита Силвърстоун.

Той кимна.

— Гъртруд, ще трябва да вземем нещо, което се нарича чернодробна биопсия — каза главният асистент бодро.

Тя поклати тава отрицателно.

— О, да — настоя асистентът.

— Не — отсече жената.

— Не можем да го направим, ако не ни разрешиш. Трябва да подпишеш документ. Но има нещо нередно в черния ти дроб и няма да знаем как да ти помогнем, ако не направим това изследване.

Тя отново млъкна.

— Това е само една игла. Ще я вкараме и когато я извадим, на върха й ще има частичка черен дроб — съвсем мъничка, но за нашите цели достатъчна, ще ни стигне да направим изследването.

— Болезнено ли е?

— Боли съвсем малко, но нямаме избор. Трябва да се направи.

— Аз не съм ви някакво проклето морско свинче.

— Не ни трябва морско свинче. Искаме да ти помогнем. Разбираш ли какво може да стане, ако не го направим? — попита кротко той.

— Ти така казваш, разбирам — лицето й остана каменно, но мрачните очи внезапно блеснаха и по страните й към устата потекоха сълзи.

Силвърстоун взе салфетка от шкафчето и посегна да избърше лицето й, но тя рязко отмести главата си. Той оправи нощницата и я зави с чаршафа.

— Помисли си за това известно време — потупа я по коляното и всички продължиха нататък.

В мъжкото отделение едър мъж, толкова широк, че сякаш бе излязъл извън границите на леглото, лежеше подпрян с три възглавници и ги наблюдаваше бдително, докато приближаваха към него.

— Мистър Стратън тук е шофьор на камион в концерн за безалкохолни напитки — каза Силвърстоун с очи към картона. — Преди около две седмици дървен сандък паднал от камиона и го ударил под дясното коляно — той дръпна чаршафа и откри крака на мъжа, солиден, но бял и с болен вид, с грозно изранено възпаление с диаметър десет сантиметра.

— Студено ли ви е на крака, мистър Стратън?

— Непрекъснато.

— Опитахме промивки и антибиотици, но това не зараства добре и кракът изгуби цвета си — обясни Силвърстоун. Той се обърна към лекаря, когото бе разнищил заради закъснението. — Доктор Потър, какво мислите?

Потър отново се усмихна. Изглеждаше окаяно, но нищо не каза.

— Доктор Робинсън?

— Артериограма.

— Първенец на класа. Къде бихте инжектирали оцветителя?

— В бедрената артерия — отговори Спърджън.

— Какво, ще ме оперирате ли?

— Не говорим за операция, поне засега — каза Силвърстоун. — На крака ви му е студено, защото кръвта не се движи по него така добре, както би трябвало. Ще трябва да открием защо. Ще инжектираме една боя в артерията и ще направим малко снимки.

Лицето на мистър Стратън почервеня.

— Не приемам тази работа — заяви той.

— Какво искате да кажете?

— Защо просто не продължавате с промивките, както прави д-р Пърлман?

— Защото д-р Пърлман опита това и то не ви помогна въобще.

— Опитайте пак.

Последва минутна тишина.

— Къде е д-р Пърлман? — попита човекът. — Искам да говоря с него.

— Той вече не е главен асистент тук — рече Силвърстоун. — Казаха ми, че сега е капитан Пърлман и пътува за Виетнам. Аз съм д-р Силвърстоун, новият главен асистент.

— Аз дори не се опитвах да стрелям, когато бях в Търговския флот — каза мъжът.

Някой се изкикоти в периферията на групата, оградила леглото, Силвърстоун се обърна и погледна студено.

— Трябва да е смешно, човек с моите размери да го е страх от копелета като вас — засегна се Стратън. — Но не е смешно, повярвайте ми. Първият, който се допре до мен, ще си го получи.

Силвърстоун постави ръката си леко, почти разсеяно, на гърдите на пациента. Те се погледнаха един друг. Невероятно, но влага блесна в очите на мистър Стратън.

Никой не се изкиска. На неговото лице, помисли Спърджън учудено, беше изписан същият остър страх, който бе сковал лицето на стареещата проститутка от отсрещната страна на коридора — изражението беше толкова еднакво, че би могла да му бъде сестра.

Този път Силвърстоун не посегна за салфетка.

— Слушайте сега — започна той, сякаш говореше като мъж с непослушно дете. — Внимавайте добре. Не можете да си позволите да губите време. Ако ни пречите по какъвто и да е начин да ви изследваме, дори няма да се наложи да се безпокоим, че ще си го получим. Няма да сте в състояние да направите да си го получи дори Палечко, човече. Или ще имате само един крак, или ще умрете. Разбирате ли ме?

— Касапи — прошепна мистър Стратън.

Силвърстоун се обърна кръгом и се отдалечи, послушно следван от четиринайсет сенки, облечени в бяло.

 

 

Те се събраха в хирургическия амфитеатър за заседанието по смъртността.

— Що за дявол е това заседание по смъртността? — прошепна Джек Мойлан, стажантът до Спърджън, след като хвърли поглед към програмата за първия ден, Спърджън знаеше. Те бяха имали заседания по смъртността в Ню Йорк, въпреки че като студент той нямаше право да присъства.

— Място, откъдето вашите грешки отлитат да си легнат вкъщи.

Мойлан беше озадачен.

— В края на краищата ще започнеш да ги наричаш Комитет на смъртта, както правят всички. Целият хирургически щат се събира, за да обсъди смъртните случаи в отделението и да реши дали не са могли да бъдат предотвратени… и ако са могли, защо не са предотвратени. Това е начин да се продължи обучението и да се контролира качеството на хирурзите. Определя отговорността, нещо като професионално забождане на пискюл.

— Господи — каза другият.

Те седяха на редиците с подвижни седалки и пиеха кафе или пепси в картонени чашки. Една от сестрите подаваше подноси с бисквити. В предната част на стаята Силвърстоун и Меомартино седяха един срещу друг на малка маса, отрупана с доклади по случаите. По административни и учебни причини служителите в отделението бяха разделени на две групи — Син екип и Червен екип. Случаите, отнасящи се до Червения екип, се даваха на Меомартино, а тези на Синия се разглеждаха от Силвърстоун.

До празна седалка в началото на първия ред заместник-шефът на хирургията, д-р Бестър Сийзър Кендър („когато е в беда, е само Бестър С. Кендър“), дъвчещ пура бивш полковник от Въздушните сили, който си беше създал национално име като военен хирург по бъбреци и новатор в трансплантацията, разказваше земна история на д-р Джоуел Сак, шеф на Патологията. Бяха образец на физически контраст: Кендър беше едър, космат мъж с червендалесто лице и лек отзвук на произхода му от картофената област Мейн все още в говора му. Сак беше плешив и суетлив — нещо като изкривен образ на катерица.

Заедно седяха двамата китайци в щата — д-р Луис Чин, роден бостънец и временно пребиваващ в болницата и д-р Хари Ли, мъж с лице като луна, от Фромоза, който работеше тук вече трета година. И, сякаш за утеха, двете жени, д-р Мириам Паркхърст, също временно пребиваваща и д-р Хелена Манинг — хладнокръвно, уверено момиче, което работеше първа година.

Всички станаха, когато шефът на хирургията влезе и Спърджън плисна кола от чашата си върху своя чист бял панталон.

Д-р Лонгууд кимна и те послушно седнаха.

— Господа — каза той. — Поздравявам тези от вас, които са нови в Общата болница на окръг Съфък. Това е деен общински институт, който ви предлага брутално тежка работа и в отговор изисква от вас твърде много. Нашите стандарти са високи. Очаква се, че всеки от вас най-малкото ще изпълни своето обещание. Заседанието, което сега ще започне, е по смъртността. Това е тази част от седмицата, която е най-важна за вашето постоянно професионално развитие. След като напуснете операционната, хирургията, която сте осъществявали там, става минало. На това заседание вашите и моите провали ще бъдат извадени и обсъдени под търсещия критичен поглед на нашите равни. Това, което става тук, може би дори повече от ставащото в операционната, ще ви превърне в истински хирурзи.

Той взе шепа солени бисквити, настани се на първия ред и кимна на Меомартино.

— Можете да започвате, докторе.

Когато доцентът по хирургия прочете подробностите, беше явно, че първият случай е банален — 59-годишен мъж с напреднал чернодробен карцином бе потърсил помощ твърде късно.

— Предотвратима или неизбежна смърт? — попита д-р Лонгууд, като изтърсваше трохите.

Всички старши гласуваха, че е неизбежна и шефът обобщи:

— Дълго след необратимата точка. Подчертава необходимостта от ранна диагноза.

Вторият случай беше на жена, починала от сърдечна недостатъчност, докато е лекувана в отделението по стомашно-чревни заболявания. Нямаше никаква предистория за сърдечно страдание и аутопсията бе показала, че уврежданията всъщност не са били злокачествени. Отново всички гласуваха, че смъртта е била неизбежна.

— Съгласен съм — каза д-р Лонгууд, — но трябва да отбележа, че ако не бе починала от коронарна болест, щяхме да я лекуваме неправилно. Трябвало е да я отворят и изследват. Интересна статия в „Ланцет“ преди два месеца подчертава, че пет години след медикаментозно лечение на гастротуморите — независимо дали са доброкачествени или злокачествени — преживяват само десет процента. Когато пациентът се изследва, за да се види какво става вътре, процентът на петгодишно преживяване се вдига до петдесет-седемдесет.

Това е класна стая, помисли си Спърджън, като се отпусна и започна да изпитва удоволствие. Само класна стая.

Д-р Лонгууд представи д-р Елизабет Хокинс и д-р Луис Соломон. Спърджън почувства лека промяна в атмосферата, забеляза, че д-р Кендър, специалистът по бъбречна трансплантация се наведе напред и нервно запремята нещо в своята приличаща на шунка ръка.

— Радваме се, че д-р Хокинс и д-р Соломон приеха поканата ни да се срещнат с нас днес — рече д-р Лонгууд. — Те работят в педиатрията, където почти завършваха едногодишния си стаж, когато е настъпила следващата смърт, която ще обсъдим.

Адам Силвърстоун прочете за петгодишната Бет Ан Майер, която получила трийсетпроцентно обгаряне при заливане с вряла вода. Направени й били две присаждания на кожа в педиатрията на болницата, по-късно една нощ в три часа повърнала и парчета храна запушили трахеята й. Анестезиологът се отзовал едва след шестнайсет минути. Когато пристигнал, малката пациентка вече била мъртва.

— Разбира се, нищо не може да извини анестезиолога за неговото закъснение — заяви д-р Лонгууд. — Но кажете ми… — студените му очи се местеха от д-р Хокинс към д-р Соломон — … защо не направихте трахеотомия?

— Нямаше принадлежности за трахеотомия — отговори д-р Соломон.

Д-р Кендър повдигна между палеца и показалеца си предмета, който поклащаше в ръката си.

— Знаете ли какво е това?

Д-р Соломон се изкашля.

— Джобно ножче.

— Никога не ходя без него — каза тихо бъбречният хирург. — С него мога да отворя трахея и в тролейбус.

Никой от педиатрите не отговори. Спърджън не можеше да откъсне очи от бледото лице на момичето. Та те направо смазваха тези хора, мислеше той. Те им казваха: Вие… вие убихте детето.

Д-р Лонгууд погледна д-р Кендър.

— Предотвратима — рече заместник-шефът през пурата.

Към д-р Сак.

— Предотвратима.

Към д-р Пол Съливан, временно пребиваващ хирург.

— Предотвратима.

Към д-р Паркхърст.

— Предотвратима — каза тя.

Спърджън седеше, докато думата се търкаляше като студен камък по периметъра на стаята и вече не можеше да погледне никого от детските лекари.

Господи, молеше се той, не позволявай никога това да се случи с мен!

 

 

Той беше определен за отделение Куинси при Силвърстоун и те заедно вървяха натам. За сестрите беше натоварено време за припряна работа, за смяна на простите превръзки, за мерене на температурата, за поднасяне на сокове и разнасяне на подлоги, за раздаване на лекарства и попълване на рапортите. Те стояха в коридора, лекарят проверяваше бележките, които си бе водил по време на сутрешната визитация, а Спърджън гледаше две кискащи се студентки от училището за сестри, които оправяха леглата, докато д-р Силвърстоун най-после вдигна очи.

И Всевишният рече, помисли си Спърджън, думите…

— Харолд Кребс, постоперационна простатоектомия, стая 304, има нужда от две банки кръв. Започнете интравенозно вливане на Ейбрахам Батсън от 310. После вземете необходимото и ще направим венесекция на Роджър Корт от 308.

Суха, сламенокоса възрастна жена с лента на старша сестра на бонето седеше на сестринското гише. Спърджън се протегна покрай нея, мърморейки извинение и взе телефона.

— Имате ли телефона на кръвното депо? — попита я той.

Без да го погледне, тя му подаде телефонния указател.

Номерът даваше заето.

Много хубава сестра, брюнетка с красиво тяло, демонстрирано в найлонова униформа, дойде в сестринската стая и започна да пише на дъската съобщение: „Д-р Ливайн, моля обадете се на В. Айланд 872-8694“.

Той отново набра кръвното депо.

— По дяволите.

— Мога ли да ви помогна, докторе? — попита младата сестра.

— Само се опитвам да се свържа с кръвното депо.

— Този номер се набира най-трудно в цялата болница. Повечето лекари просто слизат долу и сами вземат кръвта. Там трябва да се потърси Бети Калауей.

Той й благодари и забърза навън. Наведе се пак край старата сестра и върна телефона. Стара бяла вещице, помисли си той, защо ти не ми каза? Дявол да го вземе, аз дори не знам къде да търся проклетото кръвно депо.

Наведе се и прочете името на сестрата върху значката й.

— Мис Фулц — каза той. Тя продължи да пише в дневника си. — Можете ли да ме упътите към кръвното депо?

— Сутерена — изрече тя, без да вдигне поглед.

Намери го след още две запитвания и поръча кръвта от Бети Калауей, като чакаше нетърпеливо, докато тя търсеше кръвната група на Харолд Кребс. Докато пълзеше нагоре в бавния асансьор, той се проклинаше, че като магаре се бореше с хазяите, вместо да обиколи цялата болница и да разбере всичко къде е.

Както се започна, нямаше да се учуди, като открие, че пациентът от 304 има невидими вени, но се оказа, че Харолд Кребс беше човек с хубави, изпъкнали вени, създадени за приставяне на катетри и той направи кръвопреливането без затруднения.

Сега системата в 310. Но къде ли ги държат? Не би могъл да попита мис Фулц, помисли си той, след това бързо промени решението си. Защо да позволи на старата вещица да го плаши?

— В складчето Холуей — каза тя, пак без да вдигне глава.

Стара госпожо, погледни ме, каза той мислено, това е само черна кожа, няма да ти избоде очите. Взе системата и, разбира се, Ейбрахам Батсън от 310 се оказа това, което бе очаквал в 304 — изсушен дребен човечец с тънки като косъм вени и точки по кожата, които показваха, че и други неуспешно се бяха опитвали.

Наложи се да го прободе още осем пъти сред пъшкане, яростни погледи и мърморене от страна на игленика, докато най-после протече кръв.

Господи, венесекцията.

— Мис Фулц — рече той.

Този път тя го погледна. Беше вбесен от презрението в очите й, които бяха избеляло-сини.

— Къде да намеря принадлежности за венесекция?

— Три врати нататък отляво.

Той ги взе и откри Силвърстоун в женското отделение.

— Господи! Вече щях да вдигна тревога — възкликна докторът.

— Повечето си време загубих в търсене.

— Аз също — те отидоха заедно в стая 308.

Роджър Корт беше с рак в червата. Ако човек се вгледа по-внимателно, помисли си Спърджън, може да види ангела, кацнал на дясното му рамо.

— Правили ли сте някога венесекция?

— Не.

— Гледайте внимателно. Следващия път ще я правите вие.

Той следеше как Силвърстоун стерилизира глезена и инжектира новокаин, след това си сложи стерилни ръкавици и направи микроскопичен срез преди средния малеолус. Направи два бода — един под и един над, пъхна вътре канюлата, стегна я с втория бод и след няколко секунди глюкозата закапа в кръвния поток на Роджър Корт. Извършеното от Силвърстоун изглеждаше лесно. Ще мога да го направя, помисли си Спърджън.

— Какво е следващото ви удоволствие? — попита той.

— Кафе — отговори Силвърстоун и тръгнаха да потърсят. Наля им го хубавата сестра-брюнетка.

— Как ви се струва нашето отделение? — попита тя.

— Каква е тайната болка на вашата старша сестра? — попита главният асистент. — Цяла сутрин само ми мърмори.

Момичето се засмя.

— О, тя е болнична легенда. Не говори с докторите, ако не ги харесва, а харесва много малко. Някои от посетителите я познават от трийсет години и тя все още им ръмжи.

— Каква наследственост — каза Силвърстоун мрачно.

Поне, помисли си Спърджън, не е цветът ми, който предизвиква неприязънта й. Тя мрази всички. Тази мисъл някак си го зарадва. Той допи кафето си, остави Силвърстоун и смени няколко превръзки, без да пита мис Фулц къде е всяко нещо. По-добре ще е да разуча тая болница, помисли, като внезапно се запита какво би правил, ако някой получи инфаркт. Не знаеше къде има дефибрилатор, нито кислороден апарат. Една сестра бързаше по коридора.

— Бихте ли ми казали, къде е апаратурата за код 99?

Тя спря, сякаш се бе бухнала в стъклена стена.

— Код 99 ли имате?

— Не — отговори той.

— Очаквате спешен случай ли, докторе?

— Не.

— А аз имам жена, която си повръща червата — заяви възмутена тя и забърза нататък.

— Да, мадам — каза той, но тя си беше отишла. Въздъхна и се залови с търсене — изследовател в една странна и чужда страна.

 

 

В осем вечерта, трийсет и шест часа след като бе започнал кариерата си на стажант, Спърджън отвори вратата на стаята си на шестия етаж и потрепери от жегата, която нахлу навън за да го посрещне.

— Уух — въздъхна той тихо.

Бе поспал тук само няколко часа предната нощ, стажантите бяха за всякакви повиквания, а лекарите ги безпокояха само при по-сериозни случаи. Осем или девет пъти го бяха будили, за да предписва лекарства, които да осигурят на пациентите съня, отказван на техния стажант.

Остави плика, който носеше и широко отвори прозореца. Изхлузи обувките си, без да ги развързва, измъкна се от бялата униформа и смъкна мокрия потник. Извади от плика опаковка с шест бири, скъса алуминиевата капачка на едната кутия и изпи една трета от нея на дълга, прохладна глътка. След това с въздишка отиде до шкафа и извади китарата.

Седнал на кревата, той допи бирата, започна да подръпва струните и да пее тихо теноровата партия на един мадригал.

„Има роза в моята градина.

И тя има един остър трън.

А аз се убождам на него

най-малко по два пъти на утро.

И бързам да помоля,

както бързам да кървя:

Избършете кръвта от розата

в моята градина…“

По дяволите, не, помисли си той, настроението е съвсем неподходящо на това място.

Онова, от което естеството му винаги бе имало нужда, беше възхитена публика, гъвкаво пиленце, което да му казва с очи „Браво, Спърджън“, леко обещаващо притискане на коляно, когато тя седи до него на скамейката пред пианото, и момчета, които пият наздравици за него сякаш е Дюк Елингтън и го карат да свири тази или онази песен.

Разбра, че му липсват тези купони.

— Ти си виновен, чичо Калвин — каза той гласно.

Чичо Калвин смяташе, че той със сигурност ще свърши като свири на пиано в някой харлемски вертеп и ще се изпотрепва за трохи или нещо по-лошо. Усмихна се, отвори втора бира и я изпи за своя втори баща, чиито пари го направиха лекар, въпреки отказа на Спърджън да се обучи и да поеме бизнеса, за развитието на който старецът се бе блъскал почти цял живот. След това пи за себе си, плувнал в собствената си пот в мъничката стая — фурна.

— Чичо Калвин — призна гласно той, — не точно това е моята представа за успех.

Спърджън отиде до прозореца и погледна навън към светлините, които бяха започнали да се пръкват с потъмняването на града. Ще трябва да се махна от този гардероб, си каза той. Някъде долу имаше удобна квартира, където вероятно би могъл да получи пиано на старо.

— Копелета — рече той на града.

Бе живял три дни в Статлър, като звънеше на всички обяви за апартаменти в Хералд и Глоуб. Наемодателите реагираха топло на обажданията на доктор Робинсън, но когато се показваше, за да види апартамента, той се оказваше току-що даден.

— Чували ли сте някога за Криспъс Атъкс? — обърна се той към последния посредник.

— Кой? — попита мъжът нервно.

— Бил е цветнокож, като мен. Първият американец, убит през проклетата ви революция.

Мъжът кимна зарадвано и се усмихна с облекчение, когато си тръгна.

Трябва да има хубави сгради, които са били разрушени, помисли той.

Е, каза си, сигурно търся сред прекалено хубавите апартаменти. Въпросът беше, че можеше да си позволи хубаво жилище. От чичо Калвин ежемесечно щеше да пристига чек, макар да бе обяснил, че сега вече от болницата ще му плащат. Бяха спорили дълго, докато накрая разбра, че всеки трети четвъртък от месеца, когато подписва този чек, Калвин ще изпраща две неща — парите, които цени, защото е преживял време, когато ги е нямал и обич — най-чудесното нещо в неговия живот.

Старият чичо, помисли той нежно. Защо не можах да го нарека татко?

 

 

Имаше време, което помнеше ясно, но като лош сън, когато бяха бедни нигро, преди майка му да се омъжи за Калвин и да станат богати негри. Той спеше в детско креватче до леглото на майка си в ужасна малка стая на Уест Стрийт 172. Стените й бяха покрити с избелели кафяви тапети със следи от вода в горния край, останали там преди много време, когато нещо бе наводнило горния — етаж или се бе пукнала тръба от парното. Винаги ги бе смятал за петна от сълзи, защото когато плачеше, майка му ги показваше и говореше, че ако не спре да реве, на бузите му ще останат белези като тези по тапетите. Помнеше скърцащ стол-люлка с протрита карирана тапицерия, двуместния газов котлон, който работеше толкова лошо, че за да кипне вода трябваше да се чака много дълго; малката масичка, на която не можеше да се остави никаква храна заради гладните същества, които излизаха от стените. Той се сещаше за тези неща само когато не можеше да избегне спомена за тях. Предпочиташе да си мисли за мама, за това, каква беше на млади години.

Когато беше малък, майка му всеки ден го бе оставяла при мисис Симпсън, която живееше в три стаи на долния етаж и имаше три свои деца и чек за социална помощ вместо съпруг или работа. Мама не получаваше социална помощ. Работеше като келнерка в цяла серия ресторанти, докато той беше момче и се връщаше вкъщи с болящи и подути крака. И въпреки това бе изключително красива. Беше го родила като младо момиче и над отеклите крака тялото й бе узряло, но бе останало стройно и стегнато.

Мама често плачеше на сън и избърсваше с дезинфектанти тоалетната чиния, която използваха заедно с Хендърсънови и Катлитови. Понякога нощем, след като бе прочел молитвите си, той шепнешком повтаряше и повтаряше името й в тъмнината. Роу Елън Робинсън… Роу Елън Робинсън…

Когато беше малък и тя го чуваше да шепне името й, му позволяваше да дойде при нея в леглото. Прегръщаше го, притискаше го и го мачкаше, докато се развика, почесваше го по гърба и му пееше песни…

„О, реката е дълбока и широка, алилуя,

мед и мляко има на онзи бряг…“

… разказваше му колко добре ще живеят, когато отидат в страната на меда и млякото и той слагаше глава на големите й меки гърди и заспиваше щастлив, щастлив, щастлив.

Тръгна в близкото училища — стара сграда от червени тухли, чиито прозорци се изпочупваха по-бързо, отколкото общината успяваше да смени стъклата, с бетонен двор отвън и особена миризма вътре, съставена главно от мириса на светилен газ и тела, несвикнали с бани в жилището и топла вода. Когато започна в първи клас, майка му поръча да бъде сигурен в себе си и да се научи да чете, защото баща му е четял много, носът му винаги е бил забит в някоя книга. Така че Спърджън се научи и постепенно започна да му харесва. Когато беше в по-горните класове — четвърти, пети, шести — беше трудно да чете в училище, защото там винаги нещо пречеше, но по това време вече бе открил пътя към обществената библиотека и вземаше през цялото време книги за вкъщи.

Дружеше особено много с две момчета — Томи Уайт, който беше много черен и Шишко Маккена, който беше светложълт и съвсем кльощав, затова го наричаха Шишко. Отначало в тях харесваше най-много имената им, но след известно време станаха приятели. И тримата харесваха едно момиче на име Фей Хартнет, което можеше да пее като Сачмо и да бръмчи с устни като оркестров тромпет. Най-често се шляеха наблизо по 171 Уест Стрийт, играеха футбол, обсъждаха „Гигантите“ и критикуваха янките с техните скапани бели учители. От време на време пооткрадваха нещо, като двамата отвличаха вниманието на продавача, а третият отмъкваше обикновено нещо за ядене. В три съботни вечери мъкнеха пияни, като Томи и Спърджън подпираха с ръце гърбовете им, докато Шишко, който си представяше, че изглежда като Шугар Рей, вършеше физическата работа.

Те следяха изкъсо измененията, които настъпваха в тялото на Фей Хартнет и една нощ върху покрива на къщата на Шишко тя им показа как да правят нещо, на което я бяха научили по-големите момчета. Хвалиха се с това на всички посоки и след две нощи тя извърши същата услуга на тях и на голяма група техни приятели и познати. След два месеца напусна училището и от време на време я виждаха по улиците и се кискаха, защото стомахът й се подуваше, сякаш бе глътнала баскетболна топка и някой я помпаше с въздух. Спърджън не се чувстваше нито виновен, нито отговорен; първият път той беше втори, а вторият — седми или осми в редицата. И кой знае още колко купони е имало, на които той не е бил поканен. Но понякога му липсваха песните й, които пееше като Луис.

Не можеше да си представи мама да прави тези женски неща така, както ги бе правила Фей — разтворила крака, като се гърчеше цялата влажна и възбудена и все пак някъде дълбоко в себе си знаеше, че вероятно понякога е правила това. Роу Елън винаги бе познавала много мъже и от време на време плащаше на мисис Симпсън да остави Спърджън да спи при нея заедно с двете й момчета — Пийти и Тед. Особено един мъж, Елрой Грант — висок и хубав, който държеше магазин за химическо чистене на Амстердам Авеню — непрекъснато се въртеше около мама. Миришеше на силно уиски и не обръщаше никакво внимание на Спърджън, който го мразеше. Той ходеше с много жени и един ден Спърджън намери Роу Елън разплакана в леглото, а когато попита мисис Симпсън какво става, тя му отговори, че Елрой се е оженил за вдовица, която притежава кръчма в Бъро Хол, затворил е химическото си чистене и се е преместил в Бруклин. Майка му бродеше потисната много седмици, след това най-после се разведри и обяви, че Спър ще трябва да се отглежда по-особено, защото бе приета в курс за секретарки след работа и ще прекарва четири вечери на седмица в гимназията „Патрик Хенри“ в горен Бродуей. През вечерите, когато не беше в училището, тя се стараеше да си бъде вкъщи. Те станаха неговите празници.

Роу Елън посещава курсовете две години и когато ги завърши, можеше да пише на машина 72 думи в минута и да записва поето думи в минута по стенографската система на Грег. Очакваше трудно да си намери работа, но само две седмици след като бе започнала да търси, бе наета в секретариата на застрахователната компания „Американски флаг“. Всяка вечер се връщаше вкъщи с искрящи очи и разкази за нови чудеса — бързия асансьор, прекрасните момичета в секретариата, броя на писмата, които бе написала този ден, кратките часове, радостта от почивката на краката й, въпреки че работи пълен работен ден.

Един ден се върна почти изплашена.

— Сладуранчо, днес видях президента.

— Айзенхауер?

— Не. Мистър Калвин Дж. Прийст, президент на застрахователната компания „Американски флаг“. Спър, миличък, той е цветнокож!

Това не можеше да е вярно.

— Трябва да грешиш, мамо. Вероятно просто е много мургав бял.

— Казвам ти, че е черен като теб. И ако Калвин Дж. Прийст може да направи нещо прекрасно като например да стане президент на застрахователна компания „Американски флаг“, защо да не може Спърджън Робинсън? Бебчо, бебчо, ние тепърва ще видим страната на меда и млякото, обещавам ти!

— Вярвам ти, мамо.

 

 

Колата им към страната на меда и млякото, разбира се, беше чичо Калвин.

Когато вече бе станал мъж, Спърджън опозна Калвин Прийст такъв, какъвто бе когато Спърджън се запозна с него, както и какъвто е бил преди срещата им. Беше лесно, да придобие тези знания, защото Калвин бе общителен човек, който използваше гласа си, за да влезе в контакт с хората, като достигаше до Роу Елън и нейния син с думи като ръце. Частиците и парченцата на неговия живот бяха насъбрани от Спърджън в течение на дълъг период, по време на много разговори, след като бе изслушал безкрайни спомени и несвързани разкази, за да получи истинския портрет на човека — неговия втори баща.

Роден бе през една тропическа буря на 3 септември 1907 година в страната на прасковите, градчето Джъстин, Джорджия. Инициалът в името му означаваше Джъстин — името на фамилия, основала общината, в чийто дом бабата по майчина линия на Калвин някога работела като прислужница и робиня.

Последният жив член на семейство Джъстин — мистър Осбърн Джъстин — адвокат, секретар и юрисконсулт на градската корпорация, възстар вечен шегаджия, както и наследник на някои традиционни роли — бе предложил на старата Сара десет долара, ако дъщеря й кръсти бебето си Юда, но старата дама бе едновременно и твърде горда, и твърде умна. Тя кръсти детето на името на бялото семейство, въпреки — или може би поради — факта, че според местната легенда на млади години техните отношения били нещо много повече от тези на млада робиня и син на господаря и напълно съзнавайки, че обичаят изисква старият бял мъж и без това да направи подарък на детето, за да признае почитта, отдадена на неговото име.

Калвин расъл като селски негър. Докато бил в Джорджия, никога не бил чувал да го идентифицират без да наблегнат на средното му име — Калвин Джъстин Прийст — и може би точно тази връзка с привилегирован произход и знамение на предстоящи забележителни неща станала причина да му позволят да получи разширено образование. Бил религиозно момче, което изпитвало удоволствие от драматизма на молитвата и дълго смятал, че ще стане проповедник. Имал щастливо детство, въпреки че и двамата му родители били отнесени от грипната епидемия, която проникнала на село от градовете, закъсняла, но не по-малко смъртоносна, през 1919 година. Три години по-късно Сара разбрала, че макар и Бог да й бил дал богат и дълъг живот, той приближава своя край. Продиктувала писмо на младия Калвин, който старателно го преписал и го изпратил в Чикаго — мястото на възможностите и свободата. То предлагало парите на Сара, спестени за погребение — сто и седемдесет долара, на едни предишни съседи на име Хаскинс, ако приемат внука й в техния дом и до сърцата си. Била сигурна, че Осбърн Джъстин ще се погрижи за погребението й. Това бил шанс за последна шега за негова сметка.

Отговорът пристигнал във формата на евтина пощенска картичка, на която някой бил надраскал с молив: „Испратети мумчето“.

 

 

Преди да се върне в Джорджия, той вече бил станал мъж.

Мозес Хаскинс се оказал брутален тип, който биел Калвин и собственото си потомство системно и безпристрастно, и Спърджън избягал оттам след по-малко от година. Продавал вестници, лъскал обувки, след това излъгал за възрастта си и постъпил в опаковъчното отделение на една кланица. Работата била горчиво трудна — кой би могъл да си помисли, че закланите животни могат да тежат толкова много? — и в началото мислел, че няма да оцелее, но тялото му се стегнало, а заплатата била добра. Все пак, когато след две години се появила възможност да стане общ работник в пътуващ цирк за по-малко пари, той приел охотно. Пътувал с шоуто по широкия свят, попивал всичко с целия му блясък — високите планини и отдалечените долини, хората от всякакъв вид. Правел по малко от всичко, което искало силен гръб, опаковал и разопаковал палатките, разпъвал ги и ги свалял, хранел и поял нещастните животни; няколко крастави котки, няколко маймуни, екип дресирани кучета, стара мечка, орел с подкастрени крила, който бил прикован към пръчката си за кацане, а от опашката му клюмали бели пера. Орелът умрял в Чиликот, Охайо.

Десет месеца, откакто постъпил в цирка, представлението се отправило на юг и в деня, в който пристигнали в Атланта, той помогнал да вдигнат палатките, после казал на надзирателя, че ще отсъства няколко дни, взел автобуса, седнал на задната седалка и пристигнал в Джъстин.

Сара била умряла преди две години и той вече я бил оплакал, но искал да види къде е погребана. Но не могъл да открие гроба на баба си. Когато намерил свещеника онази вечер, човекът замърморил, защото бил уморен от целодневна беритба на праскови, но взел джобно фенерче, тръгнал с Калвин и търсили, докато намерили гроба — малък и незабележим, и — което със Сара приживе никога не се било случвало — в ъгъла на погребаните от благотворителни дружества.

На другия ден Калвин наел човек да му помогне. Нямало свободно място до майка му, но имало недалече, и двамата изкопали гроб. Преместили баба му. Сандъкът, в който била погребана, малко се поразрушил, когато го вдигнали, но бил в изненадващо добра форма след двегодишен престой във влажната червена глина. Той стоял там онази вечер, докато проповедникът редял хубаво звучащите библейски фрази под потъмняващото небе. Някъде високо, високо горе гордо се реела птица. Орел, решил той. Но напълно различен от пленената циркова птица, която умряла. Тази се движела толкова свободно във въздуха, който й принадлежал, че докато я гледал, започнал да плаче. Разбрал, че като захвърлил старата негърска дама в един бедняшки гроб, Осбърн Джъстин, адвокат, секретар и юрисконсулт на градската корпорация, възстар вечен шегаджия и наследник на традиционни роли, се е смял последен в края на краищата. Калвин оставил пари на проповедника да постави камък и взел обратния автобус към пътуващия цирк. Никога вече не използвал средното си име. От този ден нататък бил Калвин Дж. Прийст.

 

 

Когато американската икономика се разпаднала, той бил на двайсет и две години. Бил видял страната, нейната ширина и дълбочина, гигантските градове и сънливите малки градчета, и открил, че я обича отчаяно. Разбрал, че това е страна, която не му принадлежи, но пък хиляда и седемстотин долара били негови, обвити за по-сигурно в кафяв чорап.

Пазарът рухнал по време на есенното им турне на юг, а че бизнесът не върви и корпорациите изпитват задълбочаването на депресията се виждало от все по-намаляващото посещение на всяко представление, докато в Мемфис, Тенеси, трупата играла пред единайсет души и фалирала.

Той си наел там стая и прекарал есенния сезон, като се опитвал да измисли какво ще прави по-нататък. Отначало само се шляел. Лятото било сухо и прекарал много дни в ловене на риба с вила и чувал от зебло — майсторлък, на който го научил веднъж един работник от Мисури. Ходел по оголеното дъно на спадналата река и пробивал сухия напукан горен слой на тинята, докато стигнел до богатия влажен пласт под него, където рибите се заравяли като тлъсти черни скъпоценности до зимните валежи. Събирал ги като картофи и завличал чувала, пълен с рогати същества вкъщи, за да помогне на хазайката си да ги остърже и изчисти. Тя пържела вкусното бяло месо и всички наематели ядели и пеели осанна на неговата ловкост с въдицата и макарата. Нощем лежал в леглото си и четял във вестниците как бели хора, които преди били милионери, скачали от прозорците на небостъргачи, докато той опипвал и потупвал в джоба си своите пари като мъж, който разсеяно докосва члена си, и се опитвал да реши дали да тръгне на Север.

Хазайката имала дъщеря — скитница на име Лина, с очи като бели езерца на кафявото й лице, с права коса и гореща уста, която играела по тялото му и когато една нощ лежал е стаята с момичето и се опитвал да прави любов на дюшека, под който били скрити парите, любенето им било развалено от звука на нечие разбито сърце.

Когато запитал Лина кой плаче, тя му отговорила, че е майка й.

Попитал защо и чул, че бялата банка, в която майка й пазела парите си за погребение, току-що фалирала и тя ридаела за церемонията, която никога нямало да получи.

Когато момичето си отишло, той си помислил за старата Сара и за нейните пари за погребение, които някога забола за неговото бельо. Спомнил си мизерния бедняшки гроб в Джъстин, Джорджия.

На следващата сутрин се разхождал из Мемфис. После след обяд излязъл от града пеша през предградията в полето. След пет дни оглеждане се спрял на осем декара изтощена ливада, сгушена между борова горичка и река с назъбени брегове. Струвала му шест стодоларови банкноти, ръцете му треперели, когато плащал парите и взимал нотариалния акт, но нищо не можело да го спре, защото го бил обмислил добре и знаел, че това е нещо, което трябвало да направи.

Струвало му още двайсет и един долара и петдесет цента да поръча хубава черна табела с бели букви, на която пишело „Гробище Шедоуфлауър“. Взел името от стих от Книгата на Йов, която била любима на Сара.

„Цъфти като цвете, и се покосява;

Бяга като сянка, и не се държи.“

Намерил своята хазайка в кухнята на къщата с наематели, където изварявала голям казан с дрехи, зачервените й очи сълзели в лютивата пара. Там имало глинена кана със суроватка, той седнал и изпил три чаши без нищо да каже, след това оставил монети от пет и десет цента на масата, за да си плати за освежаването, и започнал да говори. Разказал й своите планове за Шедоуфлауър, за хубавите парцели, по-големи от тези на който и да е бял човек; за пеещите в боровете птици и даже за едрите риби в реката, които, макар и да не ги бил виждал, някак си знаел, че ги има.

— Няма полза, момче — казала му тя. — Моите пари за погребение хвръкнаха.

— Но трябва да имаш някакви пари. Нали имаш наематели.

— Не и пари, които мога да похарча. Дори за погребение.

— Добре, слушай — докоснал монетите, които бил оставил на масата. — Ти получи това.

— Петнайсет цента? Искаш да ми предоставиш гроб за петнайсет цента?

— Виж какво ще ти кажа — рекъл й той. — Внасяй по петнайсет цента всяка седмица и гробът ще бъде твой веднага.

— Човече — отвърнала тя, — какво ще стане, ако умра след три седмици?

— Ще бъде истинска загуба.

— А ако никога не умра?

Той се усмихнал.

— Тогава и двамата ще бъдем щастливи, сестро. Но знаеш, че всички трябва да умрат един ден. Не съм ли прав?

— Тук със сигурност си прав — отговорила тя.

Продал й още два парцела — за двете й дъщери.

— Имаш ли приятели, които като теб са загубили от фалита на банките парите си за погребение?

— Разбира се, че имам. Гробищен парцел за петнайсет цента! Трудно ми е да повярвам.

— Кажи ми имената им и аз ще ги наобикаля — казал Калвин.

Това било началото на Застрахователна компания „Американски флаг“.

 

 

Спърджън помнеше деня, в който мама бе довела Калвин вкъщи. Той седеше в стаята си и си пишеше домашното, когато ключът щракна в ключалката на заключената врата и разбра, че трябва да е майка му. Стана да я посрещне и когато вратата се отвори, до нея стоеше мъж, невисок, полуплешив, с очила в сребърни рамки, насмешливи кафяви очи, които погледнаха право към него, като го претеглиха, прецениха и очевидно харесаха това, което бяха видели, защото човекът се усмихна и ръката му взе неговата, като я стисна в уверена, суха шепа.

— Аз съм Калвин Прийст.

— Президентът?

— Какво? О! — той се засмя. — Да.

После бавно огледа стаята, видя наводнения таван, потъмнелите тапети, изпотрошените мебели.

— Не можеш повече да живееш тук — каза на майка му.

Гласът й се накъса в гърлото.

— Мистър Прийст — прошепна тя. — Имате погрешна представа за мен. Аз съм просто, обикновено цветнокожо момиче. Дори всъщност не съм секретарка. През по-голямата част от живота си съм била келнерка.

— Ти си дама — отговори той.

Когато Роу Елън после до края на живота си повтаряше и повтаряше тази история, винаги казваше, че точните му думи били: „Ти си моята дама“, като Дон Кихот на Дулцинея.

Нито Спърджън, нито Калвин някога я поправиха.

През следващата седмица той ги настани в апартамент в Ривърдейл. Тя трябва да му бе разказала много неща за тях. Когато влязоха вътре, на масата във всекидневната имаше бутилка най-качествено мляко и буркан прекрасен мед.

— Значи успяхме, така ли, мамо? — попита Спърджън.

Роу Елън не можа да му отговори, но Калвин разроши буйната му коса.

— Минахте отвъд реката, синко — каза той.

Те се ожениха след още седмица и за един месец заминаха за Вирджинските острови. Пълна, весела жена на име Беси Маккой остана при Спърджън. Тя по цял ден решаваше кръстословици, готвеше чудесни ястия и го оставяше на мира, като се изключат редките въпроси за странни думи, на които той никога не можеше да отговори.

Когато младоженците се върнаха, Калвин посвети няколко седмици на задачата да избере за него добро частно училище, като накрая се спря на Хорас Ман — хубаво начално училище, разположено недалече от техния апартамент в Ривърдейл, и след приемен изпит и събеседване Спърджън за свое огромно облекчение беше приет.

Отношенията му с Калвин бяха добри, но веднъж той попита втория си баща защо не прави повече за други хора от тяхната раса.

— Спърджън, какво мога да направя? Ако вземеш всичките ми пари и ги разделиш между братята само в един блок с жилища в Харлем, там няма да има нито един човек, който рано или късно няма да остане без пари. Трябва да разбереш, че хората са едни и същи. Запомни това, момче: едни и същи. Какъвто и да е цветът им, те се делят на мързеливи до костите и такива, които желаят да работят.

— Не може да вярваш в това — рече Спърджън с отвращение.

— Разбира се, че вярвам. Никой няма да е в състояние да им помогне, докато не престанат да въртят на празен ход и не си помогнат сами.

— Без образование и достатъчно възможности как биха могли да си помогнат?

— Аз можах, нали?

— Ти. Ти си един на милион. За останалите от нас ти си куриоз, не го ли разбираш?

В своята млада непохватност той смяташе това за комплимент, но горчивата безнадеждност в тона му прозвуча на мъжа като презрение. Месеци след това, въпреки взаимните им усилия, между тях имаше тънка стъклена стена. Същото лято — Спър тогава беше на шестнайсет години — той избяга и отплува в морето, като си казваше, че се опитва да открие как се е чувствал покойният му баща — моряк, но всъщност изпитваше върху себе си легендата на втория си баща за независимост от ранна възраст. Когато есента се върна, те с Калвин бяха готови да подхванат всичко както трябва и веднага. Старата топлина се бе върнала и никой от тях не дръзна отново да я разруши чрез започване на спора за тяхната раса. Постепенно причината за спора им умря в съзнанието на момчето и той започна да мисли за обитателите на Амстердам Авеню така, както мислеше и за белите.

Те бяха „онези хора“.

В края на краищата животът с Калвин го обърка много. В Ривърдейл, черен по кожа и бял по живот, той не разбираше нито какъв е, нито що за човек се очаква да стане. Сега вече знаеше каква расова гордост бе доставил на Калвин (дори Джъстинови от Джъстин, Джорджия, не бяха имали някога лекар в семейството). Но години след като бе напуснал Ривърдейл първата мисъл на Спър беше за апартамент в блок с бял портиер, и тогава чу вица за богатите негри, които, като чуели, че някакво нигро се крие наоколо, изпищявали, диво се озъртали наоколо и викали изтерзано: „Къде? Къде? Къде?“.

 

 

Малката стая под покрива на болницата беше непоносимо гореща и много отдалечена от Амстердам Авеню и комфортната климатична инсталация в Ривърдейл. Той стана и се взря през прозореца; видя, че шестият етаж на болницата е дръпнат навътре. Точно отдолу покривът на петия се издаваше напред на около три метра и след миг взе възглавница и одеяло и ги пусна през прозореца. След това взе китарата и бирите и прескочи през перваза.

Тук имаше лек солен ветрец и той с благодарност легна на покрива с възглавница до стената. Под него бяха фантастичните светлини на града, горе отдясно започваше резен широка тъмнина, който бе Атлантическият океан, а далече нататък — постоянното жълто трепкане като трогателно намигване — фар.

През отворения прозорец на съседната стая той чу Адам Силвърстоун да отключва вратата, да влиза и да излиза. Чу се звук от падане на монета в коридорния автомат и после Силвърстоун попита някого дали може да говори с Гейбриъл.

Това не е като подслушване, помисли си той. Какво, по дяволите, мога да направя — от покрива ли да скоча?

— Ало, Габи? Адам е. Адам Силвърстоун. Помниш ли, от Атланта?… — Той се засмя. — Бях ти казал, че ще дойда насам. Получих място в Окръжната болница… О? Не обичам да пиша. Наистина. Не пиша на никого… И аз също. Беше чудесно. Много мислих за теб.

Звучи много младежки, помисли Спърджън, и без доверието, което вдъхваше като лекар. Засмука кутията сбира и се опита да си представи какъв ли живот трябва да е имало това бяло момче. Евреин, помисли си той, това е еврейско име. Вероятно предани родители, нов велосипед, танцова школа, църква, къща в колониален стил… Адам, стой си в стаята, този свят е лош, доведи я вкъщи, скъпи, и ни запознай с нея.

— Виж какво, бих искал да те видя. Какво ще кажеш за утре вечер?… О — каза той глухо и Спърджън, който го чуваше, се усмихна със симпатия в тъмното. — Не, тогава ще съм отново в отделението, трийсет и шест часа работя, трийсет и шест съм свободен. И следващият един-два пъти, когато съм свободен, ще трябва да поработя по съвместителство, да понатрупам мангизи… Е, ще успея някак си да те видя най-после — каза той. — Аз съм търпелив човек. Ще ти се обадя другата седмица. Бъди добро момиче.

Чу се тракването на поставената обратно слушалка и бавни стъпки назад към стаята.

На бялото момче не му се отвори парашута. Главен асистент или не, първият му опит тук беше може би също толкова суров, колкото и моя, помисли Спърджън.

— Хей — извика той високо. Трябваше да го повтори, за да накара Силвърстоун да надникне през прозореца.

Адам видя Робинсън, седнал на покрива върху болничното си одеяло, кръстосал колене като черен Буда и се ухили.

— Излез тук. Има бира.

Той излезе и Спърджън му подаде запотена бира. Адам седна, отпи и въздъхна, като затвори очи.

— Ама че начало имахме днес — каза Спърджън.

— Амин. Господи! Още много дни ще минат, преди да научим къде, по дяволите, са всичките неща. Биха могли поне да ни разведат отначало.

— Чувал съм някъде, че в болниците през първата седмица на юли, когато идват новите лекари и стажанти, умират повече хора, отколкото по всяко друго време.

— Хич няма да се изненадам — отвърна Адам. Отпи отново и поклати глава. — Тая мис Фулц!

— Тоя Силвърстоун!

— Как е главният асистент? — попита любезно Силвърстоун.

— Понякога ми харесва, понякога не.

Внезапно откриха, че и двамата се смеят.

— Харесва ми как се отнасяш с пациентите — каза Спърджън. — Доста добре се грижиш за себе си.

— Доста дълго време се грижа за себе си — отговори Силвърстоун.

— Стратън ни разреши да му направим артериограма. Няма вече проблеми.

— Онова цветнокожо момиче, Гъртруд Соумс, напусна болницата срещу подпис — рече Адам. — Направо се самоубива.

Може би няма достатъчно за какво да живее, момче, мислено каза Спър. Оставаха още две кутии бира. Подаде едната на Адам и запази последната за себе си.

— Малко е топла — подхвърли той с извиняващ се тон.

— Хубава бира. Последната, която съм пил, беше Бакс.

— Никога не съм я чувал.

— Помия, конска пикня. Далеч на юг.

— Не говориш като южняк.

— Пенсилванско момче. Пит, Медицинския, Джеферсън. А ти?

— Нюйоркчанин, университета на Ню Йорк през цялото време. Къде си бил на стаж?

— В Общата болница на Филаделфия. Взех първата част на ординаторската си практика в хирургията на Атланта.

— Клиниката на Хостфогел? — попита Спърджън впечатлен, въпреки че не искаше да бъде. — Успя ли да видиш великия мъж?

— Бях стажант на Хостфогел.

Спърджън подсвирна беззвучно.

— Какво те доведе тук? Програмата за трансплантация на бъбреци?

— Не, ще се заема с обща хирургия. Трансплантацията е само глазурата на сладкиша — той се усмихна. — Да си стажант на Хостфогел не е толкова хубаво, колкото изглежда. Великият мъж обича да оперира. Работещите при него едва успяват да хванат ножа.

— Господи!

— О, не го прави от лошотия. Просто, ако някакъв срез трябва да се направи, той не може да се спре. Може би точно това го поддържа като голям хирург.

— Наистина ли е голям? Толкова, колкото казват?

— Голям е, така е — отговори Силвърстоун. — Толкова голям, че усеща пулс, който никой друг на света не може да усети, защото просто го няма. И статистиката е създадена за него. Спомням си конференция на Медицинското дружество, когато той обяви, че благодарение на хирургична техника, която той е измислил, само три от хиляда операции на простатата дават усложнения и един стар хирург на бедните земеделски работници, който бе използвал метода, стана и каза провлечено: „Даа, разбиира сее, и всиичките триима саа мои паациеенти“.

Той се усмихна.

— Голяма репутация, скапан преподавател. След като прекарах времето си главно в наблюдение, казах си да върви по дяволите и дойдох тук да се науча на хирургия вместо на шумна реклама. Лонгууд не може да се сравни с блясъка на Хостфогел, но е фантастичен учител.

— Той ми изкара ангелите на заседанието по смъртността.

— Е, според клюките не следват действия. Оня китаец, Ли, ми каза, че традицията в тази болница произлиза отпреди много години, когато предшественика на Лонгууд, Пол Харелман, се е борел за шефското място срещу Кърт Дортланд. Средството им за борба са били заседанията. Предизвиквали са се един друг, спорили са, бодвали са се, задавали са въпроси, изисквали са основания за приложената техника. Най-после дали на Харелман мястото и Дортланд си отишъл, за да стане знаменит в Чикаго, разбира се. Но те са показали, че Комитетът на смъртта може да се използва, за да се заставят лекарите да практикуват възможно най-добрата хирургия — Силвърстоун поклати глава. — Това не е благородна група. Никога не съм очаквал нещо подобно.

Спърджън сви рамене.

— Не само тук е така. Даже без някой като Лонгууд, който да оказва такъв натиск, на много места само новите момчета трябва да седят изправени по време на заседанието. Тези стари професори знаят много добре как остро да се критикуват един друг — той изгледа Силвърстоун с любопитство. — За теб май това е нещо ново. Нямахте ли Комитет на смъртта там, в страната на берачите на праскови и Лестър Мадокс?

— О, да. Може би правеха по една обсъждана аутопсия с учебна цел. Един тип на име Сам Мейъс, вторият след Хостфогел, си седи там с двама-трима доктори, говори си как момчето на Джери Уинтърс е било прието в Медицинския институт във Флорида, може би проклина силите на социалната медицина във Вашингтон или коментира линиите на задника на новата сестра. После някой ще се прозине и ще каже: „Много лошо за горкия човек, неизбежна смърт, разбира се“, и те ще кимнат и ще си отидат вкъщи или ще мамят жените си.

Известно време мълчаха.

— Както е тук повече ми харесва — каза накрая Спърджън. — По-неспокойно е, всъщност ме изплаши ужасно, но поне е сигурно, че ще ни държи нащрек, може би ще ни гарантира, че няма да станем това, което хората започват да си мислят за лекарите.

— И какво е то?

— Знаеш, шофьори на кадилаци. Охранени котараци. Богати простаци.

— Таковай ги хората.

— По-лесно е да се каже, отколкото да се направи.

— Какво знаят те за усилията, които ти струва да се накараш да учиш медицина? Аз съм на двайсет и шест. Бил съм беден като църковна мишка двайсет и шест години. Лично аз копнея за най-дългия, най-скъпия, най-луксозно обзаведения кадилак, който може да се купи с пари. И за много други неща — материални неща, които ще си купя с парите, които спечеля като хирург.

Спърджън го погледна.

— По дяволите, щом искаш тези неща, няма защо да се мъчиш с дългата работа тук. Свършил си си стажа. Още утре можеш да напуснеш и да печелиш добри пари.

Адам поклати глава усмихнат.

— А, ето тук е заблудата. Добри, но не много. Това, което носи истински пари в този свят, е документ за широка специализация. За да го получиш трябва време. Така че съм му предвидил време. За мен следващата година ще бъде най-хубавия вид самоизтезание, последно напрягане преди оргазма.

Спърджън трябваше да се захили на сравнението.

— Ако се изправиш няколко пъти пред този Комитет на смъртта, можеш да отидеш в манастир — каза му той.

Те пак пийнаха, след това Адам насочи кутията бира към китарата.

— Свириш ли на това нещо?

Спърджън я взе и издрънча няколко такта. „О, бих искал да съм в страната на памука…“

Адам се ухили.

— Проклет лъжец.

Няколко блока по-надолу зави сирена на линейка, самотният зов като на морска сирена се засилваше и се забиваше в тях.

Когато той затихна, Спърджън се изкиска.

— Днес говорих с шофьор на линейка, приятен тип с бирен корем на име Майерсън. Морис Майерсън. Наричай ме Майш, каза той. Както и да е. Миналия месец бил изпратен в малките часове да вземе този човек от Дорчестър. Изглежда пациентът е страдал от безсъние и една нощ не могъл да заспи. Звукът на капещ кран от кухнята го побърквал, така че изскочил от чувала и слязъл да го поправя — той се оригна. — Пардон. Сега чуй това. Той е от ония типове, които спят само с горнището на пижамата. Нищо надолу, разбираш ли? Така че отива в килера си за френски ключ или нещо такова, а точно в килера държали огромния си зъл котарак. На път към кухнята той забравя да затвори вратата на килера и застава на четири крака под мивката, за да спре водата — без долнище, нали помниш? — когато котаракът пристига с котешки стъпки, вижда странния предмет и… — Черната ръка се вдигна, пръстите се свиха като нокти на орел, след това падна. — Е добре, човекът, разбира се, скача право нагоре и удря главата си ужасно силно в дъното на мивката. Жена му се събужда от сътресението, изтичва от спалнята по стълбите надолу, намира го проснат и се обажда в болницата. Разтърсването е сравнително слабо и докато Майерсън и неговият стажант се отзоват, човекът идва в съзнание. Те го извеждат от къщата, Майерсън го пита как е станало, и когато човекът му разказва, Майш се разсмива толкова силно, че носилката се изплъзва от ръката му, човекът пада и си счупва бедрото. Сега съди болницата.

По-скоро общата им умора, отколкото историята, ги взриви. Те се смееха заедно, люлееха се, кискаха се, плачеха, биха се затъркаляли в своята щуротия, ако не бяха толкова близо до края на покрива. Внезапната, неочаквана радост дойде от долната дълбочина на коремите — им, като развиваше пружините на напрежение, стегнато навити през изтеклите трийсет и шест часа. С мокри бузи, Адам риташе щастливо, кракът му удари един от мъртвите войници. Празната кутия се плъзна по насмоления картон и изчезна зад ръба.

Тя падаше.

И падаше.

И най-после издрънча върху циментовия двор долу.

Те чакаха мълчаливо, затаили дъх.

— По-добре да погледна — прошепна Адам.

— Нека аз. Имам естествен камуфлаж — той пропълзя напред и подаде глава над стряхата на покрива.

— Какво виждаш?

— Нищо няма долу, освен една тенекиена кутия — отвърна той. Лежеше с буза на стряхата, летвите още бяха топли от дългото лятно слънце, главата му бе замаяна от умора, смях и твърде много бира. Това място може прекрасно да свърши работа, помисли си Спърджън.

 

 

По-късно тази нощ той не беше толкова оптимистично настроен. Беше по-горещо, светкавици прорязваха тъмнината, но не валеше. Спър лежеше гол в леглото си и му липсваше Манхатън. Когато всички звуци и движения в съседната стая престанаха и той се увери, че Силвърстоун е заспал, взе китарата и тихо засвири в мрака, отначало откъслечно, а после като импровизираше сериозно звучащата винаги мелодия номер едно, която никога не бе чувал, ала тя изразяваше най-точно чувствата му — комбинация от самота и надежда. Минаха десет минути, преди де спре да свири.

— Хей — обади се Силвърстоун. — Как се казва това парче?

Той не отговори.

— Хей, Робинсън — извика Силвърстоун. — Човече, това е велико. Изсвири го пак, а?

Спър лежеше мълчаливо. Не би могъл да го повтори дори да искаше. Какво място, мислеше си той. Никакво уединение, но добра акустика. Проблясваха светкавици, като от време на време предизвикваха в далечината тътен на гръмотевица. Още два пъти се разнесе вой на линейки, фантастичен звук за вмъкване в музикално произведение, помисли си той. Ще трябва да се използват духови инструменти.

Накрая, без да помисли, че това е възможно, заспа.