Ноа Гордън
Комитетът на смъртта (15)

Глава тринайсета
Рафаел Меомартино

Когато Меомартино беше малко момче, редовно бе придружавал Лио, тяхното момче за всичко, до Сейнт Рафаел, малка бяла черква, заобиколена от всички страни с тръстиковите ниви на баща му, за да получи там прохладната нафора на езика си от отец Игнасио, работник-свещеник с лош дъх, на когото редовно признаваше греховете на ранното си юношество и получаваше меките почтени наказания на привилегированите.

„Имах лоши мисли, отче.“

„Пет възхвали на Дева Мария и пет молитви за разкаяние, сине мой.“

„Злоупотребявах с тялото си, отче.“

„Пет възхвали на Дева Мария и пет молитви за разкаяние.“

За сватби и погребения семейството беше свикнало с помпозността на катедралата в Хавана, но за обикновени случаи Рейф се чувстваше като у дома си в малката черква, построена от бригадите работници на баща му в деня на неговото раждане. Коленичил в тъмното, влажно помещение пред гипсовата статуя на своя светец-покровител, той изпълняваше покаянието и след това молеше архангела да се застъпи за него пред един тираничен учител, да му помогне да научи латински, да го защитава от Гилермо.

Сега, като лежеше ханш до ханш със заспалата си жена, с която преди час бе правил студена и безнадеждна любов, си мислеше за свети Рафаел и горещо искаше да бъде на дванайсет години.

Бе престанал да вярва в Харвард. Минало бе дълго време, откакто не се бе изповядвал, години, откакто истински бе разговарял със свещеник.

„Свети Рафаел, каза той мълчаливо в тъмната стая.

Покажи ми как мога да й помогна.

Помогни ми да разбера къде я разочаровах, защо не мога да я утоля, защо ходи при други мъже.

Силвърстоун, помисли си той.“

Рейф беше по-добър човек и по-добър хирург от онзи, и все пак Силвърстоун заплашваше съществуването му и от двете направления.

Усмихна се безрадостно като си помисли, че Лонгууд явно е решил, че има и по-лоши неща от един кубинец в семейството. Старецът беше съвсем шокиран от гледката на Лиз със Силвърстоун. Винаги след онази нощ той бе почти топло и приятелски настроен, сякаш се опитваше да покаже, че знае колко трудна е племенницата му.

Но сега Лонгууд го притискаше всеки ден по-силно, за да се увери, че той, а не Силвърстоун ще спечели мястото във факултета.

Меомартино размишляваше със съмнение.

„Свети Рафаел, каза той.

Не съм ли достатъчно мъжествен? Аз съм лекар, знам, че когато свършваме, тя е задоволена.

Посочи ми какво трябва да направя. Обещавам, че ще се изповядам, ще взема причастие, отново ще стана истински католик.“

В тъмната стая беше тихо, чуваше се само дълбокото й дишане.

Рейф си спомни, че въпреки всичките коленичения пред статуята, се беше провалил по латински, тялото му вечно беше синьо и черно от ударите на Гилермо до деня, когато стана достатъчно силен, за да надвие по-големия си брат.

Свети Рафаел и тогава не му бе помогнал.

 

 

На сутринта с натежали клепачи отиде в болницата и се напрягаше в ранните часове. Настроението му вече беше отвратително, когато излезе от лекарската стая за сутрешната визитация и не се бе подобрило, когато пристигна при Джеймс Роч, 69-годишен господин с напреднал рак на дебелото черво, който беше записан за операция на следващата сутрин.

Докато сестрите и диетиците се суетяха в приличащото на пещера отделение с подноси, Меомартино спокойно очерта случая, който повечето от щатните лекари познаваха добре и се приготви да зададе няколко учебни въпроса.

Но се спря насред изречението.

— Боже Господи. Не мога да повярвам.

Мистър Роч ядеше обяда си. Чинията му съдържаше пиле, картофи, зелен фасул.

— Д-р Робинсън, защо този човек яде всичко това?

— Нямам представа — отговори Спърджън. — Нареждането да му се промени диетата е в картона му. Записах го аз самият.

— Моля те, подай ми дневника с предписанията.

Когато го отвори, нареждането бе там, записано с акуратната, уверена ръка на Робинсън, но това не смекчи гнева му.

— Мистър Роч, какво ядохте на закуска? — попита той.

— Както обикновено. Плодов сок, яйце, малко зърнена каша. И чаша мляко.

— Задраскайте името му от утрешното разписание за операции — нареди Меомартино. — Запишете го за другиден. По дяволите!

— О, и препечен хляб — добави пациентът.

Меомартино погледна лекарите.

— Можете ли да си представите какво би се случило с този човек, ако бяхме влезли в дебелото му черво при наличието на всички тези твърди остатъци? Можете ли да си представите защипването на кръвоносните съдове в такава мръсотия? Представяте ли си изобилието на инфекциозен материал? Повярвайте ми, не можете да си го представите, ако не сте го преживели.

— Докторе — обади се пациентът разтревожен, — да оставя ли останалата част от яденето?

— Изяжте си пилето и му се наслаждавайте — каза той. — Утре сутринта ще бъдете на диетата, която е трябвало да пазите днес — течна диета. Ако някой утре се опита да ви даде нещо по-твърдо от желе, не го яжте. Веднага пратете да ме повикат, разбрахте ли?

Съвсем мистериозно нито една сестра не знаеше кой бе сервирал на мистър Роч закуската и обяда му.

След двайсет минути Меомартино седеше в кабинета си. Подготви служебно оплакване срещу неизвестната сестра, която бе сервирала двата подноса и го подписа с гневна драскулка.

Този следобед имаше телефонно обаждане от Лонгууд.

— Съвсем не съм доволен от разрешенията ти за аутопсия.

— Правил съм всичко възможно да ги получа — оправда се той.

— Хирурзите от другите смени имат по два пъти повече.

— Може би при тях умират повече хора.

— В собствената ти смяна тази година един друг хирург е получил много повече разрешения за аутопсия от теб.

Не се налагаше да пита Лонгууд за името на хирурга.

— Ще бъда по-настойчив — обеща той.

След малко Хари Лий влезе в кабинета.

— Току-що ми настъпиха опашката, Хари. Д-р Лонгууд иска да получавам повече разрешения за аутопсии. Ще трябва да разпростра това смъмряне върху всички лекари, които работят върху някой от моите случаи.

— Ние само дето не падаме на колене пред близките всеки път, когато загубим пациент — възмути се китайският лекар. — Знаеш това. Когато се съгласяват на аутопсия, получаваме подписа им. Ако имат силни лични причини да откажат…

Меомартино сви рамене.

— Лонгууд изтъкна, че Адам Силвърстоун е получил много повече разрешения от мен.

— Не знаех, че се състезавате — Лий го погледна с любопитство.

— Сега знаеш. Имаш ли представа как някои отделения получават разрешение?

Рейф чакаше.

— Те сломяват съпротивата на живите като намекват, че цялото семейство може да страда от някаква тайнствена слабост, която е убила пациента и хирургът иска само да им спаси живота като извърши аутопсията.

— Това е отвратително.

— Съгласен съм. Искаш ли и ние да започнем да го вършим?

Рейф го погледна и се усмихна.

— Не, само правете всичко възможно. Колко документа за разрешение сме получили последния месец?

— Нито един — отговори Лий.

— По дяволите. Точно това имам предвид.

— Нямаше как да получаваме разрешения за аутопсия — добави Лий меко.

— Защо, по дяволите?

— Защото нямаме умрял в отделението последния месец.

Няма да се извинявам, помисли си Рейф.

— Това означава, че дължа на всички ви купон.

Лий кимна.

— Ти или Силвърстоун.

— Аз ще го направя. Имам апартамент — каза Меомартино.

— Както разбрах, Адам вече също има апартамент — подхвърли Лий. — Поне вече не живее в болницата.

Значи ето къде ходи Лиз, вцепенено помисли Меомартино.

Лий се усмихна.

— Une necessite d’amour, може би. Дори ние на Формоза си уреждаме такива неща.

Меомартино с досада забеляза, че с мекото на палеца си отново разтрива ангелите на джобния часовник.

— Можеш да го обявиш — рече той. — Купонът е от мен.

 

 

Лиз беше очарована.

— О, обичам събиранията! Ще бъда такава домакиня, която ще ти спечели работата на вуйчо Харланд, ако се пенсионира — заяви тя, като незабавно подви под себе си дългите си крака на дивана и започна да прави на лист от бележник списък на нещата, които трябва да се свършат.

— Пиене, сандвичи и хапки, цветя, помощ…

Той внезапно с неудобство се сети, че повечето от колегите му не са свикнали с големи сметки за цветя и бакшиши за слугите, когато се канеха взаимно.

— Нека бъде просто — спря я той. Споразумяха се компромисно за барман и Хелга — жената, която постоянно работеше у тях на половин ден.

— Лиз, ще ти бъда много признателен, ако…

— Няма да пийна капка.

— Няма нужда чак така. Само не прекалявай.

— Нито капка. Трябва да ми позволиш това. Искам да се докажа пред теб — каза тя.

 

 

Временното примирие със смъртта не трая дълго. В петък, деня преди партито, Мелани Бергстром разви пневмония. Пред високата температура и явното засягане и на двата дроба Кендър я натъпка с антибиотици, Пеги Уелд седеше до леглото на сестра си и държеше ръката й под кислородния тампон. Рейф си намираше причини да влиза в стаята, но Пеги не се интересуваше от него. Очите й бяха приковани към лицето на сестра й. Той чу разговор само веднъж.

— Дръж се здраво, бебче — изкомандва Пеги.

Мелани облиза устните си, изсушени от трудното й дишане.

— Ще се погрижиш ли за тях?

Съскането на кислорода беше силно.

— Какво?

— Тед и момичетата.

— Слушай — изрева Пеги, — цял живот съм вършила мръсната ти работа. Сама ще се грижиш за тях.

Мелани се усмихна.

— А, Пег?

— Няма да се предаваш на тези неща.

Но тя умря в интензивното отделение рано на другата сутрин.

Това бе открито от Джоан Андерсън, малката руса стажант-сестра. Студентката беше спокойна и ясна, но след като докладва на Меомартино, започна да трепери.

— Изпратете я вкъщи — поръча той на мис Фулц.

Но старшата сестра бе виждала стотици млади момичета, които внезапно се бяха сблъсквали със смъртта. За остатъка от деня тя изпрати мис Андерсън да се грижи за най-неприятните пациенти, мъже и жени, на които им бе дошло до гуша от горчивия, достоен за оплакване живот.

Меомартино чакаше Пеги Уелд, когато тя забързана дойде в болницата.

— Здравейте — поздрави я той.

— Добро утро. Знаете ли как е сестра ми?

— Седнете за минута да поговорим.

— Станало е, нали? — попита тя тихо.

— Да — отговори Рейф.

— Горката Мели — Пеги се обърна и си тръгна.

— Пег — започна той, но тя поклати глава и продължи да върви към изхода на болницата.

След няколко часа дойде, за да събере нещата на сестра си. Беше бледа, но със сухи очи, видя Меомартино, което го обезпокои. Имаше чувството, че е от жените, които чакат да останат съвсем сами, дори ако им отнеме седмици да постигнат пълно уединение и тогава изпадат в истерия.

— Добре ли сте? — попита той.

— Да. Просто се разхождах.

Те само поседнаха за малко.

— Тя заслужаваше нещо повече — промълви Пег. — Наистина заслужаваше. Трябваше да я познавате, когато беше добре.

— Бих искал да съм я познавал. Какво ще правите сега? — попита я Рейф меко.

Тя сви рамене.

— Единственото, което знам. След… всичко… ще се обадя на моя агент и ще му кажа, че съм готова да се върна към работата си.

— Чудесно — каза той и облекчението личеше в тона му.

Тя го погледна с любопитство.

— Какво значи това?

— Съжалявам. Без да искам чух разговор…

Пег го погледна и се усмихна тъжно.

— Сестра ми беше много непрактична. Моят зет не би ме приел дори на грамофонна плоча. Той мисли, че съм разпусната жена. Да си кажа честно, дойде ми толкова много, че не мога да понасям надутия кучи син. — Тя стана и протегна ръка. — Довиждане, Рейф Меомартино — пожела Пег, без да скрива своето съжаление.

Той пое ръката й и се замисли за безсмислените отрязъци от време, когато два човешки живота се кръстосват, като се питаше какво ли би станало, ако бе срещнал тази жена преди нощта, когато Лиз бе приела един пиян непознат от дъжда навън.

— Довиждане, Пеги Уелд — пусна я той.

 

 

Този следобед, в отсъствие на д-р Лонгууд и под председателството на Кендър, лекарите се срещнаха на заседание по смъртните случаи, посветено изцяло на пациентката Мелани Бергстром.

Д-р Кендър посрещна обсъждането прямо, приписвайки смъртта на податливост към инфекции, причинена от въвеждането на твърдо висока доза имуносупресивни лекарства.

— Д-р Силвърстоун предлагаше доза 100 милиграма — каза той. — Аз реших, че тя трябва да е 130 милиграма.

— Според вас би ли се развила пневмония, ако й бяхте дали 100-е милиграма, предложени от д-р Силвърстоун? — попита д-р Сак.

— Може би не — отговори Кендър. — Но съм почти убеден, че само със 100 мг тя щеше да отхвърли бъбрека. Д-р Силвърстоун проведе изследвания върху животни и ще ви каже, че това не е просто въпрос на Х единици телесно тегло, изискващи У единици лекарство. И други фактори се намесват в проблема — издръжливостта на пациента, силата на сърцето му, наследствената устойчивост към болести, без съмнение и други неща, които още не знаем.

— Накъде ще тръгнете от тук, докторе? — попита Сак.

Кендър сви рамене.

— Съществува субстанция, получена от инжектиране на коне със смлени лимфатични възли от човешки трупове. Нарича се антилимфоцитен серум, за по-кратко АЛС. Има предварителни съобщения, че много помага в случаи като този. Мисля, че веднага ще започнем изследвания върху животни с него.

— Д-р Кендър! — беше Мириам Паркхърст. — Кога смятате да дадете бъбрек на Харланд Лонгууд?

— Търсим труп — донор — рече Кендър. — Неговата кръвна група е В-отрицателна. Донорите и без това са оскъдни, а като се прибави и рядката кръвна група… — той поклати глава.

— Това е ужасна пречка — съгласи се Джоуъл Сак. — По-малко от два процента от донорите, които идват в нашата кръвна банка, са В-отрицателни.

— Съобщили ли сте в другите болници, че търсим В-отрицателен труп — донор? — попита Мириам.

Кендър кимна.

— Има и нещо друго, което трябва да знаете, колеги — заяви той. — Ние сме в състояние да поддържаме състоянието на д-р Лонгууд с диализния апарат. Но той е емоционално неподходящ за процедурата. По психични причини не може да бъде държан на диализа още много време.

— Това исках да кажа — обади се Мириам Паркхърст. — Трябва да направим нещо. Някои от нас познават този човек — този голям хирург — като приятел и преподавател от години.

— Доктор Паркхърст — каза Кендър меко, ние правим всичко възможно. Но никой не може да направи невъзможното. — Очевидно решил да възстанови професионализма на заседанието, той се обърна към Джоуъл Сак. — Извършена ли е вече аутопсия на Бергстром?

Д-р Сак поклати глава.

— Не получих разрешение за аутопсия.

— Говорих с мистър Бергстром — поясни Адам Силвърстоун. — Той отказва да даде разрешение.

Кендър сбърчи вежди.

— Мислиш ли, че решението му е окончателно?

— Да, сър — отговори Силвърстоун.

— Ще опитам да променя мнението му — заяви внезапно Меомартино.

Те се вторачиха в него.

— Всъщност, ако д-р Силвърстоун няма възражения.

— Разбира се, че нямам. Не мисля, че е склонен да подпише този документ, но ако искате да опитате…

— Нищо не пречи да се опита още веднъж — съгласи се Кендър и хвърли одобрителен поглед към Меомартино. После огледа събраните хирурзи. — Без да имаме резултатите от аутопсията е безсмислено да гласуваме по този случай. Но изглежда очевидно, че при сегашното ниво на знанията ни за феномена на отхвърлянето тази смърт беше неизбежна — той почака за възможни възражения и след това, чувствайки общото съгласие, кимна, за да покаже, че заседанието е закрито.

 

 

Меомартино се обади от кабинета си.

— Ало? — Беше Тед Бергстром.

— Мистър Бергстром? Тук е д-р Меомартино от болницата.

— Какво има? — попита Бергстром и в тона му Меомартино почувства несъзнателната омраза на живите роднини към хирурзите, които са загубили битката.

— Става дума за аутопсията — отговори той.

— Разясних това, когато говорих с другия лекар. Въпросът е приключен. Преживях достатъчно. Смъртта й ще бъде краят.

— Има нещо друго, което смятам, че съм длъжен да ви кажа.

— Слушам ви.

— Имате две дъщери.

— Е, и?

— Не смятаме, че са в опасност. Нямаме истински доказателства, че предразположението към бъбречна недостатъчност е наследствено.

— О, боже мой!

— Сигурен съм, че аутопсията ще покаже, че няма абсолютно нищо обезпокояващо — добави Меомартино.

Бергстром мълчеше. След това по телефона дойде дрезгаво ръмжене, вик на ранено животно.

— Веднага ще изпратя някого с документа за разрешение. Трябва само да го подпишете, мистър Бергстром — каза той.

Меомартино седеше и слушаше ужасния звук много дълго, както му се стори, след това внимателно остави слушалката.

 

 

Тази вечер в осем и двайсет, когато звъннаха камбанките, известявайки за първите посетители, той сам отвори вратата.

— Здрасти, докторе — рече Майш Майерсън.

Меомартино въведе шофьора на линейка и го представи на Лиз. Тя беше ходила на фризьор тази сутрин и го бе изненадала, като се върна с черна коса.

— Харесва ли ти? — го бе запитала почти стеснително. — Казаха, че ще израсте коса с естествения ми цвят, така че няма да си личи.

— Много.

Това малко го бе изплашило, правеше я дори по-отдалечена, напълно чужда. Но от дълго време я бе карал да го направи и беше щастлив, че го е направила заради него, като се надяваше, че е добър знак.

Майерсън си избра кисел малцов бърбън. Те вдигнаха чаши един за друг.

— За вас нищо ли, мисис Меомартино?

— Не, благодаря.

Те и двамата обърнаха чашите до капка и изпъшкаха.

— За какво е всичко това, Майш? — попита той.

— Кое?

— Цялото проклето нещо.

— Нямам ни най-малка представа — те се ухилиха един на друг и той напълни чашата на Майерсън, след това и своята.

Камбанките звъннаха отново и на лицето на Лиз се мярна облекчение, но само за миг. Този път беше Хелън Фулц. Тя позволи на Хелга да свали палтото й и се присъедини към тях във всекидневната, но не пожела нищо по-силно от доматен сок. Четиримата седнаха, гледаха се и се мъчеха да разговарят, но тогава камбанката започна да звъни редовно и стаята се напълни. След малко навсякъде стояха хора и вдигаха обичайния за едно парти шум. Той откри, че се пита дали Пеги Уелд вече е имала възможност да се разридае, след това като домакин започна да се потопява в басейна на гостите.

 

 

Някои от служителите бяха женени и бяха довели жените си. Майк Шнайдър, за чийто брак бе широко известно, че е пропаднал, представи леко пълничко червенокосо момиче като своя сладка братовчедка от Кливлънд, Охайо.

За разлика от него Джек Мойлан вървеше неотстъпно след Джоан Андерсън. Очите на стажант-сестрата бяха малко прекалено светнали, помисли си Меомартино, но не изглеждаше никак зле след сутрешната си травма.

— Никога не съм била пияна, Рейф — каза тя. — Мога ли да променя това тази вечер?

— Моля — отговори той.

— Промяната е ключовата дума. Долу правилата — рече Мойлан, като я поведе към бара.

Хари Лий, когото никой досега не бе виждал с момиче, беше с Алис Таякава, анестезиоложката.

Спърджън Робинсън, придружен от една черна Атина, на която хладно представи Меомартино, пристигна с Адам Силвърстоун и малка блондинка с тен като от Флорида. Меомартино наблюдаваше, когато пътят им се пресече с този на домакинята.

Жена му я изгледа с любопитство.

— Приятно ми е — каза тя.

— Приятно ми е.

Двете жени се усмихнаха една на друга.

Към десет и половина Майерсън беше убедил Хелън Фулц да опита коктейл от водка с портокалов сок, защото съдържал витамин С. Хари Лий и Алис Таякава седяха в ъгъла и разгорещено спореха за опасностите от увреждане на черния дроб като отрицателна последица от упойка с халотан.

— Пийни още — викаше Джек Мойлан на Джоан Андерсън, която бе достатъчно напреднала в своята програма да изпълни забележителна версия на усамотение под едно навиващо се на ролка перде, което се бе смъкнало до шейсет сантиметра от пода, докато Мойлан и Майк Шнайдър я изучаваха клинично.

— Тесен таз — отбеляза Мойлан.

— Мастърс и Джонсън трябва да напишат статия върху пенис-възприемчивостта на младите сестри след първоначална среща със смъртта — отбеляза Шнайдър, когато гърбът на момичето се изви и, като раздвижи тесния си таз, тя премина под пердето.

Мойлан забърза към бара, за да напълни чашата й.

— Мога ли да ви донеса нещо? — попита Майерсън Лиз Меомартино.

Тя му се усмихна.

— Не, благодаря.

— … И заших разреза в делтоидния й мускул — казваше Спърджън. — Тогава се обърнах към нея: „Значи ви раниха в свадата“, а тя ми отговори: „Не, сър, в рамото“.

Това отприщи серия анекдоти за чути недочути описания на пациенти върху техните болести: дванайсетопръстник превърнат в дванайсети кръстник, таласемията — в таласъмия, деца с обриви разправяха, че са болни от пари-цела.

— Ще се върнеш ли във Формоза? — попита Алис Таякава Хари Лий.

— Когато завърша специализацията си.

— Как е там?

Той сви рамене.

— В много отношения те още се придържат към старовремски обичаи. Почтени неженени мъже и жени никога не биха се срещнали на събиране като това…

Алис Таякава сви вежди. Тя бе родена в Дериън, Кънектикът.

— Ти си много сериозна личност — каза тя.

Хари отново сви рамене.

— Бих искала да ти задам един въпрос — каза Алис със стеснителна официалност.

— Да?

— Вярно ли е това, което разправят за китайските момчета?

Той я погледна озадачен. След това замига.

За свое голямо смайване и Хари й се усмихна.

Косата й бе пълен провал, мислеше мрачно Елизабет Меомартино. Когато беше руса не би могла да се сравни с набраздения от слънцето светъл бронз на малката кучка Пендър, а сега, когато беше с истинския си цвят, отново африканският блясък на негърското момиче я правеше да прилича на каквото си беше — боядисана слама. Гледаше с негодувание Дороти Уилямс и тогава забеляза, че Адам Силвърстоун и Габи Пендър танцуваха прегърнати. Габи се усмихна на нещо, което той й пошепна и докосна страната му с устни.

— Мисля, че бих пийнала възможно най-малкото мартини — каза тя на Майерсън.

 

 

— Тук става толкова горещо — оплака се Джоан Андерсън.

— Ще ти донеса ново питие — предложи Мойлан.

— Замаяна съм — прошепна тя.

— Да отидем в другата стая, където има повече въздух.

Хванати за ръце, те се помъкнаха към кухнята и после надолу, към някаква спалня.

В леглото имаше заспало момченце.

— Къде можем да отидем? — пошепна тя.

Той я целуна, без да обезпокои детето, и се запътиха по коридора към спалнята на домакина.

— Мисля, че трябва да легнеш — заяви Мойлан, като затвори вратата.

— На леглото има палта.

— Нищо няма да им стане.

Те легнаха в гнездото от дрехи и устата му намери лицето й, нейната уста, шията й.

— Трябва ли да правиш това? — попита Джоан след малко.

Той не си направи труда да отговори.

— Трябва — заключи тя сънливо. — Джек — каза след малко. — Джек!

— Да, Джоан — каза Мойлан, свръхуверен вече.

— Джек…

— Няма да разваляме нещата с бързане — обеща той.

— Джек, не разбираш. Става ми лошо — рече тя.

И й стана. Върху неговото палто, видя той с ужас.

 

 

— Има ли много японци във Формоза? — попита Алис Таякава, като стискаше ръката на Хари Лий.

 

 

Рейф влезе в стаята на Мигел и оправи завивките върху малките слаби раменца. Седна на леглото и се загледа в спящото момче, докато от всекидневната още долиташе смях имузика, и напоеният с уиски глас на червенокосата, която пееше.

Някой влезе в кухнята. През отворената врата чу, че в чаши се пуска лед и после се налива течност.

— Сам ли сте тук? — Беше гласът на Лиз.

— Да. Тъкмо приготвям последните питиета.

Спърджън Робинсън, помисли Меомартино.

— Прекалено сте симпатичен, за да бъдете сам.

— Благодаря.

— Много сте голям, нали?

Той я чу да шепне нещо.

— Всеки знае за нас, надарените цветнокожи — тонът му бе внезапно поласкан. — Това и ритмичното танцуване.

— Аз не знам за ритмичното танцуване — рече тя.

— Мисис Меомартино, имам по-прекрасно, по-сладко девойче в по-зелена, по-чиста страна.

Последва моментна тишина.

— Къде е това? — попита тя. — В Африка?

Меомартино прекрачи прага на кухнята.

— Взе ли си каквото ти трябва, Спърджън? — попита той.

— Абсолютно всичко, благодаря — Робинсън излезе от кухнята с питиетата.

Меомартино я погледна.

— Е, смяташ ли, че ме направи главен хирург?

 

 

По-късно, когато накрая всички си отидоха, той не можа да легне до нея. Вместо това взе възглавница и одеяла и легна на дивана в опустелия хаос, който миришеше на утайка от уиски и застоял дим. Когато изпадна в полусън, видя тялото й, чудесните й бледи бедра, скрити от погледа от редица мъжки гърбове с различен цвят, някои принадлежащи на непознати, други разпознаваеми прекалено лесно.

Полубуден, той я убиваше и знаеше, че не би могъл да го направи, както и да излезе от апартамента и да подкара надалече.

„Ако това беше наркомания, питаше се Рейф трескаво, бих ли я изоставил?“

Сега бе напълно буден.

„Свети Рафаел“, каза той в тъмната стая.

 

 

Меомартино мисли за това през нощта и на другата сутрин, се обади на един частен детектив от служебния телефонен указател.

— Тук е мистър Кътридж — каза безразличен глас.

— Името ми е Меомартино. Бих бил признателен, ако можете да ми осигурите известна информация.

— Бихте ли искали да се срещнем някъде и да обсъдим това? Или да дойдете в кабинета ми?

— Не можем ли да го обсъдим просто сега?

— Никога не приемаме нови клиенти по телефона.

— Добре… Няма да мога да дойда в кабинета ви преди седем часа.

— Това е добре — прие гласът.

Така че Рейф отново помоли Хари Лий да го замести по време на вечерята и отиде на адреса, даден в телефонния указател, който се оказа скрибуцащо старо здание на Уошингтън Стрийт, което съдържаше множество фирми за търговия на едро с бижута. Кабинетите изглеждаха много обикновени делови стаи, които биха могли да принадлежат на застрахователна компания. Мистър Кътридж беше на около четирийсет, облечен консервативно. Носеше масонски пръстен и имаше вид на човек, който никога не слага краката си на бюрото.

— Домашен проблем? — попита той.

— Жена ми.

— Имате ли снимка?

Той изрови една от портмонето си: направена скоро след раждането на Мигел, снимка, с която се гордееше — Лиз се смееше с наклонена глава, с добро използване на слънцето и сянката.

Мистър Кътридж я погледна.

— Искате ли да се разведете с нея, докторе?

— Не. Тоест, зависи от това, което ще откриете — каза той уморено — първа стъпка към поражението.

— Причината да питам — поясни мистър Кътридж — е, че искам да знам, дали ще са необходими писмени доклади.

— О!

— Нали разбирате, че вече не ви трябват снимки от спални и всички тези безсмислици?

— Всъщност знам много малко по тези въпроси — рече Меомартино сковано.

— Сега законът изисква само доказателства за време, място и възможност да е извършено прелюбодеяние. Точно тук писмените ми доклади биха свършили работа.

— Разбирам — кимна Рейф.

— За тях не се плаща допълнително.

— Само устни доклади, мисля — каза той. — Поне засега.

— Знаете ли имената на някои от приятелите й?

— Необходимо ли е?

— Не, но би могло да ми помогне — рече търпеливо Кътридж.

Повдигаше му се, стените леко се приближиха.

— Мисля, че е Адам Силвърстоун. Той е лекар в болницата.

Кътридж си отбеляза.

— Таксата ми е десет долара на час, десет долара на ден за наемане на кола и десет цента за миля. Минимум двеста долара в аванс.

Ето защо не приема клиенти по телефона, помисли си Меомартино.

— Може ли с чек? — попита той.

— Разбира се — любезно се съгласи мистър Кътридж.

 

 

Когато се върна в болницата, Хелън Фулц го чакаше. Без благотворното въздействие на алкохола, помисли си Рейф, тя отново бе съсипана от грижи, старееща жена.

Уморена жена, осъзна той, като погледна зад униформата и видя личността.

— Много бих искала да ви върна това, д-р Меомартино — каза тя.

Той пое документа и видя, че бе служебното оплакване срещу неизвестната сестра, която бе дала на мистър Роч два пъти непозволена храна в деня преди операцията, въпреки писмените разпореждания.

— Какво очаквате да направя с него?

— Надявам се, че ще го скъсате.

— Защо трябва да го късам?

— Познавам момичето, което сервира тази храна — обясни тя. — Мога да се погрижа за въпроса по свой начин.

— Тя заслужава порицание — отсече Меомартино. — Онзи стар човек и без това се е напатил. С операцията можем само да облекчим болката на последните му дни. Само защото някаква негодница от мързел не е прочела нарежданията, той прибави два дни мъчения към присъдата си.

Мис Фулц кимна в съгласие.

— Когато аз започвах, не бихме я смятали за сестра. Тя е крава.

— Тогава защо я защитавате?

— Не достигат сестри и имаме нужда от всяка крава, която можем да задържим. Ако порицанието се разпространи, тя ще напусне и ще си намери нова работа след половин час.

Той втренчено гледаше хартията в ръката си.

— Имало е вечери, когато съм се оказвала съвсем сама в отделението — рече тихо тя. — Досега имахме късмет. Не сме залавяни натясно от спешен случай. Не плюйте на късмета ни. Кравата има чифт ръце и чифт крака. Не отказвайте на истинските ми сестри използването на тези ръце и крака.

Меомартино разкъса хартията напречно и надлъжно и я пусна в кошчето за отпадъци.

— Благодаря — каза Хелън Фулц. — Ще взема мерки да чете всеки картон отсега нататък, преди да сервира храната — тя му се усмихна.

— Хелън — възкликна той, — как би работила тази болница без вас?

— Както винаги е работела.

— Преуморявате се прекалено много. Вече доста отдавна не сте на шестнайсет години.

— Не сте май много галантен днес, докторе.

— На колко години сте? Сериозно?

— Какво значение би могло да има? — попита тя.

Твърде близо е до пенсионна възраст, за да иска да обсъжда това, разбра той.

— Казвам го само защото изглеждате уморена.

Мис Фулц направи гримаса.

— Това няма нищо общо с възрастта. Мисля, че имам язва.

Рейф неочаквано я видя не като Хелън Фулц, а като изхабена стара жена, която е пациентка.

— Защо смятате така?

— Грижила съм се за достатъчно язваджии, за да познавам симптомите. Вече не мога да ям храната, която приемах преди. Имам слабо ректално кървене.

— Елате в кабинета за прегледи — предложи той.

— Няма да дойда.

— Вижте какво, ако д-р Лонгууд беше взел най-обикновените предпазни мерки, днес щеше да бъде здрав. Това, че сте медицинска сестра, не ви освобождава от отговорност за себе си. В кабинета за прегледи. Това е заповед.

Меомартино се усмихваше, като вървеше след нея, знаейки, че му е много ядосана.

Беше трудна за преглед, но не криеше изненади. Беше с високо кръвно, 190 на 90.

— Имате ли някакви болки в гърдите? — попита той, като преслушваше сърцето й.

— Знам за този базиларен систоличен шум от девет години — рече тя язвително. — Както казахте, вече доста отдавна не съм на шестнайсет години.

По време на ректалния преглед, който тя изтърпя в убийствено мълчание, Рейф видя, че има хемороиди, които несъмнено бяха причина за кървенето.

— Е? — каза тя, когато дрехите и достойнството й бяха възстановени.

— Мисля, че сте доста добра диагностичка — отговори той. — Предположението ми е за дуоденална язва. Но ще уредя да ви направят стомашно-чревни изследвания.

— Уф, колко разправии — тя поклати глава, неспособна да му благодари, но отново му се усмихна. — Снощи прекарах много хубава вечер, д-р Меомартино. Жена ви е много красива.

— Да — съгласи се той. Без да си дава сметка, за пръв път след известието за смъртта на Гилермо усети зад клепките си остро солено парене, на което не обърна внимание, докато, както всичко на този свят, то изчезна.