Ноа Гордън
Комитетът на смъртта (17)

Глава петнайсета
Адам Силвърстоун

Адам хареса оранжевите щайги — библиотеки. Вдъхновен, купи бяла боя и валяк и преди да са му минали старите болки, получи нови, но белите стени отвориха стаята, промениха я изцяло. На Нюбъри Стрийт Габи купи две евтини репродукции — на Кети Кловиц — селянка с дете в ръцете и цветна абстракция с глобуси и кубове, които си подхождаха добре с изкуствените цветя.

Тя бе оставила една костилка от авокадо и я набоде с клечки за зъби, пусна я в чаша с вода — бе прочела за това в едно списание — и очакваше, като нетърпеливо я проверяваше. През първите три седмици нищо не се случи, но тогава, тъкмо когато бе решила да я изхвърли, тя поникна — мъничко светло зелено змийче живот, стъбълце, после и листче, което ставаше по-тъмнозелено и лъскаво, след като го бе посадила в богата черна почва, която бе купила в супермаркета. Авокадото си прибави още два листа, перести и блестящи, подхранвано с любов и растителна храна в преходното петно слънце от единствения прозорец.

Сутеренният апартамент стана скелетът на техния живот; не биха го сменили и за Белия дом. Любеха се щастливо и много често, и само с едва доловима вина се опознаваха все по-добре един друг. Тя се чувстваше силна и свободна, жена — пионерка. Знаеше, че са първите и единствени влюбени на света, дори въпреки това, което Адам й бе казал — че напук на всичките й фантазии и всичките книги, които бе прочел в медицинския факултет, те никога няма да извършат истински грях.

За пръв път откакто се помнеше не я беше грижа за тялото й. Единственото неразположение, което изпитваше, се дължеше на хормоналния стрес от таблетките, към които още не се бе приспособила и който понякога й причиняваше съсипващи пристъпи на сутрешно гадене. Адам й обещаваше, че това ще изчезне.

Беше горда с онова, което бяха направили от апартамента и би искала да покани всичките им общи познати, но се доверяваше само на Дороти и Спърджън. Сюзън Хаскел дойде на обяд и се чувстваше толкова неприятно и нещастно, така явно очакваше да чуе сочни признания как Адам я малтретира, че Габи разбра, че никога няма да повтори поканата си. Но откри, че поддържа нещо като периодичен салон за някои от съседите им на Джой Стрийт. Джанет Уилямс се отбиваше често, но не толкова, че да досажда. Няколко пъти довеждаше друг търсач, едрото русо момче, което им бе донесло цветята. Името му се оказа Карл, беше възпитан и любезен, и знаеше много за музиката и изкуството. Друг път доведе рошавобрадия тип на име Ралф, който изглеждаше сякаш не се е къпал отдавна, но бе засмян и отнесен, очевидно дрогиран с нещо. Джанет сякаш не забелязваше. Отнасяше се към него също както и към Карл. Или Габи, ако е въпросът. След всяко посещение търсачите си отиваха с малка част от техния бакалски бюджет.

Неизбежно, те пристигнаха една вечер, когато Дороти и Спърджън бяха там.

— Здрасти — каза Джанет на сестра си.

— Здравей — отвърна Дороти. Тя изчака всички да бъдат запознати и попита: — Не искаш ли да знаеш как са Мидж, татко и мама?

— Как е Мидж?

— Добре е.

— Как са татко и мама?

— Добре са.

— Страхотно — рече Джанет.

Всички бяха много учтиви. Адам предлагаше и смесваше напитки, предаваше солени ядки, присъединяваше се към разговора. Проблемът възникна, когато Спърджън спомена нещо за националните избори.

Ралф се намръщи и замига. Беше се покатерил на стола си, седеше на облегалката му с крака на седалката като на трон и ги гледаше отвисоко.

— Ако само всички искаха да ни послушат — каза той. — И да се включат, и да го зарежат. Копелетата няма да има кого да управляват. Опитваме се да ви го кажем, но не ни слушате.

— Не мислите сериозно, че това би свършило работа, нали? — обади се Спърджън меко.

— Не ми казвай какво аз мисля, човече. Мисля, че всеки трябва просто да се омете в гората, да се надруса и да си гледа работата.

— Какво ще стане със света, ако всички се надрусат?

— Какво става със света сега, когато е така побъркано прекрасен и всички вие, консерватори, сте така смъртоносно почтени?

— Вие имате нужда от всички нас, почтените консерватори, просто за да съществувате — отговори Адам. — Без нас не бихте могли въобще да си гледате работата. Ние ви храним, момче, и произвеждаме дрехите ви, и правим къщите, в които живеете. Ние слагаме нещата в кутиите, които купувате, когато продадете достатъчно цветя и плакати, за да купите кутии, и ние освобождаваме от недрата това гориво, което топли бърлогите ви през зимата. Ние ви оправяме, когато съсипвате хубавите тела, които Бог ви е дал — той погледна към Ралф и се усмихна. — Във всеки случай, ако всички станем като вас, вие ще поискате да станете нещо друго. Вие не можете да понасяте да сте като нас, останалите.

— Това е гуано, човече.

— Тогава защо, по дяволите, седиш така над всички, като висш гуру, който гледа отвисоко на света?

— Така обичам да седя. Не преча на никого.

— Пречиш на Габи и на мен — заяви Адам. — Обувките ти изпоцапаха седалката на нашия стол.

— Недей да ми се ежиш — сопна се Ралф. — Мога да преобърна това нещо. Ти си наистина агресивен котарак, знаеш ли? Може би си щял да станеш месар, а не хирург, като си изкарваш цялата агресивност в забиване на ножове в крави, вместо в хора, ако не си имал богати родители да те пратят в колеж и медицински факултет. Мислил ли си някога за това?

Габи и Адам не можаха да сдържат смеха си, нито се опитаха да го обяснят.

Джанет никога вече не доведе други търсачи, нито самата тя идваше вечер, но продължаваше да се отбива от време на време за сутрешно кафе. Един ден седеше на дивана, когато пристъп на повдигане изхвърли Габи от стаята. Когато се върна пребледняла и извиняваща се, Джанет я погледна с лице като на Мона Лиза.

— Да не си прихванала?

— Не съм.

— А аз съм.

Габи зяпна към момичето и после попита много предпазливо:

— Сигурна ли си, Джанет?

— Аха.

— Какво ще правиш?

— Нека семейството го отглежда.

— Като Мидж.

Момичето студено я изгледа.

— Истинското ми семейство. Тук, на Джой Стрийт. Всички ще му бъдат родители. Мислим, че ще е чудесно.

Този разговор я преследваше. Карл ли беше бащата? Или Ралф? Или още по-плашеща мисъл: знаеше ли изобщо Джанет кой е бащата?

Беше сигурна само в едно: момичето имаше нужда от медицински грижи, които да започнат веднага. Когато заговори на Адам, той затвори очи и поклати глава.

— По дяволите. Някой не е знаел как се прави това.

— Положението ни едва ли позволява да правим забележки като тази.

— За теб няма ли разлика? — попита той.

Тя клюмна.

— О, Адам, разбира се, че има. Но цели нощи няма да спя, ако не направим нещо за малката глупачка. Дали да кажа на Дороти?

— Не мисля, че трябва. Поне засега. Ако тя дойде в болницата, ще й осигуря да бъде прегледана и да получи витамините си и каквото трябва.

Габи го целуна и зачака нетърпеливо следващото посещение на Джанет, но момичето не се върна. След шест дни, като мъкнеше нагоре по хълма торба с покупки, видя Ралф, който се задаваше от горния край.

— Ей, здрасти. Как е Джанет? — попита тя.

Очите му бяха изцъклени.

— Какво, хлапето? — каза той. — Семейството й се грижи за нея — и си отиде, приемайки на друга вълна.

След два дни видя Карл да раздава плакати и пак попита за момичето.

— Тя вече не живее при нас.

— Къде е?

— Мисля, че в Милуоки.

— Милуоки? — попита Габи обезсилена.

— Онзи котарак, когото срещна, дойде и я отведе.

— Имаш ли адреса й?

— Имам го записан някъде в къщата.

— Можеш ли някой път да ми го дадеш? Бих искала да й пиша.

— Разбира се. Ще го направя.

Но никога не го направи.

 

 

Липсваха й посещенията при кафето. Мисис Уолтърс би се радвала да идва, да седи и да клюкарства, ако я повикат, беше сигурна в това, но не харесваше хазяйката и я избягваше. Беше я омагьосала друга обитателка на сградата, дребна прегърбена жена, която всеки няколко дни се измъкваше, обвита в шал и винаги се връщаше като носеше само един книжен плик. Лицето й беше стегнато здраво, сякаш да се предпази от враждебния свят. Горкото същество приличаше на надвиснала вещица, помисли си Габи и веднага разбра коя беше.

Една сутрин тя отвори вратата и направи крачка да я пресрещне.

— Мисис Крол — повика тя.

Бърта Крол трепна, когато ръката на Габи докосна лакътя й.

— Аз съм ваша съседка. Гейбриъл Пендър. Не искате ли да влезете и да изпиете чаша чай с мен?

Изплашените очи шареха по Филипс Стрийт като птици, които търсеха изход от клетката.

— Не — прошепна тя.

Габи я остави да си отиде.

Валеше много, беше влажна пролет. Гаденето, причинено от таблетките, изчезна. Земята се преместваше и дните ставаха по-дълги и не така студени. Дъждът валеше почти през ден и потоците бягаха надолу по постланите с калдъръм канавки на хълма, като образуваха малки водопади в старите канали и оттоци. В болницата Адам асистираше при серия гръдни операции и бе заразен от сърдечната хирургия, сякаш беше ЛСД. Нощем, когато лежаха в леглото и тихо си говореха, той й разказа как е сложил ръката си в гръден разрез и е усетил през тънката гума на ръкавицата биенето на подвижната розова помпа — живото сърце.

— На какво прилича то?

— На докосване до теб.

 

 

Адам беше престанал да дава имена на кучетата. Едно беше да отидеш във вивариума и да научиш от Казанджян, че хирургичен експеримент №37 се е провалил, друго — дати кажат за смъртта на живо създание, наречено Лъвли, или Макс, или Уолас, или Дете-цвете. Насилваше се да се прави, че не забелязва кучешките езици, които търсеха да близнат ръката му и вместо това да се съсредоточава върху микрокосмичната война, която бушуваше между антигените и антителата в кучетата.

След като месеци му бе доверявал да работи сам, Кендър започна да следи лабораторията и да го наблюдава отблизо.

— Нещата трябва да са много назрели с мястото във факултета — каза той една вечер на Габи и й разказа за Кендър, докато тя се мажеше с бебешки крем под кварцовата лампа.

— Може би не е заради това — възрази тя, като се обърна по корем и му подаде крема. — Може би толкова силно го интересуват опитите, че не може да стои настрана.

— Винаги са го интересували опитите и без да ме наблюдава — отговори Адам. Намазаната му с крем ръка правеше шляпащи звуци, когато разтриваше любимото му място — малката вдлъбнатина, където свършваше гръбнакът и започваше седалищното възвишение. Адам вдишваше аромата на крема върху топлата плът и нито един от тях не можа да устои, щом се опита да я намаже под коленете. Когато най-после Габи се обърна, той получи мазни петна по дрехите и на другия ден, когато отиде на работа, ризата му жулеше лекото изгаряне на врата и гърба му.

След две вечери, когато Кендър го накара да обясни една процедура, която вече бе описал подробно в бележника, Адам се увери.

Той устно описа експеримента и тогава погледна по-възрастния хирург и се усмихна.

— Колкото се отнася до мен, минаваш — призна Кендър.

— Как мислите, че ще се справя с другите хора, които имат значение? — попита Адам, като си играеше с интуитивното чувство, че това е момент, в който прямотата бе допустима.

Кендър разопакова една пура.

— Трудно е да се предвиди. Мога да ти кажа, обаче: полето е тясно. Имат предвид само теб и още един човек. Предполагам, че вече знаеш кой е?

— Съвсем сигурен съм.

— И двамата имате много плюсове.

— Кога ще бъдем уведомени?

Кендър поклати глава.

— То не става така. Уведомява се само един човек — този, който получи мястото. Другият кандидат ще чуе за него чрез хорската мълва. Никога няма да му кажат защо той не е получил назначението или кой е гласувал за него — той сви рамене. — Такава е системата. Тя поне позволява на неуспелия кандидат да се утешава с мисълта, че може би е загубил, защото някой негодник не е харесвал вратовръзките му или цвета на очите му.

— И тази възможност ли е част от системата?

Кендър изпафка. Връхчето на пурата проблясна като неон и атмосферата в лабораторията се изпълни с пушек.

— Мисля, че се е случвало — отговори той.

По-късно тази вечер д-р Лонгууд влезе във вивариума и Адам се стегна донякъде ядосано от толкова оценки и проучвания.

Но Стареца само поиска разрешение да се запознае с лабораторния дневник по серията проучвания върху антилимфоцитния серум.

Той седна като трагична карикатура и зачете, като ръката трепереше в скута му и Адам се стараеше да гледа настрана. Лонгууд може би усети това; ръката започна да си играе с халката на ключодържателя и ключовете тихо задрънкаха като… какво?

Звънчетата на Арлекин, помисли си Адам.

— Тук ли държите конете, в другата част на тази сграда? — попита д-р Лонгууд.

— Не, сър — каза Адам. — Конете принадлежат на болницата, но се гледат в щатските биологични лаборатории. Ние събираме лимфни възли от човешки трупове, смиламе ги и ги изпращаме в щатските лаборатории, където ги инжектират на конете и получават серум.

Д-р Лонгууд потупа бележника с тънкия си пръст.

— Получили сте известни резултати.

Адам кимна.

— Серумът забавя механизма на отхвърлянето. Когато го използваме, можем да дадем силни имунопотискащи лекарства като имурана в дози достатъчно малки, за да осигурят на животното известна защита срещу инфекция.

Лонгууд кимна, очевидно научил това, за което бе дошъл.

— Вие обичате тази работа с животните?

— Мисля, че ме прави по-добър хирург.

— Така е.

Адам внезапно почувства силата на неговите очи.

— Къде ще отидете следващата година, когато ни напуснете?

Той прие въпроса зле, разбирайки, че за Лонгууд всичко е приключило. След това се успокои, като си спомни, че Кендър не мислеше така.

— Още не знам.

— Защо не си изберете географска област и не ме уведомите. Ще се радвам да ви помогна да намерите нещо.

— Благодаря — успя да каже Адам.

— Бих искал да прочетете нещо. — Д-р Лонгууд бръкна в чантата си и измъкна от нея кутия. — Това са около две трети от ръкописа на книга. За учебник по обща хирургия.

Адам кимна.

— Колкото и да струва мнението на един главен асистент, ще го имате.

— Няколко много големи светила в хирургията от други части на страната вече прочетоха части от него. Искам да видя какво впечатление прави на човек, който е напуснал медицинския факултет не така отдавна.

— Чест ще е за мен.

— Само едно нещо — очите отново го заковаха. — Искам никой от хората около вас да не узнае за това. Не мога рационално да разпределям работните си часове поради състоянието си. Не мога да си позволя да губя време.

Господи, помисли си Адам, какво да кажа на това? Но не беше необходимо да казва нищо, защото Лонгууд кимна и се измъкна от стола.

— Лека нощ, сър — му пожела Адам.

Стареца сякаш не го чу.

Силвърстоун даде лекарства на някои от животните, отчете жизнените им показатели, попълни лабораторния дневник до днешна дата. Беше много късно, когато свърши и се изкушаваше да отложи четенето на ръкописа, но знаеше, че ако поне не го започне, когато имаше тази възможност, може и никога да не го прочете. Обади се по вътрешния телефон и каза на портиера, че ще бъде в лабораторията. След това седна зад старото дъбово бюро и извади ръкописа от кутията. Кафето кипеше над Бунзеновата горелка, старото здание поскърцваше. В клетките някои от кучетата се хапеха заради бълхите; други ръмжаха и виеха на сън, може би преследвайки бавни сънувани зайци или се качваха на разгонени кучки, които в студеното будно минало са ги прогонвали озъбени. Шумът събуди няколко животни и след миг техният лай вдигна останалите. Лабораторията затрепери от кучешкия протест.

— Всичко е наред — извика той. — Успокойте се. Заспивайте, заспивайте.

Абсурдно — говореше им като на хора — пациенти, сякаш можеха да разберат утешителния тон.

Но се успокоиха.

Наля си чаша горещо черно кафе, седна отново, отпи предпазливо, започна да чете.

Повечето глави го изпълниха с благоговение. Стилът на писане беше сбит и изразителен, измамно прост, този тип леко научно четиво, което е много трудно да се напише. Лонгууд беше дестилирал цял живот първокласен хирургически опит и не се бе поколебал да се позове на работата на много други водещи хирурзи. Когато Адам беше на стотната страница от ръкописа, телефонът иззвъня и той се изпълни със съжаление при мисълта, че може би го викат. За щастие беше Спърджън с молба за съвет, който можеше да му даде, без да излиза; после настървено се върна към ръкописа.

Чете цяла нощ.

Когато довърши последните три глави, прозорците на лабораторията бяха просветлели до мрачно сиво.

Може би, мислеше той, се дължи на моята умора. Разтри очи, стопли кафето, изпи нова чаша и повторно прочете последните три глави.

Те сякаш бяха написани от някой друг.

Дори с ограничения си опит той успя да открие явни грешки. Писането беше мърляво, конструкцията на фразите усукана и трудна за следене. Големи празнини се появяваха в материала.

Прочете страниците още веднъж и сега един мрачен процес стана очевиден за него — картина на упадъка на един страхотен интелектуален капацитет.

Разпадане на съзнанието, разбра той потресен.

Опита да подремне като котка, но този път не можа да заспи. Излезе от лабораторията и, пръв посетител при Макси, изяде ранна закуска, след това се върна в лабораторията в разпръскващия се здрач и внимателно върна ръкописа в кутията му.

Адам чакаше, три часа по-късно, когато Кендър влезе в кабинета му.

— Тук има нещо, което смятам, че трябва да прочетете.

 

 

На следващата вечер, когато лежеше в тъмното с Габи, й каза, че Лонгууд се е оттеглил от поста си главен хирург.

— Горкият човек — въздъхна тя. — Не може ли нещо да се направи? — попита след малко.

— Шансовете да се намери труп — донор с рядка кръвна група са мизерни. Може да се поддържа чрез диализа, но Кендър казва, че апаратът е причина за психичния му срив.

— Не мисля, че бих искала апарата дълго, ако аз бях…

— Ако ти беше какво? — попита той сънливо.

— Осъдена.

Адам беше заспал.

След малко тя го докосна с ноктите на краката си, отново, докато се събуди и се обърна към нея. Дивите й викове изпращаха звукови вълнички през черното море.

След това Габи плуваше с глава на гърдите му, докато той заспа отново и биещото му сърце говореше в ухото и.

Жив съм, казваше то.

Жив.

Жив…