Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Tne Death Committee, 1969 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Роза Григорова, 1996 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- няма
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Ноа Гордън. Комитетът на смъртта
Американска. Първо издание
ИК „Делакорт“, София, 1996
Редактор: Вихра Маринова
ISBN: 954-8415-13-5
История
- — Добавяне
Книга втора
Есента и зимата
Глава пета
Рафаел Меомартино
Единствените звуци, които се чуваха в кабинета на Меомартино, бяха гласът на жената и песента на сгъстения въздух, който се продухване през тръбите, опасали тавана на малката стая. Мъркащият звук го изпълваше с чувство на носталгична еуфория, необяснима, докато една сутрин разбра, че бе същото чувство, което бе изпитвал в друг свят, в друг живот, когато седеше на верандата на един клуб — Златката гъска — любимото място на брат му Гилермо в Прадо — замаян по онова време от прекалено многото алкохол, но с горещия кубински вятър, който изтръгваше стържеш стон от палмовите дървета, подобен на шума от вентилационните тръби на болницата.
Изглежда уморена, помисли си той, нещо повече от умора създаваше разликата между лицата на двете сестри. Жената от стая 211 имаше мека, почти отпусната уста, леко нерешителна, но също и твърде женствена. Устата на близначката й беше… по-скоро женска, отколкото женствена, реши той. Нямаше никаква нерешителност. Ако изсечените черти въобще излъчваха нещо през грима, то бе намек на преходно защитно лустро.
Докато я наблюдаваше, пръстите му докосваха мъничките ангели, изработени в барелеф върху масивния сребърен корпус на джобния часовник върху масата. Играта с часовника беше слабост, нервно фетишизиране, в което изпадаше само когато бе под напрежение; като разбра това, я изостави.
— Къде най-накрая ви намерихме? — попита той.
— При Харолд, в Рино. Тъкмо правех две седмици.
— Преди три вечери бяхте в Ню Йорк. Видях ви в шоуто на Съливан.
Тя за пръв път се усмихна.
— Не, частта с шоуто беше направена преди седмици. Работех, така че дори не отидох да го видя.
— Беше много хубаво — каза той правдиво.
— Благодаря — усмивката автоматично светна по-ярко и изчезна. — Как е Мелани?
— Трябва й бъбрек — както д-р Кендър те информира по телефона, помисли си той и ти му намекна, че може би няма да е един от твоите. — Смятате ли да останете в Бостън известно време?
Тя отгатна истинския въпрос.
— Не съм сигурна. Ако ви трябвам, ще бъда в Шератон Плаза. Регистрирана като Маргарет Уелдън — добави тя, като че ли се сеща със закъснение. — Също така, веднага ще взема мерки да не се разбере, че Пеги Уелд е тук.
— Разбирам.
— Защо трябва да е моят? — попита тя.
— Не трябва — отговори той.
Жената го погледна, като сдържа облекчението си.
— Бихме могли да присадим на мисис Бергстром бъбрек от някой труп, но той няма да има толкова близко имунологично сродство с нея колкото вашия.
— Защото сме близначки ли е така?
— Ако бяхте еднояйчни близначки, тъканите ви биха били идеално съвместими. Но от това, което Мелани ни разказа, следва че сте двуяйчни. Щом е така, съвместимостта няма да е идеална, но вашите тъкани ще бъдат приети от тялото на сестра ви по-лесно, отколкото всякакви други, които бихме могли да й намерим — той сви рамене. — По този начин ще й бъде даден много по-голям шанс.
— Човек има само два бъбрека — каза тя.
— Не всеки.
Жената замълча. Широко разтвори очи и го погледна.
— Човек има нужда само от един бъбрек, за да живее. Много хора се раждат с един бъбрек и доживяват до дълбока старост.
— А някои си дават единия бъбрек и после нещо се случва с другия. И умират — добави тихо тя. — Научила съм си домашното.
— Така е — призна той.
Тя взе цигара от чантата си и разсеяно я запали, преди той да успее да помръдне.
— Не можем да омаловажаваме риска. Не можем даже по никакъв морал да ви заставяме да направите това. То е напълно лично решение.
— Свързано е с твърде много неща — уморено заяви тя. — Трябва да отида на Западния бряг и да направя филм за дните на големите банди. Това е, което очаквам.
Този път той замълча.
— Вие не разбирате как стоят нещата между някои сестри. Много мислих за това снощи в самолета — тя се усмихна безмилостно. — Аз съм по-голямата, знаехте ли го?
Меомартино се усмихна и поклати глава.
— С десет минути. Ще си помислите, че са десет години при начина, по който се държеше майка ми. Мелани беше кукличката с хубавото име, а Маргарет — надеждната по-голяма сестра. През целия ни живот аз бях онази, която трябваше да се грижи за нея. Откакто станахме на шестнайсет години пеехме в кръчми, в които ни беше страх да използваме тоалетната и аз трябваше да се уверявам, че тя не е зад естрадата с някой скапан тромпетист. И така шест години. След един добър сезон с шоу по телевизията на Ленард Ратбоун започнахме да успяваме, записаха ни в Блинстръб и нашият агент я запозна с бостънския си братовчед. И това бе краят на представлението за сестра им — тя стана, отиде до прозореца и се вгледа в паркинга отвън. — Вижте какво, радвах се за нея. Мъжът й е приятен, уравновесен човек. Завършил е колеж, печели прилично. Отнася се към нея като с кралица. Пет пари не даван за представлението. Започнах всичко отначало — сама.
— И се справяте много добре — вмъкна Меомартино.
— Спечелила съм сама всичко до последната стотинка. Имам предвид, че започнах съвсем отначало, върнах се към онези ужасни петачета, винаги на път. Това означаваше всяко лято да обикалям с Американската военна организация в Гренландия, Виетнам, Корея, Германия и кой знае още къде с надеждата някой да ме види. Означаваше и много други неща — тя студено го погледна. — Вие сте лекар, за вас не е новост, че една жена има нужда от сексуален живот.
— Не е много голяма новина.
— Е, добре, означаваше множество ужасни еднократни връзки, защото никога не се задържах на едно място достатъчно дълго, за да развия някакви отношения.
Той кимна, податлив както винаги към една честа жена.
— Накрая ми провървя и направих няколко нови неща, които всички дребни глупаци изкупиха. Но кой знае какви плочи ще се купуват следващата година или дори, нека си го кажем — следващия месец? Агентът ми казва на всички, че съм на двайсет и шест, но аз съм на трийсет и три.
— Това едва ли е старост.
— Старост е, когато тепърва трябва да ставаш кинозвезда. И е дълбока старост, ако трябва да ставаш за пръв път голям в телевизията и по клубовете. Този успех трябваше да съм постигнала преди десет години. Фигурата ми се поддържа все по-трудно и не след дълго ще имам бръчки по шията. Ако не натисна сега много силно, всичко ще свърши. Искате от мен да й дам повече, отколкото изобщо вече ще пожелая да й дам.
— Нищо не ви карам да й давате — възрази Меомартино.
Тя загаси цигарата си.
— Добре, недейте. Трябва да оправям собствения си живот.
— Бихте ли искали да я видите?
Жената кимна.
Сестра й беше заспала, когато влязоха в стаята.
— По-добре да не я будим — каза Меомартино.
— Аз само ще седна тук и ще чакам.
Но болната отвори очи.
— Пег — промълви тя.
— Здравей, Мели — сестра й се наведе и я целуна. — Как е Тед?
— Добре е. Колко е хубаво да се събудя и да те видя тук!
— А двете малки шведчета?
— Чудесни са. Гледаха „Срещата на Съливан“. Хей, беше толкова хубаво, бях така горда — тя погледна нагоре към сестра си и седна в леглото. — А, не, Пег. Недей — прегърна своята близначка и я погали по главата. — Моля те, Пеги. Пеги, мила, не прави това…
Рейф се върна в кабинета си. Седна зад бюрото и се опита да се отърве от писмената си работа.
Вие не знаете как стоят нещата между някои сестри.
Но знам как стоят между някои братя, помисли си той.
Сгъстеният въздух продължаваше да стене през тръбите. Пряко волята му ръката му се протегна към джобния часовник, пръстите му нервно заопипваха релефните ангели върху потъмнелия сребърен капак, докато отвори часовника и се вторачи през старомодния циферблат с римски цифри към събития, които отчаяно не искаше да си спомня.
Моделът беше установен, когато Рафаел бе на пет години, а Гилермо — на седем.
Лео, семейният прислужник — едро, тромаво човешко животно, което го обичаше — се опита да му каже един ден, когато бе хванал Рафаел като се готвеше да скочи от един прозорец на втория етаж, екипиран с хартиени крила, които Гилермо бе привързал към раменете му.
— Той ще те разсипе, това малко копеле, да ми прости майка ти — каза Лео, като плю през отворения прозорец. — Никога не го слушай, помни какво ти казвам.
Но да се слуша Гилермо беше винаги толкова интересно.
След седмици той обяви:
— Имам нещо.
— Дай да видя.
— То е място.
— Заведи ме.
— То е място за големи момчета. Ти още си пикльо.
— Не съм — разгорещи се Рафаел, изплашен, че ще се разплаче, изпитващ лек напън в слабините точно в тази минута и помнещ, че само преди три дни не успя да стигне до тоалетната навреме.
— Мястото е чудесно. Но не смятам, че си достатъчно голямо момче, за да те заведа. Ако там си намокриш гащите, старата вещица ще те вземе. Тя се превръща в каквото животно си поиска. И тогава — край.
— Будалкаш ме.
— Не те будалкам. Но мястото е велико.
Рафаел мълчеше.
— Виждал ли си я? — попита той най-накрая.
Гилермо му се облещи.
— Аз никога не си мокря гащите.
Те поиграха, след малко се замъкнаха в стаята на родителите си. Гилермо застана на кревата, за да достигне най-горното чекмедже на шкафа и да вземе кутията от червено кадифе, в която баща им оставяше часовника всяка вечер и от която го вадеше всяка сутрин.
Той я отвори и затръшна капака, пак я отвори и затвори, като предизвикваше приятен шум.
— Ще те накажат — предупреди го Рафаел.
Гилермо издаде просташки звук.
— Мога да я пипам, защото ще бъде моя — часовникът се предаваше на най-големия син, както бе обяснено на момчетата. Въпреки това я върна на мястото й и се помъкна към своята стая, с Рафаел по петите му.
— Заведи ме, Гилермо. Моля те.
— Какво ще ми дадеш?
Рафаел сви рамене. Брат му избра трите играчки, за които знаеше, че са най-близо до сърцето на по-малкото момче: един червен войник, книжка с картинки за един тъжен клоун и едно мече, наречено Фабио, прегърбено, защото го притискаше толкова силно, когато спеше с него всяка нощ.
— Мечето не го давам.
Гилермо му хвърли поглед твърд като мрамор и после се съгласи.
Този следобед, когато се предполагаше, че спят, Гилермо го поведе по пътечката през гората от подрязани борове зад къщата. Отне им десет минути ходене по старата виеща се пътечка, докато стигнат до малка полянка. Опушвалнята представляваше голям бокс без прозорци. Небоядисаните й греди бяха обезцветени от слънцето и посребрени от дъждовете.
Вътре беше нощ.
— Върви напред — подкани го Гилермо. — Аз съм веднага след теб.
Но когато влезе, като напусна света на светлината и зеленината, вратата зад него се затръшна и резето щракна.
Той зарева.
След малко спря.
— Гилермо — каза със смях — не се занасяй.
Дали беше с отворени или затворени очи — светлината си оставаше сгушена зад клепачите му. Пурпурни сенки се люлееха край него, към него, през него — форми, които не искаше да различи, с цвета на кръвта на голямата свиня, която висеше там. Няколко пъти баща му бе го водил в кланицата. Той си спомняше миризмите, кръвта и грухтенето, дивото въртене на очите.
— Гилермо — навика, — ще ти дам Фабио.
Тишината беше черна.
Разплакан, той се хвърли напред и се блъсна неочаквано в невидимата стена, която смяташе, че е на метър-два по-нататък. Моментално огромна болка замени носа му.
Коленете му се подгънаха и издаден пирон разкъса мекотата на бузата му, като за малко се размина с дясното му око. На лицето му имаше нещо мокро, което болеше, болеше; а в ъгъла на устата му беше солено. Когато се отпусна върху прохладата на твърдия мръсен под, усети да се разлива мека топлина, ужасяваща струя надолу по вътрешната страна на бедрата му.
В далечния ъгъл листата прошумоляха и нещо мъничко притича.
— Ще бъда голямо момче. Ще бъда голямо момче — викаше Рафаел.
След пет часа, когато търсачите, които викаха името му, бяха минавали покрай него отново и отново, някой — прислужникът Лео — се сети да отвори вратата на опушванията и да погледне вътре.
Тази нощ, успокоен, нежно изкъпан, разрезът на лицето му зашит, носът му смешен, но обработен — той спа в ръцете на майка си.
Лео бе съобщил, че вратата на опушвалнята бе залостена отвън. Фабио бе открит в леглото на похитителя, Гилермо си призна и бе съответно набит. На другата сутрин се представи пред брат си и произнесе красноречиво и разкаяно извинение. След десет минути за изумление на родителите си двете момчета играеха заедно и Рафаел се засмя за пръв път през последните двайсет и четири часа.
Но той имаше коефициент на интелигентност 147 и дори на възраст пет години бе достатъчно умен, за да разбере, че нещо е научил.
Животът му бе оформен от стремежа да избягва брат си.
Възмъжалият Меомартино учи в чужбина; когато Гилермо избра да отиде в Сорбоната, година след него Рафаел стана първокурсник в Харвард. Той живя четири хубави години в една стая с момче от Портланд, Мейн, на име Джордж Хамилтън Кърмър — дръглив наследник на печен боб, консервираните продукти на чието семейство бяха основна храна в шкафовете на три от всеки десет кухни в Америка. Бобеният Кърмър му даде първото и единствено кратко име — Рейф — заедно с постоянното излагане на възгледите си за великолепието на медицината като кариера. Гилермо бе решил да учи право в Калифорнийския университет — беше традиция за мъжете Меомартино да придобиват някаква професия, въпреки че деловият им живот преминаваше в стопанисване на семейните дялове в захарния бизнес — и когато Рейф завърши Кеймбридж с втора награда, почти като допълнителна мисъл му хрумна да следва медицина в Куба. Баща му бе умрял от удар преди няколко години. Светът на майка му, който винаги се бе въртял под топлата светлина на съпруга й, сега поддържаше стабилността си чрез подобна орбита около най-малкото й дете. Беше хубава жена с приятна, но тревожна усмивка — старомодна кубинска дама, чиито дълги изящни ръце плетяха дантела с пъргаво умение, но достатъчно съвременна, за да колекционира абстрактно изкуство и да отиде незабавно при семейния лекар, когато откри бучката на дясната си гърда. Ужасната дума никога не бе произнесена в нейно присъствие. Гърдата бе отстранена бързо и с мили думи.
Годините на Рейф в Медицинския факултет на Университета в Хавана бяха хубави, от онези, които не се повтарят в живота на човека, комбинация от младост, безсмъртие и убеденост във всичко, в което вярваше. От самото начало болничната миризма беше по-опияняваща за него от предизвикващата повдигане сладникава миризма на отпадъците от захарна тръстика — багасата. Имаше едно момиче, състудентка на име Паула, дребна, мургава и топла, с малко конски зъби, с недотам съвършени крака, но със задник като круша, апартамент близо до университета и абсолютна, клинична сигурност по отношение на контрола на раждаемостта. Тя погледна заплашително, когато бе споменат Батиста, така че той се научи да не споменава Батиста, което едва ли бе проблем. Имаше случаи, когато пристигаше в апартамента й и намираше малка група, никога повече от половин дузина бързо говорещи мъже и жени, които странно млъкваха, когато влизаше в стаята, при което той незабавно и охотно си тръгваше.
Не го беше грижа за паяжините, които тя плетеше без него на тайните събирания и интригата само прибавяше нова съставка към подправката, наречена Паула. Колкото до събранията, в Куба винаги е имало тайни събрания, кой се вълнува от тях? Да се мечтае и заговорничи за бъдеще, което никога не идва, бе част от атмосферата — като слънцето, любовниците по тревата, като играта хи ли, като борбата между петли, като тайнствените петна, останали по мраморните пътечки на Прадо, когато стъпвате върху тъмносините плодове, паднали от ниско подрязаните дървета. Той си гледаше своята работа и никой не си правеше труда да го кани на събранията, тъй като беше от фамилията Меомартино, която обогатяваше хората на властта, въпреки неизбежните периодични смени на правителството.
Гилермо се върна вкъщи, когато Рафаел беше студент последна година в Медицинския институт, годината на неговия стаж в Университетската болница „Генерал Каликсто Гарсия“. Той закачи адвокатската си диплома на стената на един кабинет в захарната фабрика и прекарваше времето си, като се преструваше, че чертае схеми, показващи връзките между захарната тръстика, кафявата захар и черната меласа. Често писалката трепереше в ръката му вследствие на горещото му пристрастие към двойно и тройно дестилираните питиета — домашни и вносни. Рафаел го виждаше рядко, стажът изпълваше цялото му време, дните се изпаряваха от горещината на свръх работата, твърде многото болни, твърде малкото лекари.
Два дни след като получи степента „Доктор по медицина“ вуйчо му Ернейдо Песка мина да го навести. Братът на майка му бе висок, слаб мъж с военни маниери, някога сиви мустаци, сбръчкано провиснало лице, склонност към пури „Партагос“ и добре изгладени бели ленени костюми. Той свали панамената си шапка, при което отри синкаво синия си перчем, въздъхна, поиска питие — под което разбираше ром — и погледна неодобрително, когато племенникът му си наля уиски.
— Кога ще влезеш във фирмата? — попита накрая вуйчото.
— Мислех си — отговори Рафаел, — че може да се заема с медицина.
Ернейдо въздъхна.
— Брат ти — каза той — е глупак и разпуснат слабак. Моме би и по-лошо.
— Знам.
— Тогава трябва да влезеш във фирмата. Аз не съм вечен.
Те заспориха, тихо, но възбудено.
Накрая постигнаха компромис. Рафаел ще получи кабинет до този на Гилермо в захарната фабрика. Ще има и лаборатория в медицинския институт, Ернейдо ще се погрижи за това. Три дни от седмицата във фабриката, два дни — в медицинския институт; така, докато Ернейдо се напряга като глава на семейството и последовател на баща му.
Рейф се съгласи покорно. Беше повече, отколкото се бе надявал да постите.
Деканът, академичен ветеран, вещ в набавянето на средства, лично го заведе в голямата, но занемарена лаборатория, пълна с оборудване, достатъчно не за един, а за трима изследователи, и я предостави на Рейф заедно със званието научен сътрудник.
Беше горд като момченце с новата си крачка, когато показваше лабораторията на Паула. Тя го гледаше озадачено развеселена.
— Никога не си споменавал за научна работа. От къде сега този интерес към изследванията? — Тя бе приела пост в държавната здравна служба в малко планинско селце в провинция Ориенте в Сиера Маестра.
Защото съм потънал до задника в багаса, защото не искам да се удавя в захар, помисли си той.
— Необходими са — отговори Рейф, като не убедя никого от тях двамата.
В лабораторията до неговата имаше кандидат на науките, биохимик на име Ривкинд, който бе дошъл в Куба от щат Охайо с договор за малка сума от Раковата фондация. Причината да е тук, призна той на Рейф, беше, че да се живее в Хавана бе по-евтино, отколкото в Кълъмбъс. Единственият път, когато Ривкинд започна разговор, бе за да се оплаче горчиво, че университетът не иска да му купи една скапана двеста и седемдесетдоларова центрофуга. Рейф имаше такава в новата си лаборатория — факт, който му бе твърде неудобно да спомене. Не се сприятелиха. Всеки път, когато Рейф стъпваше в неговата тясна, претрупана кабинка, американецът изглеждаше много зает.
Отчаян, той реши да работи сам.
Стана писач. Направи списък.
Лептоспироза — посредствена малка мръсница.
Проказа — дрипав просяк.
Жълтеница — жълто копеле.
Малария — нещо, което те изпотява.
Други болести с висока температура — множество горещи проблеми.
Елефантиазис — голям проблем.
Болести от рода на дизентерията — много лайна.
Туберкулоза — можем ли да я изкашляме?
Паразити — преживяват върху изтощената страна.
Носеше списъка сгънат в джоба си дни наред и го вадеше да го прочете, докато се прокъса и свърши.
На кой проблем да се съсредоточи отначало?
Стана читател. Вае големи купчини книги от библиотеката и в понеделник и вторник всяка седмица седеше в честната си лаборатория заобиколен от грамади томове и четеше, като си водеше подробни бележки, някои от които успяваше да запази. В сряда, четвъртък и петък ходеше в кабинета си в захарната фабрика и събираше друга литература — „Кореново гниене и чернилка по захарната тръстика, причинени от Питиум“, „Причини и предотвратяване на хлорозното набраздяване“, маркетингови отчети, трактати на Американското министерство на земеделието, монографии по продажба, поверителни бележки — цяла захарна библиотека, с любов събрана за него от вуйчо Ернейдо. Тези неща четеше с по-малък интерес. Към третата седмица изцяло заряза захарната литература, като донасяше медицинските томове във фабричния кабинет в чантата си и ги четеше като крадец при заключена врата.
Често в късния следобед се чуваше внимателно драскано по вратата.
— Сссст. Хайде да излезем тази вечер и да си сменим късмета — казваше Гилермо с глас, вече прегракнал от уиски. Беше покана, която той често отправяше, а Рейф отхвърляше с нещо, за което се надяваше да е братска привързаност. Би ли могъл Пастьор да създаде основите на микробиологията, Семълвайз да постави спирачки на родилната треска, Хипократ да напише проклетата си клетва, ако бяха през цялото време пияни до козирката? Прекарваше вечерите си в лабораторията, като пробваше, упражняваше се, чупеше стъклария, отглеждаше плесени, виждаше ресниците си в огледалото на микроскопа.
Един следобед Паула дойде в Хавана от малкото село в Сиера Маестра, където заемаше пост в здравната служба.
— Над какво работиш? — попита тя.
— Проказата — отвърна той, като взе решение.
Тя му се усмихна скептично.
— Дълго няма да се връщам в Хавана — каза Паула.
Рейф разбра, че това е сбогуване.
— Толкова много болни ли зависят от теб? — Мисълта го изпълни със завист.
— Не е това, причината е лична.
Лична? Какво е лично? Те обсъждаха месечните й периоди като бейзболни резултати. Единственото лично нещо в живота й бе политиката. Фидел Кастро беше някъде в онези планини, като периодично взривяваше обстановката.
— Не се забърквай в каши — посъветва я той, като протегна ръка да погали косата й.
— Би ли те засегнало? — Очите й го изненадаха със сълзите си.
— Разбира се — отговори Рейф.
След два дни тя излезе от живота му. Той не можа отново да помисли сериозно за нея, освен единствения път, в който бе му съдено да чуе гласа й.
След като й бе казал, че работи върху проказата, той прекарваше много време в ровене в Индекс Медикус, вадеше дълги списъци на източници, събираше нови купчини списания от библиотеката и сядаше да чете още и още.
Това не го доведе до нищо.
Рейф просто седеше в скъпата си лаборатория, гледаше прашинките, плаващи в слънчевия лъч, който се спускаше вътре през малко мръсните прозорци и се опитваше да измисли програма за изследвания.
Ако се бе оказал способен да измисли нещо лошо, нямаше да бъде толкова изплашен.
Той просто нямаше нищо в главата си.
Накрая изгони целия страх. Опули се към отражението си в огледалото критично, но честно, и призна за пръв път, че това, което вижда, не бе изследовател.
Нагоре и надолу по коридора и по три етажа, понякога почти бегом, той раздаваше нещата — кубински дядо Коледа на съвременната медицина — всички малки преносими неща от оборудването, всички колби и епруветки, всичките чудесни неизползвани химикали. Взе центрофугата и я отнесе в малката лаборатория на Ривкинд. Микроскопът — незаменим предмет в общественото здравеопазване той грижливо опакова и го изпрати на Паула в трескавите планини, където тя бе истински лекар. След това пусна своя ключ и кратко, но признателно писмо с оставката си в пощенската кутия на декана и напусна званието, като сърцето му оставяше големи болезнени капки, почти видими.
Така.
Не беше медицински изследовател.
Ще послуша гените на баща си и ще стане човек на захарта.
Ходеше в кабинета в централата всеки ден.
До левия лакът на вуйчо Ернейдо (Гилермо беше до десния) седеше на заседанията по продажбите, продукцията, ключовите наемам, ключовите уволнения, програмните сесии, транспортните конференции.
Не беше вече голямото, твърде израснало момче, което си играеше на учен мъж.
Сега, както разбра, голямото, твърде бързо израснало момче играеше на бизнесмен.
Всяка вечер, когато напускаше кабинета, отиваше с предварителна резервация в някой от клубовете с барове и след малко се показваше Гилермо с жените, повечето полупрофесионалистки. Докато прекосяваха стаята до мястото, където той седеше и чакаше, Рейф си играеше на отгатване кое от двете е вярно и често бъркаше. Една двойка определи като момичета за повикване, а те се оказаха ученици от Мичиган, съзнаващи необходимостта да се чувстват виновни, но използвани.
Гилермо, както той скоро разбра, беше второкачествен и в това, както и във всичко друго. Ходеха по банално-порочни места, квартири на наркомани, секс-кръжоци — клишета, които знаещите и по-мъдри хабанерос (хаванци) освиркваха като капани за самодоволните туристи янки, търсачи на Хемингуей. Намери се повлечен към едно оядено бъдеще. Виждаше се след десет години, с тъп поглед, незаинтересован, смучещ захарната цица и разменящ си с Гилермо мръсни истории по баровете из Прадо. И все пак се чувстваше странно безсилен да се измъкне — сякаш беше индуска фигура, замразена против волята си в похотлив каменен фриз, проклинайки скулптора.
По-късно нямаше никакви съмнения в съзнанието си, че бе спасен от Фидел Кастро.
Няколко дни всеки стоеше в дома си. Имаше няколко фарисейски разрушавания и плячкосвания, места като, Казино Довил, където Батиста делеше печалбата с американски картоиграчи.
Хората на Кастро бяха навсякъде, облечени в разнообразни мръсни дрехи. Униформите им бяха червено-черните ленти на ръкава с надпис 26 юли, заредените пушки и брадите, които правеха някои от тях да приличат на Христос, а други просто на кози. Екзекуциите на стрелящите взводове започнаха в хаванския Дворец на спорта и продължаваха ежедневно, понякога и със сутрешни сеанси.
Един следобед, както си седеше в почти празния Жокейски клуб, Рейф бе извикан на телефона. Не бе казал на никого къде отива. Някой трябва да ме е проследил, помисли си той.
— Ало?
Жената на другия край на линията се нарече приятелка. Той веднага позна гласа на Паула.
— Тази седмица е подходяща за пътуване.
Децата си играят на мелодрама, помисли Рейф, но против волята си усети леката целувка на страха. Какво ли беше чула?
— Семейството ми?
— Също. Трябва да е дълго пътуване.
— Кой е това? — попита той снизходително.
— Без въпроси. И още, телефоните ви вкъщи и в кабинетите се подслушват.
— Получи ли микроскопа? — попита той, слагайки край на снизходителността.
Сега тя ридаеше, тежко и съсипващо и се опитваше да говори.
— Обичам те — каза Рейф, като се ненавиждаше.
— Лъжец.
— Не — излъга той.
Телефонът млъкна. Той стоеше със слушалката в ръка и се чувстваше вцепенен и признателен и се питаше какво ли е изпуснал, когато така грижливо я държеше настрана от нуждите си. След това остави слушалката и забърза към вуйчо си.
Те не спаха тази нощ. Не можеха да вземат със себе си земята, сградите, машините, дългите хубави години. Но имаше подлежащи на договаряне застраховки, скъпоценности, най-ценните от картините на майка му, както и парите в банката. Разглеждани като фамилия Меомартино, ще бъдат бедни; погледнати през повечето стандарти, ще бъдат финансово обезпечени.
Лодката, която Ернейдо осигури, не беше рибарска. Бе мощен катер, седемнайсетметров Крис-Крафт с двоен 320-дизелов мотор, самостоятелна кабина, покрит с килим салон и кухня: бърз и удобен плавателен съд, построен за удоволствие на богатите. Даде на майка си таблетка и половина нембутал, когато напуснаха плажа на Матансас на следващата нощ. Тя заспа дълбоко.
Той и майка му останаха в Маями само десет дни. Гилермо и вуйчо Ернейдо, които планираха легална кампания с надеждата, че ще могат някак си да запазят собствеността на Меомартино в тяхно отсъствие, установиха главната си квартира в две стаи на хотел Холидей Ин. Погледнаха на решението на Рейф да замине на север като на временно отклонение.
Майка му хареса пътуването с влак до Бостън с Шампиона на Източния бряг. Отидоха право в Риц през лимоново-замръзналия въздух на пролетта в Ню Ингланд. Няколко седмици след това те бяха туристи, тичащи след света на Пол Ревиър и Джордж Апли, като силите на майка му изтичаха като стърготините на кукла с пробита пета. Когато започна да вдига лека температура, той й намери известен специалист по рака от Общата болница на Масачузетс и я настани там, докато температурата изчезна. След това възобнови скитническото си търсене без нея — на какво?
Беше март, хладен и жесток. Люляците и магнолиите по авеню Комънуелс бяха стегнати твърди пъпки, кафяви и черни, но в Пъблик Гардън, отвъд улицата пред Риц, лехи с оранжерийни лалета създаваха цветни петна на фона на замръзналия чим.
Той направи кратка екскурзия до Кеймбридж и мина покрай полицията, като гледаше червенобузите студенти, някои с бради а ла Кастро, изучаваше здравите, не глупави момчета със зелените им филцови чанти и не изпитваше чувството, че се е върнал вкъщи.
Имаше среща с Бийни Къриър, сега вече втора година педиатър в Бостънската флотска болница за бебета и деца. Чрез Бийни се срещна с други млади лекари, пиеше бира с тях при Джейк Уърт и слушаше разговорите им. Една сутрин с радост откри, че едва ли е скъсал с медицината. Започна да се оглежда в тази област за нови перспективи бавно и внимателно. Започна да изучава болниците и хирургическите им отделения. Прекарваше цели вечери по коридорите на отделенията в Общата болница на Масачузетс, болниците на Литър Бент Бригам, Карни, Бет Израел, Бостън Сити, Медицинския център на Ню Ингланд. В момента, в който видя Общата окръжна болница на Съфък изпита странно вълнение в корема — като че ли току-що бе видял момиче, което желае твърде силно. Болницата беше голямо старо чудовище, препълнено с бедняци. Не би изпратил майка си тук, но разбра, че това е мястото, където хирургията може да се научи с нож в ръката. Тя го привлече, стопли кръвта му със своите шумове и миризми.
Д-р Лонгууд, шефът на хирургията, не беше сърдечен.
— Не знам дали мога да насърча молбата ви — заяви той.
— Защо не, сър?
— Нека бъда откровен, докторе — рече той със студена усмивка. — Имам както лични, така и професионални причини да се отнасям предпазливо към лекарите, учили в чужбина.
— Личните ви причини не са моя работа — каза Рейф внимателно. — Но имате ли нещо против да разкриете професионалните?
— Както и болниците в цялата страна, имали сме своите затруднения с лекарите — чужденци.
— Какъв вид затруднения?
— Вземахме ги безогледно поради недостига от наши лекари. И констатирахме, че те невинаги могат да снемат както трябва една история на болестта. И често не знаят достатъчно добре английски, за да разберат какво трябва да направят в спешни случаи.
— Вярвам, ще се уверите, че мога да снема добре една история на болестта. Цял живот съм говорил английски свободно, дори преди да завърша Харвард — добави той като забеляза, че степен от Харвард висеше на стената в кабинета на д-р Лонгууд.
— Чуждестранните медицински институти не обхващат такива широки области толкова детайлно, както това правят американските.
— Не знам какво ще стане в бъдеще, но моят медицински институт винаги е бил признаван в тази страна. Той има достойно минало.
— Ще трябва да повторите тук стажа си.
— Това би ме задоволило — съгласи се Рейф спокойно.
— И ще трябва да минете теста на Учебния съвет за чуждестранни медици. Мога да добавя, че аз бях един от тези, които се погрижиха този тест да бъде установен.
Той взе изпита в сградата на щатското правителство в компанията на един нигериец, двама ирландци и група нещастни, изпотени разнообразни пуерториканци и латиноамериканци. Беше най-прост тест по основните медицински принципи и английски език, почти обиден за човек, завършил колеж с отличие.
Според правилата на американската медицинска асоциация той представи дипломата си от Медицинския факултет на Университета в Хавана, придружена от легализиран превод на Берлиц. На първи юли, в бяла униформа и отново стажант, той докладва за дежурството си в болницата. Откри, че Лонгууд се отнася към него така, както той се бе отнасял към прокажените по брега на Хавана — учтиво, но с принудена търпимост. Нямаше голяма лаборатория; на никого не би му хрумнало да му купува центрофуга или каквото и да било; откри, че когато държеше скалпел, все още се чувстваше добре, не го беше страх и вярваше, че ще стане по-добър с течение на времето. Закрачи по излъскания кафяв линолеум на коридорите с дълги, щастливи крачки, задържайки импулса си да извика.
Беше в Общата болница на Масачузетс. Майка му чакаше в един кабинет на осмия етаж на сградата Уорън за ежеседмичния си преглед и ново количество от купуващите време стероиди. Той влезе бавно в кафенето на партера и поръча чаша черно кафе от момиче в един от онези сини гащеризони, с думата „Доброволец“, бродирана с червено над лявата гърда. Беше тъмноруса, привлекателна по спокойно изискан, дълбоко скрит начин, който обикновено не намираше отклик у него, може би защото включваше точно това, което действаше на Гилермо при една жена — просто намек на минала похотливост.
Бе изпил кафето си наполовина, когато момичето остави тезгяха и дойде до масата му, като носеше поднос със списание на него, чаша чай и десертна чиния със сладкиш.
— Може ли?
— Разбира се — отговори той.
Тя се устрои удобно. Подносът й беше малък, списанието — голямо. То бутна чинийката му, когато го сложи на масата и кафето се разплиска, но не се изля.
— Съжалявам!
— Няма нищо, нищо не е станало.
Той пиеше, като зяпаше през стъклените стени към коридора. Тя четеше, посръбваше, гризваше от сладкиша си. Той усети лек, несъмнено скъп парфюм, мускус и рози, както реши. Неволно затвори очи и просто го вдъхна. До него тя прелисти страница.
Рискува бърз страничен поглед и бе заловен — прями сиви очи, много силна дълбочина, намек на мрежести бръчици в краищата — следи от усмивки или грях? Вместо да погледне встрани, в смущението си той не помръдна глава, а хлопна надолу ресници като виновни тавански капаци.
Тя се разсмя като дете.
Когато отново отвори очи, Рейф видя, че бе извадила от чантата си цигара и пипаше наоколо за кибрит. Той запали клечка, сигурен, че ръцете му на хирург няма да трепнат и все пак после, когато връхчетата на пръстите й докоснаха ръката му, за да насочат пламъка към върха на цигарата, трепнаха. Този момент му даде възможност да я погледне. Русата й коса не беше с естествения си цвят — нюансирането беше скъпо, но различимо. Кожата й бе хубава: носът леко издаден, закривен, пламенен; устата мъничко широка, но пълна.
И двамата едновременно разбраха, че той се е вторачил. Тя се усмихна и Рейф се почувства авантюрист.
— С пациент ли сте тук?
— Да — отговори той.
— Това е много добра болница.
— Знам. Аз съм лекар, стажант в Общата болница на окръг Съфък.
Тя вдигна глава.
— В кой отдел?
— Хирургията — той протегна ръка. — Името ми е Рейф Меомартино.
— Елизабет Букстайн — по някаква причина тя се смееше — обстоятелство, което Рейф намираше досадно. Не я мислеше за глупава жена. — Д-р Лонгууд ми е чичо — каза тя, като се ръкуваше.
Божичко!
— О?
— Да — беше престанала да се смее, но наблюдаваше лицето му и се усмихваше. — Охо, вие не обичате чичо ми. Ни най-малко.
— Да — отговори той, като също се усмихна. Още държеше ръката й.
За нейна похвала, тя не попита за причините.
— Говорят, че е добър преподавател — рече тя.
— Така е — отговори Рейф. Отговорът видимо я задоволи. — Името ви. Откъде взехте това Букстайн?
— Аз съм разведена дама.
— Дали сте случайно нечия разведена дама?
Тя измъкна ръката си, но усмивката й остана.
— Случайно не съм.
Той видя майка си да влиза през вратата, като изглеждаше много по-дребна, отколкото я помнеше да е била едва вчера, движейки се много по-бавно, отколкото се бе движила някога.
— Мамо — стана той. Когато тя дойде, ги запозна. След това любезно каза довиждане на момичето и бавно излезе от кафенето, като изравняваше стъпките си с тези на майка си.
Когато правеха следващите си посещения в болницата, той я търсеше, но в кафенето я нямаше. Доброволците изпълняваха случайни поръчения и идваха повече или по-малко когато искаха. Би могъл да намери телефона й — не си направи труд дори да погледне в указателя, — но работеше твърде много в болницата и болестта на майка му, интензивно засилваща се, тежеше все по-силно на раменете му с всеки изминал ден. Плътта й ставаше все по-тънка и прозрачна, все по-трудно се опъваше по фината рамка на гостите й. Кожата й придоби някакъв блясък, по който щеше да разпознава раковите пациенти веднага щом ги види до края на живота си.
Тя по-често говореше за Куба. Понякога, когато се прибираше след работа, я намираше да седи на тъмно в стаята си до прозореца, загледана долу в трафика, пълзящ бавно по Арлингтън Стрийт.
Какво ли виждаше, питаше се той — кубинските води? Кубинските гори и полета? Лицата на призрак, хора, които никога не е познавал?
— Майчице — каза той една нощ, неспособен да бъде съвсем мълчалив. Целуна върха на главата й. Искаше да я достигне, да погали лицето й, да я дръпне нежно към себе си, да я огради с ръцете си така, че нищо да не може да я достигне, така, че всичко, което би могло да й навреди, да трябва да мине първо през него. Но се страхуваше, че може да я изплаши и не направи нищо.
След седем седмици аспиринът и кодеинът станаха неефикасни. Онкологът ги замени с демерол.
След още единайсет седмици той я върна в много хубавата слънчева стая на отделение Филипс в Общата болница на Масачузетс. Очарователни сестри редовно пълнеха вените й с дара на мака.
Два дни след като майка му изпадна в кома онкологът му каза, меко, но неоспоримо, че би могъл да продължава да прави много неща, за да поддържа агонизиращите функции на жизнените й органи или просто да престане да прави това, и тогава тя ще умре доста бързо.
— Не говорим за евтаназия — обясни по-възрастният лекар. — Обсъждаме решението да не поддържаме живот, за който вече няма надежда да бъде истински — освен, може би, в междинни периоди на ужасна болка. Никога не вземам подобно решение сам, когато има роднина. Помислете. Това е решение, пред моето многократно ще се изправяте като лекар.
Рейф не мисли дълго.
— Нека я оставим да си отиде — каза той.
На следващата сутрин влезе в болничната стая на майка си и видя тъмна сянка, надвесена над нея — висок, мършав свещеник, чието луничаво бебешко лице и морковената му коса над черното расо бяха като присмех.
Миро вече блестеше по клепките на майка му, отразявайки примигванията на светлината.
— … Нека Всевишният ти прости каквито грехове си сторила — казваше свещеникът и потопеният му палец чертаеше кръстен знак на стиснатите й устни; гласът му беше отвратителен, най-лошият вариант на южно бостънски акцент.
Ти, нездравословно въздържан млади човече, какви ли сериозни грехове би могла да е извършила тя — питаше се Рейф. Юношеският пръст се потопи отново.
— Чрез това свещено миропомазване…
О, Боже, както казват, ти си мъртъв. Ако съществуваше, защо ще ни наказваш така? Обичам те. Не умирай. Обичам те. Моля те!
Но гласно не каза нищо.
Той застана до краката на леглото на майка си, усетил внезапно самотата, ужасната изолация, съзнанието, че е само частичка от гълъбово изпражнение в огромната, огромна пустота.
След малко клинично отбеляза, че няма никакво дишане. Отиде до нея, несъзнателно бутна ръката на свещеника и я прегърна.
— Обичам те. Обичам те. Моля те! — Гласът му беше висок в тихата стая.
Майка му си отиде в скъп, но самотен блясък. Рейф осигури да има цветя в изобилие. Ковчегът приличаше на меден кадилак с драперия от синьо кадифе. Последното нещо, което направи за нея, бе предплащането за Тържествената Висока Меса от реквиема в Санта Сесилия. Гилермо и чичо Ернейдо долетяха от Маями. Икономката и камериерката от Риц дойдоха и седнаха на последния ред. Треперещ пияница, който нещо си мърмореше сам и коленичеше когато не трябва, седеше сам в ъгъла, на четири стола от църковния пазач. Извън тези хора Санта Сесилия беше съвсем празна, полираното ехо миришеше на паркетин и тамян.
На гробището в Бруклин те бяха сами, треперещи от скръб, страх и проникващ до костите студ. Когато се върнаха в Риц-Карлтън, Ернейдо се извини и отиде да си легне с главоболие и таблетки. Рейф и Гилермо отидоха във фоайето, седнаха и започнаха да пият скоч. Беше като в лошите стари времена, когато пиеше и не чуваше какво му говори Гилермо. Накрая през алкохолното замайване като от разстояние чу, че Гилермо му казваше нещо много важно.
— … И ни дават оръжие, самолети, танкове. Ще се бият открито на наша страна, тези моряци са чудесни бойци. Ще ни прикриват от въздуха. Ще ни трябва всеки офицер, ще трябва да влезеш във връзка с всички познати. Аз съм капитан. Ти без съмнение също си капитан.
Той се съсредоточи и разбра какво говори брат му, след това безжалостно се разсмя.
— Не — бе отговорът му. — Благодаря.
Гилермо млъкна и го погледна.
— Какво искаш да кажеш?
— Не ми трябват никакви нападения. Смятам да остана тук. Ще подам документи за гражданство.
Шейсет процента ужас, трийсет процента омраза, десет процента презрение, определи той, като гледаше замъглените меомартиновски очи на брат си.
— Не вярваш ли в Куба?
— Да вярвам? — Рейф се засмя. — Ще ти кажа истината, стари братко. Не вярвам в нищо, не по начина, по който ти мислиш. Смятам, че всички движения, всички големи организации на този свят са лъжа и от полза за някого. Предполагам, че вярвам в хората, които причиняват възможно най-малко зло на други човешки същества.
— Благородно. Всъщност искаш да кажеш, че не ти стиска — Рейф се втренчи в него. — Никога не ти е стискало. — Гилермо пресуши чашата си и щракна пръсти към келнера — На мен ми стиска за всички Меомартиновци. Аз обичам Куба.
— Не споменавай Куба, alcahuela (своднико). — Досега бяха говорили на испански; внезапно, без ясна причина, Рейф откри, че е преминал на английски. — Говориш за захар, как можеш да се преструваш, че е за нещо друго? Как това ще помогне на горките бедняци, които наистина са Куба, ако изритаме Фидел обратно в планините и блатата и си върнем всичките мрамори? — Той пое гневна глътка скоч. — Ще се отнася ли различно към тях този, когото бихме поставим на неговото място? Никога — отговори Рейф на собствения см въпрос. За свое огорчение откри, че трепери.
Гилермо го изчака студено.
— Малко хора от нашето движение се занимават със захарна индустрия. Но при нас са някои от най-добрите — каза той, сякаш говореше на дете.
— Маже би всички са патриоти. Но дори да са, причините им за това несъмнено са толкова лоши, колкото и твоите.
— Чудесно е да си всезнаещ, безгръбначен кучи сине.
Рафаел сви рамене. Гилермо беше любящ син по свой начин. Рейф знаеше, че необмислената обида беше отправена към него, а не към майка им. Най-после, помисли си той със странно чувство на облекчение, гласно се наричаме с думи, които винаги сме държали на скришни места.
Въпреки това Гилермо явно съжаляваше за избрания израз.
— Мама — промълви той.
— Какво?
— Мислиш ли, че може да почива спокойно в гроб със сняг върху него? Би могла да бъде върната за вечния си сън в Куба.
— Защо не отидеш по дяволите — рече ядосано Рейф.
Стана, без да си довърши питието и тръгна, като остави брат си да седи вторачен в чашата.
Гилермо и вуйчо Ернейдо си заминаха тази вечер, след като си докоснаха ръцете като чужди.
След четири дни последният североизточен вятър изсипа върху Ню Ингланд бяла виелица, като стовари десет сантиметра сняг по крайбрежието от Портланд до Блок Айлънд. Късно този следобед Рейф взе такси до гробището Хоулихуд. Бурята бе преминала, но вятърът издухваше снежни вихрушки, които се изсипваха по ръкавите на палтото му и влизаха във врата му. Отиде до гроба, като напълни обувките си със сняг. Пръстта още беше висока. Въпреки вятъра вени от заклещен сняг минаваха между буците замръзнала земя. Стоя дълго, колкото можа да издържи, докато му протече носът и престана да усеща замръзналите си крака. Когато се върна в стаята си, седна в тъмното до прозореца, както тя бе свикнала да седи, загледана в трафика, който продължаваше движението см по Арлингтън Стрийт. Нямаше съмнение, че някои от колите бяха същите. Автомобилите умират по-бавно от хората.
Премести се от Риц в преустроен блок от кафяв камък на една пряка от болницата. Отсреща в коридора живееха двама пъргави студенти, може би в грях. Горе имаше кривогледо момиче, което той смяташе за проститутка, въпреки че нямаше никакви признаци да приема в стаята си дори приятел.
Прекарваше повечето от свободното си време в болницата, като укрепваше репутацията си на задълбочен и компетентен и осигуряваше избирането си на постоянно място следващата година. Но отказа официално да живее в болницата, защото не искаше да признае пред себе си, че имаше нужда от убежище.
Пролетта го свари уязвим и нищо не забелязващ. Забравяше да си подстриже косата; размишляваше над възможността за задгробен живот и в мъдростта си реши, че отвъд нямаше нищо; обмисляше да се подложи на психоанализа, докато прочете статия от Анна Фройд, че индивидът е недостъпен за анализа, когато скърби и когато е влюбен.
Нападението в Залива на свинете неприятно го извади от летаргията му. За пръв път чу новината от подвижно радио в женското отделение. Съобщението беше оптимистично по отношение на успеха на нахлуването, но беше схематично и даваше твърде малко факти. С изключение на това, че бяха нахлули в Залива на свинете.
Рейф си го спомняше добре — морски курорт, където понякога го бяха водили родителите му, когато беше малък. Всяка сутрин, докато родителите им спяха, те събираха по брега големи купчини морски съкровища, които се вмирисваха до вечерта и малки гладки бели камъчета като вкаменени птичи яйца.
С всяко ново съобщение новините ставаха все по-лоши.
Опита се лично да се свърже с Гилермо в Маями, но не успя и накрая се обади на вуйчо Ернейдо.
— Не е възможно да ти кажа къде е. Някъде там, с другите. Май че става много лошо. Тази проклета страна, която уж ни е приятелска…
Старият мъж не продължи.
— Уведоми ме веднага, щом научиш нещо — поръча Рейф.
След много кратко време стана възможно да се пресъздаде част от ужасната картина и да се отгатне останалата: огромността на поражението, размерите на неподготвеността на нападащата бригада, старостта на екипировката, липсата на въздушна подкрепа, арогантната нескопосаност на ЦРУ, очевидните терзания на младия американски президент, липсата на флотата на Съединените щати, когато от нея имаше толкова остра нужда.
Рейф прекарваше много време в опити да си представи какво ли им е било с морето зад гърба, блатата и въоръжената от Съветската армия милиция на Фидел Кастро — навсякъде другаде. Убитите, оскъдните възможности да се помага на ранените.
Крачейки бавно из болницата, той видя някои неща за пръв път.
Кислороден апарат.
Аспирационен апарат.
Леглата, предлагащи топлина и отдих на пациентите в шок.
Фантастичните операционни с оборудването си, лекарския екип.
Господи, ами кръвното депо! Всички членове на фамилията Меомартино бяха от рядка кръвна група.
Никога не бе крил, че е кубинец. Някои хора от щатните и неколцина пациенти му промърмориха съчувствени думи, но повечето избягваха темата. В няколко случая разговорите гузно спираха, когато се присъединяваше към групата.
Внезапно откри, че може да спи нощем. Щом се пъхнеше в леглото, потъваше в дълбокия, безчувствен сън на човек, обхванат от желание да избяга от действителността.
Един ден през май тежкият сребърен часовник с ангели на капака пристигна като бяло перце от вуйчо Ернейдо с препоръчана пратка. Бележката, която го придружаваше, беше кратка, но съдържаше много съобщения.
„Мой племеннико,
Както знаеш, този семеен часовник е част от наследството на Меомартино. Съхраняван е с чест от тези, които го пазеха за теб. Пази го възможно най-добре и ти. Дано го предадеш на много поколения Меомартино.
Не знаем как точно е умрял брат ти, но от най-големи авторитети разбрахте, че е загинал и че се е проявил добре преди унищожението си. Ще опиташ да науча повече с течение на времето.
Не очаквам да се видим в близко бъдеще. Аз съм стар човек и колкото енергия ми е останала ще се опитам да използваш по най-добрия начин, който знам. Надявам се и вярвам, че медицинската ти кариера върви добре. Загубих надежда да видя своята Куба освободена. Няма достатъчен брой патриоти с мъжка кръв в жилите, които да изтръгнат от Фидел Кастро това, което е тяхно по право.
Остави часовника в бюрото си и тръгна към болницата. Когато се завърна след четирийсет часа и отвори чекмеджето, той го очакваше там. Втренчи се в него, после затвори чекмеджето, облече си палтото и напусна квартирата си. Навън следобедът се опитваше да реши дали бе край на пролетта или начало на лятото, събираха се дъждовни облаци. Вървя дълго по тротоарите на Бостън, квартал след квартал в следобедната горещина.
На Уошингтън Стрийт, усетил глад като внезапна изненада, влезе в едно заведение в сянката на въздушната железница. Бостънският „Хералд Трейвълър“ се намираше през един квартал. Беше хубава кръчма, бар за работещи, пълен с журналисти, които ядяха или пиеха своята вечеря, като някои от вестникарите още носеха квадратни шапки от сгънати осведомители бюлетини, за да предпазват косите си от вестникарското мастило и маслата.
На крайния стол той си поръча телешки котлет. Телевизор над огледалото изригваше към тях новините, последната оценка на катастрофата в Залива на свинете.
Малко от нашествениците са били евакуирани.
Голям процент са били избити.
Фактически всички са попаднали в затвора.
Когато котлетът пристигна, не си направи труд да го разреже.
— Двоен скоч.
Изпи го, после втори, след който се почувства по-добре и трети, от който му стана много зле. Трябваше му въздух, остави банкнота на махагоновата стойка и излезе с уморените си крака.
Навън новото нощно небе беше ниско и черно, вятърът приличаше на поредица мокри пешкири, издухани от морета. Търсеше убежище, когато спря едно такси.
— Заведи ме в някой добър бар. И чакай, моля.
Парк Скуеър. Името на заведението беше „Пясъците“. Светлината бе мъждива, но скочът категорично не бе разреден. Когато излезе, таксито беше там — призрачен кон, който галопираше с него, при тиктакането на таксиметъра, към ярките неонови дворци на удоволствието за живите. Пробиваха си път на север, като често спираха. Слизайки пред една кръчма на Чарлс Стрийт, признателен за верността, Рейф тикна банкнота в ръката на шофьора и разбра грешката си, когато таксито бе заминало.
Когато напусна заведението на Чарлс Стрийт, всички предмети бяха размазани, някои бяха по-ярки от други. Вятърът откъм Чарлс Ривър беше бурен и влажен. Дъждът барабанеше и свистеше по тротоара до краката му. Дрехите и косата му го приемаха, докато не можеха да поемат повече и потекоха като останалия свят. Дъждът, твърд и студен, го хапеше по лицето и необяснимо защо от нето му се повдигаше.
Мина покрай Масачузетската очна болница и мокрите очертания на Масачузетската Обща. Не беше сигурен до каква точка влагата вътре в него се бе покачила и се бе срещнала с външната, но неочаквано откри, че от дълбините, дълбоко от вътрешността си плачеше.
За себе си, несъмнено.
За брат си, когото така бе ненавиждал и когото никога вече нямаше да види.
За покойната си майка.
За баща си, когото едва помнеше.
За загубения си вуйчо.
За дните и местата на своето детство.
За скапания свят.
Бе стигнал до осветена ниша пред светло убежище, където направени от човешка ръка фонтани плющяха в дъжда.
— Изчезвай! — каза портиерът на Чарлс Ривър Парк полугласно и заплашително. Той се отстрани, за да пропусне да минат две жени, които миришеха на смачкани рози. Едното от момичетата бе влязло в таксито. Другата се върна и протегна ръка, сякаш за да го пипне.
— Докторе? — попита тя невярващо.
Като си я спомняше отнякъде, той се опита да заговори.
— Докторе — рече тя. — Не си спомням името ви. Срещнахме се в кафенето на Общата болница. Добре ли сте?
Страхливец съм, каза си той, но звук не се чу.
— Елизабет — повика другото момиче от таксито.
— Мога ли да направя нещо? — попита тя.
Сега другото момиче излезе от таксито.
— Вече закъсняхме — заяви то.
— Не плачете — промълви Елизабет. — Моля ви.
— Елизабет — каза другото момиче, — какво мислиш, че правиш? Колко мислиш, че ще чакат онези момчета?
Лиз Букстайн обви ръка около талията му и го поведе по покритата с червен килим с цвета на кръв ниша към входа на хотела.
— Кажи им, че съжалявам — каза тя, без да се обърне.
Първият път, когато се събуди, при мъждукащата светлина на нощната лампа видя, че тя спи на един стол до леглото, все още в рокля, но с колан, чорапи и обувки на пода и боси крака, пъхнати под нея, сякаш за да ги запази от студа. Вторият път сивата светлина на първото разсъмване проникваше в стаята, тя беше будна и го гледаше с онези очи, които той сега си спомни без никакво затруднение, без да се усмихва или да говори нещо — просто го гледаше и, без да иска, той след малко пак заспа. Когато се събуди напълно, яркото слънце на късната утрин струеше през прозореца и тя беше на същия стол, все още в роклята си, главата й бе паднала на една страна, странно беззащитна и много хубава в съня си.
Не си спомняше да е бил събличан, но когато се измъкна от леглото беше гол. За негово затруднение бе получил гигантска ерекция и бързо затопурка към банята. Беше много лош пиян, мрачно размишляваше той, докато прочистваше тялото си от отровите.
След малко тя почука на вратата.
— Има нова четка за зъби в аптечката.
Той се прокашля.
— Благодаря.
Намери я до самобръсначка — шок за него, докато си каза свирепо, че беше нейна, за да я използва за краката си. Под душа откри, че сапунът е налепен със смачкани рози, но сви рамене и стана непукист. Позволи си да се избръсне и след това едва-едва открехна вратата, докато довършваше избърсването си.
— Може ли да получа дрехите си?
— Те бяха мръсни. Изпратих ги навън, всичко освен обувките ви. След малко ще ги върнат.
Той омота мократа кърпа около долната си половина и излезе.
— Е, изглеждате по-добре.
— Съжалявам, че заех леглото ви. Снощи, когато ме намерихте…
— Недейте — каза тя.
Той седна на стола и сега тя дойде до него с босите си кряка.
— Не се извинявайте за това, че сте мъж, който може да плаче.
Той си спомни всичко с бърз бяг на паметта и затвори очи. Пръстите й докоснаха главата му, той стана и плътно я прегърна, като усещане нейните пълни топли длани и разперени пръсти на голия си гръб. Знаеше, че тя го усеща през кърпата, но не се отстраняваше.
— Имах намерение само да ви измъкна от дъжда.
— Не мисля така.
— Вече ме познавате толкова добре. Мисия, че вие сте единственият. Търсих толкова много.
— Така ли? — попита той тъжно.
— Вие някъде от Южна Америка ли сте?
— Не, кубинец.
— Защо ли трябва така да се забърквам с малцинствата? — попита тя след малко в гърдите му.
— Вероятно защото вуйчо ви е такова копеле по този въпрос.
— Да, но бъдете мил. Моля, не се превръщайте в злобар. Не бих могла да го понеса — тя вдигна лице и той откри, че трябва да наведе главата си, за да я целуне по устата, която вече бе отпусната и подвижна. Бърникаше зад врата й, за да открие копчетата на смачканата рокля. Когато накрая се предаде и тя пристъпи назад, за да го направи сама, кърпата се плъзна надолу по него, частите от дрехите й падаха една по една, за да се присъединят към нея на синия килим. Откритите й гърди бяха малки, но с години след напълващата фаза, бяха всъщност малко презрели, с пъпки като връхчета на пръсти. Беше като с чорапи от слънчев загар на малките си, пухкави стъпала и хубави, но мускулести крака — тенисистка? — с пълни бедра като приветствен комитет.
И при все това след малко той откри за свой ужас, че става същото като предната вечер, когато, прегладнял си бе поръчал ядене и разбра, че не може да яде.
— Не се безпокой — каза тя накрая, като внимателно го отблъсна, докато легна на матрака със затворени очи, а когато стана, пружините въздъхнаха.
Тя беше много опитна.
След съвсем малко, когато той отвори очи, лицето й покриваше неговата вселена — много сериозно лице, като на малко момиченце, наведено над задача. Появяваше се блясък на пот там, където се разширяваха ноздрите в ъгълчетата на жестокия извит нос; сивите очи бяха много широки, ирисите — диво бляскави, зениците топли и прозрачни, обхващащи всичко; очите се разширяваха, все повече и повече, вкопчиха се е неговите и потънаха в неговия поглед, докато му позволиха да се хлъзне вътре в нейния, дълбоко, дълбоко, с нежност, която бе странна и нова.
Може би, Господи, помисли той мимолетно, това е особен момент да придобиеш религия.
Месеци по-късно, когато за пръв път се почувстваха в състояние да обсъдят тази сутрин с думи — това бе дълго преди тя отново да стане неспокойна и той да започне да чувства, че любовта й се изплъзва като пясък между пръстите му — тя му каза, че е била засрамена от опитността си, тъжна, че не е могла да му предложи дара на своята невинност.
— Кой може? — бе запитал той.
Сега стенещият шум на вкарания в тръбите въздух стана глухо подсвирване. Отвратен, Меомартино изостави всички опити да се концентрира върху писмената си работа и отдръпна стола си от бюрото.
На вратата се появи Пеги Уелд със зачервени очи и лице, измито от грима. Трябва да й се е свършил, каза си той.
— Кога искате да ми вземете бъбрека?
— Не знам точно. Има много предварителни процедури. Изследвания и прочее.
— Искате ли да дойда в болницата?
— Евентуално, но не сега. Ще ви уведомим кога.
Тя кимна.
— По-добре забравете какво ви казах за намирането ми в хотела. Ще остана в Лексингтън при зет си и децата.
Тя е безкрайно по-привлекателна с изчистено лице, помисли си Меомартино.
— Ще задвижим нещата — каза той.