Ноа Гордън
Комитетът на смъртта (3)

Глава първа
Адам Силвърстоун

Звездите бавно се вмъкваха в скривалищата си на избледняващото небе. Когато астматичният камион напусна магистралата за Масачузетс и запъхтя през пустинните предградия, дългата редица светлини покрай реката мигна два пъти и угасна в здрача. Задаваше се горещ ден, но изчезването на светлините отпред създаде кратка измамна прохлада и мрак на разсъмване.

Той гледаше вторачено през прашното предно стъкло как се приближава Бостън и си мислеше, че това бе градът, който бе оформил баща му, беше го разбил и повалил.

Няма да направите същото с мен, заяви на преминаващите здания, на хоризонта, на реката.

— Не изглежда чак толкова груб град — каза той.

Шофьорът на камиона го погледна изненадан. Разговорът им се бе разнищил до уморена тишина преди сто и трийсет километра, между Хартофорд и Устър, вследствие на плътно, изразително несъгласие на тема дружеството на Джон Бърч. Сега човекът промърмори нещо неясно, което се загуби в шума на автомобилния мотор.

Адам поклати глава.

— Съжалявам. Не те разбрах.

— Какво има, да не си глух?

— Малко. Само с лявото ухо.

Мъжът се намръщи, подозирайки, че го подиграват.

— Попитах, получил си работа, която те очаква, а?

Адам кимна.

— Какво ще правиш?

— Хирург съм.

Шофьорът го погледна с отвращение, вече убеден, че подозренията му се потвърждават.

— Разбира се, битник, пънкар такъв. Аз пък съм астронавт.

Той отвори уста да обясни, после си каза да върви по дяволите, млъкна отново и се съсредоточи върху пейзажа. Пробивайки мрака, от другата страна на Чарлс Ривър се виждаха бели кули — несъмнено Харвард. Някъде там беше колежът Радклиф и Габи Пендър, спяща като котенце, помисли си той и се запита колко ли ще издържи да не й се обади. Ще си спомни ли тя за него? Неканен цитат се появи в паметта му — нещо затова колко често един мъж има нужда да се среща с жена — че веднъж е достатъчно, но два пъти могат да го потвърдят.

Малкият компютър в главата му подсказа кой беше авторът на тези редове. Както обикновено, способността му да си спомня немедицински сведения го изпълваше със злъчно недоволство вместо с гордост. Прахосник на думи, сякаш чу той да казва баща му. Адамо Роберто Силвърстоун, ти, самодоволно копеле, си каза той, виж по-добре къде е прословутата ти памет, когато се бориш с нещо като „Анатомията в хирургията“ на Торек или „Непроходимост на червата“ на Вангенщайн.

След малко мъжът изви волана, камионът изтрополи по Стороу Драйв към една площадка и внезапно се показаха осветени прозорци на складове, камиони, коли, хора, пазарна област. Шофьорът бавно подкара колата по павирана улица, мина край ресторантче, чиито неонови светлини още светеха и продължи нагоре по друга дълга павирана улица, като спря пред надпис „Бендж. Морети и Синове“. В отговор на клаксона му се появи човек и се втренчи в тях от товарната платформа. Набит и оплешивяващ, в бялата си престилка не изглеждаше много по-различен от патолозите в болницата на Джорджия, където Адам бе прекарал стажа си по вътрешни болести и първата година на трудовия си стаж.

— Какво караш?

Шофьорът изригна звук, напомнящ раздиране на килим:

— Пъпеши. Персийски.

Мъжът в бяло кимна и изчезна.

— Крайна спирка, момче — шофьорът отвори вратата и тежко скочи от кабината.

Адам бръкна зад седалката, извади протрития си куфар и се присъедини към него.

— Мога ли да ти помогна да разтовариш?

Шофьорът се навъси подозрително.

— Те го правят — отговори той, като с глава показа склада. — Ти искаш работа, ти ги питай — предложението беше направено от благодарност, но Адам с облекчение разбра, че не бе нужно.

— Благодаря, че ме докара — каза той.

— Нищо.

Помъкна с усилие куфара обратно по улицата, към ресторанта — дребен, кривокрак мъж, прекалено голям за жокей, недостатъчно мускулест за повечето други спортове, с изключение на скоковете във вода, които бяха престанали да бъдат за него спорт преди пет години. В такива моменти съжаляваше, че не прилича повече на кафявите братя на майка си. Мразеше да зависи от някого или нещо, в това число и от парче багаж.

Вътре царяха страшно примамливи миризми на храна и ресторантски шум: приказки и смях, глухото тракане на кухненски съдове през малкото ги им към кухнята, солидното чаткане на чашите за кафе по белия мраморен тезгях, цвърченето на разни неща върху скарата. Скъпи неща, реши той.

— Кафе, черно.

— Наточи си едно — каза момичето със сламена коса. Беше добре издуто, с твърда плът и бледа, млечна кожа. Но щеше да има проблеми с пълнотата си още преди да стане на трийсет. Под обвитата й в бяло лява гърда имаше две еднакви петна от червен конфитюр като клеймо. Кафето преля от чашата, когато тя го бутна към него; мрачно взе монетата му и се завъртя кръгом с риск за ханша си.

Мууу!

Кафето беше много горещо и той го пиеше бавно, като от време на време посръбваше с голяма предпазливост и се почувства победител, когато стана ясно, че не си е изгорил езика. На стената зад тезгяха имаше огледала. Оттам вторачено го гледаше небръснат, рошав тип, облечен в изцапана, износена синя работна риза. Когато свърши с кафето, стана и понесе куфара към мъжката тоалетна. Опита крановете. И топлият, и студеният бяха студени — обстоятелство, което не успя да го изненада. Върна се в залата и поиска чаша много топла вода.

— За супа или за чай?

— Просто за вода.

С вид на търпеливо отвращение тя се отвърна от него. Накрая Адам се предаде и поръча чай. Когато го донесе, той плати, извади торбичката с чай от чинийката и я пусна на тезгяха. Отнесе чашата с топла вода в мъжката тоалетна. Подът беше покрит с пластове пясък и, съдейки по миризмата, изсъхнала урина. Остави чашата на ръба на мръсната мивка, и като закрепи куфара върху радиатора го отвори, за да вземе тоалетните си принадлежности. Чрез наливане на студена вода от крана в шепа и добавка на топла от чашата съумя да насапуниса страните си и да изплакне лицето си с вода достатъчно топла, за да омекоти четината му. Когато свърши с бръсненето, физиономията, която го гледаше от изпръсканото огледало, беше по-цивилизована. Д-р Силвърстоун. Кафяви очи. Голям нос, който предпочиташе да смята за римски, наистина не прекалено огромен, но подчертан поради малкия му ръст. Широка уста като цинична цепка на тънкото лице. Лице определено светлокожо, въпреки тена, увенчано с коса в безпорядъчно кафяво. Такова едно матово кафяво. Бозаво. Измъкна четка от куфара и зашляпа косата си. Винаги се бе чувствал леко виновен за нейния цвят. „Едно дете трябва да има цвета на маслина, не на лимон или булгур“, бе чул майка си да казва веднъж. Той беше булгур — компромис между русия си баща и италианската си майка.

Майка му беше мургава, с невероятни черни очи с тежки ресници — очите от спалнята на една земна светица. Той едва успяваше да си спомни лицето й, но за да призове очите й, когато си поиска, достатъчно бе да затвори своите. В нощите, когато баща му се връщаше вкъщи пиян до затъпяване, заедно с ренегата Майрън Зилбърщайн, удавен в стрега^[1], когото беше приел заедно с гальовни италиански фрази, за да демонстрира демократичността на брака си, като издаваше своите миришещи на анасон викове за помощ (О, puttana nera! О, troia scura! О, donna! — О, черна курво! О, свиньо навъсена! О, жено!) — тогава малкото момче лежеше будно в тъмното и трепереше при противния глух звук от ударите на юмруците на баща му върху плътта на майка му, от плясъка на дланите й върху неговото лице — звуци, често свършващи с други шумове, горещи и безумни, хлъзгаво-плавни и задъхани, които го караха да лежи вцепенен и да мрази нощта.

Когато беше в гимназията, а майка му от четири години бе мъртва, той откри историята на Грегор Йохан Мендел и градинския грах и се залови със задачата да нарисува картината на собствената си наследственост, като се надяваше, без да го признае, че кафявите му коса и очи са генетично невъзможни, че русата коса на баща му е трябвало да му се предаде, и че в края на краищата той е копеле, продукт на красивата си мъртва майка и непознат самец, притежавал всички благородни добродетели, които така липсваха на човека, когото наричаше тати.

Но книгите по биология разкриваха, че комбинацията от лунна светлина и сянка се равнява на булгур.

Е, добре.

Във всеки случай по това време той беше свързан с Майрън Зилбърщайн с връзките на любовта и нишките на омразата.

За да го докажеш, ти, проклети глупако, каза на образа в огледалото, насъбра с мъка двеста долара и после го остави да те навие и да ти ги измъкне, да измъкне почти всичките. Какво беше блеснало в очите му, когато неговите ръце — тези юдейски ръце на цигулар — портиер с инкрустиран по кокалчетата въглищен прах — се бяха сключили над парите?

Любов? Гордост? Обещанието за най-хубавата изненада на живота — едно непредвидено пиене? Дали старецът още тичаше по любов? Съмнително. Импотентността идва при алкохолиците още на средна възраст. Рано или късно някои вериги обвързват всекиго, даже Майрън Зилбърщайн.

Само една личност — баба му, неговата vecchia^[2], успяваше да озапти баща му. Розела Биомбети беше дребна жена от южна Италия, с бяла коса на кок, всичко друго, разбира се, черно: обувки, чорапи, рокля, забрадка, често даже настроение, сякаш в траур по света. На маслиненото й лице имаше дупчици, останали й от четиригодишна възраст, когато в село Авелино в Петруро всичките осем деца на родителите й се разболели от ужасната вариола — едра шарка. Болестта не отнесла никого, но белязала шест от тях и съсипала седмото — осемгодишния Мудзи, чието съзнание станало на мека пепел от високата температура и го превърнала в нещо, което израсна в оплешивяващ мъж в района на Ийст Либърти в Питсбърг, Пенсилвания, играещ по цял ден със своите лъжици и бирени капачки и носещ парцалив пуловер дори когато пластове юлска жега святкаха над Ларимър Авеню.

Веднъж бе попитал баба си защо старият вуйчо е такъв.

— Арлекино — отговори тя.

Той рано бе научил, че Арлекин е вътрешният страх, просмукал се в живота на баба му, универсалното зло — едно наследство от Европа отпреди десет века. Дете е починало от внезапно връхлетяла го неочаквана болест? Отвлякъл го е Арлекин, който ламти за деца. Жена е станала шизофреничка? Мършавият, дяволски хубав демон-любовник я е съблазнил и е избягал с душата й. Ръка изсъхва от парализа, мъж бавно угасва под опустошителното въздействие на туберкулозата? Арлекин изскубва жизнеността от своите жертви, като изсмуква с наслаждение живата сила като бонбон.

В опитите си да го заключи отвън тя го бе направила член на своето семейство. Когато братовчедките на Адам напълваха и разцъфтяваха и започваха експерименти с червила и островърхи сутиени, старата жена се развика, че ще привлекат Арлекин, който открадва главите на момичетата през нощта. Малко по малко, слушайки La vecchia с години, Адам долови подробностите. Арлекин носи бричове и жакет от многоцветни кръпки и е невидим, освен при пълнолуние, което превръща шутовския му костюм в искряща дреха от светлини. Той е безгласен, но присъствието му може да се открие от подрънкването на звънчетата на шутовската му шапка. Носи вълшебен дървен меч, нещо като пръчка на шут, която му служи за жезъл.

Момчето понякога си мислеше, че би било чудесно приключение да си Арлекин — толкова всемогъщ, така възхитително зъл. Когато беше на единайсет и получи първите си мокри нощни сънища с пищната Луси Сангано, която беше на тринайсет, на Халруин реши да бъде злият дух. Докато другите деца тичаха от стая в стая за лудории или почерпка, той се шляеше бавно в неочаквано приятната тъмнина, представяйки си пикантни сцени, в които потупва нежното младо дупе на Луси Сангано със своя меч от летва на сандък и заповядва безгласно: „Покажи ми всичко!“

Розела отблъскваше Зло Номер Едно чрез използването на четири метода, от които Адам смяташе за безвредни само два — пръскането със светена вода и ежедневното посещение на литургиите. Практиката й да натрива дръжките на вратите с чесън намираше за неприятна, защото ставаха лепкави и причиняваха известно неудобство в училището поради острата миризма, въпреки че тайно харесваше последния краткотраен дъх, останал върху погната му длан, когато я приближаваше към ноздрите си късно през нощта.

Най-силната защита се получаваше като свиеш двата средни пръста под палеца, изправиш показалеца и кутрето така, че да изобразиш рогата на дявола, и да се престориш, че плюеш през тях, като кажеш нужните думи: избий лошото око, scutta mal occhio, пу-пу-пу. Розела изпълняваше този ритуал по много пъти на ден — друг вид неудобство. За някои от връстниците на Адам знакът с пръсти беше друг вид сигнал — омаловажаване, пренебрежителен признак на недоверие, сумиран в бърза грозна дума. За тези непосветени беше весело да виждат бабчето на Дамо Силвърстоун да жестикулира с техния вулгарен таен знак. Тя му струваше първия разкървавен нос и огромно негодувание.

Младата му душа се разкъсваше между благочестивото суеверие на старата жена и баща му, който грижливо оставаше трезвен на всеки Йом Кипур^[3], макар че по някаква важна тайна причина можеше да отиде да лови риба. Нейното суеверие и религията й имаха своята привлекателност, но прекалено много от това, което говореше, беше явни глупости. В повечето случаи той мълчаливо гласуваше за баща си, може би защото така упорито търсеше в него нещо, на което да се възхищава.

И все пак, когато на своята осемдесета и неговата петнайсета година тя започна да губи сили, му беше мъчно за нея. Когато дългият черен „Пакард“ на д-р Калабрезе започна да паркира пред сградата с жилища под наем на Ларимър Авеню с нарастваща честота, той се молеше за нея. Когато една сутрин тя умря с кокетна усмивка на устните, плака за нея и най-после разбра истинската същност на Арлекин. Не искаше повече да обезличава любимия шегаджия, който се оказа смърт. Вместо това реши, че един ден ще кара дълга нова кола като д-р Калабрезе и ще се бие с Арлекин по целия път.

Той се прости със старата жена на най-хубавото погребение, поръчано от застрахователната компания „Синове на Италия“, но тя никога не го напусна напълно. Години по-късно, когато бе станал лекар и хирург и беше правил и видял неща, които тя не би могла и да сънува в Петруро или дори в Ийст Либърти, първата му реакция при нещастие беше моментално несъзнателно търсене на Арлекин. Ако едната му ръка беше в джоба, пръстите му неволно изобразяваха рога. Баща му и баба му го бяха оставили с безкраен вътрешен конфликт: глупости, казваше човекът на науката, докато момчето шепнеше: scutta mal occhio, пу-пу-пу.

 

 

Сега, в мъжката тоалетна на ресторантчето, той прибра тоалетните си принадлежности и след това като някаква непохватна водна птица повдигна първо единия, после другия си крак над мръсната опасност на гадния под, смъкна от себе си дънките, после синята дочена риза. Ризата и костюма, които извади от големия си куфар, бяха посмачкани, но представителни. Връзката не изглеждаше така добре, както преди година и половина, когато беше новозакупена на вехто, изтъргувана от студент-третокурсник, който бе лош играч на покер. Тъмните обувки, които замениха гуменките, бяха запазили слаб блясък.

Когато на излизане премина през ресторанта, мърлата зад тезгяха метна опашката си и се вторачи, сякаш се мъчеше да си спомни къде го е виждала по-рано.

Навън беше по-светло. До бордюра едно такси свиреше тиха механична мелодия, а шофьорът се бе заровил в един формуляр на тотото, с вечната мечта за шестица. Адам го попита дали до Общата болница на окръг Съфък може да се стигне пеша.

— Окръжната болница? Разбира се.

— Как да стигна до нея?

Бърза усмивка се плъзна по устните на таксиджията.

— Трудна работа. Проклетият път пресича целия град. Твърде рано е за автобус, никъде наблизо няма метро — той остави фишовете, сигурен, че ще пътува.

Колко имаше в портфейла му? Знаеше, че по-малко от десет. Осем, девет. И цял месец до заплата.

— Ще ме закараш ли за долар?

Израз на отвращение.

Той вдигна огромния куфар и го помъкна надолу по улицата. Когато стигна до „Бендж. Морети и Синове“, таксито го задмина и спря.

— Влизай на задната седалка — каза шофьорът. — Ще карам бавно по целия път, ако взема някой друг, слизаш. За кинта.

Вмъкна се с признателност. Таксито пълзеше по улиците и той зяпаше през отворения прозорец, като предусещаше що за болница ще е това. Улиците бяха стари и тъжни, оградени с къщи под наем с изпочупени стълби и пробити кофи за боклук — общност на бедни хора, наблъскани заедно при излишък на бедност. Ще е болница, на чиято клиника пейките всяка сутрин са пълни с болни и осакатени от някоя от клопките, които обществото само си е построило.

Тежко ви, каза мълчаливо на спящите жертви зад безучастните прозорци, покрай които минаваше колата. Но е добре за мен, това ще е учебна болница, където мога да се науча на хирургия.

Болничният комплекс изникна като монолит в ранната утринна светлина. Големите лампи на паркинга все още огряваха в жълто квадратната пустота на двора за линейки.

Вътре антрето беше мрачно и старомодно. Зад гишето на рецепцията седеше възрастен мъже хлътнали сбръчкани бузи и неправдоподобна смолисточерна коса. Адам погледна писмото, което бе получил от администратора преди четири седмици и после попита за доцента по хирургия д-р Меомартино. А, италианците на света, ние сме навсякъде.

Човекът попита в болничната дирекция.

— Четвърта хирургия. Може да спи — подхвърли колебливо. — Да му позвъня ли?

— Боже мой, не — благодари му и се измъкна навън.

През улицата блестеше светлина на кафене и докато вървеше към него, видя зад тезгяха нисък мургав човек да налива вода в кафе машината. Но вратата беше заключена и дребният човек не погледна, когато той потропа.

Върна се в болницата и попита мъжа с боядисаната коса как да отиде в отделението на Четвърта хирургия.

— Надолу по коридора покрай Бърза помощ, после по второто стълбище нагоре до първата площадка. Отделение Куинси. Не можете да го пропуснете.

Когато приближаваше към Бърза помощ, наполовина бе решил да предложи услугите си доброволно. За щастие импулсът му премина още преди да надзърне в голямата стая и да види, че е празна откъм пациенти. Някакъв стажант се бе отпуснал в един стол и четеше. Отсреща седеше сестра и примигваше сънливо над плетката си. На една носилка в ъгъла санитар лежеше като спяща мечка, а устата му беше леко отворена.

Изкачи стълбите до отделение Куинси, като в тихите коридори мина само покрай мършав рус стажант, чиято отворена яка клюмаше под пришкавата му брада подобно на знаме в безветрен ден.

Като се изключат нощните лампи, отделението беше тъмно. Пациентите лежаха в редове, някои неподвижни, но други неспокойни и тормозени на сън от дяволи.

„О, Сън, ти тук си призован, приятел на бедата, но ти така си от щастливец назован!“

Сауди, каза компютърът.

От едно от леглата се чу женски плач. Адам се спря.

— Какво има? — попита меко. Лицето й беше скрито.

— Ужасно ме е страх.

— Няма от какво — успокои я той. Махай се по дяволите от тук, каза си сам ядосано. Доколкото знаеш, точно тук има от какво повече отколкото трябва.

— Кой сте вие?

— Лекар.

Жената кимна.

— Като Исус.

Това му даде възможност да се отдалечи.

В сестринската стая намери възрастна сестра, която беше свикнала с нови доктори. Предложи му кафе и твърди, пресни кифли с масло от кухнята на отделението, възхитително безплатни.

— Всичко, което ви трябва, докторе, е богат окръг. Аз съм Рода Новак — тя неочаквано се засмя. — Имате късмет, че тази вечер не беше дежурна Хелън Фулц. Тя никому и плюнка не би дала.

Отиде си, преди той да си изяде кифлите. Искаше му се да получи още, но беше благодарен и за малкото. Огромен мъж в зелени операционни дрехи дойде в стаята и въздъхна, когато скри един стол под ханша си. Имаше червена коса под хирургическото боне и, въпреки размера си, лицето му беше меко и неоформено, лице на момче. Той кимна на Адам и посегна към каната с кафе, точно когато сигнализаторът в униформата му забръмча.

Мъжът изпъшка, отиде до стенния телефон и се обади, каза няколко бързи думи и изхвърча от стаята.

Адам заряза утайката от кафето си и тръгна след огромната зелена форма по лабиринта от коридори.

Хирургията в болницата в Джорджия беше чиста, ярко осветена, неразхвърляна и непрепречена. Тук светлината беше в най-добрия случай мъждива. Коридорите сякаш бяха складове на излишна мебел, резервни носилки, библиотечни шкафове и случайни медицински апарати. В пиковите часове вероятно струпваха тук и предоперационните, и следоперационните пациенти. Летящите врати към операционните бяха износени по осем сантиметра от всяка страна, където безбройните носилки са удряли и стъргали, като бяха открили последователните слоеве на ламинирания дървен материал — броячи на времето, подобни на годишните пръстени на едно дърво.

Имаше стълбище и той се качи по него към галерията за наблюдение, която беше тъмна и изпълнена със странно тежко дишане. Звукът беше пъшкането на пациент по вътрешния телефон, който беше оставен включен на максимална сила. Като не успя да намери ключа за лампата, пипнешком стигна до първия ред и се отпусна на седалката. През стъклото видя мъжа на масата, оплешивяващ, приличащ на хванат в капан, на около четирийсет години, изпитващ явна болка, вперил поглед в сестрата, която подреждаше инструментите. Очите му бяха мътни. Вероятно бе получил успокоително, преди да го докарат тук — сигурно скополамин.

След минути дебелото момче, което бе пило кафе в кухнята, влезе в операционната и започна да се мие и да се слага ръкавиците.

— Докторе — обърна се към него сестрата.

Дебелото момче кимна без интерес и започна да анестезира. Дебелите му като наденички пръсти опипаха лявата ръка, намериха вената без затруднения и пъхнаха в нея интравенозния катетър. Включи апарата към дясната ръка и започна да мери кръвното налягане.

— Този не го очаквахме — каза сестрата.

— Бих могъл дяволски добре да мина и без него — отговори дебелото момче. Даде му отпускащо мускулите лекарство заедно с приспивна доза пентатол, след това вкара тръбичка в трахеята и пое работата по дишането на пациента с вентилатор.

Влезе стажантът — високият развлечен мъж, когото Адам бе видял в отделението. Нито анестезиологът, нито сестрата обърнаха внимание на присъствието му. Той започна да подготвя корема, като го натриваше с антисептични средства. Адам наблюдаваше с интерес, тъй като искаше да разбере как вървят тук нещата. Изглеждаше, че стажантът използва само един разтвор. В болницата на Джорджия те първо промиваха операционната област с етер, после със спирт и за трети път — с бетадин.

— Вярвам, че сте забелязали колко гладко избръснат човек е мистър Петерсън — каза стажантът. — Бебешко задниче в сравнение с него е същинска гора.

— Ричард, като хирург ти си сносен бръснар — каза дебелото момче.

Онзи, когото нарекоха Ричард, свърши с промивката на корема и започна да покрива пациента със стерилни чаршафи, като остави открит само квадрат с около трийсетсантиметрова страна, заграден с тъкан.

Влезе хирург. Меомартино, доцентът по хирургия, предположи Адам, но не беше сигурен, защото никой не го поздрави. Едър мъж със счупен орлов нос и стар, почти невидим белег на бузата, който се прозя и потрепервайки се протегна.

— Сънувах си толкова хубаво — рече той. — Как е перфорираната ни язва? Кърви ли?

— Не мисля, Рейф — каза дебелото момче. — Сърдечна дейност 96, дишане 30.

— Какво е кръвното налягане?

— Сто и десет на шейсет.

— Хайде да започваме. Обзалагам се, че дупката вътре е колкото изгорено от цигара.

Адам видя как той взе скалпела от сестрата и направи прав разрез малко настрана от средата — преднамерено разделяне на плътта, което създаде две устни на мястото, което допреди малко беше мек корем. Меомартино сряза кожата и жълтата подкожна тъкан и Адам видя с интерес, че другият лекар се бе научил да спира кръвта с тампони, вместо със скоби, като в същото време използваше натискането с тампона да разширява границите на раната, така че се показа блестящата сивкава обвивка от съединителна тъкан. Дяволски ефикасно, помисли си той. Никога не им бе хрумвало да направят така в Джорджия. За пръв път изпита проблясък на щастие: имаше какво да научи тук.

Меомартино беше рязал бавно и внимателно, но сега разсече обвивката бързо и чисто. За да го направи така — с едно уверено движение, без да разреже ректалния мускул отдолу, трябваше да го е правил множество пъти досега, разбра Адам. За някакъв глупав миг си позволи да се ядоса на хирурга за лекотата и сръчността му. Беше полуизправен, за да гледа, но мърлячът-стажант надвеси главата и раменете си над операционния участък и вече нищо не се виждаше.

Той се облегна назад, затвори очи в тъмнината и мислено видя това, което хирургът долу би трябвало да направи: ще повдигне обвивката, ще я подреже отдолу с острия ръб на скалпела и ще я отдели с тъпия, като открие средната линия на съединение с правото черво. След това ще повдигне мускула, ще го отдръпне настрани и ще продължи през перитонеума към корема.

Към корема. За човек, решил да се посвети на обща хирургия, където толкова много случаи са коремни, това е името на играта.

— Стигна вече, Ричард. Ето я — каза хирургът след малко. Гласът му беше плътен. Английският му е мъничко прекалено прецизен, помисли си Адам, сякаш не му е роден. — Точно през предната стена на дванайсетопръстника. Какво ще правим сега?

— Бодем, бодем, бодем?

— И после?

— Ваготомия?

— А, Ричард, Ричард. Не мога да повярвам. Да си толкова млад и толкова умен… и толкова наполовина прав, момчето ми. Ваготомия и дренаж. Тогава ще зарасне така хубаво. Гвоздей в годишника.

След това заработиха мълчаливо и Адам се ухили над тях в тъмнината, като чувстваше огорчението на размъкнатия стажант както бе чувствал своето собствено толкова много пъти в подобни ситуации. Галерията беше топла и оцветена като утроба. Задряма и сънува стария кошмар с двете пещи, които поддържаше вечер по време на следването си, като мразеше зиналите им оранжеви гърла, които ненаситно искаха повече въглища, отколкото успяваше да пренесе.

Седнал в тъмната галерия, той простена в съня си и рязко се събуди, вкочанен и окаян, за миг несигурен от какво се промени настроението му. След това си спомни, облиза устни и се усмихна: отново проклетият сън. Дълго не го бе сънувал — трябва да е поради новата болница, непривичната ситуация.

Под него хирургическият екип още работеше.

— Помогни ми да затворя корема, Ричард — обади се ръководещият хирург. — Аз ще зашивам, ти ще стягаш. Искам го хубаво и стегнато.

— Ще стане стегнато като детското ти гадже — каза Ричард на Меомартино, но гледаше сестрата, която не даде признаци да го е чула.

— Искам да е много по-стегнато, докторе — заяви Меомартино.

Когато най-после кимна удовлетворено и се извърна от масата, Адам излезе от галерията и забърза надолу по стълбите, като успя да хване другия мъж в момента, в който излизаше от хирургическия театър.

— Доктор Меомартино?

Доцентът по хирургия спря. Беше по-нисък, отколкото изглеждаше отгоре. Трябваше да е син на майка ми, помисли глупаво Адам, като бързаше към него. Но не е италианец, може би испанец, реши той. Маслинов цвят, тъмни очи, тъмна кожа въпреки обичайната болнична бледност, коса под хирургическото боне тъмна от влагата, но почти напълно посивяла. Този човек е по-стар от мен, мина му през ума.

— Аз съм Адам Силвърстоун — представи се, леко задъхан. — Новият главен асистент — когато оценяващите очи го погълнаха, той се здрависа с ръка като парче дърво.

— Идвате с един ден по-рано. Виждам, че ще си имам конкуренция — каза Меомартино с лека усмивка.

— Пристигнах на автостоп. Предвидих си един ден повече, но после разбрах, че не е имало нужда.

— Така ли? Имате ли къде да живеете?

— Тук ще живея. В писмото е казано, че болницата предоставя стая.

— Обикновено асистентите я използват само когато имат нощно дежурство. Аз предпочитам да живея навън. Ще бъдем ужасно достъпни, ако живеем тук.

— Искам да бъда достъпен. Фалирал съм.

Меомартино кимна без изненада.

— Нямам право да ви дам стая. Но мога да ви помогна да намерите място да подремнете през остатъка от нощта.

Асансьорът беше стар и бавен. „При спешен случай звънете три пъти“, гласеше надпис до звънеца. Адам си представи как би чакал това скърцащо чудовище при спешен случай и го обзеха съмнения.

Най-после пристигна и ги изкачи на шестия етаж. Коридорът бе особено тесен и тъмен. Номерът на стаята беше 6–13, което би могло да е поличба, помисли си той. Таванът беше наклонен. Стаята се намираше под стряхата на старата сграда. Щорите бяха спуснати. В мъждивата светлина видя ужасяваща пукнатина на една от стените, която сякаш бе оцветена с фекалии. Под пукнатината, обърнат към двете легла, имаше дървен стол, а до него бюро и маса — всичко с цвета на стара горчица. На едно от леглата се бе проснал мъж в бяло, на гърдите му лежеше отворен „Ню Ингланд Джърнал оф Медисин“, зарязан в полза на съня.

— Харви Милър. Работи на дежурства, идва от оня знаменит институт в другия край на града — рече Меомартино, без да се опитва да шепне. — Нелош тип за онова място — тонът му отхвърляше всякакви външни лица. Прозявайки се, той махна с ръка и излезе.

Въздухът в стаята беше спарен. Адам отиде до прозореца и го повдигна на десет сантиметра. Щорите веднага запляскаха. Повдигна до стъклото и шляпането спря. Човекът на кревата се размърда, но не се събуди.

Взе списанието от Харви Милър и легна. Направи опит да си спомни как изглеждаше Габи Пендър, но откри, че не може да сглоби частите. Спомняше си само много силния загар и чудесната бенка на лицето й, както и че цялата беше момиче, което бе харесвал твърде много. Дюшекът беше тънък и на буци, изхвърлен от някое отделение. През отворения му прозорец, от отворения прозорец под неговия, долетя вик на болка — повече от охкане, но по-малко от писък. Харви Милър погали слабините си насън, без да знае, че уединението му е нарушено.

— Алис — каза ясно той.

Адам обърна страниците с тематични обявления в списанието и започна да фантазира за бъдещето — как то ще му предложи всички неща в живота, което досега не е можел да си позволи, както и достатъчно пари, за да не бъде вече протегнатата ръка на Майрън Зилбърщайн заплаха за съществуванието му. Някои обявления прескачаше или четеше пренебрежително, като поканите за след аспирантска специализация с платени разноски и малка или никаква стипендия; съобщенията за научни стипендии в размер 7000 долара годишно; асистенство в университети, където плащаха кръглите десет хиляди; измамно сочните описания на евтина практика за продан в големите медицински центрове — Бостън, Ню Йорк, Филаделфия, Чикаго, Лос Анжелис, където имаше утвърдени практикуващи лекари, които връзваха ръцете на новака и го пращаха с консервна кутия в ръце да си търси работа на парче в застрахователните компании за шест долара на час.

От време на време някое обявление го караше да го чете по няколко пъти.

„МНОГОПРОФИЛНА КЛИНИКА ЗА ДЕСЕТ ДУШИ

Корпорация, търси общ хирург. Северен Мичиган, в сърцето на риболовна и ловна местност.

Ново здание на клиниката, план за разпределение на печалбата. Начална заплата 20 000 долара. Участие с право на собственост след две години. Размер на вложени пари между 30 000 и 50 000 долара. Адрес…“

Той разбра, че това, което му трябва сега, е една година в област далече от шефската медицинска атмосфера на обучаващите болници, далече от явната конкуренция. Идеалното би било боледуващ или остаряващ хирург в отдалечен район, който би желал да приеме доходи според извършеното, докато постепенно намалява практиката си, като малко по малко я прехвърля на млад съдружник. Този тип работа би струвала трийсет и пет хиляди от самото начало, като седемдесет и пет хиляди годишно не са невъзможни нататък по пътя.

В редките случаи, когато се бе поспирал, за да анализира своите чувства към медицината, беше разбрал, че иска да бъде лечител и капиталист, Исус Христос и сараф — всичко накуп. Е, добре, защо не? Хората, които могат да си плащат сметките, боледуват също както и крайно бедните. Никой не го е карал да дава обет за бедност. Беше я имал предостатъчно и без обети.