Майкъл Крайтън
Аборт (6)

Пет

В Бостън е широко разпространено убеждението, че най-добрата медицинска помощ може да се получи точно тук. То така се е вкоренило в жителите на града, че трудно може да възникне каквото и да е съмнение.

Въпреки това обаче въпросът коя е най-добрата болница в Бостън предизвиква доста горещи и страстни спорове. Основните конкуриращи се болници са три: Дженеръл, Бригхам и Мем. Защитниците на Мем ще ти кажат, че Дженеръл е твърде голяма, а Бригхам прекалено малка. Ще ти обяснят още, че Дженеръл пренебрегва хирургията за сметка на научните изследвания, а Бригхам — обратното. И най-накрая ще ти бъде казано тържествено, че персоналът на Дженеръл и на Бригхам е много по-ниско квалифициран и неинтелигентен в сравнение с този на Мем.

Но на кой да е от списъците на най-добрите болници в града Сити е съвсем в края. Карах към нея, минавайки покрай административно-управленческия център на града, най-гордия паметник на това, което политиците наричат Новия Бостън. Той представлява обширен комплекс от небостъргачи, хотели, магазини и площади, фонтани и свободни пространства, придаващи му модерен вид. Той е на съвсем кратко разстояние от червено осветения квартал, който не е нито нов, нито модерен, но също като административно-управленческия център има своите функции.

Кварталът с червените фенери лежи в покрайнините на негърските бедняшки райони на Роксбъри, също както и Сити. Колата подскачаше от една дупка в друга и аз си мислех, че се намирам твърде далече от територията на Рандълови.

Естествено Рандълови практикуваха в Мем. В Бостън фамилията им беше твърде стара, което означаваше, че можеха да претендират за поне един от пилигримите като основоположник на техния род. Те бяха лекарска фамилия от стотици години и през 1776 година Уилсън Рандъл е умрял на Бънкър Хил.

В по-близката история списъкът от изтъкнати лекари от рода на Рандълови се беше удължил. Джошуа Рандъл беше известен неврохирург в началото на столетието, човек, който бе направил толкова много, колкото никой друг, дори Къшинг, за напредъка на неврохирургията в Америка. Той беше строг, догматичен човек; една известна, макар и апокрифна история се беше превърнала в медицинска легенда.

Джошуа Рандъл, като много хирурзи на своето време, имал едно правило — никой стажант, работещ под негово ръководство, не можел да се жени. Един обаче нарушил правилото и се оженил. Няколко месеца по-късно Рандъл открил какво се е случило и извикал всички стажанти. Подредил ги в редица и казал:

— Доктор Джоунс, моля, направете крачка напред.

Виновният лекар излязъл крачка напред, леко треперейки.

— Разбрах, че сте се оженили — казал Рандъл.

Гласът му звучал така, сякаш се било случило истинско нещастие.

— Да, сър.

— Преди да ви уволня, имате ли да кажете нещо в своя защита?

Младият лекар помислил за момент и отговорил:

— Да, сър. Обещавам никога да не го правя отново.

Рандъл бил толкова развеселен от отговора, че не уволнил стажанта.

След Джошуа Рандъл дошъл Уинтроп Рандъл, гръдният хирург.

Дж. Д. Рандъл, бащата на Керън, беше сърдечен хирург, специализирал се в клапнато протезиране. Никога не съм го познавал лично, но съм го виждал един-два пъти: агресивен, патриархален човек, с гъста бяла коса и властни маниери. Той беше ужас за стажантите хирурзи, които го мразеха, но се тълпяха покрай него заради опита му. Неговият брат, Питър, беше интернист. Той беше твърде съвременен, твърде модерен и вероятно много добър, макар че нямаше откъде да знам.

Дж. Д. имаше син, брат на Керън, който беше в Медицинския институт в Харвард. Преди около година плъзнаха слухове, че синът практически се провалял, но напоследък нищо не се чуваше.

В друг град и по друго време може би нямаше да изглежда странно, че младо момче с такава забележителна медицинска традиция в семейството бе посмяло да опита и да зареже всичко след това. Но не и в Бостън. В Бостън проспериращите стари семейства отдавна бяха избрали двете професии, заслужаващи вниманието им. Едната беше медицината, а другата правото; изключения можеха да бъдат направени единствено за академична кариера, която беше достатъчно уважавана само ако станеш професор в Харвард.

Рандълови не бяха академично семейство, нито пък адвокатско. Те бяха лекарско семейство и всеки Рандъл, който можеше, съумяваше да завърши медицинско образование и да специализира като стажант в Мем. И Медицинският институт, и Мем бяха правили компромиси с недотам добрите, ако това бяха Рандълови. Но с годините семейството се беше повече от реванширало за оказаното доверие. В медицината всеки Рандъл беше добър залог.

Това беше приблизително всичко, което знаех за фамилията; към него се прибавяше и фактът, че бяха много заможни и твърде религиозни, с безброй обществени изяви, широко уважавани и могъщи финансово.

Трябваше да намеря още информация.

* * *

На три пресечки от болницата минах през Комбат Зон^[1], покрай ъгъла на Мас и Кълъмбъс Авеню. Нощем тук гъмжеше от проститутки и сводници, наркомани и пласьори на наркотици; зоната беше получила името си, защото докторите в Сити приемаха толкова много пронизани с нож и простреляни, че те определяха квартала като място на ограничена война. По-рано най-престъпният квартал в Бостън е бил Сколи Скуеър, който е бил разрушен и на негово място са били построени административни сгради. Някои приемат това изменение за положително, а други — за стъпка назад.

Бостън Сити е огромен комплекс от сгради. Има над 1350 легла, повечето от тях заети от алкохолици и бездомници. В бостънските медицински кръгове тази болница е известна като Бостън Шити^[2] — главно заради клиентелата. Но тя се слави с репутацията на добра за обучение на стажанти и специализанти болница, защото човек може да наблюдава там много медицински случаи, които не би могъл да срещне в нито една по-богата болница. Добър пример за това е скорбутът. Много малко хора в съвременна Америка боледуват от скорбут. За да се разболееш от тази болест, трябва да имаш основни нарушения в храносмилателната система при пълно отсъствие на плодове от менюто си поне пет месеца. Това е толкова рядко явление, че в повечето болници случаи на скорбут се появяват по веднъж на три години. В Бостън Сити има половин дузина всяка година, обикновено през пролетните месеци — сезона на скорбута.

Има и други примери: остра туберкулоза, третичен сифилис, огнестрелни рани, прободни рани, поражения при инциденти, самоубийства и тежки депресии. Каквато и да е категорията, лекарите в Сити я познават по-задълбочено и в по-напреднал стадий в сравнение с която и да е друга бостънска болница^[3].

* * *

Интериорът на Бостън сити е лабиринт, построен от луд. Безкрайни коридори над земята и под нея свързват дузина отделни сгради. На всеки ъгъл има големи зелени табели, погазващи посоките, но те не помагат особено за ориентацията: всичко е все така безнадеждно объркано.

Както препусках надолу по коридорите на болницата, си спомних лутането си из този лабиринт като стажант. Малки детайли изплуваха в съзнанието ми. Сапуна: странен, евтин, с обичайна миризма, сапун, който се използваше навсякъде. Хартиените кошчета, които висяха до всеки умивалник — едно за хартиените кърпи и друго за гумените ръкавици. За икономия болницата запазваше използваните ръкавици, чистеше ги и ги пускаше в повторна употреба. Малки етикетчета с имената в черно, синьо или червено, в зависимост от длъжността. Бях прекарал година в тази болница и за това време бях направил няколко аутопсии.

* * *

Има четири медицински ситуации, при които следователят сезира прокуратурата и аутопсията се изисква от закона. Всеки стажант-патолог знае този списък: ако пациентът умре при насилствени или необичайни обстоятелства; ако пациентът е мъртъв при постъпването му и болницата; ако умре до 24 часа след постъпването в болницата; ако е умрял извън болницата без лекарски грижи.

При всяко от тези обстоятелства се прави аутопсия в Сити. Като много други градове Бостън няма отделна полицейска морга. Вторият етаж на Малори Билдинг — патологичната секция на болницата, е предоставен за съмнителните случаи.

В рутинните случаи повечето от аутопсиите се извършват от стажантите първа година на болницата, в която е умрял пациентът. За начинаещите и все още притесняващи се стажанти съдебната аутопсия често е напрегната работа.

Не знаеш как изглежда отровеният или убитият с електрически ток например и се безпокоиш да не пропуснеш нещо важно. Най-доброто решение, разпространявано от стажант на стажант, беше да се правят най-щателни аутопсии и много снимки, да се водят бележки в процеса на работа и да „се запази всичко“, в смисъл да се запази по парче от тъканите на всички по-важни органи, в случай че има съдебно дело, което да изисква преразглеждане на резултатите от аутопсията. Да се запази от всичко, разбира се, е твърде скъпо. Необходими са допълнителни буркани, допълнителни консерванти и повече място за складиране във фризерите. Но в криминалните случаи това се прави без възражения.

Дори когато си взел всички предпазни мерки се притесняваш. Докато правиш аутопсията, винаги те гложди страхът, ужасяващата мисъл в дълбините на съзнанието ти, че обвинението или защитата ще поискат някаква информация, някакво решаващо доказателство, положително или отрицателно, което няма да можеш да предоставиш, защото не си взел предвид всички възможности.

* * *

По някаква отдавна забравена причина от вътрешната страна на вратите на Малори има два малки каменни сфинкса. Безпокоят ме всеки път, когато ги видя: присъствието им в сградата на патологията понамирисва на египетски помещения за балсамиране. Или нещо от този род.

Качих се на втория етаж да говоря с Алис. Тя беше кисела — аутопсията не била започнала поради някакво отлагане; всичко отивало по дяволите тези дни. Знаел ли съм, че се очаквала грипна епидемия тази зима?

Казах, че знам, и тогава попитах:

— Кой ще прави аутопсията на Керън Рандъл?

Алис се намръщи неодобрително.

— Изпратиха някакъв от Мем. Мисля, че името му е Хендрикс.

Бях изненадан. Очаквах по-голям специалист да се занимае със случая.

— Той вътре ли е? — попитах, кимайки към коридора.

— Да — каза Алис.

Тръгнах към двукрилата летяща врата, минах покрай фризерите отдясно, в които се съхраняваха труповете, и покрай старателно изписаната табела: „Влизането за външни лица забранено.“ Вратите бяха дървени, без стъкла. Влязох в залата за аутопсии. В далечния ъгъл разговаряха двама мъже.

Помещението беше голямо, мрачно, боядисано в зелено, с нисък таван и бетонен под. Тръбите отгоре бяха открити — тук не плащаха много за добрия му външен вид. Имаше пет маси от неръждаема стомана, всяка дълга по 1.83 м, грижливо подредени в редица. Те бяха леко наклонени, с борд по края. Надолу по масата постоянно течеше вода и се изтичаше в улей в долния й край. Водата течеше непрекъснато по време на аутопсиите, за да отмива кръвта и парчетата органична тъкан.

Огромният стар вентилатор с диаметър 90 см, закрепен на един матиран прозорец, беше добре запазен, както и малкият уред, който издухваше напарфюмирана миризма в залата, придавайки й фалшив боров аромат.

Отстрани беше съблекалнята, където патолозите можеха да съблекат всекидневните си дрехи и да облекат зелените униформи и престилки. Тук имаше наредени четири големи умивалника, а над най-далечния висеше табела: „Само за миене на ръце“. Останалите се използваха за миене на инструменти и образци. Покрай едната стена имаше етажерка с обичайните кабинетни принадлежности: ръкавици, епруветки за проби, консерванти, реактиви и фотоапарат. Необичайните спесименти често биваха фотографирани на място, преди да ги отстранят.

Когато влязох в залата, двамата мъже ме погледнаха. Те обсъждаха някакъв случай на далечната маса. Познавах слабо единия от тях — стажант на име Гафън. Беше много умен и скромен. Другия мъж не бях срещал. Предположих, че е Хендрикс.

— Здравей, Джон. Какво те води насам? — попита Гафън.

— Аутопсията на Керън Рандъл.

— Те ще започнат всеки момент. Искаш ли да се преоблечеш?

— Не, благодаря — казах, аз. — Само ще гледам.

Всъщност предпочитах да се преоблека, но идеята не изглеждаше добра. Единственият начин, по който можех да запазя ролята си на свидетел, бе да остана в цивилните си дрехи. Последното нещо, което исках, беше да бъда активен участник в аутопсията с възможност да повлияя на заключенията.

— Не мисля, че сме се срещали — казах на Хендрикс. — Казвам се Джон Бери.

— Джак Хендрикс.

Той се усмихна, но не ми подаде ръката си. Носеше ръкавици и беше пипал с тях тялото на мъртвата.

— Тъкмо показвах на Хендрикс някои физически особености — каза Гафън, сочейки трупа.

Той се отдръпна назад, за да мога да го видя.

Беше на младо чернокожо момиче, което е било твърде привлекателно, преди някой да му направи три големи кръгли дупки в гърдите и корема.

— Хендрикс прекарва цялото си време в Мем — каза Гафън. — Той не вижда често такива неща. Току-що обсъждахме какво могат да означават тези малки белези.

— Гафън посочи няколко зачервени одрасквания по тялото. (Имаше ги и по ръцете, и по краката.

— Предположих, че са от бодлива тел — каза Хендрикс.

Гафън се усмихна тъжно.

— Бодлива тел — повтори той.

Аз не казах нищо. Знаех от какво са, но знаех също така, че човек без опит никога не би се досетил.

— Кога я докараха? — попитах аз.

Гафън погледна Хендрикс, после каза:

— В пет сутринта. Но изглежда, че смъртта е настъпила около полунощ. Това има ли значение? — обърна се той към Хендрикс.

Хендрикс отметна глава и прехапа устни. Гафън го поднасяше. Щях да възразя, но това беше стандартна процедура. Оскърбленията често минаваха за обучение в медицината. Знаеше го Хендрикс, знаеше го Гафън, знаех го и аз.

— Къде — попита Гафън — предполагаш, че е била цели пет часа след смъртта си?

— Не зная — каза тъжно Хендрикс.

— Досети се.

— Лежала е в легло.

— Невъзможно. Погледни къде се е съсирила кръвта^[4]. В никакъв случай не е лежала. Била е приседнала, леко наведена на една страна.

Хендрикс погледна отново трупа и пак тръсна глава.

— Намерили са я в канавката — каза Гафън. — На улица Чарлсън, на две пресечки от Комбат Зон. В канавката.

— О!

— Е — каза Гафън, — сега досещаш ли се от какво са белезите?

Хендрикс тръсна глава. Знаех, че това би могло да продължи вечно — Гафън можеше да го разиграва, докато му харесваше. Аз се изкашлях и казах:

— Всъщност, Хендрикс, те са от ухапвания на плъх. Много са характерни — дълбоко пробождане и клиновидно разкъсване.

— Ухапвания от плъх! — повтори той приглушено.

— Живей и се учи! — каза Гафън и погледна часовника си. — Трябва да вървя. Радвам се, че се срещнахме, Джон.

Той смъкна ръкавиците от ръцете си и се изми, след това се върна при Хендрикс, който все още разглеждаше дупките от куршумите и следите от ухапванията.

— Била е в канавката цели пет часа?

— Да.

— Полицията ли я е открила?

— Да, предполагам.

— Кой го е направил?

Гафън изсумтя:

— Ти ми кажи. Боледувала е от сифилис в начален стадий. Лежала е в тази болница пет пъти заради възпаление на тръбите.

— Възпаление на тръбите?

— РИД^[5].

— Когато са я намерили — каза Гафън, — е имала 40 долара в сутиена си.

Той погледна Хендрикс, поклати глава и излезе от залата. Когато останахме сами, Хендрикс попита:

— Все още не разбирам. Означава ли това, че е била проститутка?

— Да — казах аз. — Била е простреляна и оставена да лежи пет часа в канавката, където са я гризали плъхове.

— О!

— Случва се — казах аз. — Доста често.

Двукрилата летяща врата се отвори и някакъв човек вкара вътре покрито с бяло платно тяло. Той ни погледна:

— Рандъл?

— Да — каза Хендрикс.

— Коя маса искате?

— Средната.

— Добре.

Той приближи количката, после премести трупа върху тясната маса, поставяйки първо главата, после краката. Тялото беше вече вдървено. Мъжът бързо вдигна плата, сгъна го и го остави на количката.

— Трябва да се подпишете — каза той на Хендрикс и му подаде формуляр.

Хендрикс се подписа.

— Не съм много добър в съдебната медицина — каза той. — Правил съм досега само една такава аутопсия и беше при трудова злополука. Човекът бе ударен по главата и убит по време на работа, но беше много по-различно от това…

— Как ви избраха за днешната?

— Просто случайно, предполагам. Чух, че Уестън ще я прави, но очевидно няма да е той.

— Лайлънд Уестън?

— Да.

Уестън беше главният патолог на Сити Хоспитъл — забележителен възрастен човек и вероятно най-добрият специалист в Бостън.

— Е — каза Хендрикс. — Можем да започваме.

Той отиде до мивката и започна дълго и старателно да търка ръцете си.

Винаги са ме дразнели патолозите, които толкова усърдно се мият преди аутопсия. Това ги прави да изглеждат като карикатури на хирурзи: идиотската обратна страна на медала — мъж, облечен в униформа на хирург, с торбести панталони и блуза с къс ръкав и шпиц деколте, чистещ ръцете си, преди да оперира пациент, който отдавна не го е грижа дали това ще бъде направено в стерилна обстановка. Но в случая на Хендрикс знаех, че това е само отлагане на началото.

* * *

Аутопсиите никога не са приятни. Те са всъщност депресиращи, когато дисецираният човек е млад и привлекателен като Керън Рандъл. Тя лежеше гола по гръб и русата й коса плуваше във водата. Бистрите й сини очи се взираха в тавана. Докато Хендрикс привършваше с миенето, аз разглеждах тялото и докосвах кожата. Беше студена и гладка, сиво-бяла на цвят. Точно такава, каквато се очаква да бъде на момиче, умряло от загуба на кръв.

Хендрикс провери дали има филм във фотоапарата, после ми махна да се отдръпна, докато правеше три снимки от различни ъгли.

— Имаш ли картона й? — попитах аз.

— Не. У стария е. Всичко, което имам, е от амбулаторния картон.

— И то е…?

— Клинична диагноза на смърт, настъпила вследствие на вагинален кръвоизлив, усложнен от свръхчувствителност.

— Свръхчувствителност? Защо?

— Убий ме, не знам — каза Хендрикс. — Нещо се е случило в амбулаторията, но не можах да разбера какво.

— Това е интересно — казах аз.

Хендрикс привърши със снимките и отиде до черната дъска. Повечето от лабораториите имат черни дъски, на които патолозите могат да записват наблюденията си, докато работят — видими белези по тялото, тегло, външен вид на органите и др. Той отиде до дъската, написа „Рандъл, Керън“ и номера на случая. В тоя момент в стаята влезе още един човек. Познах плешивата и изгърбена фигура на Лайлънд Уестън. Той беше на около шейсет години, близо до пенсия, и въпреки че беше прегърбен, бе енергичен и жизнен. Здрависа се припряно с мен, после с Хендрикс, който, изглежда, си отдъхна, като го видя.

Уестън пое аутопсията. Започна, както винаги, обикаляйки половин дузина пъти около трупа, като се взираше в него изпитателно и мърмореше под носа си. Накрая се спря и ме погледна.

— Джон, ти прегледа ли я?

— Да.

— Какво констатира?

— Наскоро е наддала на килограми. Има стрии по бедрата и гърдите. Освен това е с наднормено тегло.

— Добре — каза Уестън. — Нещо друго?

— Има интересна разлика в цвета на космите — руса е, но има тънка линия от тъмни косми над горната устна и под мишниците — изглеждат като след бръснене.

— Добре — каза Уестън, мърморейки. Той изкриви устни в лека усмивка — усмивката на стария ми учител. Уестън беше учил повечето от патолозите в Бостън по едно или друго време.

— Но си изпуснал най-важното. — Той посочи гладко обръснатия триъгълник.

— Правили са й аборт — каза Хендрикс. — Всички го знаят.

— Никой — каза Уестън строго — не знае нищо, докато не се направи аутопсията. Не можем да си позволим предварителна диагноза — той се усмихна. — Това е патент само на клиницистите. — Той си взе чифт ръкавици и продължи: — Тази аутопсия ще бъде най-добрата и най-акуратно направената, защото Дж. Д. Рандъл ще я гледа под лупа. — Той преглеждаше триъгълника внимателно. — Трудно може да се разбере защо е била обръсната — дали заради операцията, или по лични причини. В конкретния случай можем да отбележим, че е внимателно направено, без каквито и да е порязвания и остатъци от косми. Това е показателно: няма сестра в света, която може да направи предоперационно бръснене на окосмен район като този, без да пропусне поне малки кичурчета. Сестрите винаги бързат, а малките косъмчета нямат значение, така че…

— Обръснала се е сама — каза Хендрикс.

— Вероятно — отвърна Уестън. — Разбира се, това не означава, че й е правена операция, но трябва да го имаме предвид.

Той продължи аутопсията, работейки бързо и уверено. Измери ръста и теглото на момичето. Като се вземеха предвид загубените течности, тежеше твърде много. Уестън записа данните на дъската и направи първия разрез.

Стандартният разрез при аутопсия е с Y-видна форма — разрезите започват от двете рамена и се срещат по средата на тялото при последните ребра, след което продължават като единичен разрез до срамната кост. Кожата и мускулите се обелват на три ленти; ребрата се отварят, за да разкрият дробовете и сърцето; коремът е също широко отворен.

След това последователно се връзват и отрязват сънните артерии, хранопроводът, трахеята, отрязват се и фаринксите и цялата вътрешност — сърце, дробове, стомах, черен дроб, далак, бъбреци и черва — се изтръгват с едно движение.

После изкорменото тяло се зашива. Тогава извадените органи могат да бъдат изследвани на спокойствие и части от тях да бъдат наблюдавани под микроскоп. Докато патологът прави това, помощникът срязва скалпа, отваря черепната кутия и изважда мозъка, ако е получено разрешение за мозъчна дисекция.

В този момент осъзнах: тук нямаше помощник. Споменах това на Уестън.

— Точно така — каза той. — Ще направим всичко сами.

Гледах, докато Уестън правеше разреза. Ръцете му леко трепереха, но въпреки това работеше изключително бързо и уверено. При разрязването на корема бликна кръв.

— Бързо! — каза той. — Смукател.

Хендрикс донесе специална бутилка, към която беше прикрепен смукателен маркуч. Коремната течност — тъмночервена, почти черна — беше събрана и измерена в бутилката. Бяха изтеглени почти три литра.

— Щеше ми се да имахме картона й — каза Уестън. — Бих искал да знам колко литра са й прелели в Отделението за бърза помощ.

Кимнах. Нормалният обем на кръвта в обикновените случаи е само около пет литра. Наличието на толкова кръв в корема предполагаше някъде перфорация.

Когато течността беше събрана, Уестън продължи дисекцията, премествайки вътрешните органи в тава от неръждаема стомана. Занесе ги до мивката, изми ги и ги заразглежда един по един, започвайки от щитовидната жлеза.

— Странно — каза той, държейки я в ръцете си. — Струва ми се, че тежи не повече от петнайсет грама.

Нормалното тегло на щитовидната жлеза беше между двайсет и трийсет грама.

— Но вероятно е в границите на допустимото отклонение. — Той я разряза и огледа повърхността й. Не видяхме нищо необичайно.

Тогава той сряза трахеята и я разтвори чак до разклонението й в белите дробове, които бяха уголемени и белезникави вместо нормалното розово-лилави.

— Анафилаксия — каза Уестън. — Систематична. Да имате представа дали е била алергична към нещо?

— Не — отговорих.

Хендрикс си водеше бележки. Уестън сръчно проследи бронхите надолу към дробовете, после отвори белодробните артерии и вени.

Той продължи към сърцето, като с два кръгли разреза от дясната и лявата му страна разкри и четирите камери.

— Съвсем нормални.

После отвори и коронарните артерии. Бяха широки и чисти, с почти незабележими следи на атеросклероза.

Всички органи бяха нормални, докато стигна до матката. Тя беше лилаво-синкава от кръвоизлива, не много голяма, с размера и формата на круша, с яйчниците и яйцепроводите, водещи към нея. Когато Уестън я обърна в ръцете си, видяхме разреза през ендометриума и мускула.

Това обясняваше кървенето в перитонеалната кухина.

Но аз бях обезпокоен от размера. Това не беше матка на бременна, още повече на бременна в четвъртия месец. В четвъртия месец зародишът е дълъг около 15 см, с биещо сърце, с очи и лице и оформящи се кости. Матката би следвало да бъде значително по-голяма.

Уестън си мислеше същото.

— Разбира се — каза той, — вероятно е получила окситоцин в Отделението за бърза помощ, но въпреки това е дяволски странно.

Той разряза стената на матката и я отвори. Вътрешната й повърхност беше внимателно й добре остъргана; очевидно перфорацията беше получена впоследствие. Сега вътрешността на матката беше пълна с кръв и многобройни полупрозрачни жълтеникави късове.

— Пилешки мазни съсиреци — пророни Уестън. — Получени са след смъртта. — Той изчисти кръвта и парчетата и внимателно изследва остърганата вътрематочна повърхност. — Не е направено от абсолютен аматьор — продължи той. — Някой е знаел поне основните принципи на кюртажа.

— С изключение на перфорацията.

— Да, с изключение на това. Е, вече знаем със сигурност поне едно нещо — не го е направила сама.

Това беше много важно. Голяма част от острите вагинални кръвоизливи са резултат от опитите на жените сами да си предизвикат аборт с лекарства, солени разтвори, сапуни, игли за плетене и други приспособления. Но Керън не би могла Да се изстърже сама по този начин. Той изискваше пълна упойка за пациентката.

— Това прилича ли ви на матка на бременна жена? — попитах аз.

— Съмнявам се — каза Уестън. — Много се съмнявам. Но да проверим яйчниците.

Уестън разряза яйчниците, търсейки жълтото тяло, което остава, след като се отдели яйцеклетката, но не го намери. Само по себе си това не означаваше нищо; жълтото тяло започваше да дегенерира след третия месец, а се предполагаше, че момичето е било бременно в четвъртия.

Помощникът влезе и попита Уестън:

— Да зашивам ли вече?

— Да — отвърна Уестън. — Може.

Помощникът заши разрезите, после уви тялото с чист чаршаф.

— Няма ли да изследвате мозъка? — обърнах се аз към Уестън.

— Нямам разрешение — отговори той.

Въпреки изискването за аутопсия обикновено не се настояваше за изследване на мозъка, освен ако случаят не предполагаше евентуални нервни заболявания.

— Но аз си мислех, че семейство Рандъл, потомствени лекари…

— О, Дж. Д. Рандъл е съгласен. Мисис Рандъл не позволява. Тя просто отказва да се пипа мозъкът, категорично отказва. Вие познавате ли я?

Поклатих глава.

— Супержена — каза Уестън сухо.

Той се върна към органите, проследявайки стомашно-чревния тракт от глътката към ануса. Беше съвсем нормален. Тръгнах си, преди да приключи. Бях видял, каквото исках да видя, и знаех, че заключителният доклад щеше да бъде двусмислен. Не биха могли да се позоват на главните вътрешни органи на Керън Рандъл, за да докажат, че със сигурност е била бременна.

Това беше странно.