Майкъл Крайтън
Аборт (28)

Три

Пристигнах в патологичните лаборатории Малори в три. Първият човек, когото срещнах, беше Уестън. Изглеждаше уморен. Поздрави ме с крива усмивка.

— Какво откри? — попитах.

— Тестовете за бременност са отрицателни.

— Нима?

— Да. — Той вдигна папката с патологичния протокол и я прелисти. — Няма основания за каквито и да е съмнения.

— Позвъних тук по-рано и ми казаха, че е била бременна в третия месец.

— С кого говори? — попита внимателно Уестън.

— Със секретарката.

— Трябва да е било грешка.

— Сигурно — казах аз.

Той ми подаде папката.

— Искаш ли да видиш и предметните стъкла?

— Да, моля те.

Отидохме в патологичната картотека — дълга стая, разделена на отделни кабинки, където патолозите държаха микроскопите и предметните стъкла и пишеха докладите си след аутопсиите. Спряхме пред една кабинка.

— Ето ги — Уестън посочи кутия с предметни стъкла. — Любопитен съм да разбера мнението ти за тях, след като ги прегледаш.

Той си тръгна, а аз седнах пред микроскопа, включих лампичката и започнах да работя. В кутията имаше около 30 предметни стъкла с проби от по-важните органи. Шест среза бяха взети от различни части на матката. Започнах от тях. Веднага се виждаше, че не е имало бременност. Ендометриумът не беше хиперпластичен. Най-малкото изглеждаше неактивен и атрофичен, с тънък пролиферативен слой, малко жлези и намалено кръвоснабдяване. Прегледах още няколко предметни стъкла, за да съм сигурен. Всички бяха еднакви. Някои съдържаха тромбози от остъргването, но това беше единствената разлика.

Докато наблюдавах предметните стъкла, аз размишлявах усилено. Момичето не е било бременно, но е било убедено, че е. Затова мензисът е спрял. Това обясняваше заспалия вид на ендометриума. Но какво беше причинило спирането на мензиса? Прехвърлях наум различните възможности.

Незабавно се сетих, че неврогенните фактори са от решаващо значение за момиче на нейната възраст. Напрежението и възбудата от започването на училище и преместването в нова среда може временно да са потиснали менструацията, но не и за цели три месеца и не с характерните промени — напълняване, промяна в окосмяването и т.н. После идваха хормоналните отклонения — адренален вирилизиращ синдром, Щайн-Левентал, радиация. Поради една или друга причина всички изглеждаха малко вероятни, но имах бърз начин да разбера. Трябваше да открия коя е истинската причина.

Сложих предметното стъкло с проба от надбъбречната жлеза на поставката на микроскопа. Имаше признаци на кортикална атрофия, особено в зона фасцикуларис. Зона гломерулаза изглеждаше нормална.

Това изключваше вирилизиращите синдроми и адреналния тумор.

После прегледах яйчниците. Промените тук бяха поразяващи. Фоликулите бяха малки, незрели, приличаха на увехнали. Целият орган, както и ендометриумът на матката, изглеждаше заспал.

Това изключваше Щайн-Левентал и тумор на яйчниците.

Накрая сложих под микроскопа предметното стъкло с проба от щитовидната жлеза. Атрофията на жлезата бе очевидна и на най-слабото увеличение. Фоликулите се бяха свили и ограничаващите ги клетки бяха ниски. Ясно изразен хипотиреидизъм.

Това значеше, че щитовидната жлеза, надбъбречната жлеза, яйчниците — всички бяха атрофирали. Диагнозата беше ясна, въпреки че причината за болестта не беше. Отворих папката и прочетох официалния доклад. Беше направен от Уестън. Стилът беше прям и делови. Стигнах до заключението. Беше отбелязал, че ендометриумът е оскъден и изглежда анормален, но според него другите жлези имаха относително нормален вид, със съмнения за атрофични промени.

Затворих папката и отидох да го потърся.

* * *

Кабинетът му беше голям, пълен с наредени по стенните рафтове книги и много подреден. Той седеше зад старо тежко бюро и пушеше лула; осанката му вдъхваше уважение и респект.

— Откри ли нещо смущаващо?

Поколебах се за миг. Питах се дали не крие и той нещо, дали не се е присъединил към другите, които искаха да обвинят Арт несправедливо. Реших, че е невъзможно. Уестън не можеше да бъде купен — не и на неговата възраст, не и с неговата репутация. Пък и не беше особено близък със семейство Рандъл. Нямаше никакви причини да фалшифицира доклада.

— Да — казах. — Бях смутен от заключението ви.

Той спокойно изпусна облаче дим с лулата си.

— О!

— Да. Току-що прегледах пробите и те ми се сториха доста атрофичнн. Помислих си, че вероятно…

— Добре, Джон. Знам какво ще кажеш — каза Уестън, подсмихвайки се. — Ти си си помислил, че вероятно ще поискам да ги видя отново. — Той ми се усмихна. — Преглеждал съм ги вече два пъти. Това е важна аутопсия и я направих толкова внимателно, колкото можах. Когато за пръв път изучавах предметните стъкла, имах чувството, както и ти, че е налице хипопитуитаризъм, засегнал трите важни органа — щитовидната жлеза, надбъбречната жлеза и половите жлези. Чувството ми беше много силно, затова се върнах към целите органи. Както ти самият казваш, промените при тях не са ясно изразени.

— Възможно е болестта да е в начален стадий — казах аз.

— Да, така е. Точно това усложнява нещата. Добре би било да се прегледа мозъкът, да се потърсят признаци за тумор или инфаркт. Но вече е невъзможно — тялото беше кремирано тази сутрин.

Той се усмихна отново.

— Седни, Джон. Изнервям се, като стърчиш така. — След като седнах, той продължи: — Така или иначе, прегледах целите органи и пак се върнах към пробите. Този път не бях толкова сигурен. Не бях напълно убеден. Така че проверих някои стари случаи на панхипопитуитаризъм, прегледах предметните им стъкла и накрая изследвах предметните стъкла на Рандъл за трети път. Все имах чувството, че не мога да бъда сигурен за диагноза нефункциониране на хипофизата, но колкото повече гледах, толкова по-сигурен ставах. Нужни ми бяха още доказателства — патология на мозъка, рентгенови лъчи или кръвни хормони. Затова се обадих на Джим Мърфи.

— Нима?

— Да. — Лулата му угасна и той я запали отново. — Подозирах, че си взел кръвната проба, за да пуснеш естрадиолови тестове, и че ще хванеш Мърфи да ги направи. Исках да знам също така дали не си решил да провериш нивата и на другите хормони — ТСХ, АКТХ, Т4 — нещо, което би могло да помогне.

— Защо просто не ми се обади?

— Звъних, но в лабораторията не знаеха къде си.

Кимнах. Всичко, което беше казал, имаше смисъл.

Усещах как тялото ми бавно се отпуска.

— Между другото — каза Уестън, — разбрах, че преди известно време са правени няколко черепни снимки на Керън Рандъл. Имаш ли представа какво са показали?

— Нищо — казах. — Всичко е съвсем нормално.

— Жалко — въздъхна Уестън.

— Въпреки това има нещо интересно.

— Какво е то?

— Снимките били поръчани, защото се е оплаквала от замъглено зрение.

Уестън въздъхна отново.

— Джон, знаеш ли коя е най-честата причина за замъглено зрение?

— Не.

— Недоспиването. — Той премести лулата в единия край на устата си и я хвана със зъби. — Какво би направил, ако беше на моето място? Да поставиш диагноза въз основа на оплакване, което не е хванато на рентген.

— Предметните стъкла навеждат на други изводи — напомних му аз.

— Да, но само навеждат — той бавно поклати глава. — Случаят е твърде заплетен, Джон. Няма да го усложня още повече с диагноза, за която не съм сигурен. Та нали, в края на краищата, могат да ме извикат в съда да я защитавам? По-добре да не си протягам врата. Ако обвинението или защитата пожелаят патолог да прегледа материала отново и той поиска да изложи собствения си врат, чудесно. Материалът е тук за всеки, който иска да го види. Но аз няма да го направя. Годините, прекарани от мен в съдебната зала, ме научиха поне на едно нещо.

— И какво е то?

— Никога не заемай позиция, особено ако не си сигурен, че може да бъде защитена от всяка яростна атака. Този съвет повече подхожда за генерал — каза той, усмихвайки се, — но всъщност съдебната зала не е нищо повече от много цивилизована война.