Майкъл Крайтън
Аборт (26)

Едно

Веднъж на месец Създателят се смиляваше над „Люлката на свободата“ и позволяваше на слънцето да огрее Бостън. Днес беше точно този ден: хладен, искрящ, ясен, със свеж есенен въздух. Събудих се с добро настроение и с острото усещане, че нещо ще се случи.

Закусих обилно с две яйца, които изядох с виновно ожесточение, поглъщайки всичкия им холестерол. После отидох в кабинета си, за да си направя плана за деня. Започнах със съставянето на списък на всички, с които се бях срещал, като се опитвах да реша дали някой от тях не изглежда подозрителен. Никой не ми се стори такъв.

При аборта обикновено първият заподозрян като извършител е самата жена, тъй като много от тях се опитват да предизвикат аборта сами. Аутопсията показа, че Керън е била упоена за операцията, следователно не го беше направила сама.

Брат й е знаел как да го направи, но по това време е бил на смяна. Можех да проверя дали не лъже по всяко време, но засега нямах причини да не му вярвам. Питър Рандъл и Дж. Д. не биваше да се изключват, ако трябваше да се следва обичайният ход на процедурата, но не можех да си представя някак си, че някой от тях може да направи такова нещо. После идваше ред на Арт или на някой от приятелите на Керън от Бийкън Хил, или на някой, за чието съществуване не подозирах.

Взирах се в списъка известно време, след което се обадих в Малори Билдинг в Сити. Алис не беше там. Разговарях с някаква друга секретарка.

— Имате ли диагнозите от патологията на Керън Рандъл?

— Знаете ли номера на случая?

— Не знам.

— Много неприятно — каза тя. — Това би могло да ми помогне.

— Моля ви, проверете го въпреки това.

Знаех прекрасно, че секретарката имаше файл пред себе си, на който бяха систематизирани всички приключили случаи от последния месец, подредени по азбучен ред и по номера. Нямаше да представлява никакъв проблем за нея. След дълга пауза тя каза:

— Ето това е. Вагинален кръвоизлив вследствие на перфорация на матката и разкъсвания, причинени от дилатация и кюртаж на тримесечна бременност. Вторичната диагноза е системна анафилаксия.

— Разбирам — казах аз, мръщейки се. — Сигурна ли сте?

— Просто чета това, което пише — каза тя.

— Благодаря.

Затворих телефона, чувствайки се странно. Джудит ми подаде чаша кафе.

— Какво стана?

— Според доклада от аутопсията Керън Рандъл е била бременна.

— Така ли?

— Да.

— А не е ли била?

— Според мен не.

Знаех, че е възможно да бъркам. Това можеше да се докаже при изследването с микроскоп, щом грубият преглед не бе доказал нищо.

Резултатът ми се струваше невероятен.

Обадих се в лабораторията на Мърф, за да разбера дали не бе приключил с хормоналното изследване на кръвта. Не беше. Нямало да бъде готово преди следобеда. Казах, че ще му позвъня отново. После отворих телефонния указател и проверих адреса на Анджела Хардинг. Тя живееше на Чеснът Стрийт. Много удобен адрес. Отидох да я видя.

* * *

Чеснът Стрийт е след Чарлз, близо до подножието на Хил. Това е много спокоен квартал с градски къщи, антикварни и зеленчукови магазини и стилни ресторанти. Повечето от живеещите тук хора бяха млади специалисти — лекари, адвокати и банкери, които търсеха прилично за живеене място, но все още не можеха да си позволят да се преместят в Нютън или Уелсли. Останалите живущи бяха 50-60-годишни професионалисти, с вече пораснали и женени деца, което им позволяваше да се върнат отново в града. Ако човек живее в Бостън, трябва да живее на Бийкън Хил. Разбира се, тук имаше и ученици, но обикновено те бяха натъпкани по трима-четирима в малки апартаментчета — само по този начин можеха да си платят наема. Изглежда, по-възрастните жители харесваха учениците — те добавяха малко цвят и младост на квартала. Което ще рече, че харесваха учениците дотолкова, доколкото те се държаха прилично и изглеждаха чисти.

Анджела Хардинг живееше на втория етаж на къща без асансьор. Почуках на вратата. Отвори ми слабо, тъмнокосо момиче, облечено в минижуп и пуловер. Беше с нарисувано на бузата цвете и големи сини слънчеви очила.

— Анджела Хардинг?

— Няма я — каза момичето. — Закъснели сте. Тя вече излезе. Но може и да се обади.

— Казвам се Джон Бери, работя като патолог — представих се аз.

— А — момичето прехапа устни и ме погледна подозрително.

— Вие Бъбълс ли сте?

— Да. Откъде знаете? — попита тя, после щракна с пръсти: — Разбира се, бяхте със Суперхед снощи.

— Да.

Тя се дръпна от вратата.

— Влезте.

Стаята беше почти гола — имаше само едно канапе и две възглавници на пода; през една отворена врата се виждаше неоправено легло.

— Опитвам се да науча нещо за Керън Рандъл — казах.

— Дочух вече.

— Тук ли живяхте миналото лято?

— Да.

— Кога видяхте Керън за последен път?

— Не съм я виждала от месеци. Нито пък Анджела я е виждала.

— Анджела ли ви го каза?

— Да, разбира се.

— Кога?

— Снощи. Говорихме за Керън. Разбирате ли, току-що бяхме научили за нейната, ъъъ, злополука.

— Кой ви каза?

Тя сви рамене:

— Носят се слухове.

— Какви слухове?

— Че са я изстъргали лошо.

— Знаете ли кой го е направил?

— Хванали са някакъв лекар. Но това сигурно вече го знаете.

— Да — отговорих.

— Вероятно го е направил той — каза тя и сви рамене. После прибра черната си дълга коса от лицето. Имаше много бледа кожа. — Но не знам.

— Какво имате предвид?

— Е, Керън не беше глупачка. Тя знаеше, че има риск. Нали е минавала през това и преди, включително миналото лято.

— Аборт ли е правила?

— Да, точно така. После изпадна в депресия. Тогава на два пъти се надруса жестоко и се получиха усложнения. Това я разтърси. Знаеше, че е опасно, страдаше заради бебетата. Ние смятахме, че известно време след аборта не бива да се дрогира, но тя настоя и беше ужасно, наистина ужасно.

— Какво точно се случи?

— Един път тя беше ножът. Стържеше стаята и през цялото време пищеше, че е кървава, че всички стени са напръскани с кръв. Мислеше, че прозорците са бебета, които почервеняват и умират. Беше непоносимо.

— Вие какво направихте?

— Грижехме се за нея — Бъбълс сви рамене. — Какво можехме да направим?

Тя се пресегна към масата и взе бурканче, което се затваряше с телено клупче. Махна с клупчето и във въздуха се понесоха рояк балончета. Тя ги гледаше внимателно, докато те едно след друго бавно падаха на пода и се пукаха.

— Кой направи аборта миналото лято? — попитах.

Бъбълс се засмя:

— Не знам.

— Как се случи?

— Ами напомпаха я. Тя обяви, че ще се отърве от бебето, замина за ден и след това се върна, цялата засмяна и щастлива.

— И никакви проблеми?

— Никакви. — Тя пак направи рояк балончета. — Извинете ме за момент.

Бъбълс отиде в кухнята, наля чаша вода и я изпи с някакво хапче.

— Бях започнала да се „приземявам“, знаете ли? — каза тя.

— Какво взехте?

— Метидрин.

— На метидрин ли сте през цялото време?

— Точно като всички лекари — тя отметна назад косата си. — Винаги задавате въпроси.

— Откъде се снабдявате?

Бях видял капсулата. Беше най-малко пет милиграма. На черния пазар повечето от материала се продаваше по един милиграм.

— Забравете — каза тя. — Става ли? Просто забравете.

— Тогава защо ме оставихте да видя, че го пиете?

— Перчех се.

— Може и така да е. Керън на инжекции ли беше?

— Керън беше на всичко. — Бъбълс въздъхна. — Тя се боцкаше.

Трябва да съм изглеждал озадачен, защото момичето забоде пръст в ръката си, имитирайки венозна инжекция.

— Никой друг не се боцка. Керън надмина всички.

— Как се чувстваше после?

— Като в ада. Наистина изключваше. Дълбоки, много дълбоки потъвания.

— Изключена ли остана?

— Да. До края на лятото не го направи нито веднъж с момче. Сякаш се страхуваше.

— Сигурна ли сте?

— Да.

Огледах стаята.

— Къде е Анджела? Бих искал да говоря с нея.

— Навън. Точно сега и тя би желала да говори с вас.

— Защо? Някакви проблеми ли има?

— Не.

— Доколкото разбрах, тя е медицинска сестра.

— Точно така. Имате…

Точно в този момент вратата се отвори и в стаята се втурна високо момиче:

— Кучия му син го няма никъде. Крие се скапаният…

Като ме видя, тя спря.

— Здрасти, Андж — каза Бъбълс и кимна към мен. — Едно готино старче е дошло да те види.

Анджела Хардинг пресече бързо стаята, тръшна се на канапето и запали цигара. Носеше много къса черна рокля, мрежести чорапи и лачени ботуши. Имаше дълга тъмна коса и лице с класическа красота — изваяните черти на модел. Беше трудно да си я представя като медицинска сестра.

— Вие ли сте този, който се интересува от Керън?

Кимнах утвърдително.

— Андж, аз не му казах — обади се Бъбълс.

— Би ли ми донесла кола, Бъбълс? — попита Анджела. Бъбълс кимна и тихо отиде в кухнята. — Искате ли кола?

— Не, благодаря.

— Както желаете — тя сви рамене, смукна от цигарата си и я угаси. Движенията й бяха резки, но тя запазваше самообладание и лицето й излъчваше спокойствие.

— Не исках да говоря пред Бъбълс за Керън — започна приглушено тя. — Бъбълс доста се разстрои.

— За Керън?

— Да. Бяха много близки.

— А вие?

— Не чак толкова. Добро момиче, малко диво, но забавно. Най-напред губеше мярката. Решихме да живеем в една стая, ние трите. По-късно Бъбълс се премести при Суперхед, а аз не можех да се отърва от Керън. Не беше никак лесно.

— Защо?

— Беше много щура, направо луда.

Бъбълс се върна с колата:

— Не е вярно.

— Не и за теб. Пред теб тя се преструваше.

— Просто те е яд, защото…

— Да. Правилно, разбира се. — Анджела вирна глава, кръстоса крака и се обърна към мен:

— Тя говори за Джими. Той беше стажант в Отделението за бърза помощ.

— Това вашата служба ли е?

— Да — каза тя. — Между мен и Джими имаше нещо. Мисля, че беше красиво. Но Керън се намеси.

Анджела запали цигара, избягвайки погледа ми. Не можех да реша дали говори на мен или на Бъбълс. Очевидно двете момичета не бяха на едно мнение.

— Никога не бях допускала, че ще го направи — продължи Анджела. — Не и собствената ми съквартирантка. Искам да кажа, че все пак има правила…

— Тя го харесваше — каза Бъбълс.

— Да, предполагам. За някакви 72 часа.

Анджела стана и започна да се разхожда назад-напред из стаята. Роклята й стигаше едва до средата на бедрото. Беше зашеметяващо красиво момиче, много по-красива от Керън.

— Не си справедлива — каза Бъбълс. — Знаеш, че това, което казваш, е лъжа. Знаеш, че Джими…

— Не знам нищо. Знам само, че Джими сега завършва стажа си в Чикаго, а аз не съм с него. Може би, ако бях… — Анджела спря.

— Може би — обади се Бъбълс.

— Може би какво? — попитах аз.

— Това вече няма значение — каза Анджела.

— Кога видяхте Керън за последен път?

— Не си спомням. Трябва да е било някъде през август, преди тя да започне училище.

— И не сте се виждали миналата седмица?

— Не — отвърна тя, все още крачейки из стаята, като дори не забави крачка.

— Това е странно. Алън Зенър я е видял миналата неделя.

— Кой?

— Алън Зенър, един от приятелите й.

— Аха.

— И тя му казала, че идва насам.

Анджела и Бъбълс се спогледаха.

— Мръсен малък… — каза Бъбълс.

— Не е ли истина? — попитах.

— Не — отговори твърдо Анджела. — Не сме я виждали.

— Но той беше сигурен…

— Просто е променила решението си. За нея това беше нещо обичайно.

— Андж, виж какво…

— Ще ми донесеш ли още една кола?

Скритата заповед в гласа не можеше да се сбърка. Бъбълс покорно отиде за друга кола.

— Бъбълс е мило момиче — каза Анджела, — но е малко наивна. Тя обича нещата да имат добър край. Затова случилото се с Керън я притеснява толкова.

— Разбирам.

Тя спря да се разхожда и застана срещу мен. Тялото й застина в ледено спокойствие.

— Имате ли да ме питате още нещо?

— Просто исках да знам дали сте се видели с Керън.

— Не. Отговорът е не.

Аз се изправих.

— Добре. Благодаря ви за отделеното време.

Анджела кимна. Вече на вратата чух Бъбълс да казва:

— Тръгва ли си?

— Млъкни! — отвърна Анджела.