Майкъл Крайтън
Аборт (13)

Дванайсет

Слънцето залязваше и светлината в четириъгълния вътрешен двор се превръщаше в златножълта. Запалих цигара и се приближих към Рандъл. Очите му леко се разшириха, като ме видя, но все пак се усмихна.

— Доктор Бери.

Много приятелски. Протегна ръката си. Разтърсих я: суха, чиста, търкана старателно с вода и сапун до два инча над лакътя в продължение на десет минути. Ръка на хирург.

— Как сте, доктор Рандъл?

— Искали сте да ме видите?

Аз се намръщих.

— Секретарката ми каза — продължи той, — че сте минали през кабинета ми. За картона.

— А, да — отговорих аз. — Картона.

Той се усмихна любезно. Беше половин глава по-висок от мен.

— Мисля, че е най-добре да си изясним някои неща.

— Добре.

— Елате с мен.

Това ми прозвуча някак заповеднически. Сетих се, че хирурзите са последните автократи в обществото, на които в определени случаи се разрешава пълен контрол над дадени ситуации — когато те поемаха отговорността за живота и здравето на пациентите, за действията на персонала, за всичко.

Вървяхме обратно към паркинга. Имах чувството, че специално бе дошъл да ме види. Нямах представа откъде знаеше, че съм там, но бях убеден, че е така. Докато вървеше, той размахваше свободно ръцете си. Не знам защо ги загледах: огромни, непропорционални с останалата част на тялото, грамадни, ръце — дебели, космати и червени. Ноктите му бяха изрязани до изискваната за хирурзите дължина от един милиметър. Косата му бе подстригана късо, очите му бяха студени, сиви и делови.

— Напоследък няколко души ми споменаха името ви — каза той.

— Нима?

— Да.

Стигнахме паркинга. Колата му беше сребристо порше; той спря до нея и се облегна непринудено на лъскавата броня. Нещо в маниера му ми подсказваше, че не съм поканен да направя същото. Той ме изгледа за момент, без да продума, после погледът му се плъзна по лицето ми и той каза:

— Те се изказват ласкаво за вас.

— Радвам се да го чуя.

— Смятат ви за разумен човек с вярна преценка за нещата.

Свих рамене. Той се усмихна отново и попита:

— Тежък ден ли имахте?

— По-тежък от обикновено.

— Работите в Линкълн, нали?

— Да.

— Там имат високо мнение за вас.

— Опитвам се да си върша съвестно работата.

— Разбрах, че се справяте отлично.

— Благодаря.

Подходът му ме озадачаваше; не виждах накъде биеше. Не трябваше да чакам дълго.

— Мислили ли сте някога да смените болницата?

— Какво имате предвид?

— Може би има и други… възможности.

— Доволен съм от мястото си.

— Засега — каза той.

— Да, засега.

— Познавате ли Уилям Сюал?

Уилям Сюал беше главен патолог на Мем. Бе на 61 години и скоро щеше да се пенсионира. Открих, че съм се разочаровал от Дж. Д. Рандъл. Очевидно истинският му облик се разминаваше доста с представите ми за него.

— Да, чувал съм за Сюал — казах аз.

— Той скоро ще се пенсионира…

— Най-добрият специалист след него е Тимъти Стоун.

— Предполагам — каза Рандъл. — Той вдигна поглед към небето. — Но много от нас не са доволни от него.

— Не бях чувал.

Той се усмихна тънко.

— Това не е широко известно.

— И много от вас биха се радвали да работят с мен?

— Много от нас — каза внимателно Рандъл — търсят друг човек. Вероятно някой отвън, който да предложи нова концепция на болницата, да промени нещата наоколо, да ги извади от застой.

— Наистина ли?

— Така мислим — каза Рандъл.

— Тимъти Стоун е мой добър приятел — казах аз.

— Не виждам какво общо има това.

— Общото е — казах аз, — че не бих му подлял вода.

— Никога не бих ви и предложил да го направите.

— Нима? Тогава може би не схващам какво точно имате предвид?

Той се усмихна с приятната си усмивка.

— Може би.

— Бихте ли обяснили?

Той се почеса замислено по главата. Виждах, че се готви да сменя тактиката, да опита друг подход. Той се намръщи.

— Аз не съм патолог, Доктор Бери — каза той, — но имам някои приятели, които са.

— Не и Тим Стоун, обзалагам се.

— Понякога си мисля, че патолозите работят повече от хирурзите, повече от всички останали. Да бъдеш патолог, изглежда, означава целодневна непрекъсната работа.

— Може и да е вярно — отговорих.

— Изненадан съм, че имате толкова свободно време.

— Е, знаете как е — казах аз.

Започвах да се ядосвам. Първо опит да ме купи, после заплаха. Или да ме купи, или да ме изплаши. Но заедно с растящия гняв изпитвах и странно любопитство: Рандъл не беше глупак и знаех, че не би говорил по този начин с мен, ако не се страхуваше от нещо. За момент се запитах дали не бе направил аборта той самият, когато прекъсна мислите ми с въпрос:

— Имате ли семейство?

— Да — отговорих.

— От скоро сте в Бостън, нали?

— Винаги мога да си замина — казах аз, — ако патологичните проби ми се сторят прекалено безвкусни.

Прие го много добре. Не помръдна, не премести тежестта си от бронята на колата. Просто ме погледна със сивите си очи и отрони:

— Разбирам.

— Може би ще е по-добре да обясните и на мен.

— Много е просто. Интересувам се от мотивите ви. Разбирам приятелството, което ви свързва, дори мога да приема, че личните симпатии не ви позволяват да бъдете обективен. Възхищавам се на лоялността ви към доктор Лий, въпреки че бих се възхищавал повече, ако си бяхте избрали по-достоен обект. Но действията ви, изглежда, надхвърлят границите на лоялността. Какви са мотивите ви, доктор Бери?

— Любопитство, доктор Рандъл. Чисто любопитство. Искам да знам защо всички желаят да накиснат невинен човек. Искам да знам защо специалисти, посветени на обективното изследване на факти, могат да бъдат неточни и безотговорни.

Той бръкна в сакото си и извади кутия пури. Отвори я, измъкна една пура, смачка края й и я запали.

— Искам да сме сигурни — каза той, — че знаем за какво говорим. Доктор Лий прави аборти. Вярно е, нали?

— Вие говорите, аз слушам — казах аз.

— Абортите са забранени. Още повече, че като всяка хирургическа намеса крият в себе си определен риск за пациента. Дори и извършен от компетентно лице, а не от пиян…

— Чужденец — предложих аз.

Той се усмихна.

— Доктор Лий — продължи той — прави криминални аборти и личните му навици не вдъхват доверие. Като гражданин на щата неговите действия са подсъдни. Това е, което имам предвид, доктор Бери. Искам да зная защо душите наоколо, досаждайки на членовете на семейството ми.

— Не мисля, че е казано точно.

— И се правите на пълен глупак, докато имате да вършите по-полезни неща, заради които Линкълн Хоспитъл ви плаща заплата. Като всеки друг лекар имате задължения и отговорности. Вместо да си гледате работата, вие се месите в семейните ми проблеми, като всявате смут и се опитвате да издигнете димна завеса около един негодник, нарушил всички закони на медицината, човек, избрал да живее отвъд границите на закона, който се подиграва с моралните норми на обществото.

— Докторе — казах аз, — нека приемем, че това е чисто семеен проблем: какво бихте направили вие, ако дъщеря ви, вместо да отиде на аборт, бе дошла при вас с новината, че е бременна, и бе поискала мнението ви? Как бихте постъпили тогава?

— Няма смисъл от глупави предположения — каза той.

— Но вие със сигурност имате отговор.

Дж. Д. Рандъл стана пурпурночервен. Вените на врата му изпъкнаха над колосаната яка. Той стисна зъби и отговори:

— Това ли са истинските ви намерения? Да оклеветите семейството ми, воден от безумната надежда да помогнете на така наречения си приятел?

Свих рамене.

— Въпросът ви ми се струва уместен — казах аз. — Имате няколко възможности. — И аз започнах да ги изброявам на пръсти: — Токио, Швейцария, Лос Анджелис, Сан Хуан. А може би имате добър приятел в Ню Йорк или Вашингтон? Би било доста по-удобно. И по-евтино.

Той се обърна рязко и отключи вратата на колата си.

— Помислете за това — казах аз. — Помислете добре какво трябва да направите, за да опазите името си.

Той запали двигателя и ме погледна.

— Междувременно, докато мъдрувате над това, помислете и защо тя не е потърсила помощта ви.

— Моята дъщеря — каза той с треперещ от ярост глас, — моята дъщеря беше чудесно момиче. Беше красива и мила. Нямаше злоба или лоши мисли в главата й. Как се осмелявате да я принизявате до вашето…

— Ако е била толкова невинна и непокварена, как е забременяла?

Той тресна вратата, включи колата на скорост и форсира двигателя. Колата изрева и потегли в облак от яростен син дим.