Майкъл Крайтън
Аборт (41)

Едно

Чувствах се така, сякаш някой се беше опитвал да ми отреже главата, но не си беше свършил добре работата. Когато се събудих, потърсих сестрата и си поисках още морфин. С престорена търпелива усмивка тя каза, че не ми се полага, защото не съм в толкова тежко състояние. Пратих я да върви по дяволите. На нея това не й хареса, но тя също не ми харесваше. Протегнах се, напипах превръзките от едната страна на черепа и направих някои забележки. Тя и тях не одобри повече от предишната ругатня и си излезе. Скоро след това влезе Нортън Хамънд.

— Ти си бил страхотен бръснар — казах аз, като си пипнах главата.

— Мисля, че го направихме доста добре.

— С колко дупки?

— Три. В дясната страна на черепа. Доста кръв изтече. Спомняш ли си нещо?

— Не — отговорих.

— Ти беше сънен, повръщаше и едната ти зеница беше разширена. Не дочакахме рентгеновите изследвания, веднага направихме пробивите.

— О! А кога ще изляза от тук?

— След три или четири дни най-много.

— Шегуваш ли се? Три или четири дни?

— Засегната е мозъчната кора — каза той. — Това никак не е добре. Искаме да сме сигурни, че ще си починеш.

— Имам ли избор?

— Според някои хора — каза той — лекарите са най-лошите пациенти.

— Дай ми още морфин.

— Не може.

— Тогава дарвън.

— Не.

— А аспирин?

— Добре — каза той, — аспирин може.

— Истински аспирин, не захарни таблетки.

— Внимавай — каза той, — или ще изискаме психиатрична консултация.

— Няма да посмеете.

Той се засмя и излезе от стаята.

Дремнах малко, после при мен влезе Джудит. Отначало се държеше така, сякаш ми е сърдита, но това не трая дълго. Обясних й, че вината не е моя, а тя каза, че съм проклет глупак, и ме целуна.

След това дойде полиция. Аз се преструвах на заспал, докато не си отидоха. Вечерта сестрата донесе вестници и аз ги прегледах за нови съобщения за Арт. Нямаше. Само пикантни истории за Анджела Хардинг и Роман Джонс. Нищо друго. Джудит се отби отново по време на вечерната визитация и ми съобщи, че Бети и децата са добре и че Арт ще бъде освободен на другия ен. Казах, че това е страхотна новина, и тя ми се усмихна.

* * *

Човек няма реална представа за времето, когато лежи в болница. Дните се преливат един в друг, все едни и същи — температури, хранене, лекарски визитации, пак температури, пак хранене — това беше всичко. Сандърсън дойде да ме види, също и Фриц, и някои други хора. Пристигна и полицията, само че този път не можех да се правя на заспал. Казах им всичко, което знаех, а те слушаха и си записваха. Към края на втория ден се почувствах по-добре. Укрепнах, главата ми се проясни и спях по-малко. Похвалих се на Хамънд, а той само изсумтя и каза да изчакам още един ден. Арт Лий дойде да ме види след обяда. Той се усмихваше с обичайната си крива усмивка, но този път изглеждаше уморен. И състарен.

— Здравей — поздравих го аз. — Как се чувства човек навън?

— Добре. — Той ме погледна въпросително: — Много ли те боли?

— Вече не.

— Съжалявам, че се случи.

— Всичко е наред. Дори ми беше интересно. Моят пръв епидурален хематом.

Замълчах. Имаше един въпрос, който исках да му задам. Бях премислил много неща и се обвинявах за глупавите си грешки. Най-голямата беше, че извиках репортера в къщата на Лий онази вечер. Това, разбира се, беше много лошо, но имаше и други лоши неща, за които исках да поговорим. Вместо това казах:

— Предполагам, че за полицията случаят е приключен?

Той кимна.

— Роман Джонс е снабдявал Анджела. Той я е накарал да направи аборта. Когато се случило нещастието и ти си започнал да любопитстваш, той отишъл в дома на Анджела вероятно с намерението да я убие. Решил, че го следиш, и те подредил. Тогава нахълтал при Анджела и я погнал с бръснача. Това е всичко, което се е случило с твоето чело.

— Добре.

Анджела се е отбранявала с кухненски нож и го е понарязала малко. Трябва да е било интересна гледка — той с бръснача, а тя с кухненския нож. В крайна сметка успяла да го удари с един стол и да го бутне през прозореца.

— Тя ли ти каза?

— Да.

Поклатих глава. Спогледахме се за миг.

— Високо ценя помощта ти, Джон, в цялата тази история.

— За тебе винаги. Сигурен ли си, че наистина беше помощ?

Той се усмихна:

— Аз съм свободен човек.

— Не това имах предвид.

Той вдигна рамене и седна на ръба на леглото.

— Не си виновен, че случаят се разгласи. А аз и без друго съм уморен от този град. Трябва ми някаква промяна.

— Къде ще отидеш?

— Вероятно ще се върна в Калифорния. Искам да живея в Лос Анджелис. Може би ще акуширам на филмови звезди.

— Звездите не раждат. Те имат импресарии.

Той се засмя. За миг долових някогашния му смях — израз на задоволство в случаите, когато е чул нещо забавно или е налучкал остроумния отговор. Щеше да каже нещо, но се отказа и се загледа в пода. Смехът му секна.

— Ходил ли си в кабинета си? — попитах аз.

— Да. Просто за да го затворя. Уреждам преместването.

— Кога заминаваш?

— Следващата седмица.

— Толкова скоро?

— Не ми се стои повече.

— Да, разбирам те — кимнах аз.

* * *

Вероятно всичко, което последва, беше резултат от моя гняв. Това беше мръсна работа, която направо вонеше, и би трябвало да я зарежа. Просто нямаше нужда да продължавам. Трябваше да оставя нещата такива, каквито са и да ги забравя. Джудит искаше да организира прощално парти в чест на Арт. Аз бях против. Казах й, че той определено няма да одобри тази идея. Всичко това ме изнерви.

На третия ден в болницата аз толкова хленчих на Хамънд, че той най-накрая се съгласи да ме изпише. Предполагам, че и сестрите му се бяха оплаквали от мен. Изписаха ме, следобед. Джудит ми донесе дрехи и потеглихме към къщи.

— На следващия ъгъл завий вдясно — казах аз.

— Защо?

— Трябва да спра.

— Джон…

— Хайде, Джудит. Да спрем за малко. Само за малко.

Тя се намръщи, но на ъгъла все пак зави. Казах й да минем през Бийкън Хил към улицата на Анджела Хардинг. Пред дома й имаше спряла полицейска кола. Слязох и се качих на втория етаж. Пред вратата стоеше ченге.

— Доктор Бери от Малори — казах с официален тон. — Взети ли са вече кръвните проби?

Ченгето погледна объркано.

— Кръвните проби?

— Да, от петната от кръв в стаята. Сухите проби. За изследване на фактор 26. Нали знаете?

Той поклати отрицателно глава. Не знаеше нищо.

— Доктор Лейзър се интересуваше от тях. Прати ме да проверя.

— Не знам нищо — каза ченгето. — Имаше някакви момчета от болницата вчера. Май са онези там.

— Не. Те са дерматолози.

— Ъхъ. Е, най-добре проверете сам. — Той ми отвори вратата и допълни: — Само не пипайте нищо. Те вземат отпечатъци.

Влязох в апартамента. Бъркотията беше пълна — обърнати мебели, кръв по канапета и маси. Трима души разглеждаха една чаша. Насипваха прах в нея и го издухваха, след това снимаха отпечатъците. Единият ме погледна.

— Мога ли да ви помогна с нещо?

— Да — отговорих. — Столът…

— Там е — каза той, като сочеше с пръст стола в ъгъла. — Но не го пипайте.

Отидох до него и го разгледах. Обикновен дървен кухненски стол, но със солидна конструкция. Имаше малко кръв по единия му крак. Погледнах тримата мъже.

— Взехте ли вече отпечатъци от него?

— Да. Странна работа. В тая стая има стотици отпечатъци на стотици хора. Ще ни отнеме години да разгадаем всичко. Но има две неща, от които не можем да вземем отпечатъци — този стол и дръжката на външната врата.

— Как така?

Мъжът вдигна рамене.

— Избърсано.

— Избърсано?

— Да. Някой е избърсал стола и дръжката на вратата. Както и да е, така стоят нещата. Дяволски странно. Нищо друго не е избърсано, дори и ножът, с който си е прерязала вените.

Аз кимнах.

— Идвали ли са вече момчетата за кръвните проби?

— Да, дойдоха и си отидоха.

— Окей. Мога ли да се обадя по телефона? Искам да проверя в лабораторията.

— Разбира се.

Отидох до телефона, вдигнах слушалката и набрах прогнозата за времето. Когато чух глас, казах:

— Дайте ми-доктор Лейзър.

— … слънчево и прохладно, с откъслечна облачност. Късно следобед…

— Фред, Джон Бери е. В стаята съм…

— … с 50% влажност.

— Да, казаха, че пробите са били взети вече. Сигурен ли си, че още не си ги получил?

— … утре ясно и студено…

— Е, ще се видим. Добре, точно така. Чао.

Затворих и се обърнах към тримата мъже.

— Благодаря — казах аз.

— За нищо.

Никой не ми обърна внимание, когато си тръгнах. Никой не го беше грижа. Хората там си вършеха работата. Бяха вършили такива неща и преди това десетки и стотици пъти. Беше просто рутинна работа.