Майкъл Крайтън
Аборт (49)

Приложение 7
Медицинска етика

Днес в медицината има четири главни морални въпроса, засягащи провеждането на медицинската практика. Единият е абортът. Другият е евтаназията — прекратяването на живота на пациент, болен от смъртоносна и неизлечима болест. Третият засяга обществената отговорност на лекарите да осигуряват медицинска помощ на колкото може повече хора. Четвъртият засяга определението за смърт.

Интересното е, че всички тези проблеми са нови. Те са резултат на развитието на новите технологии, на морала и на правните постановки, които възникнаха през последното десетилетие.

Например сега към болничните аборти трябва да се отнасяме като към относително нескъпа и безопасна процедура, с процент на смъртност подобен на този при вадене на зъб. Невинаги е било така, но в съвременния контекст е, и следователно трябва да се съобразяваме с това.

Евтаназията някога е била много по-малък проблем. Когато лекарите имаха по-малко животоподдържащи средства, изкуствени респиратори и знания за електролитните баланси, пациентите с неизлечима болест умираха по-бързо. Сега медицината е изправена пред факта, че човек може технически да бъде поддържан жив за неограничен период, въпреки че може никога да не бъде излекуван. Следователно, лекарите трябва да решат дали и за колко време да се прилага поддържаща терапия. Това е проблем, защото лекарите по традиция се чувстват задължени да поддържат живота на своите пациенти толкова дълго, колкото е възможно, като използват всяка достъпна техника. Сега нравствеността и дори хуманността на този подход трябва да се постави под съмнение.

Оттук възникват и следните въпроси: дали пациент, страдащ от неизлечима болест, има право да откаже поддържаща терапия; дали пациент, изправен пред седмици или месеци на непосилна болка, има право да поиска лесна и безболезнена смърт; дали пациент, който се е оставил в ръцете на лекарите, има право на решаваща дума върху собственото си съществуване?

Социалната отговорност от съвременна гледна точка — отговорността към обществото, не само към индивида, е нещо съвсем ново за медицината. В миналото бедните пациенти били лекувани от милосърдни лекари или въобще не били лекувани; сега нараства чувството, че медицинската помощ е право, а не привилегия. Увеличава се броят на пациентите, които някога биха разчитали на благотворителност, а сега са обхванати от здравни застраховки или от Медикеър^[1]. Лекарят днес е принуден да обмисли отново ролята си не само за тези пациенти, които могат да си позволят да потърсят помощта му, но и за всички хора в обществото. С това е свързано и нарасналото значение на превантивната медицина.

Определението за смърт е проблем със самостоятелна причина: трансплантацията на органи. Откакто хирурзите станаха по-опитни при трансплантирането на органи от починали хора на живи пациенти, въпросът кога човек е мъртъв става критичен, защото органите трябва да бъдат взети от мъртвия колкото се може по-бързо. Старите, примитивни индикатори — липса на пулс и дихателна дейност, са заменени с липса, на ЕКГ^[2] активност или плоска ЕЕГ^[3], но въпросът все още не е решен и може да остане такъв задълго.

Има още един проблем на медицинската етика, засягащ лекарите и производителите на лекарства. Той прилича на дърпане на въже с четири края, включващо пациента, лекаря, правителството и производителя на лекарства. Изходът от този проблем засега е неясен.