Майкъл Крайтън
Аборт (29)

Четири

Трябваше да намеря Сандерсън. Бях му обещал да се видим, а и сега отчаяно се нуждаех от съвета му. Но като влизах във фоайето на Линкълн Хоспитъл, първия човек, когото срещнах, беше Хари Фалън.

Той се промъкваше надолу по един коридор, облечен в шлифер и със захлупена над челото шапка. Хари беше интернист с дълъг стаж в покрайнините на Нютън; беше също така и бивш актьор и нещо като клоун. Поздравих го и той бавно повдигна периферията на шапката си. Лицето му беше бледо, а очите — кръвясали.

— И’ъм настимка — каза Хари.

— При кого ходиш?

— При Гордън. Гламния стажант — той извади носна кърпичка и звучно издуха носа си. — За лошата си настимка.

— Звучиш, сякаш си глътнал памук.

— Бла’одаря ти мноу. — Той подсмъркна. — Това не е за смях.

Беше прав, разбира се. Всички практикуващи лекари се страхуваха от болести. Дори малките настинки се отразяваха зле на имиджа на, най-общо казано, „връзката на лекаря с пациента“, и всяка сериозна болест се превръщаше в най-висока степен в добре укривана тайна. Когато старият Хенли най-накрая разви хроничен гломерулонефрит, той стигна до крайни мерки, за да бъде сигурен, че пациентите му няма да научат — и като крадец посещаваше лекаря си посред нощ.

— Не звучи като лоша настинка — опитах се да го успокоя.

— Хъ. Така ли мислиш? Чуй ме само. — И той отново си издуха носа, издавайки дълъг, пронизителен звук като на автомобилна сирена — нещо средно между ерихонска тръба и хъркането на хипопотам в агония.

— Откога си така?

— ’ва ’ни. ’ва слочести, слочести ’ни. Пациентите ми сабелясват.

— Какво вземаш?

— Горещ пумш. Най-доброто при вирус. Но сфетът е срещу мен, Дшон. Тнес на фсичкото отгоре получих бицетче.

— Бицетче?

— Да. За непрафилно паркиране.

Засмях се, но подсъзнателно нещо ме тормозеше, нещо, което трябваше да помня, но го бях забравил и пренебрегнал.

Беше странно и дразнещо чувство.

* * *

Намерих Сандерсън в патологичната библиотека — квадратна стая със сгъваеми столове, прожектор и екран. Тук се провеждаха патологичните конференции, на които се обсъждаха аутопсиите, и те бяха толкова чести, че практически не можеха въобще да се ползват книгите от библиотеката. На полиците в кутии бяха докладите на всички направени в Линкълн аутопсии от 1923 година досега — годината, в която започва да се съхранява информацията. Никой нямаше представа колко души и от каква болест са умрели преди това. Но с увеличаването на знанията за медицината и за човешкото тяло тази информация стана жизненоважна. Едно доказателство за увеличения интерес беше броят на аутопсиите — докладите за направените през 1923 година аутопсии се побираха в една тънка кутия, а направените през последната година заемаха половин лавица. Повече от 70% от починалите в болницата пациенти бяха аутопсирани и докладите от тях в бъдеще щяха да се съхраняват на микрофилми.

В единия ъгъл на стаята имаше кафеварка, захарница, купчина картонени чаши и табелка, на която беше написано: „Пет цента за чаша. Честна каубойска.“ Сандерсън се суетеше около кафеварката, опитвайки се да я накара да заработи. Тя представляваше истинско предизвикателство за всеки лекар: говореше се, че никой не би могъл да завърши патологичния си стаж в Линкълн, ако не й хване цаката.

— Някой ден — мърмореше Сандерсън — ще се електронокаутирам на това дяволско нещо. — Той пъхна щепсела в контакта, чу се пращене. — Аз или някой друг нещастен кучи син. Искаш ли сметана и захар?

— Да, моля те.

Сандерсън наля две чаши, държейки кафеварката на една ръка разстояние. Беше прословут с отчайващата си непохватност в боравенето с всякакви механични уреди. Имаше изключително, почти инстинктивно разбиране за човешкото тяло и функциите на плътта и костите, но стоманените предмети и електроуредите бяха извън възможностите му. Той живееше в постоянен страх, че колата, телевизорът или стереото му ще се счупят или повредят, и се отнасяше към тях като към потенциални изменници.

Той беше висок, едър човек, капитан на гребна лодка в тежка категория някога в Харвард. Ръцете му от лакътя надолу и китките му бяха толкова дебели, колкото на повечето мъже прасците. Имаше сериозно, непроницаемо лице: би могъл да бъде съдия или отличен играч на покер.

— Уестън каза ли нещо друго? — попита той.

— Не.

— Изглеждаш нещастен.

— Да кажем, че съм притеснен.

Сандерсън поклати глава.

— Мисля, че търсиш под вола теле — каза той. — Уестън не би фалшифицирал заключенията за никого. Щом казва, че е несигурен, значи наистина е несигурен.

— Може би е добре да ги прегледаш ти самият.

— Бих искал, но знаеш, че е невъзможно.

Беше прав. Ако отидеше в Малори и поискаше да види предметните стъкла, Уестън щеше да го приеме като лична обида. Такова нещо просто не се правеше.

— Може би, ако той ти предложеше…

— Но защо би го направил?

— Не знам.

— Уестън, е поставил диагнозата и се е подписал под нея. С това въпросът е приключен, освен ако не излезе отново на бял свят по време на съдебен процес.

Почувствах, че потъвам. В последно време бях започнал силно да вярвам, че съдебен процес не бива да има, защото дори оправдателната присъда би навредила на репутацията и практиката на Арт. Съдебният процес трябваше да бъде предотвратен.

— Но ти мислиш, че Керън е била болна от хипопитуитаризъм?

— Да.

— Кои са причините за болестта?

— Мисля, че тумор.

— Аденом?

Хромофобният аденом е най-често срещаният тумор на хипофизната жлеза. Той се развива бавно и е относително доброкачествен, но притиска оптичния нерв и причинява проблеми със зрението и може да причини ендокринна дисфункция.

— Предполагам. А може би краниофарингиома. Откога е?

— Не може да е от много отдавна — казах. — Рентгеновите снимки отпреди четири месеца са нормални. Липсва увеличение или ерозия на турското седло. Но все пак тя се е оплаквала от проблеми със зрението.

— Какво ще кажеш за псевдотумор?

Мозъчният псевдотумор е заболяване, срещано най-вече при жените и малките деца. Пациентите имат всички симптоми на тумор, а всъщност такъв липсва. Понякога при жените се получава от вземането на хапчета против забременяване. Но доколкото знаех, Керън не пиеше такива хапчета. Казах го на Сандерсън.

— Много жалко, че нямаме проби от мозъка — каза той.

Кимнах.

— От друга страна — продължи Сандерсън, — е правен аборт. Не бива да го забравяме.

— Знам — отвърнах аз. — И това е само още едно доказателство, че не го е правил Арт. Той не би пристъпил към аборт, преди да направи тест за бременност, а резултатът от него би бил отрицателен.

— В най-добрия случай това са само косвени доказателства.

— Знам — отговорих. — Но все пак е нещо. Начало.

— Има и друга възможност — каза Сандерсън. — Да приемем, че лекарят, правил аборта, е приел на доверие твърденията на Керън, че е бременна.

Намръщих се.

— Не разбирам. Арт не е познавал момичето, никога не я е виждал преди. Той не би…

— Нямам предвид Арт. — Сандерсън гледаше в краката си, сякаш се срамуваше от хрумналата му мисъл.

— А кого?

— Ами, не съм много сигурен…

Чаках търпеливо.

— Много лайна са хвърлени вече. Не искам да добавям още — каза той.

Отново замълчах.

— Мислех, че съм добре информиран за тези неща, но не го знаех до днес. Както ти е добре известно, цялата медицинска общност днес разпространява слухове. Дъщерята на Дж. Д. Рандъл умира от аборт. Не можеш да спреш другите лекари да коментират. — Сандерсън въздъхна. — Така или иначе, това го е казала на жена ми една от съпругите. Дори не знам дали е вярно.

Не желаех да насилвам Сандерсън. Можеше да продължи, когато поиска. Запалих цигара и зачаках търпеливо.

— О, по дяволите! Сигурно е просто слух. Не мога да си представя, че е възможно.

— Но какво точно? — не се стърпях аз.

— Питър Рандъл. Питър прави аборти. Тихомълком и по изключение, но прави.

— Исусе! — възкликнах аз и седнах на един стол.

— Трудно е да се повярва — каза Сандерсън.

Пушех и премислях чутото. Ако Питър правеше аборти, знаеше ли за това Дж. Д.Рандъл? Дали пък не се опитваше да прикрие Питър? Какво имаше предвид под „семейни проблеми“? И ако беше така, защо Арт трябваше да плаща? Още повече, защо Питър е направил аборта? Той вече е имал доказателства, че нещо с момичето не е наред. А е достатъчно добър лекар, за да не помисли за тумор на хипофизата. Ако Керън бе отишла при него с твърдение го, че е бременна, той със сигурност щеше да се сети за проблемите й със зрението. И щеше да й направи изследвания.

— Не го е направил Питър — казах аз.

— Може би тя е настояла. Може би е бързала. Имала е само един уикенд.

— Не. Той не би се оставил да го насилят.

— Тя му беше роднина.

— Била е млада и истерична — казах, припомняйки си описанието на Питър.

— Би ли могъл да бъдеш сигурен, че е отказал?

— Не — признах.

— Да предположим, че го е направил. Да приемем, че мисис Рандъл е знаела за аборта. Или че момичето, както е кървяло до смъртта си, е казало, че го е направил Питър. Как би постъпила мисис Рандъл? Би ли предала своя девер?

Усещах накъде клонеше той. Това предположение със сигурност обясняваше една от най-неясните страни в целия случай — защо мисис Рандъл бе извикала полиция. Но не ми харесваше и го казах на Сандерсън.

— Причината да не го приемаш е, че Питър ти е симпатичен.

— И така да е.

— Не можеш да си позволиш да изключваш него или когото и да е. Знаеш ли къде е бил Питър миналата неделя вечер?

— Не.

— Нито пък аз. Но мисля, че си струва да се провери.

— Не — отсякох. — Не си струва. Не е той. Но дори да се бе хванал, не би го направил така. Никой професионалист не би си оставил ръцете.

— Ти предрешаваш случая — каза Сандерсън.

— Помисли сам. Ако е възможно да го е направил Питър — без тестове, без нищо, — то тогава е възможно да го е направил и Арт.

— Да — каза Сандерсън кротко. — Сетих се за това.