Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Job, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 19 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2014)
Разпознаване и корекция
egesihora (2014)

Издание:

Дъглас Кенеди. Убийствен бизнес

Американска. Първо издание

ИК „Компас“, Варна, 1999

Редактор: Любен Любенов

Коректор: Диана Черногорова

ISBN: 954-701-068-9

История

  1. — Добавяне

7.

— Той вероятно е блъфирал — каза Лизи.

— Този тип не е блъфьор — отговорих аз.

— Но се стреми към властта, нали?

— Чудесно вирее в обятията й. Нуждае се от нея — както един наркоман се нуждае от дозата си.

— Е, това е начинът на Тед Питърсън да ти покаже кой, според него, има по-голяма нишка.

— Ако списанието изгуби всички поръчки от ще ме държат отговорен…

— Няма да изгубите GBS. Вие сте много важен пазар за продукта им. Те се нуждаят от вас колкото…

— Той е отмъстително копеле, Лизи.

— Обещавам ти, че след Коледа, след като той се поуспокои, няма да има друг избор, освен пак да прави бизнес с теб. Искам да кажа, че ако той наистина обяви бойкот на „Компютърен свят“, неговите шефове в постепенно ще започнат да забелязват, че не рекламират във вашето списание. И когато открият това, какво ще им каже той? — О, аз се отказах от един договор с „Компютърен свят“, а гадното копеле Нед Алън се появи на прага ми и ме постави в неудобно положение, накара ме да сключа сделката. Но аз му го върнах, като реших, че ние ще престанем да рекламираме в тяхното списание. Даже Питърсън знае, че ако им разкаже подобна история, ще го пратят обратно в детската градина.

Тя взе ръцете ми в своите.

— Така че престани да се притесняваш заради онзи глупак.

Ако Лизи знаеше за историята с Джоан Гластън — и за това колко странно се държа Питърсън по време на последния ни телефонен разговор — може би щеше да се притесни много. Но аз реших да не й разказвам тази част от историята, защото знаех, че тя ще бъде ужасена да научи факта, че през главата ми дори е минала мисълта за изнудване. Но това все пак не уталожваше растящото ми безпокойство — не само заради загубата на GBS, но и заради начина, по който Питърсън ми затвори телефона. Той определено криеше нещо. Имам предвид, че този тип действително изглеждаше облекчен, когато разбра, че знам за инцидента с Джоан Гластън. Значи имаше и още нещо. Нещо много по-мръсно. И аз усетих, че копелето няма да позволи всичко да излезе наяве. Беше спечелил предимство и сега щеше да ме накара да платя жестока цена заради това, че се забърках с него.

— Ти си го накарал да постъпи правилно — обобщи Лизи и вдигна чашата си към мен. — Ти спечели. Бъди щастлив. Изпий още едно мартини.

— Добра идея — кимнах в знак на съгласие аз и вдигнах ръка към келнера. Седяхме в Сиркос — абсурдно екстравагантен нов италиански ресторант на Западната петдесет и пета. Това наистина беше скъпо заведение — и ние никога не излизахме от там, без да оставим поне сто и петдесет кинта. Но храната беше страхотна и напитките, които сервираха в коктейлбара, бяха като кофа с вода при пожар. Което ме устройваше. Особено тази вечер. Защото след събитията от последните тридесет и шест безсънни часа исках просто да се напия. Много.

— Поне Чък Зануси трябва да е доволен от новината — отбеляза Лизи.

— Чък Зануси днес си показа истинската същност…

— Винаги става така, когато хората са под напрежение. Беше уплашен, така че ти си станал най-удобната му жертва.

— Той искаше кръв.

Не само моята кръв, но и на Айвън Долински. Веднага след като получи писмото от той се обади в офиса ми.

— Това не е ли измамата, на която се надяваше? — попита.

— Благодаря за милите поздравления, Чък — казах аз.

— Просто питам.

— Не, всичко е напълно законно. Ако не ми вярваш, вземи телефона и се обади на Питърсън…

— Как, по дяволите, успя да уредиш това?

— Апелирах към християнския му морал.

— Този тип има точно толкова християнски морал колкото и полковник Кадафи.

— Поне не казва на подчинените си, че, ако сделката не бъде сключена за тринайсет минути, те са история.

— Знаеш защо трябваше да те притисна така…

— За да си спасиш задника (и, разбира се, можех да допълня: защото Креплин ти е казал да го направиш).

— Нед, ако бях на твое място, наистина нямаше да се забърквам с това. И престани с този агресивен тон. Беше на косъм, но все пак приключи. Поздравления. Окей?

— Значи все още имам работа тук?

— За Бога, разбира се, че имаш! Забрави за деня, пълен с гадости помежду ни. Ти все още си най-доброто ми момче.

И се готвя да ти забия нож в гърба.

— Слушай — казах аз, — след като измъкнахме сделката на GBS, прав ли съм, ако предположа, че Айвън Долински може да си запази работата?

— Онова, което ти казах вчера, все още е валидно: той изчезва.

— Чък, това просто не е честно.

— Честно, свястно… Ти измъкна това от огъня, не Айвън. Вече цяла година го носиш на гърба си. Погледни фактите — той е изгубен, Нед. И при новите обстоятелства, и при начина, по който Кланг-Мартелсман ще ни управляват като кардиологично отделение, ние просто не можем да си позволим излишен товар…

— Дай му още една възможност.

— Той почти щеше да ни струва работата, Нед. Отговорът е не. И не отстъпвам от това. Но виж какво, ще бъда доста щедър, когато дойде време за последното му плащане. Шест месеца основна заплата и ще запазя медицинската му осигуровка за дванайсет месеца. Не може да ме моли за нещо повече.

— Виж какво — продължих с агитацията си, — знам, че за Коледа отива на гости на някакво семейство в Мичиган. Състоянието му е толкова деликатно, че може да се срути напълно, ако го уволним преди празниците. Така че нека го направим като се върне на пети януари.

— Ти се връщаш от ваканцията си на втори. Направи го тогава.

— Не и на първия ден от завръщането ми, Чък. Искам да кажа, че не ми се ще да разваля новогодишното настроение, като съобщя, че някой е изпържен. Понеделник, пети януари, Айвън си заминава. Става ли?

Чък мърмори много за това как три седмици отсрочка щели да струват пари на компанията. Така че аз опитах различна тактика, посочвайки, че ще бъде отвратително за духа на персонала, ако отстраним Айвън преди Коледа.

— Ще видят, че Айвън глътва куршума и ще си помислят: кой е следващият? А това ще ги отвлече от работата им. А ние не искаме подобно нещо — при положение че имаме нужда всеки да преизпълни плана си за следващите два броя и така да впечатлим до побъркване Кланг-Мартелсман…

— Добре, добре — уморено клекна Чък, — заминава си на пети януари. А междувременно искам да започнеш да се оглеждаш за някой, който да го замести. И без много шум, естествено.

Естествено, Чък — но мога да ти дам още един неофициален съвет — самият ти може би ще бъдеш заинтересован от подаване на молба за работа…

Разбира се, не споменах на Чък нищо за бойния вик на Питърсън — и за страховете ми, че може би сме загубили GBS завинаги. Когато предавах на Лизи разговора ми с Чък, аз съвсем разумно не споменах защо наистина се боря да задържа Айвън на работа до пети януари.

Много пъти бях на ръба да й съобщя новината, но умът ми отново подскачаше назад, към разговора ми с Клаус Креплин, който проведохме по-рано през деня.

Той се обади малко след обяда. Никакви поздрави, никакви приказки, даже не каза здрасти. Само:

— Тъстът ти е починал през деветдесет и първа.

С мъка успях да се разсмея приглушено. Провалих се.

— Мислиш, че това е смешно?

— Да, Клаус, наистина мисля така.

— Смешно, не. Малко забавно, да. И много находчиво.

— Просто трябваше да се прибера у дома, Клаус. Бях адски уморен.

— Не, ти попадна в ситуация, която не ти хареса. И намери начин да се измъкнеш от тази ситуация, без да обидиш никого. Умна стратегия. Обичам този тип изобретателно странично мислене. Възхищавам се също така и на твоята вярност към жена ти — въпреки че през моя кратък опит в брачния живот лично аз стигнах до заключението, че верността е безполезно и неблагодарно понятие. Но все пак човек трябва да уважава подобна добродетел…

— Аз не съм чак толкова добродетелен, Клаус.

— Това го знам — иначе нямаше да намериш решение на проблема с GBS.

— Определено не съм направил нищо неетично, за да си върна рекламата…

— Разбира се, че не си. Предполагам, че си бил просто… находчив. Искрените ми поздравления.

Искрени? Защо не кажеш ласкателни…

— Е, след като сега няма да те отстраняваме… ти си готов да приемеш ролята на нов издател на втори януари, нали?

Поех си дълбоко дъх.

— Готов съм.

— Мога ли да ти напомня още веднъж, че назначението ти зависи от твоята секретност. Нито дума на никого.

Jawohl, mein commandant. Когато пристигна второто мартини, аз реших просто да следвам заповедите на Креплин. Не беше чак толкова критично да казвам сега на Лизи, убеждавах се за кой ли път. Ситуацията в службата бе твърде деликатна. По дяволите, не че криех от нея нещо на живот и смърт (с изключение на факта, че предавах Чък Зануси). В крайна сметка това беше добра новина. И нямаше нищо чак толкова погрешно в това, че задържах добрата новина. Особено когато ставаше дума само за няколко седмици.

— Наистина ли смяташ, че трябва да се отървеш от Айвън щом се върнем от ваканцията? — попита Лизи.

Сетих се за разговора ми с Айвън по някое време следобед — как се разрида, когато му съобщих, че Питърсън е капитулирал. Но докато той дърдореше, обещавайки да бъде най-големият печалбар на компанията през следващата година, аз си мислех; най-добре е да започнеш да носиш печалба, приятелю. Защото ако погодиш още един такъв номер, няма да мога да те спася отново.

— Надявам се, че това отлагане може да е от полза за Айвън — казах аз на Лизи. — Ако успее да сключи още поне две големи сделки до началото на януари, може да успея да му издействам отсрочка. Но наистина не ми се ще да мисля за това преди втори януари…

След последните тридесет и шест часа наистина не исках да мисля за нищо, свързано с бизнеса, да оставим настрани факта, че се опитвах да си проправя път през едно морално минно поле. Продължавах да си казвам: щом като нищо не е излязло наяве, животът след втори януари няма да е толкова объркан. Чък ще си замине. Ти ще се престориш — пред него и пред Лизи — че предварително не си знаел нищо за неговото уволнение и за твоето внезапно повишение. Айвън ще запази работата си. След малко дипломация и целуване на задници (може би на обяд в Льо Сирк) Питърсън ще се вразуми и пак ще започне да рекламира в списанието. Креплин ще забрави за това, че едва не загубихме най-големия си клиент. И никой няма да разбере за сложната мрежа от лъжи, объркване и за почти незаконното поведение, в което се бях заплел, за да си спася задника.

 

 

Оказа се, че животът в „Компютърен свят“ доста бързо се върна към своята полуманиакална нормалност доста бързо. Макар че сега трябваше да се справяме с буйния поток от корпоративни посетители от новата ни главна квартира в Хамбург (мениджъри, страдащи от запек, които бяха пратени отвъд Атлантика, за да ни учат как да организираме ефикасно вътрешните комуникации в офиса според разбиранията на Кланг-Мартелсман), ние бързо се адаптирахме към изискванията на новите си собственици. А те, на свой ред, никога не проявиха деспотизъм в отношенията си с нас. Креплин удържа на думата си да запази персонала непокътнат. Нямаше кръв по пода, нямаше деспотично показване на тевтонски мускули, нямаше внезапни уволнения. Креплин и другарчетата му бяха съвършен модел на корпоративна ефективност и дипломация. И в петък преди Коледа — деня, в който изплатиха първата половина от премиите ни — те даже организираха коктейл за целия персонал.

Той се проведе в голямата зала за конференции на петдесет и шестия етаж на Парк Хайт хотел на ООН плаза — и, съвсем в стила на Креплин, беше обслужван екстравагантно. Безкраен поток от Moet et Chandon[1]. Съвършени ордьоври (сурово говеждо филе върху черен хляб, мини суши, плодови питки с пъдпъдъчи яйца). И — това беше доста стилна подробност — подарък, химикалка Мон Блан, за всеки един от осемдесетте гости. Креплин изнесе кратка реч, в която наистина звучеше сърдечно и човешки, приветства ни с добре дошли в семейството на Кланг-Мартелсман и ни увери в убедеността си, че химикалките ще влязат в добра употреба през следващата година, че с тях ще подпишем сделки, които ще превърнат „Компютърен свят“ във второто по значимост периодично издание на американския компютърен пазар.

Дълъг пиянски поздрав приветства този последен коментар, защото той подсили нещо, в което на всички ни се искаше да вярваме — през цялото време Кланг-Мартелсман щеше да ни подкрепя.

— Не ми трябва модерна писалка — оплака се Деби Суарес, когато се сблъсках с нея в бара след речта на Креплин. — Трябва ми само цялата премия.

— При всички е така, Деби — казах аз, осъзнавайки, че краткосрочният ми заем от двадесет и пет хиляди долара няма да бъде изплатен до началото на февруари. Поне преди няколко дни успях да реша един от паричните проблеми на Деби — когато, както обещах, проведох кратък разговор с касиера на академията Фейбър, След много уговорки и пазарлъци, след като заложих на картата на либералното състрадание, най-накрая убедих този мил, почтен квакер неохотно да се съгласи да отложи половината от вноската на Раул за края на януари.

— Аз, разбира се, съчувствам на положението на мис Суарес — заломоти касиерът — и на факта, че тя е самотна майка, която се грижи и за една стара жена. Но все пак ние трябва да имаме някакви уверения…

— Вижте какво — прекъснах го аз, — новите ни собственици, Кланг-Мартелсман, са четвъртия по големина издателски конгломерат на планетата…

— Всичко, за което ви моля, мистър Алън, е писмо от компанията, подписано от вас, като началник на мис Суарес, гарантиращо, че разликата от четири хиляди и петстотин долара, дължима на Семинарията, ще бъде платена до първи февруари.

— Имате го — уверих го аз, макар че докато изготвях писмото до училището, аз моментално помислих за факта, че до втори януари не съм в положение да гарантирам нищо. Но по дяволите… кой пък щеше да узнае нещо за това писмо?

— Тази сутрин говорих с онзи касиер във Фейбър — каза Деби и ми подаде още една чаша шампанско. — Каза, че е получил писмото ви и че наистина този път ще направи изключение — защото обичайната практика е парите предварително или няма училище. Но ми каза, че вашето телефонно обаждане е обърнало нещата. Вашият шеф, той е някакъв наистина шибан продавач.

Аз се разсмях.

— Сигурен съм, че не е казал шибан, Деби.

— Много съм ви задължена, мистър Алън.

— Всичко е част от работата, Деби.

Тя се наведе към мен и ме целуна силно по устните. Малко се стреснах от тази спонтанна изява на привързаност — но поне запазих присъствие на духа да си държа устата затворена. Самата Деби беше още пообъркана. Направи една гигантска стъпка назад от мен и се изчерви като домат.

— Ооох — изпъшка високо тя.

— Да — обадих се и аз, — ооох.

— О, мистър Алън, такава глупачка съм…

— Не се притеснявай за това — успокоих я аз.

— Твърде много шампанско — извини се тя.

— Това е обичайно извинение, нали?

Деби се завъртя и в този момент се появи Клаус Креплин, усмихнат широко към нас.

— Хубава реч, Клаус — поздравих го аз, опитвайки се да остана спокоен.

— Да не би да прекъсвам нещо? — попита той и веждите му се присвиха лукаво.

— Нищо — отговорих му. — Клаус, искам да те запозная с Деби Суарес…

— А, да — кимна той, — брилянтната звезда на „Телепродажби“, за която винаги ми разказваш.

Сега беше мой ред да се изчервя. Креплин със сигурност можеше да доведе до максимум нашето объркване. Той взе ръката й, вдигна я до устните си и я целуна.

— Очарователна — каза. Съдейки по реакцията й какво е това мамка му?, аз много се съмнявах дали някой беше й целувал ръката преди.

— Даа, ъъъ, нещо такова — каза тя, сякаш си беше глътнала езика. — Вие, момчета, ще ме извините…?

И изтича през залата.

— Възхитителна млада дама — отбеляза Креплин, — с което ти очевидно си съгласен.

— Това беше целувка, Клаус. Нищо повече.

— О, да, забравих. Ти, разбира се, си Принцът на Добродетелта.

Усмихнах се едва-едва.

— Но всички ние сме изкушени от изневярата, нали? — усмихна се и Креплин.

— Животът е непрестанно изкушение — отговорих аз.

— А, ти си бил и философ. Но, надявам се, такъв, който разбира цената на мълчанието?

— Не съм казал нищо на никого, ако това имаш предвид. Аз изпълнявам заповедите.

— Едуард — засмя се щастливо насреща ми той, потупвайки ме в същото време по рамото, — ще бъдем отлични колеги — ето в това съм сигурен.

Бръкна в горния джоб на сакото си, извади визитка и я пъхна в джоба ми.

— Утре вечер се връщам в Хамбург — каза. — На тази картичка съм написал телефонните си номера в главната квартира, у дома и на клетъчния си телефон. Трябва да ми се обадиш дори да възникне и най-дребен проблем.

— Няма да има проблеми. Аз съм в офиса в понеделник и вторник, после заедно с Лизи летим към Невис на двадесет и шести. Там ще бъдем в хотел „Четирите сезона“, ако имаш нужда от мен. Иначе…

Протегнах ръка.

— Ще се видим в Ню Йорк на втори януари.

— Ще бъда там, хер Издател — прошепна Креплин. Когато той се обърна да си тръгва, забелязах Чък, който ни наблюдаваше от далечната страна на залата. Махнах му бързо, усмихнах се непринудено, чудейки се дали изглеждам много гузен.

После приближих до него и казах:

— Страхотно парти, а?

— Какво каза Креплин? — попита той рязко, думите му бяха малко неразчленени (е, всички ние бяхме изпили много шампанско).

— Обичайните швабски глупости. Поздравяваше ме за успеха с GBS. Ти каза ли му нещо?

— Даа, споменах, че сме имали проблем и че ти си го разрешил.

Преглътнах.

— Много свястно от твоя страна, Чък.

— Да, добре, винаги съм си бил глупак.

Аз останах много спокоен.

— Глупак? Ти? Я стига! Не знам за какво говориш.

— Така ли? — изгледа ме той.

Аз поклатих глава и свих рамене.

— Не ме ли будалкаш?

— За какво точно?

Настроението му като че ли се разведри.

— Мисля, че ставам параноик в моята напреднала средна възраст.

— Аз пък мисля, че през последните две седмици ни се струпа много на главите.

— Така е. — Той протегна месестата си дясна лапа.

— Въпреки всички глупости, които ни се струпаха, ние все още сме си приятелчета, нали?

— Можеш да се обзаложиш — уверих го аз, посягайки към ръката му. Но изведнъж се озовах в БМП[2], тъй като Чък ме обви в една пиянска, бащинска прегръдка. Радвах се, че не може да види лицето ми — защото щеше да съзре вина. Добре, аз не бях го продал. Това си беше решение на Креплин. Но, отвръщайки на прегръдката му, аз все пак се чувствах като Юда.

— Трябва да се прибирам у дома — избъбри той. — Утре заминаваме при родителите на Мери Ан в Бъфало. Ако ти трябвам, ще бъда в офиса на двадесет и шести. Завиждам ти за Карибите, момче. Хвани малко слънчеви лъчи и заради мен.

— Ще видя какво мога да направя, шефе.

Когато той залитна да си търси палтото, аз започнах да се боя от втори януари — и от ужасната сцена, която той щеше да направи щом научи новината.

Но се опитах да сдържам подобни мисли. И през следващите няколко дни — опитвайки се да добие празнично настроение — хер Издател щеше да излезе и да пръска пари. Много пари. Както бях пресметнал — половината ми дългове бяха уредени, всичките ми кредитни карти бяха на нула, следващата част от премията щеше да погаси и банковия ми заем. После, на втори януари…

Така че защо да не пръсна малко мангизи? Все пак беше Коледа. А доктор Мортимър Гордън, зъболекарят, беше повече от щастлив да постави веднага новия ми преден зъб (особено след като беше направил моста преди месеци — и ми изпращаше все по-сприхави бележки).

— Беше време да се появите, мистър Алън — посрещна ме док Гордън, когато се изтърсих в кабинета му сутринта на двадесет и трети. — Бяхме започнали да се чудим дали не сте напуснал страната.

— Бях невероятно зает.

— Добре — кимна док Гордън, — радвам се, че намерихте време за това. Но в случай че по Нова година сте много зает и забравите за сметката ни, нашата практика сега е да приемаме Visa или Master Card — така че на излизане можете да оправите сметката в приемната. Сега отворете широко…

Три хиляди и двеста кинта за това кратко присядане в зъболекарския стол (макар че, трябва да призная, новата работа по моста беше значително подобрение на разбития стар изкуствен зъб, забит в устата ми от някакъв зъболекар на Морската пехота преди двадесет години).

Както и да е, три и двеста за нов преден зъб изглеждаше евтино в сравнение с три хиляди и четиристотин, с които се изръсих, купувайки часовник Jaeger-LeCouture за Лизи. Добре, добре — несъмнено, една прекалена екстравагантност. Но пък знаех, че тя от години се възхищава от този часовник. Като хер Издател можех да си го позволя. Както можех да си позволя да изпратя на мама комплект титанови стикове за голф Калауей — защото се чувствах виновен заради това, че не поддържах близки връзки с нея.

И като хер Издател можех също така да си позволя да настаня Лизи и себе си в първа класа по време на нашия полет с Американ еърлайнс на двадесет и шести към Сейнт Китс — Невис.

— Да не си се побъркал? — попита Лизи, когато я поведох към гишето за първа класа на летище Кенеди.

— Имам предвид, че часовникът бе достатъчно голям шок…

Тя онемя, когато предишната сутрин отвори елегантно опакованата кутийка и видя Jaeger-LeCouture, какъвто винаги бе желала.

— Ти си луд, ти си напълно луд — ахна тя. Изобщо не изглеждаше щастлива.

— Това е просто часовник — информирах аз.

— Разбира се, и Конкорд е просто самолет.

— Значи ти харесва?

— Това е… чудесно. Повече от чудесно. Но ме плаши. Защото не можем да си го позволим.

Сега — докато чакахме зад един друг пътник пред бюрото на първа класа — Лизи се обърна към мен и попита:

— Криеш ли нещо от мен?

— Какво например?

— Не знам. Но начинът, по който харчиш пари… или става нещо, или си станал патологично вреден за самия себе си. Просто не разбирам това безразсъдство…

— Това са просто пари.

— Знам колко струва един от тези часовници. Говорим за прекалено много пари.

— Мога да се справя.

— Иска ми се да повярвам на това — промърмори озадачено тя.

Целунах я.

— Успокой се, не съм обрал банка.

По целия път до Сан Хуан пихме шампанско, после се прехвърлихме на малък шестместен самолет за бързо, четиридесетминутно прелитане до Сейнт Китс. През този последен етап от пътуването ни Лизи подремна около десет минути. Наблюдавайки я как спи, аз не можах да заглуша онзи упорит, мъничък гласец, който неизбежно прозвучава във вътрешното ти ухо, когато си направил нещо глупаво. Тук прецакваш нещата. Тя знае, че става нещо. Сега си извън страната — така че майната му на Креплин и на неговата патологична нужда от секретност. Тя ти е жена, за Бога! Време е за пълен обрат. Приключи с това. Кажи й.

И аз реших да го направя веднага щом се нанесем в стаята си.

Приземихме се в Сейнт Китс, където живакът показваше деветдесет по Фаренхайт и във въздуха се носеше онази тежка, благоуханна миризма на евтин ромов пунш. Микробусът на „Четири сезона“ ни взе от летището и ни прекара край варосани колиби до един вълнолом, където се качихме на борда на една моторница. Моторите гръмнаха, ние бавно се отделихме от пристанището, после капитанът отвори клапата и ние се стрелнахме през тесния залив, който отделяше Сейнт Китс от Невис. Слънцето беше нажежено до побеляване, водата беше равна като чиния и — не можех да повярвам на очите си — пред нас се мержелееше голяма планина, цамбурнала насред Атлантика. Върхът на тази планина беше покрит с фин бял прах, който създаваше илюзията, че е заснежен. Когато приближихме, видях, че склоновете се изравняват и че са покрити от дълбоката, зелена плетеница на тропическия листак. Листакът се простираше от север на юг на около десет мили и беше разсечен от павиран път. Под тази тарзанска обстановка се виждаше тясна, девствена ивица от чисто бял пясък, която като че ли обикаляше целия остров.

— Това ли е Невис? — попитах един човек от екипажа.

— Единственият, човече.

Лизи ми се усмихна сияеща.

— Одобрявам рая.

Стаята ни се намираше в единия край на курорта — далеч от шумния му епицентър. И беше с изглед към плажа, давайки ни панорамна гледка към Атлантика. Докато стояхме на малката тераса и гледахме водата, Лизи тихо попита:

— Първоначално не изключихме ли гледката към океана, защото щеше да ни струва хиляда долара седмично повече?

— Мислех, че ще те изненадам…

— Ти си пълен с изненади, Нед.

— Трябва да признаеш — това е една страхотна гледка.

— Предполагам, че бутилката Дом Периньон е още една от твоите изненади? — каза тя, посочвайки към потопеното в кофичка с лед шампанско, което ни чакаше при пристигането ни.

— Скъпа, Коледа е — казах аз, вдигнах бутилката и се захванах с тапата.

— А пък ти се държиш като Доналд Тръмп. Какво става, Нед? Искам да знам.

Извадих тапата, налях две чаши и й подадох едната. Тогава казах:

— На втори януари ставам новия издател на „Компютърен свят“.

Тя се дръпна, сякаш я бях зашлевил. Това не беше реакцията, която очаквах.

— Все си мислех да ти кажа…

— От кога? — прекъсна ме тя. — Дни? Седмици?

— От скоро — глупаво казах аз. — Нищо не беше потвърдено до…

— Значи от известно време си знаел за това.

— Не исках да казвам нищо, докато не съм абсолютно сигурен…

— Не ти вярвам…

— Клаус Креплин ме закле да пазя тайна.

Веднага съжалих, че съм изтърсил това изречение.

Реакцията на Лизи беше смразяваща.

— Тайна? Даже от мен? — изгледа ме тя.

— Спокойно…

— Не мога да бъда спокойна. Ти постоянно правиш това.

— Какво правя?

— Лъжеш ме.

— Това едва ли е лъжа, Лизи. Добре, признавам, сгреших — трябваше да ти кажа…

— Не, трябваше да ми се довериш, че ще запазя тайната.

— Аз наистина ти вярвам, скъпа…

— Не, не ми вярваш. Нито пък ме приемаш достатъчно на сериозно, за да споделиш с мен нещо важно в живота си…

— Знаеш, че това не е истина.

— Не смей да ми говориш за истина…

— Просто бях предпазлив.

— Ти ме изолира както обикновено.

— Аз не те изолирам…

— Върви се шибай — кресна тя, хвърли чашата си с шампанско върху теракотения под и излетя през вратата.

Първият ми инстинкт беше да я догоня. Но се спрях — отчасти защото от опита на предишни домашни схватки знаех, че е най-добре да стоя надалеч от Лизи докато тя все още е ядосана, а също така защото, след тази словесна кавга, трябваше да си дам десет минути, за да се успокоя.

Глупак. Глупак. Глупак. Никога ли няма да се научиш?

Пресуших чашата си с шампанско; искаше ми се да е нещо по-ободрително, например водка. После грабнах две чисти чаши и бутилката с шампанско, излязох от стаята и тръгнах по плажа. Покрай бледите си тлъсти съотечественици, търсейки си рак на кожата под безмилостното южно слънце. Келнерите носеха подноси с пина колада. Две дечица се замерваха с кален пясък. Минах покрай колибите, където можеш да наемеш платноходка. Покрай източното крило на хотела. Покрай демаркационната линия, която отбелязваше края на плажа за „Четирите сезона“. Покрай едно място, където местни контета с плитчици продаваха омари на плажа. И после излязох на част от плажа, където нямаше нищо друго, освен вода, пясък и тучни палмови гъсталаци.

Беше пусто. С изключение на жена ми. Тя седеше до водата и се взираше в дълбокия син залив. Приближих се и седнах до нея. Тя не реагира на пристигането ми. Погледът й остана твърдо фиксиран в хоризонта.

— Едно питие? — попитах я, вдигайки бутилката. Тя не каза нищо. Налях две чаши и оставих едната на пясъка пред нея.

— Весела Коледа — вдигнах чашата си аз.

— Не ме глези, Нед…

— Съжалявам.

— Това не е достатъчно.

— Много съжалявам.

— Ти наистина ли искаш този брак? — попита тя.

— Разбира се, че го искам. Ти си всичко…

— О, моля те…

— Говоря сериозно.

— Не знам дали говориш сериозно, Нед. Никога не се държиш така, сякаш разбираш, че това е партньорство. Правиш луди сметки и ми казваш да не се тревожа. Криеш от мен важни неща — което ме води до мисълта, че не ми се доверяваш, смяташ, че не мога да пазя тайна. Изглеждаш толкова погълнат от това да постъпваш постоянно така — да доказваш на света, че си играч — че забравяш, че в този брак сме двама. Заедно в него.

— Не го забравям — отговорих аз.

— Забравяш го. Постоянно. И после, когато открих, че съм бременна…

Избегнах погледа й, изпълнен с обвинения.

— Бях уплашен — казах най-накрая.

— Ти беше един себичен задник, мислеше само за себе си и за безценната си работа. И ме накара да се чувствам много самотна.

— Не беше само работата… Не бях прав.

— Ще ме изгубиш, Нед.

Протегнах се да хвана ръката й. Тя не ме отблъсна.

— Не искам да те изгубя.

— Тогава ме накарай да го повярвам.

Тя вдигна чашата с шампанско от пясъка и я изпи на един дъх.

— Весела Коледа, Издателю — весело ме поздрави тя.

 

 

До края на деня между нас се установи тревожно примирие. На вечеря й разказах всичко за предложението за работа, уверявайки я, че не съм плел никакви интриги срещу Чък, че това е решение на Креплин. Тя не изглеждаше напълно убедена. Притесняваше се за това как Чък ще приеме новината и дали в компанията ще ме вземат за подло говно, което забива нож в гърба. После й споменах за заплатата и тя изглеждаше едновременно наелектризирана и загрижена.

— Това са луди пари — възкликна тя.

— Ще бъдем богати.

— Ще живеем удобно.

— Много удобно. И нали знаеш какво казват за парите — те ти дават възможности. Ако искаме да участваме в някое дружество, да наемем вила в Хемтънс, да имаме дете…

Тя ме прекъсна.

— Едно по едно, Нед.

Тук внимавай. Целунах я, прегърнах я и я привлякох към себе си.

— Ти си права — прошепнах аз. — Едно по едно.

 

 

Озареният от слънцето мързел в Невис постепенно ни принуди да се отпуснем, да се плъзнем в летаргията през останалата част от седмицата — никога не се събуждахме преди десет, закусвахме на терасата, правехме си дълги разходки по плажа, прекарвахме късния следобед в леглото, избягвахме компанията на нашите съотечественици в курорта, като се хранехме в някоя от сгушените на плажа бараки, където сервираха омари. Дните се сливаха неусетно. Ноктите ми пораснаха отново, претоварената ми нервна система започна да се успокоява. Макар че всички, в офиса имаха номера ми, телефонът не звънна нито веднъж. Домашното спокойствие се възстанови — но няколко пъти усетих как Лизи ме наблюдава загрижено.

И седмицата свърши. Приветствахме Новата година с бутилка шампанско и пиянска разходка по плажа, строполихме се на пясъка и оставихме топлата вода от залива да ни облива. Дрехите ни подгизнаха. На нас не ни пукаше. Лежахме по гръб и гледахме шоуто в небето. След дълго мълчание Лизи каза:

— Какво ще кажеш да не се връщаме.

— Да, разбира се…

— Сериозно говоря. Просто да кажем майната му. По дяволите кариерата, напрежението, безкрайното целуване на задници, безсънните тревожни нощи, натрупването на всички боклуци, от които нямаме нужда…

— Какво предлагаш? Да намерим остров като този и да се нанесем в колиба от трева?

— Това е прекрасна мечта, нали?

— Да, но…

— Какво?

— За една седмица ще се отегчим до смърт.

— Ти наистина имаш нужда от това, нали? — попита тя.

— От какво?

— От града. От напрежението. От търговията.

— Да, имам нужда. А ти?

— Така си мислех — отговори тя. — Сега не съм сигурна. Както и да е… край с моите тропически фантазии.

— Това е чудесна теория. Но…

— Знам. Връщаме се…

— Да. Връщаме се.

И рано на следващата сутрин ние се върнахме.

 

 

Сменихме изпъстрената от слънцето мараня на Бахамите за сивото манхатънско небе. Когато се приземихме, падаше лапавица. Включихме се в движението на BQE и запълзяхме бавно към града като част от погребално шествие. Премръзналият дъжд се стичаше надолу. Таксито беше претоплено, шофьорът надуваше естонски популярни ритми, а аз изведнъж бях обхванат от остро безпокойство. Лизи — усещайки опасенията ми — ми стисна ръката.

— За утре ли си мислиш? — попита тя.

Аз кимнах.

— Това е голям ден.

— Всичко ще бъде наред. Но запомни — това е просто работа, Нед.

Сънят не ме споходи през по-голямата част от тази нощ в Ню Йорк. Бях се отпуснал на дивана, загледан навън към проясняващото се небе. Взех си душ, обръснах се, облякох си тъмносивия двуреден костюм и се оттеглих към спалнята, където Лизи вече беше на крак.

— Приличаш на отговорен човек — каза тя и ме целуна леко по бузата. — Късмет!

Когато излязох от апартамента, беше едва седем. Улиците бяха пусти — а аз не исках да отивам в офиса преди десет. Преди Коледа Креплин беше споменал, че ще свърши работата веднага щом Чък влезе в девет, така че беше най-добре, ако се появя около час след като той бъде изхвърлен от помещенията.

Това ми даваше три часа за убиване. Беше сияйно ясна сутрин — по небето нямаше облаци, студът щипеше, но беше поносим, ако не спираш да се движиш. Така че залъкатуших бавно по Пето авеню, поръчах си Ню Йорк таймс и закуска в едно кафене до Гранд сентръл, изминах пеш целия път на изток до реката и накрая тръгнах полека обратно към Трето и Четиридесет и шеста. Погледнах си часовника. Така. Беше време.

Влязох в нашата сграда. Взех асансьора нагоре към единадесетия етаж. Вратата се отвори и…

Там беше Деби Суарес. Обезумяла. Очите й бяха зачервени и подути, сякаш бе плакала с часове. До нея стоеше Хилди Хайман. Лицето й беше поразено от шок. И двете носеха картонени кутии. Между тях (не можех да повярвам на очите си) стоеше огромна, мускулеста жена с лице като затворнически хляб. Беше облечена в тъмносиня униформа и носеше полицейска шапка с емблема Корпоративна охрана под козирката.

— Деби? Хилди? — възкликнах аз. — Какво става…

Деби се разрида.

— Задниците. Шибаните задници…

Пазачката ги сбута и двете напред към асансьора.

— Те ни го направиха, мистър Алън — изстена Хилди. — Точно както казах, тези немски копелета…

Но после вратите на асансьора се затръшнаха и те изчезнаха. Обърнах се. Пред мен, на страж пред входната врата на „Компютърен свят“, стояха двама мъже от охраната. Една охранителка беше настанена зад бюрото в приемната. През стъклената преграда успях да видя как други охранители ескортират по коридора няколко жени от моя екип в „Телепродажби“. Бях зашеметен. Нямах думи. Закован на място. След малко охранителката зад бюрото попита:

— Мога ли да ви помогна?

— Аз работя тук.

— Вие сте служител на „Компютърен свят“ инкорпорейтид?

— Аз съм териториален директор по продажбите за…

Пазачката щракна нетърпеливо с пръсти и каза:

— Служебната ви карта.

Извадих си портфейла и й подадох посребрената пластмасова карта с метална ивица, която служеше като ключ за офисите на „Компютърен свят“. Пазачката остави картата на бюрото и се зарови в списък с имена, докато намери моето. После кимна на един от въоръжените охранители до вратата.

— Добре, мистър Алън — Лоренцо ще ви заведе до Личен състав…

Побиха ме тръпки. Личен състав беше смъртна присъда — отделът, който се занимаваше с наемането на нови служители и с уволненията.

— Може ли да видя шефа си, мистър Зануси? — попитах аз.

— Мистър Зануси вече не работи тук — осведоми ме охранителят.

— Е, ами Клаус Креплин?

— Мистър Алън, ако просто придружите Лоренцо до Личен състав…

Гласът ми затрепери.

— Никъде не отивам, докато не видя проклетия Клаус…

Лоренцо пристъпи напред и застана пред мен. Беше шест фута и четири инча, много напомнен, със злобно намръщена физиономия, която казваше: Дръж се прилично. Когато заговори, гласът му беше толкова тих, че трябваше да напрегна слух, за да го чуя как казва:

— Съветвам ви да ме придружите горе, сър.

Потупа ме по рамото и посочи към асансьора.

— Ами служебната ми карта? — попитах аз.

— Ще я задържим — отговори Лоренцо.

Возихме се мълчаливо до осемнадесетия етаж. Лоренцо ме придружи по дълъг, тесен коридор с малки офиси с матови стъкла на вратите. Той почука на една от тях, подаде глава вътре, после ми направи знак да вляза. Затвори вратата зад мен. Офисът беше мъничък — колкото да побере един метален стол, обърнат към функционално бюро. След малко вратата се отвори и вътре влезе безличен мъж около четиридесетте. Костюм, вратовръзка, рогови очила, ред химикалки в джоба на ризата му, прошарена пясъчноруса коса.

— Съжалявам, че ви накарах да чакате, мистър Алън — каза той и се настани зад бюрото. — Бил Фройдлих, Личен състав. Моля ви, седнете.

Не ми подаде ръка за поздрав, не ме погледна в очите. Вместо това отвори голямата дебела папка, която носеше. Снимката ми беше закачена в ъгълчето й. Досието ми.

— Вие вероятно се чудите какво става тук — изрече той с глас, трениран да не издава никакви емоции.

— Уволнен съм, ето какво става.

— Не съвсем. Ето какво става: „Компютърен свят“ инкорпорейтид беше продадена…

— Те са ни продали? — изкрещях аз. Вратата се отвори и Лоренцо подаде глава.

— Всичко е наред — увери го Бил Фройдлих, после ме изгледа студено. — Нали?

Отпуснах се в стола и вперих поглед в пода. Бил Фройдлих продължи да говори.

— Знам, че това е шок, но, моля ви, и за двама ни ще бъде по-лесно, ако ми позволите да ви обясня последователността от събитията, които предстоят.

Изчака ме да отговоря, но аз не казах нищо, твърдо насочил поглед надолу към мръсния линолеум.

— Както казах, „Компютърен свят“ инкорпорейтид беше продадена още при отварянето на пазара тази сутрин и поради това всички служители на компанията са уволнени. Обаче родителската компания, Кланг-Мартелсман, ще спази всички условия на щата Ню Йорк при уволнение на служители. Което означава, че ще ви бъде изплатена по една седмична заплата за всяка година служба в компанията. Ще продължите да ползвате медицинска осигуровка през първото тримесечие на тази година. След това ще имате право да продължите осигуровката си според закона COBRA, но ще трябва да правите месечните вноски. И като администратор от „Компютърен свят“ инкорпорейтид вие ще бъдете записан на осемседмична програма за отстранени служители — която, казано направо, ще ви помогне да си намерите пост, съизмерим с настоящето ви корпоративно положение.

Изложението му беше анемично, лишено от съчувствие. Думите се изляха върху мен като мръсна вода. Дали във вените на този задник наистина течеше кръв?

— Сега вие ще бъдете доволен да разберете, че в компанията за отстранени служители, към която сте записан — Джерард Флин асоусиейтс — работят, според мен, едни от най-добрите специалисти по възстановяване на администратори, с подход, ориентиран към резултатността, който, говорейки статистически, дава първокласни резултати…

Престанах да гледам към линолеума и го прекъснах.

— Ами премиите?

Той спря. Съвсем за кратко… но все пак спря.

— Ще се спра на проблема, след като свърша с…

— Спрете се сега — изръмжах аз.

— Бих предпочел…

— На тридесет и първи януари ни дължат петдесет процента от премиите…

— Поправка: когато Кланг-Мартелсман беше ваша родителска компания, тя ви дължеше половината от премиите на тридесет и първи. Но сега, когато ваша родителска компания е Потолм-Рутан.

Не можех да повярвам на ушите си. Потолм-Рутан беше мултинационалната компания, която притежаваше нашия конкурент номер едно PC Глоуб.

— Казахте, че сме закрити. Но сега казвате, че сме собственост на Потолм-Рутан…

— Много е просто — не спря и за миг Бил Фройдлих. — Кланг-Мартелсман продаде „Компютърен свят“ инкорпорейтид на Потолм-Рутан, които на свой ред решиха, че „Компютърен свят“ ще престане да съществува.

— Не говорите сериозно.

— Боя се, че съм много сериозен, мистър Алън. Но вероятно е най-добре, ако някой от Потолм-Рутан ви обясни това по-подробно.

Фройдлих вдигна телефона, набра три цифри и промърмори: Той е тук, после затвори.

— Всъщност въпросният джентълмен ме помоли да му звънна, когато пристигнете в офиса ми…

Почукване на вратата. И вътре влезе Чък Зануси.

— Здрасти, Нед — каза той весело, когато Фройдлих се измъкна от офиса, затваряйки вратата след себе си. — Предполагам, че не си очаквал да ме видиш тази сутрин.

Направо онемях.

— Да не си глътна езика, хер Издател?

Искаше ми се да избягам от стаята.

— Ако си изненадан, даже не можеш да си представиш как се почувствах, когато в деня преди Коледа един мой приятел от Потолм-Рутан ме откри в Бъфало да ми съобщи, че те са на път да купят „Компютърен свят“. Предполагам, че сме свършили доста добра работа, нахлувайки в пазарния дял на РС Глоуб — защото, според моя приятел, Потолм-Рутан започнали да се притесняват за начина, по който ги следваме по петите, как търговската арена не била достатъчно голяма за три компютърни списания. И те решили да ни купят и да ни закрият. И знаеш ли кое беше наистина забавно във всичко това? Изглежда, че те са се обърнали към Кланг-Мартелсман по въпроса с продажбата още в средата на декември. Долу-горе по същото време, когато вие с Клаус Креплин сте заговорничили ти да ми вземеш работата.

Спря, за да мога да осъзная този последен коментар. Аз казах:

— Чък, повярвай ми, не съм заговорничил с Креплин. Той искаше да те изхвърли…

— … и ти предложи работата ми, така ли?

— Аз му казах…

— О, мога да се досетя какво си му казал: Чък ме доведе в компанията. Чък ме научи на всичко, което знам за продажбите. Чък е мой приятел…

Усмихна ми се мрачно и кисело.

— За щастие моят приятел в Потолм-Рутан наистина ми е приятел. Защото ми предложи работа. Да надзиравам ликвидацията на „Компютърен свят“, а после да поема ролята на групов издател за всички софтуерни и компютърни списания на Потолм-Рутан. Каза даже, че мога да си наема помощник. Естествено, аз си помислих за теб — докато той не ми даде подробен отчет за разговора си с Клаус Креплин преди два дни, след като Кланг-Мартелсман се съгласили да продават. Чък Зануси, извадил е голям късмет, че сте го наели. Защото той щеше да бъде уволнен другата седмица и Нед Алън се съгласи да бъде негов наследник.

Още една неловка пауза.

— Е, Нед, сигурен съм, че можеш да разбереш, че бях мъничко притеснен да чуя, че ти планираш, говорейки професионално, да ме изриташ…

— Моля те, изслушай ме. Не съм планирал…

Той ме прекъсна.

— Няма да те слушам. Защото вече нищо, което казваш, няма значение. — Изправи се и се наведе над бюрото. — Но знай следното: ако постигна своето, ти никога, никога няма да работиш отново в този бизнес.

Отиде до вратата и ми изпрати една последна, смъртоносна усмивка.

— Честита Нова година, Нед!

Вратата се затвори. Аз се отпуснах назад в стола си. Бях насред зала с огледала. Лабиринт без изход. А изводите — професионални и финансови — от това, което току-що рухна, едва започваха да се вписват в мозъка ми. Светът се изтощаваше и губеше контрол — а аз бях толкова слисан, че почти не забелязах влизането на Бил Фройдлих.

Той седна отново и продължи безкръвното си бръмчене — но аз бях толкова надалеч, че успях да хвана само по някоя откъслечна фраза: вашият последен чек ще бъде изпратен… Джерард Флин асоусиейтс ще ви очакват на… Ние наистина съжаляваме за внезапното естество на това…

После Фройдлих се изправи и Лоренцо влезе в стаята, обявявайки, че ще ме придружи до офиса ми, където ще ми даде петнайсет минути да го очистя от личните си вещи. Бях толкова нестабилен, че Лоренцо ме хвана за лакътя, докато се връщахме по коридора и влизахме в асансьора.

— Добре ли сте? — попита той, когато вратите се затвориха.

— Не — успях да кажа.

Смъкнахме се до единайсетия етаж. Вратите се отвориха. И там, застанал пред мен, се мъдреше Клаус Креплин. В началото отскочи, изненадан, че ме вижда. Но после сви рамене и върху устните му се оформи тънка, като на невестулка, усмивка.

— Какво мога да кажа, Нед? Освен: съжалявам, това е биз…

Не успя да завърши това изречение. Улучих го по устата с десния си юмрук, после го ударих силно в стомаха. Той се преви одве. Когато падна на пода, аз изгубих самообладание и започнах да го ритам по гърдите, по главата, по зъбите. Цялото нападение беше див, заблуден устрем, продължил не повече от пет секунди. Пазачите се втурнаха напред, а Лоренцо изведнъж изви лявата ми ръка нагоре.

Но аз бях странно отдалечен от всичко, което ставаше около мен. Сякаш се носех някъде високо над тази сцена, гледах я как се развива като невинен страничен наблюдател. Докато не отпуснах десния си юмрук и не усетих електрическото раздрусване на болката, преминаващо нагоре по ръката ми. Изведнъж отново се озовах на земята, виещ от болка.

После погледнах към пода. Клаус Креплин лежеше в локва от кръв. И не помръдваше.

Бележки

[1] Марка шампанско — Б.пр.

[2] Жаргон: Бърза Мъжка Прегръдка — Б.пр.