Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Job, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 19 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2014)
Разпознаване и корекция
egesihora (2014)

Издание:

Дъглас Кенеди. Убийствен бизнес

Американска. Първо издание

ИК „Компас“, Варна, 1999

Редактор: Любен Любенов

Коректор: Диана Черногорова

ISBN: 954-701-068-9

История

  1. — Добавяне

6.

Не можах да заспя. В продължение на час се взирах в танцуващите сенки по тавана на спалнята ни. Светещият будилник до леглото ни показваше три и дванадесет през нощта. Бях у дома от два, след като най-накрая успях да се измъкна от лапите на Клаус Креплин. След като хвърли онази малка бомба за това, че ми предлага работата на Чък, той започна да ме разпитва за идеите ми за списанието. Опитах се да остана на висотата на положението, обяснявайки как можем да засилим редакторското съдържание чрез провокативни напътствия за консуматора, иновационни очерци, а също така и да разширим рекламния си пазарен дял (особено в критичното бойно поле на Северозапада). На петата водка се хванах, че казвам:

— Няма причина — с подходяща маркетингова стратегия — за шест месеца да не станем Номер Две в бизнеса. Компютър Америка играят добре, но те не са нито толкова евтини, колкото РС Глоуб, нито толкова елитни, колкото нас. Моят подход ще бъде да запазя общия визуален стил на елитно списание, но постепенно да разширя привлекателността му, концентрирайки се върху толкова важния сектор за домашните компютри. И, разбира се, един по-остър визуален подход няма да ни навреди. Искам да кажа, че не предлагам нищо оригинално. Само добрата стара разумна търговия. И ако получа работата…

— Ти получаваш работата — увери ме Креплин.

На шестата водка аз казвах:

— Трябва да ти кажа, Клаус, че се чувствам малко странно…

— Странно? — учуди се той, търкаляйки думата върху езика си сякаш беше някаква непозната субстанция. — Какво значи странно?

— Изнервен. Уплашен. Виновен.

— Мога да разбера изнервен и уплашен — изгледа ме втренчено той. — Това е нормална човешка реакция спрямо голям напредък в кариерата. Но виновен! Едуард, моля те! Това е бизнес…

— Чък ми е шеф.

— Аз пък съм шеф на Чък. А Дитрих Мартелсман е мой шеф. А акционерите в края на краищата са шефове на хер Мартелсман. Всички трябва да отговаряме пред някого. И ако този някой е недоволен от нас…

— Той ме доведе в компанията, той ми даде старт…

— Както казах преди, много уважавам твоята вяра в лоялността. Но не ти го отстраняваш. И не ти си провокирал падението му. Искам да го изхвърля, защото според мен той е слабохарактерен. Слабохарактерен що се отнася до теглото му, слабохарактерен в бизнеса. Но ако си мислиш, че като не заемеш поста ще спасиш Чък, просто грешиш. Той е свършен. Капут.

След като приключихме вечерята заедно с бутилка Каберне совиньон за петдесет и пет долара, Креплин отново върна разговора към бизнеса.

— Нито веднъж не ме попита за парите? — натърти той. — Защо?

— Хранехме се.

— Много учтиво от твоя страна. Искаш ли да узнаеш цифрата?

— Абсолютно.

Креплин отново се разсмя тихо.

— Е, това е доста привлекателна сумичка. Основната заплата е сто и петдесет хиляди долара годишно, но ще можеш да удвоиш тази цифра с участие в печалбата и с премии.

Аз преглътнах.

— Разбира се, в допълнение към стандартните пенсионни и пълни медицински планове, ние ще ти осигурим и служебна кола — марка по твой избор, на стойност до, да речем, петдесет хиляди долара. И ако си член на някой спортен клуб… ти си тенисист, нали?

— Направил си проучването си.

— Естествено. Както и да е, ще покрием и таксата за тенис клуба. Кланг-Мартелсман обичат администраторите им да са — как го каза — надеждни и осигурени.

Поиска сметката. После ме попита:

— Е… одобряваш ли тази сума?

Бях ударил джакпота. Бях спечелил от лотарията. Бях разорил банката. Е, не съвсем… но, Христе, триста бона на година? Дъхът ми спря. Щях да вляза в елитната лига.

— Клаус, определено одобрявам. — Макар че щом казах това, си помислих: Но аз ще се намразя заради това, че предавам Чък.

Тъй като снегът беше твърде силен за пиянска разходка до Сохо, той настоя да отида в апартамента му в Уолдорф тауърс за една чашка преди лягане. В таксито на път към центъра той се обърна към мен.

— Трябва да те помоля за една услуга.

— Разбира се, Клаус.

— Това всъщност не е услуга… Боя се, че по-скоро е изискване. И то е следното: с никого не трябва да обсъждаш това предложение за работа.

— Допусках това.

— Като казвам с никого, имам предвид, че не трябва да повдигаш въпроса даже пред жена си.

— Е, тя трябва да знае. Имам предвид, че това е голяма новина.

— Съгласен съм. И ще я узнае. В петък, на втори януари. Денят, в който ще се върнеш от почивката си на Бахамските острови…

— Да не си пуснал някой да ме следи? — пошегувах се.

Креплин се усмихна.

— Когато преди няколко месеца започнахме да обмисляме купуването на Гец-Браун, аз, естествено, започнах да проучвам досиетата на висшите администратори в заглавията, които щях да надзиравам. А пък Чък Зануси беше толкова ентусиазиран в похвалите си за теб, че започнах да разследвам…

Не можех да повярвам на ушите си.

— Чакай малко — прекъснах го, — да не би да искаш да кажеш, че Чък още преди месеци е знаел, че вие се готвите да купите компанията?

— Не. Знаеше само, че се интересуваме от Гец-Браун и това, че през септември се заехме да осъществим проучване, което включваше среща с висшите администратори и проверка на досиетата на персонала. Но той не беше чул нищо за продажбата до вчера — когато го помолиха да спре в Чикаго. Секретността е изключително важна при превземане.

— Той определено беше секретен що се отнася до интереса на Кланг-Мартелсман към нас.

— Това е така, защото той беше инструктиран да запази в тайна нашите проучвателни съвещания. А и не знаеше дали превземането ще се осъществи — и беше държан далеч от комуникационната примка преди тя да бъде fait accompli[1]. Знаеше обаче, че ако информира някого за нашия интерес към Гец-Браун, няма да има никакво бъдеще в компанията. Така че реши мъдро да си държи устата затворена.

— Но въпреки това той ще бъде уволнен.

— Това, приятелю, са приливите и отливите в корпоративния живот. Не се страхувай — ще му дадем много красив парашут, преди да го блъснем от самолета. И няма да го отстраняваме преди Коледа — което, в крайна сметка, би могло да му развали празника. Но има една още по-наложителна причина, поради която трябва да запазиш абсолютно мълчание за твоето повишение. Нашите изследователи на пазара се боят, че това би могло да сплаши рекламодателите на „Компютърен свят“ — ако преди Нова година тръгне слух, че назначаваме нов издател. В Кланг-Мартелсман ние сме много систематични по подобни въпроси. Планираме ги прецизно, за да сведем до минимум възможните търговски загуби и за да осигурим най-гладкото прехвърляне на властта.

— Разбрано, но, наистина, жена ми няма да проговори…

— Тя работи в пъблик рилейшънс, нали? Не се обиждай, но в природата на хората от PR е заложено да говорят. Може би ще каже, под секрет, на най-близката си колежка за твоето повишение. После най-близката колежка казва, също под секрет, на съпруга си, който пък случайно се оказва адвокат на някой клиент, който купува важна мрежова система от GBS. Той случайно споменава на клиента, че е чул, че „Компютърен свят“ назначават нов издател, клиентът небрежно изпуска тази информация на следващото съвещание на GBS и преди да разбереш…

— Моите уважения, Клаус, но наистина си мисля, че си прекалено предпазлив.

— Моите уважения, Едуард, това е мой прерогатив и ще те помоля да го уважаваш. Защото ако предварително изтече информация за твоето назначение, това може да изложи нещата на опасност. Жена ти ще получи чудесна новогодишна изненада, когато ти станеш издател на втори януари. В този ден ти просто трябва да й се обадиш от офиса и да се държиш така, сякаш току-що си научил новината. Ти си, отвсякъде погледнато, брилянтен продавач. Което означава, че си и актьор. Със сигурност ще можеш да се направиш на учуден и смаян.

— Предполагам…

— Така че ми дай дума да не споделяш това с никого.

Защото ако предварително изтече информация за твоето назначение, това може да изложи нещата на опасност.

Триста бона. Кимнах. Креплин ме потупа по гърба.

— Отлично — каза той. — Въпросът е решен.

Държеше ъглов апартамент на седемнайсетия етаж на Уолдорф тауърс. От него имаше страхотен изглед към небето в центъра на града. Дневната беше с размерите на футболно игрище. Имаше две спални и голяма кухня.

— Какво местенце — възкликнах аз.

— В Уолдорф обичат Кланг-Мартелсман, така че винаги ни дават най-доброто. Шампанско?

— Защо не?

Той вдигна телефона, обади се на рум сървиз и поръча бутилка Крюг. Ако се опитваше да ме впечатли със своето парите не са проблем, той наистина успяваше. След около минута някой почука на вратата.

— Нашите гости са пристигнали — каза Клаус, тръгвайки към вратата.

— Гости? — учудих се аз. — Не знаех, че очакваш…

Не бях успял да завърша изречението, когато влязоха две много високи, много руси, много силно гримирани жени. И двете бяха на около двайсет и пет. Подадоха палтата си на Клаус и под тях се разкриха две почти еднакви черни роклички, прилепнали по тях като хирургически ръкавици. Истински материал от Агенция за придружителки. Изведнъж се почувствах неудобно.

— Дами — каза Креплин, въвеждайки ги в дневната, — искам да ви представя моя колега, мистър Алън. Едуард, това са Анджелика и Моник.

— Как си, скъпи? — попита Моник; по резките й гласни си личеше, че тя в никакъв случай не е французойка. И двете се настаниха на дивана. Креплин ми пусна една от акулските си усмивки и аз бързо разбрах, че това е тест; начин, по който Креплин да провери верността ми. Ако се направех на възмутен, че са ми погодили номер с две проститутки (а това очевидно беше добре планиран номер), той щеше да ме уволни като Фарисей. Ако обаче преспях с Моник или с Анджелика, щеше да има нещо срещу мен… и щеше да знае, че в същността си съм слаб — човек, който е готов да компрометира брака си, за да напредне в кариерата.

Докато Моник и Анджелика палеха цигари, Креплин приседна до мен и прошепна:

— Надявам се, че нямаш нищо против тази изненада.

Аз подбрах внимателно думите си.

— Това определено е изненада, Клаус.

— Но забавна, нали? Малка коледна почерпка от Кланг-Мартелсман. Реши ли коя предпочиташ?

Анджелика дъвчеше дъвка, докато дърпаше яко от своя Салем. Моник — бог да й помага — малко повече приличаше на по-висша версия на онези работни момичета, които можете да видите на Осмо авеню (но вместо да носи пурпурни гащенца, тя беше натъпкана в тясна черна рокля).

— Виж какво — прошепнах аз, — ще отида да пусна една вода. Когато се върна, ще решим. Става ли?

— Отлично — съгласи се той.

Банята беше огромна — един акър мраморен под, дълбока вана, златни кранчета. Седнах на ръба на ваната, обмисляйки следващия си ход. Копелето наистина ме постави в деликатна ситуация — несъмнено, за да види как ще реагирам на очевидния натиск. Можех просто да стана и да си тръгна — но това щеше да се възприеме като грубо и нетактично. Но нямаше начин да остана за фойерверките. Станах и разсеяно потупах горния джоб на сакото си, докосвайки клетъчния си телефон. Бинго. Пуснах водата и набрах 1-5-1: цифрова служба за отговори, която беше програмирана и за събуждане. Погледнах си часовника. Един и седемнадесет.

Бързо набрах един и двадесет и една, натиснах два пъти копчето със звездичката и прибрах телефона в джоба си.

Когато се върнах в дневната, шампанското беше пристигнало. Келнерът от рум сървиз вадеше тапата. Креплин седеше между Анджелика и Моник, бъбреше нещо и прокарваше левия си показалец нагоре-надолу по черните чорапи на Анджелика. И двете жени изглеждаха страхотно отегчени. Несъмнено те просто искаха да си свършат работата, да си вземат парите, да се приберат и да си легнат. Но Креплин беше решен да празнува. Щом шампанското беше разлято, той изпрати келнера с бакшиш от десет долара, после подаде чаши на жените.

— Познавате се с Крюг, нали, дами? — попита той.

— Има мехурчета и е френско, нали? — попита Анджелика.

— Познавате шампанското — кимна доволен Креплин.

Подаде ми една чаша и ми прошепна в ухото:

— Направи ли вече избора си?

Наблюдавах как Анджелика си изплюва дъвката в пепелника, преди да си пийне от шампанското. Защо телефонът не започва да звъни? Опитвайки се да спечеля време, аз казах:

— Ще оставя на теб да вземеш решението, Клаус.

— Не, не, не. Аз съм домакинът, така че настоявам ти пръв да избереш.

— Откъде намери тези момичета?

— Една агенция, която често използваме за забавления — винаги, когато сме в Ню Йорк. Много надеждна агенция, така че няма защо да се притесняваш за болести.

— Приятно е да се чуе такова нещо.

— И така, Едуард — времето върви. Твоят избор…

Поех си дълбоко дъх.

— Е…

И тогава, слава Богу, клетъчният ми телефон звънна. Креплин и двете жени се стреснаха. Трябваше да положа усилия да прикрия облекчението си.

— Да? — казах аз, когато го включих. Един електронен глас ми каза: Това е вашето обаждане за събуждане в един и двадесет и една… Това е вашето обаждане за събуждане в един и двадесет и една.

Притиснах слушалката до ухото си, опитвайки се никой освен мен да не чуе гласа.

— О, Лизи — казах в слушалката, после я покрих с ръка и се обърнах към Креплин: — Жена ми. — Той вдигна очи към небето. Аз продължих да говоря в слушалката: — Да, да… Аз съм в апартамента на Клаус Креплин в Уолдорф… Какво?… О, Христе, не. Кога?… Зле ли е?… О, скъпа… Добре, добре. Веднага ще дойда. Спешното отделение в Рузвелт? Дай ми десет минути.

Затворих и веднага си грабнах палтото.

— Проблем ли има? — попита Креплин.

— Беше жена ми, Лизи. Баща й, който от няколко дни живее при нас, е получил силни болки в гърдите. Закарали са го в болницата Рузвелт…

Облякох си палтото.

— Слушай, Клаус… съжалявам, че постъпвам така, но…

Той сви рамене.

— Трябва да направиш това, което е необходимо — каза той.

— Благодаря за страхотната вечер — казах аз, стискайки ръката му. — Утре ще поговорим. Бързо махнах за довиждане на двете проститутки. Те не ми отвърнаха.

Когато отворих вратата, Креплин каза с глас, пропит с ирония:

— Моите най-добри пожелания на прекрасната ти жена.

Трийсет минути по-късно аз се мушках в леглото до моята прекрасна, но много сънлива жена. Наведох се за целувка, на която тя реагира с несвързано охкане, преди да се претърколи надалеч от мен. Дръпнах възглавницата към себе си и затворих очи с напразната надежда, че сънят ще ме споходи. Исках да залича този ден, да дръпна щепсела на всичко, което се беше случило, и да си взема пет часа почивка от множеството етични дилеми. Като например: можех ли утре да погледна Чък Зануси в очите, знаейки съвсем определено, че той беше, по отношение на компанията, обречен човек — и че аз щях да прекрача през трупа му, за да му отнема работата? Трябваше ли наистина да мълча по този въпрос пред Лизи — особено след малката постановка, която Креплин ми направи тази вечер? И отново, дали Креплин можеше да промени решението си за моето повишение, след като се измъкнах хитро от неговия малък коледен празник с двете проститутки? И, разбира се, ако силната тактика на Фил Сирио с Тед Питърсън се разчуеше, аз не само щях да остана безработен завинаги, но вероятно щях да стана и близък познат на манхатънския окръжен прокурор…

Очите ми отново се ококориха. И през следващия един час лежах вцепенен от ужас; остър случай на среднощна нервна криза. Само че за разлика от обикновеното свободно плаване, страховете в четири сутринта, тези страхове бяха реални, веществени, наистина опасни.

Най-накрая бях победен от неизбежното и се измъкнах от леглото. Строполих се на големия бял диван в дневната и се загледах навън към неясните светлини на заспалия град. Обади се, Фил! След четири часа щях да изрека тази фраза. Питърсън щеше да се страхува от изобличение, щеше да капитулира и да одобри M.P.I. Моят задник щеше да бъде спасен. На втори януари щях да стана новият издател на „Компютърен свят“ и да се търкалям в мангизи. Край на историята.

Като се изключи, разбира се, това, че щяха да последват много нощи като тази — когато ще се събуждам в три сутринта и ще се чудя: наистина ли ще ми се размине? Можеш ли да се забъркаш в морална катастрофа и наистина да се измъкнеш невредим? Или някой мъничък гласец ще пропълзи при теб в моменти на уязвимост като този и ще прошепне: няма безплатен обяд… няма чукане, без да си разкопчееш ципа…

Проклетият ми баща. Мистър Етичен — който винаги ни тъпчеше главите със своето основно кредо в живота: винаги си плащаш, когато постъпиш погрешно. Но понякога погрешната стъпка е единствената стъпка, нали? Особено в ситуация, от която няма изход — освен, разбира се, да паднеш грациозно върху меча си… и заедно с това да прецакаш едно вече решено повишение в кариерата си.

Големият задник Тед Питърсън. Вероятно сега си спи дълбоко в дома си в Кънектикът, без да знае за факта, че неговото лекомислено решение да откаже една въшлива реклама е заложило на карта няколко кариери. Типично аморално юпи[2]. Прецаква бизнеса, унижава жена си. Не е верен на никого, освен на алчната си амбиция. Спомням си онова изложение на Каймановите острови — как в деня преди Тед да нападне Джоан той седеше в бара в Хайт и се хвалеше със снимките на новата си къща в Кънектикът. Точно до водата в едно градче, наречено Олд Гринуич. Къщата струвала седемстотин и петдесет хиляди долара, настоя да ме информира той. Огромна веранда с изглед към пролива. Пет минути с кола до гарата. Четиридесет и пет минути до Гранд сентръл. Страхотни училища. И единственото не бяло лице, което можеш да видиш, принадлежи на домашната прислуга.

Олд Гринуич, Кънектикът. Вероятно трябва да се наричаш Брад или Чип, или Еймс, или Едуард Арлингтън Питърсън-младши, за да живееш там.

Олд Гринуич, Кънектикът. Четиридесет и пет минути с влак. Един час с кола. Вероятно по-малко — по това време през нощта.

Вдигнах телефона. Набрах информация за кода на Олд Гринуич. Операторката ме информира, че в тази област имало двама Е. Питърсън.

— Какви са адресите? — попитах аз.

— Сър, не даваме подобна информация по телефона — отговори тя.

— Това е Т. Питърсън, чийто адрес е до пролива — поясних аз.

— Имате предвид Шор роуд?

Хванах я.

— Точно така. Номер тридесет и три, нали?

— Шор роуд четиридесет и пет. Моля ви изчакайте за вашия номер…

След като измъкнах адреса на Питърсън, аз пуснах компютъра, включих се в линията, свързах се със системата за търсене Йаху и ги помолих да намерят карта на Олд Гринуич, Кънектикът. За десет секунди картата се появи на екрана и ме попитаха за точния адрес в Олд Гринуич. Аз напечатах: Шор роуд 45, натиснах клавиша за търсене и… бинго: появи се подробна карта от този район на Олд Гринуич.

Разпечатах картата, посегнах отново към телефона и се обадих на Коли под наем Ейвис. Дали имат двадесет и четири часова агенция в Манхатън? На Четиридесет и трета между Второ и Трето? Чудесно. Дали имат кола, която да наема за тази нощ? Шевролет Ятаган! Ще свърши работа. Погледнах си часовника. Три и четиридесет и три. Казах им, че ще бъда там да я взема в четири и тридесет.

Взех си душ, обръснах се. Облякох костюм и сложих вратовръзка. Направих си една бърза чаша нес кафе, глътнах пет витамина и оставих бележка на Лизи:

„Скъпа,

Не можах да заспя. И трябва да отида на една ранна командировка до Кънектикът. Обади ми се като станеш и ще ти обясня всичко.

Ти си най-добрата…“

Грабнах картата на Олд Гринуич. Взех палтото си в ръка. Измъкнах се от апартамента колкото може по-тихо. Махнах на едно такси на улицата. За десет минути бях в офиса на Ейвис. В пет часа се носех на север по улица Хенри Хъдзън, завих надясно на Крос Бронкс и последвах знаците за I-95 на север към Кънектикът.

Бях решил да предизвикам Питърсън. Очи в очи, на прага му. Това беше единственият ден, в който можех да го принудя. Щях да апелирам към неговата почтеност — и да му продам идеята да постъпи правилно. Но ако откажеше, ако ме посъветваше да си гледам работата, щях да извадя тактическите ядрени оръжия. Щях да позволя на Фил да се обади.

Стигнах Олд Гринуич в пет и петдесет. Използвайки картата, лесно намерих пътя към Шор роуд. Все още беше тъмно и трябваше да карам бавно по тесния двупосочен път, поглеждайки номерата на къщите върху пощенските кутии. Домът на Питърсън се намираше в края на дълга алея. Беше даже по-внушителен, отколкото на снимките, които Тед ми показа — с формата на неправилен правоъгълник върху около половин акър земя. Питърсън не беше излъгал, когато каза, че има изглед към пролива; къщата беше опасана от веранда, издадена над водата — имаше си даже собствен кей за лодки. Сега разбрах защо му е излязла седемстотин и петдесет хиляди долара.

Угасих фаровете и влязох в алеята, паркирайки точно зад БМВ-то на Тед и един Форд Експлорър, предназначен за съпругата и децата. Отвън беше студено — около десет градуса по Фаренхайт според термометъра в шевролета — така че оставих двигателя да работи. Дяволски ми се искаше да бях взел по пътя чаша кафе и вестник. Сега можех само да си пусна WINS 1010 и да се надявам, че Тед не става късно. Отпуснах шофьорската седалка назад, усилих парното (пръстите на краката ми започваха да изтръпват) и се опитах да прогоня умората, концентрирайки се върху новините.

WINS 1010. Всички новини по всяко време. Вие ни давате двайсет минути, ние ви даваме света.

Отпуснах се назад в седалката си и усетих още една вълна на изтощение да се носи през мозъка ми.

Време за новини по WINS…

Изведнъж се чу остро почукване — метал се удряше в стъкло. Премигнах и осъзнах, че гледам към ярката зимна слънчева светлина.

… сега е седем и десет сутринта.

По дяволите. По дяволите. По дяволите! Изведнъж се разсъних. И осъзнах, че гледам към една чипоноса жена, току-що преминала трийсетте, облечена с черен анорак и бял пуловер с висока яка, а една черна лентичка придържаше лъскавата й руса коса. Зад нея стояха две добре гледани деца. И двете носеха ученически чанти и гледаха смаяно как майка им чука с венчалната си халка по прозореца на една кола, която те не бяха виждали преди, приютила заспал мъж, когото също не бяха виждали преди, който беше блокирал алеята им.

— Сър, сър, сър — изкрещя жената. Аз изскочих от колата, студеният въздух изведнъж ме разбуди напълно.

— Съжалявам. Наистина съжалявам — извиних се аз, разтърквайки очи. — Заспал съм…

Тя разтревожено отстъпи назад.

— Спал сте на алеята ни цяла нощ?

— Не, само около час. Тук ли живее Тед Питърсън?

— Аз съм съпругата му, Мег.

— Радвам се да се запознаем, Мег. Аз съм…

Но бях прекъснат от шокиран глас откъм входната врата.

— Нед Алън?

Вдигнах поглед. Там стоеше Тед — в своето най-хубаво въгленово сиво палто от Брукс брадърс, с лъскавите си обувки и черното си куфарче — гладкото му патрицианско лице беше стегнато от безпокойство. Приближи бавно към мен.

— Е, това се казва изненада — изрече той предпазливо, докато се ръкувахме. Макар че беше разбираемо изумен да ме намери на алеята си в седем и десет сутринта, той хитро успя да запази самообладание, докато разбере защо съм там. Този тип беше съвършен актьор. Но също така излъчваше тревога.

— Добро утро, Тед — казах аз, опитвайки се да остана много спокоен, много уравновесен. — Съжалявам, че ти се изтърсих така, но…

Той ме прекъсна.

— Знам, знам — каза, сега съвсем приятелски. — Притиска те крайният срок и вчера не можа да се свържеш с мен в офиса за онова многостранично приложение, нали така?

— Абсолютно правилно — отговорих аз, изумен от любезния му тон. — Наистина ми е неприятно да се озова на прага ти така, но имаме една малка криза.

— Напълно разбирам — потупа ме окуражително по рамото. — Хей, съжалявам, не те представих на жена си. Мег, това е Нед Алън от „Компютърен свят“…

— Вече се видяхме — каза Мег Питърсън.

— И децата ми, Уил и Сара.

— Здравейте, хлапета — усмихнах им се аз, но те продължиха да ме гледат с подозрение.

— Мег, скъпа — продължи Питърсън, — ако нямаш нищо против… трябват ми само три минути за един бърз бизнес с Нед…

— Знаеш, че тази сутрин Сара трябва да бъде на училище в седем и четиридесет и пет. — После се обърна към мен и додаде: — Днес нейният клас ще ходи на екскурзия до Тайнственото пристанище.

— Най-много три минути — увери я Тед.

— Не повече, моля те — метна му бърз поглед Мег и поведе децата обратно към къщата. Тед ми направи знак да го последвам до края на алеята.

След като стигнахме на безопасно разстояние от къщата, той се обърна към мен. Усмивката му беше изчезнала.

— Ах ти, долнопробно лайно… — изсъска той.

— Тед, изслушай ме… — прошепнах аз.

— Как смееш да ми погаждаш такъв номер…

— Тук съм само защото Айвън Долински ще бъде уволнен днес на обяд…

— Това не е мой проблем. Сега се разкарай…

— Това е твой проблем, Тед. Защото ти си се съгласил за тази реклама…

— Съгласил съм се, майната ти! Сделката не беше финализирана и после ние решихме да променим маркетинговата си стратегия за април. Край на историята.

— Айвън ме уверява, че си му дал дума.

— Айвън е дребосък, неудачник. Ще каже всичко, за да си спаси жалкия задник.

— Работя с човека от четири години. Той е напълно честен, когато стане дума за бизнес.

— Щом искаш да мислиш така, добре. Но фактът си остава: няма подписан договор, така че няма сделка. Случаят е приключен. Сега имаш една минута да се изметеш от алеята ми…

— Той ще си изгуби работата заради това.

— Случва се.

— Знаеш какво му се струпа на главата. И той наистина ще затъне, ако го уволнят. Така че бъди добро момче. Одобри сделката. Това няма да разори банката. Коледа е, за Бога…

— Разговорът е приключен — отсече той и тръгна обратно към къщата.

Тогава реших, че е дошло време да изиграя асото си. Погледнах към дома му и извиках след него:

— Знаеш ли какво, това наистина е доста хубав имот, Тед. Даже е по-хубав от онези снимки, които показа на мен и на Фил Сирио на Каймановите острови миналата година.

Той замръзна. След миг се обърна към мен. Очите му бяха пълни с опасения.

— Просто се разкарай от тук — процеди тихо той.

Докато вървеше към входната врата, аз едва не изкрещях: Джоан Гластън ти праща много поздрави. Но се въздържах и вместо това казах:

— Днес до обяд, Питърсън.

Скочих в шевролета, включих на задна и се разкарах от там.

Пет минути надолу по пътя ръцете ми трепереха толкова силно, че трябваше да спра. Нима току-що бях го шантажирал? Питърсън определено се шокира, когато споменах тази история за Фил Сирио и Каймановите острови… но все пак аз не направих онази досадна забележка за историята с Джоан Гластън. Така че, макар да се чувствах малко мръсен, аз всъщност не можех да бъда обвинен, че съм го заплашил, нали?

Но след тази противна реакция на молбата ми аз наистина не знаех дали Питърсън ще отстъпи по въпроса с Айвън. Което означаваше, че, ако исках да си спася задника, все още можех да прибегна до изнудване до днес на обяд.

Върнах се на пътя и се насочих на юг към I-95. Когато излязох на магистралата, клетъчният ми телефон звънна и аз едва не подскочих. Натиснах бутона за разговор.

— Трябва да е минало добре — каза Лизи — или известно време няма да мога да говоря с теб.

Осведомих я набързо за сцената в алеята на Питърсън, но не споменах историята с Каймановите острови. Когато свърших, тя подсвирна.

— Ти си луд — каза само.

— Вярно е. И вероятно ще изхвърча от работата.

— Не си сигурен.

— Той е безмилостен бизнесмен. И се тревожа, че може би съм преиграл ръката си.

— Но ти просто си го помолил да бъде почтен…

— Този задник няма никаква почтеност.

— Но фактът е, че ти имаш. Това е важно.

Само да знаеше плановете за изнудване на почтения си съпруг, Лизи…

— Слушай — каза тя, — имам среща за закуска в осем часа, така че по-добре да бягам. Остава ли уговорката ни за вечеря?

— Определено — само че след като аз остана без работа, ти вероятно ще трябва да платиш сметката.

— Дадено. Как мина вечерта с онзи тип Креплин?

Не беше моментът да се впускам в подробности за това как е минала вечерта. Защото, колкото и да ми се искаше да й кажа, аз постоянно чувах в главата си гласа на Креплин, който ми обещаваше фатална доза от лоша карма, ако изтече информация за повишението ми преди втори януари. И как да кажа за тази нагласена среща с двете проститутки… да цитирам Фил Сирио: забрави за туй.

— Беше просто опознаване.

— Среднощно опознаване.

— Какво да ти кажа. Този тип обича да порка. Късно.

— Щом като това е всичко, което обича да прави късно…

Защо жените винаги са способни инстинктивно да надушат аромата на близка или на действителна изневяра? Даже когато просто разговаряш с тях по телефона?

— Приеми го така — казах аз, — това е всичко, което аз обичам да правя късно.

— Радвам се да го чуя.

— Освен ако ти не си наблизо, разбира се.

— Знаеш ли, понякога си мисля, че си защитил докторат по романтически глупости…

— Най-после го разбра.

— Довиждане, сладурче. Пази си нервите. И ми се обади веднага щом получиш някакви новини от GBS.

— Обещавам — рекох ентусиазирано аз.

Благодарение на адското задръстване ми трябваха почти два часа, за да стигна до Манхатън. Клетъчният телефон беше на седалката до мен. Не звънна нито веднъж. В девет се обадих в офиса да кажа, че ще закъснея и да проверя съобщенията си. Нито дума от Тед Питърсън. Докато оставя колата в Ейвис и хвана такси към центъра, вече наближаваше десет. Точно когато таксито спря пред офиса, телефонът звънна. Когато го вдигнах, ръцете ми трепереха. Беше Фил Сирио.

— К’во става, шефе? — попита той.

— Сега знам какво са изпитвали онези пилоти камикадзе, когато са им казвали, че е техен ред да летят.

— Значи си взел решение за Питърсън?

— Още не.

— Просто кажи една дума и ще вдигна телефона.

Погледнах отново часовника си.

— Дай ми два часа — казах.

На бюрото ме чакаше цяла камара съобщения. Но нито едно от GBS. Казах на Лили да прекъсне всеки разговор, ако се обади Тед Питърсън.

— Мистър Зануси тук ли е тази сутрин? — попитах.

— На съвещание е и няма да се върне до обяд — отговори Лили.

Слава Богу! Това щеше да ми отпусне още час-два, през които да играя. Мисли. Мисли. Мисли! Включих компютъра си и прегледах отново списъка на клиентите ни с напразната надежда, че може би съм пропуснал някого — който и да е — който би могъл да грабне голямото приложение за утре. Никакви възможности. Макар да знаех, че няма абсолютно никакъв шанс, потърсих териториалните мениджъри по продажбите в Сиатъл, Чикаго, Хюстън и в Силиконовата долина, чудейки се дали те нямат подръка някое излишно многостранично приложение. От едното до другото крайбрежие получих отговора, който очаквах:

Да не си луд? Боб Брубейкър — колегата ми в Пало Алто и вероятно най-борбеният тип в компанията — наистина се озлоби.

— Погаждаш такъв номер в деня, в който са ни погълнали… и после очакваш аз да ти спася задника?

— Това не е номер, Боб. Бяхме подведени лошо от един клиент.

— И това подвеждане ще удари всички ни. При шест празни страници в априлския брой Кланг-Мартелсман ще си помислят, че целият екип по продажбите е сбирщина от родени неудачници.

— Виж, аз съм се провалил. Нали така? Мен ще пречукат, не теб.

— Обещавам ти, човече! Ако се сгромолясам заедно с теб…

— Боб, моля те, знам, че на всички ни е трудно…

— … плащам две издръжки и имам две деца в колежа. Така че не ми излизай с тези успокоителни говна…

— Те няма да те уволнят заради това, че аз съм прецакал работите.

— Така ли? Е, ако го направят, ти си мъртъв. Разбираш ли ме, Алън? Мъртъв.

Затворих. Силно. Точно това ми трябваше тази сутрин. Смъртна заплаха. Психясало копеле. Но аз постъпих глупаво като му се обадих. Брубейкър беше мистър Спусък на Косъм — един от онези типове, които винаги са на две секунди от детонацията. И просто изказваше онова, което всички ние чувствахме: чист, неподправен страх.

В единадесет и половина се обади Чък Зануси. Накарах Лили да му каже, че съм зает, но тя отново се върна на линията, информирайки ме, че мистър Зануси е излязъл от съвещанието си само за да се обади и настоява да разговаряме. Натиснах копчето за първа линия.

— Е? — попита Чък.

— Почти успяхме — отговорих.

— Глупости.

— Във всеки момент очаквам обаждане от Питърсън…

— Имаш тринайсет минути.

— Може да е след обяд…

— Тринайсет минути, Нед.

— За Бога, Чъки, не превръщай това в някаква смъртоносна сцена. Нима губернаторът ще се обади за отменяне на присъдата, преди да му поднесат сока…

— През следващите тринайсет минути аз все още съм твой шеф. Така че ще правя каквото си искам.

— Моля те, Чъки, моля те, само още малко време…

— Молбата е отхвърлена — отсече той. И линията заглъхна.

Сега знаех всичко за свободното падане.

Мистър Сирио на трета линия…

Погледнах си часовника. Единадесет и петдесет и три. Грабнах слушалката.

— Е, как е? — попита Фил.

— Все още нито дума от Питърсън.

— Вече е почти обяд, шефе.

— Много добре го знам.

— Е, какво ще правим?

Очите ми се затвориха плътно, пулсът ми препускаше. Повторих сцената в алеята на Питърсън. На ръба на изнудването аз бях натиснал спирачките. Дали сега можеше да ми се размине? Избирай, по дяволите. Избирай!

— Съжалявам, Фил. Няма продажба.

Той въздъхна.

— Твоето погребение.

— След около шест минути.

— Мога ли да кажа нещо?

— Давай.

— Никога няма да стигнеш доникъде в живота, ако си почтен с един задник.

— Звучи като добра епитафия за мен. Все пак благодаря, Фил.

— Късмет, шефе.

Единадесет и петдесет и пет. Това е то. Гейм. Сет. Мач. Облегнах се на стола. Вцепенен. Току-що бях захвърлил всичко. Четири дълги години катерене по корпоративната стълба. Цялото убеждаване, придумване, нуждата да приключа сделката. Очакваш, че това води донякъде. Всъщност даже зърваш това място. На десет фута от върха. И тогава се подхлъзваш, земята поддава и… чао-чао.

Играеш играта. Мислиш си, че знаеш правилата. Но после един ден се събуждаш и откриваш: играта си играе с теб.

Безумно чукане по вратата ми. Тя се отвори и Деби Суарес връхлетя като буря.

— Мистър Алън, имам…

— Деби — казах аз, вдигайки ръка, — не сега, а?

— Но аз трябва да ви покажа…

— Не се обиждай, но току-що си загубих работата и…

— Моля ви нека ви кажа…

— Вече не съм твой шеф. Върви занимавай Чък Зануси с…

Тя стовари юмрук върху бюрото ми — толкова сензационно действие, че аз моментално замлъкнах.

— Сега привлякох ли вниманието ви? — попита тя. Аз кимнах. — Тогава прочетете това.

Тя хвърли пред мен лист хартия.

— Току-що пристигна по факса. Лили ме помоли да ви го дам.

Погледнах надолу към листа. Видях главата на писмото. Съдържаше три букви: GBS. И под тях това:

„Мистър Едуард Алън

Регионален мениджър, Североизточни продажби

«Компютърен свят»

Гец-Браун пъбликейшънс

Трето авеню 1734

Ню Йорк, Ню Йорк 10021

Скъпи мистър Алън,

Радвам се да Ви информирам, че GBS ще даде ход на многостраничното приложение за техния компютър Минерва за априлския брой на Вашето списание.

Моля ви, накарайте вашия производствен отдел да се свърже с нашия художествен отдел, за да уредят незабавен трансфер на материала.

Искрено ваш,

Тед Питърсън“

Прочетох го веднъж. Не можех да го проумея. Прочетох го втори път. Все още не бях напълно убеден. Четях го за трети път, когато Деби Суарес каза:

— К’во направихте, мистър Алън? Направихте му предложение, на което не можа да откаже?

Когато вдигнах поглед към нея, очите ми бяха премрежени. Тя също забеляза това и ми стисна ръката.

— Вие приключихте, мистър Алън — избухна нервно. — Вие приключихте сделката.

Телефонът изведнъж гръмна отново.

— Мистър Зануси на първа линия…

— Лили — казах аз, — помоли го да ти даде номера на факса, където се намира сега…

— Твърдо настоява да разговаряте…

— Кажи му, че и аз искам да разговаряме. Но само след като види документа, който ще му изпратиш по факса. Деби веднага ти го носи в приемната.

Затворих и се обърнах към Деби.

— Чък ще ме уволни след две минути, ако не види този факс. Така че…

— Не вървя, летя…

Набрах офиса на Тед Питърсън. Секретарката му веднага позна гласа ми.

— Мистър Алън — каза тя, гласът й звучеше ледено както винаги. — Мистър Питърсън е на съвещание.

— Разбира се, А аз съм духът на Елвис. Виж какво, свържи ме. Просто искам да му благодаря набързо…

Тя ме свърза. След миг чух гласа му на линията.

— Питърсън.

— Тед, не мога да ти кажа колко съм ти благодарен. Исках да ти благодаря и се надявам, че няма да останат лоши чувства…

— Давай направо, Алън. Накъде отива това? Или да кажа така: какви са твоите условия?

— Моите условия? Ти изпълни моите условия. Одобри сделката с Айвън…

— Хайде да оставим тези скромни глупости, нали? Искаш да играеш, хайде да играем. Сигурен съм, че ще можем да измислим начин да уредим това заедно и всички да са доволни.

Изведнъж се обърках.

— Не знам за какво говориш, Тед.

— Да бе, точно така. Е, предполагам, че това е само въпрос на време…

— Въпрос на време преди какво? Ти наистина ме обърка, Тед.

Настъпи дълго мълчание. Когато Питърсън заговори отново, гласът му беше изгубил жлъчността си.

— Алън, какво точно знаеш?

— Само онова, което съм чул.

— И то е?

Внимателно подбрах думите си.

— Само че си се забъркал в някаква глупава каша с Джоан Гластън.

Още едно дълго мълчание.

— Това ли е всичко? — попита той.

— Ъъъ, да.

— Исусе Христе! — изведнъж изкрещя той и гневът му се върна. — Ти евтино, подло малко лайно. Онази кучка беше повече от щастлива да сключи сделката — така че даже не си мисли да ме доиш повече, копеле от селската лига.

После линията заглъхна.

Отчаяно набрах отново номера на Питърсън. Секретарката му ме прекъсна, преди да си кажа името.

— Радвам се, че се обадихте, мистър Алън. Мистър Питърсън ме помоли да ви предам едно съобщение, ако се обадите пак.

— И то е?

— Иска да ви информирам, че — макар да е одобрил сегашното приложение — той вече никога няма да прави бизнес с вас. Нито пък ще общува с някой от вашите колеги. Връзката на GBS с „Компютърен свят“ е приключена.

— Почакай малко…

— Нямам какво друго да ви кажа, мистър Алън. Освен приятен ден.

Тя затвори. А аз си помислих: Фил беше прав. Никога няма да стигнеш доникъде в живота, ако си почтен с един задник. Особено с опасен задник — който крие нещо.

Бележки

[1] Завършена докрай (фр.) — Б.пр.

[2] Yuppie — млади професионалисти през 80-те години, считани за изключително амбициозни, капризни материалисти. — Б.пр.