Дъглас Кенеди
Убийствен бизнес (18)

1.

Те ми наредиха да карам обратно към гарата на Олд Гринич. На половината път дотам Главорез Номер Едно ми нареди да спра на тесен, тъмен път край голям обществен парк и да угася фаровете. По пътя нямаше никакво движение — макар че забелязах кола, паркирана недалеч.

— Ние слизаме — информира ме Главорез Номер Едно. — Ето как ще приключим малкото си сътрудничество. Ти ще седиш тук пет минути след като ние тръгнем. После ще отидеш до гарата на Олд Гринич и ще хванеш влак към града. Джери те очаква у тях.

— Джери? — изломотих дрезгаво аз.

— Да, Джери. Сега, преди да се сбогуваме, искам да знаеш още нещичко. Ако си помислиш, че ще се измъкнеш от това като отидеш в полицията, грешиш. Защото всичко, което направи, ще помогне да те обвинят в предумишлено убийство. Разбира се, можеш да избереш друга алтернатива — да вземеш да изчезнеш. Е, ако се скриеш, ние ще направим така, че полицията да получи информация за теб — че си заподозрян номер едно по този случай. И още утре сутринта федералните ще започнат да ти преследват задника. Така че постъпи умно — и не прави нищо. Освен, разбира се, да се върнеш при Джери. На твое място щях да бъда точен — защото той иска много ясно да разбереш, че ако не си там до полунощ, той ще се обади на ченгетата. Имаш по-малко от три часа да стигнеш до Манхатън, така че ако бях на твое място, не бих спирал по пътя за едно питие. Ясно ли е?

Аз кимнах.

— Някакви въпроси?

Аз поклатих глава.

— Радвам се да го чуя. Сега имаме да свършим една последна домакинска работа — ние с моя приятел ще изтъркаме хубаво колата — всяко местенце, което може да сме докоснали. Разбира се, ако се опиташ да подкараш преди да сме свършили тази домакинска работа…

— Няма да се опитам да подкарам.

— Знаеш ли нещо? Все повече и повече започвам да те харесвам.

— Поласкан съм — промърморих.

— Сега си стой на мястото, ’щото туй ще ни отнеме само секунда.

И така, двамата излязоха от колата, извадиха кърпички и внимателно излъскаха всяка повърхност. Отне им около пет минути. Аз седях там, по гърба ми се стичаше студена пот, пръстите ми стискаха здраво волана. В този момент това бе единственото нещо, което ме държеше изправен. Когато те свършиха, Главорез Номер Едно ми направи знак да си смъкна прозореца.

— Е, тук ние казваме adios. И не забравяй — след като тръгнем, ти чакаш пет минути преди да се отправиш към гарата. И повярвай ми, ще разберем, ако хукнеш по-рано.

— Наистина е приятно да се работи с теб, партньоре.

Наблюдавах ги докато извървяха стоте ярда до тяхната кола. Тя беше паркирана достатъчно надалеч от БМВ-то — и на тъмна като в рог отсечка от пътя — за да не мога да разпозная модела. Когато тръгнаха, не запалиха фаровете, докато не завиха зад ъгъла и не се скриха от погледа ми — сигурни, че няма да мога да забележа регистрационния им номер. Точността им беше ужасяваща. Защото това означаваше, че убийството на Питърсън (и моята роля в него) беше планирано старателно и внимателно.

Седях зад волана, вперил поглед в часовника на таблото, чакайки да изтекат петте минути. Изведнъж ми се догади. Залитнах от предната седалка и се строполих на колене точно когато водопад от повръщано се изля от гърлото ми. Продължих да повръщам почти до припадък.

Бях прекаран, подготвен да поема удара. И Джери беше автор на този заговор.

Цялото това шибано нещо е заплаха, беше ми изкрещял Питърсън в ресторанта.

Но аз не казах нищо заплашително. Всъщност вечерята трябваше да бъде опит за сдобряване. Тогава защо, по дяволите, Питърсън се държеше така, сякаш аз го подлагах на мъчения? Освен ако, разбира, се, Джери не му е казал предварително, че аз ще играя твърдо и ще искам…

Какво ще искам?

Кажи на Джери, че моята позиция не се е променила. Двеста бона предварително, осемпроцентова хапка от всички бъдещи сделки. Иначе… е, кажи го така: Знанието е сила.

Какво всъщност знаеше Питърсън — нещо, което му даваше такава сила? Сила, която очевидно толкова заплашваше Джери, че той беше уредил да го хвърлят под влака? Ясно, той беше разбрал, че Балантайн стои зад фонда — но нима това беше причина да го пречукат? Дали имаше нещо общо с онези двеста бона, които той искаше?

Ти ще си го получиш. Ти, Джери, шибаният мистър Високи сгради_. Това е едно от правилата в живота. Всички ние си го получаваме. Всичко е само въпрос на време._

Този последен коментар — последните му думи — продължаваше да отеква в главата ми. Беше извършено убийство. Полицията щеше да търси заподозрян. И аз бях, несъмнено, човекът, когото щяха да търсят, защото всичко, всичко сочеше към мен.

Щях да си го получа.

Трябваше да бягам. Но ако избягах, Джери щеше да ме поднесе на ченгетата на поднос. Както и да е, за бягството трябваха работа, планиране, пари, време — а времето определено не беше на моя страна. Всъщност, ако не се върнех в мансардата на Джери…

Погледнах си часовника. Петте минути бяха изтекли. Беше девет и петнайсет. И, като имах предвид колко внимателно бе планирал смъртта на Питърсън, аз бях убеден, че ако не се върна в мансардата му до полунощ, Джери щеше да изпълни заплахата си да ме предаде.

Така че се изправих, пропълзях обратно в колата и разтреперан карах пет минути до гарата в Олд Гринич.

Оставих колата в един отдалечен ъгъл на паркинга. Използвайки края на ризата си, изтрих волана, дръжката на вратата и всичко друго, което може би бях докосвал. После хвърлих ключовете в една канализационна шахта и скочих на влака в девет и двадесет и седем обратно към града.

Влакът беше празен. В моя вагон имаше само още двама пътници и те ме погледнаха с интерес — забелязвайки, без съмнение, извадената от панталона ми риза, измачкания ми костюм, остатъците от повръщано по устните ми, страха, набраздил лицето ми. След като седнах в задната част на вагона, кондукторът се качи и обяви:

— Като че ли пред нас е станал някакъв инцидент, така че ще почакаме известно време.

Аз замръзнах. И се чудех дали някой не е забелязал това.

— Знаете ли какво става? — попита един от пътниците.

— Боя се, че на релсите има труп, на около миля от тук. Разбрах, че е от северната страна, но ченгетата временно са затворили линията и в двете посоки.

Следващият половин час беше най-дългият в живота ми. Трябваше да устоя на незабавното изкушение да се стрелна от влака, да хвана такси и да помоля шофьора да ме закара до Манхатън. Това означаваше да привлека вниманието към себе си. Хората във влака и шофьорът щяха да ме запомнят като някой, който изглежда червен и отчаяно иска да се измъкне от града. Но се тревожех и заради това, че ако залепна за дълго на линията, бих могъл да изтърва крайния полунощен срок на Джери. Така че взех решение да изтичам навън и да намеря такси, ако влакът не тръгне до четиридесет и пет минути.

За щастие ние потеглихме напред след десет минути. В началото пълзяхме по релсите. Само за минута стигнахме до сцената на инцидента. Там имаше няколко полицейски коли, линейка и купища служебни лица, стълпили се от едната страна на релсите. Задните врати на линейката зееха отворени и аз видях трупа през белия найлонов чувал. Едно униформено ченге погледна към влака. Аз инстинктивно сведох глава, а после си помислих: … дали той забеляза това?… дали в момента не посяга към радиостанцията си, за да се обади на ченгетата на следващата гара да заловят един потенциален заподозрян във влака Метро Норт, пътуващ на юг?

— Грозна сцена, нали?

Аз подскочих и осъзнах, че гледам към кондуктора. Той явно се забавляваше, докато наблюдаваше свръх напрегнатата ми реакция.

— Извинете, ако ви уплаших — промърмори той.

— Не ви видях да идвате — обясних аз. — Аз просто…

Посочих към прозореца.

— Да, истинска каша. А когато бяхме спрели в Олд Гринич и ги чакахме да почистят линията, се чу слух, че машинистът видял двама мъже на релсите. Но бе открито само едно тяло.

— Без майтап? — попитах аз.

— Да. Мен ако питате, всичко това е някак подозрително. Направо до Гранд сентръл ли пътувате?

Аз кимнах и му подадох банкнота от двайсет долара. Той продупчи билета и ми го върна заедно с рестото.

— Приятно пътуване, сър.

Никакъв шанс да е приятно, искаше ми се да му кажа.

Слава Богу, след като минахме едва-едва покрай сцената на произшествието, увеличихме скоростта. Прекарах цялото пътуване загледан през прозореца в тъмната пустота на нощта; в мозъка ми постоянно изплуваха образи от последните минути на Питърсън върху железопътните релси. После се видях седнал на онази пейка в парка предишния ден, как обмислях подозренията на Елиът Кепъл относно фонда. Инстинктите бяха ми подсказали да напусна кораба, веднага да се откажа от работата. Но аз останах. Както останах и след като най-напред прочетох проспектите на „Екскалибър“ и изпитах безпокойство относно законността на фонда. Както се молех за тази работа, без даже да помисля какво всъщност мога да бъда принуден да върша.

И сега всяко от тези решения изглеждаше огромно, монументално, жизненоважно. Докато тогава не ми трябваха повече от няколко секунди да ги взема. Толкова ли време е необходимо да направиш погрешен избор? Няколко нервни милисекунди — когато си толкова отчаян, че се хващаш за всяка сламка, която ти предложат.

Стигнахме Гранд сентръл малко след единайсет. Махнах на едно такси и бях в мансардата четиридесет минути преди крайния срок. Джери седеше до кухненската маса, говорейки, както обикновено, по телефона. Затвори веднага щом влязох.

— Е, как мина вечерята с Питърсън? — доволно попита той.

— Знаеш точно как е минала, ти, кучи син…

— Съжалявам, не знам.

— О, така ли? — креснах аз. — Е, тогава ще ти кажа. След вечерята двама типове с пистолети ни натикаха в колата на Питърсън и ме принудиха да карам до едно тихо местенце край гарата в Олд Гринич, а после да гледам как те хвърлят Питърсън под идващия нюхейвънски експрес. Така че ето как мина проклетата вечер, Джери…

— Ако бях на твое място, щях да оставя този враждебен тон — охлади ме той, изправи се и отвори кухненския шкаф.

— Ще използвам такъв тон, какъвто си искам. Особено след като двамата типове, които убиха Питърсън, дадоха да се разбере, че ти си мозъкът на тази операция.

— Наистина ли казаха така? — попита благо той. После извади бутилка скоч и две чаши и попита: — Малко уиски? Мисля, че ще ти е необходимо след всичко, което си преживял.

— Да ти го начукам на уискито.

Той сви рамене.

— Както искаш — каза и си наля една чаша.

— Защо нареди да убият Питърсън?

— За какво говориш? Аз не съм убивал Питърсън. Ти го уби. Мен нищо не ме свързва с убийството. Нищичко. Имам предвид, че аз ти казах само да го изведеш на вечеря. И после чувам, че той е паднал под влака. Гаден начин да убиеш някого, а, Алън?

Аз се строполих на дивана и хванах главата си с две ръце. Той приближи и се наведе над мен, после продължи да говори с този спокоен, делови тон.

— Помисли си за това. Всички знаят колко ненавиждаше Тед Питърсън заради това, че той ти разруши кариерата. И всеки, който е присъствал снощи на приема на СОФТУС, може да свидетелства за степента на твоята омраза, благодарение на скандала, който вдигна. Обзалагам се, че ти си бил последният човек, който го е видял — както, несъмнено, ще потвърди пред ченгетата оберкелнерът от Хайт Риджънси. Тръгнали сте си заедно, нали? И от онова, което току-що ми разказаха моите колеги, по това време той е бил абсолютно гроги и очевидно на теб е било поверено задължението да го заведеш у тях.

— Сега, да погледнем фактите, Нед — сценарият, който описвам, ще бъде музика в ушите на местния окръжен прокурор от окръг Феърфийлд. Той не само ще докаже, че си бил на мястото на престъплението… той има и много добър мотив. Нещо повече, само няколко минути след като си го убил, ти си се качил на влака. Естествено, там трябва да е имало кондуктор, който те е видял. Обзалагам се, че във вагона е имало и няколко пътници, които лесно биха могли да те разпознаят.

Усетих още един пристъп на гадене, но в стомаха не беше останало нищо.

— Сега знам, че по време на разпита ти ще размахаш някаква история за това как си работил за Балантайн, как фонд „Екскалибър“ е наша собственост. Добре, не съществуват абсолютно никакви документи за това, че ти си бил нает от нас — и фондът, както вече ти казах, е разделен между три офшорно регистрирани компании. Да, ние наистина си плащаме данъците на държавата — в крайна сметка ние сме добри граждани — но холдингът е конструиран по такъв начин, че на хартия той никога не може да бъде проследен обратно до Балантайн индъстриз. И според бермудските, люксембургските и бахамските закони няма начин да бъде разкрита самоличността на действителния собственик. Тази информация е поверителна и според американските закони. Така че, нали разбираш, Нед — ние сме чисти, а ти си… е, убиец.

Ударих Джери. С отворена дясна ръка. Улучих го право в носа. Той падна на една страна, покри лицето си с ръце. Аз грабнах един тежък пепелник от масичката и се готвех да го стоваря върху главата му.

— Давай — подкани ме подигравателно Джери, — направи го. И ще бъдеш обвинен в две убийства.

Аз замръзнах с вдигнат над главата си пепелник. После го оставих на дивана. Строполих се обратно на възглавничките. Джери се надигна от пода, отиде до кухнята, отвори хладилника, напълни една кърпа с ледени кубчета и я опря о разкървавения си нос.

— Това беше тъпо, Алън — отбеляза той, — много тъпо.

Аз се надигнах с усилие от дивана.

— Аз изчезвам от тук.

— Боя се, че няма да отидеш никъде. Ако го направиш, полицията ще получи сигнал, че именно ти си човекът, когото търсят.

Не казах нищо.

Джери махна леда от носа си, огледа кърпата за кръв, сви рамене и я хвърли в мивката.

— Даже не можеш да удряш както трябва — ухили се той.

— Какво искаш?

— Да искам? Аз? Нищо не искам, Алън. Нищо друго, освен твоята лоялност. Защото сценарият, който току-що ти описах, ще се разиграе само ако извършиш нещо прибързано. Например да се раздрънкаш пред вестниците или да избягаш. Или да се опиташ да напуснеш работата.

— Полицията ще ме открие много бързо.

— Няма начин. Разбира се, във вестниците ще пише за някакъв тип, когото са видели с Питърсън — но докато някой не подшушне на ченгетата, кой ще знае, че това си ти? Искам да кажа, преди да го видиш в СОФТУС, кога беше последният ти контакт с Питърсън?

— Преди Коледа.

— Ето на. Както и да е, ако поради някаква непредвидена причина те посочат, ще ти помогна с алиби. Разбира се, че са те видели да се караш с Питърсън в Паркър меридиен. Но през нощта на неговата смърт ти си бил в командировка извън града.

— Как изобщо ще докажа това?

— Дай ми една от кредитните си карти. — Когато аз се поколебах, той излая: — Веднага.

Извадих си портфейла и му подадох своята Master Card (единствената, която функционираше).

— Днес е трябвало е да летиш до Маями във връзка с някаква работа на фонда. Отседнал си в къщата на Виктор Ромеро…

— Кой е той?

— Един от първите инвеститори във фонда. Както и да е, той ще гарантира за теб. А утре, използвайки твоята Master Card, ще купя билет с днешна дата Ню Йорк Маями на твое име. Ще уредя и квитанция за кола под наем — и така всичко ще изглежда наистина убедително.

— Това не е ли незаконно?

— Само ако те хванат. И повярвай ми, теб няма да те хванат. Защото това ще бъдат автентични документи.

— Как, по дяволите, ще уредиш всичко това?

— Познавам разни хора…

— Сигурен съм, че е така.

Той възрази заради тона на последния коментар.

— Искаш ли алиби, или не?

— Искам да се измъкна от тази ситуация?

— Е, точно това няма да стане. Така че едно солидно алиби е единственият начин да избегнеш удара.

— Разбираш ли, че даже с изфабрикувано алиби, работата няма да е чиста. Да започнем с това, че оберкелнерът в ресторанта ме помоли да закарам Питърсън у тях. Което повдига въпроса: защо не съм го закарал право в къщата му? Освен това ченгетата със сигурност ще разпитат секретарката на Питърсън. И ще разберат, че съм имал уговорена вечеря с него.

— Не, няма.

— Но ти накара Пеги да се обади на секретарката му и да уреди вечерята.

— Е, всъщност, аз лично му се обадих.

— Но той със сигурност е казал на секретарката си за вечерята. Или пък я е записал в деловия си бележник.

— Повярвай ми, не е.

— Не можеш да бъдеш сигурен…

— Знам, че е така. Защото вечерята с теб не беше нещо, за което той би искал всички да узнаят.

— Престани да ми говориш с тези шибани гатанки, Джери. Защо е искал срещата му с мен да бъде запазена в тайна?

— Това не те засяга.

— Разбира се, че ме засяга, Джери. Моят задник е на огневата линия.

— Нед, ако не вечеряш отново в Хайт Риджънси, няма да имаш никакви проблеми. Никой няма да те посочи — и ако го направят, колкото и да е невероятно, е, ти ще имаш алибито с Маями. Така че виждаш как стоят нещата — ти си чист. Всъщност, ако бях на твое място, щях да изляза и да празнувам. Купи си нов костюм. Чувам, че в Армани имало разпродажба…

— Как можеш да стоиш тук, мамка му, да се майтапиш, да ме караш да си купя костюм, след като си наредил убийство…

— Тц, тц, тц. Както каза веднъж великият Роналд Рейгън: пак започваш. Но, добре, ще се опитам да ти дам някакво обяснение. Имаше проблем, този мистър Тед Питърсън се опитваше да навреди на фонда, и, заедно с това, на репутацията на мистър Балантайн. Изглежда, че личните му финансови проблеми са били толкова остри, че той не е имал друг избор, освен да прибегне до шантаж — и започна да ни заплашва, казвайки, че ще разпространи лъжлива информация за „Екскалибър“, ако не му дадем една значителна сума.

Искаше ми се да кажа: Имаш предвид информацията, че фондът е фалшив? Но се въздържах. Знанието може да бъде сила… но може и да се окаже вредно за вашето здраве.

— Но въпреки че тъй наречената му информация за фонда беше напълно фалшива, фактът остава: калта полепва… нещо, което мистър Балантайн знае твърде добре. Ако Питърсън беше изиграл картата с шантажа, това малко говно можеше да подкопае доверието към всичко, свързано с Балантайн индъстриз — включително и твоята работа. Дали той щеше да изиграе тази карта? Съмнявам се. Но, ако си прочел Зоната на успеха, сигурно знаеш, че едно от великите правила в бизнес стратегията на Балантайн е следното: Съмнението поражда опасения. Така че действай нападателно и унищожи всички източници на съмнение. Аз направих точно това. Унищожих Питърсън. И затворих източника на съмнения, който бих могъл да имам спрямо теб, осигурявайки си постоянната ти вярност към мен.

— Ти ме хвана в капан.

— Това е една от интерпретациите. Ако бях на твое място обаче, щях да погледна на тази ситуация като на възможност. Докато ти си мълчиш и си гледаш работата, ще процъфтяваш. Ние наистина награждаваме лоялността — и тъй като знам, че си амбициозно момче, сигурен съм, че ще израснеш много бързо по организационната стълбица. Особено след като докладвам на мистър Балантайн, че (а) си изпълнил такава неприятна задача с такава огромна ефективност и (б) че може да ти имаме доверие.

Той ме погледна с триумфална усмивка.

— Може ли да ти вярваме, Алън?

Аз преглътнах с мъка.

— Можете да ми вярвате.

Защото ме хванахте. И защото нямам изход.