Дъглас Кенеди
Убийствен бизнес (20)

3.

Представителят на Ед Симеоне се оказа шофьор. Беше облечен в тъмносин блейзър и носеше класическа черна шофьорска шапка с лъскава черна козирка. Както беше уговорено, ние се срещнахме в района за пристигащите. Той държеше табела с моето име, написано на нея. Когато приближих към него, той ме помоли да го последвам до колата му. Влизайки вътре, аз открих куфарче на задната седалка.

— Двеста и осемдесет хиляди, сър — докладва късо — Ще намерите и плик с необходимата документация.

— Добре — отговорих.

— Пак ли ще летите с Делта?

— Не, с Американ.

Докато ме караше към терминала на Американ еърлайнс, аз бързо изпразних куфарчето върху задната седалка. После отворих моето компютърно куфарче и натъпках тухличките с пари в отделението под лаптопа. Огледах приложените документи. Това беше фактура от Фей & Синове (консултантска фирма, базирана в Далас) за компания от Сан Антонио, наречена Купър-Мюлин за двеста и осемдесет хиляди долара в хонорари. Не изглеждаше законна.

— Всички пари ли са там? — попита шофьорът.

— Изглежда.

— Трябва да сте много талантлив — да успеете да преброите толкова сухо, и то толкова бързо.

Спря пред терминала на Американ.

— Приятен полет, сър.

Сто минути до Маями. Шейсет минути престой. Един час до Насау. И хитрата усмивка на Оливър Макгуайър, когато влязох в банката.

— А вие казвахте, че няма да се върнете скоро — избърбори той, докато се здрависвахме.

— Сгреших.

— Колко ми носите днес?

— Двеста и осемдесет хиляди — отговорих аз, подавайки му куфарчето.

Той леко сбърчи чело.

— Фондът ви очевидно излита нагоре.

— Очевидно.

Куфарът беше предаден на една жена на име Мюриъл. Докато я чакахме да преброи парите, ние седнахме в офиса на Макгуайър и пийнахме по една кола. Аз му подадох фактурата, която придружаваше парите. Той я погледна набързо, после я хвърли в кошчето, пълно с документи, което стоеше на бюрото му.

— Е, кажете ми, мистър Алън… в какъв точно вид бизнес инициативи инвестира фондът ви?

— Общо взето, компании за нови информационни технологии.

— А вашите инвеститори — те, общо взето, въртят бизнеса си с пари в брой?

— Аз съм просто куриер, така че не познавам лично никого от тях.

— Разбира се, че не ги познавате — закани ми се той шеговито. — И защо ви е? В крайна сметка невежеството е блаженство.

Той ми се усмихна, наслаждавайки се на неудобството ми.

— Както казах, мистър Макгуайър, аз съм просто момче за поръчки. Вземам парите, нося ви ги, връщам се в Ню Йорк с квитанцията. Не задавам въпроси, навеждам глава, както са ми наредили.

— Искате ли да вършите тази работа?

— Вие как мислите?

Той ме погледна загрижено.

— Ако бях на ваше място, щях да внимавам много, ето какво мисля.

Аз го погледнах в очите.

— И защо ми казвате това?

— Е… вижте какво стана с Тед Питърсън.

Аз едва не паднах от стола.

— Вие сте познавал Тед Питърсън? — попитах.

— Да, познавах мистър Питърсън.

— Като клиент?

— Да, той имаше сметка при нас. Ужасно нещастие го е сполетяло, нали?

— Вестниците тук отразиха ли смъртта му?

— Не, но в Насау получаваме Ню Йорк таймс. Както можете да си представите, аз бях шокиран, когато прочетох за този инцидент… ако, разбира се, е било инцидент. Полицията все още не е изключила хипотезата за мръсна игра, нали?

— Не, не е — отговорих тихо.

— Вие очевидно също сте познавал мистър Питърсън?

— Работех в компютърния бизнес — така че, да, срещали сме се няколко пъти.

— И това бе степента на познанството ви?

— Да — отговорих внимателно, — просто случайни професионални срещи.

Той отново ме погледна със задоволство.

— Значи не знаете…

— Какво?

— Че Тед Питърсън беше джентълменът, който всъщност откри при нас сметката на фонд „Екскалибър“?

Сега бях напълно объркан. Преди да успея нещо друго, освен да покажа, че съм шокиран, телефонът върху бюрото на Макгуайър звънна. Той го вдигна, промърмори няколко думи, после затвори и придърпа към себе си книгата с квитанциите.

— Точно двеста и осемдесет хиляди долара — каза той, пишейки квитанцията.

— Защо не споменахте връзката с Питърсън още вчера? — попитах аз.

— Защото исках първо да ви опозная — предпазливо отговори той.

— Чакайте малко — не споменахте ли, че местният адвокат на фонда е открил сметката?

— Не, разбрал сте ме погрешно. Адвокатът просто оформи документацията. Но именно Питърсън се появи тук с първия депозит на „Екскалибър“ миналата година.

Печатът му се стовари върху квитанцията.

— Разбира се, едновременно с това той си отвори и лична сметка при нас.

— Много ли имаше в нея?

— Това е поверителна информация. Но ще ви го кажа така: не беше незначителна сума. И макар да знам, че е мъртъв от няколко дни, адвокатите му все още не са се свързали с нас.

— Мислите ли, че никой не знае за съществуването на сметката?

— Твърде рано е да се каже.

— Не разбирам нещо: ако той е открил своя собствена сметка по пощата, тогава защо не е правил депозитите си също по пощата?

— Защото всички депозити бяха в брой. И защото, както много наши клиенти, той вероятно не е искал документална следа, свързваща го с тази сметка.

Ако — както твърдеше Джери — Тед Питърсън е бил изпаднал в сериозно финансово затруднение, как тогава е могъл да прави депозити в брой в офшорна сметка на свое име? В края на краищата една голяма мултинационална компания като GBS не плаща на служителите си в брой. И, според Джери, Балантайн индъстриз са започнали да му плащат консултантски хонорар преди три-четири седмици. Така че откъде е вземал парите?

— Мистър Питърсън казвал ли ви е някога кой стои зад фонд „Екскалибър“? — попитах аз.

— Що за абсурдна идея — учуди се Макгуайър, подавайки ми квитанцията. — Разбира се, че не е споменал и дума за имената на съдружниците си. А даже да ме беше информирал, аз нямаше да ви кажа. Бахамският банкер е като свещеник: той не може да разкрие нищо, споделено по време на изповед.

После се разсмя и допълни:

— Но не може да дава и опрощение. Може само да прибира в банката нечии пари — и да предложи инвестиционен съвет, ако го помолят. Така че аз не задавах въпроси на мистър Питърсън за нищо, свързано със сметките му тук. Нито за личностите зад фонда. Нито за произхода на шестте милиона долара, с които той откри сметката на „Екскалибър“.

Аз премигнах.

— Питърсън се е появил тук с шест милиона в брой? — възкликнах аз.

— Да — и всичките натъпкани в два туристически сака. Четири мои служителки трябваше да ги броят цял ден. Шест милиона са много пари.

— След това правил ли е други депозити по сметката.

— Не. Сметката не е получавала допълнителни фондове до вчера — когато се появихте вие. Което, предполагам, ви превръща в наследник на мистър Питърсън.

Той си погледна часовника.

— Ще трябва да ме извините — след половин час трябва да играя тенис с нашия финансов министър.

— Един последен въпрос…

Мистър Макгуайър се изправи.

— Трябва да бъдете кратък. Ако закъснея, министърът може да вдигне основния лихвен процент.

— Защо ми казахте да внимавам?

Той сви рамене, после каза:

— Защото куриерите винаги се харчат лесно, ето защо.

През целия обратен път до Ню Йорк аз не преставах да си мисля: значи Питърсън е бил мой предшественик като куриер на фонда. Което означава, че е бил съучастник на Джери и Балантайн по-дълго от три седмици. Което, на свой ред, означава също…

Мозъкът ми включи на обратно превъртане. Изведнъж си спомних телефонния ни разговор с Питърсън, след като той капитулира във връзка с рекламното приложение за „Компютърен свят“.

— Давай направо, Алън. Накъде отива това? Или да кажа така: какви са твоите условия?

— Моите условия? Ти изпълни моите условия. Одобри сделката с Айвън…

— Хайде да оставим тези скромни глупости, нали? Искаш да играеш, хайде да играем. Сигурен съм, че ще можем да измислим начин да уредим това заедно и всички да са доволни.

След като най-накрая го убедих, че наистина не знам за какво говори, настъпи продължително мълчание. Когато Питърсън заговори отново, гласът му беше изгубил жлъчността си.

— Алън, какво точно знаеш?

Когато казах, че знам всичко за инцидента с Джоан Гластън, в гласа му наистина се усети облекчение — сякаш това бе едно съвсем дребно провинение в сравнение с…

С какво? Умът ми се стрелна назад, в онази сутрин, когато карах на север към Олд Гринич и се изправих пред Питърсън на неговата алея. Той замръзна, когато споменах Гранд Кайман — после се обърна към мен, а очите му бяха изпълнени с опасения.

— Просто се махни от тук — каза той тихо.

Гранд Кайман. По време на това посещение беше станало нещо, което се бе раздвижило…

Чакай малко. Може би именно на Гранд Кайман той е открил… какво?

Открил е нещо, което по-късно е направило неизбежна срещата му с експреса Метро Норт?

Питърсън изглеждаше толкова уплашен и напрегнат, когато разговаряше с Джери на приема на СОФТУС. Дали Джери го беше заплашил по същия начин, по който после заплаши мен? Може би се е опитал да превърне Питърсън в своя пионка — и, след като не е успял, е решил, че аз съм съвършеният кандидат? Джери бе нагласил умно случайната ми среща с Питърсън на приема на СОФТУС. И после бе изиграл един майсторски удар, настоявайки да се срещна с Питърсън в Хайт Риджънси…

Става дума за една перфектно изпълнена двойна игра. Устата на Питърсън е затворена, аз съм хванат в капан — и за всичко това е нужно едно малко нечестно планиране. И сега щях да остана постоянно хванат в този капан. Освен ако…

Ето къде изтеглих празно билетче. Защото все още не можех да намеря изход от тази ситуация. Всичко, което можех да измисля беше:

Куриерите винаги се харчат лесно.

Върнах се в Ню Йорк в пет следобед. Тръгнах си към мансардата, проверих съобщенията си (никакви), после нахлузих чифт джинси и тениска и реших да се измъкна за една ранна вечеря във Вилидж. Но когато стигнах до Блийкър стрийт, клетъчният ми телефон звънна.

— Нед?

Трябваше ми момент, за да осъзная чий е този глас.

— Лизи?

— Здрасти. — Тонът й беше приятен, любезен.

— Ето това се казва изненада — казах аз и бързо допълних: — Приятна изненада.

— Обадих се в офиса ти, но телефонният ти секретар ме посъветва да опитам на клетъчния ти телефон.

— Да, тази сутрин бях в командировка извън града. Току-що се върнах. Откъде се обаждаш?

— От офиса.

— В Ел Ей?

— Не, тук в Ню Йорк.

— Ти си в града? — уточних аз, опитвайки се да прикрия вълнението си.

— От понеделник съм тук по работа. Отседнала съм при Йан и Джина — ’щото, както знаеш, апартаментът все още е нает.

Поддържай небрежен тон.

— А кога се връщаш на Крайбрежието?

— Утре, рано сутринта — каза тя.

— Разбирам — рекох тихо аз.

— Слушай… ъъъ… програмата ми наистина е претоварена… и след малко съм на вечеря…

Нервността й беше осезаема. Искаше й се да не се бе обаждала.

— Разбирам, Лизи — промълвих тъжно. — Наистина беше много приятно да…

— Виж — прекъсна ме тя, — имаш ли възможност да се срещнем някъде в центъра след половин час? Няма да имам много време, но…

— Кажи къде. Ще бъда там.

— Дъбовата зала на Плаза.

— Не съм облечен подходящо…

— Не се притеснявай за това. Слушай, трябва да приема друго обаждане. Половин час, нали?

Намерих един шофьор на такси, който — с доста насърчения от моя страна — си прокара път като булдозер през натовареното движение. И аз наистина успях да пристигна навреме в Плаза.

Лизи вече ни беше намерила една ъглова маса в Дъбовата зала.

— Надявам се, че не си ме чакала дълго — извиних се, навеждайки се през масата да я целуна. Тя извъртя лице и ми позволи да я целуна само по бузата. Лошо начало.

— Пристигнах минутка преди теб. — Погледна светкавично часовника си. — Боя се, че имам само двайсет минути.

— Изглеждаш страхотно — казах аз.

Всъщност тя изглеждаше чудесно. Лицето й беше хванало тен. Беше се позагладила. Сякаш спеше по осем часа всяка нощ и ядеше само зеленчуци. Очевидно се бе адаптирала добре в Южна Калифорния.

— И ти изглеждаш добре, Нед.

Дръпнах си тениската.

— Ако имах повече време, щях да се наконтя за случая.

Тя сви рамене.

— Вината е моя. Не трябваше да ти се обаждам в последната минута.

— Радвам се, че го направи.

За момент се умълчахме. Тя ми се усмихна, стегнато, нервно, после започна да барабани с пръсти по масата и попита:

— Ще поръчваме ли?

— Разбира се. — Вдигнах ръка. Келнерът пристигна незабавно. Аз се обърнах към Лизи.

— Мартини — каза тя. — Чисто, с парченце лимон. А ти?

— Минерална вода — поръчах си аз.

Келнерът кимна и се отдалечи.

— Само минерална вода? — учуди се тя.

— Напоследък това е станало основната ми напитка. Не съм се докосвал до алкохол от… е, откакто ти си тръгна.

— Изненадана съм. Ти си обичаше пиячката.

— Обичах много неща. — Погледнах я право в очите. — И все още ги обичам.

Тя сведе поглед към масата. Аз бързо смених темата.

— Какво те води в града?

— Няколко важни срещи. Компанията ми предложи две възможности — да стана постоянен шеф на офиса в Ел Ей или да се върна в Ню Йорк като младши вицепрезидент.

— Хубави възможности. И кое от двете ще бъде?

— Връщам се. В Ел Ей е забавно за няколко месеца — но има прекалено много слънце.

— Да, и на мен това би ми лазило по нервите. Кога се местиш насам?

— В понеделник сутринта. Бих предпочела да не се връщам в Ел Ей точно сега, но имам някои неща за довършване.

— Защо искат да се върнеш тук толкова бързо?

— Защото наистина улучихме голяма риба. Балантайн индъстриз.

Аз преглътнах.

— Това наистина е голяма риба — отбелязах.

— Да. И предполагам, че е доста трудна. Според репутацията му Джак Балантайн е пълен работохолик. Все пак тази задача е много привлекателна. И доста предизвикателна. Особено след като първата ми работа е да се заема с новата му книга за самоусъвършенстване.

— Имаш предвид Най-добрата защита е нападението? — изтърсих аз.

— Много впечатляващо.

— Е, ъъъ, нали знаеш за връзката ми с Джери Шуберт…

— Да, всъщност днес разговарях по телефона с Джери. Ще поддържаме близки връзки заради проекта с книгата. Не бях разбрала, че живееш при него.

— Да. Той ми предложи стаята си за гости след като ние… — заекнах аз, макар да се опитвах да говоря спокойно.

— Добре — кимна тя. — Както и да е, най-накрая тази вечер трябва да се срещна с великия човек. Ще вечеряме в Льо Сирк. Той избра мястото. Ето защо имам само няколко свободни минути.

— Джери ще бъде ли там?

— Не, извикаха го извън града.

Е, това поне беше една малка милост.

— Както и да е — продължи тя, — мисля, че Балантайн искаше да подготви вечеря a deux^[1]. Предполагам, че той е голям женкар.

— Сигурен съм, че можеш да се грижиш за себе си.

— Повярвай ми — мога.

— Както и да е, поздравления за този удар — смотолевих аз. — Това е страхотна новина.

— Не съм много сигурна. От онова, което чувам, Балантайн не получава нервни сривове — причинява ги. Все пак, така ще бъда заета — което е най-важното напоследък.

Не срещнах безрадостния й поглед.

— Ти работиш ли? — попита тя.

— Нещо такова.

— За кого?

Тук трябваше да внимавам. Трябваше да излъжа.

— Ами след като изгубих работата в „Телепродажби“…

— Не знаех. Съжалявам.

— Недей. Всеки ден там ми скъсяваше живота с една година. Както и да е, след като това приключи, аз бях отчаян, отидох в бюрото по труда и ги помолих да ми намерят каквото и да е. И те ми предложиха работа в една компания за финансови услуги. Главният им офис е в Сиатъл, а аз, най-общо казано, ръководя офиса им в Ню Йорк. Това е някаква комуникационна работа. Проследявам движението на капитали, уреждам куриерски услуги за клиенти, такива неща. Най-забавното е, че офисът ми е в една и съща сграда с Балантайн индъстриз.

— Харесва ли ти работата?

— Всъщност не е онова, за което бих си мечтал.

— Тогава напусни.

— Имам нужда от работата. Дължа пари.

— На кого?

— Amex, Visa, Barneys — обичайните заподозрени. Мисля, че все още съм в списъка им за Десетте Най-Издирвани.

— Ако се нуждаеш от пари, мога да ти помогна.

— Наистина е много мило, но…

— Ти все още изплащаш почивката ни в Невис, нали? И моя часовник. И…

— Това си е мой проблем. Както и да е, ти ми даде онзи заем, не помниш ли?

— Това не беше заем. Беше подарък.

— Както и да е, бавно започвам да оправям нещата на паричния фронт.

— Все пак ме караш да се чувствам виновна.

— Защо? Моят дълг не е твоя вина, Лизи.

— Виждах се с друг човек.

Изречението се приземи пред мен като задействана ръчна граната. Опитах се да не премигна. Сведох поглед. Показалецът й описваше кръгове в празния пепелник на масата ни. Не казах нищо.

— Чу ли какво казах? — попита нежно тя.

— Да. Чух. И?

— Той беше сериозен. Реших, че аз не съм.

— Приключи ли?

Тя кимна.

— Да. Наскоро. Той беше мил. Солиден. Сигурен. Скучен.

— Адвокат.

— Как позна?

— Не съм. Просто стрелях напосоки.

— Срещал си го веднъж, преди няколко години. Питър Бъкли.

— Не е ли домашният адвокат на Мосман?

Тя кимна.

— Живее тук, нали? — попитах.

— Има и голям бизнес на Крайбрежието. Така че постоянно е насам-натам…

— А ти? Ти много ли ходеше насам-натам?

Тя, без да иска покри устата си с ръка.

— Малко — призна. — Съжалявам.

Питиетата пристигнаха. Не вдигнахме наздравица. Тя отпи голяма глътка от мартинито си, очите й запремигваха бързо, когато усети въздействието на алкохола. Завиждах й за това усещане.

— Искам да знаеш нещо — продължи тя, — и трябва да ми повярваш — това не е започнало, преди да се разделим.

— Добре — кимнах.

— Адски ти бях ядосана.

— А сега?

— Не знам.

— Липсваш ми. Не мога да ти кажа колко ми липсваш…

— Предпочитам да не чувам това.

— Беше една тъпа, пиянска грешка.

— Това не я извинява…

— Не се опитвам да се извинявам.

— Не беше само това, че ми изневери. Отблъсна ме. Аз исках да ти помогна. Ти ме намрази заради това.

— Никога не съм те мразил.

— Не искаше дете от мен.

Това ме закова на място.

— Просто бях уплашен.

— Защо не го каза?

— Защото… се страхувах да си призная, че съм уплашен.

— Наистина никога не можеше да разговаряш с мен, нали? Особено когато ставаше дума за големи неща. Никога не показваше слабост, страх.

— Не, не можех. И сега знам, че е трябвало да ти кажа много неща.

— Аз — също. Все ги избягвахме…

— Всичко — съгласих се аз. — И аз наистина съжалявам…

— Аз също съжалявам заради това как се обърнаха нещата.

Тя отпи голяма глътка от мартинито си, пресушавайки половината чаша.

— Както и да е…

Покрих ръката й със своята.

— Върни се — прошепнах.

Тя си издърпа ръката.

— Вчера говорих с адвокат — съобщи ми.

— Разбирам.

— Всичко ще мине много бързо, освен ако ти не се противопоставиш на развода.

Погледнах към чашата си.

— Наистина ли искаш да приключим с всичко?

— Така мисля.

— Мислиш?

— Да, мисля.

— Ако не си сигурна…

Тя си погледна часовника.

— Нед, не сега.

— Просто… наистина ми е трудно, Лизи. Просто искам…

— Трябва да тръгвам — прекъсна ме тя.

— Може ли да се видим като се върнеш?

Тя стана.

— Не знам. И на мен ми е трудно.

Стисна ми бързо ръката и се стрелна навън — преди да успеем да си кажем още нещо.

Исках да хукна след нея, но знаех, че това не е добра идея. Така че си наложих да остана на мястото си, вперил поглед в недопитото мартини на Лизи. Посегнах към него, вдигнах го близо до устните си, но после го оставих. Не се чувствах добродетелен. Само депресиран. Поисках сметката. Осемнадесет кинта за едно мартини и минерална вода. Исусе! Неохотно оставих една двайсетачка на масата. И излязох.

Изведнъж келнерът излезе от ресторанта, понесъл моята банкнота от двадесет долара.

— Сър — каза той, пъхайки парите в ръката ми, — вашата гостенка се погрижи за сметката на излизане.

Гърлото ми се стегна. Премигнах и усетих сълзи.

— Благодаря — отговорих му.

Тръгнах обратно към мансардата. Не знаех какво да правя и гледах телевизия. Но не можех да се концентрирам върху екрана. Лизи и Балантайн. Лизи и Питър Бъкли. Лизи и шибаният Джери Шуберт. Несъмнено именно на него му беше хрумнала гениалната идея да наеме Мосман & Кийтинг да се грижат за пъблик рилейшънс на Балантайн. Сигурен съм, че е поискал Лизи Хауърд лично да поеме работата. След като впримчи мен, сега щеше да привлече и нея в своята постоянно разширяващата се паяжина — за да бъде наистина сигурен, че няма къде да мърдам.

Опитах се да поспя. Около четири сутринта — след часове взиране в тавана — вече бях решил какво да правя. Това беше игра вабанк, но трябваше да опитам. Станах от леглото. Взех си душ, излязох от мансардата и тръгнах към Двадесета улица, после се насочих към Осмо авеню. Беше четири и четиридесет и пет. Имах да убия повече от половин час и седнах в едно кафене, където изпих около три пинти гъсто черно ямайско кафе. Не преставах да си мисля, че несъмнено именно сега е моментът да пропуша отново — но все пак успях да устоя на изкушението.

После, малко след пет и петнайсет, изминах половин пряка на запад по Двадесета, застанах срещу една добре поддържана тухлена къща и зачаках.

В пет и двайсет един дълъг черен линкълн спря пред Двадесета улица номер двеста тридесет и четири. Пет минути по-късно Лизи излезе от апартамента на Йан и Джина. Докато вървеше към колата, тя вдигна поглед и ме видя да пресичам улицата и да се приближавам към нея. Най-напред като че ли не можеше да повярва на очите си, после на лицето й се изписа слисване.

— О, Христе, Нед. Защо…?

Но после спря и видя онова, което може да забележи само най-близкият ти съюзник — неподправен страх.

— Какво е станало?

— Моля те — казах аз. — Позволи ме да те изпратя до летището.

Тя се поколеба за част от секундата, но после ми кимна бързо.

Когато колата потегли, забелязах, че стъклената преграда между шофьора и задната седалка е спусната. Сякаш прочела мислите ми, тя помоли шофьора да ни остави насаме.

Моторчето забръмча и стъклената преграда си отиде на мястото. Когато се затвори, тя ме погледна.

— Е… — попита.

— Е… — повторих аз.

И започнах да разказвам. Превеждах я стъпка по стъпка през всичко, което се случи, след като Джери ме прибра при себе си. Не й спестих подробностите. Въпреки че не каза нищо, тя изглеждаше направо смаяна. Особено когато й разказах подробно за събитията в Олд Гринич в началото, на седмицата и й обясних как сега Джери е моят тъмничар.

Тя не ме прекъсна нито веднъж — макар да знаех какво си мисли: и аз ще работя с тези хора!

Когато най-накрая свърших, настъпи продължително мълчание. Посегнах към ръката й. Очаквах да я дръпне или да ме отблъсне. Но тя взе ръката ми. И за момент я стисна. Силно.