Дъглас Кенеди
Убийствен бизнес (23)

6.

Бях на сутрешния самолет от Маями за Ню Йорк. Преди да се кача, изключих клетъчния си телефон. През следващите двадесет и четири часа имах нужда да бъда недостижим, непроследим.

На Ла Гуардия направих две резервации за връщане в Насау (през Маями) за същия следобед, после наех кола. В десет стигнах в Олд Гринич. Карайки по главната улица Саунд бийч авеню, аз сведох глава надолу, за всеки случай, да не би детектив Флин да е в града… или ако Майкъл Олгър, известният оберкелнер от Хайт Риджънси, случайно пресича главната улица.

Десет часът. Ако налудничавият план, който бях скалъпил, проработеше, в този момент Мег Питърсън трябваше да си е у дома. А ако тя не се хванеше на моята история, нямах друг избор, освен да бягам. Защото ако се появях на разпознаването, се насочвах право към затвора.

На Шор роуд завих надясно. На половината път покрай мен мина един форд Експлорър, подкарал към града. Трябваше ми само миг, за да осъзная какво става: зад волана на тази кола седеше Мег Питърсън. Аз скочих на спирачката, моментално завих обратно — но не и преди пред мен да се вмъкне един лексус. Шофьорът му беше мистър Бавен. Караше поне с десет мили по-малко от ограничението, а бясното свирене на клаксона ми го насърчи да кара още по-бавно. Пътят беше двулентов и движението от другата страна беше плътно, така че беше невъзможно да го изпреваря. Чак когато най-после стигнахме до Саунд бийч авеню, аз успях да натисна педала докрай и да изрева покрай този демон на скоростта. Погледнах го. Беше към седемдесет и пет годишен, наконтен, с комплект стикове за голф на задната седалка. Несъмнено пенсиониран адвокат — който в истински патрициански стил отговори на бясното ми преследване, като ми показа среден пръст.

За един кратък, ужасяващ момент помислих, че съм изгубил експлоръра. Но после го видях как завива надясно в една странична уличка. Минах, без да спирам покрай един стоп и успях да го настигна, докато той се спускаше по една тиха уличка, наречена Парк авеню. После пресече тясно авеню и влезе в паркинга зад банката. Спрях точно когато Мег Питърсън излизаше от колата си. Тя изглеждаше преуморена, сякаш не беше спала много дълго. Спрях с изсвирване на гуми и изскочих от колата си.

— Мисис Питърсън? — извиках аз.

Тя се обърна и ме погледна с презрение.

— Ако сте от пресата, не искам да ви виждам — сърдито изсъска тя.

Приближих до нея, вдигнал и двете си ръце, опитвайки се да постигна примирие.

— Повярвайте ми, мисис Питърсън — не съм от пресата.

— Да, така ми каза и онова копеле от Поуст.

— Срещали сме се и преди.

— Никога в живота си не съм ви виждала.

— Миналия декември в алеята пред къщата ви, спомняте ли си? Аз съм Нед Алън. Работех за едно списание, наречено „Компютърен свят“, и вие ме намерихте заспал зад волана на колата си…

— Да, да спомням си. Тед каза, че сте го преследвали заради някакво рекламно приложение… и че той решил да ви помогне, когато се оказало, че работата ви зависи от тази сделка.

— Точно така. Съпругът ви наистина постъпи страхотно като…

— Глупости! Тед никога не е правил нищо свястно. Това беше против религиозните му убеждения. Сега бихте ли ме извинили…

— Наистина трябва да поговоря с вас.

— А пък аз не искам да говоря с вас. През последните две седмици постоянно говоря с някого — с ченгетата, с пресата, с адвокатите и най-вече с моите много объркани и разстроени деца. Така че наистина ми е писнало, до гуша ми е дошло от приказки…

Тя се облегна о паркираната кола и се опита да потисне риданието си.

— Мисис Питърсън, моля ви…

Сгреших, като сложих успокояваща ръка на рамото й.

— Не ме докосвайте…

— Съжалявам. Не исках…

— Изчезвайте от тук или ще повикам ченгетата.

— Мисис Питърсън, просто ме изслушайте.

— Изчезвайте!

Няколко минувачи в паркинга спряха и ни погледнаха. Имах един последен коз на тази среща. Трябваше да рискувам.

— Знам кой уби съпруга ви — изрекох почти шепнешком.

Най-напред тя не осъзна думите ми.

— Вие… какво?

Продължих да говоря тихо.

— Знам кой уби съпруга ви.

Тя ме огледа внимателно и с абсолютно недоверие.

— И откъде знаете това? — попита.

— Бях там.

Тя заби поглед в земята.

— Слушайте — продължих аз, — може ли да ви почерпя едно кафе?

— Вървете си — помоли тихо тя, — не искам да знам…

— Ще ви отнема само десет минути, не повече.

— Откъде да знам…?

— Какво?

— Че не сте един от тях.

— Кои са те?

— Хората, които преровиха къщата ми. Два пъти.

— Защото… аз работя за тях. И защото те се опитват да ме натопят за убийството на мъжа ви.

Тя сви рамене.

Аз настоях.

— Десет минути — само за това ви моля. Вие изберете мястото.

Тя се огледа и аз забелязах колко отчаяно се опитва да вземе решение.

— Сега отивам до банката — рече тя и започна да се отдалечава от мен. След като направи няколко крачки обаче, се обърна и каза: — До пожарната на Саунд бийч има кафене. Бъдете там след пет минути.

Слава Богу, кафенето беше празно. Седнах в най-задното сепаре. Десетте минути минаха. Аз си помислих — ще се появи с ченгетата.

Но пет минути по-късно, тя влезе. Сама.

— В банката имаше големи опашки… — извини се тя и седна.

— Наистина съм ви благодарен…

— Господине, не знам кой, по дяволите, сте вие и след всичко, което ми се струпа на главата, определено не вярвам на никого на тази планета, с изключение на двете си депа. Така че давайте направо. Веднага.

Аз започнах да говоря. Стъпка по стъпка аз я преведох през цялата история. Не й спестих никакви подробности. Кризата около рекламното приложение за „Компютърен свят“. Как Тед се паникьоса, когато изиграх картата с Гранд Кайман — но как стана отмъстителен, когато разбра, че всичко, което имам срещу него, е един потулен случай за опит за изнасилване. (Лицето й видимо се стегна, когато й разказах подробно за инцидента с Джоан Гластън.) Обясних как той ми е провалил работата в Компютър Америка. Как подтикна Айвън към самоубийство. Как потънах до дъното и бях спасен от един мой стар приятел, Джери Шуберт, който пък работеше за Джак Балантайн, за когото случайно работеше и нейният съпруг.

Тя ме прекъсна.

— Джак Балантайн? — прошепна тя. — Онзи Джак Балантайн?

Разказах й подробно за мошеничеството с фонд „Екскалибър“. Как съм открил, че е фалшив. Как е бил използван за някаква сложна, незаконна измама, свързана със значителни количества съмнителни пари. Как Тед по някакъв начин е бил включен в тази схема и как Джери е инсценирал скарването ни на приема на СОФТУС, последван от тъй наречената помирителна вечеря в Хайт Риджънси, след която…

Главата й остана наведена докато описвах как е станало убийството. Не каза нищо, когато й обясних как Джери ме е натопил като виновник и ме е заплашил, че ще ме предаде, ако не стана куриер. И как, докато съм пренасял тези много съмнителни пари до една офшорна бахамска банка, съм открил, че именно Тед Питърсън си е открил сметка там. Че има и сейф в трезора на същата банка. Обясних, че съм сигурен, че в този сейф се намират нещата, заради които главорезите са преобърнали къщата й с главата надолу. Че след четиридесет и шест часа трябва да взема участие в разпознаване в полицейското управление в Олд Гринич и че със сигурност ще бъда прибран на топло, ако не…

— Ако не какво? — прекъсна ме тя.

— Ако не видя какво има в сейфа.

— И имате нужда от мен, за да получите достъп до сейфа.

— Абсолютно. В банката изискват само брачното ви свидетелство, завещанието на Тед, смъртния му акт и паспорта ви, разбира се… Вие нали имате паспорт…?

Тя ме прекъсна.

— Вие да не сте се побъркал?

— Знам, че всичко това звучи…

— Очаквате да захвърля всичко и да се кача на самолета с вас? С вас — а може би именно вие сте човекът, който е блъснал онзи мой шибан съпруг под влака. Вие — който може би сте един от чаровниците, които преровиха къщата ми по време на погребението на мъжа ми, а после се върнаха и го направиха още веднъж. Вие — та вие вероятно ще ме ударите по главата още в мига, в който се кача в шибаната ви кола…

Тя говореше опасно високо.

— Мисис Питърсън, моля ви…

— Аз изчезвам от тук…

— Просто ме чуйте…

— Чух достатъчно.

— Вие сте затънала в дългове, нали?

— Какво?

— Оставил ви е дългове. Сериозни дългове, нали?

— Това не е ваша…

— Добре, вярно, вземам си бележка. Но трябва да знаете следното: в Бахамската търговска банка съществува сметка на името на съпруга ви. Не знам на каква сума възлиза — но мисля, че е значителна. И ако желаете да ме послушате само още две минути, ще ви обясня как е възможно да наследите около милион долара.

Последва много дълга пауза.

— Две минути — отсече тя.

Моето обяснение продължи около пет минути, но тя не ме прекъсна. Когато приключих, тя ме попита:

— Имате ли телефонния номер на тази банка?

Извадих тефтерче и го написах.

Тя бръкна в чантата си и извади клетъчен телефон. Видях я как натиска нула и иска да се свърже с Международна информация.

— Насау, Бахамите — каза тя в телефона. — Трябва ми номерът на Бахамската търговска банка… Имате ли го? Почакайте…

Тя дръпна тефтерчето към себе си, погледна номера, който бях написал, и после докосна с пръст всяка цифра, докато операторката потвърждаваше тяхната автентичност.

Когато затвори, ме погледна отново.

— Добре, наистина съществува Бахамска търговска банка. Сега, как се казва мениджърът?

— Оливър Макгуайър. Но ако искате да му се обадите, не използвайте клетъчния си телефон. Някой може да подслушва…

— Просто ще трябва да поемете този риск, ясно ли е? — И тя започна да набира.

— Бих искала да говоря с мистър Макгуайър, моля… Кажете му, че се обажда вдовицата на Тед Питърсън… и че Нед Алън ми е предложил да му се обадя.

Аз хванах главата си с две ръце и се запитах дали Джери подслушва разговорите й.

— Мистър Макгуайър? — попита тя, после изведнъж се изправи и отиде в другия край на кафенето, където не можех да я чувам. Върна се след пет минути, седна срещу мен и хвърли телефона си обратно в чантата.

— Мистър Макгуайър каза, че според банковите правила той не може да отрече или да потвърди съществуването на сметка или на сейф на името на съпруга ми… но че ако се появя в банката с цялата документация, за която споменахте, той ще може да ми помогне. Каза също, че сте почтен човек.

— Имам билети за Маями в един и трийсет — така че можем да успеем, ако…

— Откъде да знам, че не сте подкупил този Макгуайър да ми напълни главата с разни глупости за офшорна сметка, за да можете да ме примамите там.

— Няма откъде да знаете. Вие решавате.

Почти минута тя не каза нищо. После стана.

— Чакайте тук. След малко ще се върна.

Излезе от кафенето. Беше десет и четиридесет и седем. Бях изтощен, съсипан емоционално и ужасен. Умирах от глад и си поръчах огромна закуска. Две бъркани яйца, наденички, дреболии, препечени филийки. Но успях да сдъвча само една препечена филийка.

Единадесет и десет. Единадесет и осемнадесет. Единадесет и тридесет и една. Продължих да се взирам в часовника и започнах да се страхувам от най-лошото — че тя се е паникьосала, не е повярвала на историята ми и се е обадила на детектив Флин.

Единадесет и тридесет и осем. Вратата се отвори и Мег Питърсън се втурна вътре. Носеше малък сак.

— Най-добре да тръгваме, ако искаме да успеем за самолета — подкани ме задъхано тя.

Излязохме от кафенето и бързо тръгнахме към паркинга, където бях оставил наетата си кола. Когато се отправихме на юг по I-95, аз все си мислех, че съм преследван от един сребрист кътлас, но после го видях да изчезва сред колите и реших, че ме гони параноята.

— Трябва да се върна до утре на обяд, не по-късно — осведоми ме тя.

— Ще се върнете.

— Кога ще стигнем в Насау довечера?

— Малко преди шест, ако успеем да хванем връзката.

— Банката няма ли да е затворена?

— Ако Макгуайър знае, че пристигаме, мисля, че ще ни чака там.

Тя извади телефона от чантата си и натисна бутона за повторно избиране.

— Мисис Питърсън, хайде да изчакаме докато стигнем до телефонен автомат…

— Не се качвам на самолета, докато не съм сигурна, че той ще ни посрещне довечера.

— Вероятно ни подслушват…

— Те не са ЦРУ… Здравейте? Да, мистър Макгуайър, моля. Пак е мисис Питърсън… Здравейте, мистър Макгуайър. Мег Питърсън… Слушайте, мистър Алън и аз пристигаме в Насау довечера в шест. До утре ще трябва да се върна в Щатите, така че… Сигурен ли сте, че няма никакъв проблем?… Страхотно, добре, наистина съм ви благодарна за това… Ще се видим тогава.

Тя изключи телефона.

— Каза, че ще ни чака в банката към шест. Звучи ми като много услужлив човек.

— Аз съм добър клиент.

— Обзалагам се, че е така.

— Кой ще се грижи за децата ви? — попитах аз.

— Сестра ми. Тя живее в Ривърсайд. Ще ги вземе от училище и тази нощ ще останат у тях.

— Какво й казахте?

— Само че основният заподозрян за смъртта на Тед ме отвлича до Бахамите за през нощта.

— Разбирам.

— Явно нямате чувство за хумор.

— Изгубих го на втори януари тази година.

— Какво се провали на втори януари?

— Аз се провалих.

— Това чувство ми е познато. Моята дата аз се провалих беше двадесет и седми юли осемдесет и седма.

— Какво стана тогава?

— Омъжих се за Тед Питърсън.

Тя ми разказа някои неща за себе си — как отраснала край Филаделфия, ходила на училище в Уийтън и след като завършила, отишла в Ню Йорк, там успяла доста в рекламата, когато срещнала чудесния Тед.

— Той беше мистър чаровник. Мистър Корпоративният Тузар. Говното, за което ми беше съдено да се омъжа.

— Защо тогава го направихте?

— Много ми приличаше на татко.

За две години тя разбрала, че бракът им е пълна трагедия. Но през тези две години Тед бил прехвърлен в главната квартира на GBS в Стамфърд, а Мег била бременна с Дете Номер Едно.

— И всичко се превърна в един Кошмар от Предградията — продължи с равен глас тя. — И по настояване на Тед аз направих тъпата грешка да напусна работа.

— Можело, е да се съпротивлявате — вметнах съчувствено.

— Предполагам, че притежавам талант за нещастие.

Дете Номер Две се появило осемнадесет месеца след Дете Номер Едно. И Мег научила за първата афера на Тед.

— Барманка в онази дупка в Стамфърд, където той си пийваше след работа.

— Класика.

— Това му беше второто име.

— Как открихте?

— Тя се обади вкъщи, вбесена, разплакана, пияна и каза как Тед й обещал луната, звездите и собствена каравана. Разбира се, той отрече всичко. Както отрече, че е инвестирал двеста бона в някакво лозе в Бордо — пари, които отидоха на вятъра. Или че е изгубил сто и петдесет хиляди в някакъв налудничав взаимен фонд. Или че е направил втора ипотека на къщата ни. Или че е изпаднал дотам, че миналия месец се наложи да моля татко да ми даде десет бона. А сега вие ми казвате, че копелето през цялото това време си е имало скътани пари. Това вероятно са били парите му за бягство — постоянно ми намекваше, че някой ден ще изчезне. Че ще ме остави с децата и с всичките му дългове.

— И колко точно бяха дълговете му?

— Шестстотин хиляди долара.

— Мили Боже…

— Да. В работата смятаха Тед за мистър Успех, мистър Сто и десет процента. Но в душата си той имаше онази напълно безразсъдна, самоубийствена нишка. Сякаш постоянно се опитваше да види колко далеч може да стигне върху тънкото клонче. И когато падна под този влак, аз получих триста хиляди за застраховка живот. Но ми останаха да изчистя още триста бона — и къщата определено ще бъде обявена на търг, ако тази офшорна сметка не ми спаси задника.

— Повярвайте ми, ще го спаси.

— Никога вече не ми казвайте тези две думи.

— Съжалявам…

— Повярвай ми. Това беше безкрайният припев на Тед. Повярвай ми, не спя с никоя друга… Аз само ги чукам. Повярвай ми, ние сме в страхотно финансово състояние… но децата наистина ли имат нужда от нови обувки? Повярвай ми, повярвай ми, повярвай ми…

— А вие защо останахте?

— Страх. Глупост. Ниско самочувствие. Обичайните класически причини на съпругата. Но аз му казах, преди около месец, че искам да се махна. Някои мои приятелки знаят, че бях му споменала за развод — и се чудят дали не се е хвърлил под влака, защото е бил депресиран от перспективата да го напусна. Знаеш ли какво им казах: Тед никога не би се самоубил за нещо толкова тривиално като загубата на семейството си…

— Но той е бил доста отчаян заради дълга, който ви е оставил.

— Толкова отчаян, че се е хванал с някакъв наистина отвратителен тип — като този Джери Шуберг.

— От мен да го знаете, мисис Питърсън — отчаянието е нещо опасно.

Точно преди да спрем пред летище Ла Гуардия, аз погледнах в огледалото и ми се стори, че пак видях сребристия кътлас. Но после той изчезна.

Успяхме да хванем гюлета за Маями в един и трийсет. Изтичахме към самолетчето за Насау в пет. А Макгуайър ни очакваше в банката. Видях удивлението на Мег Питърсън от жалкото състояние на тази уважавана офшорна финансова институция — но вродената учтивост на Макгуайър я спечели веднага. Тя му представи необходимите документи. Той ги огледа внимателно — особено завещанието на Питърсън. Накрая поиска да види паспорта на Мег. После произнесе присъдата.

— Мисис Питърсън, от документите, които ми показахте, аз мога да потвърдя, че вашият покоен съпруг наистина има сметка в тази банка. И макар да е ясно, че вие сте наследник на тази сметка, аз не мога да ви позволя достъп до фондовете в неговата сметка, докато адвокатите по имуществото му не ме уведомят писмено, че валидността на завещанието е потвърдена официално.

— Утре мога да се погрижа за това.

— След като получа зелена светлина от тях, парите са ваши.

— И колко са парите?

Мистър Макгуайър натисна няколко клавиша на компютъра си. После погледна към екрана и каза:

— Един милион двадесет и осем хиляди седемстотин и петдесет долара.

Мег Питърсън замръзна за миг. Накрая все пак изрече:

— Сериозно?

— Много съм сериозен.

На устните й се оформи плаха усмивка.

— Е, щом сте много сериозен, тогава аз съм много, много доволна. Имате ли нещо против да повторите цифрата отново, мистър Макгуайър?

— Един милион двадесет и осем хиляди седемстотин и петдесет долара.

— Благодаря — въздъхна тя.

— Сега по въпроса за сейфа му… — продължи мистър Макгуайър. — Не мисля, че трябва да се притесняваме и да чакаме одобрение от адвокатите, преди да видите съдържанието му, тъй като е оставил писмени инструкции, че трябва да бъде отворен от наследника му, ако той умре. Наскоро ни постави необичайно условие — изпрати ми ключа от сейфа на съхранение.

Отвори горното чекмедже на бюрото си и извади голяма връзка с ключове, както и малко ключе с етикет В21. Излязохме от офиса му и тръгнахме по тесен коридор към обкована със стомана врата. Тя имаше пет ключалки, които мистър Макгуайър отключи систематично. Вътре имаше малка тъмна стаичка с маса и столове и две стени със сейфове. Макгуайър пъхна малкото ключе в сейф номер В21, после помоли Мег да го превърти. Малката вратичка се плъзна напред. Макгуайър извади дълго стоманено сандъче и го остави на масата.

— Сега ако желаете да останете насаме докато го огледате… — изгледа внимателно Мег.

— Искам да останете и двамата — настоя Мег.

— Сигурна ли сте? — попита Макгуайър.

— Като сме повече е по-сигурно — отговори тя и вдигна капака на сандъчето. Вътре имаше малко касетофонче, двайсет микрокасети, куп документи и сгъната бележка. Мег я отвори, прочете я, после ми я подаде. В нея пишеше:

„Ако четете това, значи те са ме пипнали.

В касетите е разказана цялата история. Те знаят, че касетите са у мен. Просто не знаят къде са. И тъй като знаят, че съм открил сметката на фонда им тук, те са сигурни, че трябва да съм скрил касетите някъде другаде. В крайна сметка защо пък да не ги държа точно под носа им?

Повярвайте ми, когато най-напред се захванах с това, мислех, че е законно. Но после, в Гранд Кайман, те ми казаха истината. Макар че дълбоко в душата си аз отдавна знаех истината.

Последната ми дума: Мислех, че съм истински задник… докато не срещнах Джери Шуберт.

И отдолу беше подписано: Едуард Питърсън.“

Подадох писмото на Макгуайър. Когато той го прочете, Мег каза:

— Кучият му син. С това, което е вложил тук, е можел да изчисти дълговете си за минута. Това наистина е била сметката му за изчезване.

— Но защо не е изчезнал, щом се е тревожел, че Джери може да го хване? — попитах аз.

— Мисля, че трябва да чуем касетите — предложи Мег.

Трябваха ни повече от три часа да прослушаме всичките десетминутни микрокасети. Трябваха ни още три часа да направим копия на двайсетте микрокасети, използвайки личния касетофон на Макгуайър (и резервен комплект празни касети, които той успя да изрови от склада на банката). После чакахме един час, докато Макгуайър ни откара в нощта до къщата на един свой приятел — адвокат на име Керил Дженкинс, който беше също и нотариус и завери подписа на Мег върху писмото, оторизиращо банката да изпрати тези касети до Федералното бюро за разследване (в манхатънския клон), в случай че един от двама ни умре. После се върнахме в банката, където оригиналните касети на Питърсън бяха прехвърлени в нов сейф, регистриран на името на Мег Питърсън.

Изведнъж осъзнахме, че е станало седем сутринта, слънцето изгряваше и Оливър Макгуайър настоя да ни откара до летището.

— Не се тревожете, че Керил Дженкинс може да каже нещо на адвоката на фонда, мистър Паркхил, относно вашата работа тази нощ. Избрах Керил, защото знам, че той не може да понася Паркхил.

— Не знам как да ви благодаря — промълви Мег, докосвайки ръката на Макгуайър.

— Това беше една много поучителна нощ — взря се в очите й той. — И още днес ми изпратете официалното потвърждение за валидността на завещанието. Щом то пристигне, мога да прехвърля сметката на ваше име и вие ще имате незабавен достъп до парите.

На летището аз стиснах ръката на Макгуайър. И го попитах:

— Защо ми позволи да се измъкна с печата и книжката с депозитните квитанции?

— Защото прецених, че онова, което правиш с тях, не може да навреди на имиджа на банката.

— Как можеше да бъдеш сигурен?

Той сви рамене.

— Инстинкт. Доверие. И съчувствие. Особено към някой, който е прав.

— Помогна ми. Много.

Той подхвана с официален подигравателен тон.

— Щом не са ме помолили да наруша закона, винаги съм щастлив да помогна на клиентите с каквото мога. Всичко, за което ти ме помоли, в общи линии беше законно, така че…

— Все пак си приятел.

Той се усмихна.

— Да, но съм и банкер.

В сградата на терминала хич не харесах вида на стария рентгенов апарат, с който проверяваха ръчния багаж, страхувайки се, че на него могат да се видят касетите. Така че помолих дежурния митничар да провери багажа ми лично.

— Какво има в чантата? — попита той, преди да я отвори.

Погледнах към Мег Питърсън. И се въздържах да не кажа: Динамит.