Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Job, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 19 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2014)
Разпознаване и корекция
egesihora (2014)

Издание:

Дъглас Кенеди. Убийствен бизнес

Американска. Първо издание

ИК „Компас“, Варна, 1999

Редактор: Любен Любенов

Коректор: Диана Черногорова

ISBN: 954-701-068-9

История

  1. — Добавяне

9.

Офисът ми беше малък. Килер два на два, мебелиран с нищо повече, освен стоманено бюро, стоманен стол с висока облегалка и телефон. Нещо по-лошо, тази кутийка беше разположена в най-затънтено го място на небостъргача, подслонил Балантайн индъстриз. Докато центърът на империята Балантайн беше разположена в голям, стилен апартамент с офиси на осемнадесетия етаж на Медисън авеню осемстотин четиридесет и осем, аз се озовах в най-задната част на третия етаж. Това беше районът от административната сграда с най-ниските наеми — дълъг, мръсен коридор, осветен от флуоресцентни тръби, с около двадесет матови врати, зад които работеха Джон Мейс: Частен детектив и Бентъм Колекшън Ейджънси (Никой дълг не е твърде малък), и Мансур & синове: Търговци на килими. Моята дупка беше в края на коридора. Миниатюрното й прозорче ми даваше панорамен изглед към съседната вентилационна шахта. Освен че естествената светлина беше оскъдна, офисът бе лишен и от всички основни бизнес принадлежности. Адски ме депресира.

— Знам, знам — възпря ме Джери, когато видя обърканата ми реакция спрямо тази дупка, — не е най-разточителната обстановка…

— Това е смекчаването на годината — промърморих аз. — Не можа ли да ми намериш нещо горе, при всички вас, на осемнадесетия етаж?

— Както вече ти казах, ние наистина все още оперираме на дребно. Така че и пространството ни е ограничено — дотам, че две секретарки са настанени в един и същ офис. Все пак, както знаеш, фондът трябва да се държи настрани от Балантайн индъстриз. Казвам ти, много хора в този град мразят мистър Балантайн и наистина не могат да понесат факта, че той се върна на върха като автор на бестселъри. И в момента, в който някой проклет финансов журналист или продавач на клюки разбере за връзката на мистър Балантайн с „Екскалибър“, ще ни се струпат всякакви лоши коментари в пресата, говорещи с пренебрежение за фонда. А след като веднъж имиджът на един частен холдингов фонд бъде опетнен, той е мъртъв. И можеш да целунеш работата си за сбогом.

Определено не исках да правя нищо, което би могло да застраши фонда — защото, в крайна сметка, той беше моят спасителен пояс; средството, чрез което отново щях да се измъкна нагоре. Но все още се чувствах силно унизен от този офис — и го казах.

— Добре, съгласен съм с теб — разпери ръце Джери. — Това определено не е идеално. Но, хей, мистър Балантайн вероятно ти е казал вчера — твоята работа наистина е пионерска. Ти помагаш да изградим нещо от земята нагоре. И ако всичко се развие точно така, както си мислим, че трябва да се развива, ще можем да ти наемем някое местенце тук.

Разбира се, мистър Балантайн наистина ме бе залял със същата търговска тирада. След тениса ние се оттеглихме в приемната на клуба и тогава Великия Мотиватор ми демонстрира своите страхотни умения в областта на самоусъвършенстването. Като всеки хитър гуру той притежаваше способността да ме накара да се почувствам като най-важната личност, която някога е срещал, и че вижда в мен потенциал за… е, за величие.

— Знаеш ли какво харесвам в играта ти на тенис, Нед? — попита ме той, отпивайки от портокаловия си сок. — Фактът, че тя е твърда, но тактическа. Видях те какво правиш там. Ти се опитваше да изтощиш този старец. Но не се опита да ме заковеш на корта. Игра една много последователна игра и нямаше нищо против да почакаш малко преди да спечелиш точка. Сега, за мен тази стратегия е ключът към търговията. Ти показа твърдост и прилежност, никога не преигра ръката си, но знаеше точно кога да се придвижиш за coup de grace. И ето защо съм убеден, че ти не само ще успееш идеално с „Екскалибър“… но можеш и доста да забогатееш в този процес. Защото, приятелю, онова, което виждам в теб, е точно същото, което виждам в този смел нов свят на частните холдингови фондове: неограничен потенциал.

Добре, може би Балантайн преувеличаваше малко. Той очевидно знаеше какво съм преживял — защото всичко, което каза, имаше за цел да възстанови смачканата ми самоувереност.

— Ти не си просто боец, Нед. Ти умееш да оцеляваш. Познавам хората, момче. Аз също съм бил притискан до стената — и, повярвай ми, разбирам колко боли. Особено когато са разбити не само професионалните ти мечти, но и личните. И ще споделя с теб една малка тайна, Нед. По скалата за измерване на болката пред сгромолясването на втория ми брак сгромолясването на бизнеса ми с недвижимо имущество изглеждаше просто като изкълчен глезен. Никога в живота си не съм изпитвал такава болка.

Очите ми се замъглиха. Аз се обърнах с гръб към Балантайн, не исках да види мъката ми.

— Съжалявам — казах, разтърквайки очи. — Наистина не знам защо съм…

— По дяволите, никога не се извинявай заради чувствата си, Нед. Чувството означава, че разбираш загубата и съжаляваш. А докато не разбереш загубата, никога няма да усетиш растежа. Растежът води до позитивна промяна. А позитивната промяна винаги води до успех. Сега ти се движиш по възходяща траектория, Нед. Така че всеки път, когато изпитваш завладяващото чувство на загуба заради сгромолясването на брака ти, си казвай това: Осъзнавайки болката, аз започвам своето пътешествие обратно към успеха.

Забавно е как, когато си най-уязвим и в най-голяма нужда, загубваш чувството си за хумор — и се успокояваш от сантименталности, които нормално би възприел като смешни. Разбира се, аз знаех, че Джак Балантайн дърдори психо глупости. Но в моето емоционално състояние те бяха точно това, което исках да чуя. Защото той усещаше със сърцето си, че сега се чувствам като много изоставено, много уплашено малко момченце — изведнъж останало само в големия лош свят и търсещо отчаяно своя татко. И той щеше да изпълни тази роля.

Той щеше да бъде бащата на моите мечти — човекът, който щеше да ми вярва напълно и да ме откърми, да ми върне себеуважението.

И ако, в замяна на това откърмяне, трябваше да се примиря с офис като кутия за обувки, нека да бъде така. Това беше малка цена за вярата, която Джак Балантайн имаше в мен.

— Добре, ще преживея този офис — казах на Джери, — но мога ли поне да купя някои важни неща, за да го направя функционален?

— Няма проблеми — сви рамене Джери и по-късно следобед ми даде плик с пет бона в брой.

— Ще ти стигнат ли, за да започнеш? — попита той.

— Даже ще са много — отговорих. — Ще уредя да получиш квитанции за всичко, което купя.

— Разбира се, разбира се — разсеяно избъбри Джери. — Само запомни: ако поръчваш някаква доставка, не им казвай да я изпращат на Балантайн индъстриз. Трябва да пристига директно за фонд „Екскалибър“.

— Имаш предвид, за всеки случай, ако продавачът в Comp-USA се окаже репортер от Ню Йорк таймс.

— Много смешно — сряза ме Джери и направи гримаса.

 

 

Comp-USA — на Тридесет и осма и Пето — беше първата спирка от пазарната ми експедиция. Купих настолен IBM Aptiva, факс/модем, лазерен принтер, телефонен секретар и комплект софтуер за офиса. Продавачът се потруди здраво да запази благоприличие пред нюйоркското изобилие — но очите му го издадоха.

— Къде искате да ги доставя? — попита той.

Аз напечатах Фонд „Екскалибър“, Медисън авеню 848, трети етаж, Ню Йорк, Ню Йорк 10013. Поглеждайки към адреса, той попита:

— За какъв фонд работите?

— Ами за такъв, който прави пари на хората — отговорих.

— Това го виждам — каза той.

Излизайки от Comp-USA, аз извървях една пряка на изток до магазина за офисобзавеждане на Медисън и Тридесет и седма, където открих стилно буково бюро с фурнир втора употреба, стол в черно и хром и високо технологична настолна лампа Тизио — и всичко това за по-малко от хиляда и двеста кинта. Мениджърът на магазина ми позволи да използвам телефона му. Обадих се в телефонната компания и уредих още в понеделник да инсталират в офиса ми отделна факс/модем линия, помолих ги да доставят и съвременен телефон с бутони. После тръгнах нагоре към Четиридесет и втора улица и Лексингтън и отделих сто деветдесет и девет долара за клетъчен телефон в един от онези евтини магазини за електроника, които поникнаха като гъби на източната страна на Гранд сентръл стейшън.

Имах още една последна задача в тичането си по пазара. Отбих се в Кинко на Петдесет и четвърта между Медисън и Пето и направих поръчка за фирмени листи на името на Фонд „Екскалибър“, както и за хиляда визитки с моето име и длъжност — Администратор на фонда — разположени в долния десен ъгъл. След като ми помогна да избера елегантни светлосиви фирмени листи, печатарят от Кинко ме попита:

— Имате ли фирмен знак, който бихте искал да отпечатаме?

Подадох му една много лъскава, добре отпечатана брошура. Името ФОНД „ЕКСКАЛИБЪР“ беше отпечатано с релефни, сребърни букви върху корицата.

— ’Можете ли да използвате същия печат за листите и за визитките? — попитах.

— Няма проблеми — отговори той, прелиствайки проспекта. — Това ли е вашето създание?

— Нещо такова.

— Много впечатляващо. Ще ви направи ли богат?

— Такава е идеята.

Или поне в това ми се щеше да вярвам. Фактът беше, че аз наистина не знаех как (или дали) фондът ще заработи. Знаех само онова, което Джери сподели на вечерята ни в Були Бейкъри. Досега фондът беше съставен от половин дузина мастни инвеститори (бивши бизнес приятели на Балантайн), всеки от които беше поверил на фонда по един милион. Наскоро те бяха подкрепили една малка компания — Майкромагна — която току-що беше излязла на борсата.

— Спечелихме много добре от първоначалните борсови оферти за Майкромагна — сподели Джери. — Както и да е, сега е време да използваме твоите контакти, за да ни намериш горещите нови компании на бъдещето.

Рекламната брошура на фонд „Екскалибър“ беше ключовият документ за търсене на нови инвеститори. Джери ми я показа, когато се върнахме в мансардата след вечерята в Були Бейкъри.

— Наскоро отпечатахме това — рече той, отвори куфарчето си и ми подаде брошурата. — Сам я написах. Ще изчезна за половин час, ще взема един душ. Прочети я, да видим как ще ти се стори.

През следващия половин час аз прочетох документа няколко пъти (особено след като исках да бъда добре запознат с делата на фонда преди тениса с Балантайн на следващата сутрин). Това беше изключително сладкодумна реклама — която започваше с Изявление за целите:

„В днешния динамичен финансов свят, където сериозният инвеститор има безброй потенциални възможности за инвестиции, един добре балансиран портфейл е изключително важна стока. Изберете максималната сигурност и вие никога няма да достигнете значителна печалба от капитала си. Изберете максималния риск и ще се окаже, че играете една опасна игра на финансовата рулетка.

Ето защо днес повечето мениджъри на фондове предлагат разумно диверсифициран портфейл, в който сигурните, ниско печеливши инвестиции са уравновесени с по-спекулативни начинания. Но даже инвеститорите с рисков дух не искат да се ангажират в безразсъден хазарт. Те искат финансова инвестиция, което има за цел да максимизира доходността, но и да осигури потенциална, дългосрочна стабилност.

Накратко, те търсят вълнуващи, но и проницателни инвестиционни възможности, каквито може да осигури ФОНД «ЕКСКАЛИБЪР».“

По-нататък рекламната брошура обясняваше динамичния потенциал на частните холдингови фондове — как, ако се ръководят правилно, те могат да донесат на сериозния инвеститор холдингов дял в някоя от днешните най-горещи нови компании, на които им предстои да излязат на борсата.

„Разбира се, вашият инвестиционен съветник може да ви посочи, че много частни холдингови фондове обещават висока възвръщаемост, но инвестиционната им стратегия е несигурна. В крайна сметка ключът към всички високо печеливши инвестиции е изборът на правилното начинание, което да подкрепиш. Ето защо вие се нуждаете от експертизата на ФОНД «ЕКСКАЛИБЪР».“

„Екскалибър“ — според брошурата — държеше пръст върху пулса на най-резониращата, най-доходната съвременна индустрия — информационните технологии. Посредством дълбокото си познаване на софтуерния и компютърния бизнес фондът можел да открие появяващи се нови компании с авангардни възможности. После обясняваше с подробности същността на единствената инициатива, която беше подкрепил до днес — Майкромагна, американска компания за производство на софтуер, базирана в Будапеща, която била постигнала феноменален успех, продавайки евтини, висококачествени текстообработващи програми на възникващия източноевропейски пазар.

Имаше графики и карти, обясняващи как оперира фондът. Имаше подробно обяснение за структурата на фонда — как бил регистриран офшорно и бил разделен на три оперативни отдела: Северноамерикански (регистриран на Бермудските острови), Европейски (регистриран в Люксембург) и Южноамерикански (регистриран в Насау, Бахамските острови). Всеки отдел имал търсач на таланти (базирани в Ню Йорк, Люксембург и Сан Паоло) — специалист по международни инвестиции, който бил активно ангажиран с откриването на най-доброто в новите инициативи в областта на информационните технологии.

— Ти не ми каза, че вече имате хора на фонда в Европа и Южна Америка — посочих на Джери, когато той се върна в дневната, след като си беше взел душ.

— Те са търсачи на таланти на свободна практика. Но когато започнат да ни намират солидни инвестиционни възможности, вероятно ще ги наема на постоянно място. И, казвам ти — ако печалбите, които получихме от Майкромагна са барометър за бъдещето — след една година ти не само ще работиш в по-голям офис. Ще си наемеш и поне двама асистенти.

Естествено, аз бомбардирах Джери с въпроси. Бях малко загрижен заради сложната структура на фонда — начинът, по който беше регистриран в три различни офшорни бази.

— Повярвай ми, това е стандартно положение, когато работиш с фонд с различно географско разположение — успокои ме Джери. — Нима една възникваща американска информационна фирма ще се притеснява, ако някой неизвестен латиноамерикански или европейски инвеститор купи дял от тяхната компания? Само ако позволят на тези инвеститори да изкупят петдесет и един процента, контролния пакет в бизнеса им. Факт е, Нед, че една група измъчени компютърни хакери, сврени в някакво мазе, не дават пет пари кой ще им дава сухото. След като мангизите им помагат да развият продукта си, те ще бъдат доволни. Особено след като разберат, че „Екскалибър“ ще ги направи богати щом ги изкараме на борсата.

После изказах най-упоритата си тревога: как, по дяволите, щях да намеря вълнуващи нови компании?

— Е, ти имаш доста контакти в компютърния бизнес, нали?

— Да, но повечето от тях са в медийните продажби.

— Добре, боя се, че ще трябва да започнеш от нулата и да издирваш потенциални инвестиционни възможности. Намери имената на хората, които ръководят изследователските отдели във всяка компютърна компания, с която си струва да си имаме работа. Забий ги с по една рекламна брошура и с по едно писмо за запознаване, после ги уговори да се срещнете, изпомпай информация от тях и открий на кои възникващи компании си струва да се заложи. Знам, че това не е най-лесният начин за търсене на таланти…

— Не е лесен? — възкликнах аз. — Джери, това, за което ме молиш, е възможно най-трудното нещо. Особено след като „Екскалибър“ няма история, няма известни имена, свързани с него. Поне ако можех да спомена, че мистър Балантайн е дал на фонда своето одобрение…

Джери ме прекъсна.

— Знаеш, че това е невъзможно. И аз ще се нуждая от твоето обещание, че никога няма да споменаваш името му във връзка с…

Сега беше мой ред да го прекъсна.

— Джери, разбрах каква е идеята. Джак Балантайн няма нищо общо с „Екскалибър“. Казвам само следното: искам да ви свърша добра работа. Искам… нуждая се да върша това успешно. Но, съвсем честно, уплашен съм до смърт за перспективите да ударя на камък даже с дребни компании, опитващи се да надушат горещи нови инвестиционни перспективи.

— Разбирам — оценявам — какво казваш. Искаш да се справиш добре. И ние искаме да се справиш добре. И не очакваме да станеш чудотворец за една вечер, който ще ни открие новия Майкрософт до края на следващата седмица. Знаем, че този вид лов на интелекти е постепенна операция. Знаем също, че щом веднъж ни намериш една възможност за инвестиция, силата ще бъде на твоя страна — и ти ще се понесеш бързо напред.

Замълча, колкото да ми хвърли един преценяващ поглед.

— Но, повярвай ми, ние наистина гледаме на „Екскалибър“ в далечна перспектива. Доколкото зависи от мен и от мистър Балантайн, ти имаш шест месеца да опипаш пътя си в този бизнес и да сключиш първия си значителен инвестиционен договор. Междувременно си сигурен в основната си заплата — тоест хиляда сто и петдесет долара на седмица — и безплатно жилище chez moi[1]. Бих казал, че това не е лоша сделка.

Не, това изобщо не беше лоша сделка, отчитайки факта, че другите ми възможности за работа възлизаха на нула. Успокоих се и от факта, че Джери и Балантайн разбират, че това наистина е операция, която трябва да започне от нищо.

Естествено, аз все още имах големи опасения за този мъгляв, ембрионален продукт. Но когато си отчаян, ти се вкопчваш за всяко разумно предложение — без значение колко неоформено ти се струва. Особено когато човекът, който ти разклаща морковчето, е легендарният Джак Балантайн. Така че всеки път, когато се съмнявах във възможностите си да продам „Екскалибър“, аз се сещах, че самият Балантайн е създал своята империя за недвижими имоти от нищо.

Така че реших да махна с ръка на всичките си опасения относно „Екскалибър“ и да се захвана за работа. Да си кажа — точно в стила на Балантайн, че единственото нещо, което стои между мен и успеха, са моите собствени съмнения.

И нищо — даже този проклет офис, който приличаше на тоалетна — не можеше да намали доверието ми във фонда. Защото той беше потенциалното ми спасение.

И завъртях нещата. След като излязох от Кинко, аз се върнах в офиса, обадих се на Бои Джановик на Седемдесет и втора и Бродуей и ги помолих да доставят три галона бяла емулсия и половин галон бяла политура, валяк и кофа, две четки, бутилка терпентин и няколко парцала за покриване на пода. Когато ми поискаха кредитна карта, аз ги убедих да приемат плащане при доставката.

Боята пристигна в четири следобед. Беше петък и тъй като исках да боядисам офиса преди започването на бизнеса в понеделник, вдигнах телефона и се обадих на Джери, обясних му за боядисването и го попитах дали мога да взема от него един ключ от сградата за през уикенда.

— Няма проблеми — засмя се той. — Ще се обадя на охраната и ще ги помоля да ти оставят един. Но това е дяволски, адски начин да си прекараш уикенда, Алън.

— По-евтино е, отколкото да наема някой да го направи. И знаеш ли какво казват за прясното боядисване…

— Чакай да се сетя. Така всичко изглежда по-живо?

— И боята покрива всички пукнатини.

— Повярвай ми, има само едно нещо, което наистина покрива всички пукнатини — и това са парите. Нещо, което ти ще печелиш с камари. И то скоро.

— Говорейки за пари… ако имам някакви бизнес разходи…

— Просто ги сложи на твоята кредитна карта, а после ние ще ти възстановим парите.

— Е, има един малък проблем с кредитните ми карти… — смотолевих неловко.

Джери нямаше нужда от повече обяснения.

— Колко ти трябват? — попита.

— Хиляда биха освободили моята Master Card.

— Дадено — каза той. — Като излизам, ще ти оставя парите на рецепцията.

— Ще си свободен ли за по една бира довечера?

— Не мога. Мистър Балантайн току-що ми каза, че иска да летя за Ел Ей довечера, за да уредя някакви проблеми, които имаме с предстоящото рекламно пътуване във връзка с книгата му по Западното крайбрежие.

— Как ми се иска да се отправя към Лос Анджелис… — изрекох аз разсеяно.

— Не мисли за нея, Нед.

— По-лесно е да се каже, отколкото да се направи. Приятен уикенд.

— На теб също. И не се преуморявай с боядисването.

Но, разбира се, аз наистина се преуморих — защото се надявах, че работата някак си ще отклони мислите ми от Лизи. Така че се заех усърдно да придам приличен вид на офиса. Пристигнах в осем в събота сутринта и си тръгнах в десет вечерта. В неделя също направих тринайсет часа работен ден — и докато си тръгна през нощта, малката ми дупка изглеждаше два пъти по-просторна, благодарение на свежата боя. На следващата сутрин пристигнаха новото ми бюро и столът заедно с оборудването от Comp-USA — и офисът ми изведнъж заприлича на малко, стилно бизнес кътче. Захванах се за работа. Прегледах бележника си с адреси, обадих се над трийсет пъти на различни познати в широката сфера от компютърни компании из цялата страна. Всяко обаждане удряше на камък. Всичките ми познати бяха на съвещание, извън града или просто ги нямаше точно в този момент.

Опитвайки се да не се стъписвам, аз включих компютъра, влязох в мрежата и с помощта на системата за търсене Йаху открих имената на всички компютърни компании в страната. Удивително — бяха изброени над дванадесет хиляди и петстотин. През следващите три дни аз систематично преглеждах този списък, стеснявайки го до около шестстотин компании, с които си струваше да се занимавам.

Още три дни бяха прахосани в телефониране на всяка една от тези компании, за да разбера името на ръководителя на изследователския отдел. След като приключих с тази задача, аз прекарах следващите два дни в изпращане на шестстотин рекламни брошури, придружени с писмо (върху новите фирмени листи на Фонд „Екскалибър“), в което представях себе си и „Екскалибър“, информирайки получателя, че ние търсим интересни нови инвестиционни перспективи в информационните технологии; съобщавах, че скоро ще се обадя, за да уредя среща очи в очи.

Това беше бавна, досадна работа — но поне ме караше да се чувствам продуктивен. Обаче, макар да бях постоянно погълнат от работата, аз не можех да се отърся от всички мисли за Лизи. Тя все още ми липсваше ужасно. Бяха минали две седмици откак тя отлетя обратно към Крайбрежието и аз всеки ден й звънях в Лос Анджелис — обаждах се както в офиса, така и в хотелската й стая. Но тя не отговаряше на обажданията ми. Най-напред секретарката й, Джули, ми казваше все едно и също: че тя е на едно постоянно съвещание. След няколко дни с тези глупости ангажирана в Джули най-сетне ми каза всичко направо: Лизи не искала да разговаря с мен и проучвала всичките си обаждания в Мондриан, за да е сигурна, че няма да се свърже с мен по невнимание.

Леденото отношение не ме спря да й изпратя по факса едно дълго, умолително писмо, в което постоянно се наричах глупак, казах й, че тя е най-хубавото нещо, което ми се е случвало някога, че не мога да живея без нея и че от все сърце я моля да ми прости.

Изпратих писмото преди седмица. До този момент отговорът на Лизи беше опустошителен: пълно мълчание. Мълчание, което ми даваше да разбера, че тя не е склонна да се помирим.

Но аз отказвах да приема, че бракът ни е капут или че Лизи никога вече няма да разговаря с мен И така, с типичната упоритост на продавача, аз продължих с преградния огън от телефонни обаждания — надявайки се, без всякакво основание, че берлинската стена, която тя беше изградила помежду ни, най-накрая ще се срути.

И сега беше петък следобед, аз току-що се бях върнал в офиса, след като изпратих последните сто рекламни брошури на „Екскалибър“ до различни компании, и бях решил, че е време да направя ежедневното си обаждане до Ел Ей.

— Ало, офисът на Лизи Хауърд.

— Здравей, Джули, обажда се…

— О… мистър Алън. — Тонът й казваше всичко: остави ме на мира, неудачник такъв.

— Тя там ли е? — политах.

— Не. Извън града е за няколко дни. Но тя…

— По работа?

— Разбира се.

— Къде по-точно?

— Мистър Алън, не мога да кажа…

— Добре, добре. Може ли просто да й оставиш съобщение, че…

— Че вие сте на (212) 555–7894, а през работно време номерът ви е (212) 555–9001.

Това ме обезсърчи веднага.

— Да. Това са номерата. И моля те, моля те кажи й, че искам просто пет минути на телефона.

— Имам съобщение от Лизи за вас.

— Така ли?

— Да, точно това се опитвам да ви кажа…

— Е, кажи ми сега.

Чух как посяга към бележника си. Гласът й доби онази официална интонация, толкова обикната от съдебните стенографи.

— Лизи ме помоли да ви информирам, че тя е назначена за изпълнителен директор на офиса в Ел Ей за през следващите шест месеца и че ще ви се обадят от правната фирма „Плат и Макхенри“ във връзка с официалната ви раздяла…

— Каква официална раздяла?

Гласът на Джули изведнъж зазвуча глупаво.

— Мистър Алън, аз просто ви чета това, което тя ми е продиктувала. „Плат и Макхенри“ ще се свържат с вас, за да подпишете документите за официалната ви раздяла, така че вашият адвокат трябва да се свърже с…

— Аз нямам адвокат — прекъснах я и затръшнах телефона.

Преборих се с желанието си да запаля цигара. Преборих се с нуждата си да пийна нещо. Просто взех главата си в ръце и бях нападнат от една от онези вълни на отчаяние, когато си мислиш, че животът ти е една неспасяема каша. После звънна телефонът. Вдигнах го, поздравих и изведнъж чух в ухото си буря от английски с испански акцент.

— Къде беше, по дяволите, Нед?

О, боже. Деби Суарес. След онази нощ аз не бях събрал кураж да й се обадя отново… макар да знаех, че тя се опитва да се свърже с мен, тъй като беше оставила около пет съобщения на стария ми домашен телефон. Новите наематели още не бяха пристигнали, така че аз все още можех да прослушвам съобщенията от телефонния секретар в стария си апартамент. Чак вчера се наканих да сменя съобщението, оставяйки номера в мансардата на Джери и в моя нов офис за всеки, който се опитва да се свърже с мен. Да, това беше доста мръсен начин да избягам от обажданията на Деби. Но аз не само бях твърде объркан заради това, че се озовах в леглото й, бях погълнат и от факта, че тази забежка за една нощ доведе до края на брака ми.

— Здрасти, Деби — рекох доста нервно.

— Какво, по дяволите, ти става? — попита тя. — Преспиваш в леглото ми и после изчезваш?

— Това е дълга история…

— И после изобщо не ми се обади, макар че аз ти телефонирах постоянно…

— Това наистина е дълга история.

— Искам да я чуя…

— Деби, моля те… напоследък съвсем не ми беше лесно.

— Не искаш да се видим…

— Искам, но… животът ми напоследък наистина доста се усложни.

— Казваш, че ще ти усложня живота? — Стори ми се, че е обидена.

— Разбира се, че не. Това е просто… изобщо не съм наред.

— По едно кафе, това е всичко, за което те моля.

— Добре, добре.

И се уговорихме да се срещнем в Старбъкс на Петдесет и трета и Парк авеню в шест вечерта.

Но когато влязох в Старбъкс шейсет минути по-късно, бързо стана очевидно, че Деби се интересува от нещо много повече от една бърза среща. Целуна ме страстно по устните, прегърна ме силно. Зарови пръсти в косата ми и ми се усмихна любовно. Когато седнахме на малката масичка, тя взе ръката ми и я стисна силно. Изкара ми ангелите.

— Тряб’а да ти кажа, че сметнах, че си напуснал града или нещо такова — поде тя.

Внимателно издърпах ръката си от хватката й.

— Нещата доста се усложниха след погребението на Айвън. — И й обясних всичко за това как са ме изгонили от апартамента и от работата в „Телепродажби“. Тя внезапно взе ръката ми отново.

— О, мистър А… Нед… чувствам се ужасно. Как разбра жена ти?

— Бях, ъъъ, малко маркиран от преживяването.

Тя се разсмя нервно.

— Знам, знам… вината е моя. Но проблемът е там, че ти си толкова неустоим…

— Деби…

— Сега разбирам защо е било толкова трудно да те открия. Къде си отседнал?

— В жилището на един човек, с когото бяхме съученици.

— Нали знаеш, ако имаш нужда от жилище, винаги можеш да останеш при мен. Раул почти всеки ден пита за теб. Казва, че си му помогнал с домашното. Да ти кажа, той наистина, наистина те харесва. Все ме пита кога ще те види…

Не казах нищо. Просто избегнах погледа й и забих очи в масата, чувствайки се наистина ужасно. Деби удари спирачки на маниакалния си монолог, очите й се навлажниха.

— Притеснявам те — разбра тя. — Притеснявам и себе си.

— Не притесняваш никого…

— Ако бях на твое място, щях да си помисля: Тази жена е отчаяна…

— Не мисля така.

— Добре де, аз мисля така. ’Щото откак онзи мой говнян съпруг се остави да го застрелят преди три години, не е имало никой в живота ми, в леглото ми. Нито дори за една нощ. Докато не се появи ти. И знаеш…

Гласът й утихна, сякаш се смали.

— … винаги съм си падала ужасно по теб. Онази вечер на коледния банкет… не че бях пияна. Така се чувствах. Исках да те целуна…

— Деби… недей.

— … и така, когато ти дойде у дома, аз си помислих, надявах се, молех се, че, може би, това ще бъде началото на… Особено след като Раул ми каза колко много те харесва.

— Съжалявам. Наистина съжалявам.

— Не се извинявай, човече. Нямам нужда от съчувствие. Просто имам нужда от… теб. Или поне такава е глупавата ми мечта. Ти. Аз. Раул. Някаква вълшебна приказка…

— Деби… аз обичам жена си.

— Жена ти те напусна…

— Знам. Прецаках всичко. Да спя с теб беше…

— Не го казвай.

Аз кимнах. Възцари се мълчание. Деби отново покри ръката ми с нейните.

— Тя си отиде, Нед. Аз съм тук.

Възможно най-внимателно аз й отговорих:

— Разбираш, че не се получава. Бих искал да стане. Но…

— Млъкни — прошепна тя.

— Добре.

Тя издърпа ръката си, бръкна в чантичката си, извади пакетче кърпички, измъкна една и бързо изтри очи.

— Знаеш ли какво си мислех днес? — попита тя. — Колко съм уморена. Как всичко е една голяма, дълга борба. Парите никога не стигат. Никога не ми остава достатъчно време за хлапето. Непрестанни тревоги — за наема, за обучението, за медицинските сметки, за това дали следващата седмица все още ще имам шибаната работа. Продължавам да се надявам, че всичко ще стане по-лесно. Но тайно си знам: това никога няма да стане. И така, когато се замислиш, цялата тази борба има смисъл само ако съществува едно основно нещо в живота ти: някой да те чака, когато вечер се прибираш у дома.

— Поне си имаш Раул — вметнах неуверено.

— Знам, знам. Понякога си мисля, че той е единствената причина, поради която ставам сутрин, крещя в телефона по цял ден, продавам боклуци.

Тя си пое дълбоко дъх. И стана.

— Трябва да тръгвам, мистър Алън.

— Аз съм Нед.

Тя поклати глава.

— Ще се видим, Деби.

— Не, няма — каза тя и тръгна към вратата.

Отидох до метрото на Лексингтън авеню и хванах влакчето към центъра. Когато то спря на Четиринадесета улица, трябваше да се преборя с импулса да скоча, да изтичам три преки на изток до Стювесънт таун, да почукам на вратата на Деби, да се хвърля в ръцете й, да прегърна Раул като мой новооткрит син, да изнеса една сълзлива реч за това, че семейните ценности са единствените ценности и после да тръгнем тримата, хванати за ръце, към залеза.

Ако сценарият за реалния живот можеше да бъде написан в Холивуд.

Но вместо това аз останах във влакчето до Кенъл стрийт, тръгнах на север към жилището на Джери и проверих телефона за съобщения. Имаше само едно — и то от Йан Дейвис.

— Е, здравей, страннико! Джина и аз се чудехме къде, по дяволите, изчезна. После, когато вчера говорих с Лизи…

Не изчаках останалата част от съобщението. Бързо набрах номера на Йан и молех Бога той да си е у дома. Беше там.

— Е, какво каза Лизи? — попитах аз веднага щом той вдигна телефона.

— И добър вечер, мистър Алън — разсмя се Йан.

— Съжалявам, съжалявам. Това е просто…

— Разбрано. Как вървят нещата?

— Бил съм и по-добре.

— Тогава защо, по дяволите, не се обади?

— Знаеш защо, Йан. А съм сигурен, че и Лизи ви е казала защо?

— Да, наистина каза нещо на Джина за…

— Как съм се прецакал.

— Случва се.

— Бях толкова глупав…

— Добре, добре, това е било доста глупаво. Но всички ние понякога вършим глупости.

— Не чак толкова глупави.

— Все пак трябваше да ни се обадиш, Нед.

— Наистина си мислех, че няма да искате да разговаряте с мен…

— Мамка му, Нед! — Ние сме ти приятели. И няма да вземаме страна в това.

— Даже Джина?

— Добре, трябва да призная, че тя клонеше малко към Лизи. Особено заради… ъъъ…

— Да, разбирам…

— Но хей, да не би да очакваш да започна да ти чета морал. Имам предвид, такова нещо… това е било някакъв пиянски инцидент, нали?

— Да, пих много, после се обърках и накрая се озовах гол в леглото на друга жена…

— Просто си нямал късмет, това е всичко.

— Имаш предвид, че са ме хванали?

След известна пауза Йан каза:

— Да, предполагам, че точно това имам предвид. Но, хей, това не е военно престъпление.

— Не, но заради това бракът ми е унищожен. Тя няма да се върне, нали, Йан?

— Е, доколкото мога да разбера, Лизи все още е доста разстроена заради тези неща. И, да, мисля, че ти предстои трудна битка…

— Да.

— Усещам също, че точно сега тя има нужда от малко пространство…

Пространство. Пак тази шибана дума.

— Но кой знае? — додаде Йан. — Като мине известно време, тя може да…

— Какво? Да не ме мрази толкова много?

Чух как Джина вика нещо на Йан.

— Слушай какво, трябва да сядаме на вечеря. А утре заминаваме за Бермудите на едноседмична ваканция. Но се връщаме следващата неделя. Така че ще очаквам да се обадиш, ясно? Внимавай. И не забравяй — тук имаш съюзник.

Аз затворих телефона и не преставах да си мисля какъв глупак съм бил да заведа Йан под етикет Арогантен манхатънски тъпанар. Пак заради моята завист на момченцето от Мейн — заради нуждата ми да се състезавам на всяка цена — заради нея не бях видял крещящо очевидната истина: Йан Дейвис се считаше за мой приятел.

И макар че ми се искаше да послушам приятелския му съвет — и временно да прекратя кампанията си по връщането на Лизи — не бях способен да се вслушам в този съвет. През уикенда й оставих пет съобщения.

После, във вторник сутринта, в мансардата пристигна писмо (по федералния Експрес).

„Нед,

Не се опитвам да се правя на непревземаема и не се държа като кучка. Но след всичко, което се случи, просто мисля, че е най-добре да се отпуснем малко, да останем разделени, да запазим дистанция докато и двамата се поуспокоим.

Джулиет ми каза за твоята реакция на моето съобщение. Поглеждайки назад, мисля, че сгреших, като се свързах с адвокатите толкова скоро — и се извинявам заради това. Но ще ти бъда благодарна, ако бъдеш така добър да престанеш да се обаждаш. Това не помага на ситуацията.

Ще ти се обадя, когато съм готова за това — т.е. когато знам какъв ще бъде следващият ми ход.

Лизи“

Претърсвайки апартамента на Джери, аз открих куп жълти, официални листи и химикалка. Седнах на масата в трапезарията и написах:

„Скъпа Лизи,

Погледът назад винаги е едно към едно, нали? Не мога да променя онова, което се случи — макар че, боже, бих платил всяка цена, за да мога да го направя.

Прецаках нещата. Прецаках нещата. Прецаках нещата. И ми липсваш повече, отколкото мога да изкажа с думи.

Но… добре, щом не искаш да ти се обаждам повече, ще уважа молбата ти.

Но знай това: всеки, път, когато звънне телефонът, ще се надявам, че си ти.

Обичам те!

Нед“

На път за работа пуснах писмото в една пощенска кутия. И си помислих: Сега тя е на ход. И ако реши да не отговори на това, по-добре да започна да приемам, че всичко между нас наистина е свършено.

Две седмици по-късно все още нямах отговор от Лизи и бях изпаднал в пълно отчаяние. Не само заради това, че беше съвсем ясно, че жена ми вече не иска да има нищо общо с мен, но и защото все още нямах нито един положителен отговор на изпратените рекламни брошури на „Екскалибър“. Поправка: след като се обадих на над двеста места, нито един производствен мениджър даже не благоволи да разговаря с мен. Съжалявам, просто не ни интересува беше отговорът, който получавах постоянно от секретарки, лични асистенти и други видове подчинени. За щастие през повечето време Джери беше по работа извън града — така че не се налагаше да му представям доклад за продължаващия прогрес или да му изнасям тиради за това как всичко процъфтява.

Но аз знаех, че, ако продължа да удрям на камък в продажбите, трябваше да си изясня нещата с Джери — и да призная, че това просто не проработва. И защо не проработва? Ако си добър продавач, има една-единствена реална причина, поради която не можеш да пробуташ нещо: хората не харесват продукта.

Но все пак продължих да се обаждам — свързвайки се с по около петдесет компании от списъка си на ден. Съжалявам, точно сега не търсим частни инвестиции… Съжалявам, вече имаме други холдингови фондове, които се интересуват от нас…

Но в един момент извадих късмет. Един следобед ми се обади някакъв тип на име Дуайт Кепъл. Кача ми, че е завършил M.I.T.[2] и управлява малка компания в Медфорд, Масачузетс, която в момента разработвала превъзходно графично табло (хардуер, който позволява на компютрите да работят с пълноценни видеопрограми).

— Имаме един наистина авангарден продукт, но нямаме бюджет, за да направим добре проклетия маркетинг. Така че когато пристигнаха брошурата и писмото ви, аз си помислих: може би това е инвестицията, която търсим.

Когато го попитах дали мога да отида в Медфорд, за да се видим, той ме информира, че предпочитал да се срещна с неговия финансов съветник — който случайно му бил и брат. Казвал се Елиът Кепъл. Бил главен финансов мениджър във Федерал & Стейт, базиран в Бостън пенсионен фонд, и снощи Дуайт му дал материалите за „Екскалибър“.

— Така че се обадете на Елиът, и ако той се навие за офертата, тогава предполагам, че ще можем да правим бизнес заедно.

Да се свържеш с Елиът Кепъл не беше лесна работа. През следващите два дни той постоянно беше зает. Накрая, изпаднал в отчаяние, на третия ден му се обадих в шест и половина сутринта и той вдигна телефона собствено лично.

— Е, това е някакво щастливо съвпадение — каза ми след като се представих. — Защото най-накрая намерих време да прочета рекламната брошура на „Екскалибър“.

Аз изведнъж се оживих.

— Добрите бизнес сделки винаги започват с щастливи съвпадения — казах аз. — Наистина ми се иска да развием това съвпадение и да дойда при вас, за да си поговорим как компанията на брат ви може да спечели от инвестициите на „Екскалибър“.

— Отдавна ли работите за фонда, мистър Алън?

— Моля ви, Нед. Но отговорът на въпроса ви е: не. От няколко седмици, за да бъдем точни. Но, разбира се, аз съм невероятно впечатлен от цялостния потенциал на „Екскалибър“ и…

Той ме прекъсна.

— Значи нямате нищо общо със структурирането на фонда или с написването на брошурата?

— Както казах, просто съм нает от фонда.

— И никога преди не сте работили в частен холдингов фонд?

— Ъъъ, не съм. За мен това е един вид промяна в кариерата. Но вижте, мистър Кепъл, ако намерите прозорец в разписанието си през следващите няколко дни, ще се радвам да долетя в Бостън и да се срещна с вас.

— Какво ще кажете за утре, да кажем, около единадесет.

Гепих ги! Най-накрая първият пробив, първата среща.

— Единадесет ме устройва, мистър Кепъл. И ако имате време да обядваме заедно, с радост ще…

— Дума не може да става за обяд. Мога да ви отделя най-много двайсет минути от времето си. Но ако все още желаете да дойдете тук и да се срещнете с мен, този прозорец от двайсет минути е ваш.

— Ще бъда там, сър.

— Само че трябва да ви кажа, мистър Алън, единствената причина, поради която желая да се видя с вас, е тази, че ми се струвате разумен човек, който като че ли не разбира, че продава едно много неразумно предложение.

Ръцете ми изведнъж се изпотиха.

— Не ви разбирам съвсем точно, мистър Кепъл.

— Добре, ще ви го кажа направо, мистър Алън. Няма абсолютно никакъв начин да позволя на брат си да вземе дори цент от вашия фонд. И причината е много проста. Според моя професионален поглед фонд „Екскалибър“ е абсолютна и пълна глупост.

Бележки

[1] Chez moi (фр.) — у дома. — Б.пр.

[2] Масачузетски технологически институт — едно от най-елитните висши технически учебни заведения в САЩ — Б.пр.