Дъглас Кенеди
Убийствен бизнес (10)

3.

Типично за Айвън. Точно когато изглежда така, сякаш ей сега ще подкара към ръба на скалата, той изведнъж скача на спирачките, включва на задна и нанася решителния удар.

— Приземих се.

Работата не беше съвсем очарователна — но поне беше работа. На обяд в малко италианско ресторантче на Тридесет и шеста и Медисън — където Айвън настоя да ме завлече (Аз черпя, Нед) — той ми каза, че е новият продавач за Трите щата на месечника Домашен компютър — ново лъскаво списание за средната класа, насочено изключително към домашния пазар в предградията.

— Нека го погледнем направо — обобщи Айвън, — не говорим за списание от същата лига като „Компютърен свят“. И работата включва преместване в Хартфорд.

— Застрахователната столица на Америка.

— Да, не е точно градът, който никога не заспива. Но все пак през повечето време ще бъда на път, издръжката на живота е три пъти по-евтина, отколкото в този град, а онова, което е наистина страхотно в работата, е, че ти помага да изградиш нещо нагоре от основите.

— Кой стои зад заглавието?

— Транс континентал комюникейшънс. Чувал ли си за тях?

Да. Търгаши на най-ниско ниво. Издатели на такива полезни списания като Супермаркетът днес, Интернационални зъбни технологии и Избор на видео. Не точно Конде Наст — и пословично стиснати, когато дойде време да плащат на служителите си.

— Че кой не е чувал за Транс континентал? — казах аз. — Заплатата свястна ли е?

— Както казах, не е висшата лига.

— Четиридесет?

— Тридесет и пет. Плюс седем процента комисиона от всички продажби. Пълна медицинска осигуровка след шест месеца. И три бона възнаграждение за преместването, които ще изплатят няколко сметки.

Точно както си мислех — сделка под стандарта, привлекателна само за наистина отчаян човек. Като Айвън. Или като мен.

— Чувал съм и за по-лоши заплати — казах аз, опитвайки се да звуча оптимистично.

— Повярвай ми, не се заблуждавам, мислейки си, че това е сделка за Ролс Ройс. И за да ми излезе сметката, ще трябва да продавам поне за петстотин хиляди годишно. Но, хей, това поне е работа. Все някакво бъдеще.

Той вдигна чашата си с домашно кианти и я чукна в моята.

— И двама ни чакат добри времена, Нед.

Искаше ми се да го попитам: Какви добри времена? Както ми се искаше и да го обидя заради това, че е подредил веригата от събития, които ми струваха работата в Компютър Америка. Но — както винаги с Айвън — аз реших да не излизам на пътеката на войната. Бях преценил, че трябва да предизвикам Питърсън на прага му — да намекна, че имам нещо против него — и си платих една жестока цена. Както и да е, това беше първият път след смъртта на Нанси, когато Айвън изглеждаше поне малко доволен от живота и аз определено нямаше да му разваля деня.

— Вече близо ли си до приземяването? — попита ме той.

— Пекат се няколко неща — отговорих неопределено. — Не съм притеснен.

Естествено, лъжех като циганин. И през следващите четири седмици тревогата ми се усили. Защото аз не само не успявах да се приземя; не получавах и един-единствен намек за възможности за работа. Не че не се опитвах. Мотаех се целенасочено в Джерард Флин асоусиейтс от осем и тридесет всяка сутрин докато най-накрая затвореха офиса в седем вечерта. Имах си своя собствена работна станция в техния Информационен отдел и (когато не се учех как да си продам задника на практическите упражнения) прекарвах по-голямата част от деня, ровейки из мрежата в търсене на перспективи за работа. Трябва да съм изпратил над сто автобиографии до всички големи компании, издаващи списания (Хърст, Конде Наст и Мърдок — получих отговор от всички, в който ми съобщаваха, че в момента нямат свободни места за продавачи) до лъскавите издания, специализирани в аудио/видео/камери/електроника, до около две дузини големи маркетингови агенции. И отново никакъв шанс — макар че директорът по продажбите на Стерео ревю поне беше достатъчно свестен да ми се обади в моя тъй наречен офис (работната ми станция си имаше директна линия), за да ми каже, че е впечатлен от автобиографията ми.

— Вие сте точно човекът, когото търсим — каза мистър Стерео ревю. — Отличен опит в продажбите на елитния пазар — точно това, което ние правим тук. Проблемът е, Нед — и това е причината, поради която реших да ви телефонирам, че се обадих на Личен състав в Потолм-Рутан, тъй като те са били последните собственици на „Компютърен свят“. Е, онзи тип ми каза, че си нападнал началника си и после си бил арестуван заради нападението. Моля ви, кажете ми, че това не е вярно.

— Обвиненията бяха оттеглени. И причината, поради която ударих онзи тип…

— Значи наистина си нападнал някого по време на работа?

— Имаше смекчаващи вината обстоятелства…

— Не ми пука какви обстоятелства е имало, Нед. Просто не мога да наема някого с подобно петно в досието.

— Ако просто бих могъл да обясня…

— Съжалявам, Нед. Впечатляваща автобиография, но… откъде да знам, че пак няма да удариш някого?

Беше съвсем очевидно, че не можех да стигна по-далеч от едно писмо със Съжалявам, няма свободни места и в другите сто компании, до които бях писал. Винаги когато директорът на Личен състав провереше служебното ми досие, от Потолм-Рутан му казваха едно и също: Не се приближавайте до него, ако си цените зъбите. Разбира се, знаех, че ще стане така — но напразно се надявах, че някой просто може да забрави да направи тази проверка.

В края на петата седмица от програмата попитах Нанси Ауербах:

— Има ли някакъв начин да попречим на работодателите да се обаждат в Потолм-Рутан?

— Само ако заличиш напълно „Компютърен свят“ от автобиографията си.

— Това ми се струва добра идея.

— И как тогава ще обясниш последните четири години? Служба във Френския чуждестранен легион?

— Бих могъл да кажа, че, не знам, че съм учил, че съм пътувал…

— Така ще изглеждаш като застаряващ битник — не като разумен професионалист, преминал трийсетте. Както и да е, да кажем, че някой те наеме въз основа на автобиография, която не включва „Компютърен свят“, а по-късно открие, че си работил там четири години? Ще те изритат по задника, преди да си успял да си поемеш дъх. Съжалявам, Нед — както ти казах в Ден Първи, това ще бъде трудна задача. Но мога да ти дам един съвет.

Аз свих рамене.

— Престани да преследваш всичко възможно в областта на Трите щата. Започни да си мислиш за преместване. Както виждам нещата, една малка организация във второразреден или треторазреден град може да си затвори очите пред историята с Креплин, за да привлече някого с голям опит като теб. Особено ако успееш да ги убедиш, че тогава си бил под екстремално напрежение.

— Кариерата на жена ми е изцяло базирана в Ню Йорк — казах аз. — Тя няма да поиска да напусне града.

— Откъде можеш да знаеш — учуди се Нанси Ауербах, — докато не я попиташ?

Но аз не исках да я питам — защото за мен идеята да си намеря работа извън Ню Йорк, беше признаване на поражението. Щеше да бъде като понижение във второстепенните лиги след дълга кариера с Янките, а аз все още не исках да правя такава стъпка назад. Нещо повече, отношенията между мен и Лизи определено не бяха достатъчно наред и даже не можех да си помисля да повдигна въпроса за потенциално преместване от Манхатън. Само за седмица след уволнението последното ми плащане се изпари — беше изядено от дребните ми нужди като дела ми от януарския наем, последната телефонна сметка, две хилядарки и половина, които изпратих, за да платя здравната си осигуровка за следващите дванадесет месеца.

Това беше преди месец. От тогава станах издържан мъж: разчитах финансово на Лизи за всичко.

И всичко наистина означаваше всичко. Когато в края на януари Чеиз Манхатън Банк започна да вдига шум търпението ни се изчерпва и ме заплаши с юридически действия, за да си върнат краткосрочния заем от двадесет и пет бона (е, бях пропуснал шест поредни месеца). Тогава взех радикално решение. Ликвидирах всичките си останали авоари (акции, спестявания, остатъците от моите 410 К) и изплатих целия заем наведнъж. Но това означаваше, че дължа двадесет и две хиляди на най-различни хора от бизнеса с пластмасови пари. Нещо по-тревожно, нямах никакви собствени пари.

Лизи ме убеди да погася заема към Чейз Манхатън. Тя винаги се ужасяваше от факта, че разчитам на краткосрочни заеми, за да финансирам изключително разточителните си навици.

— Най-важното точно сега е — каза тя — да изчистиш колкото можеш повече задължения и повече да не се набутваш на червено. Не се тревожи — аз мога да издържам и двама ни докато намериш нещо.

Пъблик рилейшънс никога не са били сред най-добре платените служби. И макар че Лизи беше важна клечка във фирмата си, заплатата й след облагането с данъци беше осемстотин долара седмично. Не беше зле докато работехме и двамата — но след като станахме семейство с един работещ, с нейните три хиляди и двеста на месец не можехме да стигнем далеч. След като платяхме наема от две и двеста за апартамента, ни оставаха само хиляда кинта на месец за храна, дрехи и отопление. Яденето навън остана в миналото, такситата — абсолютен лукс. Лиших се от такива излишни предмети като клетъчния си телефон (върнах го в компанията, от която го бях взел на изплащане). Едно кино седмично стана единствената ни вечер навън (освен, разбира се, ако Лизи не забавляваше клиенти за сметка на компанията). И всяка сутрин в понеделник тя ми оставяше по 100 долара джобни пари.

Заслужаваше безгранично уважение заради това, че нито веднъж не се оплака от мизерното ни финансово състояние. Докато аз, от друга страна, се чувствах все по-виновен заради своята зависимост.

Една събота, след около пет седмици в Програмата, се разхождахме из Сохо и спряхме да погледнем едно красиво черно дамско костюмче във витрината на Агнес В.

— Прекалено скъп парижки шик — каза Лизи.

— Страхотно ще ти отива — отбелязах аз.

— Сигурно — разсмя се тя.

— Хайде да го купим — предложих внезапно.

— Просто се шегуваш…

— Хайде — настоях аз и я бутнах нежно към вратата — да го вземем.

— Нямам нужда от него. Не го искам. И, освен това, не можем да си го позволим.

— Имам още малко възможност да ползвам моята Master Card.

— Не ставай луд. Това вероятно струва поне хиляда кинта…

— Мога да ти го купя — ядосах се аз.

— Защо правиш това?

— Ти искаш костюма, аз искам…

— Нед, моля те… хайде просто да продължим нататък.

— Защо не ми позволиш…?

— Знаеш защо. Сега престани. — Тонът й беше раздразнителен.

Раменете ми се отпуснаха.

— Добре — промълвих тихо.

Тя ме хвана от там.

— Хайде да пием по едно кафе.

Влязохме в Нюз кафе, на две преки южно от Западен Бродуей. Нонстоп CNN на видеомониторите. Обичайната сбирщина от бедните квартали, преструваща се на контета от центъра през уикенда. Обзалагам се, че всеки от вас, копелета, си имаше работа. Обзалагам се, че можете да си купите каквото, по дяволите, си поискате.

— Виж какво — обърнах се към Лизи, — щом започна работа, този костюм е твой.

Тя въздъхна силно и поклати глава.

— Не можеш да престанеш, нали?

— Какво да престана?

— Да престанеш да се измъчваш от мисълта, че те издържам…

— Просто не искам да бъда зависим…

— От мен?

— Да.

— Страхотно. Просто страхотно.

— Какво лошо съм казал?

— Нищо, нищо…

— Превръщам се в бреме и това ме тревожи…

— Ти определено не си бреме.

— Ние сме разорени — заради мен.

— Това е само за малко. Ще намериш нещо. Но онова, което трябва да направиш междувременно, е просто да приемеш нещата такива, каквито са. Сега аз плащам сметките. Доставя ми удоволствие да плащам сметките. Също както ми доставя удоволствие да изчиствам и част от дълговете ти.

— Няма начин да ти позволя…

— Е, аз вече го направих.

Погледнах я тревожно.

— Какво си направила?

— Вчера платих част от сметката ти по Дайнърс кард.

— Колко точно?

Тя ме погледна в очите.

— Пет хиляди долара.

— Пет бона? Да не си луда?

Тя посегна към ръката ми, но аз я дръпнах.

— Моля те… — каза тя.

— Как смееш…

— Просто се опитвах да помогна. Искам да кажа, знам колко ти струваха часовникът и ваканцията. А освен това имах малко излишни пари в сметката си на Мини Маркет, така че…

— Моите дългове са си мой проблем, не твой.

— Ако си в беда, това е мой проблем. И съм щастлива да ти помогна…

— Не искам шибаната ти помощ — изтърсих аз.

Настъпи дълго мълчание. Лизи ме гледаше в пълно отчаяние. Най-накрая каза почти шепнешком:

— Чу ли се какво каза току-що?

Изведнъж се почувствах като пълен тъпанар.

— Не исках…

Тя погледна през прозореца на кафенето и захапа силно устната си.

— Забрави го, Нед — изрече най-накрая. — Просто го забрави.

В понеделник сутринта пристигна писмо от Американ експрес, в което ме информираха, че членските ми права са преустановени, докато не оправя неизплатения дълг от девет хиляди и сто долара — който, тъй като е просрочен с два месеца, е обект и на два процента месечна лихва. Със същата поща пристигна и едно писмо като целувка за сбогом от тенис клуба, прекратяващо членството ми поради това, че не съм платил годишната такса от хиляда и осемстотин кинта. Веднага захвърлих това писмо в кошчето. Дясната ми ръка все още беше в лоша форма. Беше ми трудно да хвана писалка, камо ли ракета. При всички други проблеми, изключването от тенис клуба беше нещо, което можех да преживея.

Знаех, че писмото от Американ експрес е само първото от серия заплашителни депеши, които скоро щяха да пристигнат от Master Card, Visa и Барни. Знаех също, че — благодарение на обичайните такси, налагани от компаниите за пластмасови пари — дългът по кредитните ми карти от седемнадесет бона щеше да нараства с по шестстотин долара на месец. Ако не бях в състояние да изчистя този дълг през следващите дванадесет месеца… фокус-бокус — те магически щяха да набъбнат до почти двадесет и пет бона — нарастващи като рак с почти седемстотин кинта месечно.

Трябваше да намеря някакъв начин да се измъкна от тази дупка. Бързо.

Така че най-накрая послушах съвета на Нанси Ауербах и прекарах по-голямата част от шестата си седмица в Програмата, изпращайки автобиографии до дузина търговски и маркетингови компании извън областта на Трите щата. Ограничих се до корпорации на около час полет от Ню Йорк — мислейки си, че, може би, мога да стана нюйоркски представител на някоя извънградска фирма. За няколко дни в Джерард Флин асоусиейтс пристигнаха дузина писма, които ме информираха, че никоя от компаниите в момента не търси продавачи, но че ще задържат автобиографията ми в компютъра си, дрън-дрън-дрън.

— Започвам да се притеснявам много — казах на Нанси Ауербах в началото на седмата седмица.

— Разбирам те — отговори тя.

— Фалирал съм тотално. Имам нужда от нещо колкото може по-скоро.

— Както ти казах в началото на програмата, ние не сме чудотворци. Ние просто функционираме като консултанти. Както ти казах, и пак ще ти кажа, ние не можем да размахаме магическия жезъл и да заличим това от досието ти. То винаги ще си бъде там. Просто трябва да се справиш с проблема.

— С други думи, да приема, че не мога да бъда нает на работа.

— Ти го казваш, Нед. Не аз.

Онази нощ, докато Лизи беше излязла с клиент, а аз прахосвах част от парите си за седмицата за пица пипероне от 11 долара, поръчана от „Домино“, се обади Нанси.

— Късметът ти може би се променя — започна лъстиво тя. — Късно следобед ми се обади един познат на име Дейв Джадълсън. Беше едър ловец на глави^[1] в Атланта. Преди около две години беше подмамен в Шарлот, Северна Каролина, да основе голяма фирма за лов на глави там. Както и да е, една от компаниите, които той представлява — Info-Systems USA — търси висш администратор, който да поеме медийните им продажби. Знам, че това ще означава да отидеш от другата страна на бюрото — но, по дяволите, не би ли предпочел да бъдеш купувач за известно време?

— Не и в Шарлот, Северна Каролина — отговорих аз.

— Миналата седмица пращаше автобиографии до Бостън, Фили^[2], Балтимор, Вашингтон…

— Даа, но има голяма разлика между Бостън и Шарлот.

— Чакай малко. Шарлот наистина е процъфтяващ град. Един от най-бързо разрастващите се банкови центрове в страната и новия любимец на средните компании за софтуер и информационни технологии, които си търсят ефективна и евтина база без убийствени разходи. Е, добре, не съм била там, но от онова, което ми казват моите шпиони, КНЖ е наистина първокласно…

— КНЖ?

— Качеството на живота. Имат си отбори в NFL и в NBA, два театъра, симфоничен оркестър, добри ресторанти…

— Знаеш какво ти казах за преместването. Имам предвид, че ако намеря нещо в Бостън или във Фили… Но да се преместя в някакъв треторазреден град като Шарлот? Няма начин.

— Просто ме изслушай. Изпратих автобиографията ти на Джадълсън и ти направих наистина тази наистина страхотна реклама, че си роден търговец, точен стрелец, мистър Сто и десет процента… и човек, който е имал неприятно преживяване с бившия си немски работодател. Е, преди десет минути той се обади, след като разговарял с хората от Info-Systems; те му казали, че искат да летиш натам вдругиден за интервю. Защо не обсъдиш това с жена си…

— Както ти казах и преди, кариерата на жена ми е тук, в Ню Йорк.

Тя се разсмя скептично.

— Това е твоето извинение и ти се държиш за него, нали?

— Напускането на Ню Йорк не влиза в плановете на моята игра.

— Нед, както ти казах и преди, ти не си в положение, в което можеш да позволиш на гордостта да замъглява преценката ти. И, кой знае? Жена ти наистина може да хареса идеята да напусне за известно време манхатънския кръг. В Шарлот има много възможности за работа в пъблик рилейшънс. Попитай я, за Бога! И, докато говорим за това, кажи й, че основната заплата е петдесет и пет хиляди, с щедър план за участие в печалбата, служебна кола, пълна медицинска осигуровка, четири месеца безплатна квартира докато си намериш жилище и — ето я и истинската глазура върху тортата — стимулираща такса от двадесет бона за щастливеца, който приеме работата.

Двадесет бона. Щях да си изплатя дълговете.

— А с какво ме обвързва тази стимулираща такса? — попитах аз.

— Значи си заинтересован? — разсмя се Нанси Ауербах.

— Просто питам.

— Искат обвързване за минимум двадесет и четири месеца. Но, ако решат да се разделят с теб преди това, запазваш всичко.

— Звучи доста разумно. Лошото са двете години в Северна Каролина.

— Добре дошъл в Живота… където никога не получаваш онова, което искаш. Не мисля, че можеш да си позволиш да отхвърлиш Шарлот с пренебрежение. Хайде, попитай Лизи. Довечера. И ми се обади утре рано сутринта.

Двайсет бона. Двайсет бона. Двайсет бона! Преди два месеца — когато Креплин ми размахваше онези триста бона — двайсет бона ми се струваха дребни пари. Сега бяха критични. Нанси беше права — не бях в положение да бъда високомерен спрямо възможност за работа в Дикси^[3]. Добре, все едно да бъда понижен временно във втора дивизия. Но това беше възможности. Шанс да оправя финансовото си положение, да дам старт на спрялата си на място кариера и да се надявам, че ще залича онази простъпка от досието си. А Лизи — която винаги намекваше, че не е свързана трайно с Ню Йорк — вероятно щеше да подскочи от радост при възможността да се преместим в място като Шарлот, където можехме да си устроим къща в провинциално уединение (наблизо до града). И да отгледаме няколко деца! А през уикендите да каним съседите на барбекю. Да се запишем в местния кънтри клуб. Да се научим да играем голф. Да започнем да носим жилетки. Да прехвърлим политическите си пристрастия към Републиканската партия. И да казваме на всички, че замяната на големия град с малкия Шарлот е най-хубавото нещо, което се е случвало в живота ни… докато, постоянно, аз тайно щях да скърбя заради факта, че съм заточен от професионалните висши лиги и завинаги съм хванат в капана на уютната безизходица, която съм си създал сам.

Майната му на Шарлот! Това щеше да ме убие. Щях да бъда мъртвец. Включих компютъра и натраках бърза електронна поща, която да поздрави Нанси при пристигането й в офиса сутринта.

„Нанси:

След сериозно обмисляне аз просто не виждам как бих могъл да се преместя в Шарлот. Моля те изрази благодарностите ми пред Дейвид Джадълсън и Info-Systems USA заради техния интерес към мен.

Хайде да поговорим тази сутрин и да видим накъде ще вървим от тук нататък.

Всичко най-добро,

Нед.“

Кратко и свежо. Несъмнено Нанси щеше да си помисли, че пропилявам една от малкото възможности за работа, които се откриваха пред мен точно в този момент. Но ако Лизи разбереше за тази перспектива, тя щеше да настоява да се заловя за нея. А ако опитах, вероятно щях да получа работата. И ако това станеше, тя щеше да събере багажа и за миг да се премести в Шарлот. И тогава…

Преместих курсора на Изпрати веднага и натиснах бутона два пъти. Пицата пристигна. Прокарах си я с няколко чаши евтин австралийски Шираз. После, с бутилка в ръка, аз се преместих в спалнята. Налях си още една голяма чаша вино, гаврътнах я, после включих малкия телевизор Сони срещу леглото и загледах разсеяно някакъв боклук в най-гледаното време, докато изливах останалата част от бутилката в празната си чаша.

 

 

На следващата сутрин чух звъна на телефона. Отворих едно око. Сутрешната светлина влизаше в стаята през пролуката в завесите. Главата ме болеше от евтиното вино. Празната бутилка беше на масата до леглото, до радиобудилника. Той показваше девет нула три. Чух как Лизи вдига телефона в кухнята. С мъка се изправих на крака, замъкнах се до банята, изпразних си мехура и мушнах глава под студената вода. После се завлякох до дневната, премигвайки изненадано, когато видях дюшек и възглавница да украсяват малкото сгъваемо легло, което бяхме донесли за гости. Лизи приключи разговора си и дойде при мен в дневната. Вече беше облечена за работа. От мрачния вид на лицето й можех да разбера, че съм изпаднал в сериозна беда.

— Не те чух да си идваш снощи — отбелязах.

Тя не отговори. Просто ме погледна продължително и строго.

— Гости ли сме имали? — попитах аз, посочвайки към леглото.

— Не, аз спах там — отговори тя.

— Защо?

— Защото те намерих заспал с празна бутилка от вино в ръце. А аз не искам да споделям леглото си с пияница.

— Това беше просто малко вино.

— Имаш предвид, както онова беше просто едно малко предложение за работа в Шарлот.

Аз седнах на леглото. Прокарах пръсти през косата си. Опитах се да запазя спокойствие.

— Откъде знаеш… — попитах най-накрая.

— Обади се твоята консултантка по настаняване на работа, Нанси Ауербах. Щом вдигнах, тя ми каза: О, мисис Алън, наистина съжалявам да разбера, че Нед е решил да не проучи възможността за работа в Шарлот. Когато я помолих учтиво да ми обясни, тя ми разказа. Всичко.

— Снощи щях да обсъдя това с теб…

— … но вместо това се напи до безсъзнание.

— Ъъъ, да.

Тя погледна към пода и поклати глава.

— Защо ме лъжеш? — прошепна.

Аз се изправих.

— Скъпа, аз не…

— За Бога, Нед, тя току-що ми каза, че късно вчера си й изпратил електронна поща и си отхвърлил работата. Така че какви са тези глупости снощи щях да поговоря с теб за това?

— Просто знаех, че това не е правилното решение.

— Все пак трябваше да го обсъдиш с мен.

— Добре — рекох глуповато, — не бях прав.

— Това не е достатъчно, Нед. Още веднъж ме изолираш…

— Не те изолирам…

— Е, поне така се чувствам. Защото, като ме изолираш, ти ми даваш да разбера много ясно, че не ме искаш в живота си…

Тя плачеше.

— Лизи, моля те…

— Добре, искаш ли да знаеш нещо? Не мисля, че вече те искам в живота си…

Грабна си палтото и изхвръкна като вятър.

Хванах си главата с две ръце. Наистина се спусках стремително надолу. И същевременно се чудех — защо продължавам надолу по тази самоубийствена спирала?

Грабнах телефона и се обадих на Нанси Ауербах. Ким, секретарката й, ми съобщи, че току-що съм я изпуснал и че тя няма да се прибере в офиса през цялата сутрин. Попитах я дали има някакъв начин да й предаде едно съобщение, че съм променил решението си и все още се интересувам от работата в Шарлот. Ким обеща, че ще направи всичко възможно.

После набрах номера на клетъчния телефон на Лизи. Когато чу гласа ми, тонът й стана леден.

— Слушай, скъпа — започнах разкаяно, — знам, че се държах като неконтролируем идиот…

— Нед, точно сега наистина не ми се говори с теб…

— Лизи, моля те… не знаеш колко зле се чувствам…

— Не ми пука как се чувстваш…

— Виж, току-що се обадих на Нанси Ауербах, реших да отида на интервюто в Шарлот…

— Прави каквото си искаш, Нед. Ти винаги правиш така.

— Чакай, не искаш ли да отида на това интервю?

— Ако искаш да се преместиш в Шарлот, това си е твоя работа. Но аз няма да дойда с теб…

— Лизи, не говори така…

Тя затвори. Когато се опитах да й позвъня отново, получих записано съобщение, което ме информираше, че клетъчният телефон, с който се опитвам да се свържа, е изключен. Лизи никога не изключваше телефона си. Това ми изкара ангелите — както и внезапният й пристъп на емоционално сгорещяване.

Чудейки се какво да правя по-нататък, аз се понесох към кухнята и си направих чаша кафе. Погледнах през прозореца. Студен, сив ден. За пръв път след уволнението преди почти пет седмици аз изведнъж изпитах огромна, непреодолима нужда от цигара. Без да спирам, за да обмисля глупостта, която се канех да направя, наметнах черния си анорак, изтичах до близката бакалия, купих си пакет Уинстън, отворих го, забих една цигара между устните си, запалих я, дръпнах дълбоко и усетих как онази топла, мила ласка на никотина се разтваря в кръвообращението ми.

За три минути бях изсмукал първата си цигара. Беше чудесна на вкус. Изпих кафето. Посегнах към пакета и запалих друга. После се обади Нанси Ауербах. От прашенето по линията беше очевидно, че говори от клетъчния си телефон.

— Е, Ким ми предаде съобщението ти — каза тя. — Това е страхотна новина — променил си решението си за работата в Шарлот.

Дръпнах дълбоко, сериозно от цигарата. И казах:

— Нанси, ситуацията отново се промени. Ще пропусна интервюто.

— Шегуваш се, нали?

— Бих искал.

— Какво стана?

— Знаеш какво е станало. Казала си на Лизи, че съм се отказал от интервюто с Info-Systems.

— Но само защото предположих, че ти си го обсъдил с нея.

— Е, не съм.

Въпреки силния шум по линията чух как Нанси въздиша силно.

— Нед, това не е игра…

— Знам, знам.

— И след разговора ми с Лизи не мога да повярвам, че тя е възразила толкова непреклонно срещу преместването в Шарлот.

— Това е мое решение.

— Наистина ми се иска поне да отидеш дотам и да прецениш тази възможност.

— Не ни върши работа.

— Сам знаеш, с твоето досие подобна възможност не бива да се отхвърля толкова леко…

— О, убеден съм в това.

— Добре, Нед. Ти решаваш. Но запомни: остават само още шест дни от програмата ти. И възможностите ти не са точно изумителни.

След като приключих разговора си с Нанси Ауербах, запалих друга цигара. И се обадих на Лизи в офиса й. Тя беше на съвещание. Обадих й се след час. Все още беше на съвещание. След трийсет минути се обадих пак.

— Съжалявам, мистър Алън… — каза асистентката й.

Обадих се след половин час. И след още половин час. Малко преди един на обяд успях да се свържа с нея.

— Да ме изложиш ли се опитваш, Нед? — тихо попита тя.

— Виж, просто исках да поговоря с теб…

— А аз просто нямах време да говоря с теб тази сутрин. Не че ми се искаше особено…

— Лизи, скъпа, знам, че бях глупак…

Тя ме прекъсна.

— Нед, имам една новина.

Сърцето ми прескочи четири удара.

— Току-що разбрах, че тази вечер ще трябва да летя до Лос Анджелис — съобщи ми тя. — Шери Лоебман, която управлява офиса ни на Западното крайбрежие, снощи била приета в болница със спукан апендикс. Вероятно няма да бъде на работа между десет дни и две седмици и шефовете искат да ръководя офиса докато тя се възстанови.

— Разбирам — смънках аз. — Вероятно ще мога да прескоча с някой евтин полет през уикенда…

— Нед, наистина мисля, че ние имаме нужда… онова, от което аз наистина се нуждая… е пространство.

Пространство. Най-ужасяващата дума в брачния лексикон.

— Пространство? — попитах аз. — Защо се нуждаеш от пространство?

— Ти знаеш защо.

— Не знам.

— Нещата не са наред.

— Няма ли да е по-добре, ако поне се опитаме да ги обсъдим…

— Да. Разбира се. Но след като се върна от Ел Ей. Наистина мисля, че ще ни се отрази добре да останем разделени за известно време. Да освежим атмосферата. Това ще ни даде малко критична дистанция.

— Не искам да те изгубя.

Тя замълча. Чувах само слабото бръмчене по линията. Най-накрая тя каза:

— Не знам какво искам точно сега, Нед. Много неща се натрупаха…

— Знам, знам, това бяха едни шибани, ужасни няколко седмици…

— Не седмици, Нед. Не сме общували от месеци. Много преди да те уволнят.

— Не те разбирам.

— Това е част от проблема…

— Определи какъв е проблемът. Моля те.

Неловко мълчание. После тя каза:

— Просто точно сега не ти вярвам, Нед. Защото вече не съм съвсем сигурна с кого си имам работа.

Дълго, объркано мълчание.

— О, Лизи, Исусе…

— Виж какво, трябва да бягам на друго съвещание. Хващам полета на Американ в шест…

— Мога ли поне да те изпратя до летището?

— Наистина съм вързана през целия ден; изпращам една от прислужничките с моя ключ да ми събере нещата. Казва се Сали, ще намине след около час. И от офиса заминавам направо за летище Кенеди.

— Ще ти се обаждам в Ел Ей. Всеки ден. Къде ще отседнеш?

— Нед, нека аз да ти се обаждам.

— Къде ще отседнеш. — Това вече не беше въпрос.

Тя въздъхна с примирение.

— Ще бъда в Мондриан.

— Лизи…

— Трябва да тръгвам. Чао.

Седях там, хванал заглъхналата слушалка, чувствах се изгубен. Накрая затворих телефона. След миг го вдигнах отново, с показалец, насочен към бутоните. Но не знаех на кого да се обадя. За пръв път в живота си наистина не знаех какво да правя по-нататък.

Вече не съм съвсем сигурна с кого си имам работа.

Нито пък аз.