Дъглас Кенеди
Убийствен бизнес (4)

4.

Дан Шугърман сервираше за сет, когато започна да изпитва съмнения. След като проби сервирането ми в шестия гейм, сега той водеше с пет на три, само още две точки, за да приключи сета. Но тогава направи двоен фал — заби светкавичен втори сервиз, който с лекота излезе от очертанията на корта.

Трийсет — петнайсет.

Погледнах си часовника, шест и четиридесет и една сутринта. Още деветнадесет минути до определения ни час на корта. Шестдесет и четири минути преди закуската ми с Чък Зануси. Не мисли за това, не мисли за това, казах си аз. Само се концентрирай за следващата точка.

Първият сервиз на Шугърман бе още един гуляйджийски опит за ас — успях да го достигна с ракетата си и да запратя топката във въздуха. Топката беше много висока и Дан изтича към нея, готов да изпълни coup de grace^[1]. Но изпусна топката от очи и я заби право в мрежата.

Трийсет равни.

Този път опита различен сервиз — ниска скорост, но със значително завъртане. Обаче аз успях да се пласирам правилно и да ударя чист печеливш форхенд точно на линията.

Трийсет — четирийсет.

Когато Дан се върна на линията, той поклати глава, мърморейки нещо неразбираемо. После ме погледна бързо — поглед на раздвоеност и несигурност; на колебание и липса на вяра. Продължи да ме гледа само секунда — но погледът му казваше всичко. Знаех, че ще спечеля сета.

Свиреп първи сервиз, далеч от централната линия. После ултрапредпазлив мамка му, това е брейк пойнт втори сервиз, който цопна право по средата на игрището. Придвижих се напред, с ракета далеч назад, привидно готов да изпълня силен удар. Но когато Дан излетя зад базовата линия, аз смених тактиката и чукнах лек удар точно над мрежата. Дан положи всички усилия да го достигне, но топката се удари повторно, преди той да се озове близо до нея.

— Кучи син — изкрещя той, когато налетя право върху мрежата, но после вдигна ръка за моментално извинение. Тенисът все пак е джентълменска игра. Докато започнеш да изпитваш съмнения и да правиш грешки. После той изведнъж се превръща в битка на живот и смърт. Със самия себе си.

Дан Шугърман винаги водеше такава битка със себе си. Отвсякъде погледнато, той беше атакуващо куче в търговията с метали — тип, който докарваше до нервен срив всичките си подчинени и прекрачваше бъдещите ями на стоковата борса като психясал генерал. Или поне това бях дочул в съблекалнята на Даунтаун рекет клъб — където аз и Шугърман играехме два пъти седмично от шест сутринта. Макар че се срещах с него на мрежата през последните три месеца (събра ни управителят на клуба, след като споменах, че желая да играя рано сутринта), аз все още не знаех нищо за живота на Шугърман — освен че току-що бе преминал четиридесетте, струваше големи мангизи, живееше в Сатън плейс, беше женен за луда по пазаруването жена на име Митзи, която обработваше здраво при редките им срещи… и че имаше този навик да удря графитната си ракета Уилсън за триста седемдесет и пет долара по корта винаги когато спечели точка.

Даа, Шугърман беше истински образец Тип А за аз трябва да спечеля състезанието — за когото животът беше едно постоянно бойно поле. И, разбира се, тъй като беше пет фута и четири инча, той имаше и своя Наполеонов комплекс на постоянния автопилот — истинската нужда на дребния човек да се изтъкне, на всяка цена. Същото беше и при тениса — след като си играл няколко пъти срещу един и същ човек, ти започваш да виждаш всичките му ограничения, страховете и съмненията му. Защото победата на корта зависи само частично от твоите умения и от психическата ти издържливост. Онова, което в крайна сметка определя изхода от мача (особено когато играеш срещу равностоен опонент), е дали можеш да задържиш предимството си, когато дойде твоят ред. Можеш ли да го превърнеш в успех? Наистина ли толкова отчаяно искаш да спечелиш? Или има някаква заядлива, латентна несигурност в способността ти да се справиш докрай…

Това беше проблемът на Шугърман. Всеки път, когато играехме, той вземаше ранно предимство — и после неизбежно го прецакваше, след като се развълнуваше. Може би защото на корта той е толкова прозрачно определен. Аз съм играч с хъс, който се тревожи само за това как да спечели следващата точка — и по този начин гледам на мача като на поредица от малки победи. Шугърман, от друга страна, е маниакално амбициозен играч — за когото всеки мач е война, в която той просто трябва да триумфира. Но когато човекът вижда победата пред себе си — бум, два агресивни лоши удара и той започва да се разпада.

Сервирайки на четири на пет, аз бързо спечелих гейма благодарение на серия от импулсивни грешки. При пет равни първото му сервиране се съживи. Той ми направи два аса, после удари брилянтно изпълнен висок удар, който ме обърка. Изведнъж той водеше с четирийсет — нула, сервираше за гейм и ми се усмихваше самодоволно. Усмивка, която казваше: … а ти се мислиш за победител.

Точно тогава аз минах в нападение и наказах експерименталния му пръв сервиз, като го забих право в краката му. После, на следващата точка, ударих чист форхенд право на линията. Трийсет — четирийсет. Следващият му сервиз пристигна със силно въртене, но аз успях да нанеса бекхенд през корта, който беше недостижим. Равни. Той получи нервна атака и направи двоен фал. И тогава, получил ниско отбиване над мрежата, аз изведнъж поведох шест на пет и сервирах за сет.

Шугърман вече не се усмихваше. Защото знаеше, че аз съм решен да приключа бързо.

Два аса, последвани от отмъстителен удар над главата, и дойде време за сет пойнт. Подхвърлих топката нагоре и ударих чист печеливш удар в централната линия. Шугърман се хвърли да го посрещне, но топката профуча край него и той залитна на игрището като пиян.

— Мамка му, мамка му, мамка му! — изкрещя той. В този момент от високоговорителя иззвъня звънецът, обявяващ, че нашият час на корта е свършил. Шугърман приближи уморено към мрежата. Аз го последвах. Ръкувахме се.

— Тази сутрин умът ми беше някъде другаде — промърмори той.

— Да, и моят.

— Не ми се стори така. Тук ти беше съдията, съдебните заседатели и екзекуторът. С такова начало си готов за един добър ден, приятелю.

— От твоите уста в Божиите уши — изрекох с надежда аз.

След петнадесет минути, на излизане от корта, аз си бях взел душ, бях се облякъл и се насочвах към центъра в такси. На Четиридесет и девета улица се натресохме директно в страхотно задръстване. Стояхме четвърт час без да мръднем и ярд.

— Не можеш ли да направиш нещо? — казах най-накрая на шофьора.

— Не съм хеликоптер — информира ме той.

Седем и трийсет и седем. Нямаше начин да стигна до Уолдорф за петнайсет минути. Така че подхвърлих десет кинта на шофьора, отворих вратата и казах:

— Благодаря, тук слизам. — После, под акомпанимента на три дузини виещи клаксони, започнах да си пробивам път през задръстената улица. Насочих се към изхода на Петдесет и първа и хукнах надолу по склона. Седем четиридесет и една. А ходенето на запад по Петдесет и първа беше също толкова лошо колкото и по предишния път: една дълга, извита като корона опашка от чакащи коли. Затичах се, избягвайки пешеходци, велосипедисти, кучета на ремъци и момчета за доставки от Д’Агостина, тичащи като камикадзе. Йорк. Първо аве… защо пресечките са толкова дълги?… Второ. Трето. Гледай къде тичаш, тъпанар, изкрещя възрастна жена, след като едва не се блъснах в нея. Лексингтън. Парк. Бърз завой на юг. Седем четиридесет и осем. Внимавай за момчето с подноса от Старбъкс кафе. Уолдорф вече се виждаше. Пет, четири, три, две, едно…

Влетях през входната врата и се облегнах запъхтян на стената. Макар че отвън бе едва двадесет градуса, ризата ми беше подгизнала, а от лицето ми капеше пот. Искаше ми се да отида до тоалетната и да се измия, но вече бях закъснял с пет минути. Така че се обърнах към пиколото до вратата и го помолих за кърпичка.

Той бръкна в джоба си и извади пакет Клинекс. Разкъсах опаковката, грабнах сноп кърпички и бързо изтрих лицето си. После му подадох празната кесийка заедно с един долар.

— Благодаря, това трябва да стигне за още една — казах аз.

— Добре ли сте, сър?

Изправих се, разкърших рамене и си поех дълбоко дъх.

— Страхотно. Чувствам се направо страхотно.

И влязох в ресторант Палм коурт.

 

 

Чък Зануси седеше на ъгловата маса с лице към една ниша. Всеки, който надникнеше в Палм коурт, веднага щеше да забележи Чъки. Защото — при шест фута и три инча, двеста и седемдесет фунта, с тройна брадичка, две мечешки лапи вместо ръце и шкембе на сумо борец — той беше човекът, който като връх Рашмоур привличаше вниманието. Когато приближих до масата, забелязах димяща купчина палачинки пред него. Те бяха накиснати в малък резервоар с кленов сироп.

— Съжалявам, малко закъснях — извиних се аз. — Движението беше адски невъзможно…

Чък се окашля и кимна с неудобство към другата страна на масата, където седеше мъж, преминал трийсетте, скрит от погледа в дъното на нишата. Висок, кльощав като вейка, със зализана коса (кехлибарено черна), облечен в добре ушит сив костюм, бяла риза с широка яка и дискретна вратовръзка на точки. Определено евро. И от начина, по който задълбочено изучаваше пръстите си, той незабавно можеше да бъде заведен под заглавие: неприятност.

— Съжалявам, съжалявам — повторих аз, все още без дъх. — Не разбрах…

Европеецът сви безгрижно рамене, после се усмихна мазно. Чък го представи:

— Нед, искам да те запозная с Клаус Креплин.

— Чувал съм много за вас — каза Креплин, английският му беше страховито прецизен.

— Наистина ли? — сепнах се аз, хвърляйки на Чъки един поглед, който казваше: кой е този шегаджия?

— Разбира се, че съм чувал за Нед Алън — потвърди Креплин и направи жест, с който ме покани да седна. — Питайте когото си поискате в „Компютърен свят“ кой е регионален мениджър номер едно — магьосникът на рекламата — и те винаги ще изрекат вашето име.

— Това е, ъъъ, приятно да се чуе — смотолевих аз, отпуснах се в стола и хвърлих на Чък още един слисан поглед. Но очите на Чъки бяха твърдо фиксирани в чинията с палачинките.

Креплин продължи.

— Естествено, в нашата компания ние винаги обичаме да позволяваме на талантите да просперират…

Нашата компания. Пулсът ми прескочи няколко удара.

— … и ние вярваме в награждаването на супернормалните… извинете, извинете моя английски… на по-високо скроените, на по-висшите. На хора като вас.

Аз зададох следващия си въпрос на Чък Зануси.

— Той е купил компанията?

Креплин се разсмя напрегнато.

— Не, не, не, не аз купих „Компютърен свят“, макар че подобна перспектива ме забавлява. Моята компания купи вашето списание.

— И всички други заглавия в групата Гец-Браун — допълни Чък. — Клаус е от Кланг-Мартелсман.

— Чувал ли сте за нас? — попита Креплин.

Те бяха само една от най-големите информационни мултинационални компании в Европа — и основен играч на разрастващите се комуникационни пазари в Азия и Южна Америка.

— Че кой не е? — отговорих утвърдително.

Още една мазна усмивка от Клаус Креплин.

— От известно време търсим северноамериканска платформа — поясни Креплин. — И видяхме в Гец-Браун перфектната среда, в която да пребиваваме от тази страна на Атлантика.

Перфектната среда. Кланг-Мартелсман вероятно са лапнали Гец-Браун за повече от три милиарда долара, но в устата на Креплин това звучеше така, сякаш само са променили вътрешната декорация.

— И каква е вашата роля в тази нова среда? — попитах аз.

— Клаус е нашият нов издател? — информира Чък.

— Не, не, не — поправи го Клаус. — Както ти казах, Чък, ти все още си издател на „Компютърен свят“. Аз съм просто юбер-издател^[2] на всички аудио- и компютърни заглавия на Гец-Браун. Но…

Сега се обърна директно към мен.

— … моля, нека ви уверя: ще уважаваме индивидуалния суверенитет на всяко списание. Това казах и на Чък в самолета на връщане от Чикаго вчера вечерта…

— Когато ти ми си обади — подхвърлих на Чък.

Креплин отново се намеси.

— Когато аз помолих Чък да ви се обади и да уреди тази среща. И причината, поради която исках да ви видя без отлагане, Нед, е следната: Кланг-Мартелсман залага голямо доверие в идеята за една подредена общност. Ние имаме голям опит в подобни преходни корпоративни ситуации и се гордеем, че се намесваме колкото е възможно по-малко в текущите дела на жизнеспособно заглавие като вашето.

— Имате предвид, че мога да кажа на всички, че работата им е гарантирана? — попитах аз.

— Несъмнено. И, между другото, много уважавам мениджър, който защитава подчинените си.

— Те не са подчинени, мистър Креплин.

Усетих обувка по пищяла си. Начинът на Чък да ми напомни да се въздържам.

— Разбира се, разбира се. Пак моят английски. Колеги, нали?

— Този път улучихте. И най-добрият екип от продавачи в бизнеса.

— Ето пак, нека да ви уверя — вашият екип ще си остане ваш екип. И моля ви — казвам се Клаус, окей?

— Разбира се — кимнах сковано аз. — Имате ли нещо против да си поръчам кафе?

— Боже мой — възкликна Креплин, — колко грубо от моя страна. — Щракна с пръсти на келнера. — Кафе и…

— Само кафе — възпрях го аз.

— Но вие със сигурност ще трябва да закусите? — учуди се Креплин.

— Не съм гладен.

— Чък?

Той погледна към камарата палачинки.

— Аз съм добре, Клаус.

Креплин си погледна часовника, после извади от куфарчето си малък клетъчен телефон.

— Трябва да се обадя в главния офис в Хамбург. Ще ме извините ли за минута?

Ние двамата кимнахме и той се насочи към фоайето. Настъпи дълго мълчание, по време на което Чък продължи да разбърква лагуната от кленов сироп. Щом Креплин се изгуби от погледа ни, Чък ми даде знак да се наведа и прошепна:

— Какво беше това агресивно, копелдашко поведение?

— Копелдак? Копелдак? — изсъсках аз. — Ти си абсолютният копелдак тук, Чъки. Да ме натопиш във всичко това без предупреждение!

— Да не мислиш, че на мен ми е забавно? Строполиха ми този сценарий едва снощи в пет. Хей, Чъки, к’во ще кажеш да спреш за един малък обяд в Чикаго на връщане от Сиатъл? И после бум-бам, бум-бам — ето ти двама тежки шваби, които обявяват, че сега те ръководят шоуто.

— Все пак трябваше да ми се обадиш…

— Поотпусни ме малко, а? Мистър Главен Състезател Креплин ме наглежда по целия път обратно до Ла Гуардия — и щом се приземихме, той трябваше да порази града. Аз просто исках да хвана лимузината от летището и да кажа лека нощ, но този тип е настоятелен. И тъй като изведнъж се оказва, че ми е шеф, какво да направя? Да му кажа да ходи да духа супата? Копелето ме държа навън до един и половина. Настоява да ме завлече в някакъв стриптийз бардак на Седмо и Четиридесет и девета, където шампанското е по сто и петдесет долара мехурчето. Виждал ли си някога момиче с игриви очи, а пискюлите на циците му да се въртят по часовниковата стрелка? Представата на Креплин за хубаво прекарване. Не се прибрах у дома чак до три, два часа и половина сън и отново съм в тези говна. Чудя се дали Креплин се е прицелил в нас, или просто се опитва да ни заблуди.

— Мислиш, че ни се пече яйце на задника?

— Приеми го така: уплашен съм… но не до смърт.

— Страхотно!

— Виж, Неди, иска ми се да вярвам в позицията на Кланг-Мартелсман, че ние ще си останем едно голямо щастливо семейство… но, хей, кога за последен път си вярвал на подобни говна?

— Преходна корпоративна ситуация… супернормален. Този тип е един проклет нацист.

— По-тихо, а? Ако те чуе Креплин, ще лъска обувки на Гранд сентръл.

— Ний уважаваме индивидуалния суверенитет. Хитлер не използва ли същите думи за Чехия през тридесет и девета?

— Неди, Неди, слушай ме — попаднали сме в една ситуация. И тя не е печеливша — защото, нека го погледнем открито, Кланг-Мартелсман сега държат всички карти. Така че не се вбесявай на Креплин…

— Аз не се вбесявам.

— Играеш си със сарказма — което вероятно не е най-разумният ход точно сега. Особено когато знаем, че нашият нов юбер-издател може да ни изхвърли и двамата на улицата за отрицателно време.

Той имаше право. Вдигнах рамене в неохотно съгласие.

— Слушай, Неди, ти знаеш, че си нашето върховно момче в продажбите. Можеш да очароваш и Саддам Хюсеин. Сега трябва да направиш така, че този Креплин да те хареса. Имам предвид, той е чул всички хубави клюки за теб в компанията. И мисля, че е достатъчно умен, за да разбере, че в крайна сметка „Компютърен свят“ е надеждна, печеливша операция — така че защо да въвежда нов режим, когато този му доставя благинките? Само се продай на този задник, нали?

— Добре, добре — съгласих се аз. — Сега започва офанзивата на очарованието.

— Умно момче. И повярвай ми, аз също съм шокиран. Искам да кажа — с тези три деца, които имам да издържам, майка с ипотека, сметки ми се трупат отвсякъде, приближават и коледните гуляи — този малък обрат на събитията доста ме изнервя.

— Някой друг знае ли за смяната на собствениците?

— Още не, но можеш да се обзаложиш, че клюките вече са плъзнали. Така че когато се върнем в офиса, искам да хванеш телефона и персонално да информираш всички от екипа си какво е станало — опитай се да ги успокоиш, че това е просто бизнес както обикновено.

Помислих си за късното съобщение от Айвън Долински. Бедният тип щеше да мине само на успокоителни, когато чуе новината.

— Още нещо, което ще трябва да им обясниш… — продължи Чък, гласът му отново беше напрегнат, — … е начинът, по който ще бъдат изплащани премиите им отсега нататък.

— О, Исусе! — Възкликнах аз, повишавайки неумишлено глас. — Не ми казвай, че ще ни прецакат с премиите.

— Никога не бихме направили подобно нещо.

Вдигнах поглед. Клаус Креплин се беше върнал на масата и сияеше от удоволствие заради моя гаф.

— Извинявам се, мистър Креплин — измънках аз, опитвайки се гласът ми да звучи гузно.

— Моля те, трябва да ме наричаш Клаус.

— Не съм имал предвид нищо обидно, Клаус.

— Не съм го и приел така, Нед.

— Но моля те да разбереш…

— Знам, знам. Мислиш, че току-що си се приземил в опасна зона. Нов мениджмънт, нов корпоративен ред. И ти, естествено, се тревожиш: няма ли да ни отстранят всичките, йа?

Въздържах се да не отговоря с Йа (убий сарказма) и просто кимнах.

— Разбирам тези тревоги — продължи Креплин. — И ги уважавам. Защото те отразяват по-големите тревоги за бъдещето на онези, които работят с теб. Но, моля те, имаш моето уверение — докато продуктивността на твоя отдел си остава висока, няма да има ограничения.

— Оценявам това — обадих се аз.

— А колкото до коледната премия — на всеки ще бъде платено точно толкова, на колкото има право. Нашият проблем — и това не е точно проблем, по-скоро малка счетоводна подробност — е, че краят на фискалната година за Кланг-Мартелсман е тридесет и първи януари и ние никога не плащаме премии преди тази дата. Обаче, уважавайки американската традиция за премия преди Коледа, ние предлагаме следното: петдесет процента от премията следващия петък преди Коледа. И останалите петдесет процента на тридесет и първи януари. Добра комбинация, нали?

Не, не беше добра. Особено за някои, потънали до гуша в дългове като мен. Или за Деби Суарес, която разчиташе на цялата премия преди Нова година, за да плати обучението на хлапето си. Или за Денис Мадуро — който едва жонглираше, плащайки две издръжки. Или за почти всички останали, за които мога да се сетя в Североизточни продажби — всички те образци за финансова безотговорност. (Е, покажете ми продавач, който да живее според чергата си!) И така, съжалявам, хер Креплин — но това е изцяло говняна комбинация.

Погледнах към Чък. Очите му казваха всичко: Не спори с копелето. Тук нямаме никаква опорна точка. Така че успях да скалъпя една делова усмивка.

— Звучи ми като един съвършено разумен компромис.

— Чудесно — каза той, щастлив, че е отстранил тази неприятна тема. — Сега, ако програмата ти го позволява, Нед, бих искал довечера да ми направиш компания за вечеря. А после вероятно ще можеш да ми покажеш тази сцена Сохо и Трибека, за която сме чели толкова много в немската преса.

Отново усетих как обувката на Чък ме почуква по пищяла.

— Разбира се, Клаус. Ще се обадя на жена си и…

— Отлично. Ще направя резервации за осем и половина за онзи забавен нов ресторант, за който четох… на Лафайет стрийт.

— Имаш предвид Правда? — попитах.

— Много впечатляващо — кимна Креплин. — А знаете ли какво означава Правда на английски?

— Да — отговорих. — Истина.

Креплин се извини и каза, че трябва да се качи в апартамента си в Уолдорф тауърс, за да проведе няколко трансатлантически разговора. Аз и Чък се отправихме към офиса. Беше само на пет минути пеш. Не си казахме нищо, докато не стигнахме пресечката на Трето авеню и Четиридесет и осма, където един Дядо Коледа от Армията на спасението звънеше с камбанката си и крещеше Весели празници с писклив глас.

— Мисля, че изгубих коледното си настроение — отбеляза Чък.

— Както каза… защо да ни губи, когато знае, че ние представляваме нещо повече от обикновено съвещание в края на финансовата година?

— Непрестанно си казвам: не се паникьосвай. И ми е много трудно да следвам собствения си съвет. Но слушай — когато стигнем в офиса, ние двамата съобщаваме новината любезно и спокойно. Бизнес както обикновено. Нали така?

Обаче когато влязохме в офиса, спокойствието съвсем не беше на дневен ред. Чак бе притиснат веднага от секретарката си, Луиз. Тя изглеждаше поразена.

— Мистър Зануси, телефонът не е спирал да звъни. Имам около двайсет спешни съобщения за вас. Трябва да ми кажете: все още ли имам работа тук?

— Луиз, няма нищо, нищо, за което да се тревожиш — успокои я той и я поведе към офиса си, пожелавайки ми късмет преди да затвори вратата.

Аз се обърнах и тръгнах по коридора към Североизточни продажби. Не стигнах много далеч. Обезумялата Деби Суарес ми препречи пътя.

— Няма да ни платят премията, нали? — попита тя с открит страх в гласа.

Бъдете сигурни, че Деби ще е първата, която ще узнае последните новини.

— Деби…

— Това ми казаха тази сутрин…

— Кой ти го каза?

— Хората.

— Кои хора?

— Хората, които знаят. Казаха, че са ни купили някакви германци и че ще ни изхвърлят на улицата. И…

— Чакай малко…

— Ще приберат проклетата ми премия в джобовете си, задниците.

Всеки, който имаше офис на този коридор, сега стоеше на вратата си и наблюдаваше това избухване. Всички изглеждаха изпълнени с опасения.

— Деби, моля те… Спокойно.

— Трябва да получа тези пари, мистър Алън.

— Знам, че трябва — казах тихо, докато я насочвах обратно към кутийката й. — И ще си ги получиш.

Тя спря и ме погледна.

— Честно ли ми говорите?

— Повярвай ми. И работата ти също е сигурна.

— Не казвате това само за да ми затворите устата, нали?

Успях да се разсмея.

— Слушай, защо не събереш всички от „Телепродажби“ в моя офис — там ще ви обясня какво точно става.

— Мистър Долински е във вашия офис.

Хвърлих един поглед към витрината на работното си пространство. Там наистина беше Айвън Долински, стоеше до прозореца и гледаше вяло към улицата.

— Каза ли какво има?

— Нищо — освен това, че трябвало да ви види веднага. Изглежда ми наистина зле, мистър Алън.

Той вероятно беше потресен като всички останали. Или поне беше така според най-добрия ми сценарий. Точно в този момент се нуждаех от Айвън толкова, колкото се нуждаех от колостомия^[3]. Така че помолих Деби да му занесе чаша кафе (и три валиума, ако й се намират подръка) и да му каже, че ще отида при него след десет минути — след краткото ми изложение пред хората от „Телепродажби“ в залата за конференции.

Осем много уплашени жени изпълниха стаята без прозорци, която „Компютърен свят“ използваше за съвещания. Те не седнаха. Стояха в полукръг, докато аз кацнах на края на масата и започнах да си пея песента за това как Няма от какво да се страхуваме, освен от самите себе си. Кланг-Мартелсман, уверих ги аз, не са група за един ден. Те искат да играят със същия отбор. Никакви персонални промени. Ще си останем едно голямо печелившо семейство, дрън-дрън-дрън.

После подхванах въпроса за премиите — и децибелното ниво в залата за конференции изведнъж премина в червената зона.

— Те не могат да постъпят така с нас, мистър Алън — ужаси се Деби.

— Да, могат — отговорих аз. — Сега това е тяхната компания. Могат да правят каквото си искат.

— Мислите ли, че е честно? — извика Хилди Хайман — една от най-старите служителки в „Компютърен свят“. На шейсет и три, стара мома, все още живееше с престарялата си майка в Кю Гардънс и й оставаха само две години до пенсия.

— Разбира се, че не е честно, Хилди — отговорих аз. — Но ние вече не живеем в онзи благороден корпоративен свят. Ако някой има достатъчно сухо, за да те превземе, той е напълно в правото си да го направи…

— Особено ако са немци — отбеляза Хилди. — Трябва да си поговорите с майка ми. Изгорили са аптеката на баща й в Мюнхен през тридесет и втора…

— Хилди — прекъснах я аз, — знам какво се е случило с майка ти. И то е ужасно…

— Тогава те са унищожили бизнеса на семейството ми. Сега унищожават нашия бизнес.

— Не, не е така. Те ни задържат заедно — макар че не са длъжни да го правят. И да, знам, че е отвратително да чакате премията си още един месец — но все пак ние ще получим премии. Имам предвид, че можеха да ни кажат да си вървим по пътя. И, доколкото разбирам, няма да има промени в условията за здравните осигуровки, пенсиите, трудовите механизми. Наистина мисля, че те се опитват да бъдат почтени по отношение на всичко това.

— Почтени немци — махна с ръка Хилди. — Това е оксиморон.

— Какво, по дяволите, е оксиморон? — заинтересува се Деби Суарес.

До края на това импровизирано съвещание аз успях да успокоя най-лошите страхове на екипа си от „Телепродажби“ — макар те да не бяха най-щастливата групичка, когато се върнаха при бюрата си. И кой можеше да ги обвинява? Превземането е нашествие. Изведнъж осъзнаваш, че си погълнат от някаква суперсила. Сега те могат да вземат решения на живот и смърт за твоето бъдеще. Можеш само да се надяваш, че новите ти господари не са завършили школата по мениджмънт на Йосиф Сталин.

Когато се отправих към офиса си, видях, че Деби се мотае съсредоточено из коридора. Излъчваше стрес.

— Вижте, мистър Алън — поде тя и ме дръпна в една странична ниша. — Трябва да кажа нещо. Наистина се тревожа за тази работа с премиите. Имам предвид, че трябва да платя обучението на Раул до първи януари. Освен това те карат да платиш депозит за един срок, който не получаваш обратно, докато детето не завърши или не напусне. Значи трябва да плащам за три срока: девет бона. Но какво ще правя, ако получа само шест и седемстотин? Ами онези лекарства за сърце за майка ми, ами парите, които дължа на Master Card, и всичките неща, които трябва да приготвя за Коледа? Няма да се справя…

— Виж какво ще направя — казах и аз. — Намери финансиста в училището на Раул и аз ще поговоря с него. Ще му обясня какво става, ще го придумам да ти позволи да платиш половината пари, когато получиш втория си чек в края на януари. Става дума за академията Фейбър, нали?

— Да, наистина добро квакерско училище.

— В такъв случай те не трябва да са чак такива шушумиги, що се отнася до парите.

— Благодаря, мистър Алън.

— Един съвет: това е нов мениджмънт, не е улицата. Така че просто се захвани с работата си. Защото — повярвай ми — мисля, че всичко ще се развие добре.

— Наистина ви вярвам, мистър Алън.

Тогава Бог да ти помага! Защото лично аз не вярвах и на една дума, която казвах. Но исках да кажа нещо утешително, ако това щеше да поддържа спокойствието на войската.

След като успокоих страховете на Деби, ми предстоеше да се справя с още една персонална криза. Айвън Долински. Когато влязох в офиса, той все още стоеше до прозореца ми и изглеждаше толкова вглъбен, че не ме чу докато не казах:

— Мислех, че тази сутрин трябва да си на среща с GBS в Стамфърд? — учудих се аз.

— Срещата е отложена — каза той, без да се обръща към мен.

— За кога?

— За по-късно.

— Добре ли си, Айвън?

Той най-накрая се обърна и ме погледна. Кожа с цвета на хартия. Огромни сенки под очите. Невзрачен тъмносин костюм с широки ревери, с който — благодарение на драстичното отслабване на Айвън — приличаше на плашило на мормонски мисионер. Ноктите му ги нямаше, кожата на пръстите му беше червена и изранена. Макар че почти всеки ден говорехме по телефона, той беше постоянно на път, така че не бях го виждал повече от два месеца. Трябваше да положа големи усилия, за да скрия колко съм притеснен от външния му вид. Запитах се дали все още ходи при психоложката, която му намерих.

— Предполагам, че си чул новината — рекох му предпазливо.

Той кимна и пак се обърна към прозореца.

— Снощи, когато ти изпратих електронната поща, наистина не знаех какво става. И не исках да се тревожиш…

Спрях по средата на изречението. Айвън се разплака. Най-напред слабо — задушено ридание, което се мъчеше да овладее, но което бързо ескалира. Аз затворих вратата на офиса си, бързо пуснах щорите на стъклената стена, която гледаше към кутийките на „Телепродажби“, и настаних Айвън в стола си. Грабнах телефона и казах на Лили от централата да задържа всички обаждания. После седнах срещу Айвън и изчаках пристъпа му на плач да приключи.

— Кажи ми — помолих го аз.

Той сведе поглед към бюрото и каза:

— Току-що изгубих сделката с GBS.