Дъглас Кенеди
Убийствен бизнес (13)

6.

Беше безсмислено да се връщам в Манхатън тази нощ. Както и да е, след сцената в офиса на Дуейн Хелман имах нужда от няколко силни питиета — а Кастър, сега официално свободни от дежурство, просто бе много щастлива да ми направи компания.

Ето как се озовахме в едно заведение за пържоли в стар стил, наречено Кани, в жилищния квартал на Западен Хартфорд — където през следващите четири часа Кастър и аз се черпихме с бърбън и бира, излапахме по едно лондонско печено на глава и накрая започнахме да си обменяме тайни. Нейната беше голяма: предишния месец, след двадесет и пет години криене, тя съобщила на всеослушание, че е лесбийка.

— Малко се изненадах когато видях как всички в отдела го приеха доста леко. Особено когато се появих на един служебен купон с моето гадже Бет-Ан.

— С какво се занимава тя?

— Водопроводчик.

След като сподели това откровение с мен, беше мой ред (според неписаните правила на непознати пият заедно) да разкрия едно-две поверителни неща. И разказах на Кастър за историята с Креплин, за разнообразните ми професионални и семейни неприятности от тогава насам.

— Имаш късмет, че не цапардоса този тъпанар Хелман — каза тя и гаврътна бърбъна си, — ’щото този път щяха да те регистрират за нападение. Винаги ли си бил толкова избухлив?

— След като започна всичко това.

— Е, аз бих го спряла. Още сега. И тъй като тази вечер раздавам купища безплатни съвети…

Тя ми пусна една пиянска усмивка.

— … ето ти още една перла на мъдростта от пийналата детективка. Сега бих дала на жена ти точно толкова пространство, отколкото се нуждае. Знаеш ли какво най-много мразят жените в мъжете? Нуждата. Отиваш при нея отчаян и можеш да забравиш, че ще я върнеш обратно.

Запомних този съвет когато се нанесох в близкия мотел Мариот, който ми препоръча Кастър. Беше десет вечерта. Отпуснах се на леглото и проверих съобщенията си у дома. Нито дума от Лизи. Обадих се в офиса й в Ел Ей. Секретарката й, Джулиет, работеше до късно.

— Предадох съобщението ви от петък, мистър Алън. Но вчера Лизи не се върна в Ел Ей. От Кармел трябваше да замине направо за Сан Франциско. Днес се отвори една спешна работа. Тя ще остане там на вечеря, така че не я очакваме в Ел Ей до утре. Друго съобщение?

— Всичко е наред.

Обадих се в Мондриан и помолих да ме свържат с телефонния й секретар. Оставих просто, прямо съобщение, в което й обясних за самоубийството на Айвън, как е трябвало да идентифицирам тялото и да уредя погребението, казах й, че няма да се върна в града до късно във вторник вечерта. Не говорех емоционално. Не й оставих номер в Хартфорд, където да ме намери. Не я умолявах. Както ми препоръча Кастър, играх хладно и звучах много, овладян. Но се чувствах всякак, освен овладян. И ми се искаше да изкрещя в телефона: Полудявам… Липсваш ми… моля те, моля те, позволи ми да скоча в един самолет до Крайбрежието и да се опитам да оправя нещата.

Защо става така — ако кажем онова, което наистина чувстваме, на най-важния човек в живота си, често рискуваме изобщо да изгубим този човек?

Обмислях този въпрос и в три и трийсет на следващия следобед, докато стоях пред крематориума в Западен Хартфорд с детектив Кастър и дърпах от цигарата. Пред крематориума спря такси. Вратата се отвори и от него излезе Деби, придружена от Фил Сирио. Аз изтичах и ги прегърнах и двамата. Те определено изглеждаха малко стреснати от повишеното ми тегло и от цигарата, която бях стиснал между пръстите си.

— Благодаря ви — казах аз. — Много ви благодаря. Помислих, че ще трябва да направя това сам.

— Няма проблеми, шефе — каза Фил. — Напоследък работя за брат си, снабдявам ресторанта, така че мога да отида и да си тръгна когато си поискам.

— Да, и мистър Зануси ми даде един свободен следобед, без да прави проблеми — обясни Деби.

— Как прие новината?

— Утихна съвсем. Надявам се да се е засрамил. Вие добре ли сте?

— Можеше да е и по-добре.

— Ами тази цигара? — попита Деби.

— Просто временно падение.

— Вие да не сте луд, мистър Алън? Тези говна ще ви убият…

— Само ако наистина поработи по въпроса — включи се детектив Кастър, приближавайки към нас. Но бяхме прекъснати от мазния директор на погребалното бюро, облечен в черен костюм, с документи в ръка, който поглеждаше часовника си като анализатор на времето и движението.

— Мисля, че трябва да започваме — съобщи той.

Детектив Кастър добави шепнешком:

— Защото следващият клиент ще се появи след половин час.

Параклисът беше грозна, обикновена стаичка. Бели тухлени стени, песъчлив под, лакирани борови пейки, имитация на мраморна носилка, върху която бе поставен обикновеният дървен ковчег, който аз бях избрал за Айвън. Когато влязоха, Деби и Фил се стреснаха при вида на ковчега. Не че не бяха очаквали да го видят — но винаги има нещо дълбоко обезпокоително във вида, на тази кутия. Защото знаеш, че вътре в нея лежи някой, който само допреди ден е бил жив като теб сега. И защото знаеш също: тази кутия е и твоята съдба.

Седнахме един до друг на предния ред. Влезе равинът. Около шейсетте. Черен костюм, черна вратовръзка, черна йармулка^[1]. Равинът ме попита какво искам на службата. Нека да е обикновена, отговорих аз. Молитви — но не и хвалебствия. Идеята някой непознат да възхвалява присъщата почтеност и добротата на Айвън в празен погребален параклис беше нещо, което не бих могъл да понеса.

Равинът застана отдясно на ковчега и започна да напява някакви молитви на иврит, очите му се затвориха, той се люлееше леко напред-назад, като клон във вятъра. После, на английски, той обясни, че сега ще изпее Kaddish — молитвата за мъртвите — за нашия починал брат Айвън.

Най-напред гласът му почти не се чуваше. Но много бързо той се извиси в дълбок, завладяващ баритон — пламенен, могъщ, дълбоко трагичен. И макар че никой от нас не разбираше и дума от онова, което той пееше, подчертаната сила на тези молитви казваше всичко. Беше умрял човек. Трябваше да се обърне внимание.

Деби беше покрила лице с едната си ръка и тихо плачеше. Фил се взираше в ковчега, не откъсваше поглед от него, правейки всичко възможно да контролира емоциите си посред фронталната атака на Kaddish. Даже детектив Кастър изглеждаше странно разчувствана от ужасяващата самота на тази служба. А аз? Аз просто усещах, че… се нося. Бях загубил ориентация. Чудех се защо един етичен човек като Айвън трябва да си отиде, докато едно безскрупулно говно като Тед Питърсън процъфтяваше. И си мислех колко лесно беше всичко да се обърка.

Kaddish внезапно свърши — последните акорди на баритона отекнаха в стените на параклиса. После, след минута мълчание, се чу бръмчене на някаква машина и ковчегът бавно изчезна от погледа ни. Равинът приближи и подаде ръка на всеки един от нас. Мазният началник на крематориума ни изкара на светло. Погледнах си часовника. Цялата служба бе траяла само десет минути.

Детектив Кастър трябваше да се връща в управлението. Подаде ми визитката си, целуна ме по бузата и ми каза, че ако имам нужда от водопроводчик, мога да се обадя на Бет-Ан. Благодарих й за всичко.

— И спокойно — посъветва ме тя. — Пази си нервите.

Директорът на погребалното бюро ни извика такси. Помоли ме дискретно за кредитната ми карта (Приемаме всичко, освен American Express и Дайнърс). Отклонихме поканата му да почакаме в стаята за роднините. Слънцето все още грееше ясно, мартенският студ беше поносим. Запалих цигара и получих укорителни погледи от Деби и Фил. Но те не казаха нищо. Защото бяхме онемели от службата. И защото всички гледахме към дима от комина.

Директорът на погребалното бюро се върна с фактура и извлечение от кредитната карта, което трябваше да подпиша. Погледнах цената. Осемстотин и двадесет долара, включваща основното балсамиране, ковчега, транспорта, службата, кремацията. Смъртта не беше евтина. Забелязах, че извлечението е изготвено на една от онези старомодни печатни машини. Слава Богу за това. Ако беше нова машина, с незабавно потвърждение, моята Master Card щеше да бъде отхвърлена веднага… макар да не знаех какво точно би могъл да направи мазният гробар срещу това. Освен, може би, да дръпне щепсела на пещта, преди работата да е свършена докрай.

— Не ми казахте къде трябва да изпратя праха — рече загрижено началникът.

Подадох му листчето, на което бях записал името и адреса на Кристи Долински.

— Включено е в цената — поясни той, — но това е пощенска услуга втора класа, до всички точки на САЩ. Ние можем обаче да изпратим праха с първа класа, но с допълнителна такса от двадесет долара. Разбира се, гарантираме доставка на следващия ден.

Фил Сирио каза:

— Не искам Айвън да пътува с втора класа. — После, измъквайки голяма пачка пари, той отдели една двайсетачка, смачка я на топка и я пусна право в краката на гробаря.

— Ето ти твоите допълнителни двайсет — процеди с неприкрито презрение. — И ако Айвън не е във Флорида утре, ще си имаш работа с мен.

Хванахме Атмарк експрес в четири и двадесет обратно към гара Пен. Седнахме във вагон–ресторанта. Фил се наливаше с бира, аз удрях бърбън с лед, Деби бързо унищожи един ром с кола и се разплака. На глас.

— Това просто не е честно — изхлипа тя. — Това просто не е честно, по дяволите…

Аз я прегърнах. Тя отпусна глава на рамото ми. Галих я по косата докато се успокои. Фил ме погледна с онези негови маслинени очи сякаш искаше да каже: я не ме будалкай и додаде, вече на глас:

— Добре шефе, разкажи ми.

— Тед Питърсън уби Айвън.

Пихме през целия път обратно до Ню Йорк. Фил продължи да ме черпи с бърбън, а аз усетих, че не мога да престана да говоря — цялата ужасна история за последните десет седмици избликна в порой от думи. Това наистина приличаше на продължителна тирада в изповедалнята. И макар че Фил и Деби не можеха да ми дадат опрощение, те поне можеха да ме слушат със съчувствие.

— Човече, какво прави жена ти — да избяга от теб точно в такъв момент? — изуми се Деби.

— Всичко това не е съвсем по нейна вина — обясних аз. — Имам предвид, че за да се прецака един брак, са нужни двама, нали? А напоследък аз не бях най-лесния човек покрай нея.

Слава Богу, не обсъждахме твърде дълго състоянието на брака ми, тъй като Фил наистина искаше да излее яростта си към Тед Питърсън.

— Това разглезено, недорасло говно — изръмжа той. — Този тип създава впечатление на тузар, на един шибан, справедлив човек, но в сърцето си той е един отмъстителен мазник. Познавам наемни убийци, които имат повече морал от този клоун. Не искам да го казвам, шефе, но ти трябваше да…

— Знам, знам. Опитвах се да постъпя правилно.

— Какво ти казах тогава? Не можеш да се правиш на мил и благороден с един неетичен шибаняк. Трябваше да ми позволиш да се обадя.

Деби попита:

— За какво обаждане говорите?

— Забра’и за туй — смънка Фил и изостави темата.

Когато стигнахме Гранд сентръл, Фил настоя да ни завлече до бара на хотел Гранд хайт за по едно последно питие. Четири часа по-късно — когато Деби започна да гали бедрото ми под масата — аз реших, че е време да пожелая лека нощ. Изправих се и казах:

— Слушайте приятели, трябва да тръгвам. Искам още веднъж да ви кажа колко съм ви благодарен, че дойдохте в Хартфорд…

Деби се изправи с мъка.

— Щом вие тръгвате, и аз тръгвам. Особено пък щом мама гледа Раул…

Бръкнах в джоба си за портфейла.

— Фил, нека ти помогна в сметката…

— Твоите пари не са нужни тук — отсече той.

После надраска няколко цифри върху една салфетка и каза:

— Ето моя номер в офиса на брат ми. Ако имаш нужда от мен, знаеш къде да ме намериш.

Изправи се, прегърна ме и пъхна салфетката в джобчето на сакото ми. Пред хотела махнах на едно такси. Отворих вратата на Деби, а тя ми сграбчи ръката и ми се усмихна пиянски.

— Качете се с мен до центъра — предложи.

— Съсипан съм, Деби. Повече от съсипан.

— Оставете ме у дома, тъй като не ви е по път, после можете да вземете таксито към другия край на града. Имам да ви кажа някои неща.

Аз неохотно влязох след нея, решен да махна ръката й от бедрото си, ако започне да го гали отново. Точно в този момент си имах достатъчно проблеми.

Деби даде адреса си на шофьора и се насочихме на север. После бръкна в портмонето си, извади сгънато парче хартия и ми го подаде.

— Това е за вас — каза ми.

Разгънах хартията. Беше чек. На мое име. За четири хиляди и петстотин долара.

— Какво, по дяволите, е това, Деби? — попитах аз.

— Знаете какво е.

Надписът на чека се замъгли пред мен. Бях пиян.

— Наистина не знам.

— Парите, които дадохте на академията Фейбър за обучението на Раул…

— Не аз съм дал парите за училището. Даде ги „Компютърен свят“…

— Мистър Алън…

— Наистина можеш да ме наричаш…

— Добре, добре, Нед. Преди два дни бях в училището. На някаква родителска среща. И отидох да поговоря с касиера — който всъщност е много свестен тип. Както и да е, той ми каза, че Потолм-Рутан му се обадили преди два месеца и вдигнали голяма врява заради писмото, което сте подписал и в което се казвало, че „Компютърен свят“ гарантира изплащането на парите, които аз дължа на училището. А когато той им казал, че гаранцията си е гаранция, те отговорили, да, да, да, те щели да я уважат, но ти си нямал право да пишеш това писмо. И щели да ти удържат парите. Онези говна ти удържаха четири и петстотин, нали?

— Деби…

— Знам, че са го направили… ’щото имам една нова приятелка, Пола, горе в счетоводството. Вчера сутринта, преди да се обадиш, я накарах да извади досието ти, да огледа последното ти плащане. Тряб’а да ти кажа, мистър Алън… Нед… направо заплаках, когато тя ми измъкна писмото, което са ти написали.

Погледнах надолу към чека.

— Не точно, аз се направих на приказен кръстник, Деби. Те решиха, че ще бъда мистър Благотворителност.

— Да… но важното е, че не си се противопоставил. И не си ме накарал да се почувствам неудобно като ме известиш…

— Не ми е в стила.

Тя сложи ръката си върху моята.

— Харесвам стила ти.

Нежно отстраних ръката й и скъсах чека на две.

— Знаех си, че ще постъпиш така — каза тя, после се разсмя и допълни: — Но именно заради това го написах.

Умълчахме се. После Деби каза:

— Благодаря.

Както му бяхме казали, таксито спря на Деветнадесета и Първо — точно до един от тъмните входове на онзи лабиринт от петдесетте, съставен от жилища със среден наем, наречен Стювесант таун. По улицата се мотаеха двама оръфани типове.

— Колко надалеч е твоята сграда? — попитах Деби.

— На половината път до реката — отговори тя.

Това уреждаше нещата. Пъхнах някакви пари в прозорчето на шофьора.

— Ще те изпратя до вратата.

Не казахме нищо когато тръгнахме към сграда номер пет. Когато стигнахме до вратата, тя предложи:

— Влез да видиш Раул…

— Наистина съм скапан…

Тя извади ключа от портмонето си и отвори входната врата.

— Само за минутка. Все пак не искаш ли да видиш къде отиват парите ти?

— Добре, само за минутка — съгласих се аз, — но всъщност си говорех сам.

Апартаментът се намираше на приземния етаж. Беше много тесен, много набързо подреден. Стари, грохнали мебели от благотворителните магазини. Разпънати закачалки за пране, пълни с току–що изпрани дрехи. Старички телевизор и видео. Училищните рисунки на Раул, залепени с тиксо по стените.

В дневната имаше малка ниша, обзаведена с двуетажно легло, взето от спален вагон. На горната койка лежеше хъркащото тяло на майката на Деби. Раул спеше на долната койка. Дълга, къдрава черна коса, отлична кожа без нито едно петънце, лека усмивка в съня. Ангелски невинен.

— Той е красив — прошепнах аз. Деби кимна. Очите й бяха навлажнени. — Време е да вървя — казах.

Излязохме от нишата. Наведох се да я целуна по бузата за лека нощ. Но изведнъж се озовахме един върху друг, ръцете ми се плъзнаха в косата й, по гърдите й, под полата й, ние двамата залитнахме назад към вратата, строполихме се върху нейното легло, а мозъкът ми започна да изпраща опасни сигнали, после сигналите заглъхнаха, ръцете й сграбчиха ризата ми, един последен, умолителен глас в главата ми: това е лудост…

И всичко потъна в мрак.

Дневна светлина. Лъч дневна светлина, за да бъдем точни, който се прокрадваше през мъничък отвор в щорите. Отворих едно око. Сериозна грешка. Светлината улучи оптическия нерв, изпращайки заредена с електричество болка в дълбоките кътчета на черепа ми. Отворих и второто око. Бум. Пляс. Туп. Сякаш главата ми беше разполовена с кирка. Устата ми беше пресъхнала като Сахара. Очите ми бяха подпухнали; лицето ми — подуто и мазно. И за миг–два усетих, че се чудя — къде, по дяволите, съм се приземил?

А после забелязах, че съм гол и че лежа до също толкова голата Деби Суарес. Тя спеше дълбоко и хъркаше силно. Изпитах онзи неясен ужас, познат на всеки мъж или жена, който се събужда на следващата сутрин, откривайки, че е на място, където не трябва да бъде, че лежи до някого, до когото не трябва да лежи. И макар че можех да се опитам да обвиня пиячката, късния час, емоционалното натоварване от смъртта на Айвън, моментното разгорещяване, както и всяко друго извинение, за което можех да се сетя, фактът си оставаше: това си беше мое собствено прецакване.

Погледнах си часовника — 7:12. Трябваше да се измъквам. Бързо. Изправих се в леглото и, колкото може по-тихо, спуснах крака на пода. Когато пръстите ми докоснаха оръфания килим, аз забелязах (с моментално облекчение) използван презерватив на пода — и с малко усилие на мозъка смътно си спомних как Деби прекъсва страстните процедури, за да прерови чекмеджето на нощната си масичка и да извади презерватива от там. Бог да я благослови, че се държа толкова разумно и заради двама ни.

Използваният презерватив беше Добрата Новина. Лошата Новина ми се разкри пред огледалото на стената до леглото. От дясната страна на шията ми имаше малко, но непогрешимо петънце и освен него няколко ясно очертани драскотини по гърлото ми. Слава Богу, че Лизи беше все още в Ел Ей и нямаше да се върне поне още една седмица. Защото беше съвсем ясно каква дейност е довела до тези белези.

Дрехите ми бяха скупчени до леглото. Грабнах ги и потънах в банята. Костюмът ми изглеждаше така, сякаш е бил смачкан на топка и използван в импровизирана баскетболна игра. Облякох се бързо, намазах един инч паста за зъби на показалеца си и го разтърках по венците си, опитвайки се да очистя устата си от сутрешната й воня. После се промъкнах обратно в спалнята. Деби все още спеше дълбоко и аз се почувствах силно облекчен. Съвсем честно, не знаех какво да й кажа. Освен: Ооох.

Изпълзях бавно до вратата на спалнята, отворих я внимателно, после я затворих зад себе си. Само десет стъпки ме деляха от входната врата на апартамента. Чух гръмотевичното хъркане на бабата от горния нар. Като крадец, ужасен, да не задейства алармата, аз минах на пръсти през дневната. После чух глас:

— Можеш ли да ми кажеш как се пише Откритие, моля те?

Завъртях се и го видях — Раул. Седеше в малкото, кътче за хранене на апартамента. Беше по пижама и ровеше в купа със захарни пръчици. Беше си отворил учебника и пишеше някакво домашно с малко парченце молив. Беше доста едър за осемгодишно хлапе. Сложих пръст на устните си и приближих до него.

— Каква беше думата? — попитах аз.

— Откритие — повтори високо той.

— Нека да не будим баба.

— Откритие — прошепна той. — Трябва да попълня това изречение: Томас направи интересно…

— О-Т-К-Р-И-Т-И-Е.

Той изговори всяка буква поотделно и ги записа в тетрадката си.

— Какво откритие направи Томас? — попитах аз.

Раул погледна внимателно към тетрадката си и прочете:

— Томас отиваше на… Как се пише пътешествие?

— Как мислиш, че се пише пътешествие?

— П-А-Т…

— П-Ъ-Т…

— П-Ъ-Т-Е-Ш-Е-С-Т-В-И-Е.

— Добър правопис — похвалих го аз и го стиснах за рамото. — Аз трябва да вървя…

— Ти приятел на мама ли си?

— Да, аз съм приятел на майка ти.

— И отиваш на П-Ъ-Т-Е-Ш-Е-С-Т-В-И-Е?

— Отивам на работа. Моля те, кажи на мама, че ще й се обадя.

— Аз се казвам Раул. Това се пише Р-А-У-Л. А твоето име как се пише?

— Н-Е-Д.

Той ми се усмихна срамежливо.

— До скоро, Нед.

— До скоро, Раул.

Скочих в едно такси за другия край на града. Докато стигна до къщи, беше станало седем и четиридесет и осем. Бърз душ и бръснене, шепа витамини за енергия и после спринт към центъра, за да стигна навреме, в осем и трийсет, в РС решения. Ужасявах се, като си помислех как ще ме посрещне Медузата. Осемнадесет комплекта бяха наказанието за отсъствието ми от работа във вторник (да не споменаваме, че щях да бъда лишен от заплащането си за още един ден). Трябваше да приключа много сделки до петък следобед, ако исках да имам работа и следващата седмица.

Обърнах ключа в бравата на нашата врата и с изненада открих, че не е заключена два пъти. Когато отворих вратата, чух звука на течаща вода от кухнята. После с нарастваща тревога видях малък сак отдясно до вратата.

Лизи се беше върнала.

Първият инстинкт ми подсказа да бягам — да се измъкна тихичко през вратата, да хвана пожарната стълба и да изчезна от погледа й, докато бойните ми рани оздравеят. Но в паниката си отстъпих от вратата и я затръшнах зад себе си.

Кранчето в кухнята изведнъж замлъкна.

— Нед? — извика Лизи от другата стая. Аз посегнах към вратата, но преди да успея да я отворя, тя стоеше пред мен. Беше облечена в делови костюм, очевидно току-що бе пристигнала от Ел Ей. Изглеждаше озадачена от факта, че, току-що пристигнал, аз отново съм хванал дръжката на вратата. После аз се обърнах и лицето й се стегна моментално — отначало от шок, после от гняв, после от отчаяна болка.

Наблюдавах как забеляза мъничките драскотини и петното с размери на десетаче на шията ми. Но повече от всичко, видях как усеща ужасното ми чувство за вина.

Тя затвори очи и потрепери. После ги отвори отново — и този път върху лицето й се четеше чисто отчаяние.

— Задник — прошепна тя.

— Лизи, моля те…

— Мамка ти — изсъска тя и влезе в спалнята. Аз се втурнах след нея, но вратата се затръшна под носа ми. Тя я заключи. Аз затраках с дръжката, ударих с юмрук по вратата, молех я да отвори, казвах й, че ще й обясня всичко… макар да знаех, че за онова, което направих, нямаше обяснение. Освен едно — пълна и чиста глупост.

След около три минути чукане и молби аз се свлякох на пода, чувствайки се изтощен, обезсилен и искрено уплашен. Вратата на спалнята изведнъж се отвори. Аз мигновено скочих на крака.

— Лизи, трябва да ми позволиш да се опитам да…

После забелязах, че държи по един куфар в двете си ръце.

— Скъпа — запелтечих аз, — моля те, не си тръгвай…

Тя пусна куфарите в краката ми.

— Аз не си тръгвам — отсече тя. — Ти си тръгваш.

— Почакай една минута…

— Сега аз плащам наема, аз поемам всички сметки, така че ако този брак приключва, не виждам защо именно аз трябва да си тръгвам…

— Този брак не приключва.

— Прав си. Използвах погрешно глаголно време. Той е приключил.

— Скъпа… — казах аз, опитвайки се да докосна рамото й.

Тя ме пропъди с ръка сякаш бях оса.

— По дяволите, не ме докосвай…

— Добре, добре — закимах сковано аз, опитвайки се да понижа емоционалната температура. — Можем ли просто да седнем и да поговорим…

— Да поговорим? Да поговорим? — Тя крещеше. — Ти чукаш някоя друга и после искаш да си поговориш за това?

Връхлетя в дневната като буря. Аз я последвах.

— Нещата не стоят така. Нищо не се е случило.

— Нищо не се е случило? Наистина ли можеш да стоиш там — покрит с доказателства — и да ми казваш, че нищо не се е случило? Изчезвай от живота ми.

Разридах се.

— Бях пиян, бях глупав, бях съсипан след тази история с Айвън, не исках да…

— Не искам да слушам глупавите ти извинения, Нед…

— Поне ми дай възможност…

— Да ти дам възможност? След като получих съобщението ти за Айвън, аз зарязах всичко и полетях през цялата страна, цяла нощ — защото си помислих: Добре, той заслужава да му дам възможност… ние заслужаваме тази възможност. И какво откривам тук? — че моят говнян съпруг даже не е бил способен да каже на курвата си да не го хапе по врата…

— Тя не е моята курва…

— Хич не ми пука коя е, каква е. Между нас е свършено.

— Не можеш просто да приключиш така…

— Не мога ли? Кой си ти, че да ми кажеш, че не мога?

— Направих грешка. Ужасна грешка.

Отпуснах се на дивана и хванах главата си с две ръце. Лизи стоеше права и ме гледаше как плача. Когато плачът ми се засили, тя не се помръдна, не престана да ме гледа с безсърдечно презрение. Когато се поуспокоих, ми каза:

— И аз направих грешка. Мислейки си, че имаме възможност да върнем нещата и отново да заживеем заедно.

Гласът й секна, очите й се напълниха със сълзи.

— Как можа? Как можа, по дяволите…?

— Не исках…

— На кого му пука какво си искал, Нед! Ти си го направил. Знаейки много добре, че бракът ни беше разклатен, ти все пак си продължил напред и си го направил. А за това няма извинение.

Тя изтри очи с опакото на ръката си. После вдигна двата куфара, отиде до входната врата, отвори я и остави куфарите в коридора.

— Тръгваш веднага — нареди късо тя.

Аз не помръднах.

— Чуваш ли ме? Искам да се изметеш от тук — повиши тон тя.

— Моля те, Лизи…

— Нямаме какво повече да си кажем…

— Имаме да си кажем всичко…

— Днес ще говоря с адвокат…

— Ами ако откажа да си тръгна.

— Тогава ще накарам адвоката да те изгони. Със съдебно разпореждане. Искаш ли грозна сцена, Нед? Ще ти направя една грозна сцена.

Не бях в печелившо положение. Бях се прецакал — и никакви спорове или молби нямаше да я разубедят. Така че се изправих и тръгнах към вратата. С ръка на дръжката, аз се обърнах и се канех да подхвана една последна молба. Но преди да успея да кажа и дума, тя ме прекъсна:

— Не искам да знам!

Влезе в спалнята и вратата се затръшна след нея. После я чух да плаче.

Приближих до затворената врата.

— Лизи… — промълвих нежно.

Плачът й внезапно престана.

— Измитай се и умри — кресна злобно тя.

Замръзнах на място като парализиран. Огледах отчаяно апартамента сякаш там имаше нещо — сватбена снимка, спомен от някоя ваканция, глупава малка дрънкулка, която сме купили заедно поради някакъв каприз — което би могло да пооправи всичко, да приключи кризата, да ни събере отново. Но видях само лъскав вътрешен дизайн и полирани дървени подове, големи светли прозорци, които рамкираха небосвода в центъра с цялата му вертикална перспектива. И си помислих — тук няма нищо от нас. Абсолютно нищо.

После, както бях инструктиран, отидох до входната врата. Отворих я. Така ли свършва един брак? Отваряне и затваряне на една врата? Дотам ли стига всичко?

Вратата зад мен се затвори. С хлопване.