Дъглас Кенеди
Убийствен бизнес (3)

3.

— Онзи там не е ли Ралф Лоурън? — попита Лизи.

— Добър удар — кимна Джина.

— Ами виждаш ли онези двамата в ъгъла? — обади се Йан, обърна погледите на всички ни напред и кимна към двама добре облечени мъже, които бъбреха на една предпазливо издадена маса. — По-важният, с раирания костюм — това е Грейдън Картър.

— Онзи Грейдън Картър? — уточни Лизи.

— Единствения! — отговори Йан.

— Писал ли си някога за Венити феър? — попитах аз Йан.

— Бих искал — рече той и допълни: — А типът с Грейдън е известният Дейвид Халберщам.

Джина бързо кимна, но Лизи изглеждаше озадачена.

— Кой е Дейвид Халберщам?

Тя веднага съжали за откровеността си, тъй като Йан поде с подигравателен глас.

— Лизи, ако живееш в този град, просто трябва да знаеш кой е Дейвид Халберщам.

Жена ми дръпна кичур от косата си — адско издаване (но само за мен), че се чувства притеснена.

— Чувала съм името му — промърмори тя.

— Та той е един от най-значимите журналисти през последните трийсет години — продължи да я дразни Йан. — Бивш журналист в Ню Йорк таймс, автор на Най-добрите и най-умните и на Петдесетте…

— … и фантастичен тип — допълних аз, усмихвайки се широко на Йан. — Нека да се досетя — ти си се запознал с него на събиране във вилата на Тина Браун в Хемтънс, където също така си говорил за външна политика с Джоан Дидиън…

— Всъщност — смръщи се Йан — аз говорих с Тони Робинс за политиката в Близкия изток. Той ми каза, че ви бил много близък личен приятел.

Даже и аз се разсмях.

— Как върви животът във вестника? — попита Лизи.

— Малко прилича на живот по време на Френската революция — изръмжа приглушено Йан. — Всеки ден новият редактор праща по някого на гилотината. Е, като че ли не иска моята глава. Засега.

— Това е, защото ти си една от най-големите им звезди — поясни Джина.

— Ти си предубедена, скъпа — позасмя се Йан. — Всеки, който може да свърже едно изречение на кръст и да бъбри със знаменитостите, може да води клюкарска колонка.

— Добре ли се чувстваш? — попитах аз. — Имам предвид, че тези внезапни пристъпи на скромност могат да се окажат опасни за здравето ти…

Йан вдигна поглед към небесата.

— С такива приятели…

— Както и да е, ти няма да водиш клюкарската колона още дълго — намеси се Джина. После, обръщайки се към Лизи и към мен, допълни: — Чухте ли, че предложиха на Йан един страхотен договор на хонорар?

— Колко страхотен? — попитах аз.

— Не е лош — отговори уклончиво Йан.

— Не е лош ли? — възмути се Джина. — Става дума за петдесет хиляди долара за шест портрета.

— У-ха — възкликна Лизи.

— Ти, скромно копеле — казах аз и вдигнах чашата си към Йан. — Това е невероятна новина.

— Е, все още не е Ню Йоркър — избъбри Йан.

— Всичко с времето си, скъпи — вдигна ръка Джина. — Всичко с времето си.

— Кой е първият ти обект? — попита Лизи.

— Поетът лауреат на Генералния щаб — Том Кланси.

— Много популярно момче, мистър Кланси — отбелязах аз.

— Вие, търговците, го обичате — допълни Йан с намигване.

— Да не споменаваме таблоидните журналисти — контрирах го аз с усмивка.

Джина погледна към Лизи:

— Не ти ли се струва, че ние сме излишни?

— Момчетата ще си останат момчета — сухо изрече Лизи.

— Продавачите не обичат да се състезават — отбелязах аз.

— Освен ако не ги срещнеш на тенис корта — каза Йан. — Казвам ти, Лизи, мъжът ти има убийствен инстинкт.

— Предполагам, защото съм усъвършенствал играта си на обществени кортове, а не в кънтри клуба на тате.

Незабавно съжалих за закачката. Йан се отдръпна, а Лизи ме стрелна с поглед, който казваше: Извини се бързо.

Което и направих.

— Само се шегувам, приятелю — казах притеснено.

Но, разбира се, това не беше съвсем шега. Защото една част от мен завиждаше на големите възможности на Йан през неговото детство. Също като жена си той излъчваше аура на превъзходство и увереност; самоувереност, която навремени граничеше с арогантност. Йан и Джина бяха израснали в елитното манхатънско царство. Бяха посещавали училища като Чепин и Колиджиейт. Бяха израснали, използвайки мамините кредитни карти в Блумингдейл и Барни. Бяха ги изпращали на летни лагери във Върмонт и Ню Хемпшир. Имаха татковци, които бяха старши партньори в лъскави правни фирми или в брокерски къщи на Уолстрийт, които лесно можеха да си позволят да платят обучението им в Браун и Смит. Бяха прекарали младежките си години в Дъблин и Флоренция. След колежа се бяха завърнали в града, напълно уверени в убеждението си, че ще могат да влязат сравнително лесно в професионалната област, която си изберат. Не само защото имаха всички необходими връзки; те имаха онова най-ценно качество от притежанията на кореняците манхатънци: онзи entitlement complex — убеждението, че са помазани като двама победители в живота и че успехът е тяхната естествена среда.

Да погледнем нещата: колкото и да осмиваше положението си на наемен кон за клюки в Дейли нюз, Йан се беше установил на тази доста популярна работа на преждевременната възраст от двадесет и шест години. Сега, на тридесет, той без усилие правеше стъпката към журналистиката в списанията. Несъмнено след няколко години щеше да нацели Венити Феър и Ню Йоркър. Щяха да последват договори за книги. Щеше да стане прочут писател — член на литературната гилдия, с портрети в Ню Йорк таймс, щеше да бъде интервюиран от Марли Роуз, седейки на ъгловата маса заедно с Дейвид Халберщам и Грейдън Картър. Защото по природа Йан възприемаше успеха като нещо, което му се полага, като свое наследствено право. Докато аз винаги възприемах ъгловата маса, както и успеха, като нещо, за което трябва да се боря. Често се чудех: ако най-накрая успея да стигна до тази маса, дали ще се чувствам достатъчно сигурен, за да седна на нея?

Това беше проблемът да си хлапе от малък град в Ню Йорк — независимо от това колко добре се справяш в Готъм^[1], дълбоко в душата си ти винаги се възприемаш като самонадеян селяндур. Още гледаш нагоре и се чудиш на всичките тези високи сгради, опитвайки отчаяно да излъчваш бляскава изтънченост, чудейки се постоянно дали изтънченото ти поведение не е прозрачно като плексиглас.

— Вижте кой седи в левия ъгъл — стресна ни Джина, опитвайки се да отклони разговора след нетактичната ми забележка.

Йан погледна в тази посока и каза:

— О, да. Той е. — После ме погледна с иронична усмивка и допълни: — Е, този тип винаги е притежавал частен тенис корт.

— Едгар Бронфман Джуниър? — попита Лизи.

— Наистина си добра в тази игра — похвали я Джина.

— Тя е най-добрата — коригирах я аз.

Лизи сви рамене.

— Просто чета клюкарските колони като всички останали.

Аз се усмихнах — защото този коментар беше типичен за Лизи. Макар да беше опитен играч в манхатънската игра Познай кой е, това всъщност не определяше характера й. Тя виждаше в играта онова, което й трябваше — нищо повече от основен компонент в работата й. Информацията беше основната валута, с която тя търгуваше.

Малко след първата ни среща тя ми обясни същността на работата си:

— В пъблик рилейшънс са важни само две неща: кого познаваш… и кого познаваш.

— Не трябва ли да сключваш и сделки?

Тя прокара пръсти по главата ми и ми се усмихна лукаво.

— Ти приключваш — уточни тя, — аз влияя.

Говорим за удара на прелъстителната продажба. Не е чудно, че аз бях омагьосан веднага. Като погледна назад, запознанството ми с Лизи стана по същото време (през пролетта на деветдесет и трета), когато нюйоркският ми късмет започна да се променя. До този момент си погребвах живота като Администратор по наемане на работа в една голяма комерсиална трудова агенция в Мидтаун. Това бе една от многото служби, водещи до задънена улица, на които се озовавах откак най-напред попаднах в града шест години по-рано.

Говорейки професионално, бях започнал да се чувствам като неудачник — неспособен да стигна по-далеч от досадните безперспективни служби, предлагани на задните страници на Ню Йорк таймс. Най-напред самото ми установяване в града ми изглеждаше като триумф. Намерих си невзрачен, в работнически стил, апартамент с една спалня за осемстотин и петдесет долара месечно на Седемдесет и пета, между Първо и Йорк (напълно в този дух на ниския наем — вана в кухнята). После се хванах на първата работа, която успях да намеря „Телепродажби“ в Братя Брукс — (т.е. тъпанарят, който приема глупавите ти поръчки по телефона). Определено нямах кариеристични цели. Не знаех какво точно искам да правя когато израсна. Всичко, което знаех, беше: Ню Йорк е центърът на космоса. Място, което всеки като мен (въоръжен както с безгранична амбиция, така и с безграничен работохолизъм) може най-накрая да завладее.

Човече, не заслужавах ли да ме изритат по хлапашкия задник! Както разбрах много бързо, едно момче от Мейн с диплом от третокласен държавен университет и без връзки не можеше да превземе Манхатън точно за една нощ. Вярно, опитах се да нахлуя на Уолстрийт — но конкуренцията за места беше брутална и онези, които влизаха през задните вратички, или онези от добрите училища винаги печелеха. Момчета като мен, от друга страна, бяха хванати в адския капан на служителите от средното ниво.

Макар че бях отчаян да намеря някаква административна работа, аз продължавах да подскачам от по-ниска към още по-ниска длъжност, като винаги се надявах, че тя може да ме доведе до повишение. Даже когато приемах телефонни поръчки при Братя Брукс, не преставах да се опитвам да си проправя път към мениджърския отдел на организацията — само за да ми кажат, че, при моето отчаяно ниско входно положение, ще трябва да работя няколко години, преди да бъде обмислено повишението ми.

Но аз не исках да прекарам три години, вързан за слушалката, задавайки на клиентите въпроси като: Какво искате — пуловер с висока яка или отворен? Знаех, че имам умения, талант — нещо, което най-накрая щеше да ми позволи да разцъфтя в Ню Йорк. Проблемът беше: все още не бях разбрал какъв е този талант.

Така че продължих да се нося — сменяйки онази идиотска работа за серия други, включително и една глупава служба в издателския отдел на Пето авеню.

След седем тъпи месеца бумащина продължих напред — станах служител по пласмента в една трудова агенция на центъра. След три месеца на тази наелектризираща работа се запознах с Чък Зануси. Той беше помолил агенцията да му намери нова секретарка. Аз бях натоварен със задачата и ние прекарахме около седмица, разговаряйки редовно по телефона, докато той преглеждаше подбраните кандидатки. Трябва да съм го впечатлил с енергичния си стил — защото по време на последния ни разговор той ме попита:

— Защо умно момче като теб работи такава безнадеждна работа?

— Търся начин да се измъкна. Бързо.

— Мислиш ли, че можеш да продаваш?

— Повярвайте ми — излъгах, — мога да продавам.

— Тогава ела да се видим.

Само след седмица в „Компютърен свят“ обаче започнах да разбирам, че това абсурдно надуто твърдение всъщност е било вярно. От момента, в който вързах първата си сделка (една осма страница на софтуерна компания за защита на дискретността, наречена Заключи го вътре), аз разбрах, че съм открил моя талант, моята професия, моето призвание. Открих, че всяка продажба е една малка победа, изпълнение (да не споменаваме още няколкото долара в джоба ми). Колкото повече пространство продавах, толкова повече от нюансите на търговията започнах да научавам; как да придумвам, да говоря сладко-сладко, да впримчвам.

— Мисли за всяка сделка като за прелъстяване — посъветва ме Чък Зануси скоро след като постъпих в „Компютърен свят“. — Целта е да свалиш клиента — но да го направиш по такъв начин, че той да не разбере, че му смъкваш гащите. Ако вземеш да пипаш грубо, да му се лигавиш на главата, той ще ти каже да се разкараш. Запомни: оперативната дума в прелъстяването е финес.

Спомних си този съвет две седмици по-късно, когато се мотаех из конгресния център Джавитс. Присъствах на първото си индустриално-търговско изложение — СОФТУС — национален маратон по придумване в софтуерната индустрия. Обикаляйки край хилядите щандове, пръснати около главната конгресна площадка, аз забелязах един щанд на компания, наречена „Майкро хелп“ — която се намираше високо в хит списъка от компании, които Чък Зануси ми възложи скоро след като постъпих в компанията.

— Тези типове от „Майкро хелп“ имат страхотен продукт, наречен Uninstaller — каза Чък. — Но проблемът е, че се колебаят, когато стане дума да рекламират при нас. Прочети каквото можеш за Uninstaller и закови шибаняците.

До този момент „Майкро хелп“ отказваха да отговарят на обажданията ми. Ето защо бях толкова доволен да се натъкна на един от техните търговски щандове — и да забележа, че представителката им е направо убиец. Дълги крака. Високи скули. Кехлибарено черна коса, подстригана късо по модата, издокарана в красиво черно костюмче. Много заета с телефона, докато приближавах към щанда.

— Здравейте — каза тя, приключи разговора и протегна ръка. — Лизи Хауърд. С какво мога да ви помогна?

Ръкостискането беше здраво, без излишни формалности; зад изтънченото лустро в гласа й се усещаше акцент от северната част на щата Ню Йорк.

— Нед Алън, „Компютърен свят“ — обявих аз, отвръщайки на твърдото ръкостискане. — Познавате ли нашето списание?

— Може би отговори тя с кокетен блясък в очите.

— Щом сте в софтуера, трябва да ни познавате. Ние сме едно от най-големите компютърни списания в Америка.

— Третото по големина — уточни тя.

— Значи ни познавате?

Още една от немирните й дяволити усмивки.

— Може би.

— Е, аз определено знам всичко за вас.

— Наистина ли?

— О, да — отговорих, опитвайки се да не обръщам внимание на сарказма. — „Майкро хелп“. Производители на Uninstaller 4. Най-сигурният, най-лесният начин да освободите пространство на диска. Проектиран специално за Windows 3.1 и NT 4.0, Uninstaller 4 е най-добрият приятел на вашия хард диск. Изтрива ненужните файлове и приложения, които заемат ценно пространство на диска.

— Много впечатляващо — одобри Лизи.

— Всъщност — продължих аз — Uninstaller 4 е по-сигурен от всяко друго почистващо устройство за Windows. По-точен от приложения към програмата деинстолър. И по-бърз от…

— Е, наистина сте прочел рекламната ни брошура.

— Част от работата ми. А друга част от нея е да ви убедя да рекламирате в „Компютърен свят“.

— Но PC Globe е най-големият играч на пазара — и ние винаги сме поддържали връзки с тях.

— Знаете ли, Лизи, проблемът с главните играчи е, че винаги са убедени, че са единствените; че не дължат на клиента и най-малко уважение.

— Само уважение?

— И, естествено, отстъпка.

— Каква отстъпка?

— Да кажем така, най-високата ни ставка за цяла страница, в средата на списанието, е тридесет и пет. Но за нов клиент като „Майкро хелп“ ние сме в състояние да отстъпим на…

— Трийсет — довърши тя.

— Бих искал, но не мога да отсека двайсет процента от…

— Трийсет и едно и пет.

— Това все пак са десет процента. Тридесет и две и пет от друга страна…

— Продадено.

— Какво? — попитах стъписан аз.

— Продадено — повтори тя.

— Какво е продадено? — изпелтечих аз.

— Рекламата на „Майкро хелп“. Цяла страница. В юлския ви брой, ако това е възможно…

— Лично ви уверявам, че ще излезе тогава.

— Добре. Само едно нещо: макар че не гоним първа позиция, ако ни заровите край класификациите, няма да разговаряме повече.

— Това няма да стане.

— Радвам се да го чуя.

— Защото, ъъъ… е, ще бъде чудесно да си поговорим пак.

— Така ли? — каза тя, избегна погледа ми и се захвана да оправя брошурите.

— Да. Ако, вие, ъъъ, сте заинтересована…

— Може би — каза тя и ми подаде картичката си, преди да се заеме отново с подреждането на щанда.

— Мосман & Кийтинг пъблик рилейшънс — прочетох на глас аз, изучавайки името на компанията върху картичката й. — Каква е връзката ви с „Майкро хелп“?

— Аз съм техен PR представител^[2].

— Ами кой се занимава с рекламата?

— Брус Харисън от Огилви & Матер. Но той винаги одобрява всяко предложение за реклама, което аз му направя. Разбира се, ако искате да разговаряте директно с него…

— Не, не, не съм предлагал…

— Искам да кажа, ако ви притеснява това, че търгувате с нископоставен представител…

— Обидих ви, нали?

Тя сви рамене.

— Ще го преживея.

— Съжалявам.

— Извинението е прието. Вие сте нов в тази игра, нали?

— Толкова ли си личи? — попитах аз.

— Правило номер едно: никога не преигравайте ръката си. Особено когато другата страна е дала сигнал, че е възприела приказките ви.

— Значи ще разговаряме пак?

Леко свиване на вежди.

— Може би.

През следващата седмица аз й се обаждах три пъти в офиса. Тя винаги беше на събрание. На четвъртия път благоволи да отговори.

— Вие сте от упоритите, нали? — каза тя, след като прие обаждането.

— А пък вие сте много добра в играта на недостъпност.

— О, ето на! Ако една жена не ви се обади веднага, това непременно трябва да е някаква игра, някакво флиртуване. Няма нищо общо с факта, че тя може да е претоварена с работа.

— Е, предполагам, че и дума не може да става за вечеря утре?

— Смятам, че мога да прекарам една вечер в слушане на търговските ви истории.

Е, ето какво наричам отношение — от типа, който на повечето момчета ще им се стори малко трудничък за овладяване. Но аз бях очарован от увереността на Лизи. Усетих, че зад флирта и предизвикателството тя беше сродна душа с надежда за приобщаване — човек, който също като мен се опитваше да си намери мястото в големия лош град, но при нея това не беше безрадостна проява на гола амбиция.

Ти приключваш. Аз влияя.

Помня момента, когато тя изрече тази фраза и потупа ръката ми с показалец. По време на първата ни вечеря заедно. Беше късно, чиниите бяха вдигнати, бяхме ударили по едно мартини и бутилка Зинфандел^[3] и тъкмо бяхме помолили келнера да ни донесе още две чаши вино, за да поддържаме действието на алкохола. Може би заради повечето пиячка или може би заради дискретното осветление тя ми се стори още по-сияйна от първия път когато се видяхме. Или може би беше заради факта, че откак седнахме заедно, два часа по-рано, нямаше и наносекунда затишие в разговора. Разбрах, че си паснахме. Не знам защо, но изведнъж вдигнах поглед и изтърсих:

— Знаеш ли, ще се оженя за теб.

След това тъпо откровение настъпи много дълго мълчание — по време на което аз наистина се молех подът под краката ми да се разтвори и да ме погълне целия. Но Лизи не изглеждаше ни най-малко объркана от пиянското ми предложение. Вместо това тя продължи да ме гали с пръст по главата, докато едва успяваше да сдържи смеха си. Накрая ме удостои с отнесена усмивка и каза:

— Ти наистина имаш да учиш много за продажбите.

— Съжалявам, съжалявам, съжалявам. Това беше най-глупавото изречение за всички времена на документираната история…

— Млъкни и ме целуни — прекъсна ме тя.

Много по-късно същата нощ, в малкото й апартаментче на Деветнадесета и Второ, тя се обърна към мен в леглото и каза:

— Нали виждаш, упоритостта дава резултат.

— Също и играта на недостъпност.

— Умно момче — разсмя се тя.

— Давам толкова, колкото получавам.

— Искаш да кажеш точно като мен.

— Стара ирландска поговорка: в това сме двама.

— О, така ли?

Прегърнах я и я придърпах към себе си.

— Така мисля.

Тя се сгуши в мен.

— Ще видим…

Четири години и половина след тази пиянска нощ заедно, и все още сме двамата в това. Не ме разбирайте погрешно — не съм един от онези самодоволни клоуни, които стават лирични, когато заговорят за своите перфектни взаимоотношения в семейството. Ние сме съвсем различни хора. Лизи има твърде черно-бял поглед към света — убеждение, че линията между правилното и погрешното е ясно определена. И макар че аз също се смятам за етичен, обикновено виждам как зад всяка ситуация се крият няколко гледни точки.

И макар да сме били неразделни след тази първа вечеря (оженихме се през деветдесет и четвърта), ние сме изживявали неизбежните пристъпи на разногласия… точно миналия месец си проправяхме път през един труден проход, който (ако бяхме позволили) можеше да ни погълне. Но кой брак не познава лоши времена? И в сърцето си знам, че сме заедно задълго, защото… Е, да го кажа така: думи като недей, не може или няма да позволя никога не са се разменяли помежду ни. Ние не се конкурираме професионално, нито пък си играем мозъчни игрички, за да изтъкнем нечие превъзходство. Всъщност ние се харесваме. Нещо по-показателно, все още имаме сили да се разсмиваме помежду си. Колко двойки могат да кажат това след почти пет години заедно?

Разбира се, имаме различия в мненията. Като например за Йан и Джина. Аз харесвам Джина и се забавлявам с Йан на малки дози. Разбира се, аз обичам да се закачам с него. Но докато Лизи се справя лесно с неговата игра на имена, аз усещам, че се състезавам с него. Може би защото в сърцето си съм впечатлен от факта, че той е посещавал училището на Джон Ф. Кенеди и наскоро написа дълъг портрет на Питър Дженкинс в Мирабела и като че ли познава всички важни личности в журналистическите и литературните среди в Ню Йорк.

Това е фундаментална разлика между Лизи и мен — тя не се прехласва пред всичко ефектно — онзи свят, който според Ню Йорк мегъзин ти диктува какво трябва да ядеш, да пиеш, да гледаш, да четеш или да обсъждаш. Разбира се, тя се стреми да бъде в течение — и върви по вътрешната столична писта, което е толкова съществена част от работата в пъблик рилейшънс. Но за разлика от мен тя никога не се страхува, че може да загуби силата си да убеждава. Нито пък има нужда да доказва положението си на тузар, като размахва постоянно златната си карта AMEX.

— Ние ще се погрижим за това — предложих аз, когато пристигна сметката.

Лизи стисна устни, но не каза нищо.

— Нед, това е цяло състояние — възрази Джина. — Нека поне я разделим.

Разтворих сгънатата на две сметка, която келнерът беше оставил пред мен. Триста и осемнадесет долара. У-ха!

— Вие ще черпите следващия път — казах аз, хвърляйки картата си Американ експрес върху малкия поднос, молейки се от все сърце да бъде приета (в началото на седмицата получих писмо от AMEX, в което те ме заплашваха с жестоки последствия, ако не си платя просрочената сметка).

— Трябва да кажа — обади се Джина, — че поне веднъж преувеличенията се оказаха верни. Тези оризови кейкове със свинското рагу наистина бяха удивителни.

— Поне не ни таксуваха за високо прехваления коефициент — допълни Лизи.

— Говорейки за това — обади се Йан, — вижте кой влиза точно сега.

Заедно с всички останали в голямата трапезария ние бързо извихме глави, за да наблюдаваме влизането на висок мъж със силно телосложение, току-що преминал петдесетте. Всичко у него излъчваше авторитетно спокойствие. Шест фута и четири инча, той се извисяваше над залата. Във властната му фигура нямаше и унция тлъстина. Лицето му бе с постоянен тен. Костюмът и ризата му приличаха на Савил Роу. Синьо-сивите му очи бяха ясни и сурови. Но онова, което наистина ме порази, бяха ръцете му. Огромни като мечешки лапи. Заграбващите всичко ръце на заграбващ всичко човек.

— Добре, добре — отбеляза Йан, — пристига Великият Мотиватор.

Великият Мотиватор. По-добре познат като Джак Балантайн. Човек, който навремето си беше наричан също Мистър Високи сгради и Великият Преден Защитник на Капитализма. Ако сте осведомени за събитията от последните двайсет години, вие несъмнено сте прочели цялата история на Джак Балантайн. Как израснал като син на работник в стоманодобивната промишленост в Харисбърг, Пенсилвания, в гимназията открил таланта си на футболист, спечелил пълна стипендия за Мичиганския държавен, станал най-известният колежки преден защитник в средата на шейсетте, после довел Далас каубойс до три супер купи по време на много успешната си професионална кариера.

Обаче Джак Балантайн не беше само първокласен преден защитник. Той беше и запален поклонник на външния блясък — човек, който кара със сто и петдесет мили по бързото платно. По време на десетилетието, прекарано с Каубойс, той си създаде репутация на пълен последовател на света на Плейбой. Поредица ферарита. Поредица гаджета — холивудски актриси. Поредица луксозни ергенски бърлоги в Ню Йорк, Холивуд, Вейл и Далас. Предразположение към неприятности — предизвикване на побоища в барове, изхвърляне с юмруци на любопитни журналисти, слухове за връзки с типове, чиито имена бяха добре познати на федералните агенции за разследване.

Всички очакваха Балантайн да приключи като архитипичен прецакан спортист — някой, който след оттеглянето си от НФЛ^[4], ще издуха по-голямата част от състоянието си за кокаин, алчни мадами и лоши инвестиции. Вместо това той изненада света с преместването си в Ню Йорк през седемдесет и пета, където стана търговец на недвижими имоти със собствен стил. Циниците се смееха — и предричаха, че той ще банкрутира за дванадесет месеца. Но Балантайн се оказа проницателен бизнесмен. Започвайки със серия малки недвижими придобивки във външните градчета, той постепенно се премести на манхатънския пазар, сключвайки серия знаменити сделки в началото на осемдесетте, които му гарантираха мултимилионерски начин на живот и статус на играч.

Но Балантайн, верен на себе си, не се задоволи с баналната роля на мултимилионер търговец. Той трябваше да се преобрази във Великия Строител — Мистър Насоки Сгради, който по времето на възхода на рейгъномиката удари свой собствен печат върху архитектурния облик на Манхатън. Големи сгради. Големи сделки. Два публично рекламирани брака. Два публично рекламирани развода. Човек, който се продаваше на публиката като Великия предприемач — патриот на своето време — Великият Преден Защитник на Капитализма.

Разбира се, носеха се безкрайни слухове, че по-голямата част от империята на Балантайн е построена върху пясък — че той постоянно е на ръба на финансовия колапс. Носеха се и слухове, че играе безотговорно в бизнеса — човек с гъвкаво чувство за скрупули.

И през деветдесет и първа най-накрая всичко тръгна наопаки. Една сделка с казино в Атлантик сити се провали. Строежът на огромна висока сграда в Батери парк сити надхвърли бюджета си. Корпоративният оборотен капитал на Балантайн пресъхна. Той остана с дълг от двеста милиона долара. Банкерите му решиха, че вече не си струва да се играе с него. Така че дръпнаха щепсела. Строителната империя на Балантайн се сгромоляса и изгоря.

Това беше падение, широко огласено в медиите. И публиката го хареса много. За много хора имаше някакво дълбоко удовлетворение да наблюдават поражението на едно такова извисяващо се олицетворение на самолюбието. В Америка може би боготворим успеха, но също така сме привлечени и от провала. Особено когато въпросният индивид е извършил греха на надменността. Гордостта върви преди падението. Особено в Ню Йорк.

Макар че бизнесът му бе притиснат до стената, Балантайн не беше доведен дотам, че да продава моливи пред Блумингдейл, тъй като успя да задържи много от значителните си лични авоари. Но след като обяви фалит, той се скри от погледа на обществото за около три години. Човекът, чието лице доминираше в нюйоркските медии, просто изчезна от поглед — понесоха се всякакви клюки за това как изпаднал в нервна криза и станал отшелник на някакъв неизвестен карибски остров.

Както се оказа, Балантайн използвал тези три години неуморно, за да се изправи на крака и да обмисли следващия си ход. Защото когато се появи отново в светлините на прожекторите през деветдесет и четвърта, това стана под маската на новооткрита личност. Мистър Високи Сгради се беше превърнал във Великия Мотиватор — и започна да печели много в преподавателското поприще, изнасяйки повдигащи духа, поучителни беседи за своята печеливша философия в живота, как тя му дала сили да преоткрие себе си, след като видял краха на империята си.

Започна да издава и книги за личното усъвършенстване. Вече беше написал три. Всички те станаха национални бестселъри. Носеха заглавия като Зоната на успеха и Завоеванието Ти. Бяха препълнени с футболни метафори и всички те разтръбяваха основния възглед за света на Балантайн: макар че умелият тактик може да стигне далеч по игрището, момчето, което удря най-силно, всъщност печели точка.

И така, изгубил благоговението, сега Балантайн отново стоеше твърдо в публичното пространство — появяваше се редовно на интервюта, пълнеше три хиляди местни зали за конференции, лицето му те гледаше от всяка книжарска витрина. Разбира се, сред столичния елит се носеха много подигравки относно завръщането му. Независимо от смесените мнения, ето го факта — човекът можеше да влезе в един от най-тузарските ресторанти като Патруун и да накара всички да замлъкнат. А това за мен беше истинска сила.

Балантайн пристигна с двама мъже в черни костюми. Единият носеше куфарче и изглежда беше личният асистент на Великия Мотиватор. Другият очевидно беше главорезът от охраната, очите му сканираха всеки посетител в ресторанта. Балантайн спря за кратко край масата на Едгар Бронфман — наследникът на Сийграм вече се беше изправил на крака и поздрави Балантайн като му подаде и двете си ръце.

— Виждаш ли онзи тип с куфарчето? — попита Йан. — Обзалагам се, че Балантайн ще го накара да ходи от маса на маса и да продава касетите му за мотивация.

— Йан, гласът ти — прошепна Джина.

— Че какво ще направи? Ще дойде тук и ще ми разкраси лицето?

Сякаш дочул репликата, мъжът с черния костюм приближи нашата маса. Йан побеля като платно. Но човекът не се интересуваше от него. Вместо това погледна към мен.

— Нед Алън? — попита той.

Аз кимнах бавно. Той беше някъде на моята възраст, с длетовидна брадичка. Бях сигурен, че съм виждал това лице някъде преди. Той протегна ръка.

— Джери Шуберт — представи се той. — Гимназията в Брунзуик, класът от осемдесет и трета.

— Исусе — възкликнах аз, изправих се и му стиснах ръката. — Исусе Христе! Не мога да повярвам.

— Светът е малък. От колко време си в града?

— Откак завърших колежа. А ти?

— Също. През последните три години съм личен асистент на мистър Балантайн.

— Добре се справяш.

Забелязвайки ръката на Лизи върху облегалката на стола ми, той я погледна и кимна с одобрение.

— И ти.

— Съжалявам. Съпругата ми Лизи.

Лизи се усмихна едва-едва.

— Йан и Джина Дийн.

— Чакай, вие ли сте онзи тип, който води колоната в Нюз!

Йан изглеждаше малко изнервен.

— Да, аз съм.

— Мистър Балантайн наистина оценява бележката, която направихте за него миналата седмица.

Йан избегна недружелюбния поглед на Джери.

— Това беше просто шега.

— Интересно чувство за хумор имате, мистър Дийн. — Лицето му грейна. — Но мистър Балантайн знае как да приема шегите.

Погледна към шефа си. Балантайн тъкмо се отдалечаваше от масата на Бронфман и бодигардът правеше дискретни движения с глава, даваше му да разбере, че трябва да отиде там веднага.

— Слушай, трябва да вървя — каза той, бръкна в горния джоб на сакото си и ми подаде картичката си.

— Ще бъде страхотно да се видим. Да поговорим за Мейн.

— Още ли играеш хокей? — попитах аз, подавайки му една от моите визитки.

— Само в мечтите си. — Погледна картичката ми. — Директор Териториални продажби. Впечатляващо. Слушай, беше ми приятно, че ви видях — даже вас, мистър Дийн. Ще ми се обадиш, нали?

— Добре — казах аз.

— Сериозно говоря.

Когато се отдалечи, Джина отбеляза:

— Е, впечатлена съм.

— Какво, по дяволите, си казал за Балантайн в колонката си? — попитах Йан.

— Просто си направих една малка шегичка за новата книга на Балантайн. Писах, че е пълна със страхотни напътствия как да банкрутираш, но все пак да задържиш яхтата си.

— По смешка на минута, това е моят съпруг — поясни Джина.

— По дяволите, това беше самата истина — настоя Йан. — Бизнесът на Балантайн се строполи като падането на Рим, а той продължи да си живее като Доналд Тръмп. И сега отново възкръсна от мъртвите. Този човек е толкова неразрушим, че пред него Разпутин прилича на мушица.

— Ти добре ли познаваше този Джери в гимназията? — попита Лизи.

— Бяхме в един клас, във втори курс се шляехме заедно, но после Джери стана страхотен играч в отбора по хокей и се превърна в част от тълпата на спортистите.

Ако Йан го нямаше на масата, щях да спомена и факта, че освен като убиец на леда Джери Шуберт имаше и безславна репутация в гимназията в Брунзуик. Защото през последната си година той беше замесен в малък местен скандал, когато беше обвинен (заедно с още двама играчи), че е продал много важен мач в щатския шампионат. Тръгнаха слухове, че е свързан с местни букмейкъри, които заложили много на мача, но полицейското разследване не откри убедителни доказателства и най-накрая той беше реабилитиран. Това беше стара история — но за продавач на клюки като Йан не съществуваше такова нещо като стара история. Щеше да отпечата историята още на следващия ден (Из града се говори, че личният асистент на Джак Балантайн може би някога е бил замесен в хазартен скандал в едно малко градче…) И аз щях да бъда обвинен справедливо, че ръся мръсотии за един стар приятел. Така че не казах нищо друго освен:

— В един местен вестник прочетох, че след колежа Джери се опитал да влезе в НХЛ^[5]. Явно не е успял.

— Е, и сега носи куфарчето на Великия Мотиватор — допълни Йан.

— Знаеш ли какво обичам у теб, скъпи? — погледна го загрижено Джина. — Твоята сърдечна, всеобхватна любов към човечеството.

— Как можеш да очакваш хуманност от един журналист? — вметнах аз, усмихвайки се бързо на Йан.

— Нед е прав — отговори Йан. — То е все едно да очакваш изтънченост от продавач.

Успях да се разсмея глухо. Копелето отново спечели последната дума.

 

 

В таксито на връщане към нашия апартамент Лизи каза:

— Наистина ми се иска да престанеш да се опитваш да се състезаваш постоянно с Йан.

— Това беше просто шегичка.

— За него — да. Но за теб е сериозно.

— Не, не е…

— Нед, както съм ти казвала много пъти, ти не трябва да се състезаваш с никого или пък постоянно да доказваш, че си победител. Ти си победител.

— Не се опитвам да доказвам нищо.

— Тогава защо взе чека тази вечер?

— Не се тревожи за цената на вечерята…

— Тревожа се за цената на вечерята. Ние сме невероятно разточителни.

— Не, не сме.

— Шейсет бона на червено не е ли разточителност?

— След две седмици ще пристигне чекът за премията ми и отново ще влезем в крак.

— Докато не започнеш да харчиш отново.

— Е, ще престана да харча — уверих я аз.

— Не, няма. Защото ти имаш нужда да харчиш. Това винаги ти дава усещане, че си над нещата.

Трябваше да приключа този разговор бързо.

— Харченето е забавно — отбелязах аз. — Особено с теб.

Тя взе лицето ми в ръцете си и се усмихна иронично.

— Ето на това му викам романтично измъкване.

Апартаментът ни се намираше на Двадесета улица, между Пето и Шесто, тъй нареченият квартал Флетирън — по-добре познат като Сохо Нуово, ако вярвате на онова, което четете в списание Ню Йорк. Нови просторни апартаменти. Нови ресторанти и барове. Луксозни магазини (Емпорио Армани, Пол Смит, даже de rigeur^[6], предни постове на Гап, Дж. Крю и Банана рипъблик.) Нашата мансарда с една спалня (подове от бял паркет, прозорци от пода до тавана, кухня — произведение на изкуството) ни струваше две хиляди и двеста долара на месец — със заплахата от страна на хазяина за петнадесет процента увеличение след изтичане на договора през февруари. Бях израснал във верига от временни жилища и тайно се ужасявах, че в тези дни това беше цената да притежаваш своя малка ниша в Манхатън.

Лампичката на телефонния секретар мигаше. Натиснах бутона и чух гласа на Айвън Долински. Беше добавил покритие от убита увереност в гласа си, но тя не можеше да скрие несигурността и вълнението — аурата на разклатените ценности — която отдавна се бе превърнала в негова отличителна черта.

— Шефе, Айвън е тук. Виж какво, съжалявам, наистина съжалявам, че ти се обаждам вкъщи. Щях да звънна на клетъчния ти телефон, но тогава си помислих, хей, човекът си има собствен живот, нали така? Не е нужно да го чувам на живо толкова късно вечерта. Ето защо реших да опитам на домашния. Всичко е страхотно, просто страхотно, истински страхотно е с това приложение на GBS. Приключвам утре следобед — след което, ще се чувствам като най-големия убиец на Запада. Но слушай, въпросът, по който те безпокоя у дома… чува се, че Чъки Зануси е направил незапланувано отклонение в Големия Ч…

Мамка му. Мамка му. Мамка му. В „Компютърен свят“ биеха барабаните на джунглата. И аз знаех кой ги бие най-шумно. Деби Суарес. Великата ракета. Голямата уста.

— … Както и да е, ти ме познаваш, мистър Нервна Възбуда, чашата още не е и наполовина празна, но това е и последната капка вода на света… Ето какво ме интересува: имаме проблем, а? Може би малък японски проблем? Не ме разбирай погрешно — Йокимура винаги е бил добър с мен. Но когато един японец иска да те прецака…

Натиснах паузата. Лизи ококори очи.

— Очарователно — отбеляза тя.

— Е, той е ветеран от Виетнам.

— Не бях разбрала, че във Виетнам сме се били с японците — каза Лизи, насочвайки се към спалнята. Включих отново машината.

— … Е, шефе, ако нямаш нищо против, обади ми се набързо като се прибереш довечера, само за да мога да спя спокойно и да не се тревожа, че могат да ми духнат под опашката. Звъни по всяко време. Няма значение колко е късно — само моля те звънни ми и ми помогни да успокоя тревогите си.

Страхотно. Просто страхотно. Да се разправям с Айвън Долински — който едно време беше моят продавач номер едно, за Бога — се бе превърнало в нещо като лудница. Обади ми се набързо, като се прибереш довечера, само за да мога да спя спокойно… Бедното копеле не беше спало спокойно повече от две години — откак единственото му дете, Нанси, почина от менингит. Тя беше бебе от епруветка — чудото (както я наричаше Айвън), което се роди след пет дълги години на опити да си имат дете. Фактът, че когато тя се роди той беше на четиридесет и шест (и че беше първо дете след два провалени брака), превърна раждането на Нанси в нещо още по-емоционално… а смъртта й донесе неописуема скръб. Няколко месеца след като я изгубиха, бракът му се превърна в история. Концентрацията му се разстрои. Той започна да пропуска срещи. И престана да приключва сделки.

Преди година Чък искаше да го уволни след загубата на основен Техуърлд M.P.I., който буквално ни беше вързан в кърпа (докато Айвън не пропусна четири последователни срещи с техния медиен шеф). Но аз уредих успешно случая му с Чък, после накарах Айвън да отиде при психолог и започнах да го подхранвам с лесни сделки, за да му върна постепенно способността да продава. И през последните няколко месеца той отново започна да върши работа — до такава степен, че му се доверих и му дадох голямото приложение на GBS. Но на това момче постоянно му трябваха нежност, любов и грижи. И имаше този злополучен навик да ти надува ушите когато се обади — делово бизнес обаждане се превръщаше в двадесетминутен монолог. Ето защо не ми се щеше да му се обаждам тази вечер. Отидох до компютъра си (който държахме в малката домашна офис ниша, съседна на кухнята) и натраках една бърза електронна поща, кратка и успокоителна.

„Айвън,

Няма нужда да си губиш съня заради дреболии. При мен няма такова нещо. Защото нищо — повтарям, нищо — зловещо не се носи във въздуха. Утре уреди нещата с GBS. И си направи една услуга: Успокой се.

Нед“

Прочетох съобщението отново и си помислих: Исусе, как ми се иска да повярвам на собствените си глупости. После натиснах Изпрати веднага и си легнах.

Лизи вече се беше сгушила в ъгълчето си и четеше Венити феър. Тя остави списанието и ме погледна.

— Защо не ми каза за пътуването на Чък Зануси до Чикаго? — попита тя.

— Не е ставало дума за това — отговорих.

— Става нещо голямо, а?

— Не и такова, за което да знам.

— Тогава защо Айвън звъни тук и звучи така, сякаш има нужда от бавачка?

— Защото той има нужда от бавачка, постоянно.

— Ти би ми казал…

— Какво?

— Ако ставаше нещо в работата.

Не, честно, не бих. Защото съм възпитан с представата, че страхът или безпокойството са нещо, което не трябва да споделяш с най-близките си. Както ми казваше баща ми: Никога не давай на някого да разбере, че след малко ще се насереш в гащите. Фактът, че ти си уплашен, ще разстрои семейството ти и ще достави адско удоволствие на враговете ти.

Вместо това трябва да задържиш страха вътре. Да не се вижда… и постепенно да го изхвърлиш от съзнанието си. Или поне такава беше теорията на татко — теория, която се опитвах да следвам постоянно. Което още повече усилваше болезненото нетърпение на жена ми — която, през много редките моменти на враждебност, ме обвиняваше, че отказвам да призная, че и аз мога да имам една-две уязвими кости в тялото си.

— Разбира се, че щях да ти кажа — избъбрих аз.

— Глупости.

— Не са глупости. Само…

— Не искаш да ме тревожиш.

— Точно така.

— Което означава, че има за какво да се тревожа.

— Няма нищо, за което да се тревожиш. Чък е бил извикан на събрание в Чикаго, това е всичко.

— Важно събрание?

— Аз не съм притеснен.

— Значи става нещо.

— Всичко, което знам на този етап, е: това е било просто едно събрание. А утре на закуска…

— О, така ли…

— Лизи.

— Чък те кани на закуска?

— Ние често закусваме заедно.

— Не, не е така.

— Добре де, права си. Това може би е първият път, не знам…

— Чък мрази да дава закуски.

— Откъде знаеш?

— Ти си ми казвал.

— Сигурно е така. Но, хей, това е просто една закуска, нали така?

— Наистина ми се иска да не си толкова дяволски потаен.

— Не съм потаен. Просто скромен.

— Ти си невъзможен, знаеш ли го?

Промъкнах се в леглото до нея.

— Но ти въпреки това ме обичаш.

— За нещастие, да.

Притеглих я към себе си. Тя веднага започна да се дърпа.

— Скъпи… не — каза тя.

Неловко мълчание. Нещо, чийто отговор знаех.

— Знам — едва прошепна тя. — Но лекарят каза, че могат да минат двадесет и един дни пред…

— Както и да е. Не се опитвам да те насилвам…

— Знам, че е така. И аз скоро ще го искам. Но само недей…

— Добре, добре — погалих я по косата аз. — Нямаме бърза работа. Но ти се чувстваш добре, ъъъ, за…?

— Да — категорично отговори тя.

Отново неловко мълчание. Мълчание, което беше трудно да се запълни с нещо. Напоследък това се случваше твърде често. И беше свързано само с едно: помятането на Лизи преди три седмици.

Бременността беше пълна случайност; механичен недостатък, причинен (както открихме по-късно) от микроскопична дупчица в мембраната на Лизи. И така, новината, че ще ставаме родители, ни удари като електричество от две хиляди волта. След началния шок Лизи беше доволна от новината. Но когато тестът за домашна диагностика на бременността се оцвети в светлорозово, аз пребледнях.

— Хайде, скъпи — каза Лизи, след като усети силното ми безпокойство. — Винаги сме знаели, че по-нататък ще искаме деца. Е, това просто е начинът природата да ни подскаже, че това по-нататък е дошло по-скоро, отколкото сме го очаквали.

— Природата няма нищо общо с това — уточних аз мрачно.

— Уплашен си от това, нали?

— Не уплашен — просто притеснен.

— Ти не искаш ли това дете? — попита тя, докосвайки неволно корема си.

— Разбира се, че го искам — излъгах. — Просто… е, сега не е точно най-подходящият момент, нали? Особено като се вземе предвид професионалното напрежение, на което и двамата сме подложени.

— Подходящият момент никога няма да дойде. Винаги ще има някакъв притискащ краен срок, ще върви някаква сделка. Такъв е животът. Добре, едно дете ще направи нещата малко по-сложни. Но то ще бъде и най-хубавото нещо, което ни се е случвало.

— Сигурен съм, че си права — смотолевих аз.

Тя дръпна ръката си и ме погледна загрижено.

— Бих искала да си по-щастлив от новината.

— И аз бих искал.

Да си говорим направо, аз никога не съм се чувствал добре при мисълта, че ще бъда родител. Всъщност това беше нещо, което се надявах да отлагам безкрайно. За мен идеята да имам деца винаги е била ужасяваща. Защото знам, че ще бъда баща, който ще живее в страх да не сгреши, който ще бъде напълно обсебен от благополучието на децата си. И защото си спомням онзи поглед на дълбоко отчаяние в очите на баща ми, когато той усети, че ме е провалил.

Както и да е, обмислих всичко, защо да създаваш ненужно объркване в живота си — особено когато, от професионална гледна точка, си уцелил правилния ход? Нещата за нас вървяха доста добре. Един ден щяхме да бъдем готови и за трети. Но само когато можехме да си позволим да дадем на детето най-доброто.

И така, паникьосах се. Слисването на Лизи във връзка с моето колебание беше очевидно. И макар да се опитвах да компенсирам с изключително внимание при сутрешните й неразположения, тя беше малко предпазлива. Такава си е тя Лизи — никой не може да я заблуди, винаги е въоръжена с изключително чувствителен уред за измерване на глупостите, който показва дали говоря онова, което мисля.

И така, след около осем седмици аз започнах да убеждавам себе си, че трябва да се успокоя и да приема новината. Лизи беше права — да имаме дете, щеше да бъде най-хубавото нещо, което ни се е случвало. Защото, в крайна сметка, тя беше най-хубавото нещо, което ми се беше случвало.

И после, един следобед, преди около три седмици, ми се обадиха в офиса. Беше Джина. Тонът й веднага ме разтревожи. Беше толкова контролиран, толкова равен.

— Нед — започна тя, — не искам да се паникьосваш, но…

Аз веднага се паникьосах.

— Какво е станало с Лизи?

— Лизи ще бъде добре. Но се наложи да я закараме в нюйоркската болница — започна да кърви силно…

Аз преглътнах.

— Бебето?

— Нед, наистина съжалявам…

Петнадесет минути по-късно бях в нюйоркската болница. Дежурната ми каза, че Лизи е пометнала и че била откарана в операционната.

— След като излезе, ще бъде доста слаба, да не споменаваме, че ще бъде и малко травматизирана, когато осъзнае загубата на бебето. Но бих казала, че помятането е било доста спонтанно — така че няма причина да не зачене отново.

Чак след три часа ми позволиха да я видя. Беше завита в леглото, закачена на система, лицето й беше пребледняло от силната загуба на кръв. Но онова, което ме порази веднага, бяха очите й. Те бяха почти безумни.

Седнах и стиснах здраво ръката й.

— Предполагам, че си облекчен — тихо рече тя.

Почувствах се така, сякаш ме бяха зашлевили по лицето.

— Знаеш, че не е вярно.

Тя изведнъж се наведе напред, отпусна глава на рамото ми и започна да ридае неудържимо. Държах я докато престане да плаче.

— Следващия път всичко ще бъде наред — смотолевих най-накрая.

— Не искам да говоря за това — прекъсна ме тя.

Така че за известно време оставихме въпроса настрани. На следващия ден, когато се върнах в болницата, за да я отведа у дома, аз направих грешката да симулирам бодряшки тон.

— Щом се оправиш, наистина трябва да опитаме пак.

Тя впери поглед в пода и не каза нищо. Разбрах намека й и повече не повдигнах въпроса за помятането. През първата седмица мъката й беше очевидна — както и желанието й да не обсъжда проблема с мен. Докато се опитваше да се справи със скръбта си, тя издигна временна стена помежду ни. И въпреки че уважавах нуждата й от това тъй наречено пространство, не преставах да се страхувам, не помежду ни се е отворила празнина — че за пръв път, откакто се срещнахме, в нея се надига чувство на съмнение към мен. Продължих да се самонаказвам заради това, че посрещнах новината за бременността й навъсено; че позволих на собствените си тревоги и съмнения да засенчат онова, което би трябвало да бъде най-страхотният момент помежду ни.

Но след тази първа седмица настроението й започна да се повдига и аз наблюдавах с облекчение как празнината помежду ни започва да се затваря. Аз вече не споменах за провалената бременност. Нито Лизи. До тази вечер. Когато над нас отново се спусна онова мълчание — като тъмен облак, довян от вятъра в зноен летен ден.

Но, хей — това вероятно е съвсем нормално след помятане. През повечето време никой от двама ни не е мълчалив. Все още сме адски щастливи заедно. Това е само фаза, нещо, което ще преодолеем с времето. С което имам предвид — скоро. Наистина скоро.

— Ще се опитам да поспя — каза Лизи и се обърна да ме целуне.

— Не се тревожи за нищо. Това е моя работа.

Тя изключи нощната си лампа, прегърна възглавницата и за секунди заспа непробудно. Аз се взирах в тавана, чакайки да пристигне сънят. И си казвах: Наистина няма за какво да се притесняваш. Защото ти си победител, нали? И само победителят може да отиде на вечеря.