Дъглас Кенеди
Убийствен бизнес (15)

8.

Джери Шуберт беше майстор на напрежението. След като хвърли тази малка бомба, предлагайки ми работа, той ме информира, че никога не говори за бизнес, преди да си изяде десерта. Това беше жестока, но умна стратегия; начин, по който Джери да прецени дали съм някой, който, когато е отчаян, преиграва ръката си, и веднага ще грабне разклатения пред него морков.

Аз определено бях отчаян, но все пак разбрах, че това е тест. След като бях прекарал по-голямата част от изминалия следобед, потопен в евангелията за самоусъвършенстването на Балантайн, си спомних няколко абзаца от Зоната на успеха, в които Великия Мотиватор показваше ясно, че приема отчаянието като слабост, основен грях в бизнеса.

„Никога не показвай на другия, че се бориш за изгубена кауза. Приеми, че това е безнадеждна ситуация: остават само двайсет секунди в четвъртата четвърт, това е третият даун и ти си назад с четиринадесет на десет на твоята тридесетярдова линия. Паникьосваш ли се, поддаваш ли се на страха? Само ако искаш да загубиш. Истинският победител е човекът, който поглежда страха и не премигва. Вместо това, той излиза от тази бъркотия, знаейки, че следващият пас, който хвърли, ще бъде тъч даун.“

Несъмнено Джери също приемаше тази философия. Така че аз не направих огромната грешка да се покажа свръхнапрегнат. Вместо това оставих на Джери да диктува дневния ред на разговора. Когато той спомена, че ще говорим открито за бизнес след като пристигне кафето, аз кимнах небрежно в знак на съгласие. И след три ястия и бутилка Клауди Бей Шардоне, ние прекарахме следващия час, увлечени в разговор за това как се е развил животът на двама ни. След като го снабдих със съкратеното издание на историята си от последните петнайсет години, Джери най-накрая се нави да ми разкаже някои ефектни подробности за живота си след гимназията в Брунзуик (макар че не спомена нищо за скандала с продадената игра, който по-късно беше изчистил от биографията си). След завършването той спечелил пълна хокейна стипендия за университета Сейнт Лоурънс, но не могъл да понесе схоластиката и използвал възможността да влезе в един канадски професионален отбор от ниските лиги в Алберта.

— По онова време бях само на двайсет и смятах, че съм хванал света за топките. Защото бях голяма работа — професионален хокеист. И макар че печелех само по триста и петдесет кинти седмично, аз се чувствах като Уейн Гретски. Следващата спирка — договор за милион долара в NHL.

Разбира се, договорът за милион долара (и придвижването нагоре в света на хокея от висшите лиги) никога не се превърнал в реалност. Вместо това Джери останал залепен в този никакъв отбор от Алберта, играел срещу дръвници пред тълпи от дръвници, в дървеняшки градчета като Саут Сейнт Пиер, Йелоунайф и Медисин Хет. Шест години се изпарили за миг. Оженил се за някаква журналистка от Алберта — а бракът им, според Джери, продължил около пет минути. Изведнъж станал на двайсет и шест. Сега му плащали огромната сума от шестстотин долара седмично, за да бъде главна мишена на тъпанари, кацнали върху кънки. Коленете му започнали да отслабват, а лекарят на отбора предрекъл големи ортопедични проблеми, ако Джери не се оттегли. Бързо.

И така, той се понесъл обратно през американската граница, приземявайки се в Детройт, където един бивш играч, когото познавал от ниските канадски лиги, сега въртял малка охранителна агенция.

— Бях закъсал сериозно, нямах диплома от колеж и никакви перспективи. Макар да не прегърнах с радост идеята да работя като наемен главорез на свободна практика в Мотаун^[1], парите не бяха лоши. А аз бях отчаян.

Около година Джери работил като бодигард на различни автомобилни администратори от средното ниво — типове, които живеели в страх да не бъдат очистени от някой съмнителен профсъюзен бос или страдали от обичайната параноична мания за отвличане. Понякога бил наеман да охранява някоя гостуваща важна клечка. Като Джак Балантайн — който през деветдесета прекарал десет дни в Детройт. Той проучвал някакъв потенциален сложен проект за търговски комплекс край Грос Пойнт и искал да бъде охраняван от някое местно момче, което познава района. Джери допаднал на Великия Преден Защитник на Капитализма (Мисля, че му хареса миналото ми на хокеист) и след около седмица му се обадил някой от организацията на Балантайн, информирайки го, че мистър Балантайн си търсел нов бодигард. Би ли му харесала работата?

— Озовах се в самолета за Ню Йорк секунди след като затворих телефона. Това беше преди седем години и никога не се обърнах назад. Защото мистър Балантайн върти бизнеса си на много проста основа — ако ти се грижиш за него, и той се грижи за теб. Имам предвид, че даже след като цялата му империя за недвижими имоти беше притисната до стената, той все пак ме задържа на заплата. Знаеш ли защо? Защото, както ми каза тогава, Когато един преден защитник се опитва да вземе топката, той има нужда от най-добрия си заден защитник до себе си, за да бъде сигурен, че няма отново да бъде провален.

Балантайн знаел също, че професионалните аспирации на Джери се простират отвъд ролята му на бодигард. Така че когато решил да се преоткрие като гуру по самоусъвършенстването, той повишил Джери в ролята на посредник — позволил му да поддържа връзка с издателите, с литературния агент и с компанията, която организирала лекционните му пътувания.

— След като първата книга на мистър Балантайн Завоеванието Ти стана национален бестселър, той ми позволи да се занимавам с деловата страна. Искам да кажа, че първата книга се продаде за триста бона, втората за един милион и осемстотин милиона, третата — за два и половина милиона, а сега той получава по около петдесет бона за лекция. Само миналата година изнесе някъде около двеста мотивационни лекции — което води до една доста впечатляваща сума, не си ли съгласен?

Аз кимнах. Много пъти.

— Сега, разбира се, Великия Мотиватор е такава огромна индустрия, че трябваше да наема екип от трима координатори, които да се занимават с цялата тази организация на пътуванията. Което е добре за мен — защото, да ти кажа честно, бях започнал да се отегчавам от целия този бизнес със самоусъвършенстването. След като всичко се превърна в такъв успех, вече чувствахме нещо като бях там, направих го. И тъй като мистър Балантайн е човек, който не обича да стои на едно място — и винаги мисли за потенциално разрастване на бизнеса — той се съгласи, че е време да обмислим други предприемачески перспективи. И след като проучихме различните инвестиционни възможности, ние решихме да се впуснем в нещо доста рисковано — но и много примамливо.

Замълча, но само за миг.

— Чувал ли си някога за частните холдингови фондове, Нед?

Кафето току-що бе пристигнало на масата. Също и тирадата. Аз се поизправих в стола, за да съм сигурен, че изглеждам съсредоточен.

— Те не са ли като взаимните фондове? — попитах.

— Не точно. Взаимните фондове са много рестриктивна, консервативна форма на инвестиране. Те са онова, което мистър Балантайн нарича мисионерски училища във висшите финанси — защото макар и ефективни, те не са точно най-привлекателният начин да направиш финансов удар. Нали разбираш, взаимните фондове се регулират строго. Можеш да инвестираш само в изброените в списъка им компании, ограничен си в условията за инвестициите, които ти е позволено да правиш, и оперираш на един изключително претъпкан пазар. Знаеш ли, че американците инвестират четиринадесет милиарда долара месечно във взаимни фондове? И камарата от пари, привързана към тези фондове, е толкова голяма, че възвръщаемостта е точно такава, каквато може да ти предложи пазарът — най-много двайсет процента през наистина фантастична година. Което — ако обичаш да играеш на сигурно — вероятно ще те устрои.

Въздъхна бързо. И продължи:

— Но — когато стане дума за пари, както и за всичко друго в живота — Джак Балантайн определено не е от хората, които играят на сигурно. Нито пък аз. Ето защо решихме да заобиколим цялата тази работа с взаимните фондове. И тогава открихме това нещо, наречено частни холдингови фондове — което се оказа една съвсем различна спекулативна игра. И чудесна за някой с хазартен хъс.

Както го описа Джери, да управляваш частен холдингов фонд беше като да залагаш на някой съвсем неизвестен кон. Това представляваше схема за колективна инвестиция, в която група играчи купуваха акции във все още неустановени компании (или нерегистрирани на Фондовата борса) и които се нуждаеха от капитал, за да се разраснат.

— Същината на работата е следната — не спираше разясненията Джери. — Ние, като оператори на фонда, се обръщаме към финансови институции и богати хора, насърчавайки ги да инвестират в нашето холдингово партньорство. После издирваме нови инициативи, които разработват потенциално горещи продукти. Ако решим, че въпросният бизнес е вълнуваща инвестиция, ние използваме част от парите на фонда, за да купим дял в компанията. Когато тя излезе на пазара, ние вече притежаваме доста апетитно парче от акциите й. Ако изберем подходящата компания, печалбата от инвестицията може да бъде фантастична.

Погледна ме хитро.

— Ето например ние подкрепихме една малка софтуерна компания, която е разработила онзи нов, авангарден броусър^[2] за Интернет. В замяна на инвестиция от един милион сега ние притежаваме половината от акциите й. После няколко средни доставчици на мрежата решават да включат нов броусър в софтуера си. Изведнъж нашата малка Интернет броусър компания е гореща перспектива за инвестиране. След първоначалното публично наддаване тя изплува на Фондовата борса за трийсет милиона. Ние печелим петнадесет милиона срещу инвестицията си от един милион. И това е само началото на нашата печалба. Защото ако цените на акциите отидат по-нависоко, ние бихме могли да направим едно малко състояние.

На това място се намесих.

— С други думи, целта на упражнението е да забележите следващия Майкрософт докато все още е напъпваща, малка компания.

— Знаех си, че ще го схванеш бързо — кимна Джери. — Майкрософт е точно мечтаната инвестиция, която всеки частен холдингов фонд би искал да направи. Да кажем, че през седемдесетте години срещаш тези двама компютърни чудаци с имена Бил Гейтс и Пол Алън, които току-що са започнали да развиват онова странно нещо, наречено DOS, и спешно търсят капитали, за да се придвижват напред. И да кажем, че им подхвърлиш два милиона срещу петпроцентно участие в тяхната малка компания. Знаеш ли колко щеше да струва днес този дял, ако си задържал акциите?

— Неколкостотин милиона?

— Опитай с милиарди. Разбира се, да се натъкнем на някой нов Майкрософт е нашата крайна фантазия. Междувременно обаче ние търсим интригуващи малки компании, които биха могли да ни донесат начална печалба от петнайсет до двайсет процента когато излязат на пазара — и които биха могли, разбира се, да струват много повече, ако цената на акциите им продължи да расте.

— Това е хазартна инвестиция. Но ако говориш с който и да е фондов мениджър на Уолстрийт, той ще ти каже, че частните холдингови фондове са възможно най-горещата инвестиция. Има и много финансови институции, както и заможни хора, които желаят да дадат около десет от инвестиционните си фондове в ръцете на мениджъри от частни холдингови фондове. Защото всеки знае, че ако заложиш на правилната компания, печалбата ще бъде огромна.

С всяка изминала минута вълнението ми растеше. Това беше точно този тип професионална арена, в която винаги съм мечтал да вляза — арената на висшите финанси, едно царство, пред което продажното пространство в компютърно списание изглеждаше незначително, от ниска класа. Това щеше да бъде огромен скок в кариерата. Най-накрая щях да играя във висшите лиги.

Джери направи знак на сервитьора да ни налее още кафе, после каза:

— Сега сигурно си мислиш за нашия частен холдингов фонд и се чудиш как би могъл да се впишеш в общата му структура.

— Слушам те — подканих го.

— Фондът се нарича „Екскалибър“. Специализиран е изцяло в нови технологии. Работи от шест месеца. Понастоящем се състои от частни инвеститори, повечето от които в миналото са въртели бизнес с Джак Балантайн. Обаче при новата му известност като Великия Мотиватор името на Балантайн не се свързва директно с фонда. След като бизнесът му с недвижимо имущество беше опрян до стената, мистър Балантайн стана много чувствителен и не иска да се идентифицира с никакви форми на открита финансова спекулация, давайки по този начин на пресата повод да му се подиграва винаги когато това е възможно. И така — поради съвсем ясни обществени причини (и за да избегне всякакви конфликти с империята за самоусъвършенстване Балантайн) — фондът е автономна единица, регистрирана офшорно^[3] като холдингова компания, дъщерна на Балантайн индъстриз. Но, разбира се, IRS^[4] знаят за съществуването на фонда.

Джери въздъхна за нещо си.

— Говорейки официално, офшорните фондове не плащат данъци в Америка. Обаче IRS очакват всеки американец с офшорни интереси да се прояви като добър гражданин и да докладва за своето участие в подобен фонд. Което, разбира се, ние сме направили. Защото IRS могат да станат много гадни, ако открият, че ги мамиш. — Той сбърчи чело. — И защото ние сме такива добри граждани.

Досега фондът бил инвестирал само в една-единствена операция с информационни технологии в Източна Европа. Сега се нуждаели от нови инвестиционни възможности. И Джери ме искаше, за да използва широката ми мрежа от контакти в областта на информационните технологии и софтуера, чрез която да откривам таланти сред новопоявяващите се компании, които биха могли да се превърнат във вълнуващи инвестиции.

— Ти трябва да ни намериш онази група от чудаци, които работят в някакъв гараж в Пало Алто и наскоро са открили начин да утроят скоростта на чипа Пентиум. Или онази фирма от трима души в Спокейн, която е разработила нова, подобрена система за спешно възстановяване на софтуерните програми. И ако успееш както в продаването на фонда, така и в откриването на доходоносни нови компании, можеш да станеш едно доста заможно момче.

После ми каза каква ще е заплатата. Тъй като фондът все още бил много нов и нямал печалба, той можел да ми плаща само шейсет бона основна годишна заплата. Обаче щях да получавам и трипроцентово дялово участие във всички компании, които открия и в които фондът реши да инвестира.

— Помисли си за това. Да предположим, че ни убедиш да купим за два милиона петдесетпроцентно дялово участие в софтуерна компания в Спокейн. Тя изплува на борсата за четиридесет милиона. Това означава моментална печалба от двайсет милиона за нас и ти притежаваш три процента от акциите. С други думи, незабавни шестстотин хиляди. Намирай ни само по два такива победителя всяка година, и ще бъдеш, от финансова гледна точка, много добре устроен.

Не можех да повярвам на ушите си. Това не беше просто работа — това беше възможност, която потенциално можеше да преобрази целия ми професионален живот. Щях да мога да залича всичките си дългове, да събера малко капитал, да си възвърна малко от самоуважението. И в хода на всичко това да се надявам да си върна Лизи.

— Е, какво мислиш, Нед?

— Мисля, че това е точно работата, която винаги съм търсил.

— Добре, всичко в живота е свързано с улучване на подходящия момент. Защото от известно време аз душа наоколо за човек като теб, с твоя опит в продажбите и компютърния бизнес. И когато ми се обади вчера, не можех да не си помисля — ето какво се нарича синхрон.

— Само че има един малък организационен проблем — вметнах аз. — Ще трябва да се възползвам от свободното ти легло още няколко дни, докато си намеря нов апартамент.

— Защо да харчиш пари за ново жилище? Остани в мансардата колкото си искаш. Както ти казах вчера, аз рядко се задържам там.

Не можех да повярвам на късмета си. Да не се притеснявам за наема в близкото бъдеще, означаваше, че ще мога да си платя дълговете веднага.

— Между другото — каза Джери, — макар че оценявам жеста ти, наистина не е нужно да чистиш жилището — аз си имам жена, която идва два пъти седмично да го прави.

— Хей, трябва да правя нещо, за да успокоя чувството си за вина…

— Колкото се отнася до мен, ти не си навлек — ти си инвестиция. Някой, който ще ни спечели много пари.

— Точно това искам да направя — казах аз.

— Точно това ще направиш.

— Е, кога започвам? — попитах.

— След като поиграеш тенис с Джак Балантайн.

Най-напред си помислих, че Джери се шегува. Но той беше абсолютно сериозен.

— Казах на мистър Балантайн, че освен първокласен продавач, ти си и чудовище на корта. Знаеш ли какво отговори той? Е, преди да наемем това момче, нека да видим дали ще може да ми изрита задника на корта.

Изведнъж се изнервих.

— Имаш предвид, че работата зависи от това дали ще го бия, или не?

— Не — отговори Джери. — Работата зависи от това дали той ще хареса как играеш.

Опитах се да възразя, че наистина не съм във форма и вече не съм онзи убиец иззад базовата линия, който бях в гимназията. Но Джери просто сви рамене и каза, че Балантайн ме очаква в девет сутринта в тенис клуба в центъра и че ако искам работата, е най-добре да отида.

— Непременно ли трябва да бъде в този клуб? — попитах аз.

— Мистър Балантайн винаги играе там. Всъщност той е един от основателите.

— И аз бях член едно време.

— Но вече не си?

— Пропуснах да си платя членския внос.

Джери се усмихна с разбиране.

— Колко им дължиш?

— Това наистина няма значение…

— Колко, Нед?

— Осемнайсет стотачки — смънках аз и преглътнах смутено.

— Това е нищо — обяви Джери, бръкна в джоба си и извади доста голяма пачка пари.

— Джери, наистина не трябва да правиш това…

— Всичко, което правя — обясни той, отброявайки осемнадесет банкноти по сто долара, — е за да се уверя, че играта ти с мистър Балантайн утре ще мине без засечки. Така че върви там по-рано и направи всичко възможно ръководството на клуба да получи тези пари, преди да се появи мистър Балантайн. Не ни трябва някоя неприятна сцена.

— Как ще ти ги върна?

— От първото си дялово участие.

— Ами ако не получа работата?

— Ще я получиш. Само запомни едно нещо. Когато излезеш на корта с Балантайн, играй, за да спечелиш. Това е единствената игра, която той разбира.

 

 

Опитах се да запомня този съвет на следващата сутрин, докато се мотаех нервно във фоайето на тенис клуба, очаквайки нетърпеливо пристигането на Джак Балантайн. Както предложи Джери, аз пристигнах двайсет минути по-рано, за да оправя малкия проблем с просрочената ми годишна такса. Управителката на клуба — дребна, пълна жена над четиридесетте на име Зелда — не беше особено възхитена, когато влязох.

— А, мистър Алън — сухо изрече тя, — помислихме, че сте напуснал страната.

— Известно време бях извън града — излъгах, — но постоянно си мислех за вас.

И с тези думи й подадох плик, пълен с осемнадесет стодоларови банкноти.

— Това трябва да оправи нещата.

— По-добре късно отколкото никога — макар че се наложи да ви пращаме шест писма…

— Както казах, доста време ме нямаше. Но се извинявам…

— Вие разбирате, естествено, че тези пари просто изчистват просрочената ви такса от миналата година. Членството ви обаче все още си остава изтекло. Така че ако искате отново да играете тук, ще трябва да напишете нова молба.

— Добре, но днес съм гост.

— Предполагам, че човекът, с когото ще играете, е платежоспособен член на клуба? — попита тя с досаден сарказъм.

— Да, така е — чух глас отблизо.

Зелда вдигна поглед и беше изумена, когато видя пред себе си Джак Балантайн. Той стоеше точно зад мен, облечен в сив спортен костюм Ралф Лоурен, носеше жълто-кафява тенис чанта.

— Добро утро, Зелда — поздрави Балантайн и й пусна една голяма бяла усмивка. Тя веднага стана сервилна.

— О, мистър Балантайн, колко мило да ви…

— Създаваш неприятности на госта ми, а, Зелда?

— Разбира се, че не, мистър Балантайн.

— На мен така ми се стори.

— Просто имаше малко объркване по един въпрос за старо членство.

— Но сега всичко е уредено, нали? И няма да се наложи моят приятел да подава нова молба, нали така?

— Разбира се, че няма, мистър Балантайн. Веднага ще го възстановим. Много ви се извинявам, мистър Алън…

— Извинението е прието — резолира Балантайн вместо мен. После ме потупа по рамото и каза: — Хайде, момче.

И аз го последвах към съблекалнята.

Щом се отдалечихме достатъчно, Балантайн се обърна към мен и ме попита:

— Властта не е ли майтап? — После протегна ръка. — Приятно ми е да се запознаем, Нед.

— Мистър Балантайн, наистина съжалявам, че трябваше да се намесите там…

— Защо, по дяволите, трябва да съжаляваш? Колко дължеше на клуба?

— Хиляда и осемстотин. Но аз ги платих…

— Значи можеш да играеш тенис с мен?

— Е, ъъъ, да.

— Хлапе, това едновременно е умно и тъпо. Умно, защото ти наистина ме впечатли. Но тъпо, защото никога, никога не трябва да ставаш раболепен или да целуваш задници за толкова тривиален дълг като осемнайсет стотачки. Не забравяй, ти разговаряш с човек, който преди пет години беше хлътнал с двеста милиона — така че за мен осемнайсет стотачки не са даже дребни пари. Сега си вкарай задника в тази съблекалня и после ела на корт четири. Часът ни започва да тече след три минути.

Аз се преоблякох и излязох на корта за две минути. Балантайн беше свалил костюма си и сега носеше безупречно бяла блуза Ралф Лоурен и също толкова бели тенис шорти. Застанал в средата на корта, той правеше някакви доста впечатляващи упражнения за разгряване и се наслаждаваше на факта, че всички от съседните кортове го забелязват.

— Тук насам, хлапе — извика Балантайн и ми направи знак да отида при него. — Джери ми каза, че си бил страхотен убиец на корта.

— Може би едно време. Сега съм просто среден.

— Никога не се наричай среден. Особено когато можеш да изритваш задници. Все още можеш да изритваш задници, нали, Нед?

— Ъъъ, да, предполагам.

Той ми подхвърли една топка.

— Добре, да видим как ще се опиташ да изриташ моя.

Само за пет минути ми стана дяволски ясно, че Джак Балантайн наистина играе, за да спечели. Тъй като не бях стъпвал на корта от няколко месеца — и тъй като бях някак си напрегнат, за да изляза в битка (въпреки неговото увещание да видим дали ще можеш да ми изриташ задника) — той спечели на нула и двата гейма, в които сервираше, и ме пресече по време на една напрегната игра, в която изравнява пет пъти.

Изведнъж той водеше три на нула и ме поглеждаше изпитателно през корта сякаш искаше да ми каже: Защо не опиташ да направиш нещо? Точно тогава аз изведнъж засилих играта си и започнах да го карам да тича за всяка точка. Балантайн беше класически залпов играч. Опитва се да те закове на корта още със сервиса. Ако това не успееше, той удряше навътре и тичаше към мрежата. За него една точка трябваше да бъде спечелена с няколко бързи наказателни изстрела. Като боксьор в тежка категория искаше набързо да свърши с теб. Но като повечето боксьори от тежка категория той започна да се колебае, когато беше принуден да влезе в продължителна битка. А аз му дадох тази продължителна битка — връщайки колкото може повече топки в далечните краища, принуждавайки го да тича по целия корт. Започнах да пречупвам и високата скорост на сервиса му — който, макар и изпълнен със зверска сила, нямаше нужното въртене или измамния ъгъл, който да го направи неспасяем. Това беше всичко в тениса на Балантайн — той беше силов и динамичен, но му липсваше финес. Като го карах да се движи постоянно, аз можех да се възползвам от двайсетте години разлика във възрастта ни.

Преди да се усети, аз пробих две негови сервирания, спечелих две мои и вече водех с четири на три. После дойде един напрегнат осми гейм, който Балантайн успя да спечели с късметлийски удар по мрежата при четиридесет — тридесет. Но аз продължих силно напред, спечелвайки следващия гейм на нула. И тогава Балантайн загуби самообладание — направи два двойни фала и див удар нависоко, което ме доведе до три сет пойнта. Усещайки загубата, Балантайн нито веднъж не показа страх или загриженост. Той просто удряше силно, нави три последователни аса и изравни. Тогава аз направих един неволен лош бекхенд в мрежата и прецаках играта с лош залп, който отскочи извън очертанията на корта.

Сега резултатът беше пет на пет и знаех, че ще го оставя да спечели. Не че борбеният дух ме беше напуснал. По-скоро, след като успях от пасив три на нула да стигна до три сет пойнта, аз му бях показал, че съм боец. Но знаех също, че, след като Балантайн все още беше на корта, ще бъде стратегическа грешка изведнъж да го унищожа. Този човек не само беше единственото нещо, застанало между мен и безработицата. Имах нужда да му подаря победата — и, правейки това, да му покажа, че знам кой е шефът.

И благодарение на няколко неволни грешки и два повече от досадни двойни фала, Джак Балантайн ме би със седем на пет. Аз приближих към мрежата с протегната ръка. Но преди да я поеме, Балантайн ме изгледа строго.

— Защо продаде играта? — попита.

От острия му тон разбрах, че сега не е моментът да му пробутвам разни глупости като вие спечелихте честно. Така че го погледнах в очите и му казах:

— Защото наистина се нуждая от работата, която ми предлагате. И защото, както вие сам казвате в Зоната на успеха, има моменти, когато е от стратегическо предимство да загубиш една-две игри.

Балантайн си позволи една лека усмивка. После най-накрая ми стисна ръката и реши:

— Добре… смятам, че си нает.