Сали Боуман
Опасни сезони (9)

8.

След като Шарлот излезе, Линдзи в продължение на около час се опитваше да се занимава с нещо. Мъжете все още бяха в кабинета на Макс, чуваше гласовете им и подрънкването на телефоните. Чувстваше се излишна и безполезна. Джини все още я нямаше. Не можеше да си намери място. Разчисти кухнята, излезе навън и се разходи наоколо. Спря се до оградата с надеждата, че ще види Джини да се прибира. Искаше да я пресрещне и да се опита поне малко да я вразуми. Но от нея нямаше и следа, а и беше ужасно студено.

Прибра се, взе папката на Роуланд и се помъчи да съсредоточи вниманието си върху останалите изрезки от вестници, но съдържанието им й се стори лекомислено и далечно. За пореден път си даде сметка до каква степен ненавижда света на модата. Не самата работа, не длъжността си, а модните среди, атмосферата в тях, гадостите и капризите, безогледната и маниакална гонитба на новото. Едно младо момиче е мъртво, помисли си тя и припряно затвори папката. Редом с този факт, какво значение имаше модата? Абсолютно безсъдържателна сфера на дейност, отбеляза презрително Линдзи. А й бе посветила седемнайсет години от живота си. Тази мисъл я съкруши. Все пак, докато осигуряваше дом и издръжка на Том, имаше някакво оправдание да се занимава с това. Ала след година-две той щеше да влезе в университета и да напусне дома им. „Какво ще правя тогава — запита се, — ще продължавам ли да измервам живота си с ежегодните представяния на колекциите?“

Обзе я страх, последван веднага от чувство за безнадеждност. Знаеше, че не бива да се поддава на подобни настроения и че те са егоистични и неуместни в момента. Как се променяха нещата при съприкосновението със смъртта! Преди малко бе видяла Шарлот да се бори с внезапното прозрение за крехкостта на живота, на крепостите семейство и брак. Сега го почувства и тя. Спасението бе да се върши нещо. При все че я бяха изключили, можеше да бъде полезна. Щеше да направи сандвичи на Макс и Роуланд, да разходи кучетата. „Поддържай огъня в домашното огнище“, каза си кисело тя и тръгна към хола.

— Макс… — поде, но веднага млъкна. Вратата на кабинета беше открехната. Макс и Роуланд оживено обсъждаха нещо и тя спря, заслушана в разговора им.

— Забрави за това, Макс — казваше Роуланд, с хладен и сърдит глас. — Казах ти. Потърси пак Джон Лейн. Използвай Хъксли…

— Виж, не мога да се свържа с тях. Лейн не отговаря. Хъксли ще се обади в четири часа. Но той е чак в Норфък. Безсмислено е. Трябва ми човек тук, и то веднага.

— Тогава нека помислим за някой друг. И нека да бъде мъж, за Бога. Женските истерии ми дойдоха до гуша. Първо Линдзи, сега пък тя.

— Помисли върху това, Роуланд. Реагираш пресилено. Защо? Слушай, тя отиде да се разходи. Може би така ще има време да размисли…

— Тя мисли ли изобщо? Не виждам никакви признаци. Никоя от двете не мисли, Макс. Те просто престават да се владеят, изпадат в ярост и превръщат всяко нещо в личен конфликт. Голяма досада са.

— Добре, добре. Бих могъл да опитам с Ник, предполагам.

— Обади му се веднага. Ако не ни огрее — край, Макс. Сам ще ида до онази проклета плевня. Полицията няма да държи битниците тук до безкрайност. Губим време.

— Ти се обади на Ландис. По другата линия. Виж дали няма нещо ново — може да са получили сведения за колата, с която е заминала. После се обади пак в отдел „Новини“. О, и кажи на Ландис, че ни трябва снимка на Мина, от последно време…

Възцари се мълчание, после се чу шум от набиране. Оскърбена и ядосана, Линдзи си тръгна. Върна се в кухнята и се зае да прави сандвичи. След около петнайсет минути се чуха забързани стъпки. Вратата рязко се отвори и на прага й се появи Джини.

Линдзи я зяпна слисано. Тя изглеждаше преобразена. Студеният въздух бе зачервил бузите й, но имаше и още нещо — в кухнята сякаш бе влязла друга жена. Очите й проблясваха, на лицето й се четеше решителност; движеше се както преди, всяка линия на тялото й говореше за енергия и целенасоченост. Втрещена, Линдзи не можеше да откъсне поглед от нея. Промяната бе неочаквана и за момент тя изпита необяснима неловкост. Бе забравила колко красиво лице има Джини; бе забравила как стаята светва от нейната жизненост.

— Къде е Макс? — започна без предисловия Джини.

— Оттатък. С Роуланд. — Линдзи се поколеба. — Правят те на пух и прах, Джини, ако искаш да знаеш истината. Слушай…

— Пет пари не давам, разбра ли? Трябва да говоря с него. Ходих до онази плевня. Отидох да видя битниците…

— Значи си била там?

— Разбира се. И най-важното е, че те разговаряха с мен. Занесох им малко марихуана. Това свърши работа.

— Наркотик? Дала си им наркотик? Ами полицаите?

— Те гледаха на другата страна. Линдзи, това е разплащателно средство, нищо повече. Много полезно разплащателно средство. В Сараево го използвах непрекъснато. Плюс цигари. Плюс скоч. Макс…

Тъкмо когато произнасяше името му, Макс и Роуланд влязоха, продължавайки да спорят. И за четиримата в кухнята беше пределно ясно, че думата „кучка“, току-що произнесена от Роуланд, не се отнася за кучетата на Макс. Като видяха Джини, и двамата сконфузено млъкнаха. Тя отмина без внимание обидата и изражението на лицата им.

— Макс — поде тя, — ходих до плевнята и говорих с битниците. Мина Ландис снощи е била там и наистина си е тръгнала с някакъв мъж. Заминала е малко преди полунощ с открадната кола. Съвсем нов специален модел БМВ. Сребрист. Мъжът, който го е карал, се нарича Стар…

— Сребристо беемве? — Роуланд впери поглед в Макс. — Чух за тази кола. Продължавай.

— Никой не знае откъде е този Стар, нито къде живее. Никой не знае накъде са потеглили — може да са навсякъде. Стар обикаля. Миналата седмица е бил в Амстердам — или поне така е казал…

— Амстердам? — остро вметна Роуланд.

— Да. И се е върнал добре зареден. Марихуана. Амфетамини. Бетаблокери. И нещо ново, наречено „Бял гълъб“. Трябва да е било нещо специално, защото го е продавал на три пъти по-висока цена от останалата си стока. И много го е икономисвал. Имал е само няколко таблетки… — Тя замълча, почувствала внезапно появилото се напрежение.

— Аз ли казах нещо? Или може би съм пропуснала нещо?

— За момента това няма значение — побърза да я върне към главното Макс. — Какво още? Дадоха ли ти описание?

— На Стар ли? Да. Възраст двайсет — двайсет и пет години. Висок метър и осемдесет и осем — метър и деветдесет. Гладко избръснат. Черна коса, дълга до раменете. Тъмни очи, силни черти. Казват, че е изключително красив, поне жените твърдят така. Облича се като битник. Старо палто от туид, цялото му облекло е в черно и винаги носи червен шал. Може да е англичанин, американец или европеец. Никой не знае…

Всички мълчаха. Роуланд, който до този момент внимателно наблюдаваше Джини, хвърли поглед на Макс. Макс кимна.

— В такъв случай — заключи той — имаме следа, сериозна следа. Макс, ти звънни на Ландис. Аз ще се обадя в полицията. После тръгвам за Челтнам. Сутринта човек на име Мичъл съобщи за кражбата на тази кола. В полицията го разпитваха. Ако имам късмет, ще е още там…

Той тръгна към кабинета на Макс, но се обърна и погледна към Джини, сякаш му бе хрумнало нещо.

— Искаш ли да дойдеш?

— Да. Защо не? — отвърна тя, а в ъгъла Линдзи, незабелязана и забравена, въздъхна и се извърна.

 

 

Мичъл цял ден бе „помагал на следствието“. Такъв поне бе полицейският термин за враждебното мълчание, изпъстрено с изблици от несъдържащи информация ругатни. Това преливане от пусто в празно току-що бе приключило. Мичъл бе освободен за момента, но знаеше какво го очаква: нощ в евтин хотел, докато компанията за кредитни карти състави акта и му издаде нова; както и седмици непрекъснати разправии с полицията. Тази перспектива наистина много го изнервяше. Химическата реакция още замъгляваше мозъка му. Той напусна участъка в свирепо настроение, след което го връхлетяха онези двама журналисти. От тук нататък настроението му взе да се повишава. Русокосата репортерка си я биваше. Мъжът с нея му поръча уиски, а вниманието на пресата действаше като балсам на смачканото му самочувствие.

Мичъл гаврътна набързо първото уиски. На масата се появи второ и той вече посягаше към него, когато журналистът сложи голямата си ръка върху чашата.

Мичъл се взря в събеседниците си, опитвайки се да прецени колко струват. Мъжът, вероятно англичанин или ирландец, бе висок и със силно телосложение. Не се беше бръснал скоро. Имаше най-студените зелени очи, които бе виждал, и обещаваше неприятности. Американката, от друга страна, бе руса, малко слаба, но хубава. Устните й бяха удивително секси, а сивите й очи — мили и доверчиви. „Определено по-симпатичната от двамата, лесна за манипулиране“, помисли си той. Реши да игнорира мъжа и се обърна към нея.

— Хайде, оставете ме да си поема дъх. Чувствам се отвратително. Казах ви всичко, което знам.

Ръката върху чашата с уиски не помръдна. Жената въздъхна.

— О, по дяволите. А бях толкова сигурна, че ще можете да ни помогнете. Е, нищо. Роуланд, остави човека да изпие това уиски. Той толкова се старае да ни помогне.

— Така ли мислиш? Е, аз пък не вярвам и дума от онова, което ни каза. От край до край лъжи. Вариации на глупостите, които е пробутал преди това в полицията. Определено не заслужава второ уиски. Че и двойно отгоре на всичкото.

— О, стига, Роуланд. — Тя хвърли на Мичъл съучастнически поглед, сякаш се извиняваше за обвиненията на колегата си. — Не ни лъжете, нали? Не ви виня, че сте предпазлив. Във вашето положение и аз бих внимавала. Но в края на краищата, дори да сте купували, сигурна съм, че не е било нещо кой знае колко ужасно. Трева ли търсехте? Метедрин?

— За Бога, Джини — намеси се грубо мъжът. — Кога ще поумнееш? Той е гаден пласьор. Така мислят в полицията. Току-що ми го казаха.

Мичъл го зяпна с тревога. За него това бе новина, неприятна новина. Почувства, че започва да се поти. Обиколи с поглед бара, опитвайки да прочисти мозъка си от химическата мътилка.

— Слушайте — отново се обърна той към жената, — нека си изясним нещо. Може и да съм купувал — това бих го признал. Но не съм продавал, няма начин. И не знам нищо за онова мъртво момиче. Не съм го и виждал, мамка му. Това е самата истина, разбрахте ли?

Сквернословието беше грешка. В мига, в който му се изплъзна, чертите на мъжа се обтегнаха. Той се обърна към колежката си.

— По дяволите всичко това. Мога да си намеря и по-добри занимания. — Стана и, вземайки уискито със себе си, тръгна да си върви.

— Почакай, Роуланд. — Жената погледна съчувствено Мичъл. — Не му обръщайте внимание — леко понижи глас тя. — Аз ви вярвам. Знам, че не бихте излъгали за толкова сериозно нещо. В края на краищата онова нещастно момиче е мъртво.

Мичъл, комуто цял ден никой не бе вярвал, се изпълни с благодарност. Внезапно изпита неудържима потребност да се довери на тази жена.

— Слушайте — заговори той много бързо, приведен напред, — ще ви кажа следното: смъртта на момичето — сигурен съм, че той стои зад нея. И тя не е първата, на която е навредил. Миналата зима имаше една французойка — той наряза лицето й с бръснач. След това имаше друго момиче, холандка, богати родители, добро училище. Името й беше Анека. Ходеше с него известно време. Той… я пробутваше на когото му падне, ако схващате какво имам предвид. Уж му беше приятелка, но точно това правеше. Аз го питах за нея, вчера го питах. Мъртва е. Казвам ви, той е шибан маниак. Погледнете, погледнете тук… — Мичъл се наведе към светлината. — Вижте какво ми направи носа. Захапа ме, мамка му, изведнъж, без всякаква причина. Сега трябва да си направя изследване на кръвта. Като нищо съм хванал спин. Сигурно ще умра… Пред вас мога да го призная: вече не издържам. Не съм спал. Той ми даде онази дрога вчера, струва ми цели четирийсет лири. Каза, че била нова, наричаше я „Бял гълъб“… Бог знае какво беше това. Направо ми пръсна мозъка. Виждате ли ръцете ми? Още треперят. И лампите тук непрекъснато се движат нагоре-надолу…

Високият мъж се бе върнал и бе седнал до масата, но веднъж отприщил се, Мичъл сякаш не забелязваше това. Той не откъсваше поглед от жената, която го слушаше внимателно, с шокирано и загрижено изражение.

— Роуланд, моля те, позволи му да изпие това уиски — възнегодува тя. — Виждаш, че не се чувства добре. Нали ти казах, че той ще ни помогне…

Мъжът вдигна рамене и плъзна чашата през масата. Тя подаде на Мичъл пакетче чипс й сандвич. Изгладнял като вълк, той веднага се нахвърли върху тях. После двамата репортери проведоха кратък разговор на тих глас. Жената сякаш предлагаше нещо, мъжът сякаш не приемаше идеята й. Накрая тя повдигна рамене и отново се обърна към Мичъл.

— Слушайте, Роуланд е на мнение, че не бива да ви казвам това. Аз мисля, че не е прав. Става дума за следното: струва ми се, че знам кой е мъжът, когото описвате. Струва ми се, че е същият, когото се опитваме да спипаме…

— Остави това, Джини — обади се колегата й, но тя не му обърна внимание. Мичъл, който сега слушаше с изострено внимание, взе да се перчи.

— Сериозно? — подхвърли той. — В такъв случай определено мога да ви помогна. Тъй де, защо не? Не му дължа никакви услуги. Ако го тикнат в пандиза, всички ще се радваме…

Жената изглеждаше впечатлена, после като че я обзеха съмнения.

— Сигурен ли сте? — попита тя. — Не искам да ви излагам на никаква опасност…

— Мислите, че се боя от този тип? Няма начин. — Мичъл се наду още повече. — Тъй де, нали пазите информаторите си?

— Разбира се. Пълна анонимност. — Незнайно откъде, на масата се появи касетофон. Омаян от очите й, Мичъл не обърна внимание, когато тя включи на запис.

— Кажете ми — поде Джини, готова да запише всяка негова дума, — този ваш снабдител, снабдител ви е, нали? Стар ли се нарича?

Мичъл кимна. Наведе се напред и заразказва подробно и много бързо.

 

 

След час, вече по здрач, Джини чакаше в отстъпения им от Макс ленд роувър. Роуланд беше в полицейския участък и разговаряше със същия следовател, пред когото бе давал показания сутринта. Джини наблюдаваше хората, които се прибираха по домовете си с пълни торби покупки. Видя как Мичъл излезе от кръчмата и запреплита крака по пътя. След петнайсет минути Роуланд се върна.

— Още не са открили колата — осведоми я той, докато се настаняваше зад волана. Включи и форсира двигателя. — Предадох онова, което ни каза Мичъл, с най-големи подробности. — След кратко колебание я погледна и каза: — Ти се справи добре с Мичъл, наистина много добре.

Тя повдигна рамене.

— Свършихме добра рутинна работа. Нищо оригинално, изпитаните стари методи. Освен това улучихме подходящия момент. Жалко само, че не бе в състояние да ни каже повече. Истинското име на този Стар… — Поусмихна се. — Някакъв адрес. Това би ни помогнало. Нещо по-конкретно.

— Аз мога да проуча нещата около холандката. Анека. Баща й е търговец на диаманти. Току-що взех данните от полицията.

Тонът на Роуланд беше безизразен. Той бе вперил поглед през предното стъкло към паркинга.

— Какво още? — погледна го Джини. — Има и още нещо, нали?

— Приключили са с аутопсията. Преди час. Смъртта на Касандра е причинена от наркотик. Ще знаят точно какво е взела едва когато получат резултатите от токсиколожните изследвания.

— Кога ще стане това?

— Най-рано след три дни. Може да трае и много по-дълго.

Той освободи спирачката и включи на скорост. Излязоха на заден ход от паркинга и попаднаха в сложния лабиринт от еднопосочни улици. Магазините затваряха и движението бе натоварено. И двамата мълчаха. Най-сетне крайните квартали останаха зад тях и колата пое по спокойните селски шосета. Роуланд бе насочил цялото си внимание към пътя, който не му беше познат. Заради многобройните завои трябваше да се кара предпазливо в тъмното. Настилката пред него се спускаше и лъкатушеше. Минаваха през букова гора, клоните на дърветата се сплитаха над главите им и образуваха тунел. Той намали скоростта. Когато излязоха на по-права и по-открита отсечка, отново хвърли поглед към Джини. Тя бе мълчала през цялото време — необичайно за жена, помисли си.

Лицето й бе скрито от сребристия водопад на косите. В ленд роувъра беше студено и тя се бе сгушила в палтото, стиснала премръзналите си ръце на скута. Около врата й бе омотан тревистозелен вълнен шал. Роуланд бегло зърна над него бледата извивка на врата й. Косата й, по-дълга отпред и отстрани, отзад бе подстригана съвсем късо. Прическата й бе странна, небрежна, като на съвсем малко момче. По някаква причина го трогваше. Придаваше й уязвим вид, нещо, което не бе забелязал досега. Сякаш бе рязала косата си сама — и то с тъпа ножица.

Роуланд се питаше дали предположенията му са верни и ако е така, защо го е направила. Питаше се дали наистина е скъсала със знаменития Паскал Ламартин, както бе намекнал Макс. Питаше се дали мълчанието й означава, че отново се връща зад онази стъклена стена, като принцесата в неговата приказка.

Реши, че е време да каже нещо, да прояви инициатива.

— Така или иначе — поде той, — получихме солидна информация, по-точно ти я получи. Сега полицията би трябвало да открие Мина. Колата бие на очи. И хората бият на очи. Хубав мъж, облечен по този начин. Съвсем младо момиче с червена коса… Ако още са заедно, разбира се.

— О, мисля, че са заедно — отвърна тя. — Сигурна съм в това.

— Имаш ли някаква специална причина да мислиш така? — Той я погледна с любопитство. От стъклената стена нямаше и помен; тя бе отговорила съвсем нормално, със странна убеденост.

— Не. По-скоро интуиция. И онова, което каза Мичъл. Изглежда, това е обичайното поведение на въпросния Стар. Французойката от миналата зима е била заместена от Анека; сега Мина. Той ги поема и остава с тях. Известно време. Харесва млади момичета — а Мина явно изглежда по-млада от възрастта си. Според Шарлот прилича на дванайсетгодишна. Освен това…

— Продължавай.

— Като че ли го привличат богати деца. От очевидно добри семейства. После и националността: момичето, което е нарязал с бръснача, е било французойка; Анека е била холандка; Мина е американка. Може би му харесва да ги изтръгва от корена, да ги откъсва от дом и семейство. Може би това му вдъхва чувство за могъщество.

— Интересно. И?

— Това ме накара да се запитам колко далеч ще отведе Мина. Да не забравяме, че разполагат с десет часа преднина…

— Знам. Потеглили са в полунощ, с бърза кола. От тук до пристанищата на Ламанша има два-три часа път. Може да са потеглили през тунела, да са взели ферибот или кораб с въздушна възглавница…

— Те вървят ли нощем?

— Не знам. Полицията закъсня да провери тази възможност. Макс прави справки за разписанията. Сигурно има курсове рано сутрин. Не е изключено да са стигнали във Франция още преди изгрев.

— И тогава биха могли да отидат навсякъде. Например в Амстердам.

— Точно така. Или в Белгия, или в Италия, или във Франция, или в Германия. От друга страна, е възможно и изобщо да не са напускали Англия.

Джини потръпна. Загърна палтото по-плътно около себе си.

— Той е опасен — каза тя. — Това ме кара много да се боя за Мина.

— Определено е опасен — мрачно се съгласи Роуланд. — И онова, което пласира, също е опасно.

Разговорът замря. Роуланд намали скоростта, после отново превключи на по-висока.

— Виж, дължа ти извинение. Когато с Макс се прибрахме тази сутрин… Онова, което казах, че си злонамерена. Беше грубо от моя страна. Съжалявам, че ти говорих по този начин.

— Радвам се, че ми говори по този начин. Няма за какво да се извиняваш. Ти беше прав. Ако си бил рязък, аз си го заслужавах. — Замълча. — Всъщност аз съм тази, която трябва да се извини. Срамувам се от думите си. Срамувам се от поведението си. Това не те засяга, но бих искала да го знаеш.

Признанието бе направено с очевидно усилие и тих глас. След това Джини отново млъкна. Роуланд, който бе започнал да се изнервя от нейната въздържаност, се въоръжи с търпение.

— Също така исках да ти кажа — сковано продължи той, — че познавам работата ти. Винаги съм се възхищавал от твоите материали. Репортажите ти от Сараево бяха отлични.

— Благодаря. — Тя леко се дръпна. — Аз не говоря за Сараево. Превърнала съм го в свое правило.

— И похвали ли не приемаш? — малко остро попита Роуланд.

Тя се извърна към него, удостои го с дълъг, нетрепващ поглед, после отново се вторачи в пътя.

— Не — отвърна тихо. — Не и за Сараево. Не бих ги възприела като заслужени.

— Защо?

Роуланд отново я погледна. Тя не отговори веднага, мина му мисълта — злобната мисъл, както сам си призна — че може би си проси още комплименти. После забеляза блесналите в очите й сълзи, разбра, че подозренията му са долнопробни, и се засрами.

— Кажи ми — поде по-меко той. — Обясни ми. Бих искал да чуя.

— Написаното от мен не дава представа за истинското положение. — Лицето й бе обърнато на другата страна, но той усети внезапното й вълнение. — Онова, което видях там… съмнявам се, че съм отразила и хилядна част от него. Възможно е в подобни ситуации винаги да се получава така, но аз, колкото и глупаво да звучи, не бях го предвидила. Думи. Вече не вярвам особено в думите. Кога думите са променяли нещо?

— Може и да не е често, може и да не е за дълго… — Роуланд се поколеба. Чувстваше, че тя ще загуби всякакво уважение към него, ако отговорът му е повърхностен. — От друга страна — продължи бавно той, — какво се постига с мълчание? Точните думи, достоверното отразяване в пресата могат да предизвикат промяна.

— Перото е по-силно от меча? — Тя го погледна за миг. — Баща ми обичаше да повтаря този цитат. И едно време аз вярвах в него. Вече не вярвам.

— Срещал съм се с баща ти — рече Роуланд. — Във Вашингтон. Когато бях на работа там.

Това явно грабна вниманието й. Тя се обърна и го погледна, ръцете в скута й се стиснаха още по-здраво. Откъсвайки за момент очи от пътя, Роуланд забеляза на лицето й смущение.

— Преди колко време?

— Не беше скоро. Преди около седем години. Разменихме само няколко думи. В един бар, наречен „О’Брайън“ — много от журналистите в „Поуст“ го посещаваха.

— Да. Е, нищо чудно, че сте се срещнали в бар. Ако не в този, в някой друг. Той пие. Както положително знаеш.

Тонът й бе явно отбранителен. Роуланд продължи внимателно.

— Знам, да. Винаги ли е пиел?

— Той е алкохолик. Преди да стане алкохолик, беше пияница, от онези, дето твърдят, че могат да оставят пиенето всеки момент. Не знам точно кога е преминал границата между двете, ако изобщо е имало такава граница…

— Пиеше ли, когато беше малка?

— Не си спомням. Всъщност никога не съм живяла с него. До пет-шестгодишна възраст бях в Англия, при втората си майка.

С всяка секунда тя ставаше все по-неразговорлива. Роуланд усещаше как бариерите се спускат. Отново настъпи мълчание. След време ръцете в скута й се раздвижиха и тя промълви:

— Сега е в клиника в Аризона. На дванайсетстепенна програма. Бил е там и преди. Може пък този път да има резултат. Много ли беше пиян, когато го срещна? Надявам се… иска ми се да вярвам, че не е бил. Хората забравят. Имат толкова къса памет. Едно време… той беше добър журналист…

Роуланд долови молбата в гласа й, бе трогнат. Имаше бегъл спомен за знаменит мъж, някога удостояван с наградата „Пулицър“, който се бе превърнал в червендалест, възпълен, шумен харвардски грубиян. Беше закрилян от топяща се група новаци в професията. Малко преди Роуланд да си тръгне, се бе изправил със залитане, след което бе рухнал на пода.

— Не чак до там — меко отвърна той. — Не му личеше много…

— За Виетнам ли говореше? — Тя му отправи остър измъчен поглед.

— Защо?

— Просто това е една от фазите.

Роуланд усети мъката зад ироничния й тон и реши да излъже.

— Не, не, тази тема изобщо не беше засегната… — Стигна до кръстопът, намали скоростта и зави наляво. — Освен това, ако беше станало дума, щеше да ми е интересно. Чел съм книгата на баща ти за Виетнам. И бях възхитен от нея. Ранните му неща бяха много силни.

— О, радвам се, че мислиш така… — Роуланд за пръв път чу гласът й да се разведрява от неподправено задоволство.

После, презирайки се заради това, бързо вмъкна следващия въпрос. Както и очакваше, я свари неподготвена.

— И сигурно ти е повлиял? Влиянието на баща ти ли те отведе в Босна? Или влиянието на Ламартин?

— Исках баща ми да се гордее с мен. Когато бях малка, все си мислех, че ако стана… — Тя замълча, кършейки ръце в скута си, навела глава. — Може би, ако бях момче, син… щеше да е различно. Мъжете са тези, които водят войните и пишат по-добре за тях. Разбира се, имало е жени военни кореспонденти и са се справяли добре. Но не са много. — Възвръщайки самообладанието си, Джини се подвоуми и продължи сухо: — Тъй че сега не знам кое да виня за провала си — своя пол или характера си. Общо взето, мисля, че причината е в характера ми, а ти?

Роуланд не отвърна. Отговорът на Джини съдържаше няколко интересни за него аспекта, не на последно място решителното избягване дори на най-беглия намек за Паскал Ламартин. И защо считаше работата си в Босна за провал? С всяко излязло от устата й изречение той променяше мнението си за нея, ту в едната посока, ту в другата. Хареса му последният й въпрос и начинът, по който го бе задала. Сварил го бе неподготвен.

Намали скоростта, погледна я и внезапно отби на банкета. Спря и се обърна към нея.

— Може ли да те попитам нещо? Знаеш ли защо си тук?

— Моля? Тук, у Макс, за уикенда? — Тя го погледна несигурно. В лунната светлина чертите й се открояваха по-ясно. Отговори му с бегла усмивка: — Да, разбирам, Роуланд. Не съм глупачка. Тук съм, защото Макс и Шарлот ме съжаляват. Защото, предполагам, Линдзи им е досаждала с приказките си, че съм на ръба на нервен срив. Тук съм благодарение на тяхната любезност… за която не се отплащам особено добре, и…

— Вярна ли е диагнозата на Линдзи?

— За нервния срив ли? — Тя го погледна в очите, после се намръщи и се извърна. — Не. Струва ми се, че бях на крачка. По Коледа. Коледата ми не беше хубава. Сега съм по-добре. — Поколеба се, но продължи: — Междувременно, разбира се, се държах лошо, както сам изтъкна тази сутрин.

Нервирах хората. Нервирах и теб — много добре знам това. Усещам, когато го правя… — На лицето й отново се появи усмивка. — Знаеш ли какво казва Линдзи? Казва, че изтощавам съчувствието й.

Развеселен, Роуланд отвърна на усмивката й. Питаше се какво ли се е случило на Коледа, защото, въпреки нейните усилия да я прикрие с тона си, бе доловил болката в гласа й при споменаването на този празник.

— Тя, разбира се, е съвсем права. Държах се егоистично и егоцентрично. Но ще вляза в пътя… — Започваше да говори по-бързо; лицето й все още беше извърнато на другата страна. — Мисълта ми е, че трябва да работя, сега разбирам това. Когато се върнах от Босна, не можех да пиша. Отказах доста задачи.

— Така ли? Да, струва ми се, че Макс го е споменавал.

— Но докато говорехме с Мичъл, когато се качих до онази плевня… усетих, че историята ме завладява. Бях забравила това усещане, това чувство за цел и преследване на тази цел… Но сега ми се иска да открия Стар. И най-вече да открия Мина. Тъй че, ако мога да бъда полезна по някакъв начин, ако ти и Макс имате нужда от човек, който да разговаря с приятелките на Касандра и Мина, аз мога да се заема с това. Бих искала да се заема. Нали… съм тук в края на краищата…

Гласът й заглъхна. Роуланд разбра, че след като предложи услугите си, Джини започваше да губи увереност; явно очакваше той да възрази или да откаже. Самочувствието й бе сериозно накърнено от нещо — или от някого, помисли си той.

— Защо случаят те интересува толкова?

— Заради Мина. — Тя позволи на косата си да падне напред и да закрие лицето й. — Някога познавах момиче като нея.

— Така ли? И то ли постъпваше така неразумно?

— Възможно е. Но имаше повече късмет.

Тя потрепери, после сякаш за пръв път забеляза, че колата е престанала да се движи.

— Във всеки случай трябва да се прибираме. Защо спря?

— Исках да ти кажа защо си тук този уикенд. Не беше проява на милосърдие. Грешиш.

— Така ли? — Тя се обърна да го погледне.

— Тук си, защото помолих Макс да те покани. Аз го убедих да организира този уикенд. Исках да се запозная с теб. Искам да ми станеш сътрудничка.

— Наистина ли? — Лицето й поруменя. — Не разбирам. Не можеше ли да ми го предложиш по обичайния начин? Защо са всичките тези хитрини? О, разбирам… — Изражението й внезапно се промени. — Мислел си, че ще откажа? Или че Линдзи може да ме е настроила против теб?

— Минавало ми е през ума.

— Но не е само това, така ли? — Гледаше го внимателно. — Имало е и нещо повече. Искал си да ме прецениш, да видиш дали съм на ниво… Невротичката, която толкова досажда на всички…

— Не бих се изразил точно така. Ти си била военен кореспондент в една особено грозна война. Това очевидно е оставило отпечатък върху теб. Щях да те уважавам по-малко, ако преживяното не бе ти се отразило. Но трябваше да съм сигурен…

— Не се опитвай да бъдеш тактичен. Аз не държа особено на такта, а и ти, изглежда, не си от най-деликатните. Бих предпочела да бъдеш прям с мен… — Замълча. — О, разбирам. Започвам да разбирам. Съществува връзка между твоето журналистическо разследване и този случай, нали? Връзка, която не си предвиждал? Има нещо общо с дрогата, с „Белия гълъб“, с Амстердам. Ето защо сутринта с Макс реагирахте по този начин.

Джини спря. Възбудата и горчивата ирония, пробягнали по лицето й, изчезнаха.

— Както и да е — примирено изрече тя и се облегна назад.

Роуланд наблюдаваше чертите й в непостоянната лунна светлина.

— Би ли ми позволила да обясня? — поде най-сетне той.

— Сега? Тук?

— Май ще е по-добре да свършим с това, преди да сме се върнали у Макс. По-малко ще ни прекъсват, пък и няма да отнеме много време. Студено ли ти е?

— Малко.

— Ще оставя мотора да работи. И отоплението. — Той помълча, после угаси светлините. Почака, докато очите му свикнаха с полумрака и посочи ясно очертан от лунната светлина път нагоре през полята.

— Виждаш ли онзи път там? И той води до плевнята. Както се досещаш, историята не започва от тук. Не започва със смъртта на Касандра, нито дори с мъжа, наречен Стар. До днес аз дори не подозирах за съществуването му. Започва…

Той се поколеба. Съзнаваше, че за да бъде напълно искрен, би трябвало да й каже как за него историята е започнала още преди години, във Вашингтон, но нямаше намерение да разкрива душевните си терзания. В момента те бяха без значение.

— Започва в Амстердам. Миналата година…

 

 

— Миналата есен — поде Роуланд — работех върху поредица разследвания във връзка с наркотиците. Малко преди да дойда във вестника, ми беше посочена нова следа. Бях посъветван да огледам по-отблизо една сравнително малка база за производство на наркотици в Амстердам. До този момент главната ми грижа бяха хероинът и кокаинът, новите контрабандни канали, участието на руската мафия и прочее. Разследванията още продължават; тази история е една от нишките, които исках също да проследя. Разбираш ли, базата в Амстердам се е специализирала в разработването на нов наркотик — според някои това е наркотикът на бъдещето. Макар че и днес преуспява, в този наш славен нов свят…

При тези думи той я погледна, може би за да провери дали е схванала връзката. Сетне се навъси и продължи, вперил очи към полята навън. Разказът му, сбит и сух, заинтригува Джини; един-два пъти й се стори, че зад деловия му тон се прокрадват по-силни чувствата, спотаен гняв, строго контролиран от него.

— Базата в Амстердам — продължи Роуланд — е създадена от двама млади мъже. Единият е американец, подвизавал се години наред по периферията на наркотрафика, пласьор, а също и потребител. Другият, неговият партньор, е талантлив млад холандски химик. Двамата постигат известен успех с производството и продажбата на MDMA, известен като „Екстази“, както и на негови варианти. Миналата година обаче усещат, че пазарът на „Екстази“ залинява — тийнейджърите по клубовете, техните основни клиенти, започват да стават подозрителни. Има смъртни случаи, все повече младежи осъзнават, че „Екстази“ не е сексуалната панацея, за каквато са го приемали, пък и пазарът е залят от нечисти имитации, някои от които не са нищо повече от аспирин или тебешир. Но някои са смъртоносни. Модата играе съществена роля в тийнейджърския пазар на наркотици. Хлапаци, които не биха и докоснали спринцовка, които не биха рискували да си инжектират наркотик, на драго сърце гълтат таблетки или капсули. Но винаги се оглеждат за нещо ново, нещо, което предизвиква по-голяма еуфория, по-силна тръпка… На холандския химик му трябвал нов продукт… — Роуланд я погледна. — Този мъж има добър търговски нюх. Затова му е било ясно точно какво търси. Нещо, което по възможност да създава по-голяма зависимост от „Екстази“, нещо, което да предизвиква еуфория, след което да дава огромна енергия, като метедрина, и преди всичко да възбужда сексуално дори по-силно от „Екстази“, без да има неговите неприятни страни в това отношение…

— Значи сексуалното му въздействие не е еднозначно?

— Разбира се. В някои случаи увеличава желанието, но затруднява ерекцията на мъжа. В сексуално отношение всички твърди наркотици имат обратен ефект, кратък или дълготраен, и е излишно да казвам, че холандският химик много добре е знаел това. Знаел е също, че ако успее да създаде формула на продукт, който повишава половата мощ на мъжа, тя най-вероятно ще го направи богат. Много богат.

— И успял ли е? — попита Джини.

— Да, успял е — или поне така твърди. Помогнал му е фактът, че е намерил инвеститор, човек, готов да подкрепи неговите експерименти. Като се има предвид обемът на холандската операция, инвеститорът е бил щедър. Финансирал ги е с двеста и петдесет хиляди швейцарски франка, направо от цифрова сметка в Цюрих. Сумата е била връчена на партньора от Америка в амстердамския „Хилтън“ през април миналата година. След шест месеца холандският химик вече бе усъвършенствал своя продукт и бе готов да го пусне на пазара. Мисля, че се досещаш какво название му е дал…

— „Бял гълъб“?

— Да.

Последва кратко мълчание. Джини погледна с любопитство Роуланд.

— Информиран си много добре — отбеляза тя. — Кой ти подава тази информация?

— Имам свой човек в Американската агенция за борба с наркотиците. Холандският химик и неговият американски партньор са под наблюдение почти от година. Амстердам е основно звено в каналите за трафик на хероин и кокаин. Нищо чудно, че агенцията държи там свои оперативни работници.

— Да. — Джини го погледна несигурно, забелязала внезапната му въздържаност. — Но може би е малко странно, че дават толкова много информация на английски журналист.

— Работих няколко години във Вашингтон — рязко отбеляза той. — Там имам връзки, които датират от доста отдавна. — Замълча за момент, после продължи: — Ще се върна след малко към въпроса за финансирането и самоличността на инвеститора, ако разрешиш. А междувременно ето какво се случи миналата есен. Химикът бе създал новия си продукт, за който хранеше големи надежди. Следващият ход бе да се стартира захранването на клиентите, а това бе задача на американеца. Той започна по обичайния начин: снабди приятелите си из средите на рокмузикантите; пробута известно количество на своите хора в гей-клубовете, на познати фотографи и манекенки. Мълвата се разпространи бързо. Музикантите откриха, че могат да правят записи цял ден, цяла нощ и целия следващ ден. Манекенките пък установиха, че таблетките напълно ликвидират апетита им… Говореше се, че с „Белия гълъб“ се чувстваш уверен, щастлив и вдъхновен. Нямаш нужда от сън. От храна. Докато сексуалното желание, излишно е да го казвам, остава ненакърнено.

— Оправдаха ли се очакванията?

— Така се твърдеше. Според американеца „Белият гълъб“ предизвиквал ненаситно желание, а съответните изпълнения направо разтърсвали земята. Шест, седем, осем пъти на нощ — според него. Той, разбира се, е склонен към преувеличения. От друга страна, за два месеца утроиха цените, а клиентите продължаваха да правят пътека до вратата им. Тъй че, струва ми се, в твърденията му има известна истина…

Приключил сухото си изложение, Роуланд извърна глава. Джини въздъхна.

— Нищо чудно. Дрога, която прави хората стройни, щастливи и им гарантира успехи в леглото! Това покрива горе-долу всички потребности на човека от двайсетия век.

— Живеем в безбожен свят. — Роуланд, който никога не се бе чувствал особено пригоден за този свят, усети по тона й, че същото се отнася и за нея. Обърна се и я погледна. — Даваш си сметка за какви пари става дума, нали? След време „Белият гълъб“ ще бъде изкопиран, разбира се. Други производители ще си набавят дрогата, ще разгадаят формулата, ще я възпроизведат. Но това отнема време. Целта, към която се стремят сега холандецът и американецът, е да увеличат продукцията, и то бързо. Възнамеряват, пак според американеца, да направят своя удар за не повече от две години. По неговите сметки спокойно ще приберат пет милиона, след което е запланувал да се оттегли. Възможно е да го направи. Възможно е и Агенцията за борба с наркотиците, холандската полиция или собственото пристрастие към хероина да му попречат. Но нито той, нито холандският му партньор ще изгубят съня си, ако междувременно „Белите гълъби“ нанасят удари от съвсем различно естество. Ако питат тях, елементът на риск може само да увеличи търсенето на техния продукт. Изобщо не ги е грижа за невръстните Касандра Морли на този свят.

Замълча. Джини бе забелязала как гневът му расте с всяка казана дума, при все че го издаваха само очите.

— Докато не приключат токсиколожните изследвания, няма да знаем какво е причинило смъртта на Касандра — тихо каза тя. — Вярно, че снощи са я видели със Стар, а той е разполагал с „Бели гълъби“. Това може и да навежда на някои мисли, но не е доказателство. В най-добрия случай е само косвено доказателство. Докато Мичъл със сигурност е взел една таблетка. И остана жив, за да ни разкаже тази история.

— Съгласен съм. А колко е висок Мичъл? Метър и седемдесет? И при това доста закръглен. Бих казал, че тежи най-малко деветдесет килограма. Докато Касандра Морли беше слабичка, теглото й сигурно е било по-малко от половината на неговото. Може просто да е въпрос на килограми и дозировка. Може да е имало и други фактори: поети храна и вода, консумиран алкохол. — Той замълча за момент. — Аз също не желая да правя прибързани изводи. Но мисля, че разбираш защо се интересувам от тази история, защо исках да я разнищя още преди да се бе случило някое от последните събития.

— Да, разбирам.

Той се обърна с лице към нея.

— Джини, истинската журналистика може да помогне нещата да се променят. Макар промяната да е малка: да се предотврати смъртта на още някое хлапе като Касандра, да се затвори една лаборатория за наркотици, докато хиляди други остават непокътнати, да се попречи на хора като Стар да пласират стоката си, дори и за кратко време… все пак е промяна, и то към по-добро. Каквото и да си преживяла в Босна, колкото и да си загубила вяра в своята работа, сигурен съм, че го разбираш.

Дори и да не разбираше, убедеността, с която говореше Роуланд сега, я караше да му вярва. Той за пръв път позволяваше на чувствата си да излязат на повърхността. Разпалеността и идеализмът му за миг й напомниха за Паскал.

— Разбирам го — тихо отвърна тя.

— В такъв случай… — Той замълча, сякаш вземаше решението в момента. — В такъв случай нека работим заедно върху това, каквито бяха и първоначалните ми намерения.

Изненада я прямотата му, както и бързината, с която бе взето решението.

— Сигурен ли си? — Тя се взря изпитателно в него. — Би ли ми предложил да работя по това проучване снощи, или тази сутрин?

— Не.

— Но сега ми предлагаш.

— Да, предлагам ти.

— Тогава приемам. Искам да работя по този случай. Искам да започна още сега.

Стори й се, че отговорът й му хареса. Но той не направи никакъв коментар, само се обърна напред и запали двигателя.

— В такъв случай има още няколко неща, които трябва да знаеш.

— Като например кой ги е финансирал? Кой им е предложил четвърт милион швейцарски франка от кодирана банкова сметка в Цюрих?

— Да. — Той се усмихна и изкара колата на пътя.

— Кой? Някой, известен с връзките си в наркобизнеса?

— Не. Тъкмо напротив. Но е човек, за когото сигурно си чувала. Човек, чиято намеса доста ме озадачава…

— Кой е той?

— Един французин. — Роуланд взе на скорост острия завой. — Много богат и много влиятелен французин. Името му е Жан Лазар.

 

 

По пътя той й предаде останалата информация, кратко и ясно, както преди. Джини слушаше много внимателно, възхитена от неговата способност да съобщава нужните факти в правилна последователност, като същевременно се старае да бъде максимално обективен. Роуланд казваше онова, което знае със сигурност, и нищо повече. Привикнала да работи в обстановка, при която първата й задача почти винаги е била да отсее фактите от баласта на предположенията и догадките, да рови за истината, която често се оказва затрупана от пластове погрешно цитирани думи, несъстоятелни твърдения и умишлени преиначавания, тя му бе благодарна. За нейна изненада, Макгуайър се оказа педантично прецизен, а педантичната прецизност не бе качество, което би я отблъснало.

Той приключи с нужната информация едва когато стигнаха до алеята на Макс. Закара ленд роувъра зад къщата и го паркира в двора на конюшните.

— Преди да влезем… — обади се Джини. — Искам да съм сигурна, че съм разбрала правилно: парите са предадени от най-доверения сътрудник на Лазар.

— Да. Името му е Кристиан Бертран. Сорбоната. Бизнес институтът в Харвард. Човек с големи амбиции. Работи за Казарес и Лазар от четири години.

— И тази седмица се е върнал в Амстердам да вземе партида „Бели гълъби“? Шест таблетки? Защо толкова малко?

— Не знам. — Роуланд замълча. — Разбира се, както Линдзи не спира да ми напомня, следващата седмица е представянето на колекциите в Париж. Ревюто на „Казарес“ е в сряда. Може би „Белите гълъби“ са нужни на Лазар, за да издържи това ревю и приема след него. Американецът определено смята така… От друга страна, някак си не му подхожда. Лазар не е слабохарактерен. Предполага се, че има желязна воля и желязно самообладание…

— Искаш да кажеш, че според теб дрогата може да е предназначена за друг?

— Мислил съм за това. Струва ми се, че по-вероятният; кандидат е Мария Казарес. Носят се слухове за нейните настроения, за нейното здраве. Тя е възлова фигура в индустрия, възлизаща на милиарди франкове, в компания, от която, според слуховете, миналата година Лазар се опитал да се отърве. Ако той още е заинтересуван от продажбата, самата Казарес трябва да е на мястото си и да бъде видяна. От решително значение е тя наистина да се появи в края на своето шоу и да изглежда здрава. Ако не го стори, ако последните слухове за здравето и дизайнерските й способности наберат скорост, как ще се отрази това върху цената на компанията? Тя ще падне. Е, при положение, че малка партида „Бели гълъби“ помогне тя не само да се появи, но и да изглежда достатъчно уверена — разбираш ли?

— Да, разбирам.

— Във всеки случай — Роуланд посегна към ръчката на вратата, — на този етап това са само предположения. На първо време трябва да се концентрираме върху новата следа. Да открием Мина. Да открием Стар. Да разговаряме с приятелките на Мина и Касандра. Да разговаряме с родителите на момичето от Холандия…

— И с твоя човек от Агенцията за борба с наркотиците — побърза да вмъкне Джини. — Ако на мен се падне да отида до Амстердам, непременно трябва да говоря с него…

Джини почувства внезапното му смущение. Той остави вратата затворена. Известно време мълчаха и двамата, вятърът блъскаше колата.

— Не — каза накрая той. — Опасявам се, че това е невъзможно. Не е позволено.

Джини го погледна с изумление.

— Не е позволено ли? Защо? Роуланд, цялата ти информация идва от този източник. Трябва да говоря с него. Възникнаха нови събития… той може да знае нещо за Стар.

— Съжалявам. Няма да стане. Никой друг, освен мен не може да осъществява контакт с Агенцията за борба с наркотиците. Това са техни условия, не мои, и съм принуден да ги приема. За тях аз съм външен човек. Те имат уверенията ми, думата ми, че моите разследвания по никакъв начин няма да пречат на техните.

— Но аз няма да им преча. И друг път съм попадала в подобна ситуация. Знам си урока, Роуланд…

— Не.

— Точка, така ли? Не, и толкова? И очакваш да приема това?

— Ако искаш да работиш с мен, трябва да го приемеш.

Тонът му бе вежлив, но неотстъпчив. Джини, която се готвеше да продължи спора, реши да изчака. Щеше да поднови атаката в по-благоприятен момент. Отново вдигна очи към Роуланд; твърдият му, нетрепващ поглед беше смущаващ. Извърна очи към павирания двор. От покрива на една плевня излетя сова; Джини проследи размаха на белите й криле, после отвори вратата и излезе от колата.

Роуланд безмълвно я поведе през двора и градините. Когато стигнаха до стълбището, любезно й подаде ръка и й помогна да го изкачи. Въпреки студа ръката му беше топла. Джини му хвърли бърз поглед. Опитваше се да разбере дали мълчанието му е знак на недоволство, но лицето му беше абсолютно безизразно.

— Внимавай къде стъпваш, тук е заледено — каза той, когато тя се препъна на последното стъпало.

По плочите на терасата също имаше лед. Джини предпазливо запристъпя по тях, после спря и вдигна очи към осеяното със звезди небе.

— В Лондон звездите изобщо не се виждат вече — отбеляза тя. — Светлините на града ги затъмняват. Нали са великолепни? Преди разпознавах някои от съзвездията, но вече съм ги забравила. Орион…

— Онези звезди там.

— А Полярната звезда? Голямата мечка? — Тя изви глава назад и Роуланд, който в момента не гледаше към небето, отново вдигна очи.

Едно след друго й посочи всички съзвездия: Голямата и Малката мечка, Касиопея и накрая Полярната звезда, така полезна в мореплаването. Загледана в нея, Джини потръпна, а Роуланд с учтива загриженост я хвана подръка и я поведе по хлъзгавите плочи към вратата.

 

 

Когато чу пращенето на чакъла по алеята под колелата на ленд роувъра, Линдзи седеше на дивана в кухнята. Четеше приказка на Колин и Дани. В пижами и с халати, децата се гушеха сънливо от двете й страни. Макс бе в кабинета си и говореше по телефона, а Шарлот се бе качила горе да проконтролира къпането на Алекс и Бен. Линдзи затвори книгата. Беше осем часът. Роуланд и Джини бяха отсъствали няколко часа.

— В леглото, момчета — разпореди тя. — Задремали сте и двамата. Не, никакви възражения. Заминавайте.

Дани й лепна влажна целувка и двамата с Колин покорно излязоха, хванати за ръка. Линдзи стана и закрачи неспокойно из кухнята. Минаха десет минути. Какво правеха Джини и Роуланд, за Бога? Нима седяха и разговаряха в тъмното?

По време на следобедния чай Макс бе подхвърлил най-непринудено, че се питал дали Линдзи не би се съгласила да закара Роуланд до Лондон на другия ден. Той самият решил да замине много рано сутринта. Ако се заемела с работата по случая Касандра Морли, Джини щяла да остане ден-два, за да разговаря с приятелките на двете момичета. На Линдзи поведението му се струваше доста подозрително и скоро разбра причината: Макс се опасяваше, че идеята няма да се хареса на Роуланд Макгуайър.

— Защо не се върне с теб? — поинтересува се тя.

— Защото потеглям на съмване. Шарлот ще се разстрои, ако всички си тръгнат. Хайде, Линдзи. Ще издържиш компанията му няколко часа.

— О, добре. И без това имам да му казвам нещо.

— Така ли? — Макс изглеждаше заинтригуван.

— Да. Той ми даде да прегледам едно досие, не помниш ли? Досието на Лазар. Прочетох материалите и забелязах нещо странно. Аз…

— По дяволите. Телефонът звъни. Сигурно е от отдел „Новини“. Или е Ландис. Ще ми кажеш след това, Линдзи.

Макс изчезна от хоризонта. Появява се няколко пъти, докато тя четеше на синовете му, но не прояви желание да я разпитва повече. Линдзи трябваше да запази откритието за себе си — за голямо нейно разочарование. Помисли си мрачно, че Макс не се интересува от нищо, което тя има да му казва. Вероятно и Роуланд нямаше да се заинтересува. Забарабани нервно по кухненската маса. Петнайсет минути след пристигането на ленд роувъра най-сетне чу стъпки по терасата.

Роуланд и Джини влязоха заедно със струя студен нощен въздух. Линдзи ги наблюдаваше внимателно. Роуланд помагаше на Джини да свали палтото си. Каза нещо, което тя не чу, и Джини се усмихна.

— Срещнахте ли се с Мичъл? — поде Линдзи, решила да излезе от ролята си на невидима.

— Какво? — Сега Роуланд събличаше собствения си балтон. — О, да, срещнахме се. И се оказа много полезно. Къде е Макс?

— Та как мислиш, Роуланд? — намеси се Джини. — Един ден тук? Един ден би трябвало да е достатъчен. После мога да замина за Амстердам…

— Един ден определено трябва да е достатъчен. Съмнявам се съученичките им да знаят нещо, но не е изключено. Може да са чували за Стар, възможно е Касандра или Мина да са се срещали с него и преди…

Той замълча. Макс току-що бе влязъл в кухнята, размахвайки къс хартия. Изглеждаше възбуден, доколкото това изобщо бе възможно.

— Успех! — извика той. — Намерили са колата. Току-що ми се обадиха от полицията…

— Беемвето ли? Къде?

— На интересно място. — Погледите на Макс и Роуланд се срещнаха. — В Париж, би ли го повярвал?

— В Париж? Сигурни ли са?

— Потвърдено е. Изоставена е в района на Пантен, близо до предградията. Намерил я е обикновен полицай, преди около три часа…

Макс спря, телефонът бе започнал отново да звъни. Като чу, че Шарлот го вдигна, отново се обърна към Роуланд.

— Да, в Париж — продължи той. — И като се има предвид — предишната ти информация, избрал е интересно направление, не си ли съгласен?

Линдзи, примирена, че все още не я забелязват, наблюдаваше Роуланд с интерес. Той не отговори веднага, защото вниманието му бе приковано към Джини. Тя стоеше съвсем неподвижно, с ръце, замръзнали, както посягат да свалят зеления шал. Вслушваше се в далечния глас на Шарлот; очите й блестяха неестествено, а лицето й бе напрегнато и бледо. Щом чу стъпките на Шарлот горе, тя се раздвижи. Вече тичаше към кабинета на Макс, когато Шарлот се провикна от стълбите:

— Джини! Бързо, той се мъчи да се свърже от часове. Линията е ужасна, но все пак се чува. Джини, бързо, Паскал е!