Сали Боуман
Опасни сезони (22)

21.

„Сърдечните рани също заздравяват“, помисли си Джини, надигна се на лакът и се взря в лицето на Паскал. Той още спеше дълбоко. Беше рано, едва шест часът сутринта. Тъмната му коса бе разрошена и падаше над челото му. Сънят омекотяваше чертите му и тя започна да изброява едно по едно тези творения на природата, които толкова много обичаше: ето ги веждите, ето ги скулите, ето я устата. На лицето му падна слънчев лъч и той се размърда, но продължи да спи. Джини се надвеси над него, наблюдавайки го с ревниво задоволство. Чудеше се дали ако го целуне съвсем лекичко, ще се събуди.

Отказа се. Искаше тази сутрин да е съвършена и трябваше да се заеме с подготовката. Предпазливо стана от леглото, отиде до перилата и погледна надолу към тяхното прекрасно студио с разкошния северен прозорец. Покрай пердетата се процеждаше светлина.

От два дни бяха в Лондон. Още никой не знаеше, че са се върнали. Прави бяха да запазят пристигането си в тайна, мислеше си Джини. И без това този уикенд повечето им приятели щяха да са на кръщенето у Макс и Шарлот. Тя и Паскал бяха отсъствали толкова дълго, над три месеца, че така или иначе нямаше особена вероятност някой да ги потърси. Ала щяха да се опазят от натрапници най-много още няколко дни. Бяха сами и чувството беше опияняващо, като че ли целият град беше техен. Джини направи въодушевено движение с ръцете, сякаш искаше да притисне щастието към гърдите си. „Майски ден, мислеше си тя, хубав майски ден, в който слънцето ще грее безспир и лекият ветрец ще полюшва раззеленените клонки под арката на прозореца им. Майски ден, излекувано от болката сърце. Да, отсега нататък ги очакваше само щастие. Нов живот.“

Тихичко слезе по стъпалата в стаята на първия етаж и безшумно започна да разтребва. Този ден трябваше да е идеален. Изхвърли вчерашните вестници, подреди на спретната купчина книгите, които бе чела предишния ден, сгъна пуловера, който Паскал бе захвърлил снощи на пода. После импулсивно го тръсна да се разгъне и притисна лицето си в него; долови аромата на неговата кожа, на косата му и се почувства неизразимо щастлива. „Бях права; всичко, което предсказах, се сбъдна“. Сгъна отново пуловера и си каза, че макар понякога Роуланд Макгуайър все още да навестява сънищата й, вече се е излекувала от него. Тя и Паскал бяха близо, само на крачка от катастрофата, но се бяха спасили, бяха я избегнали.

Не им беше лесно; в Париж имаше моменти, когато и тя, и Паскал бяха на прага на отчаянието. Но нещо — Бог, добрият случай, упорството — им бе помогнало. И сега, днес, Джини си даваше сметка каква късметлийка е. Може и да не го бе заслужила, но съдбата й бе отредила щастие, бе я отрупала щедро с него.

Два пъти благословена, помисли си тя и направи пирует от радост. После облече пуловера над тънката си бяла нощница. Искаше да чувства Паскал до кожата си. Отиде в кухнята и, потънала в мечти, започна да приготвя подноса със закуската. Дали не трябваше да сложи на него и цвете? Тези дребни неща все пак бяха важни, защото искаше и двамата да запомнят този ден завинаги. Прекрасен поднос, прекрасна закуска и най-вече прекрасно начало. Прекрасен ден.

 

 

— Какъв ден само… — отбеляза някой, когато Роуланд отвори задната врата на къщата и излезе навън в свежата майска утрин.

Той спря с досада. Още нямаше седем, не бе очаквал някой друг да е станал, още по-малко пък да срещне някого в градината на Макс. На всичко отгоре акцентът и интонацията на този глас го изпълваха с лоши предчувствия. Огледа се наляво и надясно. Не се виждаше жива душа.

— Прекрасен — отвърна той с обезкуражаващ тон.

— Прекрасен ден за разходка — каза гласът, който сега идваше сякаш иззад един подкастрен тис. — Имате ли нещо против да дойда с вас?

Разбира се, че имаше. Имаше много против. Той ускори крачка в противоположната посока, зави покрай живия плет и тръгна по тунела от златен дъжд. И тъкмо се поздравяваше с успеха на маневрата си, когато до него изневиделица изникна Марков, смешната фигура на Марков.

— Каква чудесна идея — поде той с леко саркастичен тон, — разходка преди закуска в английска пролетна утрин. Да чувстваш вятъра в лицето си. Да бродиш из хълмовете или кротко да повървиш по пътеката край реката…

Роуланд му хвърли бърз преценяващ поглед. Нямаше и най-малка представа защо Макс и Шарлот са откачили дотолкова, че да поканят Марков за кръщенето на дъщеря си, макар да подозираше, че Линдзи имаше пръст в това. Неприятно му бе неговото присъствие в къщата и още повече тук. Измери го с поглед от главата до петите. Нетърпимият тип беше облечен, както и предишната вечер, доста чудато. Панталоните му, изглежда, бяха от черно кадифе. Якето му… не, Роуланд нямаше сили да погледне якето. Носеше обеци и бе нахлупил върху дългите си ленени къдрици черна бейзболна шапка, с козирката назад. Както винаги беше с тъмни очила, дори по време на вечерята снощи не ги бе свалил нито за миг. Огледални тъмни очила. Роуланд се намръщи на собственото си отражение. Погледна чисто белите му маркови маратонки и устната му се изви насмешливо. Каза си, че има голяма вероятност да му провърви, страстният пушач Марков сигурно щеше да остане без дъх още преди да са излезли от овощната градина.

— Не в долината — крайно любезно отвърна той. — Тръгвам нагоре, ето натам — посочи към хълмовете. — Елате с мен. Само че трябва да ви предупредя. Стръмно е. И вероятно ще бъде доста кално…

— Не се безпокойте. — Марков махна вяло с ръка. — Мисля, че ще се справя. Обичам да вървя. У дома… аз съм от Калифорния, споменавал ли съм ви?

— Предположих.

— У дома знаете ли къде се разхождам? Може би сте чували за националния парк Иосемите, та…

— Всъщност съм се катерил там, няколко пъти.

— Охо! Хепънстанс. Като картина от космическа катастрофа е, нали? Е, аз ходя там всеки месец. Връщам се от работа на терен, независимо къде, и се преселвам там. Някъде в пущинака. Далеч от хората. Това избистря мозъка ми. Предполагам, че ме разбирате…

Роуланд потръпна и ускори крачка. Стигна до най-стръмния баир зад къщата на Макс и пое в темпо по тясната и наистина кална пътека нагоре. За негово голямо неудоволствие, Марков не изостана. Отново ускори темпото. Очакваше протести, пъхтене, въздишки, но не последва нищо такова. Марков вървеше по петите му като някаква отвратителна хрътка.

— За малко да си помисля — неохотно отбеляза Роуланд след време, — че кръщенетата в провинцията не са точно във вашия стил. Да не говорим пък за разходките…

— В такъв случай — отвърна Марков, ускорявайки ход — изводите ви щяха да са абсолютно, стопроцентово погрешни. Не бих пропуснал тази възможност за нищо на света.

Роуланд му отправи поглед, изпълнен с антипатия. Той беше висок, слаб и жилав и някак се беше изхитрил да мине пред него. Носеше се напред и отвратителните му бели маратонки проблясваха, докато прескачаше пънове и заешки дупки. Роуланд тръгна по-бавно, но и това не помогна. Марков, който, за голямо негово удоволствие, преди минута се бе скрил от очите му, внезапно изскочи иззад някаква трънка. С широка авторитетна усмивка той отново зае мястото си до лакътя му и тръгна в крак с него.

— Разбира се, истинската причина, сериозната причина да дойда, е Линдзи — замислено продължи той. — Защото искрено й се възхищавам и я харесвам, а точно сега тя се нуждае от приятелите си. Трябва й морална подкрепа. Предполагам, че не ви е казала? Не, няма начин да ви е казала. Горката Линдзи. Тя наистина има нужда от помощ и съвет, но може ли да помоли някого? Не. Прекалено горда е, разбира се.

Марков хвърли бърз поглед към Роуланд Макгуайър. По неговото красиво лице не се забелязваше никаква реакция и той неохотно му се възхити. Направо си беше неустоим, както твърдеше и Линдзи, а освен това никак не беше лесен. Това начинание щеше да му коства много повече усилия, отколкото бе очаквал. Презрението на Роуланд бе почти осезаемо. То се четеше в надменния блясък на зелените му очи, в леко присвитите устни. Марков реши да го впечатли по-силно. „Размахай магическата пръчица — каза си той — и по-добре озапти малко езика си.“

Отказвайки се от обичайната си словесна маниерност, и без това толкова камуфлажна, Марков продължи да говори. Питаше се колко ли време ще е необходимо на този Макгуайър, за да проумее, че спътникът му не е глупак. Пет минути? Десет? Оказаха се петнайсет. Пет минути на тема Шотландия, където, за щастие, често бе ходил да снима; пет минути на тема Достоевски (тук вече знаеше, че блести) и пет минути пълно мълчание. Решаваща роля изигра мълчанието, Марков почувства това. Роуланд Макгуайър взе последните сто-двеста метра до билото с темпо, което дори Марков не успя да издържи, ала там спря и го изчака с усмивка.

— Така — каза Роуланд, когато той се добра до него. — Вървите добре. Говорите добре. Защо сте тук?

— Не съм дошъл да ви свалям — безочливо отвърна Марков. — В случай, че ви е минавала такава мисъл.

— Не е. Сигурен съм, че рядко си губите времето.

— „Губех си времето, а сега времето ме погубва“ — находчиво цитира Марков. — Не е в стила ми, прав сте. — Облегна се на някакъв зид, извади пакет „Марлборо“, запали и обърна огледалните очила към долината, останала в далечината под тях. — Гледката от тук е великолепна.

Бяха близо до мястото, където Роуланд бе открил тялото на Касандра Морли. Спомнил си онази нощ и последвалите я събития, той не отговори. Опря гръб на зида и отправи поглед към долината. След известно време Марков, който беше почувствал промяната в него, безмълвно му подаде цигара. Доколкото знаеше, Макгуайър не беше пушач, но той мълчаливо я прие. Известно време стояха облегнати на дувара, тютюневият дим се виеше нагоре във въздуха и никой от двамата не нарушаваше мълчанието. То се проточи и стана почти дружелюбно.

— Виж ти! — каза най-сетне Марков. — Вие изобщо не сте такъв, какъвто очаквах. Сериозно, харесвате ми. А ви мислех за жалък тип.

— О, така ли? — Макгуайър се изчерви. — И откъде имате това впечатление? От Линдзи, предполагам.

— От Линдзи, донякъде. И от други хора. Поразпитах. След като посякохте онези мои снимки. Спомняте ли си?

— А, да.

— Не че някой е казал лоша дума. Тъй де, Линдзи непрекъснато ви превъзнася. Колко се възхищавала на трезвата ви преценка, на редакторските ви умения.

— Линдзи ли? — Роуланд изглеждаше искрено изненадан. — Не мога да повярвам. Тя непрекъснато ми дава съвети как да си върша работата…

— О, тя си е такава. — Марков безгрижно махна с ръка. — Това не означава нищо. Просто защитна реакция. Или може би ви дразни. Способна е на това. Намираше ви безчувствен, да, спомням си. И наистина спомена, че сте доста арогантен, но и други хора са ми го казвали.

Макгуайър се изчерви още по-силно. Вдигна рамене.

— Ами, възможно е. Това е един от недостатъците ми. Без съмнение имам и много други.

— Да, сигурно. С всички ни е така. И, разбира се, ми казаха, че имате репутация на голям женкар, вие знаехте ли?

Лицето на Макгуайър започна да придобива морав оттенък. Той стрелна Марков с гневен поглед.

— Не мисля, че е ваша работа. — Поколеба се, но попита: — Линдзи ли го каза?

— Линдзи? Ами. Чух го от друг. Линдзи никога не би злословила така по ваш адрес. Първо, тя е дискретна, истински и дълбоко дискретна, и второ, казах ви, тя ви харесва. Нали разбирате, без да прехвърля определена граница. Естествено, това не се отнася за арогантността ви. Не че много се сеща за вас, ако аз не започна да я разпитвам. В момента си има други грижи. Лоша работа. Забелязали сте промяната в нея, предполагам?

— Промяна ли? Откога? Не, не съм забелязал.

— Е, да, в службата крие, предполагам. Освен това сте отскоро в „Кореспондент“, горе-долу от шест-седем месеца, нали?

— Там някъде, да.

— Ами, това се случи веднага след като дойдохте, и едва ли сте забелязали разликата. Колко е напрегната. Направо като опъната струна. Знам, че не е в характера й да се разкисва и да плаче, особено в службата, особено пред човек като вас… Но аз я познавам от години. Аз съм обратен и тя ми се доверява. Щом ме види, направо се отприщва.

И двамата замълчаха. Макгуайър, изглежда, претегляше току-що чутото. Навъсеният му поглед блуждаеше над долината, вятърът повдигаше косата от лицето му. Един-два пъти стрелна с поглед Марков, сякаш се готвеше да каже нещо, но после се отказа. Марков беше доволен, че е с тъмните очила. Погледът на Макгуайър, хладен и изучаващ, объркваше дори него. Естествената реакция на повечето хора в този момент, разбира се, би била да попитат какво се е случило с Линдзи. Отказът на Макгуайър да следва обичайната логика заинтригува Марков; той му се възхити още веднъж и зачака. По някое време Роуланд заяви:

— Сега, след като го споменахте, ми се струва, че забелязвам известна промяна. Както и сам отбелязахте, тя не споделя с мен, но през последните една-две седмици е станала някак по-тиха.

От вечерята в литовския ресторант бяха минали точно две седмици. Марков си замълча.

— Освен това изглежда бледа, вчера го забелязах…

„Бледа и интересна“, помисли си Марков, който лично бе проконтролирал грима й. По негово мнение на света съществуваха два типа мъже: едните познаваха, когато една жена е гримирана, а другите не. Бе заложил на почти сигурното предположение, че Макгуайър спада към втората категория, и сега се поздравяваше за това.

— Надявам се, че не е болна от нещо? Да не би да има проблеми вкъщи, с майка си, с Том?

Въпросът, зададен с учтив и неутрален тон, бе придружен от поредния проницателен поглед. Изваден от равновесие, Марков скочи от дувара, на който преди малко се бе покатерил, и се насочи към пътеката.

— Не, не, на домашния фронт всичко е спокойно — уклончиво отвърна той и зачака нови въпроси. Но такива не последваха и Марков изруга наум. — Затова си мислех… — поде той, когато в мълчаливо съгласие поеха обратно надолу. — Работата е там, че другата седмица заминавам на снимки. Първо в Хаити, после в Танжер, а след това и на още някакво забутано място, нали разбирате. В африканските джунгли. Няма да ме има повече от месец…

— Хаити? Избирате странни декори, за да снимате мода.

— Нали? — отвърна Марков, потискайки усмивчицата си. — Предполагам, че обичам да търся ефект, различен от очаквания, да изненадвам.

— Да, мога да си представя.

— Работата е там, че замина ли, Линдзи остава без най-доверения си приятел. Затова се оглеждам, търся подходящ човек. Трябва ми някой, който да ме замести. Само за тези четири седмици. Мислех си, че вие ставате — имам предвид, че работите в същата сграда и като че ли се разбирате с нея. Тя естествено няма да излее пред вас сърцето си, както пред мен, но бихте могли да й помогнете по друг начин. Да я водите от време на време на ресторант, някой път и на театър или на кино. Но да не е нещо тежко. Само колкото да се откъсва за малко от онова чудовище майка си. Да излиза понякога, а не само да седи сама и с всяка вечер да се чувства все по-нещастна. Основният проблем е в това, че са я наранили жестоко, а в такива случаи жените губят цялото си самочувствие, нали? Някакво нищожество ги зареже — след три години, бихте ли го повярвали! — и хоп, в главите им изведнъж засяда натрапчивата идея, че са грозни, че са тъпи, че никой не ги харесва, че никой не иска да разговаря с тях, нещо като масивна загуба на самоуважение и…

Марков замълча. Бе обещал на Линдзи, бе й се заклел, че няма да използва откровени лъжи, само ще даде възможност на Макгуайър сам да си направи определени изводи. Погледна го. Дали онова, което се опитваше да му внуши, бе стигнало до съзнанието му? Или се налагаше да прибегне до нови белетристични похвати?

— Трудно ми е да го повярвам… — Роуланд бе сбърчил чело, изглеждаше озадачен. — Линдзи винаги изглежда така уверена, така сигурна в себе си. Много е добра в работата си, жъне големи успехи, не бих си и помислил…

— О, нали знаете какви са жените…

— Не, всъщност не съм много сигурен, че знам.

— Всичките са еднакви. За съжаление. Успехи? Какво означава това? Нищо. Абсолютно нищо. Искам да кажа, че в известен смисъл успехът е хубаво нещо, но не е това, което те действително желаят, нали?

— Какво желаят жените? — попита Роуланд и го погледна с подозрение.

— Любов, разбира се — отвърна Марков, преструвайки се, че не е забелязал погледа, който му се бе сторил леко насмешлив. — Любов, любов, любов. Свещеното чувство, извиращо от сърцето. Такива неща.

— Много мъдро.

— Така ли мислите? Може и да сте прав. Много е хубаво, докато не тръгне наопаки, защото тогава мъжът се взема в ръце, нали, продължава да си живее живота. Аз, разбира се, говоря от позицията на страничен наблюдател…

— Такова е общоприетото мнение.

— Докато жената… ужас. Сякаш настъпва краят на света. Трябва й много, много време, за да изпълзи от пропастта. А когато е лъгана, лъгана повече от три години, когато й е обещаван брак и прочее от този род, а после се е оказало, че няма да стане, защото копелето е вече женено и има много богата съпруга, която не може да напусне, че има три хубави дечица, нуждаещи се от бащина грижа… Въпросната жена не е имала представа за всичко това, защото е била лъгана, а разбира също, че той се е хвалил с нея и всичките му приятели знаят за връзката им, посветени са в най-интимни подробности…

Марков спря. Това сигурно щеше да е достатъчно. Сега Макгуайър изглеждаше загрижен. Беше доволен от себе си. Лъжата бе индиректна. Може би й трябваше само още един последен щрих.

— И, разбира се — добави той, — когато жената продължава да обича въпросния мъж, става още по-лошо. Искрено казано, това направо ме вбесява… — Той хвърли бърз поглед на Роуланд. — Не ми е приятно да гледам как една добра жена се съсипва. Искам да кажа, че както аз виждам нещата — от позицията на страничен наблюдател — Джини има всички предимства. Хубава е. Умна е. Мила. Великодушна. Добра. Прекрасна майка е и от нея би излязла прекрасна съпруга.

— Сигурен съм, че и това ще стане. Когато му дойде времето.

— Възможно е. Но аз си имам своите съмнения. Защото са налице няколко проблема. Първият е, че ако питате Линдзи, други мъже не съществуват. — Както се бе надявал, Роуланд изглеждаше леко окуражен. — И тъкмо затова се обръщам към вас. Всъщност първоначално имах известни резерви. Имате слава на донжуан, нали така? Последното нещо, което трябва на Линдзи сега, е някой друг да се възползва от състоянието, в което се намира, и да й посегне с лека ръка…

— Ако това е предупреждение — остро възрази Роуланд, — мога да ви уверя, че то е излишно. Нямам навика да се възползвам от жените. Особено от нещастните жени. Каквото и да се говори за мен.

— И аз стигнах до това заключение — току-що, след като се запознах с вас. — Марков се усмихна широко. — И е само за няколко седмици. Ще й бъдете придружител. От време на време и рамо, на което да поплаче, приятел, който да я успокои и посъветва…

Думите му бяха посрещнати с мълчание. Продължаваха да вървят, спускаха се по последната стръмнина и наближаваха овощната градина на Макс. Пред портата Макгуайър поспря, отново се беше намръщил. От дърветата се ронеше ябълков цвят и падаше в краката им като конфети.

— Вижте — сопнато заговори той, — ако Линдзи действително се нуждае от подобна помощ, ако й трябва само човек, който от време на време да я придружава, който да я изслушва, аз, разбира се, бих го направил…

— И е само за няколко седмици — вметна Марков. — Вие сте мой дубльор, нали? После, като се върна от Танжер… — Запъна се леко.

— Или — каза с равен тон Роуланд — от дебрите на африканските джунгли…

— Да, да, някъде нагоре по Замбези…

Марков тържествуваше — в края на краищата не се бе оказало толкова трудно. Отвори със замах градинската врата.

— Само че ми се вижда малко странно, как пък никой да не ми спомене за това досега — замислено отбеляза Роуланд. — Никой не ми е казвал, нито Макс, нито Шарлот…

— А дали изобщо знаят? — възрази риторично Марков. — Моето впечатление е, че не знаят. Линдзи е потайна. Не разкрива сърцето си пред всекиго. Фактически пред никого…

— Пък и самата Линдзи остави у мен доста по-различно впечатление. Трябва да беше през януари. Тя прояви изключителната любезност да ми приготви вечеря, у нас. И бих се заклел, че спомена…

— Други мъже? — побърза да го прекъсне Марков. — Цяла поредица други мъже? О, прави го понякога. Това е само за маскировка, разбира се. Не мога да повярвам, че ви е заблудила. Не може да сте толкова наивен.

— Вероятно се дължи на прословутата ми безчувственост — учтиво отвърна Макгуайър, леко усмихнат. — Тя трябва да ме е подвела. Колко глупаво от моя страна. Ай, ай, ай.

Той тръгна през градината след Марков. Марков реши, че в случая мълчанието е най-добрият отговор. Беше се изпотил от усилието, което му струваха тези последни, скалъпени набързо лъжи, а го смущаваше и нещо в тона на Макгуайър. Самообладанието на този човек леко го объркваше и тревожеше.

— Вижте — поде той, когато наближиха къщата, — изглежда, трябваше да си затварям устата. Идеята ми не беше добра. Но няма кой знае колко мъже без семейства, които бих могъл да помоля…

— Да, малко сме. Ние сме изчезващ вид.

— Не мога да искам това от Макс. Той не разполага с толкова време. Има жена, деца. Трябва да е някой, когото Линдзи познава и на когото се доверява…

— Не се притеснявайте. — Макгуайър сложи за миг голямата си силна ръка на рамото му. Усмихна се сърдечно. — За мен ще е чест да бъда ваш дубльор…

— Нали няма да кажете нищо на Линдзи? Ако знаеше, че съм говорил с вас, сигурно щеше да получи удар.

— Можете да разчитате на мен, ще изпълнявам тази роля толкова добре, колкото позволяват възможностите ми. До връщането ви, разбира се.

Марков въздъхна. Това не бе сценарият, който си бе представял, но не можеше да направи нищо повече. От тук нататък всичко зависеше от Линдзи. На вратата направи път на Роуланд да влезе и вдигна поглед към ясното небе и вихрушката от цветни листенца. Устните му зашепнаха умоляващо. Понякога ставаше суеверен, дори езичник. Всичко вече беше в ръцете на боговете и той се обръщаше към тях с кратка молитва.

 

 

Паскал често сънуваше смъртта. Тези сънища се бяха появили още когато за пръв бе изпратен да снима война, и оттогава непрекъснато се повтаряха. Понякога бяха свързани с действителни събития, които бе смятал за забравени. Присънваше му се ту детенце, свито върху мъртвото тяло на майка си, ту майка, просната върху гроба на загиналия си син войник, а след като се събудеше, си спомняше точното място, където е видял тази картина: в Мозамбик, в Босна, в Афганистан. Спящото му съзнание подбираше някой случаен образ от милионите други и, когато се разсънеше той си задаваше въпроса: „Защо точно тази скръб?“

Друг път сънищата биваха по-неясни, по-неуловими, но го правеха още по-неспокоен. Водеха го през запомнените военни зони към улиците около дома му; той трескаво търсеше в един момент дъщеря си, в следващия Джини, а често и някакво призрачно присъствие, което впоследствие разбираше, че е самият той. Търсеното винаги бе придружено от мъчителна тревога и нарастващ страх, той се събуждаше разстроен, с пресъхнала уста и плувнал в пот.

Близо двайсет години войни; беше се научил да се справя с кошмарите си. И тази сутрин приложи обичайните методи. Почака неподвижно, докато сърцето му спря да блъска. Съсредоточи вниманието си върху нещата около себе си — леглото, стаята. Понякога започваше да си декламира наум, да си повтаря таблицата за умножение, списъка с ангажиментите за деня.

Тази сутрин сънят го държа по-дълго от обикновено. Лепнал се бе в ъгълчетата на съзнанието му като паяжина. Взе да си повтаря някакво стихотворение, на което го бе научил баща му, ала все не можеше да се отърси от парализиращото чувство за беда. Продължи да упорства и стаята постепенно започна да налага присъствието си. Подробностите от съня ту избледняваха, ту го заливаха отново, докато накрая окончателно се стопиха. Спомни си, че отново е в Лондон, че е с Джини, че ръката му вече се е възстановила и пръстите му са сръчни и силни както преди. Седна в леглото, ослушвайки се, и поглади с ръка чаршафите до себе си. Бяха хладни. Чу, че Джини се движи долу, после долови нейните тихи стъпки и шум от отваряне и затваряне на врата.

Веднага изпита неизмеримо облекчение, импулсивно понечи да й извика, но се въздържа, легна отново и затвори очи. Искаше да се наслади за малко на това чувство, на надеждата, която никак не беше лесно да си върне. През изминалите седмици в Париж бе имало моменти, когато се бе опасявал, че я е загубил завинаги.

Докато беше в болницата и прекарваше сам безкрайните нощи, бе убеден, че могат отново да заживеят заедно, да утвърдят любовта си, защото и двамата го желаеха силно. Вярваше, че ще успеят да превъзмогнат затрудненията, че това е само въпрос на твърдост, на воля.

Когато най-сетне го изписаха и с Джини заживяха в онзи чужд апартамент, отстъпен от приятели, той се зае (по начин, който съзнаваше, че е много характерен за него) с програмата за възстановяване на връзката им. В началото разчиташе на думите. Мислеше, че с разговори ще преодолеят пречките и неяснотите. По всичките трудни теми: неговата работа, нейната работа, естеството на верността, възможността да имат дете. Той щеше да дава отпор на ревността, която все още изпитваше; нямаше да се впускат във взаимни обвинения. В разговорите щяха да търсят истината, това нямаше да накърни чувствата им, а напротив, щеше да ги направи по-силни отпреди.

Почти веднага обаче и двамата разбраха, че тези разговори ги отклоняват от най-същественото. Колкото и да се стараеха, възприемаха сух лекарски тон, сякаш обсъждаха брачните проблеми на непознати. И колкото по-клинично точен ставаше езикът им, толкова по-напрегнат бе разговорът. На Паскал му се струваше, че си подхвърлят репликите през пропаст, над която добрите намерения не могат да хвърлят мост.

Чувстваше, че им е нужно нещо, което мощно да ги притегля един към друг. Не им трябваше грижливо изградена конструкция, а невидима сила, която да ги свърже като с волтова дъга. Но и двамата се бояха да я потърсят, да й помогнат да блесне. Съзнаваха с горчивина, че някога тя просто бе съществувала и не бе имало нужда от думи, за да ги наелектризира; токът на взаимността се бе предавал само чрез поглед или докосване.

Сега дори докосването беше като експеримент: или несигурно, или в неподходящ момент, или непохватно, или прекалено настоятелно. Цялата му предишна непосредственост сякаш беше изчезнала. В течение на седмици Паскал се чувстваше наблюдаван. Истинската интимност бе невъзможна, защото в апартамента сякаш живееше трети човек. Присъствието му смущаваше разговорите им, пресичаше опитите им да се любят. Паскал се опитваше да го прогони, после си даде сметка, че и Джини се мъчи да стори същото, и ревността го сграбчи отново. Дали тя сравнява целувките? Дали я беше докосвал на същото място и по същия начин? И каква е била нейната реакция на тези докосвания?

Копнееше да научи и се ненавиждаше заради това. Не си позволяваше да задава подобни вулгарни въпроси и не споменаваше за чувствата си. Бе твърде горд. Знаеше, че те влияят отрицателно на онова, което бе започнал да определя за себе си като свое представяне (а как мразеше само тази дума, макар тя да бе съвсем подходяща), виждаше и измъчените усилия на Джини да му вдъхне увереност. Любовната прегръдка, милувките, успокояващите думи, прозиращите й опасения, че той вече не я желае — как мразеше само всичко това. Сега тя го целуваше така, сякаш се съмняваше в правото си да го целува; Паскал, който отчаяно я желаеше, но се боеше от провал и сравнения, се отдръпваше от нея. За него това бе мъчение. Той беше максималист, мразеше лъжата и до този момент не бе имал и най-слаба представа колко много може да лъже тялото, наивно бе приемал, че за да се излъже или да се заобиколи истината, са нужни думи.

Изниза се месец и половина, преди да се реши да се люби с нея. Това се случи след едно сериозно спречкване, по време на което и двамата бяха изпили доста вино, сигурно защото бяха започнали да мислят, че антагонизмът може да помогне там, където обичта и търпението се бяха провалили. „Късо съединение — мислеше си Паскал, докато я любеше, — и двамата искахме да постигнем тъкмо това.“

Не беше планираното от Паскал събиране, а гневен, незадоволителен, кратък акт. След това Джини се разплака, а той за пръв път в живота си се отвърна от нейните сълзи със студено отвращение, на каквото изобщо не бе очаквал, че е способен.

— Това е твое дело — каза й той. — Ти ни докара до тук… — После изскочи навън и тръгна да обикаля ядосано и безцелно тъмните парижки улици.

На другия ден се помириха, и двамата разкаяни. После имаше още кавги и още помирения. Паскал започваше да се отчайва. Този затворен кръг му беше твърде познат. Не можеше да повярва, че преживява отново, с жената, която толкова силно обича, безмилостното спускане по спиралата на отчуждението, по която бе минал и с бившата си съпруга.

Грозните месеци февруари и март останаха зад гърба им. Той вече започваше да мисли, че ако можеше да изпълнява по-добре ролята на любовник, би се освободил и би си възвърнал способността да изразява любовта, която знаеше, че още съществува, заключена някъде дълбоко в него. Тази любов сама бе избликнала и бе намерила думи, когато двамата бяха изправени пред Стар в апартамента на госпожа Дювал. Пред лицето на смъртта не бе могъл да я скрие, а Джини бе откликнала незабавно, без всякакво колебание.

Щом беше избликнала тогава, какво й пречеше сега? Какво не беше наред? Започна да проумява, че със съзнателни действия и обмислени думи няма да постигнат нищо. Необходима им беше някаква едва ли не божествена намеса, за която той не намираше подходящо название. Волята не вършеше работа, защото любовта не се подчиняваше на воля. Мислеше си със страх, че е загадъчна като извор в пустинята, че по същество е дар Божи.

Ала се оказваше, че е твърде трудно да задържиш този дар. Паскал удвои усилията, Джини също. Взаимната им любезност бе мъчителна и за двамата. В продължителни дискусии до късно през нощта планираха нови варианти на съвместното си бъдеще, но Паскал имаше чувството, че нахвърляните картини на цивилизован, изпълнен с обич и равноправие живот занапред не са особено убедителни за никого от двамата. Той обещаваше, че или изобщо ще се откаже от работата като военен фотограф, или ще ограничи командировките само до един-два месеца годишно. Тя възразяваше, че това е неприемливо, че не би му позволила да се откаже от работата, от призванието си заради нея. В такива моменти, Паскал си спомняше своята бивша жена и вземаше някои решения лично за себе си: можеше да избегне поне тази грешка. Както и други. Един ден откри противозачатъчните таблетки, които предишния месец Джини бе започнала да взема отново, и ги изхвърли. Скараха се жестоко, но независимо от това постъпката му, а може би и самата кавга, се оказа повратна точка в техните отношения. Същата нощ, както и през следващите седмици, Паскал я люби с нова и целенасочена настойчивост, очаквайки от това да има последствия, Джини да забременее. Тогава и само тогава тя щеше да бъде отново негова.

И двамата чувстваха, че поставената цел променя смисъла на познатия акт. Паскал заряза ласкавите думи и нежностите; усети у нея известна съпротива и с мъжката си сила я доведе до подчинение, а след това и до нещо повече от подчинение. Когато го постигна, най-сетне усети, че са сами и че е открил пътя към предишната близост.

Разбира се, подобна промяна не можеше да се свърже с точно определен момент или дата, но и двамата веднага забелязаха нещо по-различно. То присъстваше, когато заспиваха изтощени, присъстваше и на сутринта, когато се събуждаха, и ден след ден ставаше все по-голямо. Бе се върнало крадешком при тях, не с думите, а с погледите и докосванията. Паскал го усети като новопоявило се спокойствие, като край на усилията, после като дух на някогашното доволство и накрая, неочаквано една вечер, като пълно удовлетворение.

Сега, обзет изведнъж от остро желание да е с нея, той се надигна и се облече набързо. Слезе бос по стъпалата и спря в стаята долу. Във въздуха тук се усещаше нещо, някаква промяна, прилив на някаква невидима сила.

Тръгна бавно и тихо напред и надникна в кухнята оттатък. Джини не бе чула стъпките му; беше се посветила на работата си с всеотдайност, която го трогна до дъното на душата. Подреждаше на синия поднос пред себе си чиния, чаена чаша с чинийка и стъклена чаша. Стъклената чаша беше за шампанско; Паскал се намръщи. Тя извади цвете от вазата до прозореца, подряза стеблото му и го постави на подноса. Изглежда, се затрудняваше да избере най-подходящото място. Сложи го първо на чинията, после върху синята салфетка и накрая до стъклената чаша. Беше по нощница, а върху нея бе навлякла един от неговите пуловери, който й беше твърде голям. Това облекло й придаваше неподправената грация на младо момиче. Бе изцяло погълната от заниманието си. Косата й, вече поизраснала, стигнала почти до раменете, бе разрошена от съня.

Паскал изведнъж изпита безкрайна любов към нея. Чувството заля тялото му с изумителна сила и се съсредоточи като болка около сърцето. То бе така внезапно и мощно, че за миг се почувства заслепен, сякаш току-що бе излязъл от някакво тъмно подземно царство и бе погледнал право в слънцето. Неволно вдигна ръка да заслони очите си и това леко движение привлече вниманието на Джини. Тя вдигна поглед и тихо извика от изненада.

Той вече почти се досещаше, поне по-късно си мислеше така. Постоя още миг, наблюдавайки я безмълвно. Лицето й изглеждаше нежно, малко унесено, сякаш току-що се бе откъснала от сън, много по-приятен от неговите. Беше я стреснал и красивите й очи бяха широко отворени. Тя направи бързо движение, сякаш искаше да скрие подноса, после изражението й се промени.

Докато се взираше в нея, Паскал го разбра с положителност. Усети как мисълта за това и възторгът, предизвикан от нея, започват да пулсират във вените му. Изражението на Джини бе почти потайно и типично по женски издаваше едновременно и ликуване, и страх. Завладя го такава нежност към нея, че не бе в състояние да продума. Взе ръката й, после безмълвно я прегърна и я притисна до гърдите си. Останаха известно време така, притихнали, с вплетени тела. Джини усещаше ударите на сърцето, което за малко не бе изгубила и което отново бе спечелила.

Възможно е жените да са по-малко склонни към съмнения от мъжете, във всеки случай онази сутрин Джини откри, че всичките й колебания, всичките й резерви са се стопили.

Тялото й говореше, и то с такава радост, че нямаше никакво желание да се вслушва в последните предупреждения, нашепвани от съзнанието й. Вярваше, че веднъж завинаги ги е накарала да замлъкнат. Още преди седмици. Вече се чувстваше напълно удовлетворена и ако Паскал още бе неспокоен, тя щеше да го излекува. Лекарството сега беше в утробата й и Джини усещаше неговата сила.

Днес беше способна на всичко, можеше да накара водата да бликне от суха скала, можеше да докосне планина и да я премести. Да свие отново семейно гнездо? Да възстанови изгубеното доверие? Лесна работа. Можеше да го направи с един пръст, с едно движение на китката, с една дума. Никога през живота си не се беше чувствала толкова жена и никога, никога досега не бе усещала такава сила. Взе ръката на Паскал и зачака; силата премина от нейната длан в пръстите му, от нейната ръка в неговата.

— Кога разбра? — попита я развълнуван той.

— Веднага, струва ми се. Още на другия ден. На другия час. Но трябваше да съм сигурна. Затова изчаках. Вчера ходих на лекар…

— Вчера ли? Трябваше да ми кажеш.

— Нарочно премълчах. Исках всичко да е съвършено. Щях да те събудя и тогава… — Тя хвана ръката му и я притисна към корема си. — Как мислиш, дали е момиче? Или момче? Аз мисля, че е момче. Твоят син. А знаеш ли на колко е? Аз знам точно — на шест седмици, два дни и… о, около пет часа. Сигурна съм, че си спомняш…

— Така ми се струва. — Паскал се усмихна. — Макар че при тези обстоятелства… Вторничното? Понеделничното? Сутрешното? Следобедното?

— Понеделнишкото. На лунна светлина. Ще имаме лунно дете. Ще… — Замълча, бе видяла сълзите му. — О, кажи ми, моля те, кажи ми! Нали искаше това дете? Нали си щастлив? Нали ще го обичаш? И мен… Ще ме обичаш и вече ще ми вярваш? Завинаги? Аз, да, завинаги. О, моля те, отговори ми, Паскал…

Той я взе в прегръдките си и притисна лицето й към сърцето си. Само за миг, съвсем мимолетно, изпита някаква остатъчна тъга, едва ли не умора, сякаш сънят от сутринта се бе върнал. Това напомняне за разликата помежду им по възраст и жизнен опит моментално хвърли сянка върху картината на бъдещето. За щастие усещането бе кратко и той мъдро го премълча.

— На кой въпрос да ти отговоря първо? — нежно попита Паскал и я целуна. — Скъпа, това ще отнеме доста време…

 

 

Линдзи винаги плачеше на сватби и, разбира се, на погребения. Сега установи, че плаче и на кръщенета. Първо се просълзи, защото ритуалът на църковната служба бе така тържествен, после защото бебето на Макс и Шарлот спеше спокойно, и накрая защото светената вода събуди малкото ангелче и то ревна.

След церемонията излезе от черквата и тръгна по тясна пътека между надгробни камъни и море от диви майски цветя. Марков я догони.

— Чудесно — каза той с остър шепот. — Обаче не прекалявай. Сенките ти пак са се размазали. Нужни са ни дискретни емоции. Изтрий си очите…

— О, изчезвай, Марков. Не се преструвам. Махай се. — Линдзи изтри очите си с книжна кърпичка, после свърна встрани и се скри в сянката на дърветата.

Групата гости на кръщенето, която бе доста внушителна, спря пред черквата за последните няколко снимки. Разни приятели и съседи, които познаваше; Том, по изключение убеден да облече костюм, подръка с приятелката си Катя; Шарлот, с хубавото бебе на ръце; Макс, усмихващ се радостно на всички, абсурдно висок, слаб, ъгловат и горд. По някаква причина ъгловатостта на Макс отново я доведе до сълзи и тя тихо захлипа в прогизналата книжна кърпичка. Откъм черквата се носеха протестите на малчуганите.

— Още снимки ли? И ние ли трябва да се снимаме?

— Млъквай, Алекс. Стой мирен.

— За какво е тази суетня? Заради някакво си глупаво момиче…

Линдзи се усмихна. Спря поглед върху надгробните камъни пред себе си и зачете надписите: 1714 година, 1648 година, 1829 година. Многообична съпруга… любим съпруг на… вдовица на, дъщеря на… Това я успокои и тя изтри сълзите си.

Групата пред черквата вече оредяваше, бяха останали само неколцина от гостите, другите бяха тръгнали към къщата на Макс за шампанското. Сред присъстващите се открояваше високата фигура на Роуланд Макгуайър, както винаги в периферията на компанията. Разговаряше с младо момиче, Линдзи знаеше, че това е Мина Ландис. Нейните родители се развеждаха, поне Шарлот твърдеше така. Мина и майка й скоро са връщаха в Америка. Момичето беше дребничко и изглеждаше много стеснително. Роуланд явно се мъчеше да поведе разговор, но неговата любезност като че ли удряше на камък. Мина клатеше глава и отговаряше едносрично. Скоро се появи майка й и я отведе. Роуланд поспря и вдигна поглед към черквата, без да съзнава, че го наблюдават.

Линдзи си каза: „Бих могла да отида при него. Бих могла още сега да последвам съветите на Марков. Да го попитам за корпуса и колоните. Да разгледам с него тази прочута норманска врата, светците и ангелите. Той, без съмнение, ще ми обясни тяхната символика.“ Но се отказа. Нямаше сърце да се преструва, а и не би понесла престореното внимание на Роуланд.

„Нищо няма да излезе“, помисли си измъчено. Почака, докато той влезе отново в черквата — каква ли бе причината за това? — и после пак излезе на пътеката. Спусна се по старите изтрити стъпала и излезе на пътя през покритата врата на черковния двор. В далечината неколцина от гостите, последните от групата, тъкмо поемаха по алеята към къщата на Макс. Линдзи виждаше жизнерадостните пастелни тонове на женските рокли, чуваше подвикванията и смеха на мъжете.

— Ти плака — чу гласа на Роуланд.

Обърна се и го видя до себе си, свъсил вежди от слънцето, близо с трийсет сантиметра по-висок от нея, невъзможно красив, неразгадаем, весел или може би тъжен.

— Да, плаках — отвърна малко сприхаво, без да спира, а Роуланд тръгна в крак с нея. — Сантиментална съм. Обичам бебетата…

— Виждам.

— Обичам също кученца, котенца, жребчета, агънца. Последния път котката ми роди осем. Ревах цялата сутрин. Това не е достойнство, знам. В черквата никой друг не плака.

— Шарлот плака.

— Шарлот има причина.

Повървяха известно време мълчаливо. Линдзи се опита да измисли някоя остроумна забележка, но не успя. Първите сто метра не можа да каже и дума от смущение. На вторите сто метра обаче изведнъж я обзе щастие: нали той бе предпочел да върви с нея в края на краищата! Когато стигнаха до алеята на Макс (ах този неин проклет оптимизъм), вече бе преизпълнена с въодушевление. „Той е тук!“, мислеше си, опиянена от слънцето, въздуха и аромата на прясно окосена трева.

— Харесва ми роклята ти — предпазливо прекъсна мълчанието Роуланд.

Линдзи се препъна. Обърна се да го погледне.

— Какво каза?

— Роклята ти. Тя е… Не мога да понасям префърцунените дрехи. Тази ми харесва, тя е… — Затрудняваше се да намери прилагателно. Линдзи погледна роклята си: кремав лен, до средата на прасците, с малко деколте и къси ръкави. Знаеше, че стои добре — е, доста добре — на тена й.

— Семпла? — подсказа с усмивка. — Скромна? Елегантна? Сдържана? Бабешка? Скучна? Кремава?

— Във всеки случай не и бабешка. Отива ти. С нея изглеждаш…

Явно подходящото прилагателно отново му убягваше. Линдзи виждаше как се напряга и внезапно изпита истинска обич към него. Хвана го подръка с естественост, която я изненада.

— Хайде, Роуланд, виждам, че комплиментите не са стихията ти. Няма значение. Хайде да пийнем вино. Има шампанско и фантастична торта. На три етажа е, най-отгоре има щъркел, захапал в човката торба с бебе…

— Наистина ли?

— Господи, какъв прекрасен ден!

Линдзи вдигна лице към небето. Роуланд я наблюдаваше, замислено. Придружил през градината до поляната зад къщата. Макс, който обичаше церемониите, бе опънал там блестяща тента. Сред приятели, Линдзи започна да се забавлява, въпреки че Марков често-често изникваше до нея и й напомняше с гробовен шепот да изглежда тъжна.

— Господи — изсъска той привечер, когато партито приключваше. — Нали уж сърцето ти е разбито. Иди сама някъде, постой настрана и си придай тъжен вид. Не ми възразявай. И дай тук това проклето шампанско…

Линдзи се подчини. Всъщност беше съвсем естествено да постъпи така, защото целия следобед Роуланд Макгуайър бе проявявал към нея подчертано внимание. В продължение на повече от три часа бе следил в чинията й да има сандвичи и торта и чашата й да е пълна. Бе се грижил да я спасява, когато й досаждат, и да не е сама, когато остане встрани от веселбата. В резултат Линдзи се чувстваше малко пияна, по-точно приятно и безопасно пийнала. Усещаше лека замаяност, което можеше да се отдаде на вниманието, както и на шампанското.

Отдалечи се от оредяващата тълпа възрастни и деца и тръгна към далечния край на градината, където имаше килната на една страна беседка, построена преди време от Макс и синовете му и, благодарение на слабите им дърводелски умения, вече почти рухнала. Тя бе обвита в трендафили и други пълзящи растения и създаваше уютна атмосфера.

Линдзи седна на разнебитената пейка и вдъхна аромата на цветя. Бе започнало да се здрачава, склоновете на далечните хълмове се оцветяваха в мораво. Долитаха гласове и тя бе доволна, че са далечни и приглушени, че е сама.

Затвори очи и се заслуша в непознатите и приятни полски звуци, в птичите песни и шума от крилете им. „След един месец ставам на трийсет и девет“, помисли си тя и въздъхна доволно. Това предстоящо събитие, което по-рано й се бе струвало ужасно, сега й изглеждаше съвсем нормално.

— Добре ли си? — чу се глас. — Търсех те и…

Линдзи отвори очи. Срещу нея, открояваща се срещу светлината, стоеше високата, облечена в официален костюм фигура на Роуланд Макгуайър.

— Отлично — отвърна Линдзи, забравила, че трябва да се преструва. — Радвам се на всичко това. — Тя направи широко движение с ръката. — Аромата на трева и цветя. Беседката. Птиците. Залеза.

— Преча ти.

— Не, не. Ни най-малко.

Роуланд сякаш не беше съвсем убеден. Поколеба се, но седна до нея. Кръстоса дългите си крака, после ги протегна напред и се загледа навъсено към нивите. „Може да изчислява акрите им“, помисли си Линдзи, когато настъпилото мълчание се проточи.

— Твоят приятел Марков — поде Роуланд след малко — е доста интересен човек. Изобщо не е такъв, за какъвто го мислех.

— Предполагам, че си бил предубеден. С повечето хора е така. А той се прави на такъв, какъвто очакват да бъде, нали разбираш, тъмните очила, тези глупави дрехи.

— Вероятно — Роуланд леко наблегна на думите — е било арогантност от моя страна…

— Възможно е. Мъничко — отвърна с усмивка Линдзи. — Понякога ставаш арогантен, Роуланд.

— Знам. — Изглеждаше леко развеселен, а може би и малко потиснат.

— Трябва да позволиш на хората да те изненадват, Роуланд.

— Така ли мислиш?

— Да, така. Винаги съм обичала неочакваното. Нещата, които се случват изневиделица… — Доловила погледа му, Линдзи изведнъж си спомни за ролята си. Въздъхна тихо и сключи ръце. — Дори когато… — продължи тя, стараейки се да придаде на гласа си тъжно звучене, достойно, смело и тъжно. — Дори когато изненадите са болезнени. Да, дори тогава. В края на краищата човек се учи, докато е жив…

Настъпи мълчание, дълго мълчание. Линдзи не смееше да го погледне. Почти беше сигурна, че е преиграла с последната реплика. „Неубедително и глупаво“, помисли си тя и се изправи.

— Тъкмо се питах… — Роуланд, който изглеждаше страшно развеселен от нещо, също се надигна. — Доколкото разбрах, Том и приятелката му не се връщат утре с теб в Лондон?

— Не, отиват при свои приятели.

— Дали няма да е възможно на връщане да пътувам с теб? Дойдох с Макс, нали разбираш, и…

— И няма да критикуваш шофирането ми?

— Не би ми минало и през ум.

— Добре тогава. Чудесно.

Два часа, мислеше си Линдзи. Три, ако кара бавно, ако движението е претоварено. Защо никога досега не бе забелязвала колко прекрасна е градината на Макс? Истинска райска градина. Тръгна назад към гласовете, към развяващите се на вятъра розово-бели драперии на взетата под наем тента на Макс. Роуланд, изглежда, държеше да я съпроводи по обратния път. Тя започна да се моли за задръствания по пътя, за наблъскани една зад друга коли в разстояние на петнайсет километра, за спукана гума, за скъсан ремък на вентилатора. На известно разстояние й се мярна Марков, доста подпийнал, който й правеше физиономии, полускрит зад един храст. Линдзи започна да се моли Роуланд да не забележи странното му поведение и молитвата й сякаш бе чута. Марков размаха ръце и се строполи в храста, чупейки клонките му. Тя погледна крадешком Роуланд: не, Господ бе милостив, той гледаше на другата страна.

Когато стигнаха до стъклената врата на терасата, която водеше към кабинета на Макс, телефонът започна да звъни. Роуланд се извини, влезе и изглежда вдигна слушалката, защото звъненето спря.

Линдзи, доволна, впери поглед в небето. След няколко минути Роуланд се появи с безизразна физиономия.

— Макс ли търсиха? — попита тя. — Мисля, че той е още при тентата…

— Не. Обаждането беше за мен. Струва ми се, че го бях очаквал.

— Добри новини или лоши? — Линдзи го гледаше с любопитство. — Добре ли си, Роуланд?

— Всичко е наред. Да отидем ли при другите?

Той я поведе по терасата. Когато стигнаха до стълбището, въздъхна, после благовъзпитано я хвана подръка.