Метаданни
Данни
- Серия
- Любовници и лъжци (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Danger Zones, 1996 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Йорданка Пенкова, 1999 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,4 (× 5 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Сали Боуман. Опасни сезони
Американска. Първо издание
ИК „Бард“, София, 1999
Редактор: Анелия Христова
Компютърна обработка: Дима Василева
История
- — Добавяне
4.
В другия край на долината зад имението младият мъж с помияра, когато Шарлот бе зърнала по-рано, продължаваше своята разходка. Той свърна от пътя край реката и тръгна нагоре към буковете. Вървеше бавно, вдишвайки уханията на вечерния въздух: усещаше миризмата на мокра трева, на дим от дърва, на изгорели газове, а когато наближи гората, и на лисица.
Спря и се обърна да погледне долината, завоя на реката и селцето оттатък. Забеляза църковната кула, изящната фасада на централната сграда в имението и блесналите прозорци на селските къщи. Тази гледка, останала почти непроменена през последните четиристотин години, бе широко известна, често биваше използвана в пътеводителите „Котсуолд“ като образец за типично английски пейзаж. Но младият мъж я съзерцаваше с отвращение: сигурност, самодоволство, благовъзпитаност, богатство. Стар ненавиждаше английската провинция; предпочиташе вида, миризмите и опасностите на градските улици.
Стар — това не беше истинското му име, но сега бе единственото прозвище, на което се обаждаше — завъртя слюнката в устата си и се изплю. Кучето се бе свило в краката му. С рязко дръпване на каишката той го изтръгна от дрямката и продължи нататък. Стигна до поляна в края на буковата гора. Там, дискретно паркирано зад каменен зид, с изгасени светлини, чакаше ново-новеничко сребристо беемве.
— Твоя ли е? — попита той закръгления елегантно облечен младеж, който стоеше до колата, разтриваше пръстите си и потропваше с крака.
— Господи. Стресна ме — обърна се рязко младежът. — Защо трябва да се промъкваш така зад гърба на хората? От това място ме побиват тръпки. Закъсняваш.
— Твоя ли е колата? — повтори въпроса си Стар.
Младежът се съвзе. Усмихна се напрегнато и направи люлеещо се движение с ръката.
— Може и така да се каже. Класна машина, нали?
Стар му отправи поглед, изпълнен с подигравателно презрение. Не харесваше този човек (името му беше Мичъл и работеше на столичните борси), не харесваше и колата му. Повдигна рамене.
— Немски боклук. Като ще купуваш немска кола, вземи „Мерцедес“, те са най-добрите.
— Някой да е говорил за купуване? — ухили се Мичъл. Отдръпна се от Стар, който очевидно не се беше мил скоро и миришеше силно на пот. — За довечера всичко ли е уредено? — продължи той и отново започна да потропва с крака. — Господи, какъв студ. Изминах целия този път от Лондон, накарах редовните приятели да ме придружат, така че много се надявам да е уредено.
Стар носеше огромно оръфано пардесю от туид. Измъкна от единия му джоб малък и много скъп мобифон. Мичъл гледаше тази вещ без изненада, макар тя никак да не се връзваше с опърпаното облекло на собственика си. Стар набра някакъв номер.
— Само едно обаждане — каза той. — Да, уредено е.
— А десертът? — Гласът на Мичъл се изви въпросително. Мичъл имаше вкус към наркотиците и момичетата в пубертетна възраст, по възможност в комбинация. Задачата на Стар бе да осигурява и двете, така че веднага разбра въпроса. Отметна назад дългите си черни коси, зачака да му се обадят и се усмихна. Той бе дарен — или прокълнат — със смайващо красива външност и неговата усмивка, упражнявана пред безброй огледала, имаше предназначението да обезоръжава. Но Мичъл, който го познаваше отдавна, не беше обезоръжен. И сега, както в редица други случаи, той забеляза, че синкавочерните очи на Стар имат зъл блясък, блясък, който издава, че човекът не е съвсем наред, че е способен на всичко и че очаква да бъде обожаван. Очите и зъбите на Стар проблясваха в падащия здрач и Мичъл отстъпи още една крачка назад.
Стар проведе кратък разговор и изключи мобифона. Накрая отговори и на последния въпрос:
— Десерт ли? Ще има триста души. Най-малко триста. И свинете няма да си навират зурлите. Почувствай силата във въздуха, човече, това е най-сладкото, ако искаш да знаеш. Тайфите се събират. Осигурил съм музика, огнегълтачи, фокусници, сума наивни богати хлапета… — Той се засмя. — Голяма стълба направо към рая, мой човек, обещавам ти. Имай вяра в Стар. Разочаровал ли съм те някога?
— Да — отвърна Мичъл, възвръщайки самообладанието си. — Разочаровал си ме.
— Пример?
— Например миналото лято. Шибан стрит аспирин. Шибани стрити противоглистни таблетки за кучета. Двайсет лири за този боклук. Приятелите ми не бяха никак доволни. И аз не бях доволен. За малко не ни отнесе в гробищата, вместо в облаците — повръщах два дни след това. Холандското курве, с което ме уреди, ми лепна трипер… — Той замълча. Стар не го слушаше. — Какво стана с нея, между другото?
— Умря.
— Моите съболезнования. Но това не променя нещата. Ти ме разочарова. Като се има предвид какви сбирки се правят сега, онази беше боклук.
— Валеше.
— Беше аматьорска работа.
— Беше за проба. Тази вечер ще е различно. Ще видиш. Този път приятелите ми свършиха добра работа. Набавил съм сериозна дрога.
Мичъл доби по-заинтересован вид.
— Мостра?
— Няма мостри. Няма безплатни мостри.
— Виж, този път трябва да бъда сигурен, нали така? Изминал съм адски дълъг път. Имам приятели, които идват от Бирмингам — ако им изгубя времето, ще изглеждам като глупак…
Стар не помръдна. Настъпи тишина, мълчалива борба за надмощие. След време Мичъл извади тлъст портфейл. Отдели банкнота от двайсет лири и я подаде. Стар не й обърна внимание.
— Сигурно се шегуваш, майка му стара…
— Никога не се шегувам.
Отново настъпи мълчание, после Мичъл извади още една банкнота. Стар взе парите и му връчи малко пакетче. Мичъл го отвори, разгледа таблетката вътре и я глътна. Зачака, поразтъпка се, запали цигара. След малко, както говореше, внезапно хвърли цигарата. Затвори очи, олюля се и се подпря на колата, стиснал гръдния си кош. Минаха още няколко минути. Скръстил ръце, Стар безмълвно го наблюдаваше. По някое време Мичъл отново отвори очи.
— О, боже! — каза той. — Боже Господи!
— Бързо е, нали?
— Експрес. И още пътувам. Олеле! Този път наистина си се справил. Откъде, по дяволите, го взе?
— От Амстердам.
— Бог да благослови холандците. Как се казва?
— „Бял гълъб“.
Мичъл пак затвори очи. Стар се готвеше да си тръгне.
— Ще се видим довечера — каза той. — И с приятелите ти. О, между другото, за теб е с отстъпка. За тях цената ще е по-висока.
Мичъл въздъхна.
— В колко часа започва?
— В осем. В девет. В десет. За свободните хора времето няма значение.
— Спести ми тези възторжени щуротии — скастри го Мичъл. — И ти като мен обичаш парите. Както и момичетата. Да не си забравил с кого говориш? Видях те лятото с онова холандско хлапе. И с французойчето миналата година. Само да кажа една дума, където трябва, и…
Той млъкна на средата на изречението и затаи дъх. В черепа му ставаше някаква нова химическа реакция. Пребледня, после се разтрепери, после изруга. Когато зрението му се избистри, видя, че Стар е застанал съвсем близо до него, синкавочерните му очи бяха само на сантиметри от неговите. След това леко се отдръпна.
— Видял ли си ме? — рече Стар. — Кажи ми какво си видял.
— Нищо. Нищо не съм видял. Само бях… Господи, Стар, от наркотика е. Не мога да мисля както трябва. Хайде, нали се познаваме. Няма да се караме, ние сме…
— О, да, познаваме се. — Стар пристъпи към него и го сграбчи за реверите. — Ти наистина ме познаваш добре. Сякаш съм обърнат с хастара навън. Знаеш какво движи машинката ми, нали? Тик-так. Тик-так. Какво точно я движи, Мичъл? Парите, хапчетата, малките момичета, както при теб? Или има още нещо?
Мичъл се задърпа яростно.
— Пусни ме — надигна глас той. — Пусни ме, по дяволите…
— Аз мисля, че има и още нещо, Мичъл. Мисля, че работата е в моята ненаситност. В желанието ми да имам още повече от всичко. Повече секс, повече пари, повече хапчета, повече тръпка, повече жестокост. Какво да правя с теб сега, Мичъл, след като ме познаваш толкова добре? Да те целуна? Да те убия?
Мичъл изстена. Стар беше силен и го беше повдигнал от земята, тъй че краката му се люлееха във въздуха. Голямата уста и равните бели зъби на Стар се намираха само на сантиметър от неговите.
— Десерт… — произнесе провлачено Стар и думата прозвуча като заклинание. Наведе се напред и захапа носа на Мичъл.
Мичъл изрева от болка; Стар се разсмя и го пусна.
— Само едно любовно ухапване — каза той. Нищо повече.
Мичъл затършува по джобовете си за носна кърпа и избърса лицето си. Носът му кървеше, ръцете му се тресяха; в мозъка му химикалите продължаваха да прииждат и да се отдръпват на вълни.
— Проклет маниак… — Той се втренчи в окървавената носна кърпа, после се заоглежда тъпо в падащия здрач. Стар бе изчезнал. Мичъл поклати глава, пое дълбоко въздух, затвори очи и пак ги отвори. Този път успя да види Стар. Той стоеше точно пред него, все така невъзмутим, сякаш нищо не се бе случило. Изпаднал тип с дяволски очи. Мичъл потръпна и изруга.
— Кой си ти, мамка му? — поде той. — Какъв си? Защо, по дяволите…
Стар не го удостои с отговор; вместо това на лицето му се изписа зловеща усмивка.
— Познаваш ли това място? Значи ще се видим довечера.
Мичъл не пожела да продължи разговора. Погледът му беше изцъклен, едва успяваше да задържи очите си отворени. Стар го наблюдава известно време, хладно и безстрастно, както учен би наблюдавал резултатите от лабораторни опити върху мишки или плъхове. После помилва дръгливото куче и се отдалечи. Не след дълго Мичъл дойде на себе си, огледа поляната, после пътеката. Безпокоеше го способността на Стар да се материализира и дематериализира. Чувстваше се малко нервен, даже параноичен — не бяха минали повече от една-две минути и би трябвало да го вижда.
Погледна надолу към реката. В мозъка му се люшкаха сенки и силуети; пътеката се нагъваше като змия, сякаш имаше собствен живот, а той стоеше и я наблюдаваше как пълзи и се гърчи. Постепенно започна да схваща, че тя е пуста, че и пътят долу е пуст. Стар трябваше да е наоколо, но никъде не се виждаше; бе се разтворил във въздуха и изчезнал.
Следобедните чайове у Шарлот, известна сред всичките си приятели като отлична готвачка, винаги бяха приятно преживяване. При вида на красиво подредените малки сандвичи, препечените филийки, меда, сладкиша с джинджифил и курабийките, Линдзи винаги тържествено си обещаваше да се въздържа и никога не успяваше.
Гузната съвест й нашепваше, че Том рядко, или по-точно никога не е гощаван така, неговата обичайна закуска след училище беше блокче шоколад или пакетче чипс. Напомни си, че всяка от апетитните сладки на Дани съдържа най-малко петстотин калории, но се чувстваше длъжна да навакса заради Джини, която почти не се докосваше до храната. За да направи удоволствие на Дани, който я наблюдаваше строго като шеф на ресторант с три звезди, увенча прегрешението си, като из лапа две от неговите сладки — една с буквата „Л“ от сребрист дропс отгоре, направена в нейна чест, както и друга с буквата „Д“, предназначена за Джини, която мълчаливо бе отказала да я вземе. Линдзи й бе ядосана заради това.
Тогава забеляза, че едната от останалите сладки бе украсена с инициала „Т“, т.е. тате, и явно бе наречена за Макс, а другата беше с буквата „Р“. В семейството нямаше човек, чието име да започва с „Р“ и Линдзи беше озадачена.
— А тази за кого е, Дани? — попита тя.
За нейна изненада, лицето на Дани моментално се заля с ярка червенина. Той впери очи в пода, после погледна майка си. Потърси с очи и тримата си братя, сякаш отчаяно се нуждаеше от тяхната помощ, но Алекс, Бен и Колин се бяха навели над огъня и усилено препичаха филийки.
— Сигурно е „Б“ — рече Линдзи, — „Б“, като Бен, нали, Дани? Колко глупаво от моя страна, но от тук не виждам много добре.
— Това е „Р“ — отсече Дани с неочаквано остър тон. — Това е „Р“. Изобщо не прилича на „Б“. „Р“ за…
— За Рипър! — извика Шарлот, скочи на крака и започна да налива чай. — Нали се сещаш, Линдзи, Рипър. Джак Изкормвача[1] — една от ужасните шеги на Макс. Кучето, което ти изяде чехлите, когато ни гостува последния път. Онова, дето гризе всичко, каквото му падне…
Линдзи погледна въпросното куче, което по изключение лежеше кротко в краката й и похъркваше. Зачуди се защо само за него от четирите кучета е приготвена такава почерпка и защо, ако е така, тя вече не му е дадена. Много добре знаеше, че това дребно и зло животинче вече беше излапало три маслени бисквити, ширита от една възглавница, парче от лего и четири препечени филийки. Готвеше се да каже нещо по този въпрос, но размисли. Дани поглеждаше крадешком майка си, а очите му бяха изпълнени с необяснимо огорчение.
Е, малките деца понякога се държат така, помисли си Линдзи и се намести по-удобно на фотьойла си. Може би ставаше дума за някакъв негов специален ритуал. Може би Рипър трябваше да получи своята сладка едва когато господарят му се върне от Лондон и нито минута по-рано. А този момент наближаваше, както установи Линдзи, когато погледна часовника си. Господи, вече минаваше пет и половина; от цяла вечност седяха около масата. Макс трябваше да пристигне около шест.
Количеството храна, която беше погълнала, и топлината от пламтящите в камината дърва я правеха мързелива. Намести се още по-навътре във фотьойла. Как обичаше само тази къща и тази стая. Колко различно беше от Лондон и колко по-приятно!
Шарлот и Джини седяха една до друга срещу нея на широкото разнебитено канапе. По-големите момчета, на които вече им бе омръзнало да препичат филийки, се качиха на горния етаж да играят. Докато Дани разглеждаше някаква книжка с картинки, Шарлот упорито обработваше Джини. Стараеше се да измъкне от нея нещо повече от едносрични отговори и сякаш усилията й вече даваха резултат.
Не за Босна, Шарлот бе твърде интелигентна, за да рискува с тази тема. Започна с неутрални неща, после премина към апартамента на Джини и Паскал. Заяви, че изгаря от желание да го види, помоли Джини, да й го опише и накрая заговори за самия Паскал.
— Той ми липсва — с присъщата си сърдечност отбеляза Шарлот. — Помниш ли вечерята, когато се събрахме да отпразнуваме постъпването ви във вестника? В онзи малък френски ресторант, който Паскал бе открил? Все още си мечтая за храната там, беше толкова вкусно… Когато се върне, трябва пак да отидем всички заедно. Искам и да го доведеш тук, разбира се. Ще му бъде ли скучно в провинцията? Не, не вярвам.
— Не. Той никога не скучае. Той… Сигурна съм, че идеята много ще му хареса. Обича провинцията. Отрасъл е в малко селце в Прованс. Веднъж ме заведе там…
— Така ли… от Прованс? Изобщо не съм предполагала. Мисля за него като за… човек с огромно влияние, предполагам. Гражданин на света. Който вечно хваща самолети; бърза към следващата задача, прави тези изключителни снимки. Сърцето ми се къса, когато гледам някои от тях. Сигурно много му струва да върши тази работа година след година. И все пак, като го видиш… Винаги очаквам да е мрачен, още да е под въздействието на преживяното. Но въпреки всичко изглежда така… — Шарлот сбърчи чело в търсене на най-точната дума — така преливащ от енергия и нови идеи… А също и така щастлив. Но аз се запознах с него, когато беше вече с теб. А всеки е щастлив, когато е толкова влюбен.
„Това беше и комплимент, и увертюра“ — помисли си Линдзи. Наблюдаваше как лицето на Джини мъчително поруменява. За миг на него можеха да се прочетат благодарност и успокоение, сетне приятелката й отново притеснено сведе поглед, сякаш се боеше, че след като е свършила с увода, Шарлот ще премине към въпросите.
Но Шарлот умееше да вади душата с памук и не започна да я разпитва веднага. Продължи още известно време в същия дух, а мислите на Линдзи се понесоха в друга посока. Тя затвори очи. Шарлот живееше далеч от града, бе виждала Паскал само няколко пъти и не го познаваше толкова добре, колкото Линдзи. Не й бяха известни обстоятелствата около тяхната връзка и, за разлика от Линдзи, не знаеше как Паскал се е запознал с Джини; Шарлот не бе наблюдавала и бурната реакция на Джини, когато се срещнаха след години раздяла. Колкото и да бе трудно да си го представи човек сега, Джини бе темпераментна жена, а Паскал — както тъкмо се опитваше да го опише Шарлот — темпераментен мъж.
Бурните чувства тревожеха Линдзи; тя се плашеше от техните изблици, както се страхуваше и от света. Ала когато Паскал и Джини бяха заедно, винаги се долавяше някакво чувство, много по-дълбоко от очевидното сексуално привличане между тях. То хвърляше искри из цялата стая; насищаше с електричество въздуха около масата за хранене и понякога караше Линдзи жестоко да им завижда. Паскал Ламартин имаше красиво и много изразително лице. За Линдзи бе мъчително да го наблюдава как гледа Джини, да бъде свидетел на неговата непоклатима вярност и загриженост, на постоянните му усилия да се съобразява с нея, както и тя се съобразяваше с него. Беше честна пред себе си: съзнаваше, че никога не е изпитвала, нито вдъхвала подобни чувства.
След това често й се струваше, че е ощетена от съдбата. Друг път пък я обземаше странно облекчение, че е отмината от подобни страсти. Най-силната любов, която бе изпитвала, бе посветена на сина й; неговото благополучие и бъдещото му щастие бяха основната й грижа. И в известен смисъл беше доволна от това. Този вид любов беше неизменна; чувствата между мъж и жена, раздразнителни и с различни характери, не бяха толкова устойчиви.
— Е, кажи, Джини — чу тя, вече полузадрямала, — как се справяш? Можеш ли да му се обаждаш по телефона?
— Да. И той се опитва да ми звъни всеки ден. Понякога връзката е лоша. И си пишем, разбира се…
— Често ли?
— О, винаги, когато имаме възможност. Паскал пише прекрасни писма. Като ги чета, все едно че чувам гласа му. Понякога, ако имаме късмет, писмата стигат много бързо. Друг път пътуват със седмици. Тази седмица нямам вест от него, но това сигурно означава, че е отишъл… на някое отдалечено място. Невинаги е в Сараево. Връща се там, но постоянно обикаля насам-натам.
Линдзи, вече внимателно заслушана в разговора им, безмълвно се възхити от Шарлот, която бе успяла да измъкне от Джини повече конкретни факти, отколкото тя самата бе научила за цели два месеца. Надяваше се, че Джини казва истината, че не заблуждава нито Шарлот, нито нея. Но вече не беше много сигурна, че комуникацията помежду им продължава да е така надеждна, както твърдеше Джини. Бе наблюдавала нейното непрекъснато влошаващо се състояние и от Коледа бе започнала да подозира, че в Босна двамата са се скарали, може би дори окончателно, и че започналата им в една военна зона любов е свършила в друга така внезапно, както внезапно бе пламнала. Вече й се струваше, че няма друго обяснение за продължаващата депресия на Джини и за нейната упорита самоизолация. За нея щеше да е съвсем типично, ако връзката им е приключила, да откаже да го признае; по природа бе горда и рядко посвещаваше някого в личните си дела.
Щеше да спомене на Шарлот за това по-късно; на нея може би щеше да й се удаде да измъкне истината преди края на уикенда. Кой знае. Джини току-що бе върнала разговора към по-неангажиращи теми. Разпитваше Шарлот как вървят нещата в семейството, в селото на Котсуолдите[2]. Въпросите й бяха формални, като на притеснен външен човек, опитващ се да поддържа разговор на коктейл; усилията й да даде вид, че се интересува от отговорите на Шарлот, бяха напрегнати и жалки за гледане.
Бедната Джини, толкова се стараеше. Линдзи отново погледна часовника си, хвана Шарлот скришно да прави същото и веднага стана.
Притече се на помощ на Шарлот и даде на Джини така желаната възможност да помълчи. Коментира едно след друго натовареното движение на магистралата по пътя насам, неочакваната обиколка, която бяха направили през чистилището на еднопосочните улици в Оксфорд, превъзходните качества на закуската и чая, с който току-що бяха приключили, и накрая — темата внезапно изникна в главата й — подхвана Роуланд Макгуайър.
Тук вече й дойде вдъхновението. Каза, и то няколко пъти, че наистина ще е много приятно да прекара цели два дни далеч от Роуланд Макгуайър, на място, където изобщо не й се налага да чува името му… и изведнъж млъкна на средата на думата. Тъкмо започваше да й просветва, с голямо закъснение, че отвратителният Макгуайър като че ли беше приятел на Шарлот и Макс, и при това положение забележките й са крайно неуместни, когато Джини отбеляза сухо:
— Щом искаш да го забравиш, Линдзи, защо говориш за него? Никой друг не го е споменавал. По целия път насам опяваше само това…
— Не е вярно!
— През живота си не съм виждала този човек, а вече знам за него повече, отколкото ми е необходимо. Бих могла да опиша как изглежда, как звучи гласът му…
— Да. — Шарлот енергично подреждаше възглавниците. — Линдзи не познава много добре Роуланд. Аз го познавам. Той е… — Тя замълча някак странно. — Той е много свестен. Изобщо не е неискрен.
Линдзи понечи да възрази. Според класацията на Шарлот „свестен“ беше голяма похвала, макар че поради добротата си тя я раздаваше твърде често и твърде лесно. Понечи да каже нещо, но се спря. По пътя отсреща току-що бе минала кола и наострените уши на Шарлот веднага бяха доловили шума. Тя изведнъж се напрегна. Колко странно, помисли си Линдзи и тогава й направи впечатление, че Шарлот, винаги толкова ведра, сега седи като на тръни. „Безпокои се да не се случи нещо на Макс по пътя“ — каза си Линдзи и се изправи. Отиде до прозореца и погледна навън.
Беше се стъмнило и луната вече се издигаше. Линдзи притисна лице до стъклото. Зад нея Шарлот се суетеше с чиниите и чашите и се чудеше дали Макс ще пие чай, или нещо по-силно.
Линдзи гледаше градината навън и се опитваше да различи нещо познато в играта на лунната светлина и сенките. Обзе я тъгата на ранната вечер, в душата й пропълзя някакво необяснимо и смътно съжаление. Ето, там беше поляната с тисовите дървета, а онова, бледосиньото, беше каменна ваза, онова пък там — завоят на алеята, която се разделяше на две: едното разклонение водеше към предната врата, а второто към конюшните и гаражите отзад. В този момент на алеята внезапно светнаха фарове, спряха на мястото, където тя се раздвояваше, и Линдзи разпозна силуета на колата.
— Макс си дойде — извика тя, после се намръщи. — И ми се струва, че е довел някого със себе си, Шарлот. Ти очакваше ли някого? Сигурна съм, че видях още един човек на предната седалка.
— О. — Шарлот се бе изправила и се оглеждаше с видим ужас. — Кой ли може да е?
На две крачки от задната врата Макс сграбчи Роуланд за рамото с желязна хватка.
— Просто остави това на мен — изсъска той. — Ще издадеш играта. Трябва ни план. — Макс се огледа неспокойно. — Не можеш просто да се появиш ни в клин, ни в ръкав. Линдзи ще си помисли, че съм я предал.
— Все това повтаряш. Хайде да влезем, моля те. Тук навън е адски студ.
— Чакай. Чакай. — Макс отново се вкопчи в него. — Дойде ми нещо наум. Като начало, ще им дадем възможност да разберат постепенно. Не на Шарлот, разбира се, тя знае, а на другите. Значи, когато влезем в кухнята, започваш да вдигаш шум. Тропаш с крака.
— Не ставай смешен. Да тропам с крака ли? Защо? Няма сняг. Не е мокро…
— Просто ги накарай да забележат присъствието ти, Роуланд. Да разберат, че сме двама. После, като тръгнем по коридора, издай някакъв звук. Някакъв разпознаваем звук, за да започнат да се досещат, че си ти. Например… може да се изкашляш.
— Да кашлям, а? На туберкулозен ли искаш да се правя? Макс, тук ли ще стоим цяла нощ? Да не би нервите ти да изневеряват?
— Моите нерви никога не изневеряват. Те са като пословичната стомана.
— Боже Господи. Не е за вярване.
— Добре де, нервно ми е. Притеснен съм. Ти не познаваш Линдзи. Не знаеш каква е понякога. Тя има ужасен език, Роуланд. И когато се ядоса… Виждал ли си я ядосана?
— Струва ми се, че ако ми се случи, ще го понеса.
— Защото гледаш на това повърхностно. Не ти ли е минавало през ума, че Линдзи може да си помисли, че ти си го уредил, за да я видиш отново? Може да си помисли, че си й хвърлил око, Роуланд.
— Ти не си с всичкия си. Напълно си изкуфял. Тази жена ли? За нищо на света. Няма начин. Не е мой тип. — Роуланд замълча. — Наистина ли смяташ, че може да си помисли така?
— Не е изключено. Трябва да сме подготвени. Жените са способни да си мислят какво ли не…
— Прав си. Прав си. И освен това трябва да се съобразяваме с Джини…
— Точно така. Искаш да й направиш добро впечатление, нали? Е, тогава е по-добре да се появиш на сцената по подобаващ начин. Дръж си устата затворена, Роуланд, и остави това изцяло на мен.
— Защо? Ти не умееш да лъжеш. Ти си един от най-некадърните лъжци, които съм срещал. Много се престараваш.
— Грешиш — каза Макс, чиято самоувереност започваше да се възвръща. — Грешиш, Роуланд. Аз съм лукав и обигран. За разлика от теб, Роуланд.
Макс отвори вратата на кухнята.
— Върви след мен — нареди той с гробовен глас и Роуланд го последва с въздишка. В дневната беше неестествено тихо и когато се запътиха натам, Роуланд се изкашля.
— Роуланд! Не вярвам на очите си! Каква приятна изненада! — хвърли се към него Шарлот и топло го прегърна. Роуланд не пропусна да забележи, че лицето й бе станало аленочервено. Предполагаше, че това не е убягнало и на Линдзи. Макс енергично го смушка с лакът и той покорно замълча. Линдзи стоеше до прозореца, здраво стиснала юмруци. На канапето с лице към тях седеше жена, която трябва да беше Дженъвийв Хънтър. Тя впери в Роуланд ясните си сиви очи и той почувства как острият й, но лишен от интерес поглед го смути. Когато Макс заговори, тя се обърна към камината. Отблясъците от огъня играеха в косите й. Ръцете й, с дълги фини пръсти, бяха скръстени в скута.
— Да. Хм. Тъкмо си тръгвах от офиса — поде Макс — и случайно се сблъсках с Роуланд. Във фоайето. Всъщност точно пред асансьора. И тогава ми хрумна тази идея, съвсем спонтанно. Защо и Роуланд да не се присъедини към нас, рекох си. В края на краищата той беше толкова натоварен. Уикенд в провинцията… може би тъкмо това му трябва. Ще си почине, ще…
Красноречието на Макс секна. Линдзи го стрелкаше със змийски поглед. Устните й бяха стиснати, на бузите й бяха избили червени петна.
— Каква щастлива случайност — подхвърли тя. — Колко приятно за всички ни, Макс.
— Да, наистина — Макс сведе поглед. — И за късмет, Роуланд нямаше никакви планове за почивните дни. Е, разбира се, беше затрупан с ангажименти, но успя да ги отмени…
— При това толкова набързо. Не съм и предполагала, че Роуланд е така импулсивен. По-скоро бих казала, че е човек, който винаги планира нещата. Много старателно…
При тези думи Дженъвийв Хънтър вдигна очи. Роуланд си помисли, че може би е почувствала напрежението в стаята — не би било трудно, то бе накарало дори кучетата да притихнат. Но дори и да беше така, не изглеждаше развълнувана. Тя хвърли поглед на Макс, после на Роуланд и се облегна на възглавниците. Роуланд си помисли, че изражението й е като на пътник в самолет. Такова изражение имат хората, когато слушат музика със слушалки, когато следят мелодия, недостигаща до слуха на другите. „Каква музика, каква мелодия?“ — запита се той, а после, давайки си сметка, че някой трябва да спаси положението, пристъпи напред и заговори.
— Кажи им истината, Макс — започна той и усети как Макс се стегна. — В дъното на всичко това има жена, заради нея помолих Макс да ме покани. Шарлот, липсваше ми. — Целуна я по бузата и обгърна с ръка мястото, където преди се намираше талията й. — Не съм идвал от месеци и казах на Макс, че трябва да те видя, преди бебето да се роди. Изглеждаш фантастично, той казвал ли ти го е?
— Дебела — отвърна Шарлот, поруменяла от удоволствие и облекчение. — Не се опитвай да бъдеш галантен. Огромна съм като планина, знам.
— Изглеждаш красива — искрено възрази Роуланд. — Освен това този път положително ще е момиче. Дъщеря. Госпожица Макс.
— Сигурен ли си? — Шарлот се разсмя. — Откъде знаеш?
— Защото носиш бебето ниско. А според ирландската ми баба това е сигурен знак, че ще е момиче.
— Глупости, Роуланд. Убедена съм, че дори не си спомняш своята ирландска баба.
— Почакай два месеца и ще видиш. — Роуланд пусна Шарлот и се огледа из стаята. Забеляза Дани, който скришно надничаше иззад един фотьойл. Очакваше, че момчето ще разведри атмосферата, и протегна ръце. Дани се хвърли към него с радостен вик, прегърна коленете му и когато Роуланд го вдигна във въздуха, отново извика.
След това, както се бе надявал, нещата тръгнаха по-лесно. Кучетата се размърдаха и разлаяха; Шарлот се засуети около масата; Макс заразказва най-подробно за досадния керван битници, който ги бе забавил по пътя към селото, а по-големите момчета, чули гласовете на Роуланд и на баща си, дотичаха долу, водени отчасти от добри чувства и отчасти от любопитство, защото Роуланд много ги глезеше и никога не идваше с празни ръце.
Сред цялото това меле му беше представена Дженъвийв Хънтър и той пое за кратко изящната й хладна ръка. Тя измърмори нещо — по-късно Роуланд си спомни — някакъв банален, безсмислен английски поздрав, произнесен тихо, с американски акцент. Знаеше, че е учила в Англия и че втората й майка е англичанка, но въпреки всичко се изненада. Беше очаквал… какво? Както си каза по-късно, може би повече сила, повече жизненост, вероятно дори духовитост, защото в статиите й имаше остроумие и силно индивидуалният й стил беше невероятно жив.
Вместо това срещна липса на интерес, едва ли не досада, която тя се опитваше да прикрие, но не успяваше. Един поглед на хладните сиви очи с дълги ресници, едно докосване на онази слаба ръка и имаше чувството, че е изтрит от съзнанието й още преди ръката й да се е дръпнала от неговата.
Макар и да не би го признал, Роуланд беше разочарован. А също и леко смутен, но не можеше да каже защо. Макс очевидно не изпитваше подобна неувереност. Той преливаше от добро настроение и нямаше търпение да измъкне Роуланд под някакъв претекст, за да могат двамата да останат насаме. Само двайсет минути след пристигането им той хукна нагоре по стълбите, а Роуланд го последва малко по-бавно.
— Трябва да се измия, трябва да се преоблека — провикна се Макс, дръпна Роуланд в гардеробната си и затвори вратата.
— Е? — поде тържествуващо той. — Какво ще кажеш? Справихме се с това, нали? Жените се лъжат толкова лесно…
— Мислиш ли?
— Не мисля, а знам. Имаше няколко коварни момента с Линдзи, но ти се погрижи. Майсторски ход, признавам, Роуланд. Имам какво да науча от теб. Ти наистина беше абсолютно невъзмутим. И окото ти не мигна. Страхотно самообладание…
— Благодаря, Макс, това идва с практиката.
— А Джини… хареса ли ти? Направи ли ти добро впечатление?
— Трудно е да харесаш някого от едно ръкостискане, Макс.
Роуланд се извърна и взе да разглежда фотографиите по стената — снимки на Макс от гимназията: отбор по ръгби, отбор по крикет; по-нататък от Оксфорд, Макс и той до общата им моторетка от онова време. Роуланд бе трогнат. Макс седна на тясното легло с разочарован вид.
— Е, аз не те предупредих — каза той. — Тя е затворена. Трудна. Нали ти казах, всяка работа, която й беше предлагана след Босна… Ако решиш, че искаш тя да поеме онзи материал за Лазар, ще трябва да я заинтересуваш по някакъв начин.
— Вече говорихме за всичко това.
— Знам. Но имаш само два дни, Роуланд. Вярно, историята е добра, бих казал дори много добра. Въпросът с наркотиците може да я заинтересува… От друга страна, през последните два месеца й бяха предлагани и други добри истории. Тя категорично отказа.
— Какво от това. — Роуланд се наведе да разгледа друга снимка.
— Напълно подкрепям индиректния ти подход. Това го приемам. Да я прецениш. Да й дадеш възможност най-напред да те опознае като човек. Много добре. Дори да я накараш да те хареса. Дай боже! Но аз познавам Линдзи и знам какво й е говорила за теб. Ако решиш да я използваш, работата ти няма да е лесна.
Той замълча и замислено погледна приятеля си. Роуланд разглеждаше снимка на Макс на река Иза, хванат точно в момента, когато пада от плоскодънна лодка.
— Мисълта ми е, че не бива да си затваряш очите за фактите, Роуланд. Сега, след като я видя, може би ще ме разбереш. Все още ли мислиш, че двудневните ти напъни да я очароваш ще свършат работа?
— Струва ми се, че няма да навредят.
— Е, желая ти успех. Казах ти, беше кошмар, докато я накарам да започне работа при нас. И ето на, сега, когато и тя, и Линдзи са в нашия вестник, и двете изгарят от желание да напуснат, защото заради скапания идиот Никълъс Дженкис продажбите непрекъснато се свиват. Само секс, секс, секс… Случайно да си виждал цифрите за разпространението?
— Новите петдесет и две хиляди? Да, видях.
— Ужасен човек. А беше хубав вестник. Както и да е. За какво говорех? А, да. Как назначих Линдзи и Джини. Е, с Линдзи беше фасулска работа. Каза си условията, поканих я на вечеря и уточнихме целия договор. Много хубава вечеря беше наистина, в „Тант Клер“. Ходил ли си там, Роуланд?
— Не.
— Двамата с Линдзи изпихме, срам ме е да го кажа, две бутилки от най-хубавото „Морсо“, което съм вкусвал. Много беше приятно. Докато с Джини… — Макс направи гримаса. — Тя все подхвърляше, че може би ще постъпи в „Таймс“. Държа ме в напрежение месеци наред.
— Голяма работа. Ти също си използвал този номер. Както и аз. Всички го правят.
— Знам. Просто не го очаквах, това е. Не и от жена с такава външност. Шарлот намира, че тя прилича на мадона от Кривели…
Роуланд замълча.
— Пък аз й обясних, че повечето мъже не биха я възприели по този начин. Аз също, и го твърдя в качеството си на най-щастливо оженения мъж, когото познавам. Има нещо във формата на устата, във фигурата й… Преди да отслабне толкова много, разбира се… което, нека се изразя така, извиква в съзнанието по-други мисли.
— О, за бога, Макс. — Роуланд махна с досада. — Тя е журналистка. Изключително добра журналистка. Не би ли се задоволил само с това?
— Не, не бих — рязко отвърна той и запали цигара. — И трябва да отбележа, че от твоите уста пуританското възмущение звучи доста забавно. Откога си безразличен към жените? Всяка седмица се появява нова.
— Не и жени, с които работя. И освен това си е моя работа, а не твоя, Макс.
Роуланд загуби интерес към снимките и бавно се приближи до прозореца. Извърна се и впери поглед навън.
— Ти си донжуан, Роуланд, и си широко известен като донжуан, тъй че не ми чети морал.
— Мили боже, наистина ли трябва да слушам това? — Роуланд опря чело в студеното стъкло. — Прозвището „дон Жуан“ не би трябвало да се раздава с лека ръка. Смени плочата, Макс.
Макс нямаше намерение да сменя плочата. Дръпна няколко пъти от цигарата, без да сваля очи от гърба на Роуланд.
— Какво стана с последното момиче? — попита след малко с небрежен тон. — С французойката?
— Силви? Наистина не знам. Не съм я виждал от седмици. — Роуланд раздразнено махна с ръка. — Какво означава това, Макс?
— Нищо, нищо… Просто се чудех. Значи е свършило?
— Да, свърши.
— Окончателно ли? Нито ти пише, нито ти се обажда по телефона?
— Окончателно. Което не й попречи миналата седмица да ми се обади трийсет и два пъти.
— Трийсет и два пъти? Звучи внушително.
Роуланд обърна глава й го погледна с ледена усмивка.
— Направо внушително, нали? Може да са били и трийсет и три пъти. Нещо забравям напоследък.
Забелязал веселите пламъчета в очите му, Макс рискува да зададе още един въпрос.
— С тези жени, Роуланд…
— Да?
— Може ли да те попитам нещо?
— Може да ме попиташ. Аз може да ти отговоря. Може и да не ти отговоря.
— Искам само… интересува ме… откровен ли си с тях? Нали им даваш да разберат, че нямаш намерение да се обвързваш? Нали… хм… им го казваш?
Роуланд го погледна изумено.
— Какъв необикновен въпрос. Женски въпрос. Шарлот ли стои зад всичко това?
— Казваш ли им, Роуланд, да или не? Искам да знам. По дяволите, познавам те от седемнайсет години. Да се измъкне информация от теб е все едно да се изстиска кръв от камък. Престани с тази скапана дискретност.
— О, за бога… Добре. — Роуланд беше вбесен. — Да, Макс, изяснявам напълно ситуацията. Казвам го буква по буква, ако трябва, дори с едносрични думи. В края на краищата те са съвременни жени — твърдят, че са съвременни жени. Непрекъснато това ми повтарят. За жалост опитът показва, че на следващата сутрин стават крайно старомодни, колкото и съвременни да са били предишната вечер.
При все че много обичаше жена си, при тези думи, произнесени с известна ярост, Макс бе жилнат от ревност. Той погледна строго Роуланд.
— И за това можеш да се сърдиш само на себе си. Както и на нещата, които вършиш с тях междувременно. Щом се отдаваш на полова атлетика, какво друго можеш да очакваш? На всичкото отгоре си наистина невероятно наивен по отношение на жените. Питай Шарлот…
— Нямам никакво намерение да питам нито Шарлот, нито когото и да било. Един член от това семейство, който говори като склеротизирала леля от най-досадния тип, е повече от достатъчен.
Роуланд тръгна към вратата.
— Твоето поведение само окуражава жените — продължи Макс. — Те са своенравни същества, Роуланд. Колкото по-недостъпен е един мъж, толкова повече ги привлича. Така поне твърди Шарлот.
— Виж какво. — Роуланд се обърна. — Старая се в частния си живот да бъда възможно най-честен. Само че понякога, независимо от всички предпазни мерки, които вземам, чувствата на някои хора биват наранявани…
— Твоите ли?
— Не. Не моите. — Роуланд се поколеба, после повдигна рамене. — Какво, по дяволите, се очаква да правя, Макс? Да живея като калугер ли?
— Винаги можеш да се ожениш — отвърна Макс, потискайки усмивката си. — Това би ги разгонило за известно време.
— Дойде ми до гуша. Върви да четеш някое женско списание, Макс. Много ще пасне на сегашното ти настроение.
Макс, който предвиждаше тази реакция, не каза нищо. Роуланд отвори вратата към площадката, после пак я затвори.
— Само още нещо. — Той се обърна с лице към Макс. — Исках да те попитам по-рано. За Дженъвийв Хънтър.
— Да, Роуланд?
— Защо толкова не ти се искаше да я изпратиш в Босна? В края на краищата Ламартин бе работил с нея, той я препоръча. Имаше ли някакъв проблем, нещо, което не си ми казвал?
Макс очакваше този въпрос, но още се колебаеше дали да му каже. Свали очилата си и отново ги сложи. Роуланд безпогрешно разтълкува това като признак на нерешителност и седна.
— Имало е нещо. Трябваше да се досетя. Хайде, Макс, казвай.
— Те живеят заедно, Роуланд.
Настъпи мълчание. Макс запали още една цигара.
— Не знаеше ли?
— Напълно наясно си, че не съм знаел. И много си внимавал да не ми кажеш.
— Да, така е. Защото те познавам, Роуланд. Опасявах се, че ще си направиш погрешни изводи. Понякога ставаш голям пуритан, знаеш ли. И трябва да си вземеш бележка. Не всеки притежава твоята способност да отделя работата от личния си живот. Освен това допусках, че си научил. Всички говореха за това…
— Не давам ухо на подобни сплетни.
— Аз пък ги слушам. Охотно. Във всеки случай те никога не са го крили, а и защо да крият? От неговия развод са минали най-малко четири години, а са заедно не повече от година. Но работата е там, че това ме притесняваше. Подобна обвързаност във военната зона? При положение че тя не е работила като военен кореспондент? Не е най-доброто решение, нали?
— Изобщо не е добро, бих казал. — Роуланд стана и закрачи из малката стая. — От друга страна — продължи той, внимателно подбирайки думите си, — ако трябва да сме честни, поел си риска и се оказва, че си е струвало. По-добра работа не би могъл да очакваш. Тя имаше договор за шест репортажа. Направи ги, и бяха много хубави. Тъй че, каквито и да са били първоначалните мотиви на Ламартин, вярата му в нейните способности е била напълно оправдана. Взел си правилното решение, нали?
— Да. И определено не съжалявам. — Макс отново се поколеба. — Но не беше толкова просто, Роуланд…
— Продължавай.
— Това няма да ти хареса…
— Казвай, Макс.
— Ами, работата е там, че Ламартин не ми остави особен избор. Сега трябва да погледнеш нещата в тяхната взаимовръзка с всичко останало. Ламартин вероятно е най-добрият военен фотограф в света, нали така? Определено е един от двамата или тримата най-добри. И е бил навсякъде: в Индокитай, Африка, Афганистан, Близкия Изток. Но три години беше стоял настрани от войните, три години, през които не беше нищо повече от папарак, наистина няма по-подходяща дума. Господ знае защо го е правил, във всеки случай аз така и не посмях да го попитам. Говореше се, че е било заради сериозните разноски по развода и внушителните претенции на, както изглежда, не особено сговорчивата бивша съпруга. Така или иначе, щом се разчу, че възнамерява да се върне към военните репортажи, че се готви да замине за Босна, всички даваха мило и драго да го прикоткат. Аз наистина имах голяма нужда от него и от снимките му. И накрая го спечелих. Джини беше цената.
Това признание накара Роуланд да се намръщи и Макс побърза да продължи:
— Чуй ме, Роуланд, знам какво си мислиш, но не е така. Ламартин дойде да говори с мен на четири очи. И го каза съвсем ясно. Исках ли да работи за мен, тя трябваше да замине с него, без никакви възражения. Джини не знаеше нищо, Роуланд. И Ламартин ме накара да обещая, че никога няма да научи, при никакви обстоятелства, защото ако научи, всичко ще иде по дяволите…
Роуланд продължаваше да мълчи. Макс, който си представяше каква посока са взели мислите му, въздъхна.
— Чуй ме, Роуланд, искам да си наясно по този въпрос. Тя не го е накарала. Е, не мога да го твърдя с абсолютна сигурност, съдя само по казаното от Ламартин. Но той не е лъжец и не би се оставил да го манипулират. Нито пък тя би го използвала, Роуланд. Джини си има своите слабости, както сам ще се убедиш, ако започнеш да работиш с нея, но безскрупулността не е между тях. Тъкмо обратното.
Роуланд продължаваше да мълчи и Макс вдигна ръце.
— Е, сега вече знаеш истината. За да съм напълно честен, ще ти призная, че ако Ламартин не беше така категоричен, щях да откажа. На първо място, защото е жена. На второ, имаше опит и бе отразявала остри сюжети, но не и война. На трето — заради проблема с тяхната връзка. Но на практика той не ми остави никакъв избор. И беше много убедителен, когато говореше за нея…
Роуланд го погледна изпитателно.
— Значи е убедителен?
— Да, Роуланд. Много убедителен. Аз го харесвам и му се възхищавам. И уважавам мнението му. Ако го познаваше, щеше да се съгласиш с мен, сигурен съм. Той очевидно е знаел колко силно желае Джини да замине за Босна. Вярно, говореше като влюбен мъж, т.е., не беше безпристрастен, сам го призна. Ала успя да ме убеди, че не позволява чувствата да замъглят трезвата му преценка, че никога не би поставил това условие, ако допускаше, че тя може да разочарова него или мен. Аз му повярвах. Говореше за нея със суперлативи. Бореше се да й даде шанса, който считаше, че е заслужила. — Макс въздъхна. — Всъщност той ме трогна. Капитулирах. И, както сам отбеляза преди малко, вярата му в нея не е била неоснователна.
Настъпи мълчание. Роуланд отново се въздържа от коментар. Озадачен, Макс го наблюдаваше с любопитство. Приятелят му обикновено бързаше да каже мнението си по всеки въпрос. Още откакто влязоха в тази стая, в държанието му се забелязваше разсеяност и на Макс това му се виждаше странно. Роуланд бе един от малцината колеги, от които искрено се възхищаваше и чието уважение ценеше. Мълчанието му сега го караше да се чувства несигурен. Дали в същата ситуация Роуланд щеше да постъпи като него? Струваше му се, че знае отговора на този въпрос. На Роуланд, който на работното място проявяваше учудващо безразличие към половете, повече би подхождало да изпрати на фронта жена; друг въпрос беше обаче как щеше да реагира на претенциите на Ламартин. Едва ли би му харесало да го притискат по този начин и само да бе заподозрял някакъв заговор, нито Ламартин, нито Джини щяха някога повече да работят за него.
А в такъв случай, помисли си Макс, възвръщайки самочувствието си, заради своите скрупули би се лишил от първокласни снимки и прекрасни репортажи. Един от дребните недостатъци на Роуланд, каза си той, бе отсъствието на известна гъвкавост по нравствените въпроси, пълното отрицание на компромисите. Това никак, никак не беше хубаво, някой път трябваше да си поговорят по този въпрос… Мисълта, че неговият надарен приятел има ахилесова пета, моментално възвърна доброто настроение на Макс.
— Разбира се — отбеляза той, когато Роуланд тръгна към вратата, — вземането на подобни решения никога не е лесно…
— Дума да няма — сухо отвърна Роуланд и Макс се почувства отново несигурен.
— Спохождали са ме и тревожни мисли. Един-два пъти. Не от професионална гледна тока… — И колебливо добави: — По-скоро може би от лична…
— Така ли? — Роуланд, който тъкмо щеше да отвори вратата, спря и настойчиво погледна Макс.
— Ами, много ясно, че ще се тревожа — продължи Макс с отбранителен тон. — Минавало ми е през ум, че Ламартин може би вече съжалява, задето е искал това от мен…
— Какво те кара да мислиш така?
— Само предположения. — Макс направи красноречива гримаса. — В края на краищата тя е тук от два месеца. Той продължава да стои там. Още не е ясно кога възнамерява да се върне. Военната обстановка, целият този стрес, съвместната работа в такива условия… Нейното боледуване, видът й, няколко намека, изпуснати от Линдзи. Струва ми се, че може да са се скарали, дори да са скъсали, макар, доколкото разбирам, Джини да не е казвала нищо в този смисъл… — Макс поклати глава. — Надявам се да не е така. Бих се чувствал отговорен, отчасти. При все че една такава връзка може просто да прегори, това би могло да се случи така или иначе… — Макс си даде сметка, че печели време, и замълча.
— Отговорността не е твоя — неочаквано рязко каза Роуланд и сърдечно се усмихна на Макс. — Проблемът си е техен, не е твой, знаеш това. А сега… — Отвори вратата. — В колко часа ще дойдат онези хора? В седем и половина? Струва ми се, че ще успея да се изкъпя набързо… — И пое по коридора.
Шарлот викаше мъжа си отдолу и Макс, спомняйки си приятната, макар и кратка среща, уговорена с нея, се върна обратно в гардеробната. Загледа се в снимката с Роуланд и мотоциклета, който някога беше голямата радост в живота им. Примадоната на мотоциклетите. Роуланд бе изучил всички части на двигателя му за един месец; Макс не си бе направил този труд.
Трябваше да го попита какво е мнението му за неговото решение. Как би постъпил той с Ламартин? Реши през следващите два дни непременно да се върне на тази тема, но тъй като по-късно събитията приеха неочакван обрат, не можа да осъществи намерението си.
Линдзи седеше сама край камината и замислено гледаше в огъня, когато Дани се появи в стаята с угрижен вид, стиснал в ръка рисунка на синьо животно с щръкнала козина.
— Къде е Роуланд? — попита той.
— Горе, струва ми се. Двамата с татко ти се качиха да се измият и преоблекат.
— Виж — размаха той рисунката. — Куче. Аз го направих за Роуланд.
— Прекрасно куче, Дани. Много ми харесва.
— Краката му са къси — критично отбеляза момчето, съзерцавайки творението си.
— Някои кучета имат къси крака. Много си е добре.
— Може пък да е таралеж — хитро я погледна Дани и обърна рисунката наопаки. — Таралежите ми харесват. Те ми харесват най-много.
— Това е най-интересното, Дани. Че може да е и таралеж, и куче. Всъщност може да е таралеж.
Това се стори много смешно на Дани. Той се свлече на пода от смях и зарита с крака във въздуха. Линдзи тъкмо си припомняше колко успокояващо действат малките деца, които харесват и най-плоските ти шеги, когато й дойде наум нещо друго. Тя се намръщи.
— Ти знаеше ли, че Роуланд ще дойде, Дани? — попита тя и веднага се почувства виновна заради подлата си постъпка.
— Да. Мама ми каза на закуска. Каза, че има една тайна, хубава тайна. Но ако си изям цялото яйце, ще ми я издаде. И аз си го изядох. Цялото го изядох, дори лепкавите бели парчета…
Изведнъж очите на Дани се разшириха и лицето му пламна. Той погледна изплашено Линдзи.
— Вече не е тайна, нали? — прошепна. — Той дойде, донесе ми лъчев пистолет, изяде си сладката.
— Да, вече не е тайна, Дани. — Линдзи го целуна. — И освен това няма да продумам пред никого.
— Обещаваш ли?
— Обещавам. Заключвам си устата. Ето.
Дани беше във възторг от заключването на устата. Заключи и своята няколко пъти, после затопурка нагоре по стълбите. Линдзи отново заби поглед в огъня. Гадост, помисли си тя. През цялото време, докато разговаряха сутринта, той вътрешно си е умирал от смях. Лъжец, лицемер, манипулатор и двуличник. Откога ли планира това? Какво ли е намислил?
Шарлот подаде глава през вратата, поруменяла и смутена.
— О, ето къде си, Линдзи. Аз бях… Казах си, че е добре да се кача и да поговоря с Макс. И да се преоблека. Джини отиде да почете. Гостите ще са тук към седем и половина. Ще стоят само един час. После ще вечеряме. Приготвила съм огромен пай с месо и бъбреци, надявам се да е сполучлив. Опасявам се, че ти и Джини ще делите крайната баня с Роуланд, така че, ако искаш да се изкъпеш…
— Една вана би ми дошла много добре.
— Ами, тогава изхвърли Роуланд. Не го оставяй да изхаби всичката топла вода. И не обръщай внимание на момчетата. Роуланд им е донесъл от онези лъчеви пистолети. Вдигат ужасен шум. Горе сякаш е избухнала третата световна война…
Когато Линдзи се качи на горния етаж, от мансардната стая на момчетата се разнасяха марсиански звуци. Вратата на Джини беше затворена. Вратата на банята също беше затворена, но характерните шумове на стария водопровод издаваха, че Роуланд е вътре. Какво, по дяволите, правеше този човек? Вана ли пълнеше, или плувен басейн? И непременно ли трябваше да си подсвирква, докато чака? Линдзи хвърли още един сърдит поглед към банята и се оттегли в стаята си.
Прегледа дрехите, които бе взела. Възнамеряваше да облече една твърде безцветна рокля, която бе донесла главно защото, за разлика от повечето неща в зле поддържания й гардероб, тя случайно бе чиста и огладена. Но изведнъж и се отщя. Прииска й се да облече онази твърде къса поличка „Дона Карън“, онази твърде къса и тясна поличка, изработена от невероятно мека кожа, която известяваше на света, че Линдзи има чудесни крака. Проклинайки пренебрежителното отношение на англичаните към баните в старите селски къщи, тя се спотаи зад вратата на стаята си, стиснала тоалетната чантичка. Без съмнение, дори Роуланд Макгуайър би трябвало досега да се е изкъпал?
Подсвиркването бе преминало в изпълнение на откъси от опери. Роуланд пееше „La Donna е mobile“ фалшиво и с наслаждение. Линдзи изчака, докато ариите приключиха. Най-сетне чу вратата на банята да се отваря. Преброи до десет, после се втурна навън.
Блъсна се в Роуланд, в полуголия Роуланд, и веднага се дръпна назад. Метър и деветдесет и три сантиметра загорели от слънцето мускули препречваха пътя й. Непокорната коса на Роуланд бе мокра, черна и лъскава. От мощните му рамене капки вода се стичаха по мускулестите гърди. Единственото му облекло бе белият пешкир, увит около слабините.
— Налага ли се да се разхождаш наоколо като Тарзан? — сопна му се Линдзи, опитвайки се да откъсне очи от атлетичното му тяло.
— Тъй като идвам направо от работа — отвърна Роуланд предизвикателно, — нямам друг избор…
— Ти си полугол…
— А, имаш възражения против пешкира? Ще го махна, щом предпочиташ.
Ръцете му посегнаха към кръста. От мансардата долиташе оглушителна космическа канонада. Линдзи побягна. Шмугна се в банята, затръшна вратата и пусна резето. Вътре почти не се виждаше нищо. Тя изруга парата, която я обгръщаше на талази, и тръгна пипнешком напред. Забеляза, че Роуланд е имал добрината да измие ваната, но като всички мъже, е оставил след себе си банята наводнена и пешкирите на прогизнала купчина.
Линдзи седна до огромната старинна вана и се загледа в краката й с форма на лапи. Ухаеше приятно на неговия афтършейв. Тази миризма я ядосваше, изпълваше я с носталгия и я караше да се чувства слаба.