Сали Боуман
Опасни сезони (2)

1.

Срещата с Роуланд Макгуайър бе насрочена за десет часа — в неговия кабинет в „Репортажи и очерци“, а не в нейния отдел „Мода“. Линдзи се съгласи да я проведат там, но после осъзна, че това дава на Макгуайър териториално предимство. Ядосана, веднага взе да крои планове. Не харесваше Макгуайър, даже го мразеше. През кратките два месеца, откакто беше във вестника, вече на няколко пъти й бе подлагал динена кора. Крайно време беше да се заеме с него. Бе решила на тази среща да няма повече финтиране: щеше — все някак — да му нанесе нокаутиращия удар.

Както всяка сутрин, седна зад бюрото си в осем часа. Предишната вечер си бе легнала в дванайсет и бе станала в шест. Преди да излезе от къщи, трябваше да се справи с обичайните домашни неприятности — протекла тръба, недоставено мляко, повръщаща котка — и вече се чувстваше изтощена. Захвана се с постъпилите материали, опитвайки се да си внуши, че е готова за рунда с Макгуайър, непоколебима и пълна с енергия.

До девет приключи със страниците за модата през седмицата, подбра три чудесни снимки, влезе в ролята на безплатен психоаналитик на любимия си фотограф Стив Марков (повечето й фотографи бяха неврастеници, ала Марков, чийто последен любовник току-що бе отпрашил за Барбадос, бе ненадминат в това отношение) и завърши организационната подготовка за отразяването в „Кореспондент“ на парижките пролетни модни ревюта, които започваха следващата седмица.

В девет и половина се върна в кабинета си и затвори вратата към дрънчащите телефони, суетящите се сътрудници, крясъците. Изпи третото черно кафе за сутринта и захвана да прави списъци, което винаги беше лош знак.

Списъците ставаха все по-дълги. На единия, озаглавен РАБОТА, имаше дълга поредица имена на манекени, асистенти, отговорници за аксесоарите и за обличането, които, ако бъдеха ухажвани, изнудвани, придумвани и ласкани по подходящ начин, биха могли да й помогнат прилично да отрази пролетните ревюта, без Марков да я заплашва на всеки десет минути, че ще пререже гърлото й. Вторият списък, озаглавен СПЕШНО, я обезкуражаваше. В него бяха записани неща, като „Пиле?“, „Тоалетна хартия!“ и „Да налея бензин! Да се обадя на Джини! Да говоря с водопроводчика! Пълнозърнест хляб! Да кажа на Том да върне видеозаписите!“

Беше петък и тя заминаваше за три седмици. Нито майка й, нито синът й бяха от хората, които ще се сетят да купят храна или да повикат водопроводчик, когато протекат тръбите. Как да изпипа плановете си за Макгуайър, когато непрекъснато трябва да мисли за такива глупости?

Изправила гръб и приковала леден поглед в оловното януарско небе зад прозореца, Линдзи няколко минути се упражнява в студенина. Единственият начин да се справиш с Макгуайъровците на този свят, реши тя, бе чрез арктическо и убийствено презрение. Опита да си припомни маниерите и похватите на грандамите, все още властвали в модния свят преди петнайсетина години, когато тя едва навлизаше в кариерата.

Тези ледени кралици бяха вече почти изчезнали като вид. У някои от наследничките им вероятно все още можеха да се открият следи от тяхната студена елегантност, от тяхната небрежна тираничност, ала на самата Линдзи подобни качества бяха абсолютно неприсъщи. Доколкото си спомняше, тези дами се бяха изолирали от всичко, напомнящо на истински живот. Вероятно са били заобиколени от цели армии шофьори, прислужници, икономи и готвачи; ако са имали съпрузи, то те са били невидими. Не помнеше и някоя от тях да е ставала майка, но дори да са имали деца — образцови, вписващи се в обстановката, несъздаващи неприятности — те отдавна би трябвало да са излетели от гнездата.

„Аз съм моден редактор в престижен илюстрован вестник, каза си Линдзи. Заемам пост, за който мнозина ми завиждат и който, макар и неоснователно, се счита за бляскав, каквото и да означава това. Независима работеща жена съм. Мога да бъда грандама винаги когато имам такова желание. В понеделник заминавам за представянето на колекциите в Париж. Внимавай, Роуланд Макгуайър, защото и аз разбирам от служебни интриги и ще те стъпча в краката си.“

Линдзи сведе поглед към въпросните крака, на които обикновено носеше благодатно удобни, бързоходни черни платнени кецове. Днес те бяха издокарани в официални черни и лъскави „Маноло Бланик“ с осемсантиметров ток. Обувките, умопомрачително елегантни и сърцераздирателно скъпи, я стискаха на пръстите. Синът й Том ги наричаше „обувките а ла директорска курва“, но от него друго не можеше и да се очаква.

Линдзи упражни още един вледеняващ поглед към прозореца, смачка списъците на топка, запрати ги към кошчето за отпадъци и не улучи. Истината беше, че не бе скроена за грандама и никога не е била такава. Първо, нямаше нужното телосложение — беше дребна, с момчешка фигура; второ, нямаше как да се отминат фактите от живота й: тя беше на трийсет и осем години, самотна майка, живееща в разхвърлян апартамент в Западен Лондон с майка, която бе невъзможна по рождение, и седемнайсетгодишен син, който беше на път, поне тя така се надяваше, да изплува от хормоналната вихрушка на пубертета. И майка й, и синът й приемаха за съвсем естествено тя да плаща сметките и да решава всички житейски кризи.

Том беше дяволски умен, но неразговорлив. През последните три години основното му изразно средство беше сумтенето. От есента обаче едно след друго се сдоби с приятелка, изкара грип и откри Достоевски. Комбинацията от любов, литература и 39 градуса температура му върна гласа. Сега, докато се опитваше набързо да избърше прах или да сготви, Линдзи трябваше да изслушва цели тиради на тема етика. Луиз, майка й, която се носеше през живота на облак от упорит оптимизъм, твърдеше, че това е на хубаво; Линдзи не беше толкова сигурна.

— Том излиза от пубертета, скъпа — каза Луиз предишната вечер. — Сега е моментът да укрепиш отношенията си с него. Да му говориш много и по майчински мъдро.

— Да говори с приятелката си — отвърна през стиснати зъби Линдзи, бъркайки много бързо изсипания от консерва сос за спагети. — Приятелките са за това. Момчетата на възрастта на Том не желаят да разговарят с майките си. По-скоро предпочитат да ги поучават. Аз съм почти излишна. Погледни фактите в очите.

— Глупости, скъпа — безгрижно рече Луиз, наливайки си вино и палейки поредната цигара. — Той не държи да разговаря с момичето. Приятелките са за секс.

Линдзи затвори очи. Винаги будната гузна съвест дълбоко в съзнанието й започваше да мърмори за противозачатъчни средства, спин и прочее от този род. После рязко смени посоката (един от предпочитаните й трикове) и изведнъж си спомни, че краката на Том растат по-бързо от гъби и за понеделник му трябват нови футболни обувки. „Господи“, произнесе Линдзи на глас и донякъде гневно. Написа на едно картонче „ТОМ/ ФУТБОЛНИ ОБУВКИ/ ДА СЕ ОБАДЯ НА ЛУИЗ“ и го затъкна на телефона. Погледна часовника си, изруга наум, стана, сложи си възможно най-яркото червило и се напръска със свръхсилен и натрапчив американски парфюм. Влезе наперено в другия си офис. Помощничката й Пикси, подготвена за този момент, почака да стане точно десет и пет и набра кабинета на Макгуайър. Със сладък безочлив тон заобяснява, че госпожица Дръмонд е на заседание и ще закъснее, а през това време Линдзи се бе надвесила над нея и правеше физиономии.

Пикси бе деветнайсетгодишна, амбициозна и талантлива. Намеренията й бяха, когато навърши трийсет, вече да е главен редактор на английския „Вог“, а след още три години да завладее с щурм Ню Йорк. Тя бе пънкарка от новия тип — винаги можеше да се разчита, че ще се облече оригинално. Тази сутрин имаше диамант на носа, носеше ластични панталони, африканска огърлица и бюстие „Голтие“, което сякаш бе направено от смачкана опаковъчна хартия. Имаше силен ливърпулски акцент и беше отракана. Точно това нейно качество Линдзи използва като претекст за назначаването й, но всъщност я бе взела на работа, защото я харесваше и защото тя й напомняше за нея самата, когато беше по-млада, по-безгрижна и по-самоуверена. Пикси, която често я караше да се чувства стара, се изкикоти и сложи слушалката.

— Горкият Макгуайър — каза тя. — Звучеше като настъпен по мазола.

— Чудесно.

— Защо не го харесваш? — измери я с поглед тя. — Аз лично го намирам върховен.

— Той е мъж. Бъркащ се във всичко арогантен мъж. Само гледай и се учи, Пикси, разбрахме ли се?

— С мен може да се забърка по всяко време. Направо ми се иска да го направи.

— Пикси, внимавай. Имам ли респектиращ вид? Какво ще кажеш за костюма ми?

— Костюмът няма грешка. Наистина е супер. Изпитваш ли ме?

— Добре. Ще ти подскажа. Струва пет месечни заплати. Заради него се наложи да задлъжнея. Заем от Уърлд Банк.

— Явно е от „Казарес“ — свъси вежди Пикси. — Дай ми една секунда. Миналата година? Пролетта? Есента? Да, „Есен 94“. Не е от размножените модели… Прилича ми на висша мода…

— Да се надяваме, че и на Макгуайър ще му се стори така.

— Но едва ли е висша мода. Освен ако напоследък не си се запознала с някой милионер…

— Би ми се искало.

— Следователно е конфекция, но от най-луксозната. Като гледам копчетата, много си падам по тези копчета, и кройката на сакото, на верев, и плата — кашмир.

— И коприна. Какво още?

— Яката? — Пикси се усмихна. — Особената извивка около врата?

— Добре. Близо си.

— Сетих се. „Есен 94“. Дизайнерски модел. Създаден от Кейт Мос, в бежово, не в черно. Излезе под номер четирийсет и две, четирийсет и три?

— Четирийсет и три. Много добре, Пикси. Е, достатъчно ли закъснях вече, как мислиш?

Пикси се ухили и погледна часовника си.

— Двайсет минути. Може би още пет? След като ще се държиш невъзпитано, нека поне да е истински невъзпитано, нали така?

— Точно така. — Линдзи също се усмихна. Изчака още десет минути.

 

 

— Ще пиеш ли кафе? — предложи Роуланд Макгуайър, свали краката си от бюрото и се изправи в целия си сто деветдесет и три сантиметров ръст.

Линдзи го удостои с отрепетирания леден поглед, който загуби малко от поразяващото си въздействие поради факта, че се налагаше да го гледа отдолу нагоре.

— Ако имаш време — рече тя, — както знаеш, аз закъснях.

Макгуайър пропусна това покрай ушите си, хвърляйки бегъл поглед на часовника.

— Седни — подхвърли през рамо. — Извинявай за бъркотията. Просто изритай тези книжа от пътя си. Разни бюлетини. Всичките са боклук.

Линдзи се втренчи в широкия му гръб. За разлика от всички други мъже в сградата, Макгуайър, изглежда, умееше сам да си вари кафето. Реши, че това е поредната му хитрина, с цел да прави впечатление. Беше сигурна, че ако я нямаше, той щеше да повика някоя секретарка, една от люпилото секретарки, всичките нови, които седяха пред кабинета и трепереха при всяко негово появяване.

Запромъква се към бюрото без коментари. Пътят й беше препречен от купища бумаги и камари книги. За два месеца Макгуайър бе променил този отдел. Преди да дойде, „Репортажи и очерци“ беше приветливо място, пълно с талантливи млади мъже, които гледаха да не се преуморяват и когато не обядваха с осведомителите си, прекарваха голяма част от деня, наслаждавайки се на факта, че не са попаднали в натоварения отдел „Новини“, където от хората наистина се изискваше да работят. След идването на Макгуайър тези безделници си отидоха. Бяха заменени, както кисело отбеляза Линдзи на път за срещата, с голям брой необикновено привлекателни млади жени, за които се говореше, че до една са амбициозни, стряскащо умни и влюбени в Роуланд Макгуайър. Линдзи бе преминала под кръстосаните им преценяващи погледи, изключително доволна, че е с костюма от „Казарес“.

Кабинетът на Макгуайър също бе преустроен. От помещение с натрапчива модернистична показност, цялото в хром и черно дърво, сега той напомняше убежище на учен от 1906 година. Наистина имаше компютър Ай Би Ем, който свидетелстваше за високата квалификация на Макгуайър, но той всъщност не се виждаше — всяка повърхност в стаята бе затрупана с вестници, списания и книги. Докато се настаняваше до бюрото, Линдзи хвърли поглед на заглавията и с досада установи, че най-близкият до нея куп се състои от правителствени информационни бюлетини, а най-отгоре бе захвърлено опърпано и явно често разгръщано томче на Пруст на френски език.

Наведе се напред да погледне материалите, които Макгуайър четеше, когато тя влезе. Видя голяма зелена папка, куп факсове и тазсутрешното издание на „Таймс“, отворено на кръстословицата. Вече бе чула да се говори, че Макгуайър решавал тези кръстословици за петнайсет минути; сега лично се убеди, че непоносимият тип попълва квадратчетата с мастило.

— Трябва да сте единственият в Лондон — язвително подхвърли тя, — който решава кръстословиците в „Таймс“ с писалка. Какво правите, като сбъркате?

— Не бъркам. Обикновено — каза Макгуайър, подавайки й чаша кафе. — Кръстословиците винаги са ми се стрували твърде лесни. Дори в „Таймс“. Това е повратливост на ума. Един вид сръчност.

Линдзи го погледна изпитателно. Тонът му бе прилично скромен. Преди два месеца, когато го назначиха, този факт можеше и да я подведе, но не и сега. След като бе създал у нея впечатлението, че е изумително хубав, мил и прекалено добродушен, за да остане дълго на този пост, Макгуайър бе започнал с уволненията. И наред с посичането на непотребните, още първия месец на два пъти бе отменял решения на Линдзи.

Да го направиш веднъж беше простимо. Да го направиш два пъти — не. Линдзи не бе губила повече време в разправии с него, давайки си сметка, че още от пръв поглед е трябвало да разбере що за стока е. Бе го прескочила и бе отишла право при главния редактор на „Кореспондент“, стар приятел на име Макс.

Над голяма чаша уиски в кабинета му в края на работния ден тя откри още нещо. Макгуайър, който изглеждаше така незаинтересуван от кариеристичните боричкалия, бе стигнал тук пръв.

— Виж, Макс — поде Линдзи, — кой ръководи отдел „Мода“ тук? Мислех, че съм аз. Така поне пише в договора ми. Сега разбирам, че един Адонис се прави на шеф. Трябва да предприемеш нещо, Макс. Обръщам се към теб, защото съм отчаяна. Махни този човек от главата ми и от живота ми.

— Силни думи — каза Макс и запали цигара.

— Макс, той абсолютно нищо не разбира от мода. Защо, по дяволите, се бърка? Откога съм длъжна да отговарям пред „Репортажи и очерци“? Да не би той да контролира всичко тук?

— В никакъв случай. Роуланд не действа по този начин. При все че, да си призная… понякога си мисля, че го готвят за моето място.

Макс, в миналото буен младеж, чийто възход в редакционната йерархия бе протекъл с главозамайваща бързина, сега се стараеше да изглежда улегнал. Носеше строги костюми с жилетка, както се полага на главен редактор в мощен и консервативен илюстрован вестник. Напоследък бе сложил и очила, от които Линдзи бе сигурна, че не се нуждае. Беше на трийсет и шест години, а се правеше на петдесет и шест, поне докато беше на работа. Макс потисна усмивката си, намести излишните рогови рамки и отправи на Линдзи бухалски поглед.

— Макс, чуваш ли какво ти казвам? Този човек свали снимки на Стив Марков, които три месеца съм се борила да уредя. Не хареса модела, не хареса снимките и облеклата. Същият този човек, Макс, не е и чувал за Кристиан Лакроа. Сам си го призна… и аз не бях изненадана. Съмнявам се дали и името Сен Лоран му говори нещо.

— Така ли ти каза Роуланд? Че не е чувал за Лакроа?

— Точно така. И дори не се изчерви.

Макс въздъхна. Наведе поглед към бюрото.

— Не бива да вярваш на всичко, което говори Роуланд, Линдзи. Той обича да се шегува с хората. Предполагам, че те е метнал.

Настроението на Линдзи не се подобри от тази забележка.

— Той е клоун — отсече тя. — Отвратителен непочтен клоун, както започвам да мисля.

— Не точно. Не съвсем — меко отвърна Макс. — Завършил е като първенец колежа „Бейлиол“. Колкото до непочтен… ами, той е крайно амбициозен, тук може и да си права.

— Чудесно. И оксфордската му диплома е била по специалност мода, нали?

— Хайде, Линдзи. Ставаш досадна. Дипломи.

— Добре. Впечатлена съм. Той може да чете древногръцки и древноримски автори в оригинал. Но си остава фактът, че за модата знае по-малко и от котката ми. И така, кой ръководи отдел „Мода“, Макс? Аз или някакъв оксфордски педант с комплекс за величие?

— Грешиш по три пункта — отправи й самодоволен поглед Макс. — Не би трябвало да го свързваш само с Оксфорд. Той е наполовина ирландец, син на селянин. Не е педант, а е много забавен. Той е твърде опитен и търсен журналист, когото доведох в този вестник, за да разчисти отдел „Репортажи и очерци“. Справи се за по-малко от два месеца. И няма комплекс за величие. Просто обича нещата да се правят според неговите разбирания. Както и ти, естествено.

— О, Господи. Започвам да разбирам. На колко години е?

— На трийсет и пет.

— На твоята възраст, горе-долу. С други думи, следвали сте по едно и също време. Познаваше ли го в Оксфорд, Макс?

— Да — отвърна той, все така меко. — Наистина го познавах. Втората година бяхме съквартиранти. Имахме общ мотоциклет. Харесвахме едни и същи жени, само че Роуланд ме засенчваше. Ние…

— Боже, дай ми сили! — Линдзи изпи уискито си на една глътка. Виждаше какво удоволствие доставя всичко това на Макс. Изправи се.

— Така. Няма да споменавам съзаклятието на старите другарчета, Макс.

— Твърде евтино.

— Няма да споменавам мъжката солидарност и други маловажни неща от този род. Разбрах. Педантът е прав, аз не съм…

— И на мен не ми харесаха снимките на Марков. Нито моделът. Прилича на живи мощи. Не харесвам тези случайни находки…

— Решенията ми бяха отменени и си остават отменени, така ли? Този лицемерен негодник те е спечелил на своя страна. Аз бях прецакана…

— Само в тези два случая. Да го кажем така: изслушах аргументите на Макгуайър, той счита, че страницата за мода ще спечели, ако заемем по-силна, по-журналистическа позиция. Много е умен, Линдзи, разбираш ли. И е страшно добър. Неговите виждания се наложиха. Следващия път…

— Следващия път, когато се наложат, Макс, аз си подавам оставката. Този месец се представят колекциите. Не искам Макгуайър да ми се меси. Няма да работя така.

Макс разцъфна в усмивка при тази заплаха.

— Глупости — отвърна той. — Ти никога не би си подала оставката. Обичаш тази работа. Обичаш този вестник. Обичаш мен — аз съм добър приятел и изключително добър главен редактор…

— Беше.

— И ще започнеш да харесваш Роуланд Макгуайър, след време. Разпитай наоколо, Линдзи, всички го обичат. С изключение на хората, които изхвърли, разбира се.

 

 

„Не и аз“, помисли си Линдзи, когато Макгуайър се върна на бюрото. Ако не изпитваше такава антипатия и недоверие към него, може би щеше да се съгласи, че Пикси го бе описала точно. По външност той беше от онзи тип мъже, които спират дъха на жените по улицата — и трябваше да признае, че каквито и недостатъци да има, суетата не е между тях; той сякаш наистина не съзнаваше колко добре изглежда. Определено не правеше нищо, за да го подчертава. Но дори износените и смачкани костюми от туид, към които имаше предпочитание, не можеха напълно да скрият стройното му и мускулесто телосложение. Имаше буйна черна коса, която носеше въздълга и лошо подстригана, и зелени очи с весело, лениво и леко присмехулно изражение. Говореше се, че е адски избухлив, но Линдзи никога не го бе виждала в такъв момент.

Ако не го познаваше така добре, би могла да си го представи как крачи през полята, обгърнат в келтска мъгла. Би могла да го види като човек, свикнал да живее на открито, който се занимава с някаква селска работа, грижи се за болно животно например, носи на гръб тежък товар или сече дърва. Въображението й би могло да го нарисува като смелчага, катерещ безстрашно стръмна скала, като войник, поет или ветеринар. Не би си го представила единствено като журналист, който работи успешно в редакция на съвременен вестник — ала той без съмнение бе такъв, тъй че грешката беше нейна.

Погледна го изпитателно. Помисли си, че привидното добродушие и меките обноски са измамни. И преднамерени. Тяхната цел бе да разоръжават, да очароват. Те помагаха на Макгуайър да неутрализира своите опоненти в конкурентния вестникарски свят и пръв да стига до финала.

— Чувам, че днес заминаваш извън града? — Поде Макгуайър. — Ще гостуваш на Макс през уикенда?

Линдзи подскочи. Потънала в размисли за неговата безскрупулност, бе забравила да играе ролята на грандама. Стегна се и му отправи арктически поглед.

— Да.

— Предай най-добрите ми чувства на госпожа Макс. И на всичките Максовчета. — Усмихна се. — Четири деца. — Преди ми се струваше прекалено. Сега го намирам за хубаво. Разбрах, че и петото е на път…

— Да, ще се роди след два месеца.

— Може пък този път да е момиче. Макс ще се радва.

— Определено — отвърна Линдзи, преструвайки се, че не забелязва едва доловимата ирландска напевност, която понякога се прокрадваше в гласа му. И тази особеност на говора, и усмивката му бяха привлекателни, сигурна беше, че Макгуайър съзнава това.

— Виж, не може ли да започваме? — Наведе се напред. — Трябва да свърша куп неща преди заминаването. Приключвам с подготовката за Париж. Вероятно си видял идейния план, който изпратих горе?

Макгуайър взе да размества книжата по бюрото си.

— Ще гостуваш на Макс с приятелка, струва ми се. Макс каза…

— Да, Джини. Дженъвийв Хънтър. Едва ли я познаваш…

— Не. Преди да дойда тук… — Той продължаваше да мести разсеяно книжата. — Обаче познавам работата й. И репортажите й от Босна миналата година, разбира се. Бяха отлични. Посвоему толкова добри, колкото и снимките на Паскал Ламартин… Както разбирам, и преди са работили заедно?

— Да.

— Бяха добър екип. Казах го на Макс. Къде съм забутал този проклет план? Само преди секунда беше тук… Тя защо не остана в Босна и не продължи да работи с него?

— Наистина не знам.

— Някой спомена… Доколкото разбрах, се е разболяла?

— Не съвсем. Не. Във всеки случай сега е много добре.

— О, сигурно не съм разбрал правилно. Макс каза… Недовършеното изречение увисна във въздуха. Линдзи не пожела да го продължи. Макгуайър бе добре информиран — щом като бе осведомен за заболяването на Джини — за което знаеха само няколко души — значи Макс бе клюкарствал. Очевидно те двамата бяха много по-близки приятели, отколкото бе допускала — задължително, защото Макс бе дискретен човек.

И точно в този момент, докато се опитваше да прецени какво още, по дяволите, може да му е казал Макс, Макгуайър изстреля своята изненада. Най-накрая намери плана и го метна през бюрото към нея.

— Добре — каза той.

Линдзи го зяпна.

— Добре ли? Искаш да кажеш, че си доволен от него?

— Ти си модният редактор — повдигна рамене той. — Ако непременно държиш да използваш онзи проклет Марков, използвай го. Отразявай ревютата, които намериш за добре. Ако се решиш да бъдеш малко по-критична, поне понякога, ще е чудесно.

— Нямаш ли предложения? Изненадана съм.

— Нямам. Колекциите са по твоята част. И през ум не би ми минало да ти се бъркам. В края на краищата аз не мога да различа дреха на Лакроа от дреха на Сен Лоран…

„Мътните да те вземат, Макс“, помисли си Линдзи, забелязвайки веселите пламъчета в зелените му очи. Значи казаното от нея му е било предадено.

— Радвам се, че си разбрал докъде се простират компетенциите ти. — Линдзи бутна назад стола си с намерение да се оттегли час по-скоро.

— Има само още едно нещо — рече Макгуайър.

Тя се обърна изненадана. Макгуайър държеше в ръцете си папката, която бе забелязала — тежка зелена папка, вързана с плосък канап.

— Костюмът ти е „Казарес“, нали?

Явно му беше забавно да направи тази констатация. Линдзи го погледна високомерно.

— Да, по някаква случайност. „Казарес“ е.

— Срещала ли си се някога с Казарес? Може би си я интервюирала?

Линдзи го гледаше несигурно. Не можеше да реши дали въпросът му се дължи на незнание или на коварство.

— Не — отвърна, — не съм. И както вероятно знаеш, никой журналист досега не е разговарял с нея. Казарес не се появява в обществото, освен при закриването на ревютата си. И не дава интервюта, никога, на когото и да било. Тя на практика е отшелница.

— Красива отшелница, доколкото знам…

— Без съмнение е красива.

— Но Жан Лазар разговаря с пресата?

— Със сигурни журналисти. Свои приятели. Хора, които няма да задават неудобни въпроси за Казарес. Не бих описала този процес като интервю, но наистина от време на време дава аудиенции, да.

— Ще можеш ли да си уредиш среща с него?

— Ако имах такова желание, а аз го нямам, вероятно. Да.

— Опитай. Виж дали можеш да го хванеш, докато си в Париж…

Линдзи го погледна озадачено.

— Защо? Безсмислено е. Ако се срещне с мен, няма да се добера до нищо, което би ми послужило. То се знае, че както всички останали, ми се иска да науча дали слуховете са верни. Иска ми се да знам дали е вярно, че преди пет години Мария Казарес е започнала да губи контрол над себе си. Ужасно ми се иска да разбера каква част от моделите напоследък са създадени наистина от нея. Отговорите на тези въпроси интересуват всекиго…

— Тогава ги задай. Попитай Лазар. Защо не?

— По няколко причини — сопна се Линдзи. — Първо, няма да се осмеля, а ако все пак го направя, кракът ми повече няма да стъпи там. Незабавно ще бъда прогонена от всички ревюта на „Казарес“. Второ, вече ти казах, безсмислено е. Лазар си има готов текст за интервютата: Мария Казарес е гениална; неговата роля е да я пази от тълпите натрапници. Това е.

— И да ръководи компания за много милиони. Да не забравяме тази подробност…

— Разбира се. Ръководи я безскрупулно и ефикасно. На драго сърце ще се съгласи да говори на тази тема. Ще се спре на техните готови облекла, на тяхната козметика, на техните парфюми. Ще ме затрупа със статистики и ще ме залее с чара си. Загуба на време. Статистиките са ми известни. „Казарес“ имат най-добрия отдел за реклама от парижките модни къщи. Всичко това вече го знам наизуст, нали така?

— Нима? Сигурна ли си?

Линдзи понечи да отговори саркастично, но замълча. Смарагдовозелените очи на Макгуайър я гледаха проницателно и тонът му неочаквано бе станал по-остър. Поколеба се, усети неизречения укор и вдигна рамене.

— Добре. Преувеличавам. Не знам всичко, никой не знае всичко. Около Лазар има тайни, както очевидно и около Казарес. Те идват от миналото…

— И аз мисля така, да. — Макгуайър погледна папката. — Като неспециалист в тази област, разбира се. Откъде са дошли, как са се срещнали, как Лазар е спечелил първия си милион, какви точно са отношенията им в момента, защо Лазар се опитваше да продаде компанията миналата година…

— Говореше се, че се опитва да я продаде — уточни Линдзи.

— Защо тази година е променил намеренията си и не предприема нищо? Само няколко дреболии от този род. Нищо, което би развълнувало стадото плъхове, препитаващи се от модата… — Макгуайър й хвърли бърз поглед.

— Разбира се — продължи той, — модните редактори не работят като останалите журналисти, нали? Започвам да схващам това. Не задават неудобни въпроси. Не проучват индустрията, за която пишат. Те посещават ревютата, гукат си с приятелите, удрят ключа на малките участъци от мозъците си, които все още функционират, възклицават заради дължината на дрехите и изпадат в екстаз. От някоя пола. От сако. От шапка…

— Чакай малко — опита се да се намеси Линдзи.

— Онова, което привлича тяхното внимание — продължи невъзмутимо Макгуайър, — няма никаква връзка с живота на деветдесет и девет на сто от обикновените жени. Не влияе дори върху начина, по който те се обличат. То е лекомислено, неприлично скъпо, оскърбително за женския пол.

— Може ли да кажа нещо?

— Но, разбира се, техните материали обезпечават два пъти годишно безплатна реклама на една много доходна индустрия. И модните журналисти се съгласяват с това без възражения. Те помагат продуктът да бъде рекламиран, без значение колко безвкусен, колко глупав, колко негоден за носене е. Това по-рано ме озадачаваше. Защо лъжат? Защо година след година възхваляват тези парцали? Но, разбира се, вече поумнявам. Те не могат да критикуват. Те не се осмеляват да критикуват. Защото ако го направят, рискуват да се лишат от своите скъпоценни покани, от престижните си места на първия ред… Ти случайно да не седиш на първия ред, Линдзи? — Той обърна хладния си зелен поглед към нея.

Линдзи заби нокти в дланите си.

— Да — рече тя. — Седя. Отне ми цели десет години, по дяволите, за да стигна до там, и виждам онова, за което пиша, значително по-добре, отколкото ако седях десетина реда по-назад. Виж…

— Не се съмнявам — каза Макгуайър и се протегна. — Когато бях малък, имаше една поговорка, че ако вечеряш с дявола, ти трябва дълга лъжица. Но съм сигурен, че в случая тя е неподходяща. В края на краищата, ако беше написала онова, което действително си мислила, ако беше изтъкнала например, че в колекцията на „Казарес“ вече липсва вдъхновение и блясък, какво щеше да постигнеш? Щяха да те прогонят. Незабавно.

Той повтори собствените й думи с най-очарователна усмивка. Линдзи, която преди беше страшно избухлива, но се бе научила да се владее, изброи до десет и направи няколко успокояващи йогистки вдишвания и издишвания. „Задръстен ирландски фанатик“, каза си тя. „Педант. Проповедник. Непоносим, самодоволен, високомерен, груб…“ — И спря до тук. Беше достатъчно честна, за да признае пред себе си, че в казаното от него има много истина, и достатъчно ядосана, за да не го признае открито.

— Може би ще бъде полезно, Роуланд — поде тя накрая с изключително любезен тон, — ако ти обясня някои дадености в моята работа. Аз посещавам ревютата, за да пиша за дрехите. За да пиша за тенденциите. Гледам кройката, цвета, материята и линията. В това съм специалист. И то ми помага да проявявам интерес към дрехите. Обичам дрехите. Както и стотици хиляди жени, които всяка седмица четат моите страници. Читателките, от които се нуждае този вестник.

Онези, които радват сърцата на рекламните агенции, Роуланд, същите агенции, които купуват място за реклами във вестника и помагат да се плаща твоята заплата, както и моята…

— Наясно съм с икономическата страна на въпроса, благодаря… — вметна презрително Макгуайър и Линдзи потисна надигащото се в нея желание да се пресегне през бюрото и да го зашлеви.

— О, я стига… — каза тя. — Погледни си първо собствените материали, Роуланд, пък после ме поучавай. Миналата събота например беше пуснал голяма статия за Чехия и дълъг очерк за семейство Клинтън…

— Е, и?

— Освен това беше поместил статия за новия „Астън Мартин“ в автомобилната рубрика, репортаж за луксозния курорт на тайландското крайбрежие на страницата за туризъм и материал за качествата на петнайсет марки чисто маслиново масло от кулинарния ти редактор, първото изречение на който бе така адски помпозно и претенциозно, че едва не се задавих. Позволил си на онова ужасно момиче, което пише за ресторантите — ужасното момиче, което ти доведе в този вестник — да посвети цяла статия на някакъв скапан богаташки ресторант край Оксфорд, където тя и последното й гадже току-що са профукали близо двеста лири от бюджета на отдела ти. За обяд. Това не е ли лекомислено? Не е ли неприлично? Хайде, Роуланд, не ми пробутвай тези лайна.

Настана тишина. „Една грандама не би използвала последната дума — помисли си Линдзи, — изобщо не би спорила с него. Срамота.“ Ала се чувстваше много по-добре. Не се разкайваше. Забеляза, че Макгуайър се бе зачервил. Но дори забележките й да бяха попаднали в целта, той се съвземаше бързо. Линдзи наистина започваше да подозира, че е от мъжете, на които им прави удоволствие да спорят. Хвърли й бърз весел поглед, после — за нейна досада — се разсмя.

— Попадение — каза той. — Точно попадение. От друга страна… — наклони се към нея — ужасното момиче не е загубило способността си да критикува. Дало е унищожителна оценка на техния светъл сос…

— Голяма работа.

— … а нашият кореспондент по автомобилите е влюбен в дизайна на обзавеждането в астъна.

— На него направо му текат лигите за този проклет астън. Който струва близо четвърт милион долара. Остави ме да си отдъхна.

— Статията за зехтина обаче… ами, тук съм съгласен с теб. Ужасна е. Не може да се чете. Невероятно превзета е.

— И си предприел нещо във връзка с това, нали? В качеството си на завеждащ отдела?

— Разбира се. — Той спокойно посрещна погледа й. — Не си ли чула? Тази седмица уволних водещия рубриката.

Отново замълчаха, този път по-продължително. Линдзи седеше съвсем неподвижно. Погледът й се спря на зелените очи, после на сакото от туид и накрая върху купчините книги. Помисли си за училищните такси, за изплащането на ипотеката и новите футболни обувки.

— Това закана ли е? — попита тя, произнасяйки думите ясно и с най-спокойния си тон.

Макгуайър за пръв пъти се стори изненадан. Погледна я неразбиращо, после прокара ръка през косата си и заговори бързо.

Линдзи не го слушаше. Стана. Чувстваше се като затворена в някакво студено, ледено помещение, където въздухът е твърде рядък, беше й трудно да диша и да говори.

— Защото ако е закана — продължи тя със спокоен, безизразен глас, — ще е по-добре да се обадя на Джини и да отложа срещата си с нея. Трябва да се видим след около час, но, разбира се, аз ще закъснея.

— Ще закъснееш ли? За какво говориш?

— На Джини ще й се наложи да ме почака. Ако те интересува, което е малко вероятно, освен нея ме чакат и майка ми, и синът ми, и пазаруването, и водопроводчикът…

— Водопроводчик ли? Какъв водопроводчик?

— Както и гаражът, и проклетият магазин, където може да имат, но никак не е сигурно, някой последен чифт футболни обувки, размер дванайсет. Както и много други досадни дреболии, с които ми се налага да се занимавам наред с работата си тук, която, ако държиш да знаеш, за тази седмица е приключена. Ще чакат, Роуланд, защото аз ще съм още горе, в тази сграда и ще разговарям с Макс. Няма да работя по този начин.

Доволна от сдържания сарказъм и достойнство на своята реч, Линдзи тръгна към вратата. Чувстваше, че добре е избрала момента на оттеглянето си. Макгуайър се изкашля.

— Сокър или ръгби? — попита той.

Линдзи спря. Обърна се и му хвърли най-унищожителния си поглед.

— Футболните обувки — повтори той. — За сокър или за ръгби?

— За сокър. И не се опитвай да ми се подмазваш. Късно е вече.

— Размер дванайсет? Доста големи. Трябва да е висок.

— Висок е. Един и осемдесет и осем. На седемнайсет години е. Това ще ти помогне ли в изчисленията?

— Не съм изчислявал, но съм изненадан. Мислех, че си около трийсет. Може би трийсет и една.

— Късно е за ласкателства — каза Линдзи, при все че всъщност й бе станало приятно. — Твърде късно е да се измъкнеш. Аз…

— Това не беше закана — бързо заговори Макгуайър и се изправи. — Получи се недоразумение. Аз подходих неправилно. Не те поканих тук, за да те заплашвам, нито да те критикувам. Не обичам модата. Нямам претенции да разбирам от мода. — Изведнъж й се усмихна широко и ослепително и я хвана подръка. — Не харесвам особено и коли като „Астън Мартин“. Нито пък сметките за обеди от двеста лири. Проявих безпринципност. Признавам…

Линдзи стоеше неподвижно. Гледаше ръката на Макгуайър — голяма, почерняла от слънцето и красиво оформена. Хладнокръвно се опитваше да реши дали има пристъп на сърдечна аритмия, или странните трепкания под костюма от „Казарес“ са резултат от преумора, притеснения, лошо хранене и стрес. По-късно щеше да се чуди дали тъкмо в този момент от отношенията си с Макгуайър не е направила своята първа и фатална грешка. В края на краищата можеше да се освободи от ръката му и да продължи достойното си оттегляне. Ала не го направи. Вместо това срещна онзи закачлив поглед и започна да омеква.

— Защо ме повика тогава? — попита тя и позволи на Макгуайър да я отведе обратно до бюрото. Той отново взе зелената папка, развърза връзките и й я подаде.

— Защото имам нужда от твоята помощ. По това.

Прямотата и простотата на неговата молба изненадаха Линдзи. Потърси по лицето му следи от двуличие и коварство, но не успя да открие такива. Мина й през ума, че ако Макгуайър не се бе устремил към върховете, може би щеше да й хареса като мъж. Взря се в дебелата, тежка и ненадписана папка.

— Нещо свързано с модата ли е?

— Не. Само косвено. Нещо по-голямо е — и по-мръсно.

— Ще ми обясниш ли?

— Не мога да го обясня напълно, не. Още не.

— Поверително ли е?

— Може и така да се каже.

Линдзи отвори папката. Отвътре я погледна познато лице. Прочуто лице. Снимката, един от малкото съществуващи студийни портрети, а не щракнат в движение кадър, бе правена от Сесил Бийтън. Датираше от седемдесетте години и веднъж видял я, човек не можеше лесно да я забрави. Мария Казарес бе запечатана в апогея на красотата си. Чернокоса, черноока, усмихната, ръката леко повдигната, сякаш в следващия миг ще закрие лицето. Косата й бе късо подстригана. Както сполучливо се бе изразил Бийтън, изглеждаше като най-красивото момче на света. Около врата си носеше златно кръстче. Линдзи се навъси и запрелиства съдържанието на папката, което се състоеше от изрезки от вестници. Всичките се отнасяха за Казарес и Лазар и обхващаха период от близо три десетилетия.

— Искам да я прегледаш — каза Макгуайър. — Вътре е всичко, което успяха да изровят моите проучватели. Американските публикации, английските, италианските, френските. Ще ги прегледаш ли този уикенд?

— Толкова ли е спешно?

— Да. Спешно е. Мислех… мислех, че би могла да им отделиш малко време у Макс. Да речем, след вечеря. Като си легнеш…

Отново я обгърна със зеления си поглед. За своя изненада Линдзи установи, че той притежава и други таланти, за които не бе и подозирала: когато това отговаряше на целите му, можеше и да флиртува.

— Бих помогнала — рече тя, — стига да знаех какво да търся.

— Празноти.

— Ще има стотици празноти. Ти сам спомена преди малко няколко от най-очебийните. Сигурно цялата папка се състои от предположения. Слухове и опровержения. Легенди. Митове.

— Няма значение. Ако си спомниш нещо, което знаеш или си чувала, а го няма в папката, искам да ми го кажеш, колкото и да е неправдоподобно, колкото и да е несъществено.

— Дори клюките?

— Дори тях. Може в даден момент да се окажат полезни. Да.

— В понеделник ли да ти докладвам?

— Хм… да. — Той отклони погледа си. — Преди да потеглиш за Париж. Ако имаш време и ако ми позволиш, ще те черпя един обяд, за да ти се отблагодаря.

— Ще видим.

Макгуайър изглеждаше засегнат.

— Не сключихме ли мир?

— Не. Още не. — Линдзи го погледна право в очите. — Продължавам да мисля, че манипулираш. Че си нечестен. Нямам ти и грам доверие.

— Но ще ми помогнеш?

— Когато искаш услуги, ставаш малко по-поносим.

Линдзи стана и си тръгна. Във внезапен пристъп на галантност, Макгуайър също се надигна и отвори вратата пред нея. На прага й зададе още един последен въпрос, който тогава много озадачи Линдзи: дали са известни някакви връзки на Жан Лазар с Амстердам.

— Не. Защо ще има такива връзки? От каквато и националност да е в действителност, той не е холандец. Пък и Холандия почти не присъства в световната мода…

— Да — каза Роуланд, чийто телефон бе започнал да звъни. — Да. Мислех си, че… — Вдигна слушалката, Линдзи остана да стои на вратата. Идващият от другия край на линията женски глас бе достатъчно силен, за да го чува. Говореше бързо и настоятелно. Роуланд се намръщи.

— Значи ще се видим в понеделник, Роуланд…

— В понеделник ли? — Той я погледна безизразно.

— Нашият обяд, Роуланд. Обядът, на който ще ме заведеш, за да се извиниш…

— А, да. Разбира се. В понеделник. Да, да.

Линдзи излезе от стаята и още веднъж се обърна назад. Жената на телефона продължаваше да говори, всъщност през цялото време не бе спирала нито за миг. Спокоен, че никой не го наблюдава, Роуланд въздъхна. Внимателно остави слушалката на бюрото, взе тома на Пруст и се зачете. Докато Линдзи затваряше вратата, жената на телефона изхлипа страдалчески, а той спокойно обърна страница.

 

 

В един часа, когато Линдзи се готвеше най-сетне да си тръгне от редакцията, позвъни Марков. Търсил я бил два пъти по време на срещата с Роуланд. Линдзи си помисли с досада, че той наистина е способен да се обажда през десет минути целия ден и цялата нощ. Марков си беше такъв.

— Е, сладурано — каза той, когато Линдзи вдигна слушалката, — кажи ми истината, удари ли му ножа?

— И още как — излъга тя.

— Браво, скъпа. Право в аортата или смъртта беше по-бавна?

— Бавна. Сега се махай, Марков. Ще ти разкажа подробностите в Париж, съгласен ли си?

— Нямам търпение. Цяла сутрин си представям тази сцена, любима. Този Макгуайър… опиши ми го. Нисък ли е? Дебел? С оредяваща коса? Няма тестикули, за които си заслужава да се говори, нали?

— В интерес на истината, тъкмо напротив. Висок е метър и деветдесет и три. Черна коса. Подли зелени очи. От него се лее тестостерон.

— Скъпа! Защо не ми каза? Той, изглежда, е точно моят тип.

— Не се и надявай, Марков.

— Сигурна ли си?

— Сто процента.

— Е, добре. Животът е гаден. Все пак ме запознай с него някой път. Олеле, звъни другият ми телефон! Може да е от Барбадос. A toute a lheure^[1], моя малка музо — добави Марков с ужасно произношение и затвори.

 

 

В един и петнайсет Роуланд Макгуайър застана до прозореца в кабинета на своя главен редактор на дванайсетия етаж, погледна часовника си и впери очи навън. От това място се виждаха Темза, крайните сгради на Канарския кей и паркинга долу.

— Точно по разписание — каза той.

Дъвчейки един от обичайните сандвичи със сирене и туршия, които си поръчваше, когато оставаше в сградата през обедната почивка, Макс остави донесената от Роуланд папка и отиде при него.

Двамата мъже проследиха с поглед дребната стройна жена, която излезе от сградата и се насочи между паркираните коли към нов „Фолксваген Голф“. Косата й, къса, къдрава и непокорна, беше също толкова черна и лъскава, колкото и боята на колата. Беше издокарана в черни кецове, черни гети, черен пуловер и широко черно палто. Носеше куфарче, платнена торба, наръч книги и голяма зелена папка с връзки от канап. С усилие балансираше всичките тези неща и когато стигна до колата, част от тях изпопадаха на земята. Жената ритна яростно платнената торба. Вдигна поглед към небето. Устните й оформиха кратка ругатня, която можеше да се разгадае и от височината на дванайсетия етаж. Роуланд се усмихна.

— Колко жалко — подхвърли той, — свалила е онзи костюм. А беше толкова хубав.

— Костюмът от „Казарес“? — усмихна се Макс. — Него ли беше облякла за срещата с теб? В такъв случай определено ти е обявила война, Роуланд. Остави всяка надежда.

— Грешиш. Сега отива да вземе Дженъвийв Хънтър. Всичко върви по плана, Макс.

— Тя не се ли досети?

— Разбира се, че не. Нали ти казах. Омаях я. Направих й кафе. Похвалих въпросния костюм. Ще бъде пълна победа, Макс.

— Надявай се. Ти не разбираш жените, Роуланд. Никога не си ги разбирал.

— Имай ми вяра. — Роуланд отмина без коментар забележката на Макс. Наблюдаваше как черният фолксваген набира скорост на път към изхода, където даде десен мигач и зави наляво. Размина се на косъм с голям камион, чиито спирачки изскърцаха.

Макс затвори очи.

— Само никога не се качвай в колата на Линдзи — рече той. — Това е единственият ми съвет, Роуланд. Каквито и идиотски планове да имаш, не й позволявай да те вози. То е все едно да си играеш със смъртта. Особено когато е ядосана…

— Не е ядосана — Роуланд се отдръпна от прозореца, — казах ти. Преди два дни наистина бяхме във война, да. Сега имаме разведряване. Лесно е да спечелиш на своя страна жена като Линдзи, стига да решиш. Освен това…

— Роуланд, нали не си флиртувал?

— За бога. За какъв ме вземаш? Аз никога не флиртувам с жените.

— Напротив, Роуланд. Правиш го, без да се усетиш.

— Е, в този случай съвсем определено не съм. Защо да флиртувам? — Той взе един от сандвичите на Макс и замислено го захапа.

Макс не каза нищо, потисна усмивката си и запали цигара. Възцари се кратко задушевно мълчание, по време на което Роуланд, чийто мозък не оставаше за дълго бездеен, прелистваше съдържанието на донесената от него самия папка, а Макс наблюдаваше своя приятел, своя изключително красив приятел, който така и не бе осъзнал въздействието си върху жените, и се наслаждаваше на най-новото развитие в безкрайната трагикомедия, каквато представляваше животът на Роуланд Макгуайър.

„Може би е време за поредното предупреждение — помисли си той, — дори крайно време, като се имат предвид плановете на Роуланд в момента.“

— Слушай, Роуланд — поде той малко колебливо, защото приятелят му яростно бранеше личния си живот. — Ще ти кажа нещо за Линдзи. Тя изобщо не е така неуязвима, на каквато се прави, и двамата с Шарлот много я обичаме. Знам колко е важен за теб този материал и разбирам, че нейната помощ може да ти е от полза, но…

Роуланд не го слушаше. Препрочиташе последния доклад от своя информатор в Американската агенция за борба с наркотиците в Амстердам, представен на Макс преди малко. Макс не знаеше името на този човек и нямаше изгледи да го научи; Роуланд се придържаше към този начин на работа.

— Да, да — измърмори той и затвори папката, отминавайки без внимание забележката на Макс. — Престани да нервничиш, за бога. Още малко ще ме попиташ какви са ми намеренията.

— Едва ли. Защото не би ми казал.

— Да работя — рече Роуланд с нетърпелив тон, взе куп снимки от бюрото на Макс и започна да ги разглежда. — Намеренията ми са да работя. Да свържа цялата тази история. Линдзи е периферна фигура. Ако благоволи да ми помогне, чудесно. Ако не пожелае — толкова по-зле. Продължавам офанзивата за омайване…

— Господ да ми е на помощ.

— Тези снимки… — Роуланд ги остави на мястото им. — Те ли са последните на Паскал Ламартин?

— Да. — На свой ред и Макс започна да ги прехвърля. — Смятам утре да използвам една от тях. От фронта. Завеждащият фотографския отдел предлага онази там…

— Не е прав. — Роуланд посочи снимката в лявата ръка на Макс. — Би трябвало да публикуваш тази. Хората започват да се настройват примиренчески по отношение на Босна. Разтърси ги и ги събуди от дрямката, Макс.

— Може би — отвърна Макс, съзнавайки, че Роуланд е прав. Погледна фотографията, която препоръчваше той. Група жени в черно се бе скупчила около тялото на момче; дясната му ръка все още стискаше автомата, а лявата, разперена встрани, лежеше в локва кръв. Лицето на момчето, слава Богу, бе скрито, ала жените се виждаха добре. Ламартин вероятно бе имал на разположение около трийсет секунди, за да запечати на лентата тази скръб. „В това е големият му талант — помисли си Макс, — талантът, който го поставя в самостоятелна категория. Техническо съвършенство, пропито от съпреживяване.“ Картината го бе преследвала цялата сутрин. „Ето как щях да се чувствам, ако някое от децата ми беше умряло, ето как щеше да изглежда жена ми.“

Той вдигна поглед, срещна разбиране в очите на Роуланд, кимна и бутна снимката настрани.

— Та, колко още ще остане Ламартин? — Попита Роуланд, стана от мястото си и закрачи из стаята. — Мислех, че ще се връща от там заедно с Дженъвийв Хънтър?

— Такива бяха първоначалните планове — вдигна рамене Макс. — Когато е готов да потегли, предполагам. Ламартин сам си е господар.

Роуланд замълча. Върна се при стола и седна.

— Така. Ще продължим ли нататък, Макс? — Погледна часовника си. — Щеше да ме информираш за Дженъвийв Хънтър…

— Така ли? — По лицето на Макс се изписа колебание.

— Да, така. Много добре знаеш. Хайде, Макс. Остават ни десет минути до твоето съвещание. Искам подробностите. Всички подробности. От А до Я.

— Роуланд, вече говорихме за това. Повечето от тях са ти известни…

Изражението на Роуланд стана упорито и съсредоточено. Той се наведе напред.

— Възможно е. Повтори ми ги пак.