Сали Боуман
Опасни сезони (15)

14.

— Не ми говори, почакай — промълви Паскал, дърпайки я след себе си в асансьора. Изминаха осемте етажа надолу в мълчание, без да се докосват. Любезни като непознати и сред непознати. При все това другите пътници усещаха вълнението им, Джини знаеше това; улавяше любопитните им погледи, бързо извръщащите се очи. Запрепъва се като слепец сред тълпата журналисти, вече започнали да се събират във фоайето, и се потопи в студения влажен въздух навън. Тогава заизрича някаква несвързана молба, но той не искаше да я слуша. Хвана я за лакътя и я повлече към отсрещния тротоар, после по първия мост, който се изпречи на пътя им, към левия бряг оттатък широките, сиви и спокойни води на Сена.

Паскал изглеждаше зашеметен, Джини забеляза това, въпреки че и собственото й зрение бе замъглено от сълзи. Той сякаш не виждаше и не чуваше колите, които летяха покрай тях. Щом стигнаха левия бряг, я повлече по кея, после влязоха в къса и тясна уличка, „Сен Жюлиен льо Повр“. Джини разбра, че я води там, където вероятно е прекарал предишната нощ — в малкия хотел, в който миналата година бяха отсядали два пъти заедно. Дръпна се с тих болезнен вопъл, но той хвана още по-здраво ръката й. Въведе я в старата сграда и продължи нагоре по стълбите до стаята с изглед към реката и Нотр Дам, същата, която им бяха дали и при последните два престоя, предшестващи заминаването им за Босна, когато идваха в Париж да видят Мариан. Бяха се любили в това легло, бяха се надвесвали заедно от този прозорец. Миналата пролет, когато и двамата бяха толкова радостни и светът бе така разбираем. С влизането си в стаята тя сякаш видя собствените им призраци. Извърна се, за да скрие лицето си. Паскал затръшна вратата.

— Сега ми кажи… — с усилие промълви той. — Откога продължава това? Кажи ми, Джини, за Бога… откога ме лъжеш? Откакто си тръгна от Босна? Или по-отдавна?

— Не. Не, кълна ти се. — Тя се обърна и го погледна умоляващо. — Паскал, случи се миналата нощ. Само миналата нощ. Никога преди…

— И очакваш да ти повярвам? — Той рязко се дръпна от нея. — Лицето ти. Очите ти. Не мога да те гледам. Отрязала си косата си. Миришеш на него… Не те познавам. Мили боже, само стой далеч от мен. Бих се заклел в живота си, че не си способна да извършиш това, не и ти…

— Паскал…

— Не казвай нищо. Почакай. За бога, не ме докосвай. Мога да те убия. Мога да убия и него. Просто почакай. Трябва да помисля. Не мога да дишам…

Извърна се, стисна юмруци и закрачи из стаята. Възкликна тихо, през зъби, отвори със замах прозореца и се наведе навън, към ласката на въздуха и лекия дъжд. Вятърът развя пердетата, духна на пода някаква хартийка от масата. На нея бяха написани имената и телефонните номера на десет големи парижки хотела. „Сен Режис“ беше последен в списъка. Разпознала почерка му, Джини отново заплака.

— По този начин ли ме откри? Мислех, че си говорил с Макс…

— С Макс ли? Не. — Той се обърна и й отправи невиждащ поглед. — Не мога. Пътувал съм две нощи и един ден. Не съм спал. Ходих до Амстердам — щях да се срещна с теб в Амстердам. Мислех… исках да бъде изненада. После, като разбрах, че си заминала, дойдох тук. Пристигнах към два през нощта. Досетих се, че е заради представянето на колекциите, и си казах, че сигурно си в хотела на Линдзи. Когато открих къде си, беше много късно, стаята ти не отговаряше. Реших да почакам до сутринта и… — Нямаше сили да продължи.

Джини видя как лицето му помръкна от мъка и неразбиране. Паскал отново застана с гръб към нея и затвори прозореца.

— Всичко това няма значение. Не е важно. Аз… не мога да мисля. Не мога да проумея. Единственото, което виждам ясно, е онзи мъж, препречващ вратата. Знаех, че лъже. Прочетох го на лицето му. И зърнах палтото ти на един стол. Но дори тогава, дори тогава все още си мислех: „Не, не може да бъде, трябва да е някаква грешка.“ При все че разбирах. Веднага разбрах. Още тази сутрин, почти от първите му думи по телефона. Нещо в гласа му… — Замълча и се помъчи да се овладее. — Странно беше. Никога няма да го забравя. Стоя в коридора на някакъв хотел. И умирам вътрешно…

— Паскал, моля те… — Джини импулсивно пристъпи към него. — Непоносимо ми е да те гледам такъв. Моля те. Би ли ме изслушал, би ли ми дал възможност да се опитам да обясня…

Спря. Изражението на лицето му я накара да спре. Протегнатите й ръце се свлякоха безсилно.

— Да обясниш? — Той отстъпи още по-далеч от нея. — Защо ли се учудвам? При дадените обстоятелства каквото и да каже човек, ще прозвучи като клише, сякаш двамата с теб сме попаднали в лоша пиеса. И въпреки всичко чувствам… че те обичам толкова много, Джини. Мислех, че и ти ме обичаш.

— Но аз те обичам…

— Моля те, недей… — Той вдигна ръка да я спре. — Не бих понесъл да ми говориш лъжи. Легнала си с друг и… Как можа да го направиш? Защо го направи? Какво, за бога, те накара да го направиш? Говорих с теб в неделя вечерта, у Макс — оттогава не са минали и две денонощия. Тогава не ми каза нищо, изобщо не даде някакъв знак…

— Тогава нямаше нищо за казване. Паскал, тогава не съм те лъгала. Не съм крила нищо.

— Писмата ти… — Той сякаш не я чуваше. Всичко, което Джини се опитваше да каже, като че ли минаваше покрай ушите му. Бръкна в джоба си и извади връзка писма. Захвърли ги на леглото, далеч от себе си.

— Всичко, което пишеш там… Знам тези писма наизуст. Знаеш ли колко пъти съм ги чел и препрочитал? Ти казваше, че „винаги“ е една от твоите думи. Не съм те карал да я използваш. Ти беше свободна и направи своя избор. Джини, как можа да го сториш? Защо? Аз ти вярвах така безгранично. Може би си си мислила, че по някое време през тези два месеца ми е писнало и съм спал с друга? Не бих могъл, не бих могъл дори да си го помисля. Единствената, която желаех, беше жената, която обичам.

Джини се извърна и зарея невиждащ поглед из тази толкова френска стая. Сините стени бяха покрити с весели картини: нимфи и пастирки се наслаждаваха на романтичните природни красоти; всяка от пасторалните сцени бе означена с дребно хералдично животно. Мотивите се размазваха пред очите й и объркваха мислите й. Нямаше сили да погледне Паскал; боеше се да погледне лицето, което толкова обичаше.

— Беше непредвидено — възропта тя. — Паскал, може и да ти е все едно, но искам да ми повярваш. Нищо не подсказваше, че това ще се случи, нямаше флирт. Не са ме уговорили, нито прелъстили, изобщо не беше така. Не мога да те оставя да си го мислиш, не е честно по отношение на Роуланд. И той като мен не го бе очаквал. Току-що се бяхме запознали, аз почти не го познавам. Работим заедно, това ти го казах, и когато пристигнах снощи… Карахме се, а после… не помня. Струва ми се, че ме докосна по рамото. Или хвана ръката ми. И тогава… просто се случи. Аз проявих слабост. Вината е моя. Не знам защо го направих. Ти ми липсваше, чувствах се зле, бях самотна. Това не е оправдание, знам…

Спря. Изражението на Паскал най-сетне бе стигнало до нея през пелената на сълзите.

— Току-що си се запознала с него? Кога точно се запознахте?

— Паскал… има ли някакво значение? Моля те…

— Не, ще ми отговориш. Кога?

— Последния петък.

— В петък? — Лицето му се скова от шока. — Искаш да кажеш, че няма и три дни, откакто го познаваш?

— Да.

— Разбирам. — Цветът окончателно се отля от лицето му. — Само толкова време ли му е трябвало? Мили боже! Не мога да го повярвам. Не мога да го повярвам за теб…

— Паскал, моля те… — Той отново бе започнал да крачи из стаята. — Не мога да те оставя да мислиш така. Грешиш. Той не ме е обработвал да го направя, никога, ни най-малко. Просто работехме заедно. И после се случи…

— Не. Ти си позволила да се случи. — Той отново се извърна към нея, лицето му бе сгърчено от гняв. — Нека си го кажем открито. Знаеш не по-зле от мен, че в подобна ситуация винаги има момент, когато можеш да направиш избор, когато все още имаш време да се отдръпнеш. Преди целувката, преди да бъдат изречени думите, преди да бъдат разменени погледите, изборът е твой. Тъй че поне ми спести тези великодушни лъжи, Джини. И не ми разправяй, че можеш да обичаш един мъж и в същото време да се чукаш с друг. Спести ми това. И двамата знаем, че не е вярно.

— Аз не го знам! — повиши глас тя. — Паскал, невинаги е толкова просто. Не можеш да бъдеш толкова категоричен…

— Напротив, мога. — Той срещна погледа й. — Категоричен съм. А и ти беше такава. Преди.

Джини съзнаваше, че е прав; преди и тя споделяше същото кредо. Обзе я ужас, че той ще продължи да я разпитва и ще трябва да му признае до каква степен му е изневерила. Очакваше въпроси от рода на как, кога, къде, защо и колко пъти. Знаеше, че тя самата не би се поколебала да ги отправи, ако беше на негово място. Колкото и да засилваха болката, те бяха за предпочитане пред съмнението.

Зачака самите въпроси, но тъй като те не последваха, започна да проумява, че Паскал трябва да е разбрал отговорите от жестовете, изражението и тона й. Или просто бе твърде горд и не желаеше да пита за неща, които го отвращаваха.

За нейна изненада, той взе да описва как е пътувал до тук. Джини най-напред помисли, че го прави, защото му е невъзможно да говори за най-неотложното. Но после разбра: това бе своеобразна форма на търсене. Той сякаш я търсеше в обстоятелствата, които описваше. Схвана го, защото в думите му прозираха критериите, наложени от преживяното в Босна, с които и двамата бяха измервали любовта. Паскал я питаше, по заобиколен начин, дали си спомня това.

Разказа, че напуснал Мостар с конвой на ООН, в каросерията на военен камион, евакуиращ жени, деца и тежко ранени. Пътуването по разбитите пътища продължило дълги часове. В тези камиони децата вече не плачели; някои от майките, разделени от мъжете и семействата си, без никаква надежда, че ще ги видят отново, също били претръпнали; други не. Предишния ден на разсъмване най-сетне потеглил от Сараево, с товарен самолет, който го откарал до затънтена военновъздушна база в Германия. Там измислили как да стигне с няколко прехвърляния от самолет на самолет и снощи към единайсет благополучно се озовал в Амстердам, часове след като Джини напуснала града.

В главата му се въртял филм, който го крепял през цялото това пътуване. Как стига до стаята й, как влиза. Думите, които ще си кажат, онова, което ще правят след това. Този филм, с направените поправки, се прожектирал в мислите му допреди няколко часа, до седем без петнайсет, когато набрал номера на стаята й в „Сен Режис“ за четвърти път през последните четири часа и чул гласа на Роуланд Макгуайър. Като стигна до този момент, Паскал замълча. Лицето му се промени, прие изражение, което Джини често бе виждала в Босна и бе започнала да определя за себе си като „физиономия пред огневата линия“.

Конкурентите на Паскал и, разбира се, баща й често го обвиняваха, че бил пристрастен към ситуациите, които покачват адреналина, дори се стремял към смъртта. Джини знаеше, че това не е вярно. Паскал винаги претегляше много внимателно риска, който поемаше. Вярно бе, че се грижеше за собствената си безопасност по-малко от повечето хора, но не беше безразсъден. Преди да вземе решение да се изложи на възможна опасност, да излезе на огневата линия, винаги имаше кратък напрегнат момент на преценка. Същото изражение се бе появило на лицето му и сега, когато се обърна и я погледна, за пръв път откакто бе започнал да говори. Стоеше абсолютно неподвижно, светлината от прозореца хвърляше отблясъци върху тясното му и интелигентно лице. Сивите му очи срещнаха твърдо нейните и Джини разбра: той преценяваше тяхното минало, онова, което бяха имали. А може би претегляше нея, сложил от другата страна на везните събитията от сутринта. Сърцето й се сви от страх, защото Паскал не търпеше компромисите и бе напълно способен да излезе от стаята още сега, да сложи край тихо, но твърдо и никога да не отстъпи, никога повече да не се върне.

От гърлото й се изтръгна тих вик, нещо средно между вопъл и протест, и неговото изражение се промени. Паскал отиде при нея и за пръв път я докосна, взе ръката й в своята.

— Чуй ме сега. Погледни ме. — Той повдигна лицето й. — Джини, трябва да превъзмогнем това. В момента не съм в състояние, не разбирам и не мога да разсъждавам. Положението тук трябва да е било ужасно. Скъпа… толкова си отслабнала. Косата ти, лицето ти… — Гласът му затрепери. Притегли я към себе си. — Премълчавала си някои неща пред мен по телефона, в писмата си. Не говоря за онзи мъж, това няма нищо общо с него. Джини, защо го направи? Какво ти се е случило, след като се разделихме? Мислех, че нямаме тайни един от друг…

Изражението му беше объркано, очите му изследваха лицето й. Джини не отговори веднага, той стисна силно двете й ръце и отново я накара да го погледне.

— Точно така. Това ще направим. Ще заминем още сега, нали? Ще напуснем заедно Париж, с първия самолет, който хванем. И ще се върнем в Лондон, в нашия апартамент или на друго тихо място, където да бъдем сами и да говорим. Можем да преодолеем случилото се, но трябва да го направим веднага. Сега. Скъпа, погледни ме. Кажи, че си съгласна.

Джини се колебаеше, мълчеше и той изтълкува мълчанието й посвоему. Пусна ръцете й и веднага се дръпна от нея.

— Не искаш ли?

— Паскал, нека бъде след ден-два. И аз го искам, искам го повече от всичко на света. Но не мога да си тръгна сега, още днес, няма да е правилно да постъпя така. Длъжна съм да разнищя тази история. Казах ти, изчезнало е едно девойче. Аз… трябва да го намеря. Трябва да открия мъжа, с когото е тръгнало. Той е отговорен за смъртта на други две момичета, не мога да оставя това така.

Настъпилото мълчание ужасяваше Джини. В нея се надигаше океан от думи, зашеметяваща вълна, възпирана твърде дълго. Усещаше гнева на Паскал; нежността и загрижеността отпреди минута бяха изчезнали от лицето му.

— Разбирам. — Той я измери с дълъг и студен поглед. — Не можеш да изоставиш тази история или не можеш да изоставиш този мъж? Кое от двете, Джини? Искам да съм наясно, абсолютно наясно по този въпрос.

— Историята — бързо отговори тя. — Това няма нищо общо с Роуланд Макгуайър. Всъщност, ако го помоля, сигурна съм, че ще си тръгне, ще се върне в Лондон…

— Мислиш ли? Не бих се съгласил с теб. По-скоро бих казал, че никак няма да му се иска да се раздели с теб. Много се съмнявам, че ще е така любезен да се върне в Лондон. Ако съдя по изражението му.

— Паскал, моля те. Сигурна съм, че грешиш. Той положително съжалява за случилото се. Ще гледа да се измъкне. Той…

— За пълен идиот ли ме смяташ? — ядосано каза той. — Да не мислиш, че не знам как изглежда мъжът при подобни обстоятелства? Не ме лъжи. Любили сте се цяла нощ, разбрах го още щом отвори вратата. Разбрах го, когато излъга така галантно заради теб — и когато ти преспокойно му го позволи. Господи… — Паскал разцепи въздуха с яростен жест и Джини трепна. — Той няма да си отиде ей така. Няма никакво желание да се измъква, тъкмо напротив. Показа ми го съвсем ясно, като си тръгвах от онзи проклет апартамент.

— Паскал, не е вярно. Тогава той ти каза само една дума…

— Една дума беше достатъчна. Нямаше значение какво казва. Видях го изписано на лицето му. Дори да ме беше ударил, нямаше да бъде по-ясен. И ти го знаеше много добре. Знаеш го и сега. Не смееш да ме погледнеш в очите. Лъжеш или мен, или себе си. Не е било само бързо изчукване без никакво значение, за което и двамата веднага сте започнали да съжалявате — нали? Прав ли съм?

— Няма да отговарям на подобни…

— Вече отговори. — Той се помъчи да възвърне самообладанието си, извърна се, после пак застана с лице към нея. — Изобщо не се опитвай да прехвърляш решението на него. Ти трябва да решиш. Ти трябва да направиш избора. — Замълча и добави: — И добре помисли, преди да го направиш, защото няма да имаш възможност да се откажеш утре или другата седмица. — Погледът му я прониза чак до сърцето, в което гневът се смесваше с най-дълбоко разкаяние. — Вече сме минавали по този път — твърдо продължи той. — Избирай, Джини. Ако щеш, наречи го избор между мен и този твой материал. След час има самолет и аз ще се кача на него. С теб или без теб. По дяволите… — Най-сетне престана да се владее. Удари с юмрук по стената. — Да не мислиш, че ще ти се моля? Да не мислиш, че ще започна да ти припомням какво сме били и какво сме означавали един за друг? Няма да го направя. Няма да го направя. Ако ме обичаш, ще дойдеш с мен. Ако не ме обичаш, тогава цялата тази последна година, по-голямата част от миналото ми е било грешка. Избирай, Джини, и то веднага. Няма да чакам.

— Как можеш да говориш така. Как можеш да постъпваш така. Аз карала ли съм те някога да правиш подобен избор? — Обърна се рязко и застана пред него, а гласът й се извиси във внезапен укор. — Нямаше те два месеца и една седмица, Паскал. Каза, че ще бъдат три седмици, най-много месец. Станаха повече от два месеца. Аз постъпвала ли съм така с теб? Казвала ли съм ти: „Ако ме обичаш, Паскал, ще вземеш първия самолет от Сараево и ще се върнеш“? Казвала ли съм ти го някога?

— Намекваш, че ситуацията е същата? Мили боже, какво става с теб? Да не би там да съм бил забъркан с жена? Не, нищо подобно. Бях ти верен, не можеше и да бъде иначе и ти го знаеше много добре. Ти нямаше никакво основание да се съмняваш в чувствата ми, нито когато се разделихме, нито когато разговаряхме по телефона, нито от писмата ми. Сега не те карам да избираш между мен и работата си. Искам да решиш кой е по-важен за теб, аз или мъжът, който те е уговорил да легнеш с него нощес…

— Не ме е уговарял, казах ти. И няма нищо общо с това. Моля те за няколко дни, нищо повече… Паскал, не мога да ти го обясня. В Амстердам се заклех пред себе си, че ще го направя…

— Клела си се в доста неща. — Той посочи към писмата, които бе захвърлил на леглото. — Искаш ли да си припомниш някои от нещата, в които си ми се клела? Явно си ги забравила. Сигурно не си била много убедена в тях…

— Не е вярно Паскал, не можеш ли да разбереш? Не се опитвам да оправдавам постъпката си. Но трябва да проумееш, че докато те нямаше, животът ми не беше просто спрял. Бях сама, седмица след седмица. Видяното в Босна ме бе променило, а не можех да ти го кажа. Не можех да ти кажа колко болна, отчаяна и обезумяла се чувствам. Исках да си свободен, за да можеш да работиш, и затова изобщо не можех да ти кажа как копнея да те имам до себе си. Знаеш ли колко ми беше трудно да не ти го кажа? Седмица след седмица. Толкова бях сигурна, че ще си дойдеш за Коледа. Сигурна бях… И аз мога да си измислям филми, Паскал, никога ли не ти е минавало през ума? Мога да си фантазирам. Коледният филм бе завладял съзнанието ми. Виждах във въображението си… о, разни глупости… Първата ни Коледа заедно, в нашия апартамент. Елха. Купих елха. И играчки. Накупих ти подаръци и ги опаковах. А после ти не дойде…

— Джини? — Той пристъпи по-близо. — Скъпа, какво говориш? Не си ми споменавала нищо за това. На Коледа… каза, че няма значение, каза, че ще отпразнуваме Коледа, когато се върна. Каза…

— Знам какво съм казала… — Не можеше повече да сдържа сълзите си и те се застичаха по лицето й. — Но то бе различно от онова, което мислех, което чувствах. Надявах се… бях толкова сигурна, че ти ще разбереш. Мислех си: „Дори Паскал не може да стои там вечно. Сигурно му липсвам. Сигурно иска да се върне. А после се видях с Хелън. Обядвахме заедно и тя каза…“

Той се бе устремил към нея, вече протягаше ръце, но като чу името на бившата си жена, спря като закован.

— Какво? Срещала си се с Хелън? Кога? Не си ми казвала.

— Преди Коледа. Виждаше се, че ме мисли за глупачка. Тя те познава по-добре от мен. Знаеше, че няма да се върнеш нито за Коледа, нито за Нова година. Разказа ми какво е било, когато сте били женени. Как не е успявала да се свърже с теб. Как е трябвало съвсем сама да се справя с Мариан и аз си помислих: „Да, права е. Паскал има призвание, такъв е и затова го обичам.“ Само че… — Замълча. Очите на Паскал бяха потъмнели от гняв. Сграбчи я за рамото.

— Довърши изречението. Хайде. Само че какво?

— Само че това ме съсипваше, Паскал. Никога да не знам къде си, дали си в безопасност. Да не мога да ти кажа какво ми е. Сърцето ми се късаше и когато тя ми разказа какво е било, си помислих: „Ако аз имах дете от Паскал, щеше да е същото. Щях да се превърна във втора Хелън, а малкото — във втора Мариан.“ А ти пак щеше да бъдеш задочен баща, точно както се изрази тя…

— Господи… никога не ми казвай това. — Стисна и двете й рамене толкова силно, че я заболя. После я разтърси. — Погледни се… — Извърна лицето й към себе си. — Виждам следите от ръцете на онзи мъж по врата ти. Виждам къде те е целувал. Усещам миризмата му по теб, а ти ми говориш за жена ми и за детето ми? Знаеш на какво приличаше този брак, знаеш в какъв ад се беше превърнал. Ако не беше дъщеря ми…

— О, знам, че обичаш Мариан… — Джини се опита да се освободи от хватката му. — Защо дойде сега в Париж, Паскал? Не ме лъжи. Не ми разправяй, че изведнъж си решил, че трябва да ме видиш. Знам какво те върна най-сетне — и това съвсем не съм аз. Дошъл си, защото другата седмица е рожденият ден на Мариан…

Тогава Паскал я зашлеви, толкова силно, че тя падна на пода. Плесницата я запрати срещу рамката на леглото и тя остана да лежи свита там, закривайки лицето си с ръце. Той никога досега не я бе удрял. Плесницата бе така неочаквана и толкова болезнена, че й притъмня пред очите. Паскал я сграбчи и отново я изправи на крака.

— Как можа да го кажеш? Как? — Цял се тресеше от гняв. — Нима не вярваш на нищо от онова, което съм ти казвал? Толкова ли ти трябваше, а, за да рухне цялото ти доверие в мен? Един разговор с бившата ми съпруга? Това ли ти е оправданието, за да скочиш в леглото с мъж, когото познаваш от три дни, и да се чукаш с него цяла нощ? Господи… — Отблъсна я от себе си. — Не ми отговаряй. Няма нужда. И не ми говори за Мариан. Обичам дъщеря си. И точно сега не ми е приятно да чувам името й от твоите уста.

— Какво трябва да означава това?

— Знаеш какво. И двамата знаем. — Той спря и си пое въздух да се успокои. — Съжалявам, че те ударих. Не исках да свърши по този начин, но така се получи. По-добре да вървя. Ако остана, може да те ударя пак. Аз… — Огледа се из стаята с невиждащ поглед. — Имаше един момент, в Босна, когато си мислех… Няма значение. Само не говори за Мариан по този начин. Ти нямаш деца. Не можеш да разбереш. Цялата тази радост, вина, угризения. Толкова да се стараеш и винаги да чувстваш, че не си направил достатъчно. Длъжен бях да работя, разбираш ли… — Той я погледна измъчено. — Без съмнение, Хелън е изпуснала тази част от уравнението. Трябваше да издържам жена и дете. Аз съм фотограф. Военен фотограф. Човек не може да се занимава с това от девет до пет и да се прибира за вечеря. Тя знаеше това, когато се омъжи за мен. След като се роди Мариан, планирахме всичко: къде да отида, кога да се върна, как да разпределя живота си, за да изпълнявам отговорностите си като баща. Според Хелън резултатът е бил катастрофален и, разбира се, провалът е бил единствено мой. Може да съм се надявал… — Поколеба се. — Може да съм се надявал, че ти ще погледнеш нещата от друг ъгъл. Няма значение. Изслушала си бившата ми жена и си ме осъдила. Сега разбирам случилото се нощес. Ще вървя. Няма смисъл да го протакаме. Мъчително е и за двама ни.

— Аз исках дете от теб — извика Джини. Понечи да се хвърли към него, но спря. — О, Паскал, не го ли разбра? Не се ли досети? Започна в Босна, в Мостар може би. Защото те обичах толкова много и видяхме толкова много смърт. — Гласът й затрепери, лицето й се сгърчи. — Знаех, че е безумно. Виждах, че ти не го искаш. Но това желание просто ме бе обсебило и не можех да се освободя от него. Толкова много исках дете от теб, че не бях в състояние да мисля за нищо друго.

Паскал изслуша съсредоточено това изречено със запъване признание, лицето му бе бледо и неподвижно. Накрая направи лек жест с ръцете, красноречив жест, сякаш се готвеше да се откаже от нещо, което много цени.

— Разбирам. — Лицето му се намръщи. — Значи това те е мъчило. Защо не се реши да ми кажеш?

— Защо ли? Защото бях твърде горда. Защото ми бе неприятна мисълта, че трябва да те убеждавам. Защото подобно решение трябва да се взема от двама, не от един — и то да се взема с радост. Всичко това…

Гласът й се прекърши. Отново заговори и тогава постепенно започна да осъзнава, че макар да изливаше пред него най-съкровените си чувства, трупани от месеци, и макар че признанието й сякаш го бе развълнувало, той не проявява никаква отстъпчивост.

Запъна се и млъкна. Паскал задържа погледа си върху нея и въздъхна.

— Чудя се дали наистина мислиш така. — Извърна се, после отново се взря в лицето й. — Може и да си искрена. Вече не знам. Иска ми се да ми го бе казала тогава. Може би реакцията ми щеше да е по-различна от онази, която си очаквала, кой знае? Но май е добре, че стана така. Сигурно след онзи разговор с Хелън желанието ти се е изпарило, нали? Когато изведнъж си разбрала колко неподходящ съм за баща. — Думите бяха изречени хладно и лицето на Джини пламна.

— Не, не е така — възрази тя. — Не разсъждавах по този начин, не точно така. Казах ти, не бях добре. Не бях в състояние да мисля ясно. Боях се, ужасно се боях. Ти вече имаш дъщеря. Възможно бе да не искаш дете от мен. Аз…

— Без съмнение бих възразил да решаваме това в Босна. — Гласът му оставаше хладен. — Такова решение определя следващите осемнайсет-двайсет години от живота. Щеше да е неразумно да избързваме, да го вземаме още тогава, в условията на война, когато и двамата бяхме в стрес. Ти винаги си ми повтаряла колко важна е работата за теб, всъщност и преди малко ми го напомни. Тъй че щях да предложа да почакаме, да. Докато се върнем в Лондон и можем да го обмислим спокойно… — Паскал замълча, наведе се и вдигна чантата с фотографските си принадлежности. — Но вече не може да става и дума за това. Изключено е. Ти имаш толкова много изисквания към бъдещия баща на децата си, на които не отговарям. Разбрах те много добре.

— Паскал, моля те. Знам какво ще кажеш сега. Не го казвай. Толкова добре те познавам — ако го кажеш, няма да има връщане назад…

— Знам, че е болезнено. Но все пак трябва да бъде казано. — Той й отправи дълъг, твърд, изпълнен със съжаление поглед и тръгна към вратата. — Аз имам дете, Джини. Знам какво означава това. Ако ти имаш изисквания към бъдещия баща на децата си, не ти ли минава през ум, че и аз имам изисквания? Знам какво искам от бъдещата си съпруга, от майката на децата, които може би ще имам. Този път… Този път ще държа да съм сигурен, че любовта е взаимна. Любов, която не се разколебава, която ще издържи. Отговорност, вярност — всичките тези неща. — В гласа му се прокрадна горчивина. — И преди всичко, както повечето мъже, бих искал да съм напълно сигурен, че ако жена ми роди дете, то ще е наистина мое. — Замълча. — Може и да си много погълната от самата себе си, Джини, но въпреки това ми се струва, че си в състояние да ме разбереш.

Последният упрек бе изречен меко, но Джини никога не се беше чувствала толкова засрамена. Извика тихо и протегна ръка към него.

— Паскал, чакай. Каквото и да съм сторила, аз те обичам. Още те обичам. Не мога да понеса да слушам тези ужасни неща от теб. Бих искала да не се беше случвало. Бих дала всичко да върна времето назад. Но е възможно да ми повярваш. Аз никога не бих… Възможно е отново да започнеш да ми се доверяваш. Моля те, можем постепенно да го преодолеем, нали сам каза…

— Това беше преди един час. Колко странно. — Той се взря в нея, но сякаш не я виждаше. После погледна часовника си. — Да, един час. Имам чувството, че е било цяла вечност. През този час ти ми каза колко горещо си желала дете от мен… и никога няма да забравя лицето ти, докато говореше за това… — Той се извърна. — Но това не ти попречи да легнеш с напълно непознат, нали? Дори му позволи да те прикрива и да ме лъже в лицето… — Гласът му се прекърши. — Нима това е любов, Джини? Аз не признавам такава любов. По-скоро бих умрял, но не бих ти причинил подобно нещо. Аз… Виж, най-добре ще е да си тръгвам. Не издържам повече това. Променила си се, Джини. — Повдигна лицето й към своето. — Преди беше така… открита. Така пряма. А сега извърташ, променяш мнението си. Твърдиш нещо и на следващия си дъх го отричаш. Какво те направи такава? Войната? Моето отсъствие? Мъжът, когото едва познаваш? Кажи ми истината…

Джини дълго се взира в лицето му.

— И трите — тихо отвърна накрая. Виждаше, че признанието й е не по-малко болезнено за него, отколкото бе за нея самата. Лицето му се сгърчи и той се извърна.

— Сега поне си честна. Благодаря ти за това. — Пак тръгна към вратата, открехна я, после погледна назад. — Тогава можех да те целуна. Исках да те целуна, много. Ти разбра ли го?

— Да.

— За предпочитане е да не се размеквам така. — Вдигна рамене. — Ако ще късаме, по-добре да го свършим чисто, не мислиш ли? Трябва да хващам самолета. Докато си дойдеш, ще съм си изнесъл нещата от апартамента. Довиждане, Джини.

И с тези думи, както бе и очаквала, Паскал си тръгна. Вратата се затвори тихо след него и Джини чу стъпките му надолу по стълбите. Затича се първо към вратата, после към прозореца и го видя да излиза от изхода. Той прекоси с бързи крачки тясната уличка, градинката оттатък. Високата му решителна фигура бързо се отдалечаваше. На кея зад градинката спря такси и се качи в него. Наистина беше категоричен, нито веднъж не погледна назад.

Със замъглени от сълзи очи Джини изтича до леглото. Взе писмата, които му бе писала, и ги притисна силно до гърдите си. Чувстваше се дълбоко наранена от думите му; сърцето я болеше, задето бе оставил тук своите талисмани. Вторачи се в стените, в безгрижните нимфи и пастирки. Срам, самообвинения и несигурност заляха съзнанието й като дъжд. „Бих могла да тръгна след него“. Почувства как при тази мисъл в гърдите й се надига негодувание, дори протест, спотайван някъде дълбоко в нея.

Вече беше почти на трийсет. Годините, през които можеше да стане майка, намаляваха месец след месец. Желанието й за дете… Паскал беше ли я разбрал, беше ли я разбрал истински, когато му каза за него? Може би, да; може би, не. „Решавай“, напомни си тя и закрачи из стаята, заставяйки се да мисли. И тогава й мина през ума, както (ако трябваше да е честна пред себе си) и предишната нощ, че може да е забременяла, че е възможно в нея вече да има безкрайно малко начало на нов живот.

Тази възможност я ужаси. Застанала изведнъж неподвижно, тя разбра, че каквото и решение да вземе сега умът й, тялото й може вече да е направило необратимия избор вместо нея. Страхът й се задълбочи, а след това във вените й се прокрадна скрита екзалтация, неблагоразумна радост.

Опита се да изследва идеята за майчинството, за майчинството при тези обстоятелства, и да предвиди последствията от него, но те бяха твърде мащабни и умът й не бе в състояние да ги обхване. Видя се да търси спасение в определен фатализъм, вечното женско оправдание.

„Изчакай — каза си, — изчакай“. Защото не можеше да вземе каквото и да било решение, докато не е сигурна, а дотогава не беше необходимо да се посвещава нито на Паскал, нито на Роуланд. Чувстваше смътно, че е загубила правото на това.

Като си даде сметка, че, общо взето, ще трябва да се справи с това сама, равновесието й донякъде се възстанови. Стиснала писмата на Паскал, отиде до прозореца и погледна навън към Сена, към Нотр Дам. Онова, което се виждаше от катедралата, напомняше нос на голям кораб.

Спомни си за майката на Анека и обещанието, което бе дала пред себе си. Излезе от стаята, втурна се надолу по стълбите и се озова на улицата. Работата, повтаряше си, докато бързаше към „Сен Режис“. Стая 810 се оказа празна. Придържайки се към графика си, Роуланд Макгуайър вече беше излязъл.