Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Любовници и лъжци (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Danger Zones, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,4 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране
ganinka (2011)
Разпознаване и корекция
egesihora (2014)

Издание:

Сали Боуман. Опасни сезони

Американска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 1999

Редактор: Анелия Христова

Компютърна обработка: Дима Василева

История

  1. — Добавяне

7.

Джини спа три часа. Събуди се в шест и веднага стана. Дръпна пердетата, навън бе още тъмно. Изми се, облече се набързо и слезе долу.

В кухнята кучетата я поздравиха, като въртяха радостно опашки. Още никой не беше станал, дори децата. Цялата къща тънеше в тишина. Тя кипна вода на странната печка „Ага“, в която Шарлот се кълнеше, и си направи разтворимо кафе. Ръцете й леко трепереха, а сърцето й биеше много бързо. Бяха минали три дни, откакто за последен път бе говорила с Паскал. Тук беше шест и половина, значи в Сараево трябваше да е седем и половина.

Отиде в кабинета на Макс, той бе казал, че може да го използва. Затвори вратата и се вторачи в телефоните. Макс бе събрал тук най-качествената техника на съвремието: „Макинтош“, факс машина с обикновена хартия, компютър-куфарче, което използваше при пътуванията си, и два телефона с отделни линии. И двата имаха телефонни секретари и Паскал знаеше номерата им. Макс вероятно бе ги включил на запис, преди да си легне. Две немигащи червени лампички срещнаха погледай. През нощта никой не бе търсил Макс, нито нея.

Тя седна и започна да набира номера. Свърза се с хотела на третия опит и остави телефона там дълго да звъни. Докато чакаше, си представи фоайето, тълпата журналисти, телевизионни репортери и оператори — по това време те сигурно вече се събираха. Представи си стълбището и асансьорите, които рядко работеха; представи си стаята, която деляха с Паскал — грозна стая в кафяво и оранжево. Имаше широк прозорец като от седемдесетте години, облепен с противовзривни ленти.

— Легни до мен. Дай да те прегърна — бе казал Паскал в деня, когато се върнаха от болницата в Мостар. И тя го беше послушала. Лежеше в прегръдките му и трепереше. До другата сутрин трябваше да изпрати материала за този инцидент. В главата й звучаха думи, всичките до една безсмислени. Погледна към прозореца в другия край на стаята. Навън падаше нощ. Беше безкрайно уморена, но се боеше да затвори очи.

— Кажи ми какво видя. Кажи ми какво почувства. — Паскал нежно милваше косите й. Тогава те още бяха дълги, неотрязани. Той ги избута назад от челото й и я накара да се обърне към него. — Скъпа, трябва да ми кажеш. Ако го затвориш в себе си, никога няма да се освободиш от него. Джини, моля те, повярвай ми. Преживял съм го.

— Знаеш какво видях. — Беше й трудно да изрича думите. — И ти го видя.

— Не. — Той внимателно взе ръката й в своята. — В такава ситуация няма двама души, които да са видели точно същото…

— Паскал, ти беше с мен, до мен…

— Въпреки това.

Тогава тя се осмели да го погледне. Забеляза умората по любимото лице, забеляза съжалението и примирението, но също и силата в очите му. „Каквото и да съм видяла — помисли си тя, — той е виждал и по-ужасни неща — много, много пъти“.

— Джини, това не е лек, не твърдя подобно нещо. — Ръката му стисна нейната. — Лек няма. И сама знаеш. Нали живееш с мен. Веднъж отключи ли се, тази врата никога повече не може да се затвори. Съществува вододел между хората, които са прекрачили прага й, и онези, които не са. Предупреждавал съм те за това.

— Знам.

— Но между нас няма вододел… — Той я притегли към себе си. — Не го създавай сама, Джини. Кажи ми, скъпа. Нека разбера какво си видяла…

И Джини се опита. Представи си бившата общинска сграда в покрайнините на Мостар, заобиколена от разрушени къщи, където от два месеца се помещаваше импровизираната градска болница.

Намираха се в дългата стая, предназначена за тежко ранените. В единия край бяха войниците, в другия — цивилните. В отделението имаше само няколко деца и когато влезе, Джини отбеляза този факт с облекчение. Интервюира медицинската сестра, после местен лекар, който цяла нощ бе оперирал пациентите си без упойка. Към нея се присъедини лекар доброволец от „Медицина без граници“, французин, когото Паскал познаваше. С него бе пристигнала пратка от толкова нужните болкоуспокояващи и антибиотици. Джини му помогна да ги разопакова, после му позволи да я отведе до крайното легло. Той я представи на десетгодишното момче, което лежеше там. Беше му донесъл блокче шоколад. Родителите на детето бяха убити преди две седмици. Кракът му бе ампутиран до коляното, на дясната му ръка имаше лека рана от шрапнел. На пода до леглото се беше свила седемгодишната му сестричка, която не позволяваше да я разделят от него. Физически тя не беше пострадала, ала от две седмици не бе продумала на никого, освен на брат си.

Джини седна до момчето и поговори с него, френският лекар превеждаше. Болката и състраданието, които изпитваше, бяха по-красноречиви от всеки език. Разговорът постепенно замря. Тя се надяваше, горещо се надяваше това момче със слабо лице и зорки тъмни очи да разбере колко е загрижена за него, макар от нейната загриженост да нямаше полза, тя нямаше да облекчи положението му.

През целия разговор сестричката на момчето нито веднъж не вдигна глава. Непрекъснато трепереше и стискаше ръката на брат си. Забелязал изражението на Джини, лекарят се намеси, каза няколко думи и я изведе обратно през дългата стая до коридора. В далечината, както винаги, трещяха изстрели. Лекарят беше слаб, с брада, около пет години по-млад от нея. Наблюдаваше я изпитателно.

— От колко време сте тук?

— От три месеца. Близо четири.

— Тогава ме чуйте. Това момче ще оцелее. Сестра му също. Вече имат пеницилин, раната му ще заздравее…

Джини погледна назад през рамо. По пътеката между леглата идваше Паскал, лицето му беше мрачно.

— Ще оцелее ли? То няма родители. Няма дом. На десет години е. Видяхте ли очите му? — Тя скри лице в дланите си. Младият лекар продължаваше да я наблюдава внимателно.

— Въпреки това ще оцелее. Не бива да се ангажирате емоционално, разбирате това, нали? Много е важно… — Той замълча за момент. — Аз никога не ги питам за нищо. Предпочитам да не знам имената им. Просто се грижа да бъдат превързани и да получат лекарства, защото в противен случай ще умрат. Това ми е работата. Вашата е…

— Моята? — Джини рязко вдигна поглед към него. Плачеше и вече не я бе грижа кой вижда сълзите й. — Моята работа? Какъв смисъл има тя, за бога? Чувствам се безполезна — повече от безполезна. Чувствам се като воайор.

— Предвидима реакция. Ще премине. — Вниманието му бе привлечено от нещо, което ставаше навън. Чу се шум от тичащи стъпки, вик, после настъпи тишина. Лекарят се отдръпна от прозореца и сложи ръка на рамото й. — И вие имате своя мисия — каза той. — Попитайте Паскал. Събуждате симпатии, възмущение. — И добави без емоции: — После хората пишат чекове. Упражняват натиск върху политиците. И тук — той хвърли навъсен поглед към болничната стая — пристигат самолети с лекарства, лекари, продукти. Това е вашата мисия. Да пишете. Изпълнявайте я. Опишете това забравено от Бога място. Накарайте хората да си го представят. Опишете онова дете…

— Не е достатъчно. — Джини понечи да си тръгне. — Обстановката тук изисква нещо повече. И сам знаете…

— Да имате по-добра идея? Можете ли да работите като медицинска сестра? Имате ли медицинско образование? Чуйте…

Той продължаваше да говори, Джини забеляза това част от секундата по-късно, при все че не чуваше думите му. Тя рязко се извърна към него и в мига, когато наоколо притъмня, видя как изражението му се промени. Нещо топло и бързо докосна кожата й, раздели ги, повдигна ги, сякаш бяха безтегловни, и ги запокити на земята. Последва протяжен тътен и след него онази засмукваща въздушна струя, от която бе започнала да се страхува. Чу се трясък от падаща зидария, миг тишина, последваха тичащи стъпки… и писъци.

Трийсет секунди? Шейсет секунди? Тя запълзя в тъмния коридор и най-накрая се добра до вратата на отделението. Прахът се носеше на талази, влизаше в гърлото и в очите, сетне постепенно се разреди и се уталожи. Една част от стаята липсваше. Липсваха трите легла в дъното. Момчето, до което бе седяла преди по-малко от пет минути, вече го нямаше, нямаше я и сестричката му. Притихнала от слисване, за момент — дълъг и мъчителен момент — Джини си помисли: „И Паскал вече го няма!“

Помогна да разчистят падналата зидария, пълзейки по покритите с прах камъни. Вече разполагаше с достатъчно опит, за да е наясно, че почти няма надежда. Паскал, който работеше до нея, също го знаеше. Когато и двамата се увериха, че не е станало чудо, той се надигна, помогна й да се изправи на крака и безмълвно я отведе.

Отново в Сараево, отпусната на леглото в хотелската стая, тя се опитваше да му обясни всичко това. Искаше й се да го попита: „Защо? Защо двамата лекари оцеляха? Защо оцеляха сестрата и останалите пациенти? Защо оцеляхме ние с теб? Защо не остана живо онова момче, нито сестричката му?“

Паскал я изслуша, без да я прекъсва. Стисна я още по-силно в прегръдките си, изтри сълзите от бузите й и целуна затворените й очи.

— Защо? Защото е игра на случая — тихо промълви той. Защото винаги става случайно и произволно. Старица остава жива, а загива дете. Оцелява войник, изнасилил предишния ден две жени, а бива убит невинен свидетел. Джини, не се опитвай да търсиш някакъв смисъл във всичко това. Няма такъв…

— Няма Бог. — С внезапно яростно движение тя скочи от леглото и се обърна настрани. — Няма Бог. Не може да има. Сега разбирам това.

— Не и такъв, пред когото бих имал желание да се преклоня. — Паскал не откъсваше очи от нея. Тя хлипаше горчиво, заровила лице в дланите си. После я чу да казва:

— Искам онова момче да се върне. — Думите засядаха в гърлото й. — Искам. Лекарят каза, че то ще оцелее. Паскал… — Вдигна глава и се обърна да го погледне. — Как понасяш това? Как? Как гледаш тези неща, година след година? Мислех, че като пообръгна, ще… — Тя замълча и наведе глава. — Не мога. Струва ми се, че вече не мога дори да се надявам…

При тези думи Паскал безмълвно стана и отново я взе в прегръдките си. Почака, докато бурните й ридания утихнаха и тя се поуспокои.

— Обичам те — промълви той и внимателно повдигна лицето й към своето. — Обичам те и знам, че и ти ме обичаш. Онова момче не беше лишено от любов. Ти ще го помниш, аз ще го помня. Нима това не е обнадеждаващо?

Гласът и лицето му бяха сериозни. Джини вдигна очи и срещна нетрепващия му поглед. Неканен и нечакан, физическият копнеж по него прониза тялото й и за пръв път от седмици. Беше като пробождане от нож и я накара да се засрами. Опитвайки се да го преодолее, тя опря лице до гърдите му и се заслуша в ударите на неговото сърце.

— Знам за какво мислиш — каза Паскал. И беше прав, той наистина разгадаваше голяма част от мислите й, макар че за някои от тях очевидно не се досещаше. — Животът е толкова крехък, нали? И любовта няма власт да го предпази. Смъртта може би дебне зад следващия ъгъл, на не повече от пет минути?

— Да. Затова. И…

— Няма справедливост. — Той целуна наведената й глава и въздъхна. — Ах, Джини, нима не разбираш? Тъкмо това се опитвах да ти обясня. Знаех, че ще ти се случи. Това се преживява най-трудно от всичко…

 

 

Телефонът в Сараево продължаваше да звъни. Най-сетне го вдигнаха — на двайсетото иззвъняване. Този път щастието й се усмихна, защото често попадаше на някой от служителите на рецепцията, които слабо говореха английски. Обади се деветнайсетгодишният младеж, онзи, който имаше самочувствието, че свободно борави с идиомите. Беше ги усвоил от гледаните години наред американски гангстерски филми.

Той й каза, че Паскал е напуснал хотела; тази сутрин се върнал в четири часа и след половин час заминал отново. Предишната вечер цели два часа се опитвал да се свърже с нея, но линиите пак не били в ред. Но бил получил част от нейните съобщения и непременно щял да й се обади през следващите двайсет и четири часа.

Ръцете на Джини трепереха. Тя сложи слушалката и зарови лице в дланите си. Знаеше какво означава това известие и защо й бе предадено с такъв успокояващ тон. Означаваше, че Паскал е по следите на някакво важно събитие. Означаваше, че още преди изгрев-слънце е потеглил за място, по-опасно от Сараево — призори военните действия обикновено затихваха и вероятността да попаднеш на снайперист или на внезапна бомбардировка беше по-малка.

Тя почувства как страхът се надига към гърлото й, този сковаващ ужас, който винаги я връхлиташе, когато е най-малко подготвена. Застави се да се изправи и да излезе от стаята. Застави се да върши нещо. Върна се в кухнята и изми няколкото чинии, които Шарлот бе оставила в умивалника, после облече палтото си и изведе кучетата на кратка разходка. Обиколи градината пред къщата и овощната градина. Погледна към нивите и голите хълмове зад тях и се опита да си внуши, че това душевно състояние скоро ще премине. Сляпата съдба нямаше да посегне на Паскал. Той нямаше да пострада и скоро, наистина скоро, щеше да се върне. Не беше изключено дори да дойдат тук, както предлагаше Шарлот. Щяха да се разхождат сред хълмовете, може би през лятото, в топлите летни вечери. Само още няколко месеца и този пейзаж щеше да се преобрази. Дърветата щяха да се разлистят и цветята да разцъфнат, а те двамата щяха да разговарят или да мълчат, и повече нищо нямаше да ги заплашва. Освен…

Тя се прибра и влезе в тихата кухня. Седна до масата и втренчи невиждащ поглед в стената. Предпочиташе да не си спомня, ала не можеше да забрави разговора с бившата съпруга на Паскал, който се бе състоял в Лондон малко преди Коледа, преди около месец.

До този момент се бе срещала два пъти с Хелън, слаба и енергична тъмнокоса англичанка. И двата пъти заедно с Паскал. Този разговор по време на обяда, предложен от Хелън, беше първият, който те двете водеха сами. В началото на годината тя се бе омъжила повторно. Новият й съпруг, когото наричаше „моят добър надежден англичанин“, беше вдовец с три деца в пубертетна възраст, изпратени в училище с пансион. Той бе наследил и ръководеше преуспяваща текстилна компания, която неотдавна бе закупила фирма за копринени тъкани с дирекция в Париж и фабрики в Лион. Както обясни Хелън, модернизацията на тази някога прочута фирма поглъщала голяма част от времето му сега. Затова двамата с Ралф решили да отложат търсенето на идеалната английска къща в провинцията и да прекарат следващите шест месеца в неговия парижки апартамент. Този план имал предимства за всички, които касае.

Джини слушаше безмълвно всичко това. Хелън заописва промените във вътрешното обзавеждане на апартамента в Париж, които бе предприела. Не беше глупава, не направи никаква забележка за очевидната потиснатост на Джини, нито за външния й вид. Джини ясно съзнаваше, че не изглежда особено добре, въпреки че много се бе старала.

— Това означава, разбира се — продължаваше Хелън, — че Мариан ще може да остане още шест месеца във френското си училище. Тя е малко несговорчива по отношение на местенето в Англия. Разбрахме се с Ралф — тя вече обожава Ралф, знаех си, че ще го обикне — да не я бомбардираме с прекалено много промени. Да остане още малко в старото си училище, с приятелите си… Общо взето, този план ми се струва най-удачен. Паскал също го намира разумен…

— О — Джини вдигна очи, — не знаех.

— Да. Двамата с него го обсъдихме набързо. Преди да заминете за Югославия… за Босна. Човек не знае вече как да нарича тази страна. Предполагам, че просто е забравил да ти го спомене. Сигурно и двамата сте имали други грижи.

Хелън погледна внимателно Джини, която остави думите й без коментар. Направи знак на келнера да донесе още кафе и запали цигара.

— Имаш ли нещо против да бъда откровена? — внезапно попита тя. — Не ми е лесно да започна. Искам да знаеш, че онова, което ще ти кажа, не е мотивирано от лоши чувства или от ревност. Преди може и да е имало нещо такова, но не и сега.

— Както обичаш. Разбирам.

— Бях омъжена за Паскал пет години. И преди това живеехме заедно. Бракът ни може и да не е бил сполучлив, но познавам Паскал. Много добре го познавам.

Джини не продума. Закова поглед в елегантния червен кашмирен пуловер на Хелън и в едноредната й огърлица от перли. Хелън беше около четирийсетте. Изглеждаше десет години по-млада, лъчезарна, преуспяваща, господарка на своя живот.

— Винаги ли възнамерявате да работите заедно, рамо до рамо? Може би това е решението.

— Не, нямаме такива намерения — отвърна Джини. — Очевидно няма да е винаги. Мислехме, че когато можем…

— Не харесвам думата „работохолик“ — продължи Хелън. — Твърде изтъркана е. Тя предполага пристрастяване, но аз никога не съм имала чувството, че Паскал е пристрастен към работата си. Пристрастяването означава пасивност, липса на воля, а него никой не би го обвинил в това, най-малко пък аз. — Тя се усмихна сковано. — Извинявай. Била съм преводачка, както знаеш. Придирчива съм към думите.

Тя замълча и замислено си пое дъх, после се намръщи.

— Винаги съм считала, че Паскал се е посветил на работата си — всеотдайно, почти свещенодействено. Сякаш тя е неговото призвание свише, нали разбираш какво имам предвид?

— Да, разбирам. И това му струва много.

— Вероятно. — Хелън отмина забележката й. — На мен ми бе много трудно да живея с това. Може би не от самото начало. Имаше и известна романтика. Паскал се превръщаше в знаменитост. Харесваше ми драматизмът във всичко това: да изпращам писма до далечни страни, да се мъча да го открия по телефона в някоя военна зона. Дадох и няколко интервюта, ти знаеше ли? — Погледът й за миг потърси очите на Джини. — Хората бяха любопитни да научат какво е да си негова жена. А аз бях толкова отзивчива… — Тя направи гримаса. — Паскал, разбира се, не одобряваше. Побесня, когато му показах снимките. Той винаги отказваше интервюта. Славата никога не го е интересувала.

Джини слушаше мълчаливо. Предпочиташе Хелън да не бе споменавала военните зони тъкмо по този начин. Усещаше Босна съвсем наблизо, току зад стената на ресторанта. Още няколко минути и щеше да започне да чува звуците й. Цялата безутешност и болка щяха отново да я връхлетят. Каза си, че това не е нормално. Трябваше да си възвърне реалния поглед върху нещата. Насили се да слуша най-внимателно излиянията на Хелън.

— Още преди да се роди Мариан, имах известни затруднения — продължаваше тя. — Паскал понякога отсъстваше с месеци. Налагаше се да ходя сама на партита и вечери. Разбира се, аз винаги съм била много независима и всъщност нямах нищо против… — Намръщи се леко. — Може би, ако тогава печелеше повече, нещата щяха да вървят по-добре. Щяхме да живеем в по-голям апартамент. Бих имала достъп до повече развлечения. Много лесно е да те пропуснат, знаеш, когато мъжът ти го няма. Казах на Паскал, че би могъл да печели повече — изобщо нямаше да се затрудни. Рекламните агенции и без това се натискаха да го използват. Подхвърлях му на шега: „Според мен, скъпи, спокойно можеш да ги вместиш до следващата война…“

Тя се разсмя и погледна с любопитство Джини.

— Виждам, че не одобряваш. Ти сигурно си по-благородна, отколкото бях аз. Но наистина считах, че това ни най-малко не би му навредило. Както и да е, да не се отклоняваме. Общо взето я карахме доста добре. Но след като се роди Мариан, нещата се промениха. — Тя замълча, на лицето й се появи упорито изражение. — Трябваше да се справям, Джини, трябваше да се справям съвсем сама. Разбира се, по онова време бракът ни вече бе поразклатен. Ако Мариан се разболееше, ако вкъщи възникнеше някакъв проблем, бил той голям или малък, всичко лягаше на моя гръб. Деветдесет на сто от времето Паскал отсъстваше. Намираше се в някой самолет, на някое летище, в някой пълен с бълхи хотел на края на света, където телефоните най-често не работеха, а когато случайно имаше връзка, него го нямаше там… Справях се. Невинаги особено добре. Понякога, когато се връщаше от Афганистан, Камбоджа, Мозамбик и от не знам си къде, се опитвах да му обясня. Той никога не ми казваше какво е преживял по онези места; изобщо не искаше да говори за това. А всъщност и аз не исках да знам. Защото, каквито и ужаси да бе преживял, аз с нищо не можех да му помогна. Разбира се, давах си сметка, че не е тактично да се оплаквам от своите дребни проблеми. Знаех, че те ще му се сторят жалки. Ала не можех да се спра. Имаше сцени, сълзи, молби, обвинения, но нищо не се променяше. Той ме успокояваше, а после отново тръгваше и хващаше следващия самолет. След известно време… — Тя замълча, поглеждайки изпитателно Джини. — След известно време това започна страшно да ме ядосва. Наистина ме вбесяваше. Гневът ме съпътстваше през цялото време. Ако имаше друга жена, струва ми се, бих го понесла по-леко. Поне щеше да е нещо обикновено, нещо, което може да се очаква. Но съперницата ми не беше жена, беше неговата работа. От моя гледна точка — процеди тя през стиснати устни — положението стана неприемливо. Задочен съпруг е едно, задочен баща — съвсем друго нещо. Паскал, разбира се, обожаваше Мариан. Когато си беше тук, се държеше прекрасно с нея. Но просто не можеше да проумее, че не е достатъчно да я обича. Той променил ли се е, как мислиш?

Въпросът бе неочакван. Джини силно се изчерви.

— Очевидно му е много трудно — поде тя. — Опитва се да балансира нещата, които са най-важни за него. Дори в Сараево мислеше непрекъснато за Мариан. Пишеше й, обаждаше се по телефона. Когато се върне, ще…

— Нямах предвид точно това, както, струва ми се, разбираш — каза спокойно Хелън. — Не питах за Мариан. Питах за теб.

Джини наведе очи.

— Ние нямаме деца — тихо промълви тя, — тъй че с мен нещата стоят по-различно.

— Разбира се. — Хелън я погледна подозрително. — Както и да е, не е моя работа. Не искам да ти се бъркам. Знаеш ли кога се връща той от Сараево?

— Не, не точно. Ситуацията се мени всеки ден. Но скоро. След няколко седмици вероятно…

— Е, ще се върне за рождения ден на Мариан през януари. На това можем да разчитаме. — В гласа на Хелън прозвуча леко раздразнение. — Тук поне имаме твърда дата.

— Ще си дойде преди това — побърза да отбележи Джини. — Ще се върне за Коледа, знам.

Хелън замълча. Изражението й показваше, че не вярва очакванията на Джини да се оправдаят. И както се оказа, излезе права. Паскал не се върна за Коледа. Наистина бившата му жена го познаваше добре.

— Аз ще платя сметката. — Хелън се беше обърнала да махне на келнера. — Не. Аз черпя. Настоявам. Надявам се скоро да се видим отново. Може би в Париж, за рождения ден на Мариан? Бих искала да те запозная с Ралф. Винаги съм мислила, че тези неща стават доста по-прости, когато към тях се подхожда открито. Няма причина сега всички да не бъдем приятели… — Тя се поколеба, после, за голяма изненада на Джини, се пресегна през масата и стисна ръката й. — Харесвам те, Джини. Не съм го очаквала, но те харесвам. Надявам се, че знаеш — Паскал заслужава малко щастие в този живот. С мен не можа да го намери. Когато го видях последния път, изглеждаше така променен, много по-добре във всяко отношение. Никаква горчивина, никакъв гняв. Уверих се, че му действаш благотворно, и се зарадвах. Само че…

— Какво?

— Скъпа моя, ти самата не изглеждаш особено добре, знаеш ли.

— Нищо ми няма. Пипнах някакъв вирус в Сараево. Вече се оправям.

— Чудесно. — Хелън се усмихна. — Е, кажи на Паскал да се грижи за теб. Не му позволявай да се вманиачава прекалено, в края на краищата сега е времето да живеете заедно! Скръцни му малко със зъби следващия път, когато се обади, Джини. С мен не се получи, но съм сигурна, че ти ще успееш. — Тя се изправи. — Трябва да вървя. Самолетът ми за Париж е в четири часа. Ралф ще ме чака на аерогарата, тъй че не бива да го изпускам. — И като хвърли на Джини бърз заговорнически поглед, добави: — Сега имам да изпълнявам план.

Джини се прибра в своя апартамент. Не харесваше Хелън и не беше сигурна, че може да й има доверие, но зад нейните остри думи бе доловила да се прокрадва искрено чувство. В продължение на един-два часа Джини крачи напред-назад из жилището. Телефонът мълчеше. По някое време се поддаде на изкушението — влезе в банята и използва комплекта за установяване на бременност, който бе купила по-рано същия ден. Беше съвсем просто: ако си бременна, лакмусовата лента става розова, ако не си — се оцветява в синьо.

Трябваше да почака петнайсет минути, докато започне оцветяването. Тя седеше и не откъсваше очи от хартийката. Питаше се какво би казал Паскал, ако знаеше истината, ако му довереше, че иска лентата да стане розова. Искаше го от цялата си душа. Какво би казал, ако му признаеше, че желанието да има дете от него я бе завладяло в деня, когато бе разрушена онази болница, и че то не я бе напускало оттогава?

Тя покри лицето си с длани. Нямаше нужда да си представя реакцията на едно чувство, което не възнамеряваше да признава. И без това се досещаше каква ще е тя. Видяла я бе в онази оранжево-кафява хотелска стая, когато бе споделила с него, че мензисът й закъснява: загриженост, после мъчително безпокойство, и накрая нещо много близко до отчаянието.

— Скъпа, нали продължаваш да вземаш хапчетата? Не разбирам…

— Да, вземам ги. Мисля, че е просто от напрежението в работата. От преумората…

— Джини… сигурна ли си? Да не би случайно да си пропуснала ден-два? Ела тук… скъпа, изглеждаш ужасно уморена…

— Не. Проверих. Не се тревожи, само от стреса е. Случвало ми се е и преди…

Тогава той се опита да я прегърне; взе да я уговаря да отиде на лекар. След като се прегледа и бе потвърдено, че не е бременна, Джини почувства, че не може да го погледне в очите. Боеше се да види облекчението в тях. Втренчи се в пода.

— Да предположим, че бях забременяла — тихо промълви тя. — Какво щяхме да правим, Паскал?

— Скъпа, не знам… — Той я прегърна. — Още сме по средата на престоя си тук. Ти толкова силно се стремеше към това, към тази работа. Кариерата има голямо значение за теб. Ти каза, че не искаш деца. Подобна грешка в момент, когато и двамата работим на пълни обороти, вечно сме в движение и до известна степен в опасност…

— Грешка?

— Е, в известен смисъл щеше да е грешка, скъпа, знаеш това. За подобно нещо не сме и мислили, изобщо не влизаше в плановете ни, и то в такъв момент, насред цялата тази касапница…

Джини безмълвно се извърна. Тревогата в гласа му не й бе убягнала, дори й се струваше, че долавя недобре прикрити нотки на раздразнение.

Опита се да приеме, че Паскал е прав. Реакцията му беше разумна, прагматична, отговорна. Но в същото време си мислеше: „Той не иска друго дете, не иска дете от мен.“

Много я заболя. Но въпреки болката, въпреки неговите разумни доводи, желанието остана. Все още копнееше да има дете от него и дълго след като напусна Босна, продължаваше да храни надеждата, че е бременна. Много добре знаеше кога се бе породило това желание. Можеше да назове точната дата и час. След Мостар. Твърде често бе гледала как умират деца. Сега се подчиняваше на тялото си — искаше да усеща как бебето расте в утробата й; искаше Паскал да наблюдава как то се ражда.

Петнайсетте минути изтекоха. Тя погледна епруветката от комплекта, лакмусовата лентичка, която й напомняше за часовете по химия в училище преди години. Нейната присъда я изпълни с безутешност. Както се опасяваше, лентичката започваше да се оцветява в синьо.

 

 

Първа от семейството се появи Шарлот. Тя слезе в кухнята, прозявайки се, загърната в тъмносин вълнен халат, и се оплака, че я събудили някакви сирени. Джини извърна поглед от огромния й корем. Улисана с кучетата, Шарлот не забеляза зачервените й очи.

— Не мога да разбера — размаха тя къс хартия. — Макс ми е оставил бележка, не е искал да ме буди, а аз съм спала като заклана. Станало е някакво произшествие. Нощес, след като си легнахме, двамата с Роуланд са викали полицията. Но защо още не са се върнали? Къде може да са? Защо не се обаждат?

— Ще направя чай. — Джини се надигна. — Не се тревожи, Шарлот. Сигурно обяснението ще се окаже съвсем просто. Едва ли е нещо сериозно. Ако беше така, Макс щеше да те събуди.

— Не, нямаше. Той гледа да ни предпази от всичко. Мен и нашата дъщеря тук. — Тя потупа корема си. — Сега непрекъснато рита. Ето… — Тя протегна ръка. — Пипни, Джини. Не е ли невероятно? Толкова е малка, а каква сила само!

Джини позволи на Шарлот да вземе ръката й. Сложи длан на издутия й корем. Изненада се, че е толкова твърд. Отначало не усещаше нищо, после почувства трептене, след това някакво движение. Под ръката й се сипеха тъпи удари, сякаш малки ръчички или крачета не харесваха този затвор и блъскаха стените му. Последва кратко затишие, после коремът отново се раздвижи, надигна се под върховете на пръстите й и очерта дълъг и плавен завой.

— Тя се обърна — усмихна се Шарлот. — Сега ще поспи малко. Такава е програмата обикновено.

— Тя? — Джини отдръпна ръката си. Сърцето й се сви от завист и копнеж, толкова остър, че спря дъхай. Бързо се обърна към печката.

— Аз вярвам на Роуланд. — Шарлот се засмя тихо. — Знам, че се шегуваше с мен, но въпреки това му вярвам. Роуланд е толкова странен — нищо чудно да има магически способности. О, чай, колко хубаво! Ще изпия един чай и се обличам да прескоча до магазина — там е главният клюкарник. Ако наистина се е случило нещо, там ще знаят. — Изведнъж млъкна и се завъртя кръгом.

Джини също се обърна, чуваха се тичащи стъпки, съпроводени от истерични викове. Някаква жена се втурна по терасата отвън и без да чука, отвори вратата към кухнята. Едва когато заговори с акцент, Джини се досети, че тази пребледняла, разчорлена жена е стегнатата и натруфена Сюзан Ландис, с която се бе запознала предишната вечер и която изобщо не бе харесала.

— Моля те… — хлипаше Сюзан. — О, Господи, Шарлот, моля те, трябва да ми помогнеш. Въртях, въртях телефона и направо отидох в имението. Навсякъде има полиция…

Тя се олюля, хвана се за облегалката на стола и изстена.

— Моля те, помогни ми. Нещо ужасно се е случило. Касандра е мъртва, а Мина е изчезнала. Тя е такова добро момиче — само на петнайсет е. Шарлот, моля те. Не мога да накарам полицаите да разберат — Мина я няма.

 

 

В девет и половина Роуланд седеше в малка стая за разпити в главния полицейски участък на Челтнам. Вътре бе тясно и миришеше на застоял цигарен дим. Беше тук от шест и половина сутринта. Не бе ял, не се бе мил, бръснал, нито спал. Макс, който го докара тук, беше в съседната стая за разпити. Точно Макс направи предварителната идентификация на тялото на Касандра Морли. Сега вероятно и той вършеше същото, каквото и Роуланд през последните три часа: описваше събитията от изминалата нощ.

Роуланд даде показания и бе разпитан във връзка с тях. В колко часа, кога, как? Защо е бил там горе сам, по това време? Защо е местил тялото?

— Защото не знаех, че е мъртва — отговори той. — Лежеше неудобно. Проверих за наранявания по врата и гръбначния стълб, после я преместих. След това…

— Лекар ли сте? Имате ли медицинска квалификация?

— Не. Не като лекар. Имам известна фелдшерска подготовка.

— Така ли? Защо?

— Вижте, аз се занимавам с алпинизъм. В Шотландия. Катерил съм и алпийски върхове. Знам как се проверява за този вид наранявания. Направих го автоматично. Предполагам, че съм очаквал да забележа и други очевидни белези… рана на главата… не знам…

— Опитахте ли да я съживите?

— Не. Нямаше пулс и…

— Сигурен ли сте?

— За бога! — Роуланд се ядоса. — Вкочанясването беше започнало. Беше… колко? Минус пет градуса. Когато я намерих, трябва да е била мъртва от няколко часа.

И така нататък, и така нататък. Разпит от един полицай, после от втори. Постепенно и неприятно осъзнаване на факта, че поради обстоятелствата, поради това, че е мъж, може и да не му вярват. Лека-полека тактиката на разпитите се промени и тонът им стана по-малко враждебен — вероятно бяха получили неокончателното медицинско заключение или Макс бе потвърдил показанията му. Ала от тяхната подозрителност му бе останало противно усещане: чувстваше се виновен заради пола си. Никога досега не бе страдал от подобни комплекси.

Показанията му бяха записани, проверени, допълнени и отнесени да се печатат на машина. Откъм коридора непрекъснато долиташе врява. Някои от битниците при плевнята бяха докарани тук, вероятно разпитани, може би дори обискирани за крадени вещи; Роуланд нямаше как да знае, нито очакваше някой да го информира. Към девет му донесоха чай, какъвто не обичаше. Половин час по-късно се върна по-старшият от следователите. Той беше мъж на средна възраст и вече бе споменал, че има две дъщери в тийнейджърска възраст. Изглеждаше не по-малко уморен и отвратен от Роуланд. Прокара ръка по лицето си, седна и му подаде да подпише показанията си.

— Още нещо. — Той посочи първия абзац. — Вашето повикване по спешност е регистрирано в два часа и единайсет минути след полунощ. Колко беше часът, когато се върнахте при тялото?

— Около два и половина. Може би два и трийсет и пет.

— И забелязахте, че музиката е спряла. Кога?

— Някъде след около пет минути. Не съм сигурен. Всъщност не мислех за нея, съзнанието ми бе заето с друго. Важно ли е?

— Би помогнало. — Той въздъхна. — Когато колите ни се изкачиха до онази плевня, битниците вече си събираха партакешите. Тарторите им си бяха заминали — така поне твърдяха останалите. Обикновено тези сборища продължават по цяла нощ. Бих искал да знам защо са прекъснали веселбата толкова рано, това е.

— Значи си имат главатари?

— О, да. Битниците могат да ти надрънкат какви ли не щуротии. Твърдят, че просто са следвали пътя, посочен им от лято олово или от карти таро. Изкарват, че съвсем случайно са се събрали на това място по едно и също време. В случая има умряло момиче, затова са готови да бъдат малко по-отзивчиви. Ала не казват нищо съществено. Знаят кои са снабдителите, но не желаят да назовават имена.

— Дрога ли е било? — Роуланд го погледна. — От това ли е умряла?

— Очевидно ще трябва да почакаме заключението от аутопсията. Но смятам, че има такава вероятност. Напоследък районът ни е залят от наркотици: екстази, хероин, кокаин, амфетамини. Хората си мислят, че в селските райони няма опасност. Мислят, че дрогата е проблем на големите градове. Но се лъжат. Аз се опитвам да обяснявам на дъщерите си. Те ме слушат и щом изляза от стаята, започват да се смеят. Имате ли деца?

— Не.

— Когато ви се родят, ще видите. Тук е толкова лесно да си набавиш наркотик, колкото, предполагам, и в Лондон. Кръчми, клубове, дискотеки, партита, купони: марихуана, екстази — в течение на една вечер. По-евтино е от бирата. Понякога купуват боклук, друг път попадат на много чиста дрога. Нещо като руска рулетка, но това се харесва на децата. Прави го по-вълнуващо, вероятно. Кой знае? — Той почука с пръст по листовете с показанията. — Ако нямате възражения, подпишете ги. Не се съмнявам, че ви се иска да се махнете от тук.

Роуланд подписа.

— Това е вторият такъв смъртен случай от четири седмици — продължи полицаят. — И предишния път беше момиче. Точно преди Коледа. Беше холандка, избягала от къщи. Четиринайсетгодишна. От добро, много заможно семейство, без всякакви проблеми. Не беше се прибирала вкъщи от девет месеца. Родителите идентифицираха тялото точно на Коледа. Не беше най-хубавата ми Коледа.

— Холандка ли? — попита Роуланд. — Откъде?

— От Амстердам, струва ми се. Следи от убождания по двете ръце. Амфетамините, които бе взела, не са особено съвместими с хероина. А и хероинът беше необичайно чист. Дилърите от време на време внасят много чисти партиди — когато имат нужда от нови клиенти и искат да ги зарибят бързо… — Той отвори вратата. — Благодаря ви за помощта. Приятелят ви също би трябвало скоро да бъде освободен. Можете да го почакате там отвън…

Роуланд се върна във фоайето. Беше ядосан, обезсърчен, пред нервен срив. Бе намерил Касандра Морли твърде късно, за да я спаси и показанията, които бе дал, едва ли щяха да са особено полезни. Седна под плакат, предупреждаващ за рисковете при шофиране след употреба на алкохол, и примирено зачака Макс.

От битниците вече нямаше и следа. Фоайето бе пусто, с изключение на дежурния полицай зад гишето и един войнствен дебелак с южнолондонски акцент, облечен в скъп костюм и крещяща риза. Двамата водеха спор, който явно беше започнал доста преди това.

С влизането на Роуланд мъжът повиши глас.

— Вижте — започна той, — как да ви накарам най-сетне да разберете? Дошъл съм да съобщя за открадната кола, а не да отговарям на скапаните ви тъпи въпроси. Това е изключително беемве, серия от пет бройки. Сребристо. Кожена тапицерия. Алуминиеви джанти. Говорим за близо трийсет хиляди лири…

— Записал съм тези подробности. Записал съм регистрационния номер. Вие ли сте собственик на колата, сър?

— Не, не съм. Иде ми да закрещя. Името ми е Мичъл, това записахте ли си го? Можете да го прочетете, нали? Колата принадлежи на една моя приятелка. Бях я взел само за уикенда. Да не би това вече да се счита за престъпление? Да ви интересува още нещо? Кръвната ми група, може би? Рождената дата на майка ми? Е, ако това ви трябва, за да се поразмърдате, само кажете…

— Колата беше ли заключена, когато я оставихте, сър?

— Да. Не. Вижте… не съм сигурен. Вече ви казах…

— Не сте сигурен? Пиян ли бяхте, сър?

— Не. Не бях пиян, по дяволите. Какво е това? Вече ви казах. Пътувах за Лондон, от тук, и… и изведнъж ми се… Трябваше да пусна вода. Да пусна В-О-Д-А, схващате ли?

Полицаят безучастно записа и тази информация. Роуланд се заслуша по-внимателно. Това бе война на нерви и той знаеше кой ще победи.

— Та значи, слизам да се облекча набързо, нали така? — продължи Мичъл. — Отбил съм от шосето. Намирам се на някакъв път насред онова затънтено място. Нагоре пред мен е онази плевня. Виждам светлини, чувам музика, тъй че решавам да погледна какво става. И какво заварвам? Мястото гъмжи от хипита. Хвърлям един поглед, оставил съм колата за не повече от две-три минути, а когато се връщам, какво откривам? Скапаната кола я няма. Тъй че постъпвам по най-логичния начин. Връщам се. Разпитвам хората. Задавам някои въпроси от сорта на „Някой от вас, безделници, да е виждал напоследък беемве за трийсет хиляди лири?“ Не стигам доникъде. Наоколо се въртят всичките онези противни хлапетии. Отказвам се, тръгвам обратно надолу по пътя и какво откривам? Задигнали са ми и скапания портфейл. Нямам пари. Нямам кредитна карта. Меко казано, това не ми подобри настроението. Тъй че сега искам да знам, ще докладвате ли, че тази кола е открадната, или ще продължавате да се мотаете?

Полицаят си записа нещо. После невъзмутимо попита:

— Времето, сър? Кога по-точно се случи това?

Роуланд, който ги наблюдаваше с повишен интерес, знаеше, че въпросът не е случаен. Мичъл също усети това, моментално започна да се държи уклончиво.

— Времето ли? Не съм сигурен. Полунощ, може би малко по-рано…

— Сега минава девет, сър.

— Да не сте говорещ часовник? Какво като минава девет?

— Защо не сте съобщили по-рано за кражбата?

— Защото се намирах на километри нагоре по някакъв скапан път в тъмнината. Защото трябваше да вървя пеш с километри, по дяволите. Защото, когато най-сетне стигнах тук, куп глупаци ме караха да чакам…

Мичъл замълча. Докато ораторстваше, полицаят бе вдигнал телефона и бе разменил няколко думи. Сега постави слушалката, излезе иззад гишето и хвана Мичъл за лакътя.

— Ако обичате, елате с мен. Един от следователите желае да поговори с вас.

Мичъл шумно запротестира. Роуланд забеляза, че поглежда вратата, сякаш се чуди дали да не хукне към нея. Естествено разумът надделя и той влезе в една от съседните стаи. Известно време възмутеният му глас се чуваше иззад затворената врата. После утихна и Роуланд си помисли, че са му съобщили за момичето.

Той се облегна на стената и впери невиждащ поглед в плакатите. Мичъл лъжеше, това бе съвсем очевидно. Дали пък нямаше да се окаже, че знае нещо полезно? Ала мислите му не се задържаха дълго на този въпрос и продължиха да се реят. Изпадаше в задълбочаващо се черно униние и знаеше докъде ще го доведе то, ако не вземе мерки — ще го върне към една улица недалеч от „Дюпон Съркъл“, към друга смърт, причинена от наркотици. Смърт, настъпила преди пет години и половина…

Той прокара длан по лицето си и се опита да насочи вниманието си другаде. След около пет минути се появи Макс. Изглеждаше посърнал и изтощен. Облече вехтия си ловджийски жакет „Барбур“ и хвана Роуланд подръка.

— Да се махаме от тук — каза той. — Хайде, Роуланд. Трябва да помисля. Трябва ми въздух.

 

 

Първото нещо, което направи Макс, когато стигнаха при ленд роувъра, бе да позвъни на Шарлот от телефона в колата. И двата номера бяха заети. Опита няколко пъти и се отказа.

— Да си вървим. — Погледна Роуланд. — Слушай, ще имаш ли нещо против да караш? Чувствам се… направо ужасно. — Когато седнаха в колата, известно време никой от двамата не продума. Макс запали цигара.

— Нали не възразяваш?

— Не, не възразявам. Всъщност можеш да дадеш една и на мен.

— Ти не пушиш. Не си палил цигара от три години.

— Хайде, Макс, просто ми дай една.

Роуланд дръпна от цигарата, която неговият приятел му подаде. Никотинът моментално го успокои.

— Работата е там — внезапно поде Макс след няколко километра, — че никога досега не съм виждал труп. Дори на непознат, камо ли на толкова младо същество, което при това познавам. Патетично, нали?

— Не. В това няма нищо необичайно. — Роуланд не откъсваше поглед от пътя пред себе си. — Родителите ти са още живи. Също и родителите на Шарлот. Пък и напоследък обществото се е погрижило да държи смъртта далеч от очите ни. Тя настъпва в болницата, зад параван. Не се чувствай виновен, Макс. Какво очакваше от себе си, да приемеш спокойно тази трагедия ли?

— Живял съм като в саксия — отвърна Макс, — ето какво исках да кажа. Сега направо се мразя заради това. Едва ли ще ме разбереш. Твоят живот е бил по-различен.

Роуланд мълчеше. Мислеше за своя баща, после за майка си — тя бе посрещнала смъртта в раковото отделение на болницата в Северен Лондон със същата мрачна решителност, с която бе направлявала и живота си. Спомни си двете злополуки с алпинисти в Кеърнгорм, на които бе станал свидетел, наркоманските убийства, които бе отразявал във Вашингтон. Не си спомни, не си позволи да си спомни, онзи летен ден в смразяващата вашингтонска полицейска морга. „Ако обичате, просто направете идентификацията, господин Макгуайър. Тя е… Готов ли сте?“

— Знаеш ли какво ми казаха? — отново заговори Макс, вперил поглед в пътя. — Казаха, че напоследък районът е залят от наркотици…

— И на мен ми казаха същото.

— Господи, Роуланд. След десет години и децата ми може би ще купуват тази отрова. Десет години ли? Дори по-малко.

— Алекс е на осем. Касандра току-що бе навършила шестнайсет…

— Знам.

— Когато купихме тази къща, мислехме… — Макс махна сърдито към бързо преминаващите покрай прозорците поля. — Мислехме да ги отгледаме в провинцията, да ги държим колкото е възможно по-далеч от Лондон. Да ги възпитаваме старомодно — кучета, разходки, селско училище, чист въздух… Мислехме, че тук нищо няма да ги заплашва. Мислехме… мислели сме, предполагам, че тук ценностите са други.

— Вече никъде не е безопасно, Макс. Знаеш това.

— Тук наоколо има твърде много пари. Големи имения, частни училища, втори къщи. Твърде много богати деца, твърде много безотговорни родители. Проклетата майка на Касандра Морли половината време не беше тук. Баща й се шляе из Европа подръка с новата си съпруга, два пъти по-млада от него…

— Стига, Макс. Има множество жертви от всички слоеве на обществото. Обиколи някой път общинските жилищни комплекси. Богати или бедни — вече няма никаква разлика.

— Знам това. Разбира се, че го знам… — Макс се поколеба, после посочи навън. — Виждаш ли онзи път там? Води към въпросната плевня. Полицаите казаха, че някои от битниците са още горе. Ще ги държат още двайсет и четири часа. Може и по-малко, защото, както разбрах, не били особено разговорливи. Искам да отразим този случай…

— Аз също.

— Искам да изпратя някого там. Искам някой да поговори с битниците. Бих се качил сам до плевнята, но…

Роуланд се усмихна мрачно.

— С твоя акцент? Така, както си облечен? Не вярвам да стигнеш много далеч.

— Разбира се, и ти би могъл да отидеш. — Макс го погледна замислено. — Само че вече си редактор, а не репортер. Утре трябва да се върнеш в Лондон. Нужен ни е човек, който да остане няколко дни тук. Някой, който да намери общ език с битниците, със съученичките на Касандра Морли, и да разбере какво знаят. Млад човек, пред когото биха се разприказвали…

— Знам какво си намислил Макс. И не съм съгласен.

— Защо? Тя е добър репортер. Подръка ни е. Вчера и ти самият гореше от желание да я използваш…

— Това беше вчера — отсече Роуланд. — Сега е различно. Хайде, Макс, не си сляп. Нали я видя снощи. Половината време е на автопилот.

— Вероятно ще се съвземе бързо. Шарлот мисли, че е скъсала с Паскал…

— Макс, причините нямат значение. Тя изглежда болна. Като някакъв сомнамбул е. Ще ти кажа, че нямам намерение да я използвам нито по историята с Лазар, нито за каквото и да било друго.

Макс замълча. Бе свикнал с внезапните предубеждения на Роуланд и с прибързаните му понякога преценки. Но в случая чувстваше, че донякъде ги споделя. Повдигна рамене.

— Така или иначе, нека първо се приберем. Имам нужда да поговоря с Шарлот. След това ще решим. Тук вдясно, после наляво…

Роуланд профуча на скорост покрай имението, където бяха паркирани няколко полицейски коли, и зави по отбивката към къщата на Макс. Едва когато се прибраха, си спомни за Линдзи и разправията с нея предишната вечер. Днес трябваше да й се извини или, както се изрази тя, да й се подмаже. От кухнята долитаха женски гласове — като че ли моментът не бе подходящ нито за извинения, нито за подмазване.

Още с влизането си Роуланд и Макс разбраха, че в тяхно отсъствие се е случило нещо. Атмосферата беше напрегната. Лицето на Шарлот бе бяло като платно, Линдзи, изглежда, бе плакала, а Джини стоеше малко встрани от останалите, с гръб към тях и дори не се обърна да ги погледне. Шарлот се озова в прегръдките на Макс още преди да е успял да си отвори устата. Разказа как дошла Сюзан Ландис, след това и съпругът й, как полицаите най-сетне се размърдали и започнали разследване.

— Макс, не става дума само за Касандра — каза накрая тя, — а и за Мина Ландис. Снощи тя е била с Касандра. Заедно са отишли в онази плевня…

— И Мина ли е била? Тогава къде е сега?

— Там е работата, Макс, никой не знае. Изчезнала е. Не си е вкъщи, не е в имението, не е с битниците, не е при плевнята. Робърт Ландис току-що пак се обади. Сега битниците твърдели, че снощи си е тръгнала от там. С кола. С някакъв мъж…

Шарлот едва се сдържаше да не заплаче. Макс я прегърна и тихо я дръпна настрани. Роуланд го чу да казва:

— Скъпа, недей. Не бива. Мисли за бебето…

Извърна се. Близостта между Макс и Шарлот винаги го трогваше и в същото време го караше да се чувства изолиран и уязвим. Сякаш те двамата говореха на някакъв свой, семеен език. Той никога не бе говорил този език. И нямаше изгледи да го научи. Забеляза, че и Линдзи се извърна в същия момент и взе да се занимава с чайника на печката. Едно от кучетата заскимтя.

Роуланд се опря на прозореца и се загледа навън към градината. Чувстваше се натежал от умора. Линдзи захвана да прави кафе; Макс и Шарлот продължаваха все така тихо да си говорят, Макс я държеше в прегръдките си, после я накара да седне. Роуланд си помисли, че Дженъвийв Хънтър действително изглежда като болна, лицето й бе пребледняло от напрежение. Сега тя наблюдаваше Макс и Шарлот и, непонятно защо, съпружеската загриженост на Макс сякаш й причиняваше болка.

— Може ли да кажа нещо? — заговори внезапно тя с неуместно рязък тон. — Губим време. Първо, Робърт Ландис иска Макс да му се обади: Сега той е в участъка в Челтнам.

— Виж, Джини, просто остави това. — Линдзи тръсна чайника на печката и се извърна към нея. — Нека не се караме пак. Позволи на Шарлот да му обясни. Дай й време. Тя е в седмия месец, ако случайно не си забелязала.

— Трудно е да не забележиш — сопна се Джини; Шарлот я погледна с укор и изненада.

Макс се намръщи.

— Виж, Джини — поде тихо той, — изглежда, не схващаш добре ситуацията. И от подобни забележки няма полза. Тъй че, ако обичаш…

— Както кажеш. — Предупреждението на Макс бе минало покрай ушите й. Тя сви устни. — Но от всичките тези догадки няма никаква полза. Това продължава вече цял час, че и повече.

— Джини, не са само догадки. — Шарлот хвана ръката на Макс. — Линдзи и аз просто се опитвахме да разберем какво може да се е случило. Мина може да е била отвлечена. Може и тя да е мъртва. Съществуват стотици възможности и всичките са ужасни…

— Отвлечена ли? Свидетелите говорят друго. — Джини отново се обърна към Макс. — Макс, би ли ме изслушал, ако обичаш? Свидетелите, разговаряли с Ландис и полицаите, са били категорични. Мина не е била дрогирана. Не е била в безсъзнание. Не е натикана в кола от насилник, като във второкласен филм. Ако не лъжат, съвсем ясно е какво се е случило…

Тя се поколеба. Шарлот плачеше, Макс се беше навел над нея, а Роуланд, съзирайки измъченото и упорито изражение, появило се върху лицето на Джини, за пръв път изпита към нея силна неприязън. Неговата враждебност се споделяше от всички присъстващи и тя явно почувства това. Лицето й поруменя и отново пребледня. Пренебрегнала напълно останалите, тя отново се обърна към Макс — упоритост, която ядоса Роуланд още повече.

— Макс, очевидно е какво се е случило. Едно петнайсетгодишно момиче е излъгало родителите си. Отишло е в онази плевня горе с ясното съзнание, че това е последното нещо, което те биха му разрешили. Вероятно е пушила марихуана — видяна е да пуши…

— Майка й казва, че тя не би направила подобно нещо, Джини — намеси се Шарлот. — Марихуана? Откога ти повтарям, невъзможно е. Тя не е хващала дори цигара, Сюзан Ландис каза…

— О, за Бога! — Джини ядосано махна с ръка. — Нима го вярваш? Най-малко майка й може да знае. Макс, чуй ме, свидетелите се категорични. Тръгнала си е към полунощ с кола, с някакъв мъж. Вярно, твърдят, че не могат да опишат нито колата, нито него, но са единодушни, че тя е тръгнала с готовност. Благодарение на лъжите й, никой не е разбрал, че я няма. Тъй че, който и да е карал тази кола, имал е десет часа преднина. Ако искаме Мина да бъде намерена, няма защо да слушаме фантасмагориите на нейните родители колко добро и послушно дете е тя. Петнайсетгодишните момичета не се държат така, както се надяват родителите им. Ако го правеха, сега никой нямаше да е мъртъв. — Тя бе повишила глас и тонът й бе станал по-остър.

Нервите на Роуланд не издържаха.

— Престани — каза той с леден глас. — Какво ти става, по дяволите? Другите хора имат чувства, ако ти нямаш. Тонът ти не е особено добронамерен.

— Добронамерен ли? Опитвам се да бъда реалистична…

— Тогава мисли, преди да говориш. Едно младо момиче е мъртво. Аз намерих тялото му. Двамата с Макс не сме мигнали през цялата проклета нощ. Шарлот се опитва да помогне. Отнася се за момиче, което двамата с Макс са познавали…

— Знам. То е мъртво. Никой от нас не може вече да помогне на Касандра Морли. Но бихме могли да направим нещо за Мина Ландис, ако спрем да роним сълзи и да губим време…

— О, за Бога. — Роуланд я погледна с презрение. — Защо просто не стоиш настрана от всичко това? Ако се съди по държанието ти вчера, това е предпочитаното ти отношение към света…

Възцари се мълчание. Дженъвийв Хънтър отстъпи крачка назад, сякаш я бе ударил. Кръвта нахлу в лицето й. Тя го погледна, сетне обиколи с невиждащ поглед стаята. Наведе глава, извърна се и като слепец заопипва за палтото си, метнато на един от столовете. Взе го и се насочи към вратата. Линдзи възкликна измъчено и понечи да я последва.

— Джини, чакай, къде отиваш?

— Отивам да се разходя. Имам нужда от чист въздух.

Вратата се хлопна след нея. Последва ново, по-дълго мълчание. Роуланд наблюдаваше от прозореца как тя бързо прекоси градината и се скри от очите му. Линдзи погледна Шарлот и въздъхна.

— Роуланд, не биваше да казваш това. Джини не е добре. Тя не искаше…

— Пет пари не давам. Някой трябваше да й го каже. Нека се разхожда. Ако реши да измине целия път обратно до Лондон, няма да роня сълзи. Макс, хайде да се обадим на Джон Лейн. Или на Крис Хъксли. Някой от двамата може да е свободен. Ако тръгне веднага от Лондон, ще е тук след час и половина…

— Използвай телефона в кабинета ми. Ще дойда с теб. По-добре да поговоря с Ландис.

Макс излезе с Роуланд. Останали сами в кухнята, Шарлот и Линдзи се спогледаха. Линдзи се приближи и седна до нея.

— О, Линдзи — с въздишка каза Шарлот. — Иска ми се изобщо да не я бях канила. Може и аз да не говоря много благонамерено, но така чувствам нещата.

— Не те упреквам. Шарлот, не се разстройвай. Тя беше невъзможна. Цялата сутрин се държи невъзможно. Никога не съм я виждала такава.

— Беше станала в шест — загрижено отбеляза Шарлот. — Чух я да обикаля. После отново заспах. Линдзи, тя казва, че е спала добре, но съм сигурна, че не е така. И отново се опита да говори с Паскал.

— Не се ли свърза с него?

— Не. — Шарлот замълча нерешително, после погледна Линдзи в очите. — Скъсали ли са, Линдзи? Тя каза ли нещо? Според мен между тях е свършено. Щом я видях вчера, веднага разбрах.

— Не съм сигурна. Вече и аз започвам да мисля така. Защо го няма толкова дълго? Първо щеше да остане две седмици, после станаха четири. След това щеше да се връща за Коледа… Шарлот, това щеше да е първата им Коледа заедно. Тя купи елха, купи сума подаръци за него и ги опакова. Не мога да ти опиша колко беше щастлива. Напомняше ми на предишната Джини…

— И той не дойде ли?

— Не. — Линдзи я погледна тревожно. — Чак после разбрах. Предполагах, че е пристигнал, както се очакваше. Ала го нямаше. Прекарала бе коледните празници сама.

— Сама? Ами втората й майка?

— Тя не е тук. Джини твърди, че е била с някакви приятели, за които никога не съм чувала. Сигурна съм, че лъже. Тя не понася да я съжаляват, Шарлот…

— Знам. — Шарлот тъжно поклати глава. — Е, във всеки случай Роуланд не я съжали. Линдзи, бих предпочела да не бе казвал това. Знам, че е разстроен и че не е спал, но понякога става толкова груб.

— Може пък да й е от полза. Знае ли човек? — Линдзи се намръщи. — Помниш ли какво каза Джини за петнайсетгодишните момичета?

— Как се държат понякога ли? Да. Може и да не ми е приятно, но го помня.

— За това си има причини, Шарлот. Твърде лични причини. Сигурна съм, че тя се идентифицира с Мина. Знаеш ли на колко години е била, когато се е запознала с Паскал?

И Линдзи й разказа най-подробно. Описа тяхната първа среща в Бейрут, тяхната любов, продължила месец и половина, намесата на баща й. Даваше си сметка, че с това предава доверието на Джини и когато свърши, се почувства засрамена.

Шарлот я слушаше мълчаливо и с нарастваща тревога.

— Както виждаш — заключи Линдзи, — работата не е само в това, че обича Паскал. Нито че последната година живееше с него. Нещата са по-дълбоки, Шарлот. Започнало е толкова отдавна.

— Не искам да чувам нищо повече. — Шарлот се надигна. Лицето й бе помръкнало от горчивина. Махна безпомощно с ръка. — Мразя всичко това, Линдзи. Бедната Касандра. Мина. Джини. Любовните истории. Лъжите. Гневът и страданието. Как си вечеряхме снощи, а Касандра през цялото време е лежала там горе, на някаква поляна. Толкова е ужасно. Толкова е грозно. И толкова ме плаши…

Тя взе да прибира чашите и чиниите от масата, сякаш като възстанови реда в кухнята, щеше да върне реда и в света.

— Ще изведа момчетата — изведнъж, реши тя. — Не мога да искам от тях да играят цял ден горе. Ще ги оставя при техен приятел в селото. После ще ида да видя Сюзан Ландис. Не бива да е сама.

— Шарлот… — разтревожено поде Линдзи.

— Знам, знам. — Шарлот отново бе на път да се разплаче. — Но и ти имаш дете, Линдзи. Трябва да разбереш. И чувствам необходимост да предприема нещо. Не издържам тук, Линдзи. Не се чувствам у дома.